Джефри Дивър
Дванайсетата карта (42)

42.

— Намерихме карта на Галоус Хайтс, на която се виждат три или четири големи гористи имения. Едно от тях се е намирало на мястото на тази и близките сгради. Отсреща е имало училище за чернокожи. Възможно ли е Чарлз да е преподавал там? А брега на Хъдсън… — Райм погледна през прозореца — … точно там, на Осемдесет и първа улица е имало корабостроителница и пристанище. Дали тези работници са купували сайдера на Чарлз? Той ли е бил собственик на тези имоти? Имаше само един начин да разберем. Том провери в манхатънския кадастър и откри документа за прехвърляне на собствеността от господаря на Чарлз. Да, това е била фермата. Така всичко си идва на мястото. Споменатите срещи в Галоус Хайтс с изтъкнати политици и борци за граждански права. Срещали са се в къщата на Чарлз. Това е била тайната му: че е собственик на петдесет декара първокачествена земя в Манхатън.

— Защо тайна? — недоумяваше Хенсън.

— Не смеел да каже на никого, че е собственик. Искал, разбира се. Затова се е терзаел. Гордеел се, че притежава голям имот в града. Смятал, че може да служи за пример на всички бивши роби. Да им покаже, че могат да си спечелят уважение, като пълноценни граждани. Че могат да притежават земя, да я обработват, да бъдат пълноправни членове на обществото. Станал свидетел обаче на военни бунтове, линчуване на чернокожи, палежи. Затова със съпругата си се представяли само за управители на фермата. Опасявал се е някой да не разбере, че имението е на бивш роб, защото ще го унищожи. Или по-скоро, че ще му го открадне.

— Както е станало — вметна Джинива.

— Чарлз бил осъден и цялото му имущество, включително фермата, било конфискувано и продадено… Доста удобно: да натопиш някого и да откраднеш собствеността му. Само че къде са доказателствата? Разследване отпреди сто и четирийсет години, на това му викам „замразен случай“… Да вземем сейфовете „Екстър стронгбоу“, какъвто се твърди, че Чарлз е разбил във фондацията за бившите роби. Били английско производство, затова се обадих на един колега в „Скотланд ярд“. Оказва се, че е невъзможно сейф „Екстър“ от деветнайсети век да се разбие само с чука и длетото, които са намерени на местопрестъплението. Дори с парна бормашина от онова време са нужни два-три часа… а в статията се твърди, че Чарлз е извършил кражбата за двайсет минути.

От само себе си се налага изводът, че друг е извършил грабежа, подхвърлил е инструментите на Чарлз и е подкупил свидетеля да излъже. Според мен истинският крадец е онзи, чийто скелет намерихме под развалините на кръчмата „Потърс Фийлд“.

Райм обясни за надписа „уинскински“ върху пръстена на мъжа — че това е било титла в корумпираната политическа машина на „Тамани хол“.

— Бил е от хората на Туийд „Боса“. Уилям Симс, детективът, арестувал Чарлз, също е бил замесен. По-късно е съден за фалшифициране на веществени доказателства. Симс, този „уинскински“, съдията и прокурорът скалъпват процеса срещу Чарлз. Парите от грабежа, които не са намерени, остават за тях. Така, установихме, че Чарлз е притежавал голям имот в Галоус Хайтс и е бил осъден по скалъпени обвинения. — Райм вдигна вежди. — Един въпрос се налага от само себе си. Някой досеща ли се?

Всички мълчаха.

— Елементарно. Кой, по дяволите, е истинският крадец? Кой е ограбил Чарлз? И така, предвид, че мотивът е да се заграби земята, достатъчно бе да потърся кой е купил имота.

— Кой? — попита Хенсън, обезпокоен, но явно запленен от историческата интрига.

Асистентката му изглади полата си и предположи:

— Туийд „Боса“?

— Не. Един негов колега. Редовен клиент на „Потърс Фийлд“, където си пиел бирата с други тъмни субекти от онова време: Джим Фриск, Джей Гоулд, детектив Симс. — Райм победоносно изгледа събеседниците си. — Самият Хайрам Санфорд.

Жената примигна. След малко промълви:

— Основателят на нашата банка?

— Самият той.

— Това е смешно — възкликна Коул, адвокатът. — Как е възможно? Той е бил стълб на нюйоркското общество.

