Джефри Дивър
Дванайсетата карта (23)

23.

„Знаеш ли какво, Райм? Има незначителни огледи.

Знам, защото сега извършвам такъв.“

Амелия Сакс стоеше на западна Осемдесет и втора улица близо до „Бродуей“, пред внушителното имение на Хайрам Санфорд, голяма, тъмна сграда във викториански стил. Тук се помещаваше Санфордската фондация, чиито архиви им бе препоръчал колегата на професор Матърс. Тук царуваше старинен дух — освен повече от стогодишната сграда на Санфорд имаше художествена галерия, строена през 1910 година, и редица хубави стари къщи. Сакс беше нервна и без да вижда престъпници с изцапани с оранжева блажна боя гащеризони. До сградата на фондацията се издигаше украсеният със зловещи орнаменти хотел „Санфорд“ (носеше се слух, че първоначално „Бебето на Розмари“ щял да се снима в тази неоготическа сграда).

Десетина статуи на демони я гледаха от корнизите и сякаш й се надсмиваха.

Щом влезе я посрещна човекът, чието име се споменаваше в „Таймс“ — Уилям Ашбъри, директор на фондацията и банковия тръст „Санфорд“. Стройният мъж на средна възраст я поздрави, без да крие удивлението си. Тук никога не ги беше посещавал полицай, така де… полицайка, всъщност никой от полицията. Сакс му обясни, че просто се интересува от историята на квартала, а не използва фондацията като база за операция под прикритие, и това като че ли малко го разочарова.

Ашбъри с готовност я остави да рови из архива и библиотеката и изказа съжаление, че не може да й помогне лично; беше специалист по недвижими имоти, данъчно законодателство и благотворителни акции, не по история.

— Всъщност съм банкер — сподели, сякаш не си личеше от тъмния костюм, бялата риза, строгата вратовръзка и неразбираемите документи, подредени на купчинки по бюрото.

След петнайсетина минути Сакс вече бе в компанията на уредника, който я поведе по тъмните коридори на мазето към архива. Тя му показа рисунката на престъпника, в случай че е идвал и тук да търси статията за Чарлз Сингълтън. Библиотекарят обаче не си спомняше да е виждал този човек, нито наскоро някой да е питал за „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Посочи й къде са материалите от периода, който я интересуваше, и след няколко минути тя вече седеше, неспокойна и с опънати нерви, на твърд стол в малка като ковчег кабинка, сред десетки книги и списания, разпечатки, карти и рисунки.

Започна търсенето, както Райм я бе учил да работи при огледите на местопрестъпления — първо си изгради обща представа за положението, след това планира как да действа. Раздели материалите на четири купчини: обща информация, история на Уестсайд и Галоус Хайтс, данни за борбата за граждански права в края на деветнайсети век и информация за „Потърс Фийлд“. Първо прочете за гробището. Намери доказателства, че полкът на Чарлз Сингълтън е бил настанен там. Научи как се е появило гробището и как едва е побирало мъртвите по време на холерните и грипните епидемии в средата и края на деветнайсети век, когато островът бил затрупан от камари евтини чамови ковчези, чакащи да бъдат заровени.

Интересни факти, но безполезни. Сакс се зае с материалите за борбата за граждански права. Намери огромни количества информация, включително за противоречията около Четиринайсетата поправка, но нищо за мотива, който би могъл да е причина за скалъпения процес срещу Чарлз Сингълтън. От една статия в „Ню Йорк Таймс“ от 1867 година научи, че Фредерик Дъглас и други изтъкнати борци за граждански права посетили една църква в Галоус Хайтс. След това Дъглас споделил пред репортери, че е дошъл да обсъжда прокарването на Четиринайсетата поправка с неколцина свои съратници. Това обаче им беше известно от писмата на Чарлз. За самия Сингълтън не се споменаваше нищо, но имаше препратка към някаква статия в „Ню Йорк Сън“, където подробно се описвали усилията на бившите роби, помагащи на Дъглас. Споменатият брой обаче го нямаше в архива.

