Кен Фолет
Долината на лъвовете (12)

Дванадесета глава

Евакуираха село Дарг призори. Хората на Масуд минаха от врата на врата, като внимателно будеха жителите и им съобщаваха, че селото ще бъде нападнато от руснаците този ден и трябва да тръгнат нагоре по долината към Банда, като вземат със себе си по-ценна покъщнина и вещи. При изгрев-слънце прилична на крокодил редица от жени, деца, старци и добитък потегли от селото по коларския път, който минаваше по протежението на реката.

Дарг по форма се различаваше от Банда. В Банда къщите бяха скупчени в източния край на равнината, където долината се стесняваше, а почвата ставаше камениста. В Дарг всичките къщи бяха сбутани една до друга върху тясно пространство между подножието на високи канари и брега на реката. Точно пред джамията имаше мост, а нивите бяха от другата страна на реката.

Мястото беше много подходящо за атака от засада.

Масуд беше подготвил плана си през нощта и сега Мохамед и Алишан поставяха хората по позициите. Всички се движеха тихо, съсредоточено. Високият, юначен, грациозен Мохамед и ниският, злобничък Алишан — и двамата даваха нареждания съвсем тихо, стараейки се да наподобят скромния начин, по който се държи водачът им.

Докато залагаше експлозивите, Елис се чудеше дали руснаците изобщо ще дойдат. Жан-Пиер не беше се появил, тъй че изглеждаше съвсем сигурно, че е успял да се свърже с господарите си. А изглеждаше почти невероятно те да устоят на изкушението да хванат и убият Масуд. Но всичко зависеше от обстоятелствата. И ако не дойдат, Елис ще изглежда като глупак, след като накара Масуд да подготви такъв майсторски капан за жертва, която не се появява. Муджахидините няма да тръгнат да правят съюз с някакъв глупак. „Но ако руснаците наистина пристигнат — мислеше си Елис — и ако нападението от засада протече, както го планират, моят престиж и този на Масуд ще ударят тавана и тогава цялата сделка ще ни бъде вързана.“

Опитваше се да не мисли за Джейн. Когато прегърна нея и бебето й и когато тя измокри ризата му със сълзите си, неговата страст пак лумна с нова сила. Беше като да лиснеш бензин в горяща клада. Тогава му се прииска да останат така завинаги: тесните й рамене да потрепват под ръката му, главата й да остане притисната на гърдите му. Горката Джейн! Тя самата е толкова честна, а мъжете в живота й — такива измамници.

Той прекара фитила през реката и издърпа края му до своята позиция, която бе в малка дървена къщурка на брега на реката, на няколкостотин метра от джамията нагоре по течението. Използва клещите, за да нагласи взривателя към фитила, после приключи с монтирането на простия взривател с изтеглящ пръстен.

Одобряваше плана на Масуд. Елис беше преподавал нападение и контранападение във военната академия „Форт Браг“ цяла година между две мисии в Азия. Би оценил плана на Масуд с пет и половина по шестобалната система. Половинката се губеше заради това, че Масуд бе пропуснал да запланува авариен маршрут за бойците си, в случай че битката тръгне в тяхна вреда. Разбира се, Масуд изобщо не би го сметнал за грешка.

До девет сутринта всичко беше готово и муджахидините седнаха да закусват. Даже и това беше част от засадата: те до един можеха да стигнат позициите си за броени минути, дори секунди, и тогава селото, видяно от въздуха, би изглеждало по-естествено — като че ли селяните са се втурнали да се крият от хеликоптерите, зарязвайки чиниите, черджетата и огнищата. Така командващият руските сили нямаше да има никаква причина да заподозре, че го чака капан.

Елис хапна малко хляб и изпи няколко чаши зелен чай, после се настани да чака, докато слънцето се издигна високо над Долината. Винаги падаше дълго чакане. Помнеше го още от Азия. В онези дни често беше дрогиран с марихуана или кокаин и в такива случаи нямаше нищо против да чака, защото му доставяше удоволствие. „Странно — мислеше си сега, — как ли загубих интерес към наркотиците след войната?“

Елис очакваше нападението да започне или следобед, или призори на другия ден. Ако беше на мястото на руския командир, сигурно щеше да реши, че бунтовническите водачи са се събрали вчера и ще си тръгнат утре, и би искал да удари достатъчно късно, за да хване и закъснелите с пристигането, но не и толкова късно, че някои от тях вече да са си тръгнали.