— Ами Уилям Ашбъри? — саркастично попита криминалистът. — Светът не се е променил. Извършвал е много финансови спекулации; в едно писмо на Чарлз се споменава за „сапунените мехури“ на Уолстрийт. Железниците са били Интернет на деветнайсети век. Акциите им рязко покачили стойността си, след което катастрофално спаднали. Може би Санфорд е изгубил състоянието си по този начин и Туийд се е съгласил да му помогне. Типично за Боса обаче, той искал да свърши работата с чужди пари. Двамата скалъпили процеса срещу Чарлз и на подготвен търг Санфорд купил имението за нищожна сума. Съборил старата къща и построил тази, в която се намираме в момента. — Кимна към прозореца. — Той и наследниците му малко по малко разпродали земята.

— Чарлз не се ли е опитал да докаже невинността си? — попита Хенсън. — Не е ли казал истината?

— Бивш роб срещу политическата машина от „Тамани хол“ — изсумтя Райм. — Как би могъл да успее? Освен това той е убил човека в кръчмата.

— Значи е убиец — побърза да отбележи Коул.

— Разбира се, че не — сопна се Райм. — Този „уинскински“ му е трябвал жив, за да докаже невинността му. Убил го е при самоотбрана. Чарлз обаче не е имал друг избор, освен да скрие трупа и да прикрие следите си. Ако научели, щели да го обесят.

Хенсън поклати глава:

— Едно нещо само не мога да разбера. Какво значение има стореното от Хайрам Санфорд за Уилям Ашбъри? Наистина, това малко уронва престижа на банката; основателят й да заграби имота на бивш роб. Но най-много да му отделят десетина минути в новините. Нищо фатално. Не си струва да убиеш човек за това.

— Да. — Райм кимна. — Основателен въпрос… Проведох малко проучване. Ашбъри е ръководил сделките ви с недвижими имоти, нали?

— Да.

— И ако стане голям провал, би загубил работата и голяма част от богатството си, нали?

— Вероятно. Но защо да има провал? Това е най-доходният ни отдел.

Райм кимна към Гоудс:

— Ваш ред е.

Адвокатът хвърли бърз поглед към събеседниците си от другата страна на масата. Той просто не можеше да гледа хората в очите. Не беше обяснил намеренията си дори пред Райм. Каза само:

— Искаме да ви уведомим, че госпожица Сетъл смята да подаде иск срещу банката ви за компенсиране на всички щети.

Хенсън се намръщи и погледна Коул, който заговори:

— Съдейки от фактите, които ми изнесохте, евентуален иск за емоционална вреда не би имал голям успех. Вижте, господин Ашбъри е действал на своя глава, не като служител на банката. Ние не отговаряме за действията му. — Снизходително кимна към другия адвокат. — Сигурен съм, че уважаемият ми колега ще го потвърди.

Хенсън бързо добави, като гледаше Джинива:

— Но искрено съжаляваме за онова, което сте преживели. — Стела Търнър кимна. — Ще ви се реваншираме. Ще се убедите, че сме доста щедри.

— В известни граници — уточни адвокатът.

Райм изпитателно се вгледа в председателя на банката. Грегъри Хенсън изглеждаше мил човек. Добросърдечен, симпатичен. Вероятно наследствен бизнесмен — от онези, които имат талант, ръководят голяма компания, съвестно вършат работата си, остават до късно в кантората, летят с бизнес класа, за да пестят фирмени пари, помнят рождените дни на служителите си.

На криминалиста не му се искаше да го разочарова.

Уесли Гоудс обаче явно нямаше такива угризения:

— Господин Хенсън, не говоря за емоционалните щети, причинени от служителя ви, който се опита да убие госпожица Сетъл. Става дума за финансовите щети, нанесени й като наследница на Чарлз Сингълтън…

— Ама чакайте… — прошепна директорът и опита да се засмее.

— … равняващи се на всички приходи, които банката ви е реализирала от имота, считано от деня на заграбването. — Гоудс погледна едно листче. — А именно 4 август 1868 година. Парите ще бъдат включени в тръстов фонд в полза на наследниците на господин Сингълтън и ще бъдат разпределени от съда. Още не сме изчислили пълната сума. — Най-накрая Гоудс погледна Хенсън в очите. — Но по груби изчисления става дума за около деветстотин и седемдесет милиона долара.