Кен Фолет
Долината на лъвовете (17)

Седемнадесета глава

Джейн се събуди, страшно уплашена. Не знаеше къде се намира, с кого е и дали руснаците са я хванали. Взря се за миг нагоре към вътрешната страна на някакъв плетен покрив, мислейки: „Това дали е затвор?“ После се изправи рязко, сърцето й тупаше като лудо. Тогава видя Елис в спалния му чувал, дълбоко заспал с отворена уста, и си спомни: „Вече не сме в Долината. Избягахме. Руснаците не знаят къде сме и не могат да ни намерят.“

Пак легна и изчака пулсът й да се успокои.

Не следваха маршрута, който Елис беше очертал отначало. Вместо да тръгнат на север към Комар и после на изток по протежението на долината Комар към Нуристан, те бяха извили на юг от Саниз и тръгнаха на изток по долината Арию: Мохамед беше предложил този план, защото ги извеждаше от Долината на Петте лъва много по-бързо, и Елис се съгласи с нето.

Бяха тръгнали преди зазоряване и се катериха цял ден, Елис и Джейн се сменяха да носят Шантал, а Мохамед водеше Маги. По пладне бяха спрели в село Арию, състоящо се от няколко кирпичени колиби, и купиха хляб от някакъв подозрителен старец със свирепо куче. Арию като че беше краят на цивилизацията: оттам насетне в протежение на километри, докато не се добраха дотук следобед, пребити от умора, нямаше нищо друго, освен пълната с огромни камънаци река и високи голи планински скатове и от двете им страни с цвят на слонова кост.

Джейн пак се изправи и седна. Шантал лежеше до нея, дишаше равно и излъчваше топлина като малка електрическа възглавничка. Елис спеше в собствения си спален чувал. Можеха да съберат двата и да направят от тях един общ, но Джейн се страхуваше, че Елис може да се обърне и да смачка Шантал през нощта, затова спяха отделно — стигаше им това, че лежат толкова близо един до друг, че могат да се пресегнат и да се докоснат от време на време. Мохамед беше в съседната стая.

Джейн внимателно се изправи, опитвайки се да не бута Шантал. Като сложи ризата си и навлече шалварите, тя усети болки в гърба и краката: привикнала беше да ходи, но не и цял ден да се катери без почивка по такъв суров терен.

Обу си кубинките, без да ги завързва, и излезе навън. Запремига от ярката студена светлина, отразена в планините. Намираше се на някаква висока ливада — обширна зелена площ с поток, който се виеше през нея. От едната страна на ливадата планината се издигаше стръмно нагоре и тук, в подножието, засланяше шепа каменни къщи и ограждения за добитък. Къщите бяха празни, а добитъка го нямаше: това беше лятно пасище и стадата с крави бяха тръгнали вече към местата, където зимуват. В Долината на Петте лъва още беше лято, но на тази надморска височина есента настъпваше още през септември.

Джейн отиде до потока. Беше достатъчно отдалечен от каменните къщи, за да може да си съблече дрехите, без да се бои, че ще обиди Мохамед. Изтича в потока и бързо се потопи във водата — беше толкова мразовита, че чак пареше. Веднага излезе на брега — зъбите и тракаха, без да може да ги спре.

— Дяволите да го вземат! — на глас изрече тя. Ще стои мръсна, докато се върнат в цивилизацията, твърдо реши Джейн.

Облече си направо дрехите — имаше само една хавлиена кърпа и тя се пазеше единствено за Шантал — и изтича обратно към къщата, като събра няколко съчки по пътя. Сложи ги върху остатъците от снощния огън и дълго духа върху жарта, докато дървото пламна. Държа замръзналите си ръце над огъня, докато се постоплят.

Сложи канче с вода над огъня, за да може да измие Шантал. Докато чакаше водата да се стопли, останалите се събудиха един по един: първо — Мохамед, който излезе навън да се мие, а после — и Елис, който се оплака, че всичко го боляло; и най-накрая — Шантал, която искаше да суче — Джейн седна да я кърми.

Джейн беше обхваната от някаква странна еуфория. „Би трябвало да се притеснявам — помисли си тя — за това, че помъкнах двумесечната си дъщеря през един от най-дивите райони на света. — Но някак си това безпокойство се губеше в общото чувство на щастие. — Защо съм толкова щастлива? — питаше се и отговорът сам изскочи някъде от дълбините на съзнанието й: — Защото съм с Елис.“

Шантал също изглеждаше много щастлива, като че ли беше засукала от радостта на майка си заедно с млякото: Миналата нощ не можаха да купят храна, защото стадата с кравите бяха потеглили вече и нямаше от кого. Имаха обаче малко ориз, който свариха — не без известни трудности, тъй като водата завираше адски трудно при тази надморска височина. За закуска имаше само от студения снощен ориз. Това малко поохлади радостта на Джейн.

Тя хапна, докато Шантал сучеше, после я изми и й смени пеленката. Резервната, която бяха изпрали в потока вчера, беше изсъхнала през нощта. Джейн я сложи на бебето и занесе мръсната до потока. Ще я закачи към багажа с надеждата, че вятърът и топлината от тялото на коня ще я изсушат. „Какво ли ще каже майка ми, ако разбере, че внучката й е престояла дял ден с една пеленка? Ще умре от ужас. Голяма работа!…“

Елис и Мохамед натовариха кобилата и я насочиха в правилната посока. Днес щеше да е по-трудно от вчера. Трябваше да прекосят планинския масив, който от векове беше оставил Нуристан повече или по-малко изолиран от целия останал свят. Ще изкачат прохода Арию, пет хиляди метра висок. През по-голямата част от пътя ще трябва да се борят със снежни преспи и лед. Надяваха се да стигнат до нуристанското село Линар: по права линия то беше само на петнайсетина километра, но щяха да са доволни, ако стигнат там до късния следобед.

