Кен Фолет
Долината на лъвовете (19)

Деветнадесета глава

Тръгнаха от Гадуал в гъстия мрак преди зазоряване с надеждата да увеличат преднината спрямо руснаците с ранния старт. Елис знаеше колко е трудно даже и за най-кадърния офицер да накара отряд войници да потеглят преди изгрев: кашаварят трябва да приготви закуската, домакинът — да събере лагера, радистът — да се свърже с щаба и момчетата трябва да ядат — а всичко тона отнема време. Единственото предимство, което Елис имаше пред руския командир, бе, че нямаше друго за вършене — освен да натовари кобилата, докато Джейн кърми Шантал, а после с разтърсване да събуди Халам.

Предстоеше им дълго, бавно катерене нагоре по долината Нуристан в продължение на дванайсет-тринайсет километра, а после — нагоре по една странична долина. Първият участък в Нуристан би трябвало да не е много тежък, помисли си Елис, даже и в тъмното, защото все пак имаше някакъв път. Стига Джейн да е в състояние да върви, ще могат да стигнат до страничната долина следобед и да извървят още няколко километра нагоре по нея, докато се мръкне. Веднъж да излязат от доляната на Нуристан, ще бъде много по-трудно да ги проследят, защото руснаците няма да знаят по коя странична долина са поели.

Халам ги водеше, облечен в дрехите на Мохамед, включително и с читралския калпак. Джейн вървеше подире му с Шантал на ръце, а Елис ги следваше отзад, повел Маги. Кобилата сега носеше една чанта по-малко — Мохамед беше взел мешката, а Елис не успя да намери подходяща торба, с която да я замени. Наложи му се да остави повечето от експлозивите в Гадуал. Беше запазил обаче известно количество ТНТ, парче „Примакорд“, няколко взривателя и взривателното устройство. Беше ги натъпкал в големите джобове на подплатената си нюйоркска шуба.

Джейн беше весела и пълна с енергия. Почивката вчера следобед поднови силите й. Беше невероятно жилава и Елис се гордееше с нея, макар че като се замисли, не виждаше какво право има точно той да се чувства горд с нейната сила.

Халам носеше фенер със свещ в него, който мяташе гротескни сенки по стените на клисурата. Нещо изглеждаше намусен. Вчера цял ден усмивката не слезе от устата му, очевидно изглеждаше доволен, че участва в тази странна експедиция, но тази сутрин беше намръщен и троснат. Елис смяташе, че причината е в ранното тръгване.

Пътеката се виеше като змия покрай високата канара, завиваше край издатъци, които влизаха чак в потока, понякога минаваше по самия ръб на водата, а понякога се изкачваше към върха на канарата. След около километър обаче стигнаха до едно място, където пътеката просто изчезна: отляво имаше канара, а отдясно бе реката. Халам каза, че пътеката е била отнесена при някоя буря и ще трябва да чакат да разсветлее, за да могат да намерят път да заобиколят.

Елис не искаше да губи никакво време. Свали кубинките и панталоните си и нагази в леденостудената вода. На най-дълбокото място реката беше до кръста му и той лесно стигна отсрещния бряг. Върна се и преведе Маги, а после пак дойде, за да вземе Джейн и Шантал. Халам най-сетне също ги последва, но от срам не искаше да се съблече даже и в тъмното, така че после трябваше да върви с подгизнали шалвари, което още повече развали настроението му.

Минаха през някакво село в тъмнината, преследвани за кратко от два помияра, които лаеха по тях от безопасно разстояние. Скоро след това зората се пукна от изток и Халам духна свещта.

Още няколко пъти им се наложи да преминават през реката на места, където пътеката беше изронена изцяло или заприщена от свлачище. Халам най-сетне се предаде и нави шалварите си до над коленете. При едно такова прекосяване на реката срещнаха пътник, вървящ в обратната посока — един дребен, кльощав човечец, който водеше овца; той се спря и пренесе животното на ръце през реката. Халам завърза дълъг разговор на някакъв нуристански диалект и Елис заподозря от начина, по който махаха ръце в различни посоки, че двамата приказват за маршрути през планините.

След като се разделиха с пътника, Елис посъветва Халам на персийски:

— Не казвай на хората къде отиваме.

Халам се престори, че не разбира.

Джейн повтори казаното от Елис. Тя говореше езика много по-добре и използваше същите енергични жестикулации и кимания с глава като афганистанците.

— Руснаците ще разпитват всички пътници — обясни му тя.

Халам като че ли разбра, но със следващия пътник, когото срещнаха, направи абсолютно същото. Той беше младеж с доста страховит външен вид, понесъл някаква пушка „Лий-Енфийлд“, английска направа от бог знае коя година. По време на разговора Елис като че ли чу Халам да казва „Кантиуар“ — името на прохода, към който се бяха упътили, и след малко пътникът повтори същата дума. Елис се ядоса: Халам си играеше с живота на всички. Но белята вече беше станала, затова потисна желанието си да се намеси и търпеливо изчака, докато тръгнат пак.

Веднага щом младежът с пушката се изгуби от очи, Елис рече:

— Казах ти да не обясняваш на хората накъде сме тръгнали.

Този път Халам не се престори, че не разбира.

— Нищо не съм му казал — високомерно отвърна той.

— Не, каза му — повтори Елис. — Отсега нататък няма да говориш с други пътници.

Халам нищо не отвърна.

Джейн рече:

— Няма да говориш с други пътници, разбираш ли?

— Да — неохотно измърмори Халам.

Елис смяташе, че е много важно да го накара да млъкне. Досещаше се защо Халам иска да говори с другите хора за пътищата: те може да знаят за разни пречки, като свлачища, лавини или наводнения в планините, които може да са заприщили някоя от страничните долини и да налагат минаването от друго място. Той обаче явно не беше осъзнал напълно факта, че Елис и Джейн бягат от руснаците. Съществуването на алтернативни маршрути беше като че ли единственият фактор в полза на бегълците, защото на руснаците щеше да им се наложи да проверят всички възможни изходи. Сигурно доста ще се постараят да елиминират някои от тези маршрути, като разпитват хората, особено пък пътниците. Колкото по-малко информация могат да съберат по този начин, толкова по-трудно и дълго ще бъде търсенето, толкова по-големи ставаха шансовете на Джейн и Елис да избягат.

След малко те срещнаха един молла с бяла джелаба и червено боядисана брада и за огромно раздразнение на Елис Халам на момента отвори приказка с този човек по абсолютно същия начин, по който го беше направил с предишните двама пътници.

Този път Елис се поколеба само миг. Отиде при Халам, сграбчи го отзад, извивайки ръцете в много болезнена хватка, и просто го отведе.

Халам се опита да се съпротивлява известно време, но скоро спря, защото го болеше. Извика нещо, но моллата просто стоеше и се пулеше със зяпнала уста, без нищо да направи. Като погледна назад, Елис видя, че Джейн е взела юздите и ги следва заедно с Маги.

След около стотина метра Елис пусна Халам и му каза:

— Ако руснаците ме намерят, ще ме убият. Затова не бива да говориш с никого.

Халам нищо не отвърна, но страхотно се начумери.

Като повървяха известно време, Джейн рече:

— Боя се, че ще ни навлече много неприятности.

— Сигурно — отвърна Елис. — Но трябваше по някакъв начин да го накарам да си затвори устата.

— Просто смятам, че може би имаше и по-добър начин да подходиш към въпроса.

Елис потисна обзелото го раздразнение. Щеше му се да каже: „Тогава защо не го направи ти, като си такъв мозък?“, но точно сега не беше времето за караници. Халам подмина следващия пътник само с един кратък поздрав и Елис си помисли: „Поне моят метод свърши работа.“

В началото напредваха много по-бавно, отколкото Елис се беше надявал. Криволичещата пътека, неравната земя, наклонът и непрестанните отклонения от пътя — заради всичко това докъм десет предобед бяха изминали само шест-седем километра по права линия, поне така изчисли той. После обаче преходът стана по-лесен, защото минаваше през горите високо над реката.

На всеки километър-два все така минаваха през селца и махали, но сега вместо недодяланите дървени къщи, натрупани нагоре по склона като небрежно хвърлени сгъваеми столове, се виждаха домове като кутийки, направени от същия камък като скалите наоколо — приличаха на гнезда на чайки.

По пладне спряха в някакво село и Халам уреди в една къща да им сервират чай. Беше сграда на два етажа, долният явно се използваше за склад, също като средновековните английски къщи, които Елис си спомняше от уроците по история в девети клас. Джейн даде на домакинята малко шишенце с розово лекарство за глистите на децата, а в замяна получи пита от тънкия местен хляб и вкусно козе сирене. Седнаха на килимите по пода покрай открития огън, а над главите им се виждаха гредите от каваци и плетените от върбови клони основи на покрива. Нямаше комин, затова димът от огъня се носеше нагоре към гредите и се процеждаше бавно оттам. „Ето защо къщите нямат тавани“, помисли си Елис.

