Кен Фолет
Долината на лъвовете (4)

Четвърта глава

Реката идваше от заледените планини горе — студена, бистра и винаги буйна. Изпълваше Долината с шума си, клокочейки през шеметните пропасти; втурваше се бясно между житните нивя и стремглаво се спускаше нататък, към далечните равнини. Повече от година този звук бе непрестанно в ушите на Джейн: понякога силен, бучащ, когато отиваше да се къпе или поемаше по каменистите пътеки между селата; а понякога нежен и тих, както сега, когато беше на високото и Реката на Петте лъва се усещаше само като проблясък и ромон в далечината. „Когато един ден си тръгна от Долината, тишината ще ме дразни — помисли си тя, — също както жителите на големи градове, които не могат да спят нощем, докато са на почивка на село, защото е прекалено тихо.“ Тя се заслуша и долови нещо друго — осъзна, че всъщност бе чула шума от реката именно заради този нов звук. Надмогвайки все по-мощно песента на водата, насам се приближаваше баритоновият глас на моторен самолет.

Джейн отвори очи. Беше „Ан“ — дебнещият бавен разузнавателен самолет, чието неспирно ръмжене обикновено предвещаваше по-бързите и по-шумни реактивни самолети, отправени на бомбен рейд. Седна и притеснено се завзира към Долината.

Тя беше в тайното си убежище — една широка, плоска скална тераса, оформена по средата на висока канара. Надвисналата отгоре естествена козирка я скриваше от чужди погледи, без да спира слънцето, и теренът бе такъв, че единствено опитен катерач би посмял да се спусне от върха на канарата до терасата. Отдолу пък маршрутът до убежището й представляваше стръмна камениста пътека без никаква растителност: никой не би могъл да я изкатери, без Джейн да го чуе или види. Всъщност кой ли би и тръгнал насам? Джейн беше открила това място само защото веднъж се отби от пътеката и се изгуби. Много бе важно чужд крак да не стъпва тук, защото тя идваше, за да се съблече и да се пече на слънце, а афганците бяха срамежливи като монахини: ако я видят гола, направо ще я линчуват.

От дясната й страна прашният сипей рязко се спущаше надолу. Натам, към подножието, където теренът започваше да се изравнява близо до реката, се бе сгушило село Банда — петдесет-шейсет къщи, вкопчени в ивица неравна, скалиста земя, която никой не можеше да обработва. Къщите бяха изградени от сиви камъни и кирпич и до една имаха плоски покриви, направени от рогозки и пръстена настилка. Точно до малката джамия имаше още няколко разрушени неотдавна къщи — един от руските бомбардировачи беше уцелил право там преди няколко месеца. Джейн съвсем ясно виждаше селото, макар то да отстоеше на поне двайсет минути мъчително спущане пеша. Тя внимателно огледа покривите и високите дувари на къщите и пръстените пътеки помежду им, търсейки дали няма някое заблудено дете. За щастие нямаше — Банда бе съвсем запустяла под жежкото синьо небе.

От лявата й страна Долината се разстилаше равна нататък. Малките каменисти ниви бяха нашарени с кратери от паднали бомби, а по ниските склонове на планината няколко от древните терасирани стени се бяха срутили. Пшеницата бе узряла вече, но никой не жънеше.

Отвъд нивята, в самото подножие на стената от отвесни чукари, която ограждаше Долината от далечната страна, течеше Реката на Петте лъва: на места — дълбока, другаде — съвсем плитка; ту разлята, ту съвсем тясна, но винаги буйна и пълна с камъни. Джейн впери търсещ поглед по протежението й. Нямаше жени, които да се къпят или да белят дрехи, в плитчините нямаше плискащи се дечурлига, нямаше и мъже, повели коне или магарета през брода.

Джейн си помисли дали да не навлече дрехите си и да напусне скривалището, за да се изкачи още нагоре към планината, където са пещерите. Там е събрано цялото село — мъжете спят след полския труд нощес, жените готвят и се опитват да усмирят децата на едно място, кравите са прибрани, козите — вързани, а кучетата се бият за остатъците от храна. Сигурно е съвсем в безопасност тук, защото руснаците бомбардираха селата, не голите сипеи наоколо, но винаги имаше заплаха някоя бомба да се отклони от целта, а пък пещерата би я предпазила от всичко, освен от директен удар.

Преди да бе успяла да реши какво да прави, тя чу рева на реактивните самолети. Присви очи срещу слънцето, за да ги види. Шумът им изпълни Долината, удавяйки песента на буйната река, докато те минаха над нея, насочени към североизток. Още бяха високо, но се спущаха — един, два, три, четири сребристи убиеца, плод на най-висшата изобретателност на човечеството, пратени да осакатяват неуки селяци и да рушат кирпичени къщи, за да се върнат после в базата със скорост хиляда и двеста километра в час.

След минута само се стопиха в далечината. Банда бе пощадена и днес. Джейн постепенно се успокои. Самолетите я ужасяваха. Банда напълно беше избегнала бомбардировки миналото лято и цялата Долина си отдъхна през зимата, но през пролетта всичко беше започнало, и то много сериозно — удариха Банда няколко пъти, веднъж — в самия център на селото. Оттогава Джейн намрази самолетите.

Поразителен бе куражът на селяните. Всяко семейство си бе нагодило нещо като втори дом горе в пещерите; всяка сутрин те изкачваха стръмния сипей, за да прекарат там деня, и се връщаха вечер, защото нощем бомбардировки нямаше. Тъй като бе опасно да се работи на полето денем, мъжете вършеха това през нощта — или по-скоро работеха по-възрастните, защото младежта бе повече надалеч от дома, стреляше по руснаците там долу, в южния край на Долината, или още по-нататък, в полето. Това лято бомбардировките бяха по-интензивни от всякога във всичките бунтовнически райони — според коментарите, които Жан-Пиер бе дочул от партизаните. Ако всички афганци из другите краища на страната са като тези в Долината, те ще съумеят да се пригодят и да оцелеят: ще спасяват малкото си ценна покъщнина от развалините на бомбардирания дом, неуморно ще презасаждат разсипаната зеленчукова градина, ще се грижат за ранените, ще погребват мъртвите и ще изпращат все по-млади момчета, хлапаци още, при партизанските водачи. „Руснаците никога няма да надвият над тези хора тук — мислеше си Джейн, — освен ако не превърнат цялата страна в радиоактивна пустиня“.

Що се отнася до това дали бунтовниците ще победят руснаците — това бе съвсем друг въпрос. Те бяха смели и неукротими и контролираха всички селски райони, но съперничещите племена се мразеха помежду си почти толкова, колкото мразеха и нашественика, а и пушките им бяха съвсем безпомощни срещу реактивните бомбардировачи и бронираните хеликоптери.

Тя прогони мислите за войната от главата си. Сега беше най-горещата част на деня, време за следобедна дрямка, когато обичаше да остане сама и да се отпусне. Мушна ръка в ушитата от козя кожа торба, пълна с топено масло, и започна да маже с него опънатата кожа на огромния си корем, чудейки се как можа да направи тази глупост: да забременее в Афганистан.

Пристигна тук с контрацептивни хапчета, достатъчни за две години напред, диафрагма и цяло кашонче противозачатъчен гел. И въпреки това само няколко седмици по-късно забрави да започне пак да си взема хапчетата след месечния цикъл, а после пропусна да използва и диафрагмата, при това — няколко пъти.