Слънцето светеше ярко, когато потеглиха, но въздухът бе студен. Джейн беше навлякла дебели чорапи, ръкавици и един дебел пуловер под палтото, подплатено с овча кожа. Носеше Шантал на импровизираното „кенгуру“ между пуловера и палтото, с разкопчани най-горни копчета, за да може да влиза въздух.

Тръгнаха от ливадата, следвайки река Арию нагоре, срещу течението, и пейзажът веднага стана суров и враждебен. Студените канари бяха голи, без никаква растителност. Веднъж Джейн видя далеч към хоризонта няколко номадски шатри върху един мрачен склон: не знаеше дали да се радва, че има и други хора наоколо, или да се страхува от тях. Единственото друго живо същество, което видяха, беше брадат лешояд, който се носеше под порива на острия вятър.

Пътеката не беше очертана. Джейн беше неимоверно щастлива, че Мохамед е с тях. Той първо тръгна покрай реката, но когато тя се стесни, продължи нататък с непоклатима увереност. Джейн го попита откъде знае пътя и той й отвърна, че маршрутът бил маркиран с купчини камъни, струпани на интервали. Не беше ги забелязала, докато той не й каза.

Скоро върху земята се появи тънък слой сняг и краката на Джейн изстинаха въпреки дебелите чорапи и кубинките.

Направо невероятно, но Шантал спа почти през целия преход. На всеки няколко часа се спираха за няколкоминутна почивка и Джейн използваше възможността, за да я накърми, свивайки се от болка, като изваждаше изнежените гърди на мразовития въздух. Каза на Елис, че според нея Шантал е забележително добричка, и той отвърна:

— Невероятно. Невероятно!

По пладне спряха за отдавна чакана почивка от половин час: проходът Арию вече се виждаше. Джейн беше премазана от умора и гърбът я болеше. Освен това умираше от глад — набързо излапа парчето питка от черници и орехи, което представляваше обеда на всички.

Преходът към Арию изискваше невероятна смелост. Като погледна стръмното изкачване, което им предстои, Джейн загуби кураж. „Мисля да поседя тук малко повечко“, рече си тя, но беше студено и тя започна да трепери. Елис забеляза и се изправи.

— Хайде да тръгваме, преди да сме замръзнали на място — весело рече той и Джейн си помисли: „Ще ми се да не беше толкова жизнерадостен, дявол те взел!“

Тя се изправи с усилие на волята.

Елис каза:

— Нека аз да нося Шантал.

Джейн с благодарност му подаде бебето. Мохамед вървеше напред, теглейки повода на Маги. Джейн уморено се насили да го последва. Елис тръгна най-отзад.

Склонът беше стръмен, а земята — хлъзгава заради снега. След няколко минути Джейн беше по-уморена, отколкото преди да спрат за почивката. Докато се препъваше нагоре, задъхана и прималяла от болка, си спомни, че беше казала на Елис: „Предполагам, че имам по-голям шанс да избягам оттук с теб, отколкото да избягам сама от Сибир. Може би не съм способна да направя нито едното, нито другото — мислеше си тя сега. — Не знаех, че ще е толкова трудно. — После се овладя. — Разбира се, че си знаела — сама се скара на себе си тя, — освен това знаеш, че преди да почне да става по-леко, първо ще стане още по-трудно.“ В същия момент се подхлъзна на една заледена скала и падна настрани. Елис, който беше точно зад нея, я хвана за ръката и я вдигна. Тя осъзна, че той внимателно я следи през цялото време, и я изпълни огромен прилив на обич към него. Пазеше я като цвете — така както Жан-Пиер никога не беше правил. Жан-Пиер би вървял напред, смятайки, че ако на нея й трябва помощ, тя сама ще го помоли; а ако се оплаче от отношението: му, сигурно ще я попита дали иска да я третират като равна или не.

Вече почти бяха стигнали върха. Джейн се приведе напред, за да изкачи наклона, и си мислеше: „Още малко, още съвсем малко.“ Усети замайване. Точно пред нея Маги се хлъзгаше по разместващите се камънаци, а после извървя няколкото оставащи метра в тръс, което принуди Мохамед да подтичва край нея. Джейн с мъка пристъпваше отзад, броейки всяка крачка. Най-после стигнаха до равното. Тя спря. Зави й се свят. Ръката на Елис я обгърна, тя затвори очи и се облегна на него.

— Оттук насетне цял ден сме по нанадолнище — каза й той.

Тя отвори очи. Никога не би могла да си представи такъв жесток пейзаж: нищо, освен сняг, вятър, чукари и безмерна самота.

— Какво прокълнато от Бога място е това! — рече.

Погледаха известно време надолу, а после Елис каза:

— Не бива да спираме.

Потеглиха нататък. Спускането беше още по-стръмно. Мохамед, който по нанагорнището беше теглил през цялото време повода на Маги, сега пък висеше на него, за да действа като спирачка и да не остави кобилата да се пързулне неспасяемо надолу по хлъзгавия склон. Обозначенията трудно се различаваха между разхвърляните камънаци, покрити със сняг, но Мохамед изобщо не даваше вид да се съмнява в правилната посока. Джейн си помисли, че би трябвало да предложи да поеме Шантал, за да даде на Елис възможност да отпочине, но знаеше, че няма да може да я носи.

