Кен Фолет
Долината на лъвовете (10)

Десета глава

Жан-Пиер безцелно се разхождаше сред осветените от луната ниви, притиснат от черна депресия. Преди седмица само беше доволен и щастлив, господар на ситуацията, вършеше полезна работа и чакаше големия си шанс. Сега всичко беше свършило и той се чувстваше непотребен, некадърник, бита карта.

Нямаше изход. За кой ли път вече премисляше възможностите, но винаги стигаше до един и същи извод: трябва да напусне Афганистан.

Като шпионин вече не можеше да е полезен; с това бе приключено. Нямаше начин да се свърже с Анатолий; а даже и Джейн да не беше разбила радиото, не би могъл да излезе от селото, за да се срещне с Анатолий, защото тя веднага ще разбере и ще каже на Елис. Можеше и да успее да накара Джейн да млъкне по някакъв начин (Недей да си мислиш за това, недей даже и да си помисляш за това!), но ако нещо се случи с нея, Елис ще иска да разбере причината. Всичко стигаше все до Елис. „Искам да убия Елис — помисли си той, — стига да ми стискаше. Но как? Нямам пистолет. Какво да направя, да му прережа гърлото със скалпел? Той е много по-силен от мен — никога не мога да го надвия.“

Помисли си как се бе объркало всичко. Той и Анатолий бяха станали невнимателни. Трябваше да се срещат на някое място, откъдето добре да виждат всички пътеки към тях, за да бъдат навреме предупредени, ако някой се приближи. Но кой би предположил, че Джейн може да ги последва? Той стана жертва на най-ужасно стечение на обстоятелствата: раненото момче да се окаже алергично към пеницилин; Джейн да чуе Анатолий как говори; фактът, че тя различава руския акцент; и като капак — Елис се появи тук, за да й даде кураж. Всичко беше наистина лош късмет. Но в учебниците по история не влизат имената на хора, които почти са достигнали величие. „Направих всичко, което можах, папа̀“, мислеше си той и почти като на живо чу отговора на баща си: „Не ме интересува дали си направил всичко, което си могъл, искам само да знам дали си успял, или си се провалил.“

Вече наближаваше селото. Реши да си легне. Спеше зле нощем, но нямаше какво друго да прави, освен да си легне. Тръгна към дома. Някак си фактът, че все още има Джейн, не беше голямо успокоение. Това, че тя разкри неговата тайна, като че ли ги направи още по-далечни, вместо обратното. Нова пропаст легна между тях, макар да планираха връщането си у дома и даже си говореха за новия живот там, в Европа.

Поне още спяха прегърнати нощем. Това все пак бе нещо.

Той влезе в къщата на бакалина. Мислеше си, че Джейн вече трябва да е в леглото, но за негова изненада, тя още бе будна. Заговори в момента, в който той влезе:

— Един вестоносец дойде тук за теб от името на Масуд. Трябва да отидеш в Астана. Елис е ранен.

Елис ранен. Сърцето на Жан-Пиер заби по-бързо.

— Как е ранен?

— Нищо сериозно. Доколкото разбрах, имал куршум в задните части.

— Ще тръгна още рано сутринта.

Джейн кимна.

— Вестоносецът ще дойде с теб. Можеш да се върнеш, преди да мръкне.

— Разбирам.

Джейн се беше загрижила той да не намери сгоден случай да се срещне с Анатолий. Предпазливостта й бе съвсем ненужна. Жан-Пиер нямаше начин да организира такава среща. Освен това Джейн мислеше за един съвсем малък проблем и не обръщаше внимание на големия. Елис е ранен. Това го прави уязвим, което променя цялата ситуация.

Сега Жан-Пиер ще може да го убие.

 

 

Не мигна цяла нощ и прехвърляше тази мисъл през главата си. Представяше си Елис, легнал на дюшек под смокиново дърво, стиснал зъби, за да изтрае болката от натрошената кост, или пък блед и отслабнал заради загубата на кръв. Видя себе си — как се приготвя да му постави инжекция. — Това е антибиотик, за да предотврати инфекция на раната — така ще му каже, а после ще го инжектира със свръхдоза дигиталин, от което той ще получи сърдечен удар.

Естествен сърдечен удар бе доста невероятен, но в никакъв случай не и невъзможен при мъж на тридесет и четири години, особено пък ако той се е подложил на голямо физическо натоварване след дълъг период на застоял живот. Така или иначе няма да има съдебен оглед, нито аутопсия, нито подозрения: на Запад няма да поставят под съмнение факта, че Елис е бил ранен по време на сражение и е умрял от раните си. Тук, в Долината, всички ще приемат диагнозата на Жан-Пиер. На него се доверяваха толкова, колкото и на най-близките момци на Масуд — съвсем естествено, защото той бе принесъл за каузата толкова жертви, колкото всички те, или поне така си мислеха. Не, единствената, която ще се усъмни, ще бъде Джейн. А какво може да направи тя?

Не беше съвсем сигурен. Джейн е опасен противник, когато зад гърба й стои Елис; но когато е сама, Джейн не е страшна: Жан-Пиер може да успее да я убеди да останат в Долината още една година; може да й обещае, че няма да предава повече конвоите, после да намери начин да възстанови връзката с Анатолий и само да чака възможността да притисне Масуд и да го предаде на руснаците.