Щеше му се да остави Джейн да почине след яденето, но не смееше да рискува, защото не знаеше колко близо зад тях са вече руснаците. Тя изглеждаше уморена, но беше във форма. Ранното тръгване, освен това имаше и друго преимущество: не даде възможност на Халам да се заговори със селяните.

Въпреки това Елис внимателно наблюдаваше Джейн, докато вървяха нагоре по долината. Помоли я тя да води кобилата, докато той носи Шантал, тъй като реши, че с бебето е по-уморяващо.

Всеки път, когато стигаха до някоя странична долина, водеща на изток, Халам спираше и внимателно я разглеждаше, след това поклащаше глава и потегляше нататък. Явно не беше съвсем сигурен за пътя, макар че разпалено отрече да е така, когато Джейн го попита. Това беше адски вбесяващо, особено при нетърпението на Елис да излязат от долината на Нуристан; но той се успокояваше с мисълта, че ако Халам не е сигурен по коя долина да потегли, то и руснаците няма да знаят накъде точно са тръгнали бегълците.

Започна да се чуди дали пък Халам не е подминал мястото, където трябва да завият, когато най-сетне водачът им спря в местност с бъбриво поточе, вливащо се в река Нуристан, и обяви, че пътят им продължава нагоре по тази долина. Той явно искаше да спре за почивка. Като че ли нямаше желание да напусне познатата си територия, но Елис ги подкара нататък.

Скоро се заизкачваха през смърчова гора и главната долина се загуби от поглед зад тях. Напред се виждаше планинската верига, която трябваше да пресекат — огромна, покрита със сняг стена, която запълваше една четвърт от небосвода, и Елис през цялото време си мислеше: „Даже и да избягаме от руснаците, как изобщо ще изкатерим това нещо тук?“ Джейн се препъна веднъж-дваж и изруга, което Елис прие за знак, че бързо е започнала да се уморява, макар още да не се оплакваше.

На здрачаване те излязоха от гората и се озоваха сред гол, мрачен, необитаем пущинак. На Елис му се стори, че може и да не намерят подслон на такова място, затова предложи да пренощуват в празната каменна хижа, която бяха подминали преди около половин час. Джейн и Халам се съгласиха и всички тръгнаха обратно.

Елис настояваше Халам да накладе огъня вътре в хижата, а не отвън, за да не се вижда пламъкът от въздуха и да не се забелязва издайническият стълб от дим. Тази му предпазливост се оказа съвсем оправдана, защото след малко чуха над главите си звук от хеликоптер. „Това значи — предположи той, — че руснаците не са далеч от нас.“ Но в този район, което от хеликоптера изглеждаше като съвсем дребно разстояние, се оказваше почти невъзможно да бъде изминато пеша. Руснаците може да са както от другата страна на непроходима планина, така и на километър-два зад тях. Добре че местността беше толкова дива, та пътеката не можеше да се види от въздуха и търсене с хеликоптер не би довело до нищо.

Елис даде на кобилата малко зърно. Джейн накърми и подмени Шантал, а после веднага заспа. Елис я вдигна само за да я сложи в спалния чувал и да дръпне ципа, после взе пеленката на Шантал и я отнесе до потока да я изпере и я остави до огъня да се суши. Полежа известно време до Джейн, загледан в лицето й под трепкащата светлина на огъня, докато Халам хъркаше в другия край на хижата. Тя му се стори абсолютно изтощена от умора, лицето й беше опънато и отслабнало, косата й — сплъстена, по бузите имаше кални петна. Спеше неспокойно, лицето й се свиваше в гримаси, тя потрепваше от време на време и устните й се движеха, сякаш говори нещо. Запита се колко ли още време ще може да издържи. Скоростта, с която се движеха, просто я убиваше. Ако можеха да вървят по-бавно, тя щеше да се справи съвсем добре. Само да можеше руснаците да се откажат от търсенето или да ги извикат за някакво важно сражение в друга част на тази прокълната от Бога страна…

Той се замисли за хеликоптера, който беше чул. Може да е тръгнал с някаква мисия, нямаща нищо общо с Елис. Но това му се стори не особено вероятно. Ако е бил част от хайката по петите им, то значи, че опитът на Мохамед да отклони руснаците е постигнал съвсем малък успех.

Позволи мислите му да се отклонят към това какво биха правили, ако ги хванат. За него ще бъде уреден скандален процес, на който руснаците ще докажат на скептично настроените необвързани страни, че афганистанските бунтовници не са нищо повече от пионки на ЦРУ. Договорът между Масуд, Камил и Азизи ще се провали. За муджахидините няма да има американски оръжия. Останала без кураж, Съпротивата ще отслабне и може и да не издържи още едно лято.

След процеса Елис ще бъде разпитван от КГБ. Първо ще се направи, че е готов да издържи на мъченията, а после ще се престори, че се е предал и е готов да им съобщи всичко; но това, което ще им каже, ще са лъжи от горе до долу. Те ще са подготвени за подобен развой, разбира се, и ще продължат да го измъчват; и този път той ще изиграе още по-убедително съкрушение. Ще им разправи някаква смесица от истина и измислица, от която нищо да не могат да разберат. По този начин се надяваше да оцелее. Ако стане така, ще го изпратят в Сибир. След няколко години може да се надява да бъде разменен за съветски шпионин, заловен в Щатите. Ако не, ще умре там, в лагерите.

Най-мъчно ще му бъде заради това, че ще е разделен от Джейн. Беше я намерил, после я загуби, после пак я намери — такъв късмет, че още потреперваше от радостно вълнение, като се сети за него. Да я загуби втори път би било непоносимо, непоносимо. Остана така, взрян в нея, още дълго време, насилвайки се да не заспи, от страх, че тя може да не е там, като се събуди.

 

 

Джейн сънуваше, че е в хотел „Жорж V“ в Пешавар, Пакистан. „Жорж V“ беше в Париж, разбира се, но в съня си тя не забеляза тази странност. Обади се на обслужването по стаите и си поръча порция филе, не много препечено, картофено пюре и бутилка „Шато Озон 1971“. Беше ужасно гладна, но не можеше да си спомни защо толкова време се е бавила, преди да поръча. Реши да вземе една вана, докато приготвят вечерята й. Банята беше топла и застлана с килим. Тя пусна водата, изсипа вътре малко соли за вана и помещението се изпълни с ухайна пара. Не можеше да разбере как се е оставила да стане толкова мръсна: цяло чудо, че изобщо я пуснаха да влезе в хотела! Тъкмо щеше да стъпи в горещата вода и чу, че някой я вика по име. Трябва да са от румсървиса, помисли си; колко досадно — сега ще трябва да яде, докато е още мръсна, или да остави вечерята й да изстине. Изкуши се да легне в горещата вода и да не обърне внимание на гласа — и без това е твърде невъзпитано да я наричат „Джейн“, би трябвало да се обръщат с „мадам“, но гласът беше много настоятелен и звучеше някак познат. Всъщност не беше човекът от румсървиса, а Елис, който я дърпаше за рамото, и с най-трагично чувство на разочарование тя осъзна, че „Жорж V“ е само сън, а всъщност се намира в студена каменна хижа в Нуристан, на хиляда километра от най-близката топла вана.

Тя отвори очи и видя лицето на Елис.

— Трябва да се събудиш — казваше той.

Джейн се почувства почти парализирана от сънливост.

— Сутрин ли е вече?

— Не, посред нощ е.

— Колко е часът?

— Един и половина.

— Мамка му! — Тя му се ядоса, че бе нарушил съня й. — Защо ме събуди? — попита го раздразнена.

— Халам е заминал.

— Заминал? — Още беше сънена и съвсем объркана. — Къде? Защо? Ще се върне ли?

— Не ми каза. Събудих се и видях, че го няма.

— Мислиш, че ни е зарязал?

— Да.

— О, божичко! Как ще намерим сега пътя без водач? — Джейн изпитваше панически страх, че може да се загубят някъде из снежната планина с Шантал на ръце.

— Боя се, че може да е по-страшно от това — каза Елис.

— Какво имаш предвид?

— Ти отгатна, че той ще си го върне, задето го унижих пред моллата. Може би само това, че ни изостави, е достатъчно отмъщение. Дано. Но предполагам, че се е върнал по същия път, по който дойдохме. Може да попадне на руснаците. Смятам, че едва ли ще им трябва много време да го убедят да издаде къде точно ни е оставил.