Когато се спуснаха още по-надолу, снегът започна да изтънява, а после изчезна и пътеката вече се виждаше. Джейн все чуваше някакъв странен звук — като подсвиркване, и най-накрая намери сили да попита Мохамед откъде идва той. В отговор той изрече някаква дума на персийски, която, тя не знаеше. Той пък не знаеше френския еквивалент. Накрая й посочи нещо и Джейн видя мъничко животинче, подобно на катерица, което се шмугна, уплашено от тях: мармот. По-късно зърна още няколко и се зачуди какво ли намират за храна тук, горе.

Скоро се отправиха покрай друг поток, сега вървяха надолу по течението. По безкрайната сиво-бяла скала на места се виждаше суха остра трева и няколко ниски храста покрай бреговете на потока, но вятърът все така свиреше през клисурата и проникваше през дрехите на Джейн като ледени иглички.

Точно както изкачването беше ставало безмилостно все по-тежко, така слизането ставаше по-лесно и по-лесно: пътеката се изравняваше, въздухът бе по-топъл, а пейзажът — по-приветлив. Джейн беше все така изтощена, но вече не се чувстваше потисната и обезкуражена. След като извървяха три-четири километра, стигнаха до първото село в Нуристан. Мъжете тук носеха дебели пуловери без ръкави в набиващ се на окото десен в бяло и черно и говореха свой собствен език, който Мохамед едва разбираше. Той обаче успя да купи хляб с част от афганистанските пари на Елис.

Тук Джейн се изкушаваше да се примоли на Елис да останат за през нощта, защото се чувстваше безумно уморена; но имаха още няколко часа до мръкване, а бяха решили предварително, че ще се опитат да стигнат до Линар днес, затова прехапа езика си и насили болящите я нозе да продължат нататък.

За нейно огромно облекчение оставащите седем-осем километра бяха по-леки и те пристигнаха доста преди да се стъмни. Джейн седна на земята под огромна черница и просто стоя така, без да мърда, известно време. Мохамед запали огън и започна да приготвя чай.

Някак си Мохамед успя да съобщи на местните, че Джейн е медицинска сестра от Запада и по-късно, докато тя кърмеше и подменяше Шантал, една малка група пациенти се събра край нея, изчаквайки на почтително разстояние.

Джейн събра всичките си сили, за да им обърне внимание. Имаше обичайните инфектирани рани, чревни паразити и бронхиални оплаквания, но тук страдащите от недохранване деца бяха по-малко, отколкото в Долината на Петте лъва, вероятно защото войната не бе повлияла тъй силно в тази отдалечена пустош.

В резултат на импровизираната клиника Мохамед получи едно пиле, което свари в тенджерата. Джейн би предпочела да легне и да се наспи, но се насили да изчака храната и яде като за двама, когато пилето беше готово. Беше жилаво и безвкусно, но не помнеше да е била толкова гладна някога в живота си.

На Елис и Джейн им дадоха стая в една от къщите в селото. Имаше дюшек за тях двамата и грубо скована кошарка за Шантал. Те събраха спалните си чували заедно и се любиха — уморено и нежно. Джейн се наслаждаваше на топлината и на това, че е легнала — почти толкова, колкото и на любовната игра. Веднага след това Елис потъна в дълбок сън. Джейн полежа будна още няколко минути. Сега, като почиваше, мускулите като че ли я боляха още повече. Помисли си какво е да лежиш в истинско легло в обикновена спалня, през пердетата да блестят уличните светлини, вън да се чува захлопването на автомобилни врати; помисли си за баня и тоалетна с казанче, мивка с топла вода и магазин на ъгъла, откъдето можеш да купиш памучни тампони, памперси и бебешки шампоан „Джонсън“, който не дразни очите… „Избягахме от руснаците — мислеше си тя, докато се унасяше в сън. — Може би наистина ще успеем да се доберем до дома. Може би наистина ще успеем!“

Джейн се събуди заедно с Елис, усетила внезапно напрежение у него. Той полежа, застинал до нея за момент, без да смее да диша, слушайки лая на двете кучета. После бързо се измъкна от леглото.

В стаята бе тъмно като в рог. Тя чу, че се драска клечка, а после светлината на една свещ затрептя в ъгъла. Погледна Шантал — бебето блажено спеше.

— Какво има? — попита тя Елис.

— Не знам — прошепна той. Навлече си дънките и обущата, сложи си якето и излезе.

Джейн набързо се облече и го последва. В съседната стая лунната светлина, падаща от отворената врата, освети четири деца в редичка на едно легло, всички зяпнали с широко отворени очи над ръба на единственото одеяло, с което бяха завити. Родителите им спяха в друга стая. Елис беше застанал на прага и гледаше навън.

Джейн отиде до него. Горе, на склона, тя видя под лунните лъчи някаква самотна фигура, която тичаше към тях.

— Кучетата го чуха — прошепна Елис.

— Но кой е той? — попита Джейн.

Внезапно зад тях изникна още една фигура. Джейн трепна, после разпозна Мохамед. Острието на нож блесна в ръката му.

Тичащият се доближи. Походката се стори позната на Джейн. Изведнъж Мохамед изсумтя и свали ножа.

— Али Ганим — каза той.

Сега Джейн разпозна особената походка на Али, който тичаше така, защото гърбът му беше леко изкривен.

— Но защо? — прошепна тя.

Мохамед пристъпи напред и замаха. Али го видя, махна в отговор и се насочи към хижата, където стояха тримата. Двамата с Мохамед се прегърнаха.

Джейн с нетърпение чакаше Али да си вземе дъх. Най-сетне той каза:

— Руснаците са по следите ви.