В два през нощта даде на Шантал бутилката с мляко и се върна обратно в леглото. Даже не направи опит да заспи. Прекадено притеснен беше, прекадено развълнуван, прекадено уплашен. Докато лежеше там и чакаше слънцето да изгрее, премисляше всичките неща, които могат да се объркат в последния момент: Елис може да откаже да го лекуват, Жан-Пиер може да сгреши нещо в дозата, Елис може да е пострадал просто от едно одраскване и да си ходи съвсем нормално, Елис и Масуд даже може вече да са се вдигнали от Астана.

Джейн също неспокойно сънуваше. Тя се мяташе и въртеше до него, от време на време бърбореше насън някакви неразбираеми срички. Само Шантал спеше нормално.

Точно преди изгрева Жан-Пиер стана, запали огъня и тръгна към реката да се къпе. Като се върна, вестоносецът беше под сайванта, пиеше чая, приготвен от Фара, и ядеше останалия от вчера хляб. Жан-Пиер пийна малко чай, но не можа и хапка да сложи в уста.

Джейн кърмеше Шантал на покрива. Жан-Пиер се качи горе и целуна и двете за „довиждане“. Всеки път, като докоснеше Джейн, той си спомняше как я беше ударил с юмрук и цял потръпваше от страхотен срам. Тя като че ли му беше простила, но той сам не можеше да си прости.

Поведе старата кобила през селото, после към брега на реката, отдето двамата с вестоносеца поеха надолу по течението. Оттук до Астана имаше път, или нещо, което тук, в Долината на Петте лъва, минаваше за път: ивица камениста земя, близо два метра широка, подходяща за дървени каруци или военни джипове, макар че обикновена кола би се разпаднала само за няколко минути. Долината представляваше серия от тесни скалисти дефилета, които на места се разширяваха в малки обработваеми равнини, към два-три километра дълги и около километър широки, където селяните вадеха оскъдния си хляб от неблагодарната почва чрез тежка работа и хитро замислени напоителни системи. Пътят беше достатъчно добър, за да позволи на Жан-Пиер да язди по нанадолнищата. (Конят обаче нямаше да издържи, ако го яздят и нагоре по склона.)

„Долината едно време трябва да е била приказно местенце“, мислеше си той, докато яздеше на юг под лъчите на яркото сутрешно слънце. Напоявана от Реката на Петте лъва, защитена от високите скалисти стени, ръководена според древните традиции, необезпокоявана от никого, освен от случаен керван нуристанци маслари или някой заблудил се амбулантен търговец от Кабул — преди години животът в Долината е протичал като през Средновековието. Сега двайсети век здраво беше нахлул и тук. Почти всяко село беше пострадало от бомбардировка: разрушена мелница; надупчена с кратери ливада; разпилян на тресчици дървен акведукт, останал от незапомнени времена; граден мост, от който се виждат само камънаци, по които да стъпи човек, за да премине буйната река. Ефектът на всичко това върху стопанския живот в Долината бе съвсем лесно видим за проницателния поглед на Жан-Пиер. Тази къща едно време е била месарница, но по дървения тезгях отпред сега няма месо. Онзи буренак ей там някога е бил зеленчукова градина, но стопанинът й е избягал към Пакистан. Ето и овощна градина — плодовете се скапват по земята, а вече трябваше да се сушат, нарязани, на покрива, готови да бъдат прибрани за дългата студена зима: жената и децата, които са се грижили за тази овощна градина, са мъртви, а мъжът е при муджахидините и не навестява вече своя дом. Тази тук купчина кал и камъни е била джамия едно време — селяните бяха решили да не я строят повторно, защото сигурно пак щяха да я бомбардират. Всичката тази загуба и разруха бе станала факт, защото хора като Масуд се опитват да се съпротивляват срещу течението на историята и мамят неуките селяци да ги подкрепят. Изчезне ли Масуд от играта, всичко това ще свърши.

А излезе ли Елис от играта, Жан-Пиер може да се оправи с Масуд.

Към пладне — вече бяха приближили Астана — той се зачуди дали ще му бъде трудно да забие спринцовката. Самата мисъл, че ще убие свой пациент, бе толкова абсурдна, че не знаеше как да реагира. Разбира се, беше виждал пациенти да умират, но даже и тогава го изгаряше съжаление, че не е могъл да ги спаси. А когато Елис лежи безпомощен пред него и спринцовката е в ръката му, дали ще го мъчи съмнение като Макбет, или ще се разколебае като Разколников в „Престъпление и наказание“?

Минаха през Сангана, с гробището и песъчливия бряг, после хванаха пътя покрай един завой на реката. Пред тях се простираше обработваема земя и група сгушени къщи горе на върха на хълма. Минута-две по-късно едно момче на около единайсет-дванайсет години дойде към тях през нивите и ги поведе не към селото на хълма, а към една голяма къща към края на мерата.

Жан-Пиер още не изпитваше никакво съмнение, никакво колебание. Чувстваше единствено онова нервно безпокойство като преди важен изпит.

Свали медицинската си чанта от коня, подаде юздите на момчето и тръгна през сайванта на селската къща.

Двайсет и повече партизани се бяха разпръснали из двора, клечаха наоколо, взрени в празното пространство, и чакаха с непостижимо за европееца търпение. Масуд не беше там, забеляза Жан-Пиер, като се огледа, но двама от най-близките му хора се виждаха в групата. Елис лежеше на одеяло в един сенчест ъгъл.