Около десет сутринта пристигнаха тежките оръжия — двете „Дашока“, 12.7-милиметрови противовъздушни картечници, всяка теглена от по един бунтовник върху двуколата си постановка. След тях вървеше магаре, натоварено със сандъци китайски куршуми 5–0, способни да пробият бронирана кола.

Масуд обяви, че зад една от картечниците ще застане певецът Юсуф, който според селските клюки щял да се жени за Захара, приятелката на Джейн; зад другата картечница бе определен муджахидин от долината Пих, някой си Абдур, когото Елис не познаваше. Юсуф вече беше свалил три хеликоптера със своя „Калашников“, така разправяха. Елис се отнасяше доста скептично към това: беше управлявал хеликоптер в Азия и знаеше, че е почти невъзможно да бъдат свалени с автомат. Ухилен, Юсуф му обясни, че номерът бил да си по-високо от целта и да стреляш от някой планински връх — тактика, неприложима във Виетнам, защото теренът беше различен.

Макар че имаше много по-мощно оръжие в момента, Юсуф смяташе да използва същия похват. Картечниците бяха свалени, а после отнесени — всяка от по двама мъже — нагоре по стръмните стъпала, издялани в канарата, която се извисяваше над селото. Последваха ги носачи с установките и амунициите.

Елис наблюдаваше отдолу как монтират оръжията. На върха на канарата имаше равно пространство, около три-четири метра широко, а оттам планината тръгваше с по-малък наклон. Муджахидините поставиха картечниците на около десет метра една от друга върху тази естествена площадка, след това ги маскираха. Пилотите на хеликоптера скоро ще разберат къде са, разбира се, но ще им бъде доста трудно да ги улучат в подобна позиция.

Когато и с тази задача бе приключено, Елис се върна на собствения си пост в малката дървена къщурка на брега на реката. Мислите му не преставаха да се връщат към събития от шейсетте години.

Той бе започнал десетилетието като ученик и посрещна края му във военна униформа. Беше отишъл в университета Бъркли през 1967-а — съвсем уверен в това, което му предстои: искаше да стане продуцент на телевизионни документални филми. И тъй като беше умен и с творческа настройка, и тъй като действието се развиваше в Калифорния, където всеки можеше да стане каквото пожелае, стига да работи упорито, тогава не виждаше никаква причина да не успее да осъществи амбицията си. После го грабнаха идеите на мира и хипарското движение, антивоенните походи и мирните демонстрации; „Доорс“, дънките чарлстон, ЛСД — и той пак реши, че вече знае какво таи бъдещето за него: ще се захване да промени света! Тази мечта също изгоря твърде бързо и скоро той попадна под съвсем друго влияние: този път на безмозъчната бруталност в армията и на дрогирания виетнамски кошмар. Всеки път, когато се замисляше за миналото си, както сега, виждаше, че точно в моменти, когато се е чувствал уверен и намерил мястото си, животът винаги го е изправял пред наистина главоломни промени.

Пладне премина без обедно хапване. Сигурно муджахидините нямаха никаква храна. Елис трудно свикна с доста простичката инак постановка, че когато няма храна, значи никой няма да обядва. Хрумна му, че може би заради това почти всичките муджахидини бяха страстни пушачи — тютюнът убива апетита.

Горещо беше дори на сянка. Той седеше на прага на малката дървена къща, опитвайки се да хване поне лекия ветрец, който подухва. Оттам виждаше нивите, реката с извития граден мост, селото с неговата джамия и надвисналата отгоре канара. Повечето от муджахидините бяха по позициите си, които едновременно ги криеха и от слънцето, и от неприятелските очи. Повечето бяха вкъщи недалеч от канарата, където би било трудно да ги обстрелват от хеликоптерите; неизбежно беше обаче някои да са в по-уязвимите предни позиции по-близо до реката. Грубата каменна фасада на джамията имаше три сводести врати и под всеки от сводовете по турски беше седнал по един бунтовник. На Елис те му заприличаха на стражи, застанали в будките си. Познаваше ги и тримата: Мохамед е под най-далечния свод; после брат му Карим, с едва набола брада — под средния; а под най-близкия свод седеше Али Ганим, грозникът с гърбицата, който имал четиринайсет деца — същият, който бе ранен заедно с Елис там долу, в равнината. И тримата държаха по един „Калашников“ на коленете и по цигара в уста. Елис си помисли за миг кой ли от тях ще бъде жив и утре.