Сърцето на Джейн се сви. Мислеше си, че са избягали. Какво се беше объркало?

Али продължи да диша тежко още няколко секунди, а после продължи:

— Масуд ме изпрати да ви предупредя. В деня, когато тръгнахте, те претърсиха цялата Долина на Петте лъва, за да ви намерят, със стотици хеликоптери и хиляди войници. Днес, като не ви откриха, изпратиха хайки по всички долини, които водят към Нуристан.

— Какво казва той? — прекъсна го Елис.

Джейн вдигна ръка, за да спре Али, докато преведе на Елис, който не можеше да следи бързите, задъхани думи на Али.

Елис се заинтересува:

— Откъде са разбрали, че сме тръгнали към Нуристан? Можехме да решим да се крием където и да е в тази проклета страна.

Джейн попита Али. Той не знаеше.

— Има ли хайка и в тази долина? — зададе въпрос Джейн.

— Да. Задминах ги точно преди прохода Арию. Може да са стигнали последното село, преди да се мръкне.

— О, не! — отчаяна рече Джейн. Преведе на Елис. — Как може да се движат толкова по-бързо от нас? — промълви тя. Елис сви рамене и тя сама отговори на този въпрос: — Защото не ги бави жена с пеленаче. Ох, по дяволите!

Елис каза:

— Ако тръгнат рано сутринта, ще ни хванат утре.

— Какво можем да направим?

— Да тръгнем сега.

Джейн се чувстваше изтощена до мозъка на костите и изведнъж я изпълни някакъв съвсем необясним гняв към Елис.

— Не можем ли да се скрием някъде? — с раздразнен тон рече тя.

— Къде? — рече Елис. — Тук има само един път. Руснаците имат достатъчно войници, за да претърсят всичките къщи — те не са чак толкова много. Освен това местните не са непременно на наша страна. Като нищо могат да кажат на руснаците къде се крием. Не, единствената ни надежда е да се движим преди хайката.

Джейн погледна часовника си. Беше два през нощта. Готова беше да се откаже.

— Ще натоваря коня — каза Елис. — Ти накърми Шантал. — После премина на персийски и каза на Мохамед: — Ще направиш ли малко чай? И дай на Али нещо за ядене.

Джейн се върна пак в къщата, приключи с обличането, после накърми Шантал. През това време Елис донесе сладък зелен чай в глинена паница. Тя с благодарност го изпи.

Докато Шантал сучеше, Джейн се чудеше доколко е замесен Жан-Пиер в това безмилостно преследване. Знаеше, че той е помогнал с нападението над Банда, защото го беше видяла. Когато са претърсвали Долината на Петте лъва, това, че той познава местността, сигурно е било безценно за руснаците. Не може да не знае, че сега гонят като дивеч жена му и бебето му. Как си е позволил да падне толкова низко, че да им помага? Любовта му трябва да се е превърнала в омраза заради изгарящия гняв и ревността.

Шантал се насука. „Колко ли е приятно — мислеше си Джейн — да не знаеш нищо за страстта, ревността и предателството, да нямаш никакви други усещания, освен това, че е топло или студено и че си сит или гладен.“

— Радвай се, докато можеш, мъничко момиченце — каза тя.

После бързо закопча пазвата на ризата си и навлече тежкия пуловер. Преметна „кенгуруто“ през врата си, нагласи Шантал удобно в него, после я гушна в палтото и излезе навън.

Елис и Мохамед разглеждаха картата под светлината на един фенер. Елис показа на Джейн маршрута им.

— Следваме Линар дотам, където се влива река Нуристан, после пак тръгваме нагоре по склона и вървим покрай реката на север. После поемаме по една от тези странични долини — Мохамед не знае със сигурност коя точно, докато не я види — и се отправяме към прохода Кантиуар. Ще ми се да излезем от долината Нуристан още днес — така много ще затрудним руснаците да ни следват, защото няма да са сигурни по коя странична долина сме тръгнали.

— Колко далеч е това? — попита Джейн.

— Само двайсетина километра — но дали е лесно или много трудно, зависи от терена, разбира се.

Тя кимна.

— Давай да потегляме! — Гордееше се, че успя да прозвучи много по-весела, отколкото всъщност се чувстваше.

Тръгнаха под лунната светлина. Мохамед поддържаше бърза крачка и безмилостно шибаше кобилата с кожен колан, когато животното започваше да изостава. Джейн чувстваше леко главоболие, някакво гадене и стържене в стомаха. Не се чувстваше сънена, а по-скоро — нервно напрегната и уморена.

Пътеката й се стори много страшна посред нощ. Понякога вървяха през оскъдната трева покрай реката, което не беше много трудно; но после изведнъж пътеката завиваше рязко нагоре по склона и продължаваше по ръба на някаква канара, където земята беше покрита със сняг, и Джейн изпитваше ужас, че може да се подхлъзне и да се пребие с бебето на ръце.

Понякога можеха да избират: пътеката се разделяше на две, в едната посока се тръгваше нагоре, в другата — надолу. Тъй като нито един от тях не знаеше накъде трябва да поемат, оставяха Мохамед да избира. Първия път той тръгна надолу и се оказа, че е постъпил правилно: пътеката ги отведе пред тесен бряг, където трябваше само да прегазят около тридесет сантиметра вода, но им спести дълго заобикаляне. Втория път обаче, когато трябваше да избират, те пак потеглиха по речния бряг, но този път съжаляваха: след около километър и половина пътеката ги отведе право срещу една отвесна канара и единственият начин да я заобиколят беше с плуване. Уморено се върнаха по собствените си стъпки до разклонението и после изкатериха пътеката нагоре по ръба на канарата.