— Как можа да направиш такава грешка! — беше й се разкрещял Жан-Пиер, а тя нямаше какво да му отговори.

Но сега, легнала на слънце, с жизнерадостно огромен корем и хубави, налети гърди и една постоянна болка в гърба, тя виждаше, че всъщност грешката е направена нарочно, като че ли някакво професионално изкривяване, подсъзнателно замислено. Тя искаше да си има бебе, а Жан-Пиер — не, тъй че тя направи бебето случайно.

„Защо толкова много исках да си родя детенце? — попита се тя сама и отговорът като изневиделица се появи в главата й: — Защото бях самотна.“

— Наистина ли е така? — неволно изрече на глас. Каква ирония само! Никога не бе се чувствала самотна в Париж, където живееше сама, пазаруваше за един човек и си говореше пред огледалото. А сега, когато е омъжена и прекарва всяка вечер и всяка нощ със съпруга си, и работи рамо до рамо с него през по-голямата част от деня, тя се чувстваше изолирана, уплашена и самотна.

Бяха се оженили в Париж точно преди да заминат насам. Тогава някак сватбата й се струваше като естествена част от приключението: още едно предизвикателство, още един риск, още едно вълнение. Всички приказваха колко щастливи и хубави, смели и влюбени са двамата — и това бе самата истина.

Несъмнено очакванията й са били твърде високи. С такова нетърпение чакаше любовта и близостта с Жан-Пиер да става все по-голяма и по-голяма. Беше си мислила как той ще й каже за първото гадже в пубертета и от какво се страхува направо до смърт, и дали е вярно, че мъжете си изтръсквали онази работа, след като пикаят; тя пък, на свой ред, ще му довери, че баща й е бил алкохолик, и как си е фантазирала, че я изнасилва негър, и че някой път си смуче палеца, като е притеснена. Но Жан-Пиер явно си мислеше, че отношенията им след женитбата трябва да си останат такива, каквито са били преди. Отнасяше се с нея много галантно; разсмиваше я, когато е в настроение; сгушваше се безпомощно в обятията й, когато му беше тежко; обсъждаше с нея политиката и войната; веднъж на седмица се любеше много умело със стройното си младо тяло и силните си, чувствителни ръце на хирург; и във всяко отношение се държеше като гадже, не като съпруг. Тя все още не можеше да говори с него за разни глупави, конфузни неща, като например дали ако си сложи шапка, носът й ще изглежда по-дълъг, или пък колко й е обидно — даже след толкова години, — задето са я напляскали заради разлятото върху килима на пода в хола червено мастило, след като всъщност сестра й Полин бе направила белята. Искаше й се да попита някого: „Така ли е нормално да бъде в брака или нещата ще се подобрят?“, но приятелите и семейството й бяха много далеч, а афганските жени биха сметнали очакванията й за скандални. Удържа на изкушението да каже на Жан-Пиер право в очите колко разочарована се чувства — едно, защото оплакванията й щяха да прозвучат много мъгляви; и второ, защото се уплаши от отговора, който може да последва.

Като погледнеше назад, тя разбираше, че мисълта за едно бебе се бе промъкнала в главата й даже по-рано, когато ходеше с Елис Талер. Същата година беше прелетяла от Париж до Лондон за кръщенето на третото дете на сестра си Полин — а тя по принцип не ходеше по такива поводи, защото не й харесваха официалните семейни събирания. Освен това беше започнала да гледа вечер детето на една женена двойка от същия блок — истеричен търговец на антикварни предмети и аристократичната му съпруга — и от всичко най-много й харесваше, когато бебето се разплачеше и тя трябваше да го гушне и да го успокоява.

А тук, в Долината, където нейната задача беше да съветва жените да раждат децата си през по-големи промеждутъци, тя изведнъж откри, че съпреживява напълно радостта, с която се посреща всяка следваща бременност даже в най-бедните и многолюдни семейства. И тъй самотата и майчинският инстинкт бяха успели в заговора срещу здравия разум.

Имало ли е някакъв момент — дори съвсем мимолетен, — когато да е усетила, че подсъзнателно иска да забременее? Дали си е мислила: „Може сега да зачена“, когато Жан-Пиер проникваше в нея, навлизаше бавно и грациозно като платноход в пристанище, а тя силно го прегръщаше до себе си; или пък в онази секунда на колебание, точно преди той да свърши, когато силно стискаше очи и като че се отдръпваше в собствената си черупка, далеч от нея, като космически кораб, полетял към сърцето на Слънцето; или по-късно, когато тя блажено се унасяше в сън, усещайки горещото му семе в утробата си?

— Дали съм знаела всичко това? — на глас изрече тя, но мисълта за любенето я бе възбудила и тя започна да се милва с хлъзгавите си от маслото ръце, забравила всички въпроси. Остави съзнанието й да се изпълни с неясните, шеметни образи на страстта.

Писъкът на самолетите рязко я върна към реалността. Тя втренчено и уплашено проследи с поглед други четири бомбардировача, които се стрелнаха над Долината и изчезнаха. Когато шумът отмря, тя пак започна да се гали сама, но настроението й вече бе отишло по дяволите. Така че просто се отпусна на слънцето и се замисли за бебето.

Жан-Пиер реагира на бременността й така, сякаш се бе опитала да го изиграе зад гърба му. Така адски побесня, че искаше сам да извърши аборта, и то незабавно. На Джейн това негово желание й се стори ужасно зловещо, а той — като чужд и непознат човек. Но най-тежко се понасяше чувството, че я бяха отхвърлили. Мисълта, че съпругът й не иска нейното бебе, я караше да се чувства невероятно самотна в мъката си. Освен това той допълнително усложни нещата, като отказа изобщо да я докосва. Никога преди не се бе чувствала така нещастна. За първи път разбра защо понякога хората се самоубиват. Прекратяването на физическия контакт помежду им беше най-ужасното мъчение, на нея съвсем искрено й се искаше Жан-Пиер да я набие — така поне щеше да я докосва… Като си припомняше сега онези моменти, тя още му се сърдеше, макар да знаеше, че сама си бе навлякла това на главата.

А после една сутрин той я прегърна и се извини за държането си. И макар част от съзнанието й да крещеше: „Едно извинение не е достатъчно, копеле такова!“, цялото й същество тъй бе зажадняло за любовта му, че тя веднага прости… Беше й обяснил, че и без това се страхувал да не я загуби и че ако тя ще бъде майката на сина му, той направо ще изпадне в див ужас, защото в такъв случай би загубил и двамата. Признанието я развълнува до сълзи и тогава тя осъзна, че тази бременност е всъщност най-голямото, най-важното обвързване с Жан-Пиер, и твърдо реши, че ще направи всичко по силите си бракът им да просъществува, независимо от обстоятелствата.

След това отношението му към нея стана по-топло. Той започна да се интересува от растящото бебе и да се безпокои за здравето и безопасността на Джейн, точно както обикновено правят всички бъдещи татковци. „Бракът ни няма да бъде идеалният съюз, но поне ще е щастлив“, мислеше си Джейн и си представяше прекрасни картини от бъдещето: Жан-Пиер е министър на френското здравеопазване в социалистическото правителство, тя самата е член на Европейския парламент, имат три чудесни деца — едното учи в Сорбоната, другото — в Икономическия институт в Лондон, а третото — в Нюйоркската академия по сценични изкуства.

