Кен Фолет
Долината на лъвовете (14)

Четиринадесета глава

Елис бързаше да хване някакъв влак и изпадна в дива паника, макар да знаеше, че сънува. Първо, не можеше да паркира колата си — караше хондата на Джил, после пък не можа да намери гишето с билети. След като реши да се качи на влака без билет, изведнъж се оказа, че трябва да си пробива път през някаква огромна тълпа в просторната чакалня на „Гранд Сентръл Стейшън“. В този момент си спомни, че и преди е сънувал същото, даже няколко пъти, при това неотдавна, и никога не успяваше да хване влака. Тези сънища винаги го оставяха с непоносимото чувство, че щастието някак си го е отминало завинаги, и сега изпитваше ужас, че същото нещо ще се случи пак. Той все по-бясно се блъскаше и си пробиваше път през тълпата и най-накрая се добра до изхода. На това място в предишните сънища само виждаше как последните вагони изчезват в далечината, но този ден влакът стоеше още на гарата. Елис затича по перона и успя да се качи точно когато машината потегляше.

Толкова много се зарадва, че е хванал влака, та се чувстваше почти пиян от щастие. Настани се в първокласно купе и не му се стори никак странно, че всъщност не седи там, а лежи в спален чувал с Джейн до себе си. Навън през прозореца зората разливаше първите си лъчи над Долината на Петте лъва.

Нямаше остър преход между съня и будното състояние. Влакът постепенно някак избледня, докато накрая останаха само спалният чувал, Долината, Джейн и чувството за неземно щастие. По някое време през кратката нощ те бяха закопчали ципа на чувала и сега лежаха, прилепени един до друг, като почти не можеха да мърдат. Усещаше топлия й дъх на врата си, наедрелите й гърди притискаха ребрата му. Кокали го бодяха тук-там — хълбокът и коляното, лакътят и стъпалото й, но на него му харесваше. Винаги спяха притиснати един до друг, това си го спомняше. Купеното от антикварен магазин легло в парижкия й апартамент така или иначе беше прекалено тясно за друга поза. Неговият собствен креват беше по-голям, но даже и там спяха гушнати, почти един върху друг. Тя все му казваше, че нощем я нападал с най-похотливи намерения, но на сутринта никога не си спомняше да го е правил.

От много време не беше спал цяла нощ с жена. Опита се да си спомни коя е била последната и се сети, че беше Джейн. Момичетата, които бе водил в апартамента си във Вашингтон, така и никога не оставаха за закуска.

Джейн беше последната и единствена жена, с която можеше така невъздържано да се люби. Прехвърли през главата си нещата, които бяха правили предната вечер, и започна да получава ерекция. Изобщо не знаеше до колко пъти един след друг може „да му стане“, когато е с нея. В Париж някой път оставаха в леглото по цял ден, само от време на време се размърдваха, за да отарашат хладилника и да си отворят някоя бутилка вино, и той стигаше до върха пет-шест пъти поред, докато тя направо губеше сметка колко оргазма е получила. Никога не се беше имал за полов атлет и по-нататъшният му опит показа, че наистина не е такъв — освен с нея. Тя освобождаваше нещо в него, което оставаше потиснато, когато е с други жени — от страх или чувство за вина, или бог знае защо. Никой друг не беше успявал да го докара до такова състояние, макар че една друга жена бе съвсем близо: виетнамката, с която беше изживял кратка, обречена връзка през 1970-а.

Сега беше съвсем ясно, че никога не е спирал да обича Джейн. През последната една година си беше вършил работата, беше се срещал с жени, посещаваше Петъл и ходеше до супермаркета — като актьор, който играе роля. За да успокои собствената си съвест, се преструваше, че това е неговата истинска същност, но дълбоко в себе си знаеше, че не е вярно. Никога нямаше да може да я прежали, ако не беше дошъл в Афганистан.

Струваше му се, че много често остава сляп за най-важните неща в самия себе си. Не беше разбрал в далечната 1968-а, че иска да се бие за страната си; не беше разбрал, че не иска всъщност да се жени за Джил; във Виетнам не беше разбрал, че е против войната. Всяко от тези разкрития бе посрещал с пълно смайване и те едно по едно промениха целия му живот. Самозаблудата не е непременно лошо нещо — така виждаше нещата той: без нея нямаше да оцелее през войната, а и какво щеше да прави, ако никога не беше дошъл в Афганистан, освен да си повтаря, че всъщност не изпитва нужда да е с Джейн?