— Е, това вече е прекадено! — каза Джейн и някакво чувство, подобно на горест, я сграбчи изведнъж. Като че ли зла сила работеше в заговор срещу тях. — Твърде съм уморена — призна тя. — Ще си легна тук и ще спя, докато руснаците дойдат и ме арестуват.

Шантал се въртеше от известно време, движейки главичка наляво-надясно, и издаваше звуци, все едно суче, накрая се разплака. Джейн седна и я вдигна.

— Ако тръгнем сега, все още можем да избягаме — каза Елис. — Аз ще натоваря кобилата, докато ти я накърмиш.

— Добре — рече Джейн. Тя сложи Шантал на гърдата си. Елис я погледа така няколко мига, слаба усмивка грейна на лицето му, а после излезе навън, в тъмнината. Джейн опита да си представи как лесно биха могли да избягат, ако Шантал не беше с тях. Помисли как ли се чувства Елис във връзка с това. Тя в крайна сметка е детето на друг мъж. Но той като че нямаше нищо против. За него Шантал беше част от Джейн. Или крие някакви отрицателни чувства?

„Дали би искал той да е бащата на Шантал?“, попита се тя. Погледна към малкото личице и широко отворените сини очи отвърнаха на погледа й. Кой не би обичал това беззащитно малко момиченце?

Изведнъж й се стори, че в нищо не е сигурна: не беше сигурна колко обича Елис; не можеше да определи чувствата си към Жан-Пиер, съпруга, който сега я преследваше като животно; не можеше да прецени какви точно са отговорностите й към детето. Страх я беше и от снега, и от планините, и от руснаците, и от това, че толкова дълго време постоянно бе уморена, напрегната и премръзнала.

Механично смени пеленката на Шантал, като взе сухата край огъня. Не си спомняше да я е слагала там снощи. Като че заспа веднага, след като накърми малката. Смръщи се, тъй като явно вече и на паметта си не можеше да се довери, после си спомни съвсем ясно, че Елис я беше вдигнал за малко, за да я настани в спалния чувал. Трябва да е занесъл нааканата пеленка долу, при потока, и да я е изпрал и изстискал, а после я е метнал на пръчка край огъня, за да изсъхне. Джейн се разплака.

Почувства се много глупаво, но не можеше да се спре, затова продължи да облича Шантал, а сълзите се стичаха по лицето й. Елис се върна, докато тя нагласяше бебето в платнената люлчица.

— Проклетата му кранта също не щеше да се събуди — каза той, после видя лицето и, и рече: — Какво има?

— Не знам защо изобщо те напуснах — каза тя. — Ти си най-добрият мъж в живота ми и не съм спирала да те обичам. Моля те, прости ми!

Той ги прегърна двете с Шантал.

— Само не го прави пак — и толкова — каза Елис.

Останаха така, прегърнати, известно време.

Накрая Джейн каза:

— Готова съм.

— Добре. Потегляме.

Излязоха навън и тръгнаха нагоре през оредяващата гора. Халам беше взел фенера, но луната грееше и всичко се виждаше ясно. Въздухът беше толкова студен, че напрано болеше при дишане. Джейн се притесни за Шантал. Бебето пак беше гушнато в подплатеното с кожа палто и тя се надяваше, че тялото й стопля малко въздуха, който Шантал вдишва. Може ли на бебе да му стане нещо, като диша студен въздух? Джейн нямаше и представа.

Предстоеше им проходът Кантиуар, който със своите пет хиляди метра височина беше доста по-висок от последния проход Арию. Джейн знаеше, че скоро ще е много по-премръзнала и уморена, отколкото изобщо е била някога в живота си, а вероятно и по-уплашена, но беше в приповдигнато настроение. Чувстваше, че е решила някакъв голям вътрешен проблем. „Ако ще живея — мислеше си тя, — искам да живея с Елис. И някой ден ще му кажа, че причината е нааканата пелена, която изпра…“

Скоро дърветата останаха зад гърба им и те тръгнаха през едно плато, което напомняше лунен пейзаж — с огромни камъни, кратери и странни остатъци от сняг. Тръгнаха по редица огромни плоски камъни, която приличаше на пътека, построена за някой великан. Продължаваха да вървят все по-нагоре, макар наклонът в момента да не беше толкова стръмен, а температурата не спираше да пада и белите участъци ставаха все повече, докато накрая земята заприлича на някаква шеметна шахматна дъска.

Нервната енергия поддържаше Джейн в движение през първия час — час и нещо, но като влезе в ритъм с безкрайното трамбоване, умората отново я връхлетя. Искаше да каже „Колко има още?“ или „Ще стигнем ли скоро?“, както правеше като малка от задната седалка на семейната кола при онези дълги пътувания през тропическите гори в Родезия.

В един момент нагоре по склона прекосиха ледения пояс. Джейн усети новата опасност, когато кобилата се подхлъзна, изпръхтя уплашено, едва не падна, но успя да се задържи на крака. После забеляза, че лунните лъчи се отразяват върху камъните, като че ли са гланцирани: скалите бяха като диаманти — студени, твърди и блестящи. Нейните кубинки бяха по-стабилни от копитата на Маги, но въпреки това не след много време Джейн също се подхлъзна и едва не падна. Оттам насетне я обхвана ужас, че може да падне и да смачка Шантал, и тя запристъпва стократно по-внимателно; нервите й бяха толкова опънати, че имаше чувството, че ще се пръсне.

След малко повече от два часа стигнаха до далечния край на платото и се намериха изправени пред стръмна пътека, водеща нагоре към покритата със сняг планина. Елис вървеше напред, теглейки Маги след себе си. Джейн го следваше на безопасно разстояние, в случай че животното се хлъзне назад. Вървяха нагоре по планината в зигзаг.

Пътеката не беше ясно маркирана. Предположиха, че минава оттам, където земята е по-ниска от околните участъци. Джейн копнееше да види някакъв по-определен знак, че маршрутът е оттук — остатъци от огън, оглозган скелет на пиле, та дори и хвърлена кибритена кутия — каквото и да е, което да покаже, че и други човешки същества някога са минавали по този път. Започнаха да я мъчат мрачни фантазии: че съвсем са се загубили, че са далеч от пътеката и се скитат безцелно през безкрайните снегове, че ще продължат да се въртят наоколо дни наред, докато останат без храна, сили и воля и легнат в снега и тримата, за да ги достигне заедно бялата смърт.

Гърбът я болеше непоносимо. Много неохотно се съгласи да даде Шантал на Елис, а тя самата пое юздата на Маги от него, за да прехвърли напрежението на други мускули. Нещастната кобила вече непрекъснато се препъваше. В един момент се подхлъзна върху един заледен камък и падна. На Джейн й се наложи безмилостно да тегли юздата, за да я вдигне отново на крака. Когато най-сетне я изправи, тя видя тъмно петно на снега, където беше паднала Маги — кръв. Като се вгледа внимателно, забеляза рана на лявото й коляно. Не й се стори много сериозно порязване и подкара животното нататък.

Сега, като беше отпред, тя трябваше да решава откъде минава пътеката, и кошмарната мисъл, че безвъзвратно ще се загубят, я преследваше при всяко колебание. На места пътят като че ли се разклоняваше и трябваше да налучква — наляво или надясно. Често пък земята изглеждаше горе-долу еднакво равна — и тогава просто вървеше все напред, докато стигне пак до нещо като пътека. Веднъж снегът тръгна да се срива под нея и се наложи Елис и кобилата да я теглят, за да я измъкнат.

Накрая пътеката я отведе до естествена скална издатина, която се виеше нагоре покрай високата снага на планината. Бяха много високо: като погледна назад, началото на платото й се стори тъй далече долу, че малко й се зави свят. Може би вече не бяха далече от прохода?

Издатината, по която вървяха, беше стръмна, заледена и широка само около метър и нещо, а от едната им страна се спущаше непрогледна бездна. Джейн пристъпваше невероятно предпазливо и въпреки това няколко пъти се препъна, а веднъж падна на колене и зле се удари. Вече всичко по тялото толкова силно я болеше, че почти не забеляза новата травма. Маги непрестанно се подхлъзваше, докато накрая Джейн даже вече не си правеше труда да се обръща назад, като чуе, че копитата се подхлъзват, а само започваше още по-силно да тегли юздата. Щеше й се да преразпределят товара на кобилата, така че тежките чанти да са по-напред, което би помогнало животното да е по-стабилно при изкачването нагоре, но по скалната издатина нямаше толкова място, а освен това я беше страх, че ако спре, няма да може да потегли отново.

Скалната издатина се стесняваше и завиваше рязко край една остра канара. Джейн съвсем внимателно запристъпва през най-опасния участък, но въпреки предпазливостта си — или може би защото бе толкова нервна — тя се подхлъзна. За един невероятен миг, в който сърцето й спря да бие, си помисли, че ще падне през ръба, но успя да се приземи на колене и се подпря и на двете си ръце. С периферното си зрение видя снежните склонове на стотици метри отдолу. Цялата се разтрепера и успя с огромно усилие да възвърне самообладание.