Жан-Пиер коленичи до него. Елис очевидно страдаше от куршумената рана. Лежеше по корем. Лицето му беше опънато, зъбите — стиснати. Кожата му беше бледа, а по челото бяха избили капки пот. Дишането му като че бе твърде учестено.

— Боли, а? — каза Жан-Пиер на английски.

— Добре го рече, мамка му! — през зъби отвърна Елис.

Жан-Пиер отметна чаршафа. Муджахидините бяха разрязали дрехите му и бяха сложили някаква скалъпена на момента превръзка върху раната. Жан-Пиер я махна. Веднага се виждаше, че раната не е сериозна. Елис беше загубил много кръв и от куршума, все още заседнал в мускула му, сигурно адски много болеше, но пък бе на безопасно разстояние от всякакви кости или главни кръвоносни съдове — много бързо ще зарасне.

„Не, всъщност няма да зарасне — припомни си Жан-Пиер. — Изобщо няма да зарасне.“

— Първо ще ти сложа нещо, за да облекчим болката — каза той.

— Много ще съм ти благодарен — веднага отвърна Елис.

Жан-Пиер вдигна одеялото. Елис имаше огромен белег с формата на кръст отзад на гърба си. Жан-Пиер се почуди откъде ли го е получил.

„Така и няма да разбера“, мина му през ум.

Отвори медицинската си чанта. „Сега ще убия Елис — помисли си той. — Никога не съм убивал никого, даже и случайно. Какво ли е да станеш убиец? Хората го правят всеки ден по цял свят: мъже убиват съпругите си, жени убиват децата си, атентатори убиват политици, крадци убиват собственици на ограбени домове, затворнически палачи убиват убийци.“ Извади една голяма спринцовка и започна да я пълни с дигиталин: лекарството се продаваше в малки ампули и трябваше да изпразни четири, за да постигне смъртоносна доза.

Какво ли ще е усещането, когато гледа Елис как умира? Първият ефект на лекарството ще бъде да ускори пулса на Елис. Ще го накара да се чувства притеснен и неспокоен. После, когато отровата засегне часовниковия механизъм на сърцето, той ще започне да усеща допълнителни удари — по един по-лек след всеки нормален удар. По това време вече ще е много зле. Най-накрая сърдечният ритъм ще стане съвсем хаотичен, горната и долната камера на сърцето ще започнат да се свиват независимо една от друга и Елис ще умре в ужасна агония. „А какво ще правя аз — помисли си Жан-Пиер, — когато той извика от болка и ме помоли мен, доктора, за помощ? Ще му дам ли да разбере, че искам да умре? Дали ще се досети, че съм го отровил? Дали ще му говоря успокоителни думи с най-добрия си докторски маниер и ще се опитам да облекча смъртните му мъки: Просто се отпусни, това е нормален страничен ефект на болкоуспокоителното, всичко ще бъде наред.“

Инжекцията беше готова.

„Мога да го направя — осъзна изведнъж Жан-Пиер. — Мога да го убия. Просто не знам какво ще стане с мен след това.“

Заголи рамото на Елис и по силата на навика напои един тампон със спирт.

В този момент пристигна Масуд.

Не беше го чул да се доближава — той като че ли изникна във въздуха изневиделица като дух — и Жан-Пиер подскочи от изненада. Масуд сложи длан на рамото му.

— Стреснах ви, мосю льо доктор — каза той. После коленичи до главата на Елис. — Обмислих предложението на американското правителство — заговори той на Елис на френски.

Жан-Пиер остана така, на колене, замръзнал в тази поза със спринцовката в дясната си ръка. Какво предложение? Какво, по дяволите, е това? Масуд говореше открито, като че ли Жан-Пиер е просто един от неговите другари — а това донякъде наистина беше така, но Елис… Елис може да предложи да си говорят насаме.

Елис се повдигна на лакът с доста усилие. Жан-Пиер затаи дъх. Но Елис единствено произнесе:

— Давай нататък.

„Прекадено изтощен е — помисли си Жан-Пиер — и прекадено много го боли, за да си мисли сега за разни сложни мерки за безопасност. Освен това той няма повече причини от Масуд да ме подозира.“

— То е добро — казваше Масуд в този момент. — Но се питах как ще мога да изпълня моята част от сделката.

„Разбира се! — помисли си Жан-Пиер. — Американците не са изпратили един от най-добрите си агенти от ЦРУ тук само за да научи муджахидините как да вдигат във въздуха мостове и тунели. Елис е тук, за да уреди сделка!“

Масуд продължи:

— Този план за обучаване на кадри от други райони трябва да бъде обяснен и на останалите командири. Това ще бъде трудно. Те ще се отнесат с подозрение, особено ако аз съобщя предложението. Смятам, че ти трябва да им го представиш и да им кажеш какво точно им предлага вашето правителство.

— Цялото Внимание на Жан-Пиер бе приковано на секундата. План да се обучават кадри от останалите райони! Какъв, по дяволите, е смисълът в тази работа?

Елис заговори — малко затруднено от болката:

— С радост бих го направил. Ти ще трябва да ги събереш всичките заедно.

— Да. — Масуд се усмихна. — Ще свикам събрание на всичките водачи на Съпротивата — тук, в Долината на Петте лъва, в село Дарг, след осем дни. Днес ще изпратя вестоносци с послание, че представител на правителството на Съединените щати е тук, за да обсъди снабдяването с оръжие.