„Дали е моя сега?“, помисли си той. Не беше му казала много снощи, освен едно „Обичам те, мили мой, спи спокойно“ точно преди да заспи. Мина му през ум, че това е най-хубавото нещо, което някога бе чувал.

— На какво се усмихваш?

Той отвори очи и я погледна.

— Мислех, че спиш — отвърна.

— Гледам те от доста време. Толкова щастлив изглеждаше.

— Да.

Той пое с пълни дробове хладния сутрешен въздух и се вдигна на лакът, за да види Долината. Нивите изглеждаха почти безцветни на мътната светлина призори, а небето беше перленосиво. Тъкмо щеше да й каже за какво е бил толкова щастлив, когато чу някакво бръмчене. Наостри уши.

— Какво има? — попита тя.

Той сложи пръст на устните й. Миг по-късно и тя го чу. След няколко секунди шумът се усили и вече не можеше да се сгреши: бяха хеликоптери. Чувство за предстоящо нещастие изведнъж връхлетя Елис.

— Ох, мамка му! — разтревожено изрече той.

Машините се появиха над главите им иззад планинския хребет: три „Хинд“-а, накичени с оръжия, и един голям транспортен „Хип“.

— Мушкай главата си вътре — бързо каза Елис. Спалният чувал беше кафяв и прашен, също като почвата около тях: ако стоят покрити с него, може да останат незабелязани от въздуха. Муджахидините използваха същата тактика, за да се скрият от самолети и хеликоптери — покриваха се със сиво-кафявите си одеяла, наречеш тук „пату“, които всеки от тях носеше.

Джейн се зарови в спалния чувал. В единия му край имаше голям празен калъф за поставяне на възглавници. Ако сложеха това върху себе си, щяха да успеят да си покрият главите. Елис хвана здраво Джейн и се претърколи, а калъфът ги захлупи. Сега на практика нямаше как да ги видят.

Лежаха така по корем, като той почти я затискаше с тялото си, и гледаха надолу към селото. Хеликоптерите като че се снишаваха, за да кацнат.

Джейн каза:

— Нали няма да кацнат точно тук?

Елис бавно отвърна:

— Мисля, че това се готвят да направят.

Джейн тръгна да се изправя с думите:

— Трябва да сляза долу.

— Не! — Елис я хвана за раменете и с цялата си тежест я натисна надолу. — Чакай само няколко секунди да видим какво ще стане.

— Но Шантал…

— Чакай!

Тя се отказа да се бори, но той продължи да я държи все така здраво в обятията си. По покривите на къщите сънени хора сядаха по постелките си, търкаха очи и замаяно гледаха огромните машини, които блъскаха въздуха над тях като огромни птици. Елис видя къщата на Джейн. Виждаше се Фара, която стана и се зави с чаршаф. Там, до нея, беше мъничкото дюшече, върху което лежеше Шантал, скрита от завивките.

Хеликоптерите предпазливо покръжиха наоколо. „Искат да се приземят тук — помисли си Елис, — но ги е страх след нападението в Дарг.“

Селяните защъкаха, паникьосани. Някои бягаха вън от къщите си, други пък бягаха навътре. Деца и животни бързо бяха прибрани вътре. Няколко души се опитаха да избягат, но един от „Хинд“-овете прелетя ниско над пътеките, водещи вън от селото, и ги върна обратно.

Тази сцена явно убеди руския командир, че тук не готвят засада. „Хип“-ът с войниците и един от трите „Хинд“-а тромаво се приземиха в една нива. След секунди от огромния търбух на „Хип“-а като насекоми заизскачаха войници:

— Така не става! — извика Джейн. — Сега трябва да сляза долу!

— Слушай — каза й Елис, — тя не е в опасност. Каквото и да са тръгнали да търсят руснаците, със сигурност не са тръгнали за бебета. Но може да търсят теб.

— Трябва да съм с нея…

— Стига си се паникьосвала! — извика той. — Ако си с нея, тогава тя наистина ще бъде в опасност. Ако стоиш тук, на нея нищо няма да й се случи. Не разбираш ли? Да се затичаш сега към нея е най-лошото, което можеш да направиш.

— Елис, не мога да…

— Трябва!