Страница след страница, досадно еднообразие… От време на време спираше и препрочиташе отделни пасажи, за да не пропусне важни факти. Понякога четеше, но информацията не достигаше до мозъка й. Протягаше се, чоплеше кожичките около ноктите си, чешеше се по главата.

Прегледа още веднъж документите. Купчината с прочетените материали нарастваше, но нито една страница от тях не беше отбелязана като важна.

От историческите документи за Ню Йорк Сакс научи повече за Галоус Хайтс. Това бе едно от първите селища в сегашен Горен Уестсайд, като Манхатънвил и Вандеватер Хайтс (сегашен Морнингсайд). Галоус Хайтс се простирал между сегашен „Бродуей“ на запад и река Хъдсън и между Седемдесет и втора улица на север и Осемдесет и шеста. Името идвало от колониалната епоха, когато холандците издигали бесилки върху възвишението в центъра на селището. След като англичаните купили земята, палачите им екзекутирали тук десетки набедени за вещици, престъпници и непокорни роби, преди в централен Ню Йорк да се обособи специално място за екзекуции.

През 1811 година градските власти разделили Манхатън на сегашните улици и квартали, но дори след петдесет години в Галоус Хайтс (както в много други райони) това планиране оставало само на хартия. В началото на деветнайсети век кварталът бил лабиринт от черни пътища, празни парцели, горички, коптори, фабрики, корабни работилници край реката и няколко луксозни, обширни имения. В средата на века Галоус Хайтс бил квартал на контрастите и това личеше от картата, която Купър бе намерил по-рано — богаташките имения стояли редом с бедняшки къщи. Градът се разраствал от юг и мизерните коптори, сред които вилнеели престъпни банди, ставали все повече. През този период — подобно на безскрупулните улични главорези, но в много по-голям мащаб — Уилям Туийд „Боса“ управлявал корумпираната политическа машина на Демократите от „Тамани хол“. За бази използвал баровете и ресторантите в Галоус Хайтс. (Туийд бил майстор на финансовите машинации; при една сделка например прибрал 6000 долара от продажбата на парцел, струващ едва 35 долара.)

Сега, разбира се, кварталът бе сред най-луксозните и богатите в града. Тук апартаментите вървяха по няколко хиляди долара на месец. (Освен това, ядосано размишляваше гладната Амелия Сакс, районът се славеше с най-добрите закусвални и сладкарници в града.)

Информацията преминаваше пред очите й, но какво от това? По дяволите, сега трябваше да анализира улики или по-добре, да обикаля улиците около тайната квартира на престъпника и да търси нещо, което да й подскаже къде живее и кой е.

Какво си мислеше този Райм?

Накрая стигна до последната книга в купчината. Петстотин страници според бързата й преценка (вече можеше да определи от пръв поглед). Оказаха се 504. В азбучния показалец нямаше нищо интересно. Сакс не издържаше повече. Хвърли книгата и се изправи. Разтърка очите си и се протегна. В тази тясна килия на два етажа под земята имаше чувството, че се задушава. Мазето може би беше ремонтирано наскоро, но нямаше прозорци, бе ниско и имаше десетки каменни колони и стенички, които го правеха още по-потискащо.

Това й стигаше, но най-мъчително беше да седи. Амелия Сакс мразеше да седи неподвижно.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

„Нямало незначителни огледи, а, Райм? Стига бе…“

Тя тръгна към вратата, но спря. Няколко изречения от тези прашни книги и пожълтели вестници можеха да спасят живота на Джинива Сетъл и другите невинни хора, които Извършител 109 можеше да убие.

Гласът на Райм отново прозвуча в ушите й: „Когато правиш оглед, обиколи още веднъж местопрестъплението, а след това — за трети път. Когато решиш, че си свършила, пак го огледай. И…“.