Първото есе, което написа преди години в колежа, бе на тема „Изчакването преди започване на битка, тъй както го е описал Шекспир“, тогава съпостави две речи преди битка: вдъхновяващата пледоария в „Хенри V“, в която кралят казва: „Още веднъж в битка, приятели мои, още веднъж; или запушете стената с нашите мъртви англичани…“, и циничния монолог на Фалстаф по въпроса за честта в „Хенри IV“: „Може ли честта да ти върне крака? Не. Или ръката? Не. Значи честта не я бива в хирургията? Не… Кой изобщо чест е имал? Онези, дето загинаха в сряда.“ Деветнайсетгодишният Елис беше получил пълна шестица за това съчинение — първата и последната, защото след това беше прекалено ангажиран да води спорове, че Шекспир и целият курс по английска литература били „безсмислени“.

Тези отвлечени мисли бяха прекъснати от няколко вика, прозвучали един след друг. Не успя да разбере персийската дума, която използваха, но нямаше и нужда: от напрегнатия тон позна, че оставените на стража по околните склонове са забелязали хеликоптери в далечината и сигнализираха на Юсуф горе, на канарата, който разпространи новината. Последва раздвижване в селцето под палещите лъчи на слънцето, докато муджахидините заеха постовете си, оттегляйки се още по-навътре в скривалищата си, проверявайки оръжията си и палейки поредните цигари. Тримата мъже в сводовете на джамията изчезнаха навътре в сенчестата сграда. Сега селото, видяно от птичи поглед, би изглеждало запустяло, както е и нормално през най-горещата част на деня, когато повечето хора почиват.

Елис напрегна слух и долови заплашителното боботене на приближаващите се хеликоптерни перки. Червата му се раздвижиха: нерви. „Ето така са се чувствали жълтите — помисли си той, — когато са се крили из влажната джунгла, като са чували звука от бойния ми хеликоптер да се приближава към тях през дъждовните облаци. Каквото си посял, това ще жънеш, миличък.“

Той разхлаби иглените предпазители на детонатора.

Хеликоптерите изреваха съвсем наблизо, но все още не можеше да ги види. Почуди се колко ли са: по шума не можеше да познае. Мерна нещо с крайчеца на окото си и се обърна — видя как един бунтовник се гмурна в реката от далечния бряг и заплува право към него. Когато фигурата се появи по-близо до Елис, той видя, че това е старият сипаничав Шахазай Гул, братът на „бабата“. Специалността на Шахазай бяха мините. Той се стрелна покрай Елис и се скри в къщата.

В продължение на няколко мига селото остана неподвижно, не се чуваше нищо друго, освен тежкото боботене на въртящите се перки, и Елис си мислеше: „Исусе Христе, колко броя са изпратили, по дяволите?“ Точно тогава първият блесна пред погледа му над канарата с шеметна скорост и зави надолу към селото. Над моста се задържа за малко неподвижно във въздуха като някакво гигантско колибри.

Беше Ми-24, известен на Запад като „Хинд“ (руснаците ги наричаха „гърбушковци“ заради издутите два турбодвигателя, монтирани върху отделението за пътниците). Картечарят седеше долу, до носа, пилотът беше зад него, малко отгоре — изглеждаха отдалеч като деца, които си играят на „прескочикобила“; а прозорците от всички страни на пилотското отделение изглеждаха като многофасетното око на чудовищно насекомо. Хеликоптерът имаше колесник на три колела и малки яки крила със закрепени отдолу ракетни установки.

„Как, по дяволите, могат няколко опърпани туземци да се преборят с машинария като тази?“

Още няколко „Хинд“-а бързо последваха първия. Прелетяха над селото и земите наоколо, като търсеха според Елис противникови позиции. Беше рутинна предохранителна мярка — руснаците нямаха никаква причина да очакват солидна съпротива, защото смятаха, че нападението им ще бъде изненадващо.