— О, боже! — Тя затвори очи. — Дръж ме здраво.

Той сграбчи раменете й и силно ги стисна.

Войниците обградиха селцето. Само една къща остана извън веригата им: домът на моллата, който беше на четиристотин-петстотин метра настрани от останалите къщи, на пътека, водеща към планината. Точно когато Елис спря поглед върху нея, един човек забързано изскочи от къщата. Достатъчно близо беше, за да може Елис да види боядисаната в червено брада: беше Абдула. Три хлапета и жена с бебе на ръцете го последваха и затичаха след него нагоре по планинската пътека.

Руснаците го видяха почти веднага. Елис и Джейн дръпнаха спалния чувал още повече върху главите си, когато хеликоптерът изви от селото и закръжа над пътеката. Картечницата към носа на машината започна да стреля. В краката на Абдула, в много добре преценена права линия, прахът се вдигна на облачета от куршумите. Той спря на място, изглеждаше почти комичен, защото едва не падна напред, а после се извърна и се затича обратно, махайки ръце и крещейки на своите да се връщат веднага. Като наближиха къщата, още един картечен откос не им даде да влязат вътре и след миг цялото семейство потегли надолу по ската, към селото. Откъслечни изстрели се чуваха от време на време през потискащия рев на машините, но войниците явно стреляха във въздуха, за да сплашат селяните. Те влизаха по къщите и извеждаха техните обитатели по долни дрехи и ризи. „Хинд“-ът, който беше върнал моллата и семейството му, сега кръжеше ниско над селото и като че търсеше и други бегълци.

— Какво смятат да правят? — с треперещ глас попита Джейн.

— Не съм сигурен.

— Това да не би да е… отмъщение за вчера?

— Пази боже!

— Тогава какво е? — настоя тя.

На Елис му се щеше да се сопне: „Откъде пък, мамка му, да знам!“, но вместо това отвърна:

— Може би пак ще се опитат да заловят Масуд.

— Но той никога не остава близо до мястото на сражението.

— Може би се надяват, че е станал невнимателен или вече го мързи, или пък че е ранен… — Всъщност Елис не знаеше какво става, но се страхуваше от касапница като виетнамските.

Селяните бяха откарани в двора на джамията от войници, които се държаха с тях доста грубо, но не и брутално.

Изведнъж Джейн извика:

— Фара!

— Какво има?

— Какво прави тя?

Елис намери с поглед покрива на къщата на Джейн. Фара беше коленичила до мъничкото дюшече на Шантал и Елис можеше да види само розовата главичка от завивките. Шантал като че още спеше. По някое време през нощта Фара трябва да я е нахранила с биберона, но макар че още не е гладна, шумът от хеликоптерите би могъл да я е разбудил. Елис се надяваше да не се събуди и сега.

Той видя как Фара слага възглавница до главата на Шантал, а после дръпва чаршафа над лицето на бебето.

— Крие я — каза Джейн. — Възглавницата повдига завивката, за да може да влиза въздух.

— Тя е умно момиче.

— Ще ми се да бях там, при нея.

Фара смачка чаршафа, а после небрежно метна още един върху тялото на Шантал. Спря се за момент, за да види какво е постигнала. Отдалече бебето изглеждаше точно като набързо изоставена купчина завивки, Фара явно остана доволна от илюзията, защото тръгна към края на покрива и слезе по стълбите под сайванта.

— Остави я сама — каза Джейн.

— Шантал е в безопасност, доколкото може да бъде при тези обстоятелства…

— Знам, знам!

Избутаха и Фара към джамията заедно с останалите. Беше една от последните, които влязоха.

— Всичките бебета са с майките си — каза Джейн. — Мисля, че Фара трябваше да вземе Шантал.

— Не — отвърна Елис. — Чакай. Ще видиш. — Той още не знаеше какво ще се случи, но ако готвеха масово клане, тогава Шантал беше в най-голяма безопасност там, където бе в момента.

Когато всички вече се бяха събрали между дуварите на джамията, войниците започнаха пак да претърсват селото, като тичешком влизаха и излизаха от къщите и стреляха във въздуха. „Определено не им се налага да пестят амунициите“, помисли си Елис. Хеликоптерът, който беше останал във въздуха, прелетя ниско, оглеждайки околностите на селото във все по-широки кръгове, като че ли търсеше някого.

Един от войниците влезе в двора на къщата на Джейн.

