Кен Фолет
Долината на лъвовете (9)

Девета глава

Елис бе неспокоен, нетърпелив и гневен. Неспокоен — защото вече седми ден прекарваше в Долината на Петте лъва, а още не беше видял Масуд. Нетърпелив — защото за него беше ежедневно адско мъчение да гледа Джейн и Жан-Пиер как живеят заедно, работят заедно и заедно се радват на щастливото си малко момиченце. Гневен — защото сам се беше забъркал в тази идиотска ситуация; никой не му беше виновен.

Бяха му казали, че ще се срещне с Масуд днес, но великият водач още не се беше появил. Елис вървя цял ден вчера, за да стигне дотук. Сега бе в югозападния край на Долината на Петте лъва, на контролирана от руснаците територия. Тръгна от Банда, придружен от трима муджахидини — Али Ганим, Матула Хан и Юсуф Гул, — но групата се увеличаваше с по двама-трима във всяко село, през което минаваха, и сега дружината наброяваше около трийсетина души. Седяха в кръг под едно смокиново дърво, близо до върха на някакъв склон, ядяха смокини и чакаха.

В полите на възвишението започваше една доста плоска равнина и се простираше на юг — всъщност чак до Кабул, макар дотам да имаше около седемдесетина километра и самият град да не се виждаше. В същата посока, но много по-близо, се намираше военновъздушната база Баграм, само на петнайсет километра: сградите не се виждаха, но от време на време забелязваха по някой реактивен самолет да се издига във въздуха. Равнината представляваше плодородна мозайка от ниви и овощни градини, пресечена от потоци, които до един се вливаха в Реката на Петте лъва; самата тя се спущаше, все по-широка и по-дълбока, но не тъй бърза, към столичния град. Разбит път заобикаляше подножието на хълма и пълзеше нагоре по Долината чак до град Роха, който беше на северната граница с контролираната от руснаците територия. По пътя нямаше много движение: само селски каруци и от време на време по някой брониран автомобил. Там, където пътят пресичаше реката, имаше издигнат нов мост, построен от руснаците.

Елис се готвеше да взриви този мост.

Уроците за експлозивите, които даваше на местните, за да маскира колкото може по-дълго истинската си мисия, привлякоха страхотно внимание — дори му се наложи строго да ограничи броя на присъстващите. Слабият му персийски явно не се оказа пречка. Спомняше си малко фарси от Техеран и беше понаучил доста думи на персийски по пътя за насам с конвоя, така че успяваше да говори за терена, за храната, за коне и оръжия, но все още не можеше да казва неща, като: „Назъбването на експлозивния материал има ефект на фокусиране на фокусиране на взрива“. Така или иначе мисълта, че могат да вдигнат във въздуха какво ли не, се харесваше толкова много на тези афганистански юначаги, че публиката винаги го слушаше внимателно и прилежно. Той не можеше да ги научи какви са формулите за изчисляване на количеството тринитротулол, нужно за даден взрив, или даже да им покаже как да използват изчислителната лента на американската армия, направена съвсем като за идиоти, тъй като нито един от местните не беше учил математика в училище и повечето не можеха даже да четат. Въпреки това имаше възможност да ги запознае как да унищожават набелязани обекти по-решително и в същото време да използват по-малко материал, което бе много важно за тях, тъй като амунициите все не достигаха. Опита се, освен това да ги накара да възприемат основни мерки за безопасност при работа с взривни вещества, но тук претърпя пълен провал — според техните схващания само пъзльовците биха се пазили по този начин.

Междувременно мисълта за Джейн свирепо го измъчваше.

Ревнуваше, като я види да докосва Жан-Пиер; завиждаше, когато ги мерне двамата в пещерната клиника да работят тъй сръчно и тъй хармонично заедно; изпепеляваше го неудържимо мъжко желание, когато успееше да зърне набъбналите гърди на Джейн по време на кърмене. Често лежеше буден посред нощ в спалния си чувал в къщата на Исмаел Гул, където беше отседнал, и непрестанно се въртеше: някой път — облян в пот, друг път — разтърсен от студени тръпки. Не можеше да си намери удобно място на пръстения под, опитваше се да не чува приглушените звуци от Исмаел и жена му, които се любеха само на метър-два от него в съседната стая; като че ли дланите на ръцете го сърбяха да може да погали Джейн.