Тя погледна последната книга — онази, на която се беше отказала. Въздъхна, седна и я взе. След като прегледа текста, отвори на илюстрациите в средата.

Това се оказа добра идея.

Сакс се втренчи в една снимка от западна Осемдесета улица през 1867 година. Засмя се и прочете обяснението на съседната страница. Извади мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

* * *

— Открих „Потърс Фийлд“, Райм.

— Вече знаем къде е — тросна се Райм. — Остров при…

— Има друг.

— Друго гробище?

— Не е гробище, а кръчма. В Галоус Хайтс.

— Кръчма ли?

Това вече беше интересно.

— Намерих една снимка… или дагеротип, както и да е. Има кръчма, която се казва „Потърс Фийлд“. Била е на западна Осемдесета улица.

„Значи сме бъркали от самото начало“ — замисли се Райм. Съдбовната среща на Чарлз Сингълтън изобщо не е била на острова.

— Има още нещо интересно. Кръчмата е изгоряла. Умишлен палеж.

— Дали случайно не е станало в деня, когато Чарлз Сингълтън е отишъл… как се беше изразил? Да потърси възмездие?

— Да. На петнайсети юли.

„Завинаги погребана под пръст и глина…“

— Нещо друго за него? Или за кръчмата?

— Още не.

— Продължавай да търсиш.

— Дадено.

Затвориха.

Телефонът бе свързан с високоговорителите и Джинива чу разговора.

— Мислите ли, че Чарлз е подпалил кръчмата? — попита разтревожено.

— Не е сигурно, но основната цел на палежите обикновено е заличаване на улики. Може би това е целял Чарлз, да прикрие нещо свързано с кражбата.

— Вижте това писмо — настоя Джинива. — Той пише, че кражбата е нагласена, за да го опозорят. Още ли не сте се убедили, че е невинен?

Втренчи се настоятелно в Райм.

— Да, мисля, че е невинен — отвърна той.

Тя кимна и леко се усмихна. Погледна очукания си часовник и заяви:

— Трябва да се прибирам.

— Ще те закараме — намеси се Бел.

Джинива събра писмата на Чарлз.

— Ще се наложи да ги задържа — каза Райм.

— Да ги задържите ли? Като доказателства?

— Само докато разберем какво става.

Джинива се подвоуми.

— Ще ги пазим.

— Добре.

Тя ги подаде на Мел Купър, който забеляза тревожния й поглед и попита:

— Искаш ли да им направим копия?

Това като че ли я смути:

— Ами, да. Само… те са, нали се сещате, семеен спомен. Това ги прави много важни.

— Няма проблем.

Той ги преснима на ксерокс и й ги даде. Джинива внимателно ги сгъна и прибра в чантата си.

Телефонът на Бел иззвъня. Той се обади, послуша известно време, след това каза:

— Чудесно, донесете го веднага щом ви е удобно. Много сме ви задължени. — Даде адреса на Райм, след което затвори и обясни: — От училището. Намерили са записа от училищния двор, когато съучастникът на Извършител 109 е бил там. Веднага ще го донесат.

— Бога ми — възкликна Райм, — да не искаш да кажеш, че вече имаме истинска следа? И че не е отпреди сто години?

Бел се свърза по радиостанцията с Луис Мартинес и даде указания. След това се обади на Барби Линч, която охраняваше улицата пред дома на Джинива, и тя докладва, че всичко е чисто.

Накрая Бел телефонира на чичото на Джинива, за да се увери, че е у дома.

— Ало?

Бел се представи.

— Добре ли е тя? — попита чичото.

— Добре е. Идваме към вас. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е нормално.

— Някакви вести от родителите?

— От нейните ли? Да, брат ми се обади от летището. Скоро тръгват насам. Полетът им се е забавил.