Започнаха да се появяват и хеликоптери от друг модел — Елис разпозна Ми-8, известен като „Хип“. По-голям от „Хинд“, но не с такава страховита външност, той можеше да превози двайсет до трийсет души и целта му бе по-скоро транспортиране на войници, а не нападение. Първият покръжи над селото, след това внезапно се спусна, легнал настрани, и се приземи в една ечемична нива. Последваха го пет други. „Сто и петдесет души“, помисли си Елис. С приземяването на „Хип“-овете войниците изскачаха и веднага залягаха, насочвайки оръжие към селото, но без да стрелят.

За да превземат селото, трябваше да пресекат реката, а за това се налагаше да минат през моста. Но те не го знаеха още. Просто бяха предпазливи: очакваха, че елементът на изненада ще им даде възможност много бързо да вземат надмощие.

Елис се притесни, че селото може да изглежда прекадено запустяло. До този момент, няколко минути, след като се приземи първият хеликоптер, трябваше да се видят поне няколко човека, които да бягат паникьосани. Той наостри слух, за да чуе първия изстрел. Вече не го беше страх. Съсредоточил се беше прекалено усилено и върху твърде много неща, за да усеща страх. Някъде от дъното на съзнанието му изникна мисълта: Винаги така става, като започне.

Шахазай беше поставил мини в ечемичната нива, Елис си спомни това. Защо нито една не беше експлодирала досега? Миг по-късно чу отговора. Един от бойците се изправи — офицер най-вероятно — и изкрещя някаква заповед. Двайсетина-трийсет момчета се изправиха на крака и затичаха към моста. Изведнъж се чу оглушителен гръм, силен даже въпреки рева на хеликоптерите, а после — още един, и още един, и земята сякаш цялата се взриви под бягащите крака на войниците. Елис си помисли: „Шахазай е сложил допълнително ТНТ в мините.“, после бягащите се скриха зад облаци кафява почва и златен ечемик — всички, с изключение на един, който беше изхвърлен високо във въздуха и падна бавно, премятайки се като акробат, докато удари земята и се сгромоляса в безформена купчина. Ехото още не беше стихнало и се появи още един звук — дълбокият, удрящ право в стомаха барабанен ритъм, който дойде от върха на канарата: Юсуф и Абдур откриха огън с картечницата. Руснаците се оттеглиха разпръснати, докато муджахидините в селото започнаха да стрелят със своите „Калашников“ през реката.

Изненадата беше дала на муджахидините огромно първоначално предимство, но то нямаше да продължи вечно: руският командир щеше да стегне пак редиците на своите. Преди да постигне каквото и да е обаче, трябваше да прочисти маршрута за минаване към моста.

Един от „Хип“-овете в ечемичната нива експлодира и Елис разбра, че Юсуф и Абдур трябва да са го улучили. Остана впечатлен: макар „Дашока“ да имаха обхват на поражение километър и половина, а хеликоптерите да бяха на около шестстотин метра разстояние, все пак трябва да си добър стрелец, за да унищожиш машина от толкова далеч.

„Хинд“-овете — гърбавите бойни хеликоптери — още бяха във въздуха и кръжаха над селото. Сега руският командир ги вкара в действие. Един от тях се спусна ниско над реката и обсипа със снаряди минираната от Шахазай нива. Юсуф и Абдур откриха огън по него, но не улучиха. Мините на Шахазай експлодираха една след друга, без да причинят никаква вреда. Елис притеснено си помисли, че би било хубаво мините да бяха извадили от строя по-голям брой от враговете — двадесетина бойци при общо сто и петдесет не е бог знае колко. „Хинд“-ът се вдигна пак във въздуха, прогонен от Юсуф, но веднага се спусна друг и пак обсипа минираното поле със снаряди. Юсуф и Абдур не спираха картечния огън по него. Внезапно машината се отклони, част от крилото падна, откъснато, и хеликоптерът се заби в реката с носа напред. Елис си рече наум: „Добре стреляш, Юсуф, браво!“ Но сега подходът към моста беше изчистен, а руснаците все още разполагаха със стотина бойци и десет хеликоптера и Елис със стегнато сърце си рече, че муджахидините може да загубят битката.