Никой не му беше виновен за всичко това, той сам си го навлече. Доброволно се съгласи да се заеме с тази мисия, обзет от глупавата надежда, че може да си върне Джейн. Такова отношение бе, първо, непрофесионално и, второ — незряло. И единственото, което си заслужаваше да стори, бе да се измъкне оттук колкото е възможно по-бързо.

А нищо не можеше да направи, докато не се срещне с Масуд.

Изправи се и неспокойно закрачи наоколо, като внимаваше обаче да остане в сянката на дървото, тъй че да не може да го види никой от пътя. На няколко метра от мястото се виждаше купчина усукани железа — там се бе разбил хеликоптер. Видя едно тънко парче стомана, приличащо на чиния за хранене, и тогава му хрумна една идея. От известно време се беше чудил как да им демонстрира ефекта на експлозивите с променена форма и сега се сети как да го направи.

Извади от мешката едно малко плоско парче ТНТ и джобно ножче. Муджахидините се насъбраха покрай него. Между тях беше Али Ганим, дребен, неугледен човечец с крив нос, криви зъби, малко гърбав, за когото разправяха, че имал четиринайсет деца. Елис с персийски букви изряза „Али“ върху ТНТ-то. Показа им го. Али разпозна името си. „Али“, повтори той и се ухили, разкривайки ужасните си зъби.

Елис постави експлозива с „гравираната“ страна надолу върху парчето стомана.

— Дано само да стане — с усмивка каза той и всички останали се усмихнаха в отговор, макар нито един от тях да не говореше английски. Извади макара с фитил от огромната си чанта и отряза едно около метър дълго парче. Извади взривателя от специалната си кутия и вкара края на фитила в цилиндричния накрайник. После закрепи накрайника към парчето ТНТ.

Погледна надолу към шосето. Не се виждаше никакво движение. Отнесе малката бомба от другата страна на хълма и я остави на около петдесет метра разстояние. Запали фитила с кибритена клечка и се върна обратно към смокиновото дърво.

Фитилът беше от бавногорящите. Елис размисли, докато чакаше: дали Масуд го е поставил под наблюдение, за да могат останалите муджахидини да го преценят колко пари струва? Дали водачът чакаше доказателство, че Елис е сериозен човек, когото муджахидините могат да уважават? Протоколът винаги е много важно нещо в една армия, дори и в революционно формирование. Но той нямаше излишно време за губене. Ако Масуд не се покажеше и днес, на Елис щеше да се наложи да зареже всичките тези глупости с експлозивите, да си признае, че е пратеник на Белия дом и да поиска незабавна среща с бунтовническия водач.

Чу се не особено впечатляващ гръм и се вдигна малко облаче прах. Муджахидините като че се разочароваха от такава слабосилна експлозия. Елис отиде и донесе обратно парчето метал, използвайки шала си, за да го държи — в случай че пари. Името „Али“ беше прорязано през него с грубо очертани персийски букви. Той го показа на муджахидините и между тях веднага се подхвана развълнуван разговор. Елис бе доволен: получи се много впечатляваща демонстрация на това, че експлозивът е по-мощен там, където е вдлъбнат, въпреки че човек логично би предположил точно обратното.

Муджахидините изведнъж се смълчаха. Елис се огледа и видя още една група от седем-осем мъже да приближава през билото на хълма. Пушките и кръглите им калпаци сочеха, че са муджахидини. Като се приближиха, Али се стегна изведнъж, все едно всеки момент може да се изпъне и да отдаде чест. Елис запита:

— Кои са тези?

— Масуд — отвърна Али.

— Кой от тях е той?

— Този в средата.

Елис съсредоточи вниманието си към централната фигура в групата. Масуд на пръв поглед по нищо не се отличаваше от останалите: слаб човек, среден на ръст, облечен в дрехи с военен цвят и с руски ботуши. Елис подробно огледа лицето му. Кожата му беше светла, мустакът — доста рядък, а брадата му приличаше на младежка. Имаше дълъг нос, закривен към върха. Живите тъмни очи бяха заобиколени от дълбоки бръчки, които го караха да изглежда поне пет години по-стар от двайсет и осем, истинската му възраст. Не беше хубаво лице, но от него личеше жива интелигентност и спокоен авторитет, което го отличаваше от останалите.

Той пристъпи директно към Елис, протегнал ръка.

— Аз съм Масуд.

— Елис Талер. — Елис се ръкува с него.