В тези мечти най-голямото и най-прекрасното дете е момиче. Джейн докосна корема си и нежно го натисна тук-там с пръсти, опитвайки се да разпознае формата на бебето: според Рабия Гул, старата селска „баба“, щяло да се роди момиче, защото се усещало от лявата страна, докато мъжките растели отдясно. Затова Рабия препоръча зеленчукова диета. За момче би й наредила да яде много месо. В Афганистан момчетата започваха да ги хранят по-добре от момичетата още преди раждането.

Мислите на Джейн бяха прекъснати от силен взрив. Отначало тя се обърка, защото свърза експлозията с реактивните самолети, които, тръгнали да бомбардират някое друго село, бяха прелетели над главата й преди няколко минути. Но после тя чу съвсем наблизо високия, нестихващ писък на дете, което крещи от болка и ужас.

Веднага разбра какво се е случило. Руснаците, използвайки тактика, заимствана от американците във Виетнам, бяха разпръснали навсякъде из района противопехотни мини. Официално обявената цел бе да се блокират маршрутите за снабдяване на партизанските отряди, но тъй като „маршрутите“ представляваха най-обикновени планински пътеки, ежедневно използвани от старци, жени, деца, и животни, истинската идея всъщност си бе отявлен тероризъм в действие. Този писък означаваше, че някое дете е детонирало мината.

Джейн скочи на крака. Звукът като че идеше някъде откъм къщата на моллата — на около половин километър извън селото по една тясна стръмна пътека. Джейн точно я виждаше — вляво от нея и малко по-надолу. Тя нахлузи обувките си, грабна дрехите и се затича нататък. Първият дълъг писък спря и се превърна в поредица от кратки, ужасени викове — на Джейн й се стори, че детето е видяло какво е направила мината с тялото му и сега пищи от страх. Тичайки през бодливия гъсталак от ниски дървета, Джейн усети, че и самата тя изпада в паника, тъй важно бе да се притече на виковете на страдащо дете. „Успокой се!“, задъхано рече сама на себе си. Ако падне тук и се удари лошо ще има вече двама пострадали и никой, който да им помогне. Освен това най-лошото нещо на света за едно уплашено дете е около него да се суети уплашен голям човек.

Вече беше близо. Детето трябва да се е скрило в храстите. Няма да е на пътеката, защото мъжете чистеха пътеките от мини при всяко минаване на руските самолети — невъзможно бе обаче да се разминира цялата планина.

Спря и се ослуша. Тъй шумно дишаше, че й се наложи да задържи дъх за минутка. Писъците идваха иззад една туфа камилска трева и хвойнови храсти. Тя си проправи път сред гъсталака и зърна част от яркосиньо палтенце. Детето трябва да е Муса, деветгодишният син на Мохамед Хан, един от партизанските водачи. Само след миг вече беше до него.

Беше паднал на колене върху прашната земя. Явно се бе опитал да вдигне мината, но тя е избухнала и сега той ужасено, с широко отворени очи се взираше в кървавата пихтия, където взривът бе откъснал ръката му, и пищеше истерично.

Джейн се нагледа на много рани през последната една година, но като видя тази, сърцето й се сви от жал.

— О, боже господи! — каза тя. — Бедното ми дете! — Коленичи пред него, прегърна го и се опита с тих глас да го успокои. След минута то спря да пищи. Тя се надяваше, че сега ще заплаче със сълзи, но той бе изпаднал в шок и не пророни ни звук повече. Докато го държеше в обятията си, тя потърси и откри вената под мишницата му, за да спре шуртящата кръв.

Нуждаеше се от неговата помощ. Трябваше да го накара да проговори.

— Муса, какво стана? — попита го тя на персийски.

Той не отвърна. Тя повтори въпроса.

— Аз си мислех — очите му се разшириха от ужас, когато си спомни, а гласът му пак се извиси до писък, — аз си мислех, че е топка!

— Тихичко, тихичко — напяваше тя в ухото му. — Кажи ми ти какво направи?

— Вдигнах я! Вдигнах я!

Тя го притисна до себе си, за да го успокои.

— И тогава какво стана?

Гласчето му още трепереше, но вече не бе в истерия.

— Каза „бум“! — отвърна той. Бързо се съвземаше.

Тя взе дясната му ръка и я вдигна под лявата мишница.

— Натискай там, където аз натискам сега — каза му. Постави пръстчетата на нужното място и после отдръпна своите. Кръвта пак шурна от раната. — Здраво натискай! — заповяда му. Той направи, каквото му наредиха. Кръвта спря. Целуна го по челото. То беше влажно и студено.

Беше пуснала вързопа с дрехите си на земята до Муса. Обличаше се така, както се обличат афганските жени: широк кафтан, навлечен върху памучни шалвари. Вдигна кафтана и накъса тънкия плат на няколко ивици; после започна да прави турникет. Муса безмълвно я наблюдаваше, широко отворил очи. Тя скърши едно сухо клонче от хвойновия храст и го използва, за да довърши турникета.

Сега му трябваше превръзка, болкоуспокояващо, антибиотик, за да се предотврати инфекция, и майка му, за да се предотврати трайна травма…

Джейн навлече шалварите си и завърза връвта на колана. Щеше й се да не бе бързала толкова да нацепи кафтана си, а да запази достатъчно от него, за да прикрие голотата си. Сега просто трябваше да се моли да не среща никакви мъже по пътя нагоре към пещерите.

А как ще пренесе Муса дотам? Не й се щеше да се опитва да го кара да върви сам. Не можеше да го носи и на гръб, защото той нямаше как да се държи за нея сега. Тя въздъхна — просто ще се наложи да го носи на ръце. Клекна до него, обгърна с една ръка раменете му, а другата прокара под крачетата и го вдигна, като използваше коленете си за подемната сила, не гърба — така я бяха научили във феминистката школа за фитнес. Гушнала детето до гърдите си, като гръбчето му лежеше върху издутия й корем, тя бавно потегли нагоре по хълма. Успяваше да го носи само защото беше кльощав от недохранване. Едно деветгодишно европейско дете би било прекадено тежко.

Скоро излезе от храсталаците и намери пътеката. Но след четиридесет-петдесет метра остана без сили. През последните няколко седмици се уморяваше много бързо и това я вбесяваше, но се научи да се съобразява с положението. Пусна Муса на земята и застана до него, като продължавате нежно да го придържа в обятията си, докато си пое дъх, облегната на отвесната скала, край която се виеше планинската пътека. Той пак беше потънал във вцепенено мълчание, което я притесняваше повече от одевешните писъци. Като си пое дъх, отново го вдигна и потегли нататък.

Петнайсет минути по-късно тя си почиваше пак така, вече близо до върха на склона, когато на пътеката пред нея се появи мъж. Джейн го позна веднага.

— О, не! — каза тя на английски. — Как можах точно Абдула да срещна!

Беше нисък човек, около петдесет и пет годишен и доста закръглен въпреки недостига на храна по тези места. С кафявата си чалма и бухналите черни шалвари той беше облякъл пуловер от острата вълна на дива овца и едно синьо раирано сако с двойно закопчаване, което изглеждаше, сякаш някога го е носил лондонски банкер. Разкошната му брада беше червена. Той беше моллата на Банда.