Изправи се бавно и се обърна назад. Беше изпуснала юздата, която сега висеше над пропастта. Кобилата стоеше и я гледаше, закована на място, разтреперана — явно подивяла от ужас. Като посегна да вземе юздата, паникьосаното животно направи крачка назад.

— Спри! — извика Джейн, а после насила успокои гласа си и тихо каза: — Недей така. Ела при мен. Нищо няма да ти стане.

Елис извика към нея от другата страна на канарата:

— Какво има?

— Тихо — отвърна му тя, без да повишава глас. — Маги се уплаши. Стой там! — Ужасната мисъл, че Елис носи Шантал, не излизаше от главата й. Продължи да говори успокояващо на животното и бавно пристъпи към него. Маги я гледаше втренчено, с разширени от ужас очи, дъхът й излизаше като дим от издутите ноздри. Стигна съвсем близо и посегна да хване юздата.

Кобилата метна глава настрани, пристъпи назад, подхлъзна се и загуби равновесие.

При мятането на главата Джейн успя да сграбчи юздата, но нозете на животното се подхлъзнаха и то падна надясно. Юздата излетя от ръката на Джейн и за неин неописуем ужас, кобилата бавно се захлъзга по гръб към ръба на издатината и се изхлузи през него, цвилейки от ужас.

Появи се Елис.

— Млъкни! — извика той към Джейн и в този момент тя разбра, че е започнала да пищи неудържимо. Веднага затвори устата си, Елис коленичи и надникна през ръба, здраво притиснал Шантал към гърдите си под дебелото палто. Джейн овладя истеричното си състояние и също коленичи до него.

Тя очакваше да види тялото на Маги, забито в снега на стотици метри долу. Всъщност тя беше паднала на друга скална тераса само на около метър и половина под тях и лежеше на страната си, като краката й стърчаха над пропастта.

— Още е жива! — извика Джейн. — Слава богу!

— И запасите ни са непокътнати — без всякаква сантименталност добави Елис.

— Но как ще качим животното обратно горе?

Елис я погледна и нищо не каза.

Джейн осъзна, че няма никаква възможност да качат кобилата обратно на пътеката.

— Но не можем да я оставим тук да умре в студа! — каза Джейн.

— Съжалявам — отвърна Елис.

— О, господи, това е непоносимо!

Елис отвори ципа на дебелото си яке и свали Шантал. Джейн я пое и я прибра под собственото си палто.

— Първо ще взема храната — каза Елис.

Той легна по корем покрай ръба на издатината и преметна краката си. Върху изпруженото долу животно се посипа прашлив сняг. Елис бавно започна да се смъква надолу, като търсеше с крака земята. Стигна до твърдата скала, пусна лакти от ръба и внимателно се обърна.

Джейн го наблюдаваше, замръзнала на място. Между задницата на кобилата и канарата нямаше достатъчно място и за двата крака на Елис един до друг, затова той трябваше да стои, поставил стъпалата си едно след друго, като фигура от древен египетски стенопис. Той сви колена и бавно клекна, после посегна към сложната плетеница от кожени ремъци, които придържаха брезентовата чанта с храната.

В този момент Маги реши да се изправи.

Успя да прегъне предните си крака и някак си да ги мушне под предната част на тялото си, после, с познатото мятане настрани като змия, с което обикновено конете се изправят на крака, животното вдигна предницата си и се опита да върне задните си крака обратно на скалата.

Почти успя.

После задните й крака се подхлъзнаха, кобилата загуби равновесие и задницата й хлътна настрани. Елис грабна чантата с храната. Сантиметър по сантиметър Маги се сриваше надолу, като риташе и се бореше да се изправи. Джейн изпита ужас, че Елис може да пострада. Без да може да се спре, животното се хлъзгаше към ръба. Елис задърпа чантата с храната, без вече да се опитва да спаси кобилата, но с надеждата да скъса кожените ремъци и да задържи храната. Изглеждаше толкова решен да го стори, че Джейн се уплаши да не би да се остави Маги да го повлече. Животното се захлъзга още по-бързо, блъскайки Елис към ръба на пропастта. В последната секунда той пусна чантата с гневен вик, а кобилата издаде някакъв звук като човешки писък и падна надолу, тупвайки веднъж, и после още веднъж, и още веднъж, докато летеше в бездната, отнасяйки със себе си тяхната храна, медикаментите им, спалния чувал и резервната пеленка за Шантал.

Джейн се разрида неудържимо.

След малко Елис се изкатери на скалната пътека до нея. Той я прегърна и останаха така, коленичили, близо минута време, докато тя плачеше и за Маги, и за запасите им, и за болящите я крака, и за замръзналите стъпала. После Елис се изправи, нежно й помогна да стане и каза:

— Не бива да спираме.

— Но как можем да продължим? — извика тя. — Нямаме какво да ядем, не можем да си сварим вода, нямаме спални чували и лекарства…

— Ти имаш мен, аз имам теб — отвърна той.

Тя го притисна силно до себе си, като си спомни колко близо до ръба се беше хлъзнал преди малко. „Ако оцелеем през всичко това — мина й през ума, — ако избягаме от руснаците и се върнем заедно в Европа, никога няма да го изпусна от очите си, кълна се!“

— Ти тръгвай напред каза той и се освободи от прегръдката й. — Искам да мога да те виждам. — Лекичко я побутна и тя механично потегли пак нагоре по планината.

Скоро отчаянието отново я обхвана. Реши, че целта й ще бъде просто да продължи да върви, докато падне и умре. След малко Шантал се разплака. Джейн не й обърна внимание и тя най-накрая спря.

След известно време — може да е било минути или часове, защото вече беше загубила представа за времето, — докато Джейн завиваше край една скала, Елис я настигна и я спря с ръка.

— Виж! — каза той, сочейки някъде напред.

Пътеката водеше надолу към огромна котловина, пълна с възвишения, обградени отвсякъде с беловърхи планини. Отначало Джейн не можа да разбере защо Елис каза „Виж!“, после осъзна, че пътеката води надолу.

— Това ли е върхът? — глуповато запита тя.

— Това е — отвърна той. — Това е проходът Кантиуар. Преминахме най-лошото от този участък на пътуването. През следващите два дни пътеката върви все надолу, а времето ще става все по-топло.

Джейн седна върху един заледен камък. „Успях! — мислеше си тя. — Успях!“

Докато двамата гледаха към черните хълмове долу, небето отвъд планинските върхове промени цвета си от перленосиво на пепел от рози. Пукваше се новият ден. И докато светлината бавно изпълваше небето, надеждата малко по малко започна да се връща в сърцето на Джейн. „Надолу — мислеше си тя — е по-топло. Може би ще избягаме.“

Шантал пак изплака. Е, поне нейната храна не беше паднала с Маги в пропастта. Джейн я накърми, седнала върху ледения камък на покрива на света, докато Елис стопяваше сняг в дланите си, за да може Джейн да пие.

Пътят при спускането към долината Кантиуар беше относително с лек наклон, но отначало беше много заледен. Сега обаче, когато не трябваше да се притесняват и за кобилата, вървенето не беше толкова изнервящо. Елис, който изобщо не беше се подхлъзнал нито веднъж по време на изкачването, носеше малката Шантал.

Пред тях сутрешното небе стана огненочервено, като че ли светът отвъд тези планини беше само един огромен пожар. Стъпалата на Джейн бяха все още безчувствени от студ, но носът й вече не беше тъй замръзнал. Изведнъж осъзна, че е ужасно гладна. Просто ще трябва да продължат да вървят така, докато срещнат някакви хора. Единственото нещо, което ставаше за замяна сега, беше ТНТ-то в джобовете на Елис. Когато и това свърши, ще трябва да разчитат на изконното афганистанско гостоприемство.

Освен това нямаха и завивки. Ще трябва да спят както са, с палтата и обувките. На Джейн някак й се струваше, че ще разрешат всички проблеми. Даже и намирането на пътеката беше лесно сега, защото стените на долината и от двете страни бяха непоклатим водач и ограничаваха разстоянието, в което могат да се отклонят. Скоро в краката им заклокочи едно поточе: отново бяха под ледената линия. Земята беше доста равна и ако конят още беше с тях, можеха дори да го яздят.

След още два часа спряха да починат, преди да хванат по дефилето, и Джейн пое Шантал от Елис. Предстоеше им рязко и стръмно слизане, но поне скалите не бяха хлъзгави, защото бяха под ледения пояс. Дефилето бе доста тясно и лесно можеше да бъде запречено.

— Дано само да няма свлачища там долу — каза Джейн.