— Имаме намерение да взривим този мост — каза Масуд на френски.

— Още сега ли искате да го извършите?

— Да.

Елис прибра инструментите си в мешката, докато Масуд обиколи групата муджахидини: с някои се здрависа, на други кимна, прегърна един-двама, на всекиго каза по някоя дума.

След като се приготвиха, тръгнаха надолу по хълма на малки групички, надявайки се — така поне си помнели Елис, — че ако някой ги види, ще ги вземе за група селяни, а не за войскова единица на бунтовническата армия. Когато стигнаха до подножието на хълма, вече не се виждаха от пътя, макар че някой от хеликоптер над главите им би могъл да ги забележи. Елис реши, че ако чуят машината, ще се прикрият някъде. Тръгнаха към реката, следвайки тясна пътека посред обработваните ниви. Минаваха край малки къщички, виждаха ги хора, работещи по нивите — някои от тях старателно не им обръщаха внимание, други им махаха и ги поздравяваха на висок глас. Муджахидините стигнаха до реката и потеглиха покрай брега, възползвайки се от прикритието, което можеха да им предложат големите кръгли камъни и оскъдната растителност покрай водата. Когато бяха на около триста метра от моста, един малък конвой от военни камиони тръгна да го пресича, и те всички се изпокриха, докато тежките возила изтрополяха край тях на път към Роха. Елис лежеше под едно върбово дърво и откри, че и Масуд е до него.

— Ако унищожим моста — каза Масуд, — ще отрежем маршрута им за снабдяване към Роха.

След като отминаха камионите, те изчакаха няколко минути, изминаха останалия път до моста и се сбраха под него — там не се виждаха от пътя.

По средата на реката мостът се издигаше около седем метра над водата, която на същото място изглеждаше около три-четири метра дълбока. Елис видя, че е най-обикновен мост с трегери — две дълги стоманени подпорни греди, поддържащи плоска бетонна плоча. Бетонът беше само товар — цялото напрежение се поемаше от трегерите. Строши ли тях, с моста е свършено.

Елис се захвана с приготовленията. ТНТ-то представляваше жълти половинкилограмови блокчета. Той подреди десет блокчета едно до друго и ги свърза заедно с изолирбанд. После направи още три такива стека, изразходвайки всичкия си експлозив. Използваше ТНТ, защото този тип взрив най-често се намира в бомби, гранати, мини и „лимонки“, а муджахидините набавяха повечето си запаси от неексплодирали руски амуниции. Пластичният експлозив би бил по-подходящ за техните нужди, защото може да се натъпква в дупки, да се обвива около подпорни греди и да се оформя как ли не, но те бяха принудени да работят с материалите, които могат да намерят или да откраднат. От време на време успяваха да се докопат до малко пластичен от руските инженери, като го заменяха за марихуана, отглеждана в Долината, но този вид сделка — в която бяха намесени и посредници от афганистанската правителствена армия — беше доста рискована и запасите бяха твърде ограничени. Елис научи всичко това от човека на ЦРУ В Пешавар и то се оказа съвсем вярно.

Трегерите над него представляваха прави конструкции, разположени на около два метра една от друга. Елис каза на персийски:

— Някой да ми намери ей толкова дълга пръчка. — И показа разстоянието между трегерите. Един от муджахидините тръгна покрай брега на реката и измъкна младо дърво с корените. — Трябва ми още едно, същото като това — каза Елис.

Той сложи стек ТНТ отдолу на единия трегер и помоли един от бойците да го държи там. После закрепи още един стек на другата греда в подобна позиция; след това заклещи напряко ствола на младото дърво между двата стека, така че той ги притисна към местата им.

Прегази реката и направи абсолютно същото нещо и от другата страна на моста.

Описваше всичко, което прави, на някаква смесица от персийски, френски и английски, като ги оставяше сами да разберат, каквото могат — най-важното беше да го видят какво прави и какъв е резултатът после. Той свърза експлозивите с „Примакорд“ — високоексплозивния детониращ фитил, който гори със скорост седем хиляди метра в секунда, и скачи четирите стека, за да експлодират едновременно. После направи моряшки възел така, че двата шнура „Примакорд“ да се пресекат още веднъж.

— Целта — обясни той на Масуд на френски — е фитилът да прогори чак до ТНТ-то и от двата края, тъй че ако по някакъв начин шнурът се прекъсне от едната страна, бомбата все пак ще гръмне. — Препоръча това като обичайна предохранителна мярка.