Абдула нямаше вяра на чужденци, презираше жените и мразеше всички, които практикуват чуждоземска медицина. Джейн, която олицетворяваше и трите неща накуп, нямаше много шансове да спечели благоразположението му. Отгоре на всичко много хора от Долината вече бяха разбрали, че пиенето на антибиотиците, които Джейн им дава, върши много повече работа от вдишването на дима от горящо парче хартия, на която Абдула е изписал нещо с шафранено мастило — в резултат на това моллата губеше пари. Неговата реакция беше да нарича Джейн наляво и надясно „западняшката шафрантия“, но повече от това му беше трудно да направи, защото тя и Жан-Пиер се ползваха с протекциите на Ахмед Шах Масуд, партизанския водач, а даже и един молла доста би помислил преди да кръстоса меч с такъв велик герой.

Като я видя, той се закова на място и един израз на пълно слисване изкриви обикновено сериозното му лице в някаква комична маска. Точно него не биваше да среща. Всеки друг от селяните сигурно би се засрамил или би се обидил, ако я види полугола — Абдула обаче ще побеснее.

Джейн реши да се държи настъпателно. Каза на Абдула:

— Селям алейкум! — Това бе само началото на една официална размяна на поздрави, която някой път можеше да продължи десетина минути.

Но Абдула не й отвърна с обичайното „Алейкум селям“. Вместо това той зейна ей такава уста и с писклив глас забълва поток обидни думи, сред които всички еквиваленти на „проститутка“, „извратена“ и „съблазнителка на деца“, които съществуват на персийски език. Лицето му стана мораво от бяс, той тръгна към нея, вдигнал бастун да я удари.

Това вече беше прекадено. Тя посочи към Муса, който мълчаливо стоеше до нея, замаян от болка и отслабнал заради загубата на кръв.

— Виж! — извика тя към Абдула. — Не можеш ли да разбереш…

Но той бе заслепен от ярост. Преди да успее да довърши това, което се опитваше да му каже, той вдигна бастуна и здраво го стовари върху главата й. Джейн извика от болка и яд: остана изненадана колко много боли да те ударят така и почувства необуздан гняв, че си позволява такова отношение.

Той все още не беше забелязал раната на Муса. Моллата беше забил хищен поглед в гърдите на Джейн и тя внезапно осъзна, че да види посред пладне голите гърди на бременна бяла западнячка за него е гледка, която ще го изпълни с такова похотливо напрежение, че сигурно ще се пръсне по шевовете. Той нямаше намерение да я накаже само с един-два удара, както би вкарал в пътя жена си, ако не му се подчини. По погледа му личеше, че е готов направо да я убие на място.

Джейн изведнъж много се уплаши — за самата себе си, за Муса и за нероденото си дете. Тя се запрепъва назад, тъй че да не може да я достига, но той пристъпи към нея и пак вдигна бастуна. Добила внезапно кураж, тя скочи към него и забоде пръсти в очите му.

Той изрева като ранен бик. Извика не толкова, защото бе ранен, а от възмущение, че жената, която е тръгнал да бие, има невероятното нахалство да отвърне също с бой! Докато той още мижеше и нищо не виждаше, Джейн сграбчи брадата му с две ръце и яко дръпна. Той залитна напред, препъна се и падна. Претърколи се няколко метра надолу по сипея и се спря в едни недорасли върбови храсталаци.

Джейн си помисли: „О, боже, какво направих?“

Като погледна в какво унизително положение се намира сега надутият, злобен свещеник, Джейн разбра, че той никога няма да забрави какво му е сторила. Може да се оплаче на „белобрадите“ — на селските старейшини. Може да иде при Масуд и да настоява да пропъдят чуждите доктори. Даже може да се опита да накара мъжете от Банда да я пребият с камъни. Но в момента, в който тази мисъл й мина през главата, тя се сети, че за да може изобщо за нещо да се оплаче, той ще трябва да разправи цялата история, с всичките унизителни подробности, и селяците ще му се подиграват сетне, додето е жив — ако не друго, афганците със сигурност бяха безмилостно племе. Така че може всичко да й се размине.

Тя се обърна към пътеката. Сега имаше по-важни притеснения. Муса стоеше прав там, където го бе оставила, стихнал, без всякакъв израз на личицето, твърде шокиран, за да разбере какво точно се е случило. Джейн си пое дълбоко дъх, вдигна го на ръце и потегли нататък.

Изкачи хребета само след няколко крачки и сега, на по-равното, можеше да върви по-бързо. Прекоси каменистото плато. Уморена беше, болеше я гърбът, но вече почти бе пристигнала: пещерите бяха точно под челото на планината. Стигна до другия край на билото и като тръгна да се спуща надолу, чу детски гласове. След миг само видя няколко шестгодишни дечица да си играят на „Рай или ад“: игра, която се състоеше в това да си хванеш палците на краката с ръце, докато две други деца те носят към рая — ако успееш да не си изтървеш палците на краката; или към ада (обикновено бунището или някой нужник) — ако ги изпуснеш. Изведнъж осъзна, че Муса никога повече няма да може да играе тази игра и страшна мъка стисна сърцето й. Тогава децата я забелязаха и като мина покрай тях, те спряха да играят и зяпнаха подире й. Едно от тях прошепна: „Муса.“ Още едно повтори името, а после всички излязоха от вцепенението си и се втурнаха пред Джейн, крещейки новината.

Дневното скривалище на селяните от Банда приличаше на пустинен лагер на номадско племе: прашливата земя, усилно прежурящото пладнешко слънце, купчините пепел от огньовете, на които бяха готвили, забрадените жени, мръсните дечурлига. Джейн прекоси малкия мегдан от равна земя пред самите пещери. Жените вече се трупаха пред най-голямата, която Джейн и Жан-Пиер бяха превърнали в клиника. Жан-Пиер чу врявата и излезе. С облекчение Джейн му подаде Муса и каза на френски:

— Беше мина. Загуби ръката си. Дай ми ризата си.

Жан-Пиер внесе Муса вътре и го положи на килимчето, което служеше за кушетка за прегледи. Преди да се захване с детето, той бързо смъкна избелялата си военна риза и я даде на Джейн. Тя я облече.

Като че ли й се зави свят. Понечи да тръгне към хладното дъно на пещерата и да отдъхне малко, но като направи няколко стъпки, изведнъж се отказа и веднага седна на пода. Жан-Пиер каза:

— Дай ми малко тампони.

Тя не му обърна внимание.

Майката на Муса, Халима, влезе тичешком в пещерата и заизвива на умряло, като видя сина си. „Трябва да я успокоя — помисли си Джейн, — за да може тя да успокои детето. Защо не мога да стана на крака? Или да взема да затворя очи. За минутка само!“

До спущането на вечерта Джейн вече знаеше, че бебето е на път.

Като се свести след припадъка в пещерата, тя получи мъчителни — както сама смяташе — „болки в гърба“, причинени — пак според нея — от това, че носи Муса на ръце. Жан-Пиер се съгласи с нейната диагноза, даде й един аспирин и й каза да не мърда от леглото. Рабия, „бабата“, влезе в пещерата да види Муса и изгледа Джейн по един много особен начин, но тогава Джейн не разбра какво точно означава този поглед. Жан-Пиер почисти и превърза мястото, където мината бе откъснала ръката на Муса, даде му пеницилин и му сложи инжекция против тетанус. Детето нямаше да умре от инфекция, както най-вероятно би станало без западните лекарства, но въпреки това Джейн се замисли дали изобщо ще си струва да живее такъв живот — тук трудно оцеляваха дори и най-здравите; сакатите деца обикновено умираха млади.

Късно следобед Жан-Пиер се заприготвя за тръгване. Имаше уговорка за прегледи утре в село на десетина километра, а по някаква причина, която Джейн така и не можа напълно да схване, той никога не пропускаше уречения час, макар да знаеше, че нито един афганец не би се изненадал, ако закъснее с ден или даже с цяла седмица.