Елис усети как тя замръзна на място.

— Всичко ще е наред — прошепна в ухото й.

Войникът влезе в сградата. Елис и Джейн бяха приковали погледи във вратата. След няколко секунди той излезе и бързо изтича по външното стълбище.

— О, Боже, спаси ми я! — прошепна Джейн.

Той застана на покрива, хвърли поглед към смачканите чаршафи, огледа и околните покриви, а после пак съсредоточи вниманието си върху покрива на Джейн. Дюшекът на Фара беше най-близо до него, Шантал беше точно от другата страна. Той побутна с крак дюшека на Фара.

Изведнъж се обърна и затича надолу по стълбите.

Елис най-сетне си пое дъх и погледна към Джейн. Беше бяла като платно.

— Казах ти, че всичко ще се нареди — успокои я той, но тя започна да се тресе от напрежение.

Елис се съсредоточи върху събитията в джамията. Успяваше да види само една част от оградения двор. Селяните като че ли бяха седнали по земята в редици, но имаше известно движение насам-натам. Опита се да разгадае какво ли става. Дали ги разпитват за Масуд и къде се намира той сега? Там, долу, имаше само трима човека, които можеха да знаят, трима муджахидини, които бяха родом от Банда и които не изчезнаха из шубраците заедно с Масуд вчера: Шахазай Гул, белязаният, Алишан Карим, братът на моллата Абдула, и Шер Кадор, козарчето. Шахазай и Алишан бяха над четиридесетгодишни и можеха лесно да изиграят ролята на уплашени старци. Шер Кадор беше само на четиринайсет. И тримата можеха съвсем искрено да кажат, че не знаят нищо за Масуд. Добре че Мохамед го нямаше там: руснаците не биха повярвали толкова лесно в неговата невинност. Оръжията им бяха майсторски скрити по места, където руснаците не биха търсили: в покрива на един външен клозет, между листата на една черница, в дълбока яма на брега на реката.

— О, гледай! — смаяно изрече Джейн. — Човекът пред джамията!

Елис погледна нататък.

— Руският офицер с островърхата шапка?

— Да! Знам кой е този — виждала съм го и преди. Това е човекът, който беше в каменната хижа заедно с Жан-Пиер, това е Анатолий!

— Връзката му — изрече Елис и се загледа съсредоточено, опитвайки се да разгадае лицето на този човек: отдалеч изглеждаше с монголоидни черти. Какъв ли е? Беше дръзнал сам да премине на територия, контролирана от муджахидини, за да се срещне с Жан-Пиер — значи трябва да е смелчага. Днес явно беше ядосан, защото именно той отведе руснаците в онзи капан в Дарг. Сигурно иска да нанесе бързо ответен удар, за да си възвърне инициативата…

Размишленията на Елис бяха внезапно прекъснати, когато още една фигура се появи от джамията — брадат мъж в бяла риза с открита яка и тъмни панталони европейска кройка.

— Исусе Христе всемогъщи! — промълви Елис. — Това е Жан-Пиер!

— Ах! — извика Джейн.

— Сега пък какво става, по дяволите? — като на себе си проговори Елис.

— Мислех си, че никога няма да го видя пак — каза Джейн.

Елис погледна към нея. На лицето й имаше странно изражение. След миг той осъзна, че то изразява угризения на съвестта.

Отново концентрира вниманието си върху сцената, разиграваща се в селото. Жан-Пиер говореше с руския офицер и жестикулираше, сочейки нагоре към планината.

— Особено е застанал — каза Джейн. — Като че ли се е наранил.

— Към нас ли сочи? — попита Елис.

— Той не знае за това място — никой не знае. Може ли да ни види?

— Не.

— Ние обаче го виждаме — рече тя, изпълнена със съмнения.

— Да, но той стои прав, и то на равно. А ние лежим по корем, надничаме изпод одеяло и обстановката наоколо ни прикрива. Той не може да ни забележи, освен ако не знае къде точно да гледа.

— Тогава трябва да сочи към пещерите.

— Да.

— Сигурно казва на руснаците да търсят там.

— Да.

— Но това е ужасно. Как може той да… — Гласът й заглъхна и след известно мълчание тя добави: — Ама разбира се, та нали това прави още откакто пристигнахме — предава тукашните хора на руснаците.