Елис гледаше в другата посока, нагоре към долината. Внезапно се стресна и изрече:

— Боже мили!

— Какво, по дяволите, има? — Джейн се извърна, проследи погледа му и сърцето й се сви. Зад тях, на около километър и половина нагоре по долината, имаше десетина души в униформи и един кон: хайката.

„След всичко това — помисли си Джейн. — След всичко, което преживяхме, все пак ни хванаха.“ Прекадено нещастна беше даже и да заплаче.

Елис я хвана за ръката.

— Бързо, давай да тръгваме — каза й той. Спусна се с бързи крачки надолу по дефилето, теглейки я след себе си.

— Какъв смисъл има? — уморено попита Джейн. — Със сигурност ще ни хванат.

— Имаме един-единствен шанс. — Докато вървяха нататък, Елис оглеждаше стръмните, скалисти стени на дефилето.

— Какво?

— Скално срутване.

— Но те ще намерят начин да го заобиколят.

— Не и ако са погребани отдолу.

Той спря на едно място, където дъното на каньона беше само около метър и нещо на ширина, а едната скална стена беше главоломно стръмна и висока.

— Това тук е идеално — рече той. Извади от джобовете на палтото си блокче ТНТ, малко фитил, на който пищеше „Примакорд“, някакъв малък метален предмет горе-долу с големината на капачка от химикалка, и нещо, което приличаше на метална спринцовка, само дето на единия му край имаше вързано метално кръгче за дърпане, а не бутало. Остави всичките тези предмети на земята.

Джейн го гледаше замаяна. Не смееше да се надява.

Той закрепи малкия метален предмет на единия край на „Примакорд“-а, като го стисна със зъби, после прикрепи металния предмет към острия край на спринцовката. Подаде всичко това на Джейн.

— Слушай сега какво трябва да направиш — каза й. — Тръгвай надолу по дефилето и размотавай фитила. Опитай се да го скриеш. Няма значение, ако го сложиш и в потока — това нещо гори и под вода. Като стигнеш до края на фитила, дръпни предпазителите ей така. — Показа й двете игли, които пронизваха тялото на спринцовката, извади ги, а после пак ги върна на място. — После гледай какво правя аз. Чакай, докато размахам ръце над главата си така. — Показа й какво точно има предвид. — И тогава дръпни пръстена на детонатора. Ако преценим правилно времето, можем да ги убием всички до един. Тръгвай!

Джейн последва нареждането като робот, без да мисли. Тръгна надолу по дефилето, като размотаваше фитила. Първо го скри зад една редица ниски храсти, после го положи в коритото на потока, Шантал спеше в люлчицата си и леко се поклащаше, докато Джейн крачеше нататък; така и двете й ръце бяха свободни.

След минута погледна назад. Елис поставяше ТНТ в една цепнатина на скалата. Джейн винаги си беше мислила, че експлозивите могат сами да гръмнат, ако боравиш с тях грубо: очевидно това беше просто широко разпространена заблуда.

Продължи да върви нататък, докато кабелът се опъна в ръката й, после пак се обърна. Елис сега оглеждаше стената на каньона, очевидно търсейки най-добрата позиция, от която да наблюдава руснаците, като влязат в капана.

Тя седна до потока. Мъничкото телце на Шантал се отпусна в обятията й. Връзките на люлката също се отпуснаха и махнаха тежестта от гърба на Джейн. Думите на Елис продължаваха да се въртят в съзнанието й: „Ако преценим добре времето, можем да ги убием всички наведнъж.“ Дали ще стане? Дали всички ще загинат? Какво ще направят тогава другите руснаци? Главата на Джейн започна да се прояснява и тя започна да прехвърля вероятното развитие на събитията. След час-два някой ще забележи, че тази малка група не се е обаждала от известно време, и ще се опита да се свърже по радиостанцията. Като се окаже, че е невъзможно, сигурно ще предположат, че отрядът е в някое дълбоко дефиле или че радиостанцията им е останала без батерии. След още няколко часа без контакт ще изпратят хеликоптер, предполагайки, че командващият офицер ще е проявил достатъчно разум да запали огън или да направи нещо друго, за да може от въздуха лесно да се забележи къде са. Когато и това не стане, хората в щаба ще почнат да се притесняват. В някакъв момент ще се наложи да изпратят разузнавателен отряд, който да търси загубилия се първи отряд. Новият отряд ще трябва да мине по същия маршрут като първия. Със сигурност няма да стигнат дотук днес, а през нощта е невъзможно да се претърсва местността успешно. Докато открият телата, Елис и Джейн ще бъдат поне с ден и половина преднина, може и повече. Би могло да се окаже достатъчно, помисли си Джейн; дотогава тя и Елис ще са преминали през толкова много разклонения, странични долини и различни пътеки, че вече да не могат да ги проследят. „Дали — мислеше си уморено тя, — дали това ще е краят? Как ми се ще да побързат войниците. Не мога да издържам на това чакане. Толкова ме е страх!“

Тя ясно виждаше как Елис пълзи по ръба на канарата на четири крака. Виждаше също и групата войници да се спуска надолу по долината. Даже и от това разстояние те изглеждаха мръсни, отпуснатите рамене и влачещите се крака показваха, че са уморени и без настроение. Още не бяха я видели: тя се сливаше с пейзажа.

Елис клекна зад един камък и надничаше през ръба му към приближаващите се войници. Джейн го виждаше съвсем ясно, но той беше скрит от руснаците и от позицията си можеше идеално да наблюдава мястото, където беше поставил експлозивите.

Войниците стигнаха до входа на дефилето и тръгнаха да се спускат. Единият от тях беше на коня, имаше мустаци: сигурно той трябва да е офицерът. Друг пък носеше читралски калпак: Това е Халам, помисли си Джейн, предателят. След всичко, което й стори Жан-Пиер, предателството й се струваше като непростимо престъпление. Имаше още пет души — те всичките бяха късо подстригани и носеха униформени кепета; лицата им бяха млади, добре обръснати. Двама мъже и пет момчета, помисли си тя.

Погледът й се насочи към Елис. Сега той всеки момент ще й даде сигнал. Вратът започна да я боли от напрежението постоянно да гледа нагоре към него. Войниците все още не бяха я забелязали: прекадено бяха заети да подбират пътя си през каменистата местност. Най-после Елис се обърна към нея и бавно, с подчертан жест размаха ръце над главата си.

Джейн пак погледна към войниците. Един от тях посегна и взе юздата на коня, за да му помогне по неравния терен. Джейн държеше подобното на спринцовка устройство в ръката си и средният пръст на дясната й ръка беше свит в пръстена. Едно дръпване ще запали фитила, ще взриви ТНТ-то и ще срине цялата канара върху преследвачите. Пет момчета, помисли си тя. Отишли са в армията от глупост или от беднотия или защото военните са ги прибрали. Набутали са ги в тази студена, негостоприемна страна, където хората ги мразят. Карат ги да се влачат с дни през планинската ледена пустош. Накрая ще бъдат погребани под свлачище, ще има разбити глави, задушени от пръст бели дробове и смазани гръдни кошове, ще има писъци и борба за глътка въздух, кръвта им ще изтече, ще умрат в болка и ужас. Пет писма ще бъдат изпратени на гордите бащи и притеснените им майки у дома: „Съжаляваме, че трябва да ви съобщим тъжната вест… загина при изпълнение на воинския си дълг… историческа борба срещу силите на реакцията… прояви героизъм… посмъртен медал… дълбоки съболезнования.“ Дълбоки съболезнования. Как ще кълне майката при тези мили думи, като си спомни как е раждала в болка и страх, как е хранила момчето си в добри и в тежки времена, как го е учила да ходи, без да пада, да си мие ръцете и да си изписва името; как го е пратила на училище, как го е гледала да расте и порасте, докато вече е почти колкото нея висок, после даже и по-висок, докато вече е готов да си изкарва хляба и да се ожени за някое здраво момиче, да завърти свой дом и двамата да й народят внуци… Каква ще е майчината мъка, когато разбере, че всичко това — всичко, което е направила с болка, тежък труд и притеснения, е било на вятъра: това чудо, нейното пораснало момче, е било унищожено от някакви безсърдечни мъже в една глупава, безсмислена война. Чувството на загуба… Чувството на загуба.

Джейн чу, че Елис вика нещо. Погледна нагоре. Той се беше изправил на крака, без да се интересува вече дали ще го видят, махаше към нея и крещеше:

— Направи го! Направи го сега!

Тя внимателно постави взривното устройство на земята до бързия поток.