При следващата удала се възможност пак се спуснаха към речния бряг. Този път пътеката ги отведе към скална тераса, която се движеше покрай отвесна скала на около четиридесет метра над реката. Кобилата стана нервна, вероятно защото пътеката беше прекадено тясна. Джейн също се уплаши. Звездната светлина не беше достатъчна, за да освети реката отдолу, затова клисурата изглеждаше като бездънна черна яма на крачка встрани. Маги постоянно спираше и на Мохамед му се налагаше да тегли здраво повода, за да я накара пак да тръгне.

Когато пътеката изведнъж изви покрай остър ръб на канарата, Маги отказа да се подчини на водача си и се опита да хвърли къч. Джейн отстъпи назад, уплашена от нестабилните задни крака на коня. Шантал се разплака: или защото усети напрегнатостта на момента, или защото още не беше заспивала, откакто я накърми в два часа. Елис мина напред, за да помага на Мохамед с кобилата.

Той предложи да дърпа повода, но Мохамед му отказа доста рязко: явно напрежението беше обхванало и него. Елис остана да бута животното отзад и да вика „дий“ и „яя“. Джейн тъкмо почна да си мисли, че ситуацията е почти комична, когато Маги се изправи на задни крака, Мохамед изпусна юздата и се препъна, а кобилата тръгна назад към Елис, събори го и залитна към Джейн.

За щастие Елис падна наляво, към отвесната скала. Когато кобилата запристъпва към Джейн, тя обаче се оказа от другата страна, откъм пропастта, и краката й бяха на самия ръб на пътеката. Кобилата мина край нея. Тя се вкопчи в някаква чанта, стегната към седлото, и с всичка сила увисна там, в случай че Маги я бутне настрани, към бездната.

— Проклета гадина такава! — изпищя тя. Шантал, притисната между Джейн и кобилата, също изпищя. Джейн беше влачена няколко метра, тъй като се боеше да се пусне. После, знаейки, че животът й зависи от тези две-три секунда, тя пусна чантата, посегна с дясната ръка и грабна юздата, застана здраво на два крака, изтегли се към предницата на животното, тъй че се оказа точно до главата му, дръпна яко юздата и силно извика: „Спри!“

За нейна изненада, Маги наистина спря.

Джейн се обърна, Елис и Мохамед се изправяха вече на крака.

— Добре ли сте? — попита ги тя на френски.

— Горе-долу — отвърна Елис.

— Загубих фенера — каза Мохамед.

Елис каза на английски:

— Само се надявам шибаните руснаци да имат същите проблеми.

Джейн разбра, че те не са видели как кобилата почти я бутна от ръба на канарата. Реши да не им казва. Намери повода и го подаде на Елис.

— Дайте да продължаваме — каза тя. — Можем да ближем раните си по-късно. — После мина покрай Елис и каза на Мохамед: — Тръгвай напред.

Мохамед се пооживи след няколко минути без Маги. Джейн се замисли дали наистина им трябва животното, но реши, че им трябва — багажът беше прекадено много, за да го носят на гръб, и всички неща бяха много важни — дори може би трябваше да вземат повече храна.

Бързо преминаха през едно стихнало, заспало селце — само една шепа къщи и водопад. В една от къщурките някакво куче се разлая истерично, докато някой с псувня не го накара да млъкне. После пак се озоваха в пустошта.

Небето от черно стана сиво и звездите изчезнаха: разсветляваше се. Джейн се почуди какво ли правят руснаците. Вероятно офицерите сега будят момчетата, крещят им да стават и раздават ритници на онези, които прекадено мудно се измъкват от спалните чували. Готвачът сигурно прави кафе, докато командващият офицер си разглежда картата. А може и да са станали рано — преди час, дори два, още в тъмницата, и да са тръгнали след броени минути, марширувайки в строй покрай река Линар; може и вече да са минали село Линар; може да са избирали само верните разклонения и вече да са само на километър-два зад плячката си.

Джейн тръгна малко по-живо.

Скалната тераса се виеше покрай канарата, а после се спусна към речния бряг. Нямаше признаци за някаква селскостопанска дейност, но планинските склонове и от двете страни бяха гъсто залесени и когато светлината стана по-ярка, Джейн видя, че дърветата са дъбови. Посочи ги на Елис и каза:

— Защо не можем да се крием в гората?

— Като последен вариант можем и това да направим — отвърна той. — Но руснаците скоро ще разберат, че сме спрели, защото ще разпитат селяните и те ще им кажат, че не сме минали оттам. Ще се върнат и ще започнат да претърсват всяко дърво и камък.

Джейн сдържано кимна. Просто си търсеше извинение, за да спре за малко.

Точно преди изгрев те свиха покрай един завой и заковаха на място: земно свлачище беше напълнило клисурата с почва и огромни скални отломъци, което я блокираше напълно.

На Джейн й идваше да се разреве на глас. Бяха извървели три или четири километра по тази тясна тераса: да се върнат обратно означаваше още допълнително седем километра, включително и онзи отсек, който така уплаши Маги.

Тримата постояха за момент, загледани в огромната купчина.

— Можем ли да се изкатерим? — попита Джейн.

— Животното няма да може — отвърна Елис.

Джейн направо побесня при тези думи, макар че те бяха съвсем верни.

— Един от нас може да се върне с Маги — нетърпеливо изрече тя. — Другите могат да починат, докато изчакат кобилата да ни настигне.

— Според мен не е хубаво да се разделяме.