Странно щастлив се чувстваше, докато работеше. Нещо успокоително имаше в механичните задачи и безстрастните изчисления на теглото експлозиви. А и сега, когато Масуд най-сетне се появи, той ще може да продължи нататък с мисията си.

Прокара „Примакорд“-а през реката, тъй че да не се вижда толкова — веществото гореше съвсем добре и под водата, — и го изтегли на брега. Прикрепи взривателна капсула към края на „Примакорд“-а, после свърза към нея парче обикновен фитил, изчислен да гори в продължение на четири минути.

— Готов ли си? — попита той Масуд, който отвърна утвърдително.

Елис запали фитила.

Всички с бързи крачки се отдалечиха и тръгнаха нагоре, срещу течението на реката. Елис изпитваше някаква тайна хлапашка радост от огромния взрив, който след малко щеше да се чуе и който бе негово дело. Останалите също изглеждаха развълнувани и се зачуди дали и той тъй неуспешно, като тях прикрива вътрешното си ликуване. Докато ги гледаше, опитвайки се да прецени, израженията им изведнъж драматично се измениха и всички застанаха нащрек като птици, които се ослушват по земята за движещи се червеи. И тогава Елис чу далечно трополене на танкови гъсеници.

Пътят не се виждаше оттам, където бяха застанали, но един от муджахидините бързо се покатери на близко дърво.

— Два са — докладва той отгоре.

Масуд хвана Елис за ръката.

— Можеш ли да унищожиш моста, докато танковете са на него? — попита той.

„Ох, мамка му — помисли Елис, — това е изпит!“

— Да — отвърна бързо.

Масуд кимна и леко се усмихна.

— Хубаво.

Елис се качи на дървото до бунтовника и погледна през нивите. Два черни танка тежко се подрусваха по тесния каменист път от Кабул. Чувстваше се много напрегнат: сега за първи път видя врага очи в очи. С бронираното си покритие и огромните оръдия те изглеждаха недосегаеми, особено — поставени до одърпаните муджахидини с древните пушки. Въпреки това Долината бе цялата осеяна с останки от танкове, които муджахидините бяха унищожили със саморъчно направени мини, добре поставени гранати и крадени руски ракети.

С танковете нямаше никакви други коли. Значи това не е патрул, нито атакуваща единица; най-вероятно караха танковете към Роха, след като са били на ремонт в Баграм или пък току-що са пристигнали от Съветския съюз.

Той започна да изчислява.

Танковете се движеха с около петнайсет километра в час, значи ще стигнат до моста след минута и половина. Фитилът беше горял по-малко от минута: имаше още поне три минути, докато стигне до взривателя. Както стоят нещата в момента, танковете ще минат през моста и вече ще са се отдалечили на безопасно разстояние преди експлозията.

Той скочи от дървото и побягна, като в същото време си мислеше: „Колко години точно са минали, мамка му, от последния път, когато съм бил в зона на военни действия?“

Чу стъпки зад себе си и се обърна да погледне. Али бягаше точно зад него, ужасно ухилен, и още двама мъже го следваха плътно по петите. Останалите се бяха изпокрили край реката.

След миг стигна до моста и клекна на коляно до бавногорящия фитил, като в същото време смъкна от рамо мешката си. Продължи да изчислява, докато се суетеше със закопчалката на чантата и търсеше джобното си ножче. Танковете сега са на минута разстояние оттук, помисли си той. Фитилът обикновено гори със скорост тридесет сантиметра всеки трийсет до четирийсет и пет секунди. А точно тази макара, която използваше, дали е от бавния, средния или бързия? Като че ли си спомняше, че е от бързия. Значи трийсет сантиметра за трийсетсекундно забавяне. За трийсет секунди може да пробяга около сто и петдесет метра — достатъчно, за да е в безопасност (е, не съвсем, но почти).

Отвори джобното си ножче и го подаде на Али, който беше коленичил до него. Елис грабна фитила на около трийсет сантиметра, откъдето бе свързан с взривателя, и го вдигна с две ръце към Али, за да го пререже. Той остана с отрязания край в лявата ръка и с горящия фитил в дясната. Не беше сигурен дали вече е време пак да запали отрязания край. Трябваше да види на какво разстояние са танковете.