Войниците вече бяха видели и двамата. Двоица тръгнаха да се изкачват по стената на дефилето към мястото, където беше Елис. Останалите обградиха Джейн, насочили автомати към нея и бебето й — изглеждаха засрамени, объркани. Тя не им обърна внимание и не отделяше очи от Елис. Той се спусна по стената на дефилето. Мъжете, които лазеха нагоре към него, се спряха и зачакаха да видят какво ще направи.

Той стигна до равното и бавно тръгна към Джейн. Застана пред нея.

— Защо? — попита я: — Защо не го направи?

„Защото са толкова млади — помисли си тя, — защото са млади и невинни и не искат да ме убият.“ Защото това щеше да е хладнокръвно убийство. Но най-много от всичко…

— Защото и те имат майки — каза тя.

 

 

Жан-Пиер отвори очи. Едрата фигура на Анатолий беше клекнала до полевото легло. Зад Анатолий ярката слънчева светлина струеше през отворения капак на палатката. Жан-Пиер за момент изпадна в паника, тъй като не можа веднага да се сети защо е спал толкова до късно и какво е пропуснал; после в миг си припомни събитията от предишната нощ.

Той и Анатолий бяха в лагер по пътя към прохода Кантиуар. Беше ги вдигнал от леглата около два и половина през нощта капитанът, командващ преследващия отряд, който пък бил събуден от войник от караула. Млад афганистанец на име Халам бил отишъл в лагера им, доложи капитанът. С помощта на някаква смесица от пущунски, английски и руски той обяснил, че е работил като водач на бягащите американци, но те така го обидили, че ги изоставил. Като го попитали къде са „американците“ сега, той предложил да заведе руснаците до каменната хижа, където даже и в момента бегълците спят, без да подозират нищо.

Жан-Пиер искаше веднага да скочат в хеликоптера и да тръгват натам.

Анатолий обаче не желаеше да действа толкова прибързано.

— В Монголия има една поговорка: „Недей се надървя, преди женската да е отворила краката.“ Халам може да лъже. Ако казва истината, въпреки това може да не успее да намери хижата — особено пък нощем, при това от въздуха. А даже и да я намери, те може да са тръгнали.

— Тогава какво мислиш, че трябва да направим?

— Да изпратим една група напред — капитан, петима войници с кон и Халам, разбира се. Те могат да тръгнат веднага. Ние ще си починем, докато намерят бегълците.

Предпазливостта му се оказа съвсем оправдана. Изпратената напред група се обади по радиото в три и половина, за да съобщи, че хижата е празна. Огънят, добавиха те, все още горял вътре, така че Халам вероятно не ги е подвел.

Анатоли и Жан-Пиер заключиха, че Елис и Джейн са се събудили през нощта, видели са, че водача им го няма, и са решили да избягат. Анатолий заповяда на първия отряд да върви след тях, разчитайки на Халам да им покаже най-вероятния маршрут.

След тези разпореждания Жан-Пиер се беше върнал в леглото и потъна в тежък сън, затова и не беше успял да се събуди призори. Сега погледна объркано към Анатолий и каза:

— Колко е часът?

— Осем. И сме ги хванали.

Сърцето на Жан-Пиер подскочи. После си спомни, че се е чувствал така и преди, но беше останал разочарован.

— Със сигурност? — попита той.

— Можем да идем и да проверим в момента, в който, си сложиш панталоните.

Така и стана. Хеликоптерът с горивото пристигна, но когато се готвеха да се качат, Анатолий реши, че е хубаво да изчакат още няколко минути, докато им напълнят резервоарите, затова на Жан-Пиер му се наложи да сдържи нетърпението си още малко.

Излетяха няколко минути по-късно. Жан-Пиер погледна пейзажа отдолу през отворената врата. Като се издигнаха над планините, Жан-Пиер осъзна, че това е най-мрачната, най-суровата част от Афганистан, която бе виждал. Дали наистина Джейн е прекосила този гол, жесток, скован в лед лунен пейзаж с бебе на ръцете? „Трябва наистина да ме мрази — помисли си Жан-Пиер, — за да премине през такива, препятствия само за да избяга от мен. Сега ще разбере, че всичко е било напразно. Моя е завинаги.“

Но дали наистина са я хванали? Той изпитваше ужас от още едно разочарование. Като кацнат, дали няма да разбере, че изпратеният напред отряд е хванал още две хипита или двама фанатични алпинисти, или даже просто двама номади, които смътно напомнят европейци?

Анатолий показа прохода Кантиуар, когато прелетяха над него.

— Изглежда, загубили са кобилата — добави той, крещейки в ухото на Жан-Пиер, за да надвика шума от двигателите и вятъра. Точно така, Жан-Пиер видя очертанията на мъртъв кон в снеговете под прохода. Почуди се дали това е Маги. Почти се надяваше да е.

Прелетяха над долината Кантиуар, оглеждайки района за изпратената напред група. Най-накрая видяха дим: някой беше запалил огън, за да ги упъти. Спуснаха се към участък от равна земя недалеч от входа на дефилето. Жан-Пиер огледа внимателно района, като се спущаха: видя трима-четирима мъже в руски униформи, но не забеляза Джейн.

Хеликоптерът се приземи. Сърцето на Жан-Пиер тупаше като побесняло. Той скочи на земята, направо му се гадеше от напрежение. Анатолий скочи до него. Капитанът ги отведе от хеликоптера и тръгна надолу по дефилето.

И там бяха те.

Жан-Пиер се чувстваше като човек, когото са подлагали на изтезания, а сега мъчителят му е паднал в ръцете. Джейн седеше на земята до един поток с Шантал в скута. Елис стоеше зад нея. И двамата изглеждаха изтощени, разгромени, без дух.

Жан-Пиер спря.

— Ела тук! — заповяда той на Джейн.

Тя се изправи на крака и тръгна към него. Видя, че тя носи Шантал в нещо като люлка, увиснала през врата й, от което ръцете й бяха свободни. Елис тръгна след нея.

— Не ти — каза Жан-Пиер. Елис спря.

Джейн застана пред Жан-Пиер и погледна нагоре към него. Той вдигна дясната си ръка и с всичка сила я зашлеви през лицето. Никога в живота му удар не бе му доставял подобно неземно удоволствие. Тя залитна назад, едва се задържа на крака, той си помисли, че ще падне, но тя запази равновесие и продължи упорито да го гледа в очите, докато избликнали от болката сълзи се стичаха по лицето й. През рамото й Жан-Пиер видя как Елис внезапно направи крачка напред, но после се сдържа. Жан-Пиер остана леко разочарован: ако Елис се беше опитал да реагира някак, войниците щяха да скочат ида го пребият. Няма значение: ще си получи боя съвсем скоро.

Жан-Пиер вдиша ръка, за да удари Джейн втори път. Тя се сви и покри Шантал с ръце, за да я защити. Жан-Пиер промени решението си.

— За това ще имаме достатъчно време и по-късно — каза той и свали ръка, — достатъчно време.

Жан-Пиер се извърна и тръгна обратно към хеликоптера. Джейн погледна надолу към Шантал. Бебето отвърна на погледа й, будно беше, но не и гладно. Джейн го гушна, като че ли бебето, а не тя, се нуждаеше от успокояване. В известен смисъл беше доволна, че Жан-Пиер я удари, макар че лицето й още пареше от болката и унижението. Този удар беше като последно дело при развод: значеше, че техният брак е окончателно, официално и завинаги приключил и нямаше повече никаква отговорност към него. Ако се беше разридал, ако я бе помолил за прошка или я бе помолил да не го мрази за това, което е направил, щеше да се чувства виновна. Но ударът сложи край на всичко. Никакви чувства вече не изпитваше към него: нито грам обич или уважение, никакво съчувствие даже. „Каква ирония — помисли си тя, — че се чувствам напълно освободена от него в момента, когато най-сетне съм негова пленница!“

До този момент капитанът владееше положението — същият, който яздеше одеве коня, но сега Анатолий, свръзката на Жан-Пиер с монголоидните черти, пое нещата в свои ръце. Докато той раздаваше заповеди, Джейн осъзна, че разбира всичко. Вече повече от година не беше чувала и дума руски и отначало й прозвуча като бъбрене на непознат език, но сега, когато ухото й привикна, разбираше всяка думичка. В момента той казваше на един войник да върже ръцете на Елис. Войничето, очевидно подготвено за това, извади веднага белезници. Елис послушно протегна ръце напред и войникът го окова.

Елис й се стори уплашен и смутен. Като го видя така, с белезници, победен, Джейн изведнъж бе сграбчена от жалост и отчаяние и очите й се напълниха със сълзи.

Войникът попита дали да сложи белезници и на Джейн.

— Не каза Анатоли. — Тя държи бебето.