Джейн се ядоса на нетърпящия му възражения тон.

— Недей да си толкова сигурен, че всички ще правим това, което ти случайно си решил, че е хубаво! — тросна му се тя.

Той, изглежда, се сепна при тези думи.

— Добре. Но освен това мисля, че купчината почва и камъни може да тръгне нанякъде, ако се опитаме да я изкачим. Всъщност бих могъл също да кажа, че аз нямам намерение да се опитвам, независимо какво ще решите вие двамата.

— Значи даже не си готов и да го обсъдиш с нас. Ясно!

Абсолютно побесняла, Джейн се обърна кръгом и тръгна обратно по пътеката, като остави двамата мъже да я следват. Защо все така става, чудеше се тя, че мъжете веднага изпадат в това началническо, всезнайковско настроение всеки път, когато имат физически или някакъв друг проблем? И Елис си има своите недостатъци, разсъждаваше тя. Някой път мислеше много противоречиво: въпреки всичките му приказки, че бил експерт по антитероризъм, все пак той работи за ЦРУ, което е вероятно най-голямата терористична група в света. Безспорно една част от него си пада по опасности, насилие и измами. „Ако искаш мъжът ти да те уважава, недей друг път да избираш такива романтични мъжкари“, мислеше си тя.

Едно от нещата, които можеха да се кажат в полза на Жан-Пиер, беше, че никога не се отнасяше покровителствено с жените. Може да те пренебрегне, да те измами, да не ти обърне внимание, но никога не би се държал снизходително. Може би защото беше по-млад от Елис.

Мина през мястото, където Маги се беше изправила на задни крака. Не се спря, за да изчака мъжете: този път могат да се справят и сами с проклетия кон.

Шантал мрънкаше, но Джейн я остави да чака. Продължи да крачи, нататък, докато стигна място, откъдето като че ли имаше пътека нагоре, към върха на канарата. Там тя седна и сама си обяви време за почивка. Елис и Мохамед пристигнаха минута-две по-късно. Мохамед извади малко от питките от черници и орехи от багажа и раздаде на всички. Елис не й говореше.

След почивката изкачиха склона. Като стигнаха горе, се оказаха облени от слънчева светлина и ядът на Джейн малко по малко започна да се стопява. След известно време Елис я прегърна и каза:

— Извинявай, задето се държах като началник одеве:

— Благодаря ти — сухо отвърна Джейн.

— Не смяташ ли, че все пак реагира прекадено рязко?

— Несъмнено точно така си беше. Съжалявам.

— Хайде бе! Дай да понося Шантал.

Джейн му подаде бебето. Когато я освободиха от товара, усети, че гърбът страшно я боли. Шантал никога не беше й се струвала тежка, но при дълго разстояние се усещаше. Все едно да носиш кошница с покупки петнайсет километра.

Въздухът стана по-мек с издигането на слънцето в сутрешното небе. Джейн разкопча палтото си, а Елис свали своето, Мохамед си остана с шинела, взет от руска военна униформа, с характерното за всички афганистанци равнодушие към всички промени във времето, щом не са прекадено жестоки.

Към пладне излязоха от тясната клисура покрай Линар в широката долина на река Нуристан. Тук пътят пак ставаше ясно маркиран, а пътеката беше почти толкова широка, колкото коларския път, който минаваше през Долината на Петте лъва. Завиха на север, срещу течението на реката нагоре по склона.

Джейн се чувстваше ужасно уморена и обезсърчена. След като станаха в два през нощта, беше вървяла вече десет часа — а бяха изминали само шест или седем километра. Елис искаше да минат още петнайсет километра през деня. Това беше третият последователен ден на Джейн без почивка и тя знаеше, че няма да може да продължи така до мръкване. Даже и на лицето на Елис беше изписано онова раздразнено изражение, което (Джейн знаеше това) беше знак, че е уморен. Само Мохамед изглеждаше неуморим.

В долината Линар не бяха срещнали жива душа извън селата, но тук се появиха няколко пътници, повечето от тях — облечени в бели джелаби и с бели чалми на главите. Нуристанците с любопитство гледаха двамата пребледнели, изтощени западняци, но поздравяваха Мохамед с предпазливо уважение, без съмнение — заради автомата „Калашников“, който той беше метнал през рамо.

Докато се влачеха уморено нагоре покрай река Нуристан, по пътя ги задмина чернобрад младеж с живи очи, понесъл десет току-що уловени риби, нанизани на прът. Той заговори с Мохамед на някаква смесица от езици — Джейн разпозна няколко персийски и разни пущунски думи — и двамата се разбраха достатъчно добре, за да може Мохамед да купи три от рибите.

Елис отброи парите и каза на Джейн:

— Петстотин афгана за една риба — колко прави това?

— Петстотин афгана са петдесет френски франка — пет лири.

— Десет кинта наши пари — рече Елис. — Скъпа риба. На Джейн й се щеше да му запуши някак устата: тя едва вдигаше крака от умора, а той се раздрънкал за цената на рибата.

Младият човек на име Халам каза, че бил хванал рибата в езерото Мундол, по-надолу по долината — макар че сигурно ги беше купил, защото не приличаше на рибар. Той забави крачка, за да върви с тях, като не спираше да говори; очевидно не се притесняваше особено дали го разбират или не.

Също като Долината на Петте лъва, Нуристан представляваше каменист каньон и на всеки няколко километра се разширяваше в малки обработваеми равнини с терасирани ниви. Най-забележителната разлика беше дъбовата гора, която покриваше планинските склонове тук като вълна на гърба на овца и за която Джейн си мислеше като за скривалище, ако всичко останало се провали.