Сега на руснаците като че ли им дойде кураж и повечето от тях — над осемдесет човека, пресметна Елис — започнаха да се придвижват по корем към моста, като непрестанно стреляха. „Не може чак толкова да им липсва боен дух и дисциплина, както пишат американските вестници — мина му през ум на Елис, — освен ако това не е някоя елитна десантна част.“ После му направи впечатление, че всичките войници са с бяла кожа. В групата нямаше нито един афганистанец. Същото беше и във Виетнам, където никога не използваха местните, когато ставаше дума за наистина важни операции.

Изведнъж настана затишие. Руснаците в ечемичната нива и муджахидините в селото се обстрелваха взаимно през реката, но доста хаотично — руснаците стреляха почти напосоки, а муджахидините пестяха амунициите си. Елис погледна нагоре. „Хинд“-овете във въздуха бяха погнали Юсуф и Абдур на върха на канарата. Руският командир съвсем правилно беше схванал, че тежките картечници трябва да са главната му мишена.

В момента, в който „Хинд“-ът изви към стрелците на върха на канарата, Елис не можа да не изпита възхищение към пилота, че лети право към картечниците — знаеше какъв кураж е нужен за такова изпълнение. Машината отби след малко: и двете страни не бяха уцелили.

Шансовете им са горе-долу равни, помисли си Елис: на Юсуф му е по-лесно да се прицели точно, защото е неподвижен, а хеликоптерът се движи; но по същата причина пък беше по-лесна мишена, защото не мърдаше от мястото си. Елис си припомни, че в „Хинд“-овете ракетите в подкрилниците биват изстрелвани от пилота, докато картечарят работи с оръжието си откъм носовата част. Трудно би било за пилота да се прицели точно при такива ужасяващи обстоятелства, помисли си Елис, и тъй като „Дашока“ има по-голям обхват от четирицевната картечница тип „Гатлинг“ на хеликоптера, може би Юсуф и Абдур все пак имаха малко предимство.

„Дано да е така — заради всички нас тук“, пожела си Елис.

Още един „Хинд“ се спусна към канарата като ястреб към заек — в падащ полет, но картечниците забумтяха и хеликоптерът експлодира още във въздуха. На Елис му идваше да извика „Ура!“, толкова се зарадва — което си беше чиста ирония, защото тъй добре му беше познат ужасът и едва сдържаната паника на екипажа на хеликоптер, попаднал под картечен огън.

Следващият „Хинд“ се стрелна надолу. Картечарите биха малко встрани този път, но успяха да откъснат опашката на хеликоптера, той загуби контрол и се разби право в канарата. Елис си помисли: „Исусе Христе, още има възможност да ги изтребим всичките!“ Но гласът на картечниците се беше променил и след миг Елис разбра, че вече стреля само едната. Другата беше извадена от строя. Надникна през прашния облак и видя читралски калпак да се движи там горе. Юсуф беше още жив, но бяха ударили Абдур.

Трите останали „Хинд“-а направиха обходен завой и заеха нови позиции. Единият се вдигна високо над полесражението: руският командир трябва да е в него, предположи Елис. Останалите два се спуснаха към Юсуф едновременно и от двете посоки. „Това е много хитър ход — притесни се Елис, — защото Юсуф няма как да стреля и по двата едновременно.“ Внимателно ги наблюдаваше как стремително летят към картечаря. Когато Юсуф се прицели в единия, другият се спусна още по-надолу. Елис забеляза, че руснаците летят с отворени врати, точно както правеха и американците във Виетнам.

