Джефри Дивър
Дванайсетата карта (35)

35.

— Да започнем отначало — измърмори Райм.

— Опандизиха ме преди шест години. Лежах в „Уенди“.

Затворът със строг режим в Бъфало.

— За какво? — рязко попита Делрей. — За грабежа и убийството, за които знаем ли?

— За въоръжен грабеж, незаконно притежаване на оръжие и нападение.

— Ами опита за убийство?

— Не беше справедлив процес. Задоволиха се с нападение. Пък и не го бях извършил.

— Това е нещо ново — измърмори агентът.

— За грабежа обаче си виновен, нали? — уточни Селито.

— Да.

— Продължавай.

— Миналата година ме сложиха на облекчен режим. Започнах да работя. Ходех на учебни занятия в затвора. Освободиха ме условно преди шест седмици.

— Разкажи за грабежа.

— Ами, преди няколко години бях бояджия, работех в Харлем.

— Графити, а? — попита Райм и кимна към снимката от метрото.

Джакс се засмя:

— Боядисвах къщи. От графити не се печелят пари, освен ако не си Кийт Харинг или някой от хората му. Пък и те са самозванци. Както и да е, бях затънал в дългове. Винъс, майката на Джинива, имаше сериозни проблеми. Не можеше да се откачи от наркотиците. Трябваха ни пари за наема и за адвокати.

На лицето му се изписа искрено съжаление.

— Още когато я свалих, имаше признаци, че не е с всичкия си, ама нали знаете — любовта те заслепява. Заплашваха да ни изхвърлят от апартамента, нямахме пари за дрехи и учебници на Джинива, а понякога дори за храна. Трябваше да осигуря на детето свестен живот. Реших, че ако намеря отнякъде кинти, бих могъл да изпратя Винъс в клиника и да я оправят. А ако не се съвземеше, щях да отведа Джинива и да й осигуря нормален дом.

Един познат, Джоуи Стоукс, ми каза, че планират грабеж в Бъфало. Набелязали една бронирана кола, която обикаляла търговските центрове всяка събота и събирала седмичния оборот. Пазачите били гола вода. Щяло да мине като по масло.

С Джоуи излязохме в събота сутринта. Очаквахме да гушнем петдесет-шейсет бона. — Джакс тъжно поклати глава. — Още не мога да повярвам, че се хванах на въдицата. Щом шофьорът ни даде парите, цялата работа се прецака. Имаше скрита аларма, за която не знаехме. Той я натисна и запищя сирена.

Побягнахме с колата, но стигнахме до железопътна линия, която не ни влизаше в плановете. Имаше спрял товарен влак. Наложи се да се върнем, залутахме се по някакви пътчета и тръгнахме направо през нивите. Спукахме две гуми и побягнахме пеша. След половин час ченгетата ни настигнаха. Джоуи предложи да се отбраняваме, но бях против и извиках, че се предаваме. Джоуи побесня и ме простреля в крака. Ченгетата си помислили, че стреляме по тях. Оттам са обвиненията в опит за убийство.

— Тръгнеш ли по престъпния път, не те чака нищо хубаво — поучително заяви Делрей, който се увличаше по философия и лингвистика.

— Държаха ни една седмица, преди да ми разрешат да телефонирам. Така или иначе не можех да се свържа с Винъс; телефонът ни беше спрян. Адвокатът ми бе някакъв сополанко, току-що завършил университета, и не си мръдна пръста. Обадих се на приятели, но никой не можеше да намери Винъс и Джинива. Бяха ги изхвърлили от апартамента.

Пишех писма от затвора, но все ми ги връщаха. Обадих се на всеки, за когото се сетих. Толкова исках да си върна детето! При първата бременност Винъс пометна. Когато ме пратиха в затвора, изгубих връзка и с Джинива. Исках да си върна семейството.