Подкараха ги към хеликоптера. Елис каза:

— Съжалявай. За Жан-Пиер. Не можах да стигна до не…

Тя тръсна глава, за да покаже, че няма нужда от извинения, но не можа да произнесе и дума. Пълното покорство на Елис я ядоса, не беше гневна към него, а към всички останали, които го бяха накарали да се държи така: Жан-Пиер и Анатоли, Халам и руснаците. В този момент почти й се прииска да беше детонирала експлозивите.

Елис скочи в хеликоптера, а после посегна да помогне и на нея. Тя държеше Шантал в лявата си ръка, за да придържа люлчицата, и му подаде дясната. Той я изтегли нагоре.

В момента, когато беше най-близо до нея, Елис промълви:

— Като излетим сега, удари Жан-Пиер през лицето.

Джейн остана тъй шокирана, че не можа да реагира — което вероятно беше голям късмет и за двамата. Друг явно не беше чул Елис, а никой от тях не говореше много английски. Тя се съсредоточи върху усилията си да изглежда невъзмутима.

Пътническата кабина беше тясна и гола, с нисък таван, така че мъжете трябваше да се навеждат. В нея нямаше нищо друго, освен малка пейка за сядане, закрепена към фюзелажа точно срещу вратата. Джейн седна там, доволна да отпочине. Виждаше всичко в пилотската кабина. Седалката на пилота беше издигната на петдесетина сантиметра от пода, с едно стъпало до нея, за да може да се качва. Пилотът беше там — екипажът изобщо не беше слизал — и перките още се въртяха. Шумът беше много силен.

Елис клекна на пода до Джейн, между пейката и седалката на пилота.

Анатоли се качи с един войник до него. Заговори нещо на войника и посочи към Елис. Джейн не можа да чуе какво точно казаха, но от реакцията на войника стана ясно, че са му наредили да пази Елис: той свали автомата от рамото си и го хвана в ръка.

Жан-Пиер се качи последен. Той застана до отворената врата и гледаше навън, докато хеликоптерът се отделяше от земята. Джейн започна да се паникьосва. Много лесно му беше на Елис да й каже да удари Жан-Пиер през лицето, докато излитат, но как точно да го направи? В момента Жан-Пиер беше с гръб към нея, застанал до отворената врата — ако се опита да го удари, сигурно ще загуби равновесие и ще падне. Тя погледна към Елис, надявайки се да й помогне някак. На лицето му имаше напрегнато, решително изражение, но той не я погледна в очите.

Хеликоптерът се издигна на метър-два от земята, спря за момент, после някак се завъртя, набирайки скорост, и пак започна да се издига.

Жан-Пиер се извърна от вратата, пристъпи през кабината и видя, че няма къде да седне. Поколеба се. Джейн знаеше, че би трябвало да стане и да го удари — макар че нямаше никаква представа каква е целта, — но бе замръзнала на мястото си, парализирана от паника. Тогава Жан-Пиер й направи знак с палеца си нагоре, показвайки, че трябва да се изправи.

В този момент пред очите й причерня.

Беше уморена и нещастна, всичко по тялото я болеше, беше гладна и мръсна, а той искаше тя да стане, на ръце с бебето им, за да може да седне той! Това презрително мръдване на палеца, което като че ли събираше в себе си цялата жестокост, злоба и предателство, я докара до истински бяс. Тя се изправи с малката Шантал, увиснала през врата й, навря лице в неговото и изкрещя:

— Копеле такова! Копеле гадно! — Думите й се загубила в рева на моторите и на свистящия вятър, но изражението на лицето й явно го шокира, защото той пристъпи назад. — Мразя те! — изпищя Джейн, после се засили към него с протегнати напред ръце и с всичката си сила го бутна назад през отворената врата.

Руснаците бяха направили една грешка. Беше много малка, но Елис не можеше да разчита на друго и беше готов да я използва докрай. Грешката им беше, че вързаха ръцете му отпред, а не зад гърба.

Беше се надявал, че изобщо няма и да му сложат белезници, затова и не бе реагирал (след свръхчовешки усилия), когато Жан-Пиер започна да удря Джейн през лицето. Имаше някакъв шанс да не го оковат в белезници: в крайна сметка беше невъоръжен и сам. Но Анатолий явно бе предпазлив човек.

За щастие не Анатолий му постави белезниците: стори го войничето. Войниците знаят, че е по-лесно да водиш затворник, чиито ръце са вързани отпред — по-малко вероятно е да се спъне и да падне, освен това може без помощ да влиза в коли и хеликоптери. Именно затова, когато Елис послушно му подаде ръцете си напред, войникът изобщо не помисли.

Без чужда помощ Елис не би могъл да надвие трима мъже, особено когато поне един от тримата е въоръжен. Шансовете му в обикновена схватка бяха равни на нула. Единствената му надежда беше да накара хеликоптера да се разбие.

Имаше един момент, когато времето почти спря да тече, докато Джейн стоеше до отпорената врата, бебето се поклащаше от врата й, а тя се взираше с ужасен поглед към Жан-Пиер, който полетя във въздуха; и в този момент Елис си помисли: „Сега сме само на около три-четири метра от земята, копелето сигурно ще оживее, мамка му!“; и тогава Анатолий скочи, сграбчи ръцете й отзад и я задържа. Сега Анатоли и Джейн стояха между Елис и войника в другия край на кабината.

Елис се извъртя внезапно, скочи до издигнатата седалка на пилота, метна ръцете си с белезниците през главата на пилота, дръпна рязко веригата на белезниците към гърлото му и затегли нагоре.

Пилотът не се паникьоса.

Краката му бяха още върху педалите, а лявата ръка — върху доста за управление, когато вдигна дясната си ръка и впи пръсти в китката на Елис.

Елис за момент изпита смъртен ужас. Това беше последният му шанс и разполагаше само със секунда-две. Войникът в кабината отначало ще се побои да използва автомата си от страх да не удари пилота; Анатоли, предполагайки, че Елис е въоръжен, също няма да посмее; но само след миг един от двамата ще разбере, че няма какво да губят — тъй като, ако не застрелят Елис, машината и без това ще се разбие, — и ще реши да рискува.

Някой сграбчи Елис за раменете отзад. Мъничкият отрязък тъмносиво, който видя с периферното си зрение, му подсказа, че е Анатолий. Долу, при носа на хеликоптера, картечарят се извърна назад, видя какво става и понечи да се изправи от седалката си.

Елис свирепо дръпна веригата. Болката вече бе неудържима за пилота, който вдигна и двете си ръце и скочи от седалката.

В момента, в който ръцете и краката на пилота се махнаха от управлението, хеликоптерът започна да се тресе и се занесе настрани от порива на вятъра. Елис беше подготвен за това и запази равновесие, като се облегна здраво на пилотската седалка, но Анатолий зад него загуби равновесие и отпусна хватката.

Елис изхвърли пилота от седалката му и го метна на пода, после посегна към командното табло и бутна надолу лоста.

Хеликоптерът се спусна към земята като камък.

Елис се обърна и се подготви да посрещне удара.

Пилотът беше на пода, в краката му, и се държеше за гърлото, а Анатоли се беше проснал с цял ръст посред кабината. Джейн клечеше в един ъгъл, обгърнала Шантал с ръце, за да я защити. Войникът също беше паднал, но се изправяше — вече беше застанал на коляно и вдигаше своя „Калашников“ към Елис.

В момента, в който дръпна спусъка, колесникът на хеликоптера удари земята.

От това Елис падна на колене, но беше подготвен и запази равновесие. Войникът залитна настрани — куршумите, изстреляни от него, се забиха в двигателите на цял метър от главата на Елис; след това падна напред, като изпусна автомата и протегна ръце, за да смекчи удара.

Елис се наведе напред, сграбчи автомата и непохватно го стисна с окованите си ръце.

Това беше момент на върховна радост.

Не им се даде! Бягаше от тях, после го заловиха и подложиха на унижение, беше изтърпял студ, глад и страх, стоял беше безпомощен, докато удряха Джейн през лицето, но сега най-сетне имаше възможност да отвърне на удара.

Сложи пръст на спусъка. Ръцете му бяха вързани прекалено близо една до друга, за да може да хване автомата в нормално положение, но успя да го подпре някак, използвайки лявата си ръка, за да държи закривения пълнител, който стърчеше точно пред предпазителя на спусъка.

Двигателят на хеликоптера засече и перките започнаха да се забавят. Елис хвърли поглед към пилотската кабина и видя, че картечарят излиза през страничната врата на пилота. Трябваше бързо да овладее ситуацията, преди руснаците отвън да успеят да реагират.

Завъртя се така, че Анатолий, който още беше проснат на пода, се оказа между него и вратата, после опря дулото на автомата в бузата му.

Войничето го погледна смаяно, явно се уплаши.

— Излизай! — каза му Елис и врътна глава към вратата. Войникът разбра и изскочи през вратата.