Събрание! Снабдяване с оръжие! Съдържанието на сделката ставаше все по-ясно в главата на Жан-Пиер. Но как да реагира той в такъв случай?

— Мнозина от тях ще дойдат — отвърна Масуд. — Нашите другари от западните пустини няма да дойдат — прекадено далеко е, а и те не ни познават.

— Ами онези двамата, на които много държим — Камил и Азизи?

Масуд сви рамене.

— Това е в ръцете на Аллах.

Жан-Пиер цял се разтрепера от вълнение. Това щеше да е най-важното събитие в историята на афганистанската Съпротива.

Елис ровеше нещо в мешката си, която беше на пода близо до главата му.

— Може и да успея да ти помогна да убедиш Камил и Азизи — казваше той в момента. Извади от чантата два малки пакета и отвори единия. В него имаше плоско правоъгълно парче някакъв жълт метал. — Злато — каза Елис. — Всяко от тези струва около пет хиляди долара.

Това бе цяло богатство: пет хиляди долара представляваше повече от двегодишния доход на средния афганистанец.

Масуд взе кюлчето злато и го претегли на ръка.

— Какво е това? — попита той, сочейки към изсечената фигура в средата на правоъгълника.

— Печатът на президента на Съединените щати — отвърна Елис.

„Умно“, помисли си Жан-Пиер. Точно такова нещо би впечатлило племенните вождове и в същото време би ги накарало да станат безумно любопитни към тази среща с Елис.

— Това дали ще свърши работа да убеди Камил и Азизи? — попита Елис.

Масуд кимна.

— Мисля, че ще дойдат.

„Готов си да заложиш главата си, че ще дойдат“, помисли си Жан-Пиер.

И изведнъж разбра какво точно трябва да направи. Масуд, Камил и Азизи, тримата велики водачи на Съпротивата, ще бъдат заедно в село Дарг след осем дни.

Ще трябва да каже на Анатолий. И тогава Анатолий ще може да ги убие всичките.

„Това е то — помисли си Жан-Пиер, — това е моментът, който чакам, откакто пристигнах в Долината. Ще знам къде е Масуд — заедно с още двама бунтовнически водачи. Но как мога да кажа на Анатолий? Трябва да има начин.“

— Среща на върха — казваше в този момент Масуд. Усмихна се със задоволство. — Това ще е добро начало на новото единство на Съпротивата, нали така?

„Или добро начало, или началото на края“, помисли си Жан-Пиер. Той сниши ръка, насочи иглата към земята и натисна буталото на спринцовката, докато я изпразни. Проследи как отровата попива в прашната земя. Ново начало или началото на края.

 

 

Жан-Пиер даде на Елис болкоуспокоително, извади куршума, почисти раната, сложи нова превръзка и инжектира антибиотик, за да предотврати инфекция. После обслужи и двама бунтовници, които също бяха получили леки наранявания при стрелбата. Дотогава из селото вече се беше разнесъл слухът, че докторът е тук, и под сайванта на селската къща се събра групичка пациенти. Жан-Пиер се погрижи за едно бебе с бронхит, три незначителни инфекции и за моллата, който имаше глисти. После обядва. В ранния следобед събра чантата си и се качи на гърба на Маги, готов да тръгне за дома.

Елис остана там, където е. Щеше да е много по-добре за него да полежи още няколко дни — раната ще зарасне много по-бързо, ако лежи на спокойствие, без да мърда. Парадоксално наистина, но Жан-Пиер изведнъж се притесни много за здравето на Елис, защото ако умреше, събранието щеше да се отложи.

Докато яздеше старата кранта нагоре по долината, той си блъскаше главата да измисли начин за свръзка с Анатолий. Разбира се, би могъл просто да обърне сега и да се спусне надолу по долината към Роха, а там да се предаде на руснаците. В случай че не го застрелят още като го видят, за нула време ще успее да се добере до Анатолий. Но тогава Джейн ще разбере къде е отишъл и ще съобщи на Елис, а той ще промени мястото и времето на събирането.

Трябваше някак да изпрати писмо на Анатолий, но кой ще му го занесе?

През долината непрекъснато минаваха хора, тръгнали към Шарикар — окупирания от руснаците град на стотина километра към равнината — или към столицата Кабул, на около сто и петдесет километра. Имаше млекари от Нуристан с тяхното масло и сирене; пътуващи търговци, които продаваха грънци и калайдисани тенджери; овчари, повели малки стада към пазара; номадски родове, които се движеха насам-натам, заети с тайнствените си номадски задължения. Всеки от тях би могъл да бъде подкупен да занесе писмото до някоя поща или даже просто да го бутне в ръката на руски войник. Кабул е на три дни път оттук, Шарикар — на два, Роха — където имаше руски войници, но нямаше пощи — беше само на ден разстояние. Жан-Пиер беше съвсем сигурен, че ще може да намери някой, който би приел да изпълни поръчката. Имаше опасност, разбира се, писмото да бъде отворено и прочетено. Тогава ще разкрият Жан-Пиер, ще го изтезават и ще го убият. Като че ли беше подготвен вътрешно да поеме този риск. Но имаше и друг проблем. Когато куриерът вземе парите, дали ще предаде писмото? Нищо не може да му попречи да го „загуби“ по пътя. Жан-Пиер може тъй и никога да не научи какво е станало. Целият този план беше просто твърде несигурен.