Сега напредваха много по-добре. Нямаше вбесяващи отклонения нагоре по планината и Джейн беше безкрайно благодарна. На едно място пътят беше блокиран от свлачище, но този път Елис и Джейн успяха да го изкачат, а Мохамед и Маги прегазиха реката и се върнаха пак няколко метра нагоре по течението. Малко по-късно една скала се врязваше в потока, а пътеката продължаваше покрай отвесната канара по някакво нестабилно дървено скеле, на което кобилата отказа да стъпи, и Мохамед пак реши проблема, като прегази водата.

По това време Джейн вече беше на път да припадне от умора. Когато Мохамед се върна през реката, тя каза:

— Имам нужда да спра и да почина.

Мохамед отвърна:

— Вече сме почти в Гадуал.

— Колко е далеч?

Мохамед заговори с Халам на персийски и френски, а после каза:

— Половин час.

Това се стори на Джейн като цяла вечност. „Но разбира се, че мога да повървя още половин час“, каза си тя и се опита да отклони мислите си от болката в гърба и желанието просто да легне някъде. И точно тогава, като подминаха следващия завой, видяха селото.

Гледката беше стряскаща, но пък отдавна чакана: дървените къщи бяха накачени по стръмния планински скат като деца, покачени на гърба едно върху друго, създавайки впечатлението, че ако една къща долу, в основата, вземе, та се срине, цялото село ще се търколи по склона и ще цамбурне във водата.

В момента, в който се изравниха с първата къща, Джейн просто спря и седна на брега на реката. Болеше я всеки мускул в тялото и едва имаше сила да поеме Шантал от ръцете на Елис. Той седна до нея с охота, която подсказваше, че също е премазан от умора. Едно любопитно лице се появи от къщата и Халам начаса захвана разговор с жената, като вероятно й разправяше всичко, което знае за Джейн и Елис. Мохамед завърза Маги на място, където тя можеше да подръпва от жилавата трева покрай брега на реката, а после клекна до Елис.

— Трябва да купим хляб и чай — рече Мохамед.

Джейн мислеше, че им трябва нещо по-стабилно.

— Ами рибата? — каза тя.

Елис поясни:

— Прекалено дълго време ще отнеме, за да я изчистим и сготвим. Ще я оставим за довечера. Не искам да се бавим повече от половин час тук.

— Добре — каза Джейн, макар да не беше сигурна, че ще може да потегли пак само след половин час. „Може би ако хапна, ще се посъживя“, помисли си тя.

Халам ги извика. Джейн погледна нагоре и го видя, че им прави знаци да дойдат. Жената също махаше: канеше ги в къщата си. Елис и Мохамед станаха на крака. Джейн остави Шантал на земята, изправи се, после се наведе да вдигне бебето. Изведнъж краищата на полезрението й като че се замъглиха и сякаш загуби равновесие. За момент се опита да се пребори с това състояние, като виждаше само мъничкото личице на Шантал, заобиколено от някаква мараня, после коленете й се подкосиха и се срина на земята, като се озова в пълна тъмнина.

Когато отвори очи, видя няколко притеснени лица в кръг около себе си: Елис, Мохамед, Халам и жената. Елис попита:

— Как се чувстваш?

— Глупаво — отвърна тя. — Какво стана?

— Припадна.

Тя седна.

— Ще се оправя.

— Не, няма — каза Елис. — Не можеш да продължиш вървенето днес.

Съзнанието на Джейн започна да се прояснява. Знаеше, че той е прав. Тялото й не би издържало и крачка повече и никакво усилие на волята не би могло да промени положението. Започна да говори на френски, така че Мохамед да разбира:

— Но руснаците със сигурност ще стигнат дотук днес.

— Ще трябва да се скрием — каза Елис.

Мохамед каза:

— Погледни тези хора. Мислиш ли, че могат да пазят тайна?

Джейн погледна към Халам и жената. Те ги наблюдаваха, приковали внимание в разговора, въпреки че от него и дума не разбраха. Пристигането на чужденците беше вероятно най-вълнуващото събитие на годината. След няколко минути цялото село ще се изсипе тук. Тя се взря в Халам. Да го помоли човек да не разнася клюката би било все едно да моли куче да не лае. Местонахождението на скривалището им ще стане известно из цял Нуристан още преди мръкване. Дали е възможно да се измъкнат от тези хора и да се скрият в някоя странична долина, без никой да ги види? Вероятно. Но не могат да живеят там безкрайно, без помощ от местните — все в някой момент ще им свърши храната, а това ще бъде горе-долу по времето, когато руснаците вече са разбрали, че бегълците са се спрели някъде, и ще се разгърнат, за да претърсят горите и каньоните. Елис беше прав днес, като каза, че единствената им надежда е да поддържат преднина пред хайката.

Мохамед дръпна дълбоко от цигарата; изглеждаше притеснен. Заговори на Елис:

— Двамата с теб ще трябва да продължим и да оставим Джейн тук.

— Не — отвърна Елис.

Мохамед каза:

— Листът хартия, носен от теб, върху който са подписите на Масуд, Камил и Азизи, е по-важен от живота на когото и да е от нас. Той представлява бъдещето на Афганистан — свободата, за която умря моят син.

Елис трябваше да продължи сам, Джейн разбра това. Поне той ще бъде спасен. Засрами се от себе си заради ужасното отчаяние, което я обхвана при мисълта, че ще го загуби. Би трябвало да мисли как да му помогне, а не да се чуди как да го задържи при себе си. Изведнъж й дойде една идея.