Още докато той я целуваше за „довиждане“, Джейн вече беше почнала да се чуди дали пък тази болка в гърба не е началото на родилни мъки, предизвикани по-рано заради преживяването с Муса. Но тъй като никога преди не беше раждала, нямаше как да знае, а и не й изглеждаше много вероятно. Попита Жан-Пиер.

— Не се притеснявай — бързо отвърна той. — Има да почакаме още шест седмици. — Тя го попита дали не е по-добре да не тръгва, просто за всеки случай, но той реши, че било съвсем ненужно, и тя се почувства като глупачка. Тъй че Жан-Пиер потегли с медикаментите, натоварени на дръгливо конче, за да може да стигне до целта преди мрак и да почне работа още рано-рано на следващата сутрин.

Когато слънцето тръгна към заник зад разположените на запад отвесни скали и долината се изпълни със сенки, Джейн заслиза заедно с жените и децата надолу по склона към потъващото в мрак село, а мъжете потеглиха към нивите си — да жънат родитбата, докато бомбардировачите спят.

Къщата, в която живееха Джейн и Жан-Пиер, бе всъщност на селския бакалин, който се бе отказал от всякакви надежди, че може да печели по време на война — нямаше почти нищо за продаване, и се бе преселил в Пакистан заедно с цялото домочадие. Предната стая, в която едно време е бил дюкянът, доскоро служеше за приемна на Жан-Пиер — преди интензивните летни бомбардировки да принудят селяните да се крият из пещерите през деня. В къщата имаше и две задни одаи — едната трябва да е била за мъжете и техните гости, другата — за жените и децата. Джейн и Жан-Пиер ги използваха като спалня и всекидневна. Отстрани на къщата имаше сайвант, ограден с кирпичен дувар, където бяха иззидани огнище и малък басейн за пране и миене на съдове и деца. Бакалинът бе оставил няколко домашно измайсторени дървени мебели, а селяните дадоха на Джейн два-три красиви килима за подовете. С Жан-Пиер спяха върху един дюшек, като афганците, но вместо одеяла, използваха пухен спален чувал. Също като афганците те навиваха дюшека за през деня или го оставяха върху плоския покрив да се проветрява, когато времето е хубаво. През лятото всички спяха по покривите.

Преходът от пещерата до къщата съсипа Джейн. Болките в гърба неимоверно се усилиха и когато стигна у дома, тя едва не припадна от болка и изтощение. Страшно много й се пишкаше, но бе твърде уморена да ходи чак до външния клозет, така че използва гърнето, скрито зад параван в спалнята. И тогава забеляза малко кърваво петно на дъното на памучните си шалвари.

Нямаше сили да се изкачи по външната стълба до покрива, за да свали дюшека, така че се отпусна направо върху килима в спалнята. Болките в гърба идваха на пристъпи. При следващия пристъп тя сложи ръце на корема си и усети как подутината се размърдва, слизайки надолу с увеличаването на болката, и после пак се отпусна със стихването й. Сега вече нямаше никакво съмнение, че са започнали контракциите.

Уплаши се. Спомни си как говореха със сестра си Полин за раждането. След като дойде първото бебе, Джейн отиде да посети Полин и занесе със себе си бутилка шампанско и малко марихуана. Когато и двете наистина се отпуснаха, Джейн я попита какво действително представлява всичко, а Полин отговори: „Като да изакаш пъпеш.“ После цял час се кикотеха по този повод.

Но Полин беше родила в Университетската болница в самия център на Лондон, не в кирпичена къща в Долината на Петте лъва.

Джейн си помисли: „Ами сега какво да правя? Не трябва да се паникьосвам. Трябва да се измия с топла вода и сапун; да намеря остри ножици и да ги оставя да се изварят в продължение на петнайсет минути; да донеса чисти чаршафи, за да мога да легна; да пия течности и да се отпусна.“

Но преди да успее да подготви каквото и да е, започна поредната контракция, и този път наистина много я заболя. Тя затвори очи и се опита да диша бавно, дълбоко, на равни интервали, както й беше обяснявал Жан-Пиер, но беше трудно да удържа контрол върху себе си, след като единствено й се искаше да изкрещи от страх и болка: Спазъмът я остави почти без капка сили. Остана да лежи неподвижно, за да се посъвземе. Разбра, че няма да може да направи нито едно от нещата, които си бе наумила — сама няма да смогне. В момента, в който се почувства достатъчно силна, ще стане и ще се завлече до най-близката къща, за да помоли жените да доведат „бабата“.

Следващата контракция дойде много по-скоро, отколкото я чакаше — само след минута-две, така поне й се стори. Докато напрегнатостта в корема й достигаше връхната си точка, Джейн гласно изстена:

— Защо никой не ти казва колко много боли!?

В момента, в който контракцията премина, тя се насили да стане. Ужасът, че може да роди съвсем сама, й вдъхна сила. Закуцука мъчително от спалнята към всекидневната. С всяка стъпка като че се чувстваше малко по-силна. Докато стигне до сайванта, внезапно между краката й шурна някаква топла течност и шалварите й моментално подгизнаха — околоплодните води бяха изтекли.

— О, не! — изстена тя. Облегна се на портата. Не знаеше дали ще може и няколко метра да извърви така, с непрестанно свличащи се шалвари. Толкова бе унизително. — Трябва! — рече си сама, но започна нова контракция и Джейн се сви на земята. Последното, което мина през ума й, бе: „Ще се наложи да се оправям сама.“

Когато отвори очи, съвсем близо до лицето си видя физиономията на някакъв мъж. Приличаше на арабски шейх — мургава кожа, черни очи, черни мустаци, а чертите на лицето му внушаваха аристократичност — високи скули, римски нос, бели зъби и издължена брадичка. Беше Мохамед Хан, бащата на Муса.

— Слава богу! — дрезгаво промълви Джейн.

— Дойдох да ти благодаря, че спаси живота на сина ми — заговори Мохамед на персийски. — Зле ли ти е?

— Раждам.

— Сега ли? — сепнато попита той.

— Скоро. Помогни ми да вляза в къщата.

Той се поколеба — раждането, както и всички останали женски неща, се смяташе „нечисто“, но за негова чест трябва да се каже, че колебанието му продължи само миг. Вдигна я на крака и я придържаше, докато преминат през всекидневната в спалнята. Там тя пак легна на килима.

— Потърси помощ! — В гласа й трептеше болезнена молба.

Той се намръщи, като не знаеше какво да прави. Изглеждаше по хлапашки смутен и хубав.

— Къде е Жан-Пиер?

— Замина за Хавак. Трябва ми Рабия.

— Да — каза той, — ще изпратя жена си.

— Преди да тръгнеш…

— Да?

— Моля те, дай ми малко вода.

Той изглеждаше направо смаян. Нечувано беше мъж да принася на жена, пък било то и само за глътка вода.

Джейн добави:

— От специалната кана. — Тя винаги държеше кана филтрирана преварена вода за пиене: това беше единственият начин да се избегнат многобройните чревни паразити, от които почти всички местни страдат цял живот.

Мохамед реши да загърби традициите.

— Разбира се — отвърна той. Мина в съседната стая и се върна след миг с чаша вода. Джейн му благодари и блажено отпи.

— Ще изпратя Халима да доведе бабата — рече той.

Халима беше жена му.