Когато привечер стигна в Банда, още не беше намерил решение. Джейн беше на покрива на бакалския дом, за да се освежи от вечерния бриз, а Шантал седеше на коляното й. Жан-Пиер им махна, после влезе вътре и остави медицинската чанта върху покрития с плочки тезгях в склада. И точно докато разтоварваше чантата си, в момента, в който видя диаморфинните таблетки, изведнъж разбра, че има човек, на когото може да се довери за писмото до Анатолий.

Намери молив в чантата си. Взе хартиената обвивка от пакет памучни тампони и откъсна от нея приличен правоъгълник — в Долината никъде нямаше хартия за писма. Написа на френски:

До полковник Анатолий от КГБ…

Това му прозвуча странно, мелодраматично, но не знаеше по какъв друг начин да започне. Не знаеше цялото име на Анатоли, а и нямаше адрес.

Затова продължи:

Масуд свика съвет на водачите на бунта. Срещат се след осем дни, броено от днес, в четвъртък, 27 август, в Дарг, което е следващото село на юг от Банда. Вероятно всички ще спят в джамията през нощта и ще са заедно цял ден в петък, който е свещен ден. Съборът е свикан, за да разговарят с агент на ЦРУ, известен ми с името Елис Талер, който пристигна в Долината преди седмица.

Това е нашият шанс!

Добави датата и се подписа: Симплекс.

Нямаше пощенски плик — откакто напусна Европа, не беше виждал такова нещо. Почуди се какъв ли ще да е най-добрият начин да затвори писмото. Докато се оглеждаше, очите му се спряха на един кашон с пластмасови флакони за хапчета. Те вървяха със самозалепващи се етикети, които Жан-Пиер никога не използваше, защото не можеше да пише на персийски. Сви писмото на руло и го сложи в един от флаконите.

Почуди се как ли да го надпише. В някакъв етап от пътуването си писмото ще попадне в ръцете на нисшестоящ руски военен. Жан-Пиер си представи очилат, притеснен чиновник в някоя студена канцелария или пък някой тъпанар, оставен наряд пред телена ограда. Без съмнение кръшкането трябва да е тъй добре развито в руската армия, както беше и във френската по времето, когато Жан-Пиер отбиваше военната си служба. Питаше се как да направи този предмет да изглежда достатъчно важен, за да бъде предаден на по-висш офицер. Нямаше смисъл да пише „Важно!“ или „КГБ“, или каквото и да било друго на английски или френски, или даже на персийски, защото войникът няма да може да прочете латински или персийски букви, Жан-Пиер пък не познаваше руското писмо. Каква ирония на съдбата, че жената на покрива — чийто глас сега се чуваше, запял приспивна песен — говореше руски като роден език и би могла да му помогне да напише каквото и да е, само да искаше. Накрая той написа: „Анатоли — КГБ“ на латиница и залепи етикета върху кутията, после нея пък сложи в едно празно кашонче за лекарства, на което беше написано „Отрова!“ на петнайсет езика и с три международни символа. Овърза кутията с канап.

С бързи движения върна всичко в медицинската си чанта и разположи по местата им нещата, които беше използвал в Астана. Взе една шепа диаморфинни таблетки и ги пусна в джоба на ризата си. Най-накрая уви кутията с надпис „Отрова!“ в една дрипава хавлия.

Излезе от къщата.

— Отивам до реката да се измия — извика нагоре към Джейн.

Той бързо закрачи през селото, като кратко поздрави с глава един-двама, и после свърна през нивите, изпълнен бе с оптимизъм. В плановете му присъстваха всякакви рискове, но той още веднъж можеше да се надява, че ще постигне големия триумф. Заобиколи ливадата с детелина, която принадлежеше на моллата, и се изкачи нагоре по няколко тераси. На километър и половина — два от селото, върху един скалист издатък на планината, се извисяваше самотна къща, която беше бомбардирана. Вече се стъмняваше, когато Жан-Пиер успя да я зърне най-сетне. Бавно тръгна към нея, като внимателно избираше пътя си през неравната земя и се тюхкаше, че не взе фенер със себе си.

Спря до купчината развалини, която едно време е представлявала лицевата страна на къщата. Помисли си дали да не влезе, но миризмата и тъмнината го разубедиха. Затова извика:

— Ехо!

Някаква безформена фигура се вдигна от земята в краката му и го стресна. Той подскочи назад и изруга.

Малангът се изправи.

Жан-Пиер се взря в отслабналото като на скелет лице и сплъстената брада на лудия. Като възвърна самообладанието си, той каза на персийски:

— Селям алейкум, свети човече.

— Алейкум селям, докторе.

Жан-Пиер явно го беше хванал в период на сравнително ясно съзнание. Зарадва се.

— Как е коремът?

Човекът показа с мимики, че го боли — както винаги, искаше наркотик. Жан-Пиер му даде едно хапче диаморфин, като го остави да види и останалите, които прибра обратно в джоба си. Малангът изпи хероина и каза:

— Искам още.

— Може да ти дам още — отвърна му Жан-Пиер. — Още много такива.

Онзи подложи ръка като просяк.

— Но трябва да ми свършиш една работа — каза Жан-Пиер.

Лудият закима енергично.

— Трябва да идеш до Шарикар да дадеш това на някой руски войник. — Беше решил да го прати там въпреки допълнителния ден, който трябваше да пропътува, защото се страхуваше, че Роха — като бунтовнически град, временно окупиран от руснаците — може да е в много неясна ситуация и пакетчето може да изчезне, а Шарикар беше постоянно контролиран от руската армия. Реши начинът на изпращане да бъде по войник, а не с пощенска служба, тъй като малангът може да не е в състояние да се справи с такава сложна задача — да купи пощенска марка и да пусне нещо по пощата.