Изкачи се по стръмния бряг, като още държеше и двете парчета фитил. Зад него „Примакорд“-ът се провлече по реката. Надзърна над парапета на моста. Огромните черни танкове се търкаляха и все повече наближаваха. След колко време? Пресмяташе с бясна скорост. Преброи секундите, като измери на око колко са изминали танковете за това време; а после — без да пресмята, а просто молейки се Господ да му помогне — той сложи горящия край на несвързания фитил към отрязания край, който все още беше свързан с бомбите.

Постави внимателно горящия фитил на земята и побягна.

Али и останалите двама муджахидини го последваха. Отначало високият бряг ги скриваше от танковете, но когато машините наближиха още повече, четиримата бягащи мъже се виждаха вече съвсем ясно. Елис броеше бавноизтичащите секунди, докато трополенето на танковете се превърна в рев по моста.

Онези на оръдията в танковете се поколебаха само секунда: афганци, които бягат от тях, могат да се приемат за бунтовници и съответно са удобни за учебна мишена. Чу се двойно „бум“ и два снаряда прелетяха над главата на Елис. Той смени посоката, затича настрани, по-далеч от реката, и трескаво мислеше: „Сега войникът наглася обхвата… сега обръща оръдието към мен… прицелва се… сега!“ Той пак смени посоката, сви обратно към реката и само секунда по-късно чу още един гърмеж. Снарядът падна достатъчно близо до него, за да го обсипе с почва и камъни. „Следващият ще ме удари — помисли си, — освен ако проклетата бомба не вземе да гръмне преди това. Ах, мамка му! Защо ми трябваше да тръгна да се правя на мъж пред Масуд?“ После чу тракане: подготвяха картечницата. Трудно е да се прицелиш правилно от движещ се танк, мина му през ума, но може би те ще спрат. Представи си как лети към него дъжд от картечни куршуми и го побиха ужасни тръпки. Изведнъж осъзна, че може да предугади какво точно ще направят руснаците: ще спрат танковете там, откъдето най-ясно се виждат измъкващите се муджахидини, а това е по средата на моста. Но дали бомбата ще избухне, преди картечарите да ударят своите мишени? Той затича още по-бързо, сърцето му тупаше лудо, поемаше си дъх с цели гърди. „Не искам да умра — помисли си, — макар че тя обича него.“ Видя как куршумите откъртиха парче от огромен камък почти пред краката му. Изви внезапно, но потокът от картечен огън го последва. Всичко изглеждаше безнадеждно: той беше лесна мишена. Чу един от муджахидините зад него, че извика, а после удариха и него, два пъти един след друг — усети изгаряща болка на хълбока, а после — удар като от силен юмрук вдясно на задните части. Вторият удар парализира за миг крака му и той се спъна и падна, като одра зле гърдите си, после се превъртя по гръб. Седна, без да обръща внимание на болката, и се опита да се раздвижи. Двата танка бяха спрели на моста. Али, който беше точно зад него, сега сложи ръце под мишниците на Елис и се опита да го вдигне. Двамата бяха застанали като мюре: картечарите и танковете нямаше как да не ги улучат.

Тогава бомбата гръмна.

Четирите едновременни експлозии прерязаха моста от двата края, оставяйки по този начин средната секция — с два танка на нея — без абсолютно никаква опора. Първо започна да пропада бавно, тъй като счупените неравни краища се закачаха отстрани; после мостът се освободи и се сгромоляса много зрелищно в бързите води на реката — хоризонтално, с чудовищен плисък. Водите величествено се разделиха и за миг се видя дъното на речното корито, а после пак се събраха с един звук, приличен на гръмотевица.

Когато шумът заглъхна, Елис чу победния вик на муджахидините. Някои от тях се показаха от прикритията си и се затичаха към полупотопените танкове. Али вдигна Елис. Той внезапно усети крака си и заедно с това — една огромна болка.

Не съм сигурен, че мога да ходя — каза на Али на персийски. Направи една крачка и щеше да падне, ако Али не беше го уловил. — Ох, мамка му! — продължи на английски Елис. — Май че имам куршум в задника.

Чу изстрели. Погледна нагоре и видя, че оцелелите руснаци се опитват да избягат от танковете, а бунтовниците гърмят по тях на гюме. „Хладнокръвни копелдаци са това афганците“, помисли Елис. Като погледна надолу, видя, че десният крачол на панталоните му е подгизнал от кръв. Това трябва да е от повърхностната рана, предположи той: чувстваше, че куршумът все още затиска отверстието на другата рана.