— Благодаря ти — каза Джейн. — Кажи й да побърза.

Мохамед си тръгна. Джейн изкара късмет, че се случи той, а не някой от другите мъже. Те биха отказали да докоснат болна жена, но Мохамед беше различен. Той беше един от най-важните муджахидини — представител на върховния бунтовнически водач Масуд. Двадесет и четирите му години в неговата страна не бяха прекалено млада възраст, за да си вече партизански водач и баща на деветгодишен син. Беше учил в Кабул, говореше малко френски и знаеше, че обичаите на Долината не са единствените форми на учтиво държане в света. Главната му отговорност беше да организира конвоите до и от Пакистан с жизненоважните пратки от оръжие и амуниции за муджахидините. Точно такъв конвой беше довел Джейн и Жан-Пиер в Долината.

В очакване на следващата контракция Джейн си припомни това кошмарно пътуване. Смяташе се за здрава, подвижна и силна, телом, мислеше, че няма да й е трудно да върви в продължение на цял ден, но не беше предвидила оскъдната храна, стръмните изкачвания, неравните каменисти пътеки и убийствената диария. През част от пътуването се движеха само нощем от страх да не ги забележат руските хеликоптери. На места трябваше да се справят и с враждебно настроени селяни. Тъй като ги беше страх, че конвоят ще привлече атака от страна на руснаците, местните отказваха да продават храна на бунтовниците или пък се изпокриваха и запъваха портите, или отпращаха конвоя до някоя си ливада или бахча само на няколко километра, която била чудна за лагеруване, а накрая се оказваше, че такава местност изобщо не съществува.

Заради нападенията на руснаците Мохамед постоянно сменяше маршрутите. Жан-Пиер се беше докопал в Париж до някакви американски карти на Афганистан и те се оказаха по-добри от тези, с които разполагаха муджахидините, така че Мохамед често идваше в тяхната къща да ги разгледа, преди да изпрати поредния конвой.

Всъщност идваше по-често, отколкото бе действително необходимо. Освен това той се обръщаше да говори с Джейн по-често, отколкото е обичайно за афганците, задържаше очи върху нейните прекадено дълго и не пропускаше крадешком да хвърля често погледи към снагата й. Тя си мислеше, че е увлечен по нея, или поне така беше, докато бременността й почна да личи.

И тя на свой ред усети силно привличане към него — през периода, когато се чувстваше нещастна с Жан-Пиер. Мохамед беше смугъл левент, як и властен — тогава за първи път в живота си Джейн осъзна, че й е завъртял главата един мъжкар от тези, първичните типове, за които еманципацията е непозната даже като дума.

Можеше да завърти любовна връзка с него. Беше, вярващ мюсюлманин, както и всички останали муджахидини, но тя се съмняваше дали това би променило нещо. Вярваше на думите, които много отдавна бе чувала баща й често да повтаря: „Религиозните убеждения могат да потушат някоя по-слаба любовна тръпка, но нищо не може да застане на пътя на истинското, сластно привличане.“ Как само вбесяваше майка й тази фраза… Така е, и в това пуританско селско общество си имаше също толкова изневери, колкото навсякъде другаде — Джейн го разбра от дочути клюки, които жените си разменяха на реката, докато носят вода или се къпят. Знаеше и как става всичко. Мохамед й беше казал.

— Привечер се виждат рибите как скачат под водопада оттатък последната мелница — подметна той един ден. — Някои вечери ходя там да ги ловя.

Привечер всичките жени готвеха, а мъжете седяха в двора покрай джамията — да правят мухабет и да пушат. Никой не би открил любовниците толкова далеч от селото, а и нямаше да усетят отсъствието нито на Джейн, нито на Мохамед.

Самата мисъл да се люби край водопада с тоя хубав, първичен горянин много привличаше Джейн, но сетне забременя, а и Жан-Пиер призна колко се страхувал да не я загуби, и реши да отдаде цялата си енергия, за да закрепи брака им, независимо от всичко. Тя не отиде при водопада, а след като почна да й личи, че е бременна, Мохамед вече не се заглеждаше подире й.

Може би именно тази невкусена любовна тръпка помежду им беше дала на Мохамед дързост да влезе и да й помогне, докато други мъже сигурно биха отказали и не биха прекрачили даже през прага. Или може би заради Муса. Мохамед имаше само един син — и три дъщери — и сега сигурно се чувстваше невероятно задължен към Джейн. „Днес си спечелих един приятел и един враг — помисли си тя. — Мохамед и Абдула.“

Болките пак я подхванаха и тя осъзна, че този път я бяха оставили на мира за по-дълго време. Дали пък контракциите не са престанали да идват редовно? Защо? Жан-Пиер нищо не беше й казвал за това. Пък и беше забравил много неща от гинекологията, която е учил преди три-четири години вече.

Тази беше най-тежката от досегашните и като че отмина. Джейн беше като в треска и й се гадеше. Какво стана с „бабата“? Мохамед няма как да не е изпратил жена си да я доведе — не може да е забравил или да е решил друго. Дали тя се е подчинила на мъжа си? Разбира се — афганските жени винаги се подчиняват. Но може да е тръгнала бавно, да се спира на разговорка тук и там или даже да се отбие на гости да пие чай. Ако в Долината на Петте лъва има изневери, то трябва да има и ревност, а Халима няма как да не е научила или поне да не се е досетила за мерака на Мохамед към Джейн — съпругите винаги усещат. Може сега да кълне наум, задето са й наредили да тича за помощ на своята съперница — екзотичната белокожа учена чужденка, която тъй беше завъртяла главата на мъжа й. Изведнъж Джейн я доядя на Мохамед, а и на Халима. „Нищо лошо не съм направила — помисли си тя. — Защо всички ме зарязаха? Защо мъжа ми го няма тук?“

Когато започна следващата контракция, тя се разплака. Не издържаше вече.

— Не мога повече! — извика на глас. Цялата се тресеше, без да може да спре. Искаше й се да умре, преди болката да е станала още по-силна. Ридаеше: — Майчице, помогни ми, мамичко!

Изведнъж една силна ръка я подхвана за раменете и женски глас зашепна в ухото й някакви неразбираеми, но благи думи на персийски. Без да отваря очи, тя се вкопчи в другата жена, застена и закрещя с усилването на контракцията, докато най-сетне болката почна да се уталожва много бавно, но с едно особено чувство за завършеност, като че ли това може да е била последната контракция или поне последната много болезнена.

Тя вдигна поглед и видя кротките кафяви очи и сбръчканите като орехова черупка страни на старата Рабия, „бабата“.

— Селям алейкум, Джейн Дюбо.

Джейн усети изведнъж такова облекчение, все едно воденичен камък вдигнаха от гърдите й.

— Алейкум селям, Рабия Гул — с благодарност прошепна тя.

— Бързо ли идат болките?

— Всяка минута-две.

Гласът на друга жена се обади:

— Бебето е тръгнало ранко.

Джейн извъртя глава и видя Захара Гул, снахата на Рабия — едра, хубава жена, на възраст колкото Джейн, с къдрава, почти черна коса и голяма уста, все усмихната. От всичките жени в селото Захара беше единствената, която Джейн чувстваше близка.

— Радвам се, че си дошла — рече тя.

Рабия каза:

— Раждането е започнало, защото си носила Муса нагоре по стръмното.

— И само затова ли? — попита Джейн.

— Не е малко.