Той внимателно погледна немитото лице на нещастника. Чудеше се дали ще може да схване даже тези простички нареждания, но боязливият израз при споменаването на руски войник показа, че е разбрал всичко идеално.

А сега има ли някакъв начин Жан-Пиер да е сигурен, че малангът наистина ще последва нарежданията? Той също би могъл да хвърли пакетчето и да се върне, кълнейки се, че е изпълнил задачата, защото ако бе достатъчно интелигентен, за да разбере какво искат от него, може да се окаже и в състояние да излъже после.

На Жан-Пиер му светна една идея.

— И да купиш пакет руски цигари — каза той.

Малангът протегна празни ръце.

— Няма пари.

Жан-Пиер знаеше, че няма пари. Даде му 100 афгана. Това би трябвало да гарантира, че наистина ще иде до Шарикар. А дали има начин да го накара да предаде пакетчето?

Жан-Пиер рече:

— Ако го направиш, ще ти дам колкото хапчета искаш. Но ако ме измамиш — защото ако го направиш, аз ще разбера, — никога повече няма да ти дам хапчета и болката в корема ти ще се влошава все повече и повече. Целият ще се надуеш и тогава червата ти ще се пръснат като граната и ще умреш в страшни мъки. Разбираш ли?

Жан-Пиер се втренчи в него под оскъдната светлина. Зениците в лудите очи блеснаха в отговор. Изглеждаше ужасен. Жан-Пиер му даде и останалите диаморфинни таблетки.

— Пий по една всяка сутрин, докато се върнеш пак в Банда.

Той енергично закима.

— Тръгвай сега и не се опитвай да ме мамиш.

Човекът се извърна и побягна по неравната пътека със своята странна, животинска походка. Като го гледаше как постепенно изчезва в сгъстяващия се мрак, Жан-Пиер см помисли: „Бъдещето на тази страна е в немитите ти ръце, бедно, побъркано нищожество. Дано Господ е с теб.“

 

 

Седмица по-късно малангът още не беше се върнал.

До сряда, денят преди събранието, Жан-Пиер вече не беше на себе си от притеснение. Всеки кръгъл час той си казваше, че човекът ще се появи през следващия час. В края на всеки ден пък си повтаряше, че ще се върне утре.

Въздушната активност над Долината се бе увеличила, сякаш за да струпа още неприятности на главата на Жан-Пиер. Цяла седмица реактивните самолети реваха над главите им, тръгнали да бомбардират селищата наоколо. Банда извади късмет: само една бомба падна над селото и тя просто изкопа огромна дупка в ливадата с детелина на Абдула, но постоянният шум и опасността правеха всички раздразнителни. Това напрежение доведе в „клиниката“ на Жан-Пиер очаквано голям брой пациенти с оплаквания на нервна почва: спонтанни аборти, нещастни случаи по време на домакинска работа, необяснимо гадене и главоболие. И не някой друг, а децата получаваха главоболие. Ако беше в Европа, Жан-Пиер щеше да препоръча психиатрично лечение. Тук обаче ги отпращаше при моллата. Нито психиатрията, нито ислямът биха помогнали, защото децата не страдаха от болест — страдаха от войната.

Механично прегледа сутрешните си пациенти, като задаваше обичайните въпроси на персийски, обявяваше на Джейн диагнозата на френски, превързваше рани, слагаше инжекции и раздаваше пластмасови кутийки с хапчета и стъклени флакони с цветни сиропи. На маланга му бяха нужни два дни, за да стигне пеша до Шарикар. Жан-Пиер му даваше цял ден, за да събере кураж да се доближи до руски войник, и още една нощ — за да се съвземе от стреса. Ако е тръгнал на следващата сутрин, предстояли са му още два дни път пеша и е трябвало да се прибере онзи ден. Какво е станало? Дали е загубил пакетчето и сега трепери нейде и го е страх да се върне? Дали пък не е изгълтал всичките хапчета наведнъж и да му е призляло? Дали не е паднал в проклетата река и не се е удавил? Или руснаците са го използвали за учебна мишена?

Жан-Пиер погледна часовника си. Беше десет и половина. Сега може всяка минута малангът да пристигне, понесъл пакет руски цигари като доказателство, че е бил в Шарикар. Жан-Пиер за миг се зачуди как ще обясни на Джейн това е цигарите, защото той не пушеше. После реши, че не е нужно да се обясняват действията на един слабоумен.

Той тъкмо превързваше едно малко момченце от съседната долина, което си беше изгорило ръката на огнището, когато отвън се чуха едновременно стъпки и поздрави, което значеше, че някой е дошъл. Жан-Пиер овладя обзелата го нервност и продължи да превързва ръката на момчето. Като чу Джейн да говори, той се огледа и за свое най-голямо разочарование видя, че не е малангът, а двама непознати.

Единият от тях каза:

— Селям алейкум, докторе.

— Алейкум селям — отвърна Жан-Пиер. За да пресече дългата поредица от любезности, каза: — Какво се е случило?

— Ужасна бомбардировка в Скабун. Много хора са умрели, много са ранени.