Навремето Райм често летеше до Лондон за консултации със „Скотланд ярд“ и други европейски полицейски агенции. Тогава пътуването през океана бе като разходка до Чикаго или Калифорния. След 11 септември вече не беше така. „Шантав свят“ — помисли си той. Ядосваше се, че родителите на Джинива се бавят толкова. Тя бе може би най-зрялото дете, което познаваше, но при все това се нуждаеше да е до майка си и баща си.

Радиостанцията на Бел изпращя и Луис Мартинес докладва:

— Отпред съм, шефе. Колата е готова, вратата е отворена.

Бел затвори и се обърна към Джинива:

— Да тръгваме.

* * *

— Ето те и теб — каза Джон Ърл Уилсън на Томсън Бойд, който седеше в една закусвалня на Броуд стрийт в долен Манхатън.

Хилавият бял мъж с вид на мухльо подаде на Бойд найлонов плик. Томсън погледна вътре.

Уилсън седна срещу него. Бойд огледа съдържанието на плика. Имаше голям картонен пакет и по-малък хартиен плик. От „Дънкин донътс“, макар че съдържанието му едва ли беше понички. Уилсън използваше пликовете на тази верига закусвални, защото бяха импрегнирани и пазеха от влага. Той беше истински майстор.

— Ще хапнем ли нещо? — попита.

Покрай тях мина сервитьорка с чиния салата. Уилсън беше гладен. Но макар че с Бойд се срещаха все в кафенета и ресторантчета, двамата никога не се бяха хранили заедно. Любимата храна на Уилсън беше пица с газирана вода и обичаше да яде в апартамента си, пълен с инструменти, жици и компютърни части. Все пак Бойд можеше да го почерпи поне един сандвич.

Убиецът обаче отговори:

— Тръгвам след минута-две.

Пред Бойд стоеше чиния с наченат агнешки шиш кебап. Уилсън се надяваше поне това да му предложи. Бойд не го направи. Усмихна се на сервитьорката и тя отнесе чинията. Бойд да се усмихва? Нечувано. Уилсън за първи път го виждаше (макар че трябваше да признае, усмивката бе доста странна).

— Тежко, а? — отбеляза Уилсън и кимна към плика; в очите му се четеше гордост.

— Аха.

— Е, как върви?

— Върви.

— Наред ли е всичко?

— Да.

Бойд си заподсвирква тихо, като се опита да подражава на етномузиката, която се чуваше от високоговорителя над тях. Странни трели. Цитра и други инструменти от Индия или бог знае къде. Бойд обаче доста добре налучкваше нотите. Да убива и да свири с уста — тия две неща добре му се удаваха.

Момичето на шублера изпусна с трясък поднос с чинии. Когато клиентите се обърнаха да видят какво става, Уилсън усети потупване по крака си. Взе плика и го прибра в джоба си. Стори му се твърде тънък, за да съдържа 5000 долара, но не се съмняваше, че парите са там. Бойд винаги плащаше добре и навреме.

Значи нямаше да почерпи. Седяха и Бойд пиеше чай. Макар че трябваше да тръгва „след минута-две“.

Какво чакаше?

Скоро му стана ясно. Бойд погледна към прозореца. По улицата мина очукан бял микробус; намали и зави зад ресторанта. Шофьорът беше дребен арабин, мургав и с козя брадичка.

Бойд го наблюдаваше внимателно. Когато микробусът се скри от поглед, убиецът се изправи и взе плика. Остави пари за сметката и кимна на Уилсън. Тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Благодарих ли ти?

Уилсън примигна изненадано:

— Какво?

— Благодаря.

Бойд кимна към плика.

— Няма защо — измънка Уилсън.

Бойд не беше от хората, които благодаряха.

— Много съм ти задължен — добави убиецът. — Добре работа свърши. Наистина.

Думите прозвучаха като от устата на бездарен актьор. После (още по-странно) Бойд намигна на сервитьорката и излезе на оживената улица в сърцето на финансовия район, като поклащаше тежкия найлонов плик.