„Значи не са разбрали за стълкновението с Абдула — помисли си Джейн. — Решил е да си мълчи.“

Рабия каза:

— Да приготвя ли всичко за малкото?

— Да, моля ти се!

„Един Господ само знае на какви първобитни гинекологични грижи се подлагам сега — помисли си Джейн, — но сама не мога да се справя, просто не мога.“

— Искаш ли Захара да направи малко чай? — попита Рабия.

— Да, ако обичаш. — В това поне нямаше нищо суеверно.

Двете жени се разшетаха. Само като знаеше, че са наблизо, на Джейн й олекна. Много мило беше, помисли си тя, че Рабия помоли за позволение да помогне — един западен доктор би влязъл и би поел контрол над всичко, все едно къщата му е бащиния. Рабия ритуално изми ръцете си, молейки се на пророците да я „сторят румена“ — което значеше да й дадат сполука, и после още веднъж ги изми много внимателно със сапун и много вода. Захара донесе захлупци, пълни с диво седефче, а Рабия запали една стиска от малките тъмни семенца с малко дървени въглища. Джейн си спомни, че според поверието злите духове се плашели от миризмата на горящо седефче. Успокои се с мисълта, че острият дим ще пропъди мухите от стаята.

Рабия беше малко повече от проста „баба“. Израждането беше основният й занаят, но освен това тя знаеше как с билки и магия да увеличи плодовитостта на съпругите, които трудно прихващат. Знаеше и как да предпазва от зачеване, да предизвиква аборти, но тези услуги много по-малко се търсеха: афганските жени по принцип искаха много деца. Освен това ходеха при Рабия да ги лекува от „женски“ болести. Често я молеха и да измие мъртвец — една задача, която, също както и израждането, се смяташе нечиста.

Джейн я гледаше как се върти из стаята. Сигурно е най-старата жена в селото — някъде около шейсетгодишна. Ниска — не повече от метър и петдесет — и много слаба, както повечето от местните хора. Набръчканото й кафяво лице беше заобиколено с бели коси. Движеше се безшумно, възлестите й старешки ръце пипаха сръчно и на място.

Отпърво отношенията между нея и Джейн бяха започнали с недоверие и враждебност. Когато Джейн попита Рабия кого вика в случай на тежко раждане, Рабия троснато й отвърна: „Да не чуе дяволът, не съм имала трудно раждане и никога не съм изпуснала майка или рожбата й.“ Но по-късно, когато селските жени идваха при Джейн заради разни дребни проблеми с менструацията или заради нормално развиваща се бременност, Джейн ги пращаше при Рабия вместо да им предписва ненужни лекарства — така започна професионалното им сътрудничество. Рабия беше дошла да се посъветва с Джейн за една родилка, която получила вагинално възпаление. Джейн й даде няколко опаковки пеницилин и обясни как да го предписва. Славата на Рабия стигна до небето, когато се разбра, че на нея се поверяват западни лекарства. Джейн пък има възможност да й каже, без да я засегне, че Рабия най-вероятно сама е предизвикала инфекцията с практикуваното от нея ръчно мазане с мехлем на родовите канали по време на раждане.

Оттогава насетне Рабия започна да се отбива в приемната веднъж-дваж седмично — да размени приказка с Джейн и да я гледа как работи. Джейн използваше тези случаи, за да обясни — така, между другото — разни неща: защо си мие ръцете толкова често, защо слага всичките инструменти във вряща вода, след като ги е използвала, и защо дава много течности на малки деца, болни от диария.

Рабия, на свой ред, довери на Джейн някои от своите тайни. На Джейн й беше интересно да научи какво слага в отварите си Рабия и сама се досети как трябва да действат някои от тях: лековете за забременяване съдържаха заешки мозък и котешки далак, които може би набавят хормони, липсващи в метаболизма на пациентката; а пък ментата и кочата билка в много от отварите сигурно помагаха да се изчистят възпаленията, които препятстват зачеване. Освен това Рабия имаше и магия за немощни съпрузи. Тя даваше на жените им да им сипят целебен прах, там пък изобщо нямаше съмнение как действа — отварата съдържаше опиум.

Недоверието бе отстъпило място на предпазливо взаимно уважение, но Джейн не бе потърсила грижите на Рабия за собствената си бременност. Едно беше да приеме за вярно, че Рабия със своята смесица от фолклорна медицина и магьосничество може да помогне на афганските жени, и съвсем друго — сама да се подложи на такива грижи. Освен това Джейн очакваше, че Жан-Пиер лично ще акушира при раждането на бебето. Така че когато Рабия я попита от коя страна лежи бебето и й предписа зеленчукова диета за момиче, Джейн ясно даде да се разбере, че тази бременност ще протече по западния начин. Рабия, изглежда, се засегна, но прие отказа с достойнство. А ето сега Жан-Пиер е в Хавак, а Рабия е тук, до нея, и Джейн бе доволна да разчита на помощта на една старица, която е изродила стотици бебета и сама е дала живот на единадесет.

От известно време болките бяха спрели, но през последните няколко минути, докато наблюдаваше как Рабия мълчаливо шета насам-натам из стаята, Джейн започна да чувства нещо съвсем ново в корема си: ясно усещане за натиск, придружено с все по-нарастващо желание да се напъне. След малко желанието стана почти неустоимо и напъвайки се, тя изстена — не защото я болеше, а от самото усилие.

Чу гласа на Рабия като че ли някъде отдалеч да казва:

— Започва. Това е хубаво.

След малко напъните отминаха. Захара донесе чаша зелен чай. Джейн се поизправи и с благодарност отпи от чая. Беше топъл и много подсладен. Захара е на моята възраст, помисли си Джейн, а вече има четири деца, без да се броят спонтанните аборти и мъртвородените. Но тя беше от онези жени, които изглеждат преливащи от живот, като здрава млада лъвица. Сигурно ще роди още няколко деца. Тя бе посрещнала Джейн с открито любопитство, докато повечето от другите жени веднага след идването й се отнесоха с подозрение и враждебност. Скоро Джейн откри, че Захара се дразни от някои глупави обичай и традиции в Долината и е петимна да научи всичко, което може, за чуждоземските идеи за здравето, отглеждането на деца и храненето им. Тъй Захара се превърна не само в приятелка на Джейн, но и в най-сигурния проводник на нейната програма за здравна просвета.

Днес обаче беше дошъл ред на Джейн да се учи на афганските методи. Тя наблюдаваше Рабия как постила найлон върху пода (какво ли са използвали в миналото, когато не е имало толкова много непотребни найлони наоколо?) и го покрива отгоре с пласт песъчлива почва, която Захара донесе с една кофа отвън. Рабия беше подредила няколко неща върху един месал на пода и Джейн с радост забеляза ивици чист тензух и съвсем ново бръснарско ножче, още в опаковката.

Напъните се върнаха и Джейн затвори очи, за да се концентрира. Не болеше, не точно, по-скоро приличаше на усещането, че има невероятен, направо невъзможен запек. Откри, че си помага, като стене, докато се напъва, и искаше да обясни на Рабия, че не стене от болка, но беше прекадено заета да напъва, за да й говори в момента.

В следващото затишие Рабия коленичи до нея и развърза връвта на шалварите и, после ги свали.

— Искаш ли да идеш по малка нужда, преди да те измия? — каза тя.

Тя помогна на Джейн да се изправи и да иде зад паравана, после придържаше раменете й, докато тя седеше върху гърнето.