След като ме пуснаха, дойдох да я търся. Дори изхарчих последните си пари за стар компютър и пробвах да намеря информация в Интернет. Нямах късмет. В Харлем човек лесно може да изчезне. Той просто те поглъща. Вчера сутринта една позната, която работи в Манхатън, научила, че търся детето си. Чула по новините за суматохата около историческия музей — че нападнали някакво момиче, което било на шестнайсет и живеело в Харлем. Веднага се хванах за следата и проверих училищата. Научих, че учи в „Лангстън Хюс“, и отидох да я видя.

— Тогава са те забелязали — вметна Селито. — Край училището.

— Да. Бях там. Когато видях ченгетата, побягнах. След това обаче научих от едно момче къде живее. Отидох днес и смятах да й оставя книгите, но видях как я качихте в една кола и я откарахте.

Джакс кимна към Бел. Детективът се намръщи:

— Вие ли бяхте с количката?

— Да, преструвах се на бездомник. Метнах се на такси и ви последвах.

— Въоръжен — изтъкна Бел.

— Някой иска да нарани детето ми! — сопна се Джакс. — Да, по дяволите, взех си пистолет. Не можех да допусна някой да й направи нещо лошо.

— Използвали ли сте го? — попита Райм.

— Не.

— Ще проверим.

— Извадих го само да заплаша хлапака, който ми показа къде живее. Някой си Кевин, който говореше лоши неща за момичето ми. Не съм го наранил, само намокри гащите, като видя пистолета… Просеше си го. Това е всичко.

— Как се казва жената, която ви се е обадила вчера?

— Бети Карсън. Работи близо до музея. — Джакс кимна към телефона си. — Номерът й е записан. Започва със седемстотин и осем, това е кодът на квартала.

Селито взе мобилния телефон и излезе в коридора.

— Ами семейството ви в Чикаго?

— Какво?

— Съпругата ви казала на Джинива, че сте се преместили в Чикаго и сте се оженили повторно — обясни Сакс.

Джакс ядосано затвори очи.

— Не, не… Това е лъжа. Никога не съм бил в Чикаго. Винъс е искала да настрои дъщеря ми срещу мен… Ужасна жена, как съм могъл да я обичам?

Райм се обърна към Купър:

— Обади се в Управлението на затворите.

— Не, не, моля ви. — По лицето на Джакс се изписа отчаяние. — Веднага ще ме тикнат в затвора. Не мога да се отдалечавам на повече от трийсет километра от Бъфало. На два пъти исках разрешение да напусна района и ми отказаха. Въпреки това дойдох.

— Мога да го проверя в общата картотека на управлението — предложи Купър след кратко замисляне. — Рутинна проверка. Няма да се усъмнят.

Райм кимна. След малко на екрана се появиха снимката и досието на Алонсо Джаксън. Купър го прочете и обяви:

— Истина е. Условно освобождаване за добро поведение. Има свидетелство за завършен колеж. Като най-близък роднина е спомената Джинива Сетъл.

— Благодаря — облекчено промълви Джакс.

— Каква е историята с книгите?

— Не можех да се появя и да кажа, че съм й баща. Щяхте веднага да ме върнете в пандиза. Купих няколко книги, които съм й чел като малка. За да се увери, че бележката е от мен.

— Каква бележка?

— Написах й бележка и я пъхнах в една от книгите.

Купър извади листчето от „Тайната градина“. На него с красив почерк бе написано: „Мила Джен, това е от баща ти. Моля те, обади ми се“.

Номерът на мобилния му телефон беше написан отдолу.

Селито се върна в стаята и обяви:

— Говорих с госпожа Карсън. Всичко, което той каза, се потвърждава.

— Майката на Джинива ви е била само приятелка, не съпруга, нали? — уточни Райм. — Затова Джинива не е „Джаксън“.

— Да.

— Къде живеете? — поинтересува се Бел.

— Наел съм стая в Харлем. На Сто трийсет и шеста. Смятах да взема Джинива в Бъфало, докато получа разрешение да се върна в Ню Йорк. — Лицето му посърна и Райм видя искрена тъга в очите му. — Сега обаче се съмнявам, че ще стане.