Елис забеляза, че Анатолий като че говори по мобилен телефон. След миг един от кръжащите „Хинд“-ове изрева над завитите глави на Елис и Джейн и се приземи — те вече не го виждаха, но добре го чуваха — на върха на хребета.

Жан-Пиер и Анатолий се отдалечаваха от джамията.

Жан-Пиер куцаше.

— Той наистина е ранен — каза Елис.

— Чудя се какво ли е станало?

На Елис му се струваше, че Жан-Пиер е бил пребит от бой, но реши да замълчи. Мислеше какво ли става сега в главата на Джейн. Ето го там нейния съпруг, върви заедно с офицер от КГБ — полковник, заключи Елис по униформата. А ето я и нея тук, в набързо стъкмено легло с друг мъж. Дали чувства вина? Срам? Дали се чувства предателка? Или не съжалява? Дали мрази Жан-Пиер, или просто е разочарована? Тя е била влюбена в него — дали е останало нещо от тази любов? Попита я:

— Какво чувстваш, като го наблюдаваш?

Джейн погледна Елис дълго, сериозно — и той за момент си помисли, че сега ще се разбеснее, но тя просто беше приела въпроса наистина сериозно. Накрая рече:

— Тъга. — После извърна поглед обратно към селото.

Жан-Пиер и Анатолий се бяха отправили към къщата на Джейн, където Шантал лежеше, скрита на покрива.

Джейн каза:

— Мисля, че търсят мен.

Лицето й се бе удължило от страх, докато се взираше в двете мъжки фигури там долу. Елис не смяташе, че руснаците са изминали всичкия този път с толкова войници и машини само заради Джейн, но нищо не й каза.

Жан-Пиер и Анатолий минаха през двора на бившия дюкян и влязоха в сградата.

— Само недей да плачеш, мъничкото ми момиченце! — прошепна Джейн.

Цяло чудо беше, че Шантал още спи, помисли си Елис. А може би не спи, може би отдавна е будна и плаче, но виковете й не се чуват от шума на хеликоптерите. Може би войниците не бяха я чули, защото точно над главите им в този момент мина хеликоптер. Може би по-чувствителните уши на баща й ще доловят звуците, които не бяха привлекли вниманието на незаинтересован непознат. Може би…

Двамата мъже излязоха от къщата.

Спряха за момент на двора и оживено разговаряха за нещо. Жан-Пиер закуцука към дървените стълби, които водеха към покрива. Изкачи първото стъпало с очевидно голяма мъка, после пак слезе. Размениха си няколко кратки реплики и руснакът се качи по стълбите.

Анатоли стигна до най-горното стъпало и пристъпи на покрива. Също като войника преди него, той хвърли поглед към разпръснатите завивки, огледа останалите къщи и после пак внимателно заоглежда покрива. Също като войника той побутна дюшека на Фара с ботуш. После коленичи до Шантал. Внимателно отдръпна чаршафа.

Джейн нададе някакъв нечленоразделен вик, когато розовото личице на Шантал се появи отдолу.

„Ако търсят Джейн — помисли си Елис, — сега ще вземат Шантал, защото знаят, че тя ще се предаде, за да е пак заедно с бебето си.“

Анатолий остана в продължение на няколко секунди неподвижен, загледан втренчено в малкия вързоп.

— О, господи, не издържам, не издържам! — изстена Джейн.

Елис я притисна здраво до себе си и каза:

— Чакай, чакай и гледай.

Той напрегна зрение, за да различи изражението на бебешкото личице, но разстоянието беше прекадено голямо.

Руснакът като че премисляше нещо. Изведнъж взе решение. Пусна чаршафа, подпъхна го под бебето, изправи се и се отдалечи.

Джейн избухна в ридания.

Анатолий заговори нещо на Жан-Пиер от покрива, клатейки отрицателно глава. После се спусна обратно в двора.

— Защо ли го направи? — на глас размишляваше Елис. Това клатене на главата означаваше, че Анатолий лъже Жан-Пиер и му казва: „На покрива няма никой.“ Оттам следва, че Жан-Пиер би искал да вземе бебето, но Анатоли не иска. Това пък показва, че Жан-Пиер иска да намери Джейн, но руснакът не се интересува от нея.

Тогава от какво се интересува?

Изведнъж всичко му стана ясно. Търси него.