Захара донесе леген с топла вода и отнесе гърнето. Рабия изми корема и бедрата на Джейн, после я изми отдолу и тогава за първи път доста се разбърза. После Джейн пак легна. Рабия изми собствените си ръце и ги изсуши. Тя показа на Джейн малка стъкленица с някакъв син прах — сигурно меден сулфат, помисли си Джейн.

— Този цвят плаши злите джинове.

— Какво искаш да направиш?

— Да поръся малко на челото ти.

— Добре — съгласи се Джейн, а след това добави: — Благодаря.

Рабия намаза малко от прашеца върху челото й. „Нищо против нямам магията, когато е безвредна — мислеше Джейн, — но какво ще прави тя, ако възникне някой сериозен медицински проблем? И колко точно седмици е недоносено това бебе?“

Още се тревожеше, когато започна следващата контракция, тъй че не беше концентрирана, за да изпревари вълната от напъни, и резултатът беше много болезнен. „Не трябва да се притеснявам — помисли си тя, — трябва да се отпусна.“

След това се почувства изтощена и доста й се доспа. Затвори очи. Усети, че Рабия разкопчава ризата й — онази, която взе от Жан-Пиер следобеда, преди сто години. Рабия започна да масажира корема на Джейн с някакъв мехлем, вероятно — топено масло. Притисна го малко по-силно с пръсти. Джейн отвори очи и каза:

— Не се опитвай да мърдаш бебето.

— Рабия кимна и продължи да опипва — с една ръка в горната част на издутия корем, а с другата — в долната.

— Главата е надолу — най-сетне рече тя. — Всичко е както трябва, но бебето ще се роди много скоро. Трябва да станеш сега.

Захара и Рабия помогнаха на Джейн да стане и да направи две стъпки напред към покрития с почва найлон. Рабия застана зад нея и я насочи:

— Стъпи на моите крака.

Джейн направи, както й казаха, макар че не беше сигурна каква е логиката. Рабия постепенно я спусна до клекнало положение, самата тя клечеше зад нея. Значи в тази поза раждат жените тук.

— Седни върху мен — каза Рабия. Аз мога да те държа. — Джейн усети как тежестта й се намества върху бедрата на старицата. Тази поза беше учудващо удобна и много, много успокояваща.

Джейн усети, че мускулите й пак започват да се свиват. Стисна зъби и се стегна, изстенвайки. Захара клекна пред нея. Известно време в главата на Джейн нямаше нищо друго, освен това напрежение. Най-сетне то отмина и тя се отпусна, изтощена и полузаспала, като остави Рабия да поеме цялата й тежест.

Когато всичко започна пак, тя усети в долната част на корема си някаква нова болка и остро, изгарящо, усещане. Захара изведнъж каза:

— Идва.

— Сега не напъвай — каза Рабия. Остави бебето само да се изхлузи.

Напрежението се уталожи. Рабия и Захара смениха местата си. Сега Рабия клекна между краката на Джейн и внимателно следеше какво става. Напънът започна пак. Джейн стисна зъби. Рабия каза:

— Не напъвай. Стой спокойно. — Джейн се опита да се отпусне. Рабия я погледна, посегна да пипне лицето й и каза: — Недей да хапеш. Отвори си устата.

Джейн отпусна челюстта си и усети, че това много помага.

Паренето пак се върна, по-лошо от всякога, и Джейн разбра, че бебето почти се е родило: усещаше как главичката му се провира, разпъвайки я направо до невъзможна степен. Извика от болка — изведнъж тя престана и за момент нищо не усещаше. Погледна надолу. Рабия посегна между краката й, назовавайки имената на всички пророци: През замъглените си от сълзи очи Джейн видя нещо кръгло и тъмно в ръцете на „бабата“.

— Не дърпай — каза Джейн. — Не дърпай главичката.

— Няма — каза Рабия.

Джейн пак усети напъните. В този момент Рабия каза:

— Сега леко напъни заради рамото.

Джейн затвори очи и леко напъна.

След няколко секунди Рабия рече:

— Хайде сега за другото.

Джейн пак напъна и тогава усети онова огромно облекчение след напрежението — разбра, че бебето се е родило. Погледна надолу и видя някаква дребна фигурка, гушната в скута на Рабия. Кожата му беше набръчкана и мокра, а главата — покрита с прилепнала тъмна косица. Пъпната връв изглеждаше много зловеща — дебело синьо въже, пулсиращо като вена.

— Добре ли е? — попита Джейн.

Рабия не отвърна. Тя събра устни и духна в смачканото, неподвижно лице на бебето.

„О, боже, мъртво е!“, помисли си Джейн.

— Добре ли е? — повтори тя.

Рабия пак духна, бебето отвори малката си устица и изплака.

Джейн каза:

— О, слава богу, живо е!

Рабия взе парче чист тензух и обърса бебето.

— Всичко ли си има? — попита Джейн.

Рабия най-сетне проговори. Тя погледна Джейн в очите, усмихна се и каза:

— Да, тя си има всичко.

„Тя си има всичко — повтори си Джейн. — Тя. Родих си момиченце. Момиче.“

Изведнъж се почувства съвсем изцедена. И миг повече не можеше да остане права.

— Искам да легна.

Захара й помогна да пристъпи обратно към дюшека и придърпа възглавниците зад нея, тъй че тя легна почти изправена, докато Рабия държеше бебето, още свързано с Джейн чрез пъпната връв. Като я настаниха, Рабия започна да подсушава бебето с тензуха.

Джейн видя, че пъпната връв спря да пулсира, сви се и побеля.

— Можеш да отрежеш пъпната връв — каза тя на Рабия.

— Ние винаги чакаме плацентата първо — отвърна възрастната жена.

— Направи го сега, моля ти се!

Рабия не бе съвсем убедена, но се подчини. Взе един бял конец от масичката си и стегна пъпната връв на няколко сантиметра от пъпчето на бебето. „Трябваше да е по-близо — помисли си Джейн, — но няма значение“.

Рабия отви новото бръснарско ножче от хартията.

— Бисмиллях^[1] — рече тя и преряза връвта.

— Дай ми я — помоли Джейн.

Рабия й подаде бебето, като я предупреди:

— Не й давай да суче.

Джейн знаеше, че Рабия тук греши.

— Помага при падането на плацентата — каза тя.

Рабия сви рамене.

Джейн сложи личицето на бебето до гърдата си. Зърната бяха набъбнали и много приятно чувствителни, както когато Жан-Пиер ги целува. Щом зърното докосна бузката на бебето, малката инстинктивно обърна глава и отвори устица. Засука в момента, в който зърното влезе в устата й. Джейн остана смаяна от това колко сексуално възбуждащо бе усещането. За един момент бе шокирана, хвана я срам, а после си помисли: какво пък толкова!

Усети ново движение в корема си. Поддаде се на желанието да напъне и усети как плацентата излезе като едно хлъзгаво, повторно раждане; Рабия внимателно я уви в тензух.

Бебето спря да суче и като че ли се унесе в сън.

Захара даде на Джейн чаша вода. Тя я изпи наведнъж. Имаше чуден вкус. Помоли за още.

Беше изранена, уморена и блажено щастлива. Погледна към малкото момиченце, което мирно спеше на гърдата й. Усети, че и самата тя е готова да заспи.

Рабия каза:

— Трябва да повием малката.

Джейн вдигна бебето — беше лекичко като кукла — и го подаде на старицата.

— Шантал — рече тя, когато Рабия я пое. — Името й е Шантал.

После затвори очи.