Пилотът все още лежеше долу и очевидно трудно дишаше, Елис го срита, за да привлече вниманието му, а после каза и на него да излезе. Човекът с мъка се изправи на крака, все така стиснал гърлото си, и излезе по същия начин.

Елис каза на Джейн:

— Кажи му на този тук да излезе от хеликоптера и да не се отдалечава, с гръб към мен. Бързо, бързо!

Джейн извика нещо на руски към Анатолий. Той се изправи на крака, хвърли изпълнен с откровена омраза поглед към Елис, после бавно излезе от хеликоптера.

Елис опря дулото на автомата във врата да Анатолий и извика:

— Кажи му да заповяда на останалите да не мърдат от местата си.

Джейн отново преведе и Анатолий изкрещя някаква заповед. Елис се огледа. Пилотът, картечарят и войникът, който беше в хеликоптера, бяха съвсем наблизо. Точно зад тях беше Жан-Пиер, седеше на земята и се бе хванал за глезена — трябва да е паднал много добре, помисли си Елис, нищо не му е станало. По-нататък стояха още трима войници, капитанът, конят и Халам.

Елис рече:

— Кажи на Анатолий да разкопчае шинела си, бавно да извади пистолета и да ти го подаде.

Джейн преведе. Елис притисна автомата още по-силно във врата на Анатолий, докато онзи вадеше пистолета от кобура и посегна зад гърба си с оръжието в ръка.

Джейн го пое.

Елис рече:

— „Макаров“ ли е? Да. Ще видиш един предпазител отляво. Дръпни го така, че да покрие червената точка. За да стреляш, първо дръпни назад плъзгача над дръжката, а после натисни спусъка. Разбра ли?

— Да — отвърна тя. Беше пребледняла и трепереше, но устните й се бяха свили в решителна гримаса.

Елис рече:

— Кажи му да накара войниците да донесат оръжията си тук един по един и да ги хвърлят в хеликоптера.

Джейн преведе и Анатолий даде заповед.

— Насочи пистолета към тях, като се приближат — рече Елис.

Един по един войниците дойдоха и оставиха оръжието си.

— Пет момчета — каза Джейн.

— Какво говориш?

— Бяха капитанът, Халам и пет момчета. Виждам само четирима.

— Кажи на Анатоли, че трябва да намери и другия, ако иска да живее.

Джейн изкрещя на Анатолий и Елис остани изненадан от страховития й глас. Анатолий звучеше почти уплашен, когато извика, на свой ред, някаква заповед. След миг петият войник се появи иззад опашката на хеликоптера и остави автомата си като останалите.

— Браво на теб! — каза Елис на Джейн. — Той можеше да провали всичко. Сега ги накарай да залегнат.

След минута всички лежаха по лице на земята.

— Трябва да скъсаш белезниците ми с изстрел — каза той на Джейн.

Остави автомата и застана с ръце, протегнати към вратата на машината. Джейн дръпна назад плъзгача на пистолета, после сложи дулото точно до веригата. Застанаха така, че куршумът да мине през вратата.

— Дано това чудо да не строши проклетата ми китка — каза Елис.

Джейн затвори очи и дръпна спусъка.

Елис изрева:

— Ох, мамка му! — Отначало китките адски го заболяха.

После, след миг, разбра, че не са строшени, но веригата бе скъсана.

Вдигна автомата си.

— Сега искам да ми дадат радиостанцията — каза той.

По заповед на Анатолий капитанът започна да сваля една голяма кутия от гърба на коня. Елис се запита дали хеликоптерът ще излети пак. Колесникът му за нищо не ставаше вече, разбира се, и отдолу сигурно имаше какви ли не повреди, но двигателят и главните контролни кабели минаваха отгоре. Спомни си как беше видял по време на сражението при село Дарг един такъв „Хинд“ да се разбива от около десет метра, а после пак успя да излети. „И този трябва да излети, щом онзи успя — помисли си той. — Ако не…“

Не знаеше какво ще прави в противен случай.

Капитанът донесе радиостанцията и я остави в хеликоптера, след това отново се отдалечи.

Елис си позволи да въздъхне за момент. Щом радиостанцията е вече у него, руснаците няма как да се свържат с базата. Това значеше, че не могат да получат подкрепления, нито да съобщят на някого какво е станало. Ако Елис успее да вдигне хеликоптера във въздуха, няма защо да се притеснява от преследване.

— Дръж пистолета, насочен към Анатолий — каза той на Джейн. — А аз да видя дали тази чудесия ще иска да излети.

На Джейн пистолетът й се струваше неочаквано тежък. Известно време държа дясната си ръка протегната напред, целейки се в Анатолий, но усещаше, че скоро ще й се наложи да я свали, за да почине. С лявата си ръка потупваше успокоително гръбчето на Шантал. През последните няколко минути Шантал от време на време изплакваше, но в момента беше спряла.

Двигателят на хеликоптера се завъртя, разтресе се и за миг като че се поколеба. „О, моля ти се, тръгни — молеше се тя — моля ти се, завърти се!“

Двигателят, изрева вече съвсем истински и тя видя как перките се завъртат.

Жан-Пиер погледна нагоре.

„Да не си посмял! — помисли си тя — Не мърдай!“

Жан-Пиер се надигна в седнало положение, погледна към нея, после с мъка се изправи на краката си.

Джейн насочи пистолета към него.

Той тръгна към нея.

Не ме карай да те застрелям! — изкрещя тя, но гласът й бе удавен в усилващия се рев на хеликоптера.

Анатолий трябва да беше видял Жан-Пиер, защото се претърколи и също седна. Джейн насочи пистолета към него. Той вдигна ръце, за да покаже, че се предава. Джейн отново насочи пистолета към Жан-Пиер, но той не спираше да се доближава.

Джейн усети как хеликоптерът потреперва и се опитва да се вдигне.

Сега Жан-Пиер беше много близо. Ясно виждаше лицето му. Ръцете му бяха разперени широко в някакъв умолителен жест, но очите му блестяха трескаво като на луд човек. „Побъркал се е — помисли си тя, — но това може би е станало преди много време.“

— Ще го направя! — изкрещя тя, макар да знаеше, че той не може да я чуе. — Ще те застрелям!

Хеликоптерът се издигна от земята.

Жан-Пиер хукна да бяга.

Докато машината се издигаше, той скочи и вече беше в кабината. Джейн се надяваше, че пак ще падне, но той успя да се закрепи. Погледна я с дива омраза в очите и се подготви да се хвърли към нея.

Тя затвори очи и дръпна спусъка.

Пистолетът изтрещя и подскочи в ръката й.

Тя пак отвори очи. Жан-Пиер още стоеше прав, с някакво смаяно изражение на лицето. Отпред на шинела му се бе появило тъмно петно, което ставаше все по-голямо. Изпаднала в паника, Джейн дръпна спусъка още веднъж, после още веднъж, после трети път. С първите два изстрела явно не уцели, но третият като че ли го удари в рамото. Той се завъртя с лице навън от машината и падна през вратата.

След това изчезна.

„Убих го“, помисли си тя.

Отначало изпита нещо като дива радост. Той се беше опитал да я залови и да я направи своя пленница, своя робиня. Преследвал я бе като диво животно. Предаде я, вдигна й ръка. А сега тя го уби.

После я обхвана мъка. Седна на пода на кабината и се разрида. Шантал също се разплака. Джейн залюшка бебето си и двете поплакаха заедно.

Не знаеше колко време е стояла там. Накрая се изправи на крака и мина напред, до седалката на пилота.

— Добре ли си? — извика й Елис.

Тя кимна и опита слабо да се усмихне.

Елис отвърна на тази усмивка, посочи нещо на командното табло и извика:

— Виж — пълни резервоари!

Тя го целуна по бузата. Един ден ще му каже, че е застреляла Жан-Пиер, но не сега.

— Колко далеч сме от границата? — попита го тя.

— По-малко от час. А те никого не могат да изпратят след нас, защото взехме радиостанцията им.

Джейн погледна през предното стъкло. Точно срещу тях видя беловърхите планини, които им предстоеше да изкатерят. „Мисля, че нямаше да успея — рече си тя наум. — Мисля, че щях да легна в снега и да умра.“

Елис изглеждаше тъжен за нещо.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— Мислех си колко ми се ще сега да имаше сандвич с говеждо, маруля, домат и майонеза с бял хляб отвърна той и Джейн се усмихна.

Шантал се размърда и изплака. Елис сдали ръка от лоста за управление и докосна розовата бузка.

— Гладна е — каза той.

— Ще мина назад да се погрижа за нея — рече Джейн. Върна се в пътническата кабина и седна на пейката. Разкопча палтото и ризата си и започна да кърми бебето си, докато хеликоптерът летеше нататък — към издигащото се слънце.