— Смятам, че здравата я оплесках — каза той, предимно на себе си. Жан-Пиер искаше да си получи Джейн и Шантал, но Анатолий търсеше него, Елис. Той иска да отмъсти за вчерашното унижение; иска да му попречи да се върне на Запад с договора на бунтовническите командири; освен това иска да изправи Елис на съд, за да докаже на целия свят, че ЦРУ стои зад афганистанското въстание. „Трябваше да се сетя за всичко това вчера — мрачно разсъждаваше Елис, — но бях замаян от успеха и си мислех само за Джейн. Освен това Анатолий няма как да знае, че съм тук — можех да съм в Дарг или Астана или да съм хванал гората с Масуд, — значи просто е опипвал почвата. Но почти успя. Анатолий има добри инстинкти. Той е опасен враг и битката още не е приключила.“

— Джейн хлипаше. Елис замилва косата й и се опитваше да я успокои, докато наблюдаваше как Жан-Пиер и Анатолий, се връщат към хеликоптерите, които още стояха в нивите с работещи двигатели.

„Хинд“-ът, който беше се приземил горе на върха, близо до пещерите, пак се издигна над главите на Елис и Джейн. Елис се почуди дали седмината ранени муджахидини горе в пещерата-клиника са били разпитвани, или са ги взели като пленници, а защо не и двете!

Всичко свърши много бързо. Войниците наизлязоха вкупом от джамията и се наблъскаха в „Хип“-а също тъй скоростно, както бяха излезли. Жан-Пиер и Анатолий се качиха в единия „Хинд“. Грозните машини се заиздигаха една след друга, лениво се отлепиха от земята, докато се извисиха над планинския връх, а после бързо излетяха в права линия на юг.

Елис, който знаеше какво си мисли Джейн в момента, каза:

— Изчакай само няколко секунди, докато всичките хеликоптери се изгубят от очи — не разваляй всичко сега.

Тя кимна през сълзи.

Селяните започнаха да се изнизват от джамията, изглеждаха уплашени. И последният хеликоптер се издигна и полетя в южна посока. Джейн се измъкна трескаво от спалния чувал, навлече шалварите и ризата си и се затича надолу по склона, като се хлъзгаше, препъваше и закопчаваше ризата си в движение. Елис я гледаше как се отдалечава и някак си усещаше, че тя го мрази в момента; осъзнаваше, че това чувство е съвсем нелогично и въпреки това не можеше да се отърве от него. „Още няма да тръгвам след нея — реши той. — Ще я оставя сама да прегърне пак малката Шантал.“

Загуби я от очи, когато тя сви край къщата на моллата. Елис погледна надолу към селото. Животът там постепенно се нормализираше. Чуваха се вече високи гласове и развълнувани викове. Децата търчаха наоколо, бръмчейки като хеликоптери, насочваха въображаеми пушки и гонеха пилетата по кьошетата, за да ги разпитват. Повечето от възрастните бавно се връщаха по домовете си, изглеждаха стреснати.

Елис си спомни седемте ранени муджахидини и едноръкото момче в пещерата. Реши да намине да ги види. Облече си дрехите, нави спалния чувал и потегли нагоре по планинската пътека.

Спомни си Алън Уиндърмън, в сивия си костюм и вратовръзката на райе, как чоплеше салатата си във вашингтонския ресторант и питаше: „Какви са шансовете руснаците да заловят нашия човек?“ „Нищожни — беше отвърнал Елис. — Ако не могат да заловят Масуд, защо пък ще могат да хванат внедрен агент, изпратен да се срещне с Масуд?“ Сега знаеше какъв е отговорът на този въпрос: защото имат помощта на Жан-Пиер.

— Господ да го накаже Жан-Пиер! — на глас изрече Елис.

Стигна до площадката пред пещерата. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Надяваше се руснаците да не са взели и момчето Муса заедно с ранените муджахидини — Мохамед щеше да бъде неутешим.

Влезе в пещерата. Слънцето вече беше високо и всичко се виждаше съвсем ясно. Всичките бяха там — лежаха неподвижни и безмълвни.

— Добре ли сте? — попита Елис на персийски.

Не получи никакъв отговор. Никой не помръдна.

— О, божичко! — прошепна той.

Коленичи до най-близкия бунтовник и докосна брадатото лице. Човекът лежеше в локва кръв. Беше застрелян в главата от упор.

Елис бързо обиколи всичките.

До един бяха мъртви.

Детето — също.