„Хинд“-овете отскочиха напред. Единият се стрелна в бръснещ полет към канарата, след това се отклони, но Юсуф успя да го уцели право в корпуса и хеликоптерът избухна в пламъци. После и вторият също полетя към канарата, стреляйки едновременно с картечницата, с бордовото оръдие и с ракетите, а Елис си помисли: „Юсуф няма никакъв шанс!“ И точно тогава вторият „Хинд“ като че ли се поколеба във въздуха. Дали е бил ударен? Машината тръгна надолу внезапно и така падаше в продължение на десетина-петнайсет метра само надолу като камък. „Когато моторът откаже — беше им казвал инструкторът в школата за летци, — хеликоптерът ви се спуска с плавността на изхвърлен през балкона роял.“ „Хинд“-ът се удари яко в скалната тераса само на няколко метра от Юсуф; после обаче двигателят като че пак заработи и за изненада на Елис машината започна да се издига. „По-яки са от проклетите «Хюи» — мина му през ума, — хеликоптерите трябва много да са се усъвършенствали през последните десет години.“ Картечарят върху канарата, който не беше спирал да стреля през цялото време, изведнъж замлъкна. Елис видя каква е причината и сърцето му се сви. Една картечница „Дашока“ се затъркаля през ръба на канарата заедно с някаква рошава топка от клони за прикритие, храсталаци и листак; веднага след нея се видя и един осакатен вързоп, облечен в кафяви дрехи — Юсуф. Падайки покрай канарата, той се удари в един остър издатък някъде по средата и кръглият му читралски калпак падна. След миг Елис го загуби вече от поглед. Той почти бе спечелил тази битка съвсем самичък; за него нямаше да има медал, но приказката за подвига му щеше да се разказва покрай огньовете на студените афганистански планини сто години напред.

Руснаците бяха загубили четири от шестте си „Хинд“-а, един „Хип“ и около двайсет и пет бойци; но муджахидините бяха загубили и двете си тежки картечници и сега нямаха с какво да се защитят, когато останалите два „Хинд“-а започнаха да обстрелват селото. Елис се сви в къщурката си и му се щеше тя да беше от по-як материал, а не от дърво. Обстрелът беше само тактика за обезкуражаване на противника; след минута-две като че по даден сигнал руснаците в ечемичната нива се вдигнаха от земята и щурмуваха моста.

„Ето това е — помисли си Елис, — това е краят, независимо кой ще спечели.“

Муджахидините в селото започнаха да стрелят по нападащите войници, но картечният огън от хеликоптера им пречеше и много малко от руснаците паднаха. Сега почти всички руснаци бяха на крак — осемдесет или деветдесет човека, които стреляха напосоки през реката, докато бягаха. Оживено си викаха нещо един на друг, окуражени от слабия отпор. Стрелянето на муджахидините стана малко по-точно, когато руснаците стигнаха моста, и още няколко от атакуващите политнаха към земята, но не бяха достатъчно, за да спрат щурма. Само след секунди първите вече прекосиха реката и търсеха прикритие измежду къщите на селото.

Имаше близо шейсет души върху или близо до моста, когато Елис дръпна ръчката на взривателя.

Древната каменна снага на моста изригна във въздуха като вулкан.

Елис беше залагал зарядите си така, че да убиват, а не просто за да разрушат моста, и затова експлозията разпръсна смъртоносни парчета зидария като изстреляни от гигантска картечница, които извадиха от строя всички войници по моста и поразиха още много в ечемичната нива. Елис се скри обратно в къщурката си, тъй като селото бе обсипано от дъжд разрушени парчета от моста. Когато това спря, той пак надникна навън.

Там, където преди беше мостът, сега имаше само ниска купчина камъни и тела, зловещо омесени едни с други. Част от джамията и две от къщите на селото също се бяха срутили. А руснаците бяха преминали в пълно отстъпление.

Докато той гледаше, двайсет-трийсет останали живи бойци отчаяно се блъскаха през отворените врати на „Хип“-овете. Елис не можеше да ги вини. Ако бяха останали в ечемичната нива без всякакво прикритие, щяха да бъдат изтребени бавно, един по един, от муджахидините, заели добри позиции в селото, а ако се опитаха да прекосят реката, щяха да ги отстрелят също като диви патици на гюме.

Секунди по-късно трите оцелели „Хип“-а се вдигнаха от нивата към двата „Хинд“-а във въздуха и после без прощален изстрел машините се стрелнаха над върха на канарата и изчезнаха.

Докато шумът на моторите глъхнеше в далечината, Елис чу някакъв друг шум. Миг по-късно му стана ясно, че това е победният вик на много мъжки гласове. „Победихме! — помисли си той. — Мамка му, победихме!“ И също извика „ура“.