— Защо? — попита Сакс.

Джакс се усмихна тъжно:

— Видях къде живее, в онази хубава къща в Морнингсайд. Радвам се за нея, наистина се радвам. Сигурно е осиновена от добри хора, може би има братче или сестриче, което винаги е искала. Едва ли ще поиска да дойде при мен. Има уреден живот, какъвто не мога да й дам.

Райм погледна Сакс и вдигна вежди. Джакс не забеляза.

Историята му звучеше правдоподобно, но криминалистът бе свикнал да се съмнява във всичко.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Казвайте.

— Коя е леля й?

— Сестра на баща ми. Лили Хол. Тя му помагаше да ме отгледа. Два пъти е ставала вдовица. Тази година би трябвало да навърши деветдесет. През август. Ако още е жива.

Райм нямаше представа за възрастта или рождения й ден, но името съвпадаше.

— Още е жива.

Джакс се усмихна:

— Радвам се. Тя също ми липсва. И нея не можах да издиря.

— Казали сте на Джинива нещо за думата „сър“ — намеси се Бел. — Спомняте ли си?

— Когато беше малка, я учех да гледа хората в очите, да ги уважава, но никого да не нарича „сър“, докато не си го заслужи.

Детективът от Северна Каролина кимна.

— Кой е Чарлз Сингълтън? — попита криминалистът.

Джакс премигна удивено:

— Откъде знаете за него?

— Тук ние задаваме въпросите — сряза го Делрей.

— Пада ми се прапрапрадядо или нещо такова.

— Нещо по-подробно? — подкани го Райм.

— Ами, бил е роб във Вирджиния. Господарят му го освободил заедно с жена му и им дал някаква ферма на север. Сражавал се в Гражданската война. След това се прибрал у дома, работил в стопанството и преподавал в местното училище. Препитавал се, като продавал сайдер на работниците в близките корабни работилници. През войната спечелил няколко медала. Веднъж дори се срещнал лично с Ейбрахам Линкълн в Ричмънд. Непосредствено след завземането му от войските на Съюза. Поне така твърдеше баща ми. — Джакс се засмя тъжно. — След това го арестували за кражба, на злато или пари, и лежал в затвора. Като мен.

— Знаете ли какво е станало с него след затвора?

— Не. Не знам. Вярвате ли ми, че съм баща на Джинива?

Делрей погледна Райм и вдигна вежди.

Криминалистът изгледа арестанта от глава до пети и каза:

— Почти. Само още една проверка. Отворете си устата.

* * *

— Ти си баща ми?

Джинива едва си поемаше дъх, виеше й се свят, сърцето й биеше лудо. Внимателно го огледа — лицето, раменете, ръцете му. Отначало не можеше да повярва, но нямаше съмнение — той беше. Още носеше пръстена с гранат, който майка й му бе подарила за Коледа — когато все още празнуваха. Спомените за човека от детството й обаче бяха смътни, като тъмен силует на фона на ярка светлина.

Въпреки шофьорската книжка, снимките на нея и майка й и от надписа върху вагона от метрото тя бе склонна да се усъмни, ако не беше ДНК тестът, който Купър направи. Нямаше съмнение, че са роднини.

Бяха сами на горния етаж — е, присъстваше и Бел, разбира се. Другите полицаи бяха в лабораторията и още се опитваха да разберат кой стои зад планирания обир на Бижутерийната борса.

Джинива обаче временно бе забравила всичко друго — детективите, убиеца и ужасните събития от изминалите дни. Занимаваше я само един въпрос: Как се е озовал тук баща й? И защо е дошъл?

И най-важното: какво значение имаше това за нея?

Тя кимна към плика и взе книгата от Доктор Зюс.

— Вече не чета детски книжки. — Само това се сещаше да каже. — Преди два месеца навърших шестнайсет.

Искаше да му напомни колко от рождените й дни е пропуснал.