Жан-Пиер погледна към Джейн. Все още не можеше да напуска Банда без нейно разрешение, защото я беше страх, че ще успее по някакъв начин да се свърже с руснаците. Но той очевидно нямаше как да е замислил сам такова повикване.

— Да отида ли? — попита я на френски. — Или искаш ти? — Той наистина не искаше да отиде, защото това означаваше, че най-вероятно ще се наложи да пренощува там, а не можеше вече да се сдържа от нетърпение да види маланга.

Джейн се поколеба. Жан-Пиер знаеше какво си мисли: че ако тръгне, ще трябва да вземе и Шантал. Освен това тя бе наясно, че не може да се справя със сериозни разкъсни травми.

— От теб зависи — каза Жан-Пиер.

— Отивай ти — рече тя.

— Добре. — Скабун беше на два часа разстояние. Ако работи бързо и няма много ранени, може да си тръгне привечер, помисли си Жан-Пиер. На глас изрече: — Ще се опитам да се върна тази вечер.

Тя се приближи и го целуна по бузата с думите:

— Благодаря ти.

Той бързо провери чантата си: морфин за болките, пеницилин, за да предотврати инфектиране на раните, игли и хирургически конци, превръзки в обилно количество. Сложи си шапка на главата и одеяло край раменете.

— Няма да вземам Маги — каза на Джейн. — Скабун не е далеч, а пътеката е много лоша. — Целуна я пак и се обърна към двамата вестоносци. — Хайде да вървим.

Тръгнаха надолу към селото, после минаха през брода на реката и изкачиха стръмните стъпала от другата страна. Жан-Пиер си мислеше как бе целунал преди Малко Джейн. Ако успееше със своя план и руснаците убиеха Масуд, как ли щеше да реагира тя? Вероятно ще разбере, че той стои зад всичко. Но няма да го предаде, в това бе сигурен. Дали още ще го обича? Той самият имаше нужда от нея. Откакто бяха заедно, все по-рядко страдаше от тъмните депресии, които не го оставяха на мира преди. Нейната любов бе достатъчна, за да го накара да се чувства нормален. Имаше нужда от нея. Но също така имаше нужда и да успее в мисията си. Мислеше си: „Сигурно успехът ми е по-нужен от щастието и затова дори съм готов да рискувам да я загубя, за да мога да убия Масуд.“

Тримата вървяха на югозапад по една тясна пътека по върха на канарата и буйната река гърмеше в ушите им. Жан-Пиер запита:

— Колко са загиналите?

— Много хора — отвърна един от вестоносците.

Беше свикнал с такива отговори. Затова търпеливо каза:

— Пет? Десет? Двайсет? Четирийсет?

— Сто.

Жан-Пиер не му хвана вяра: в Скабун нямаше толкова жители.

— Ранените колко са?

— Двеста.

Това вече беше пълен абсурд. Този дали изобщо знае нещо, почуди се Жан-Пиер. Или просто преувеличава от страх, че ако каже някоя малка цифра, докторът ще се обърне и ще се прибере у дома? Или не може да брои повече от десет и това е цялата история?

— Какви рани? — попита Жан-Пиер.

— Дупки, порязано и много кръв.

Това приличаше повече на рани след сражение. Обикновено бомбите причиняват мозъчни сътресения, изгаряния и смазвания от падащите сгради. Този човек явно изобщо не е гледал внимателно. Нямаше смисъл да продължава да го разпитва.

На няколко километра от Банда те отбиха от скалистата пътека на север по някакъв маршрут, който не бе познат на Жан-Пиер.

— Това ли е пътят за Скабун? — попита той.

— Да.

Явно е някаква пряка пътека, която той не бе открил досега. По принцип посоката бе вярна — в това беше съвсем сигурен.

След няколко минути видяха една от малките каменни хижи, в които пътниците отдъхват или нощуват. За изненада на Жан-Пиер, вестоносците се упътиха към входа на сградата. Вратата липсваше.

— Нямаме време за почивка — раздразнено каза той. — Чакат ме болни хора.

И точно тогава Анатолий се показа от хижата.

Жан-Пиер замръзна като поразен от гръм. Не знаеше дали да се радва, че сега ще може да каже на Анатолий за събранието, или да се страхува, че афганците могат да убият Анатолий…

— Не се притеснявай — успокои го Анатолий, явно прочел изражението му. — Те са войници от афганистанската редовна армия. Изпратих ги да те доведат.

— Боже мой! — Идеята беше просто брилянтна. Никаква бомбардировка не е имало в Скабун — това беше лъжа, замислена от Анатолий, за да доведе Жан-Пиер дотук. — Утре — развълнувано каза Жан-Пиер, — утре става нещо ужасно важно!

Знам, знам — получих съобщението. Затова и съм тук.

— Значи ще пипнете Масуд?

Анатоли се усмихна, но без радост, и показа пожълтелите от тютюна зъби.

— Ще пипнем Масуд. Успокой се.

Жан-Пиер осъзна, че в момента се държи като дете, нетърпеливо да види коледния си подарък. Потисна ентусиазма си с доста усилие.

— Когато малангът не се върна, аз си помислих…

— Пристигна в Шарикар вчера — поясни Анатоли. — Бог знае какво му се е случило по пътя. Защо не използва радиото?

— Строши се — отвърна Жан-Пйер. Точно в момента не искаше да обяснява за Джейн. — Малангът би направил всичко за мен, защото го снабдявам с хероин, към който е пристрастен.