— Бих могла да отклоня руснаците — каза тя. — Мога да се оставя да ме заловят, а после, уж с неохота, бих могла да наговоря на Жан-Пиер куп лъжи за това накъде сте тръгнали и как пътувате… Ако сериозно ги отклоня от правилния път, това може да ви даде преднина от няколко дни — достатъчно, за да излезете от страната! — Тя се въодушеви от тази идея, макар дълбоко в душата си да повтаряше единствено: „Не ме оставяй, моля те, не ме оставяй!“

Мохамед погледна към Елис.

— Това е единственият начин, Елис — потвърди той.

— Забрави за него! — каза Елис. — Няма да стане.

— Но, Елис…

— Няма да стане и толкоз! — повтори Елис. — Забрави го!

Мохамед млъкна.

Джейн попита:

— Но какво ще правим?

— Руснаците няма да ни настигнат днес — каза Елис. — Още имаме преднина — толкова рано станахме тази сутрин. Ще пренощуваме тук и ще тръгнем пак рано утре сутринта. Запомни: нищо не е свършило, докато наистина не свърши. Всичко е възможно. Някой на майната си в Москва може да реши, че Анатолий се е побъркал, и да заповяда претърсването да се прекрати.

— Глупости! — каза Джейн на английски, но всъщност тайно, противно на всякакъв здрав разум, се радваше, че той бе отказал да продължи сам.

— Имам друго предложение — каза Мохамед. — Аз ще се върна и ще отклоня руснаците.

Сърцето на Джейн подскочи. Дали е възможно?

Елис каза:

— Как?

— Ще предложа да им бъда водач и преводач и ще ги поведа на юг, надолу по долината Нуристан, далеч от вас, към езерото Мундол.

Джейн се сети за основателна пречка и пак се обезкуражи.

— Но те вече трябва да си имат водач — каза тя.

— Може да е някой достоен мъж от Долината на Петте лъва, когото са насилили да помага на руснаците против волята му. В такъв случай ще говоря с него и ще уредя нещата.

— Ами ако не иска да помогне?

Мохамед помисли малко.

— Тогава той не е достоен човек, когото насила са накарали да им помага, а предател, който по своя воля сътрудничи с врага за лична изгода, и в такъв случай ще го убия.

— Не искам никого да убиват заради мен! — бързо изрече Джейн.

— Не е заради теб — сряза я с дрезгав глас Елис, — за мен е — аз отказах да продължа сам.

Джейн веднага млъкна.

Елис мислеше за практическите детайли. Каза на Мохамед:

— Ти не си облечен като нуристанец.

— Ще си сменя дрехите с Халам.

— Не говориш добре местния език.

— В Нуристан има много езици. Ще излъжа, че съм родом от някой район, където говорят различен диалект. Руснаците и без това не владеят нито едно от местните наречия, така че никога няма да разберат.

— Какво ще правиш с оръжието?

Мохамед се замисли за момент.

— Ще ми дадеш ли мешката?

— Много е малка.

— Моят „Калашников“ е от този вид, на който се сгъва прикладът.

— Разбира се — каза Елис, — ще ти дам чантата.

Джейн се зачуди дали това ще привлече нечии подозрения, но реши, че няма: чантите на афганистанците бяха също тъй странни, както и дрехите им. Въпреки това Мохамед рано или късно няма как да не привлече подозрения. Попита го:

— Какво ще стане, когато накрая разберат, че са на грешен път?

— Преди да се усетят, аз ще избягам през нощта и ще ги зарежа някъде на майната си.

— Това е адски опасно — каза Джейн.

Мохамед се опита да заеме героично-нехайна поза. Като повечето муджахидини, той беше природно смел, но в същото време — суетен като паун.

Елис рече:

— Ако не прецениш правилно времето и те заподозрат, преди да си решил да ги напуснеш, те ще те измъчват, за да разберат накъде сме тръгнали.

— Никога няма да ме пипнат жив — каза Мохамед.

Джейн му повярва.

Елис каза:

— Но ние няма да имаме водач.

— Аз ще ви намеря друг. — Мохамед се обърна към Халам и подхвана с него оживен разговор на много езици. Джейн само разбра, че Мохамед предлага да наеме Халам като водач. На нея Халам не й се харесваше особено — прекадено добър търговец беше, за да може да му се довери човек напълно, — но пък очевидно често пътуваше, затова изборът някак естествено падна върху него. Повечето от местните хора вероятно никога не биха се осмелили да излязат от границите на собствената си долина.

— Той казва, че знае пътя — каза Мохамед, обръщайки на френски. Джейн изведнъж леко се притесни при тези думи: „той казва“. Мохамед продължи нататък: — Ще ви заведе до Кантиуар, а там ще намери друг водач, който ще ви преведе през следващия проход, и така ще стигнете до Пакистан. Иска да му платите за това пет хиляди афгана.

Елис се заинтересува:

— Цената звучи прилично, но колко още водача ще трябва да наемем при същата разценка, преди да стигнем до Читрал?

— Може би пет или шест — отвърна Мохамед.

Елис тръсна глава.

— Нямаме трийсет хиляди афгана. А и трябва да купуваме храна.

— Ще се наложи да си изкарвате хляба, като преглеждате болни — каза Мохамед. — А и пътят става по-лесен, веднъж да пресечете в Пакистан. Може би към края дори няма да ви трябват водачи.

Елис никак не изглеждаше убеден.

— Какво ще кажеш? — попита той Джейн.

— Имаш и друг вариант — каза тя. — Можеш да продължиш без мен.

— Не — рече той. — Това не е никакъв вариант. Продължаваме заедно.