— Купих ги, за да се сетиш, че са от мен. Знам, че вече си голяма за тях.

— Ами другото ти семейство?

Джакс поклати глава:

— Знам какво ти е казала Винъс, Джини.

Тя се подразни, че използва прякора, който й бе измислил преди години: съкратено от „Джинива“ и „джиниъс“ („гений“).

— Измислила си го е, за да те настрои срещу мен. Не е вярно, Джини, никога не бих ви изоставил. Просто ме арестуваха.

— Арестували ли са те?

— Вярно е — намеси се Бел. — Видяхме досието му. Бил е арестуван в деня, когато ви е напуснал. Лежал е в затвора. Преди два месеца са го освободили.

Джакс разказа за грабежа, колко отчаяно се е нуждаел от пари, за да й осигури по-добър живот и да помогне на майка й.

Оправданията му бяха изтъркани. Толкова често ги беше слушала от други хора. От всеки наркопласьор, джебчия, измамник.

„Направих го за теб…“

Тя погледна книгата в ръцете си. Беше използвана. На кого ли е принадлежала, когато е била нова? Къде бяха майката и бащата, които са я купили за детето си? В затвора ли лежаха, или миеха чинии; а може би караха скъпа кола и бяха изтъкнати хирурзи?

Дали баща й не я беше откраднал от някоя антикварна книжарница?

— Дойдох за теб, Джини. Толкова исках да те открия. Още повече се отчаях, когато Бети ми каза, че са те нападнали… Какво стана вчера? Кой те преследва? Нищо не ми казаха.

— Видях нещо — небрежно отвърна тя; не искаше да му дава информация. — Може би съм станала свидетел на престъпление.

Тази насока на разговора не я интересуваше. Тя го погледна и каза по-хладно, отколкото възнамеряваше:

— Мама почина.

Той кимна:

— Научих едва когато дойдох. Но това не ме изненада. Тя беше зле. Може би сега е по-щастлива.

Джинива не беше съгласна. Нищо на небето не може да компенсира нещастието да умреш сам, със съсухрено тяло и лице, подуто като жълт балон.

Нито страданията от жалкото съществувание, когато се съвкупяваш с непознати за малко дрога, а дъщеря ти чака пред вратата.

Джинива премълча мислите си.

Баща й се усмихна:

— На хубаво място си се уредила.

— Беше временно. Вече не съм там.

— Защо? Къде живееш?

— Още не знам.

Джинива съжали, че го каза. Така му даваше за какво да се хване и той, разбира се, се възползва:

— Пак ще помоля за разрешение да се преместя тук. Когато разберат, че имам семейство, може да позволят.

— Нямаш семейство.

— Знам, че си ми ядосана, скъпа, но ще се реванширам. Аз…

Тя хвърли книгата.

— Шест години нищо. Една думичка. Дори не се обади. Едно писмо не написа.

Очите й се напълниха със сълзи и това още повече я вбеси. Тя ги изтри с трепереща ръка.

— Къде да изпратя това писмо? — прошепна той. — Къде да телефонирам? През цялото време се опитвах да се свържа с теб. Ще ти покажа купчината от писма, които съм ти писал. Връщаха ми ги в затвора. Сигурно има стотина. Опитвал съм всичко. Просто не можех да те открия.

— Добре поне че дойде да се извиниш. Ако изобщо може да се смята за извинение. Сега можеш да си вървиш.

— Не, мила, чакай…

— Не съм ти „мила“, нито „Джини“ или „дъще“.

— Ще ти се реванширам — повтори той и избърса очи.

Тъгата му — или каквото беше — изобщо не я трогна. Тя изпитваше само гняв.

— Върви си!

— Чакай, мила…

— Не. Тръгвай си!

Детективът от Северна Каролина, експертът по охрана на свидетели, отново съвестно изпълни задълженията си. Стана и мълчаливо, но настоятелно изведе баща й навън. Кимна на момичето, усмихна се окуражително и затвори вратата. Джинива остана сама със себе си.