Анатолий погледна за момент втренчено към Жан-Пиер — в очите му имаше нещо като възхищение.

— Радвам се, че работиш на наша страна — рече той.

Жан-Пиер се усмихна.

— Искам да знам повече — каза Анатолий. Прегърна Жан-Пиер през рамо и го въведе в хижата. Седнаха на пръстения под и Анатолий запали цигара. — Как разбра за това събиране? — започна той.

Жан-Пиер му разказа за Елис, за раната от куршума, за това как Масуд заговорил с Елис точно преди Жан-Пиер да го инжектира, за кюлчетата злато, за плана с военни учения и за обещаните оръжия.

— Това е фантастично! — каза Анатолий. — Къде е Масуд сега?

— Не знам. Но ще пристигне в Дарг най-вероятно днес. Или най-късно утре.

— Откъде знаеш?

— Той свика събранието, как може да не дойде?

Анатоли кимна.

— Опиши ми оня от ЦРУ.

— Ами около метър и осемдесет, седемдесет и пет кила, руса коса и сини очи, трийсет и четири години, но изглежда малко по-възрастен, с университетско образование.

— Ще прегледам това в компютъра. — Анатолий се изправи. Той излезе и Жан-Пиер го последва.

Анатолий извади от джоба си малък радиопредавател. Опъна антената, натисна едно копче и промърмори нещо неразбрано на руски. После се обърна към Жан-Пиер.

— Приятелю, ти успя в своята мисия — каза му.

„Истина е — помисли си Жан-Пиер. — Успях!“

На глас каза:

— Кога ще ударите?

— Утре, разбира се.

Утре. Жан-Пиер усети да го залива вълна от свирепа, първобитна радост. Утре!

Останалите гледаха нагоре. Той проследи погледите им и видя да се спуска хеликоптер: Анатолий вероятно го бе извикал с радиопредавателя. Руснаците пилееха предпазливостта си на вятъра в момента: играта почти бе свършила, това бе последният рунд; хитростта и прикриването трябваше вече да бъдат заменени от дързост и бързина. Машината се сниши и кацна доста трудно върху един малък равен участък на стотина метра от тях.

Жан-Пиер тръгна към хеликоптера с останалите трима мъже. Чудеше се накъде ли да поеме, след като те излетят. Нямаше какво да прави в Скабун, но не можеше и веднага да се върне в Банда, без да се издаде, че не е имало никакви жертви на бомбардировка, за които да се грижи. Реши, че е най-добре да постои няколко часа в каменната хижа, а после да се върне у дома.

Той протегна ръка да се сбогува с Анатолий.

— Au revoir.

Анатолий не пое подадената ръка.

— Влизай вътре.

— Какво?

— Влизай в хеликоптера.

Жан-Пиер зяпна от изненада.

— Защо?

— Идваш с нас.

— Къде? В Баграм? На руска територия?

— Да.

— Но аз не мога…

— Стига си се пенил и слушай — търпеливо рече Анатолий. — Първо, работата ти вече е свършена. Мисията ти в Афганистан приключи. Постигна целта си. Утре ще хванем Масуд. Можеш да се прибираш у дома. Второ, сега представляваш рисков фактор по отношение на сигурността. Знаеш какво сме планирали да направим утре. Така че в интерес на запазване на секретната информация ти не можеш да останеш на бунтовническа територия.

— Но аз на никого не бих казал!

— Представи си, че те измъчват? Представи си, че изтезават жена ти пред собствените ти очи? Представи си, че парче по парче разкъсат малката ти дъщеричка пред жена ти?

— А какво ще стане с тях, ако тръгна с вас?

— Утре, по време на нападението, ще ги вземем и ще ти ги доведем.

— Не мога да повярвам. — Жан-Пиер знаеше, че Анатолий има право, но самата мисъл, че няма да се върне в Банда, бе толкова неочаквана, че загуби ориентация. Дали Джейн и Шантал ще са в безопасност? Дали руснаците наистина ще ги доведат? Дали Анатолий ще остави тримата да се върнат в Париж? След колко време ще могат да си тръгнат?

— Влизай! — повтори Анатоли.

Двамата афганистанци вестоносци стояха от двете страни на Жан-Пиер и той разбра, че няма избор: ако откаже, те ще го вдигнат и ще го набутат насила.

Качи се в хеликоптера.

Анатоли и афганистанците скочиха след него и машината се издигна. Никой не затвори вратата.

Когато хеликоптерът се издигна, Жан-Пиер за първи път видя Долината на Петте лъва от птичи поглед. Бялата река, която зигзагообразно се виеше през сиво-кафявата земя, му напомни белега от стара рана от нож върху челото на Шахазай Гул, брата на „бабата“ Рабия. Видя село Банда с нивите, прилични на женска престилка на жълти и зелени квадрати. Взря се внимателно във възвишението, където са пещерите, но не видя никакви признаци на живот: селяните добре бяха избрали къде да се крият. Хеликоптерът се издигна още повече, изви — и Банда се изгуби от очите му. Опита се да открие други познати места. „Една година от живота си прекарах тук — помисли той, — а сега никога повече няма да видя това място. — Разпозна село Дарг и обречената му джамия. — Тази Долина беше най-яката крепост на Съпротивата — мина му през ума. — Утре вече ще бъде само паметник на един неуспял бунт. И всичко това — заради мен.“ Изведнъж хеликоптерът сви на юг и пресече планината и само след секунди Долината се изгуби от погледа му.