Масуд тръгна да го посрещне, широко усмихнат.

— Хубава работа свърши с моста — каза той с ужасния си френски акцент. — Разкошна!

— Благодаря — каза Елис. — Но не съм дошъл тук да вдигам във въздуха мостове. — Чувстваше се слаб и малко му се виеше свят, но сега бе точно моментът да обясни каква е задачата му. — Дошъл съм, за да сключа сделка.

Масуд го погледна любопитно.

— Откъде си ти?

— От Вашингтон. Белият дом. Аз представлявам президента на Съединените щати.

— Масуд кимна. Никак не изглеждаше изненадан.

— Добре. Радвам се.

Точно в този момент Елис припадна.

 

 

Същата вечер той отправи предложението, с което бе дошъл при Масуд.

Муджахидините стъкмиха една носилка и го понесоха нагоре по Долината към Астана, където спряха привечер. Масуд вече беше изпратил вестоносец към Банда, за да доведе Жан-Пиер, който трябваше да пристигне по някое време утре, за да извади куршума от тялото на Елис. Междувременно те всички се настаниха под сайванта на една селска къща. Болката на Елис беше се попритъпила, но той беше отслабнал от пътуването. Муджахидините наложиха някакви бабешки превръзки на раните му.

Час — час и нещо след пристигането му дадоха горещ, сладък зелен чай, който го съживи донякъде, а след още малко всички хапнаха черници и кисело мляко за вечеря. Обикновено така се случваше с муджихединнте — Елис бе забелязал, докато пътуваше с конвоя от Пакистан към Долината: час-два, след като пристигнат някъде, изведнъж се появяваше храна. Не знаеше дали я купуват, дали заповядват да им я донесат, или я вземат в дар, но се досещаше, че тази храна е безплатна, че някой път им я дават с желание, а друг път — твърде неохотно.

Като хапнаха, Масуд седна близо до Елис и в следващите няколко минути почти всички останали бунтовници се изнесоха един по един, оставяйки Масуд и двама от неговите „адютанти“ насаме с Елис. Елис знаеше, че трябва да говори с Масуд сега, защото може да не му се удаде друга такава възможност още поне седмица. Въпреки това се чувстваше прекадено слаб и изтощен за тази деликатна и трудна задача.

Масуд каза:

— Преди много години една чужда държава помолила краля на Афганистан да й изпрати петстотин бойци, за да помогнат в някаква война. Афганистанският крал изпратил петима мъже от нашата Долина с послание, в което се казвало, че е по-добре да имаш пет лъва, отколкото петстотин лисици. И така нашата долина започнала да се нарича Долината на Петте лъва. — Той се усмихна. — Днес ти беше лъв.

Елис продължи в същия стил:

— Чух легенда, която разказва, че едно време имало петима велики воини, наричани Петте лъва, и всеки от тях охранявал петте подхода към Долината. И чух, че затова теб те наричат Шестия лъв.

— Стига с легендите — с усмивка каза Масуд. — Какво имаш да ми казваш?

Елис беше репетирал този разговор и в неговия сценарий не се започваше толкова рязко. Явно ориенталските иносказателни преговори не бяха в стила на Масуд. Елис каза:

— Първо трябва да те помоля да ми кажеш каква е твоята преценка за войната.

Масуд кимна и помисли няколко секунди, преди да даде отговора:

— Руснаците имат дванайсет хиляди войници в град Роха, портата към нашата Долина. Дислоцирането на силите е, както винаги: първо — минни полета, после — афганистански войски, после — руски войски, за да могат да спрат афганците, ако обърнат в бяг. Очакват още хиляда и двеста мъже като подкрепление. Планират да започнат мащабна офанзива нагоре по Долината до две седмици. Целта им е да унищожат нашите формирования.

Елис се почуди откъде ли Масуд има толкова точни сведения, но не беше толкова нетактичен, че да го попита. Вместо това каза:

— А дали ще успее тази офанзива?

— Не — отвърна Масуд тихо, но уверено. — Когато те нападнат, ние потъваме из шубраците, тъй че няма с кого да се бият. Когато спрат, ние ги изтласкваме от височините и прекъсваме линиите им за комуникация. Постепенно ги изтощаваме. Изведнъж се оказва, че те губят огромни ресурси, за да задържат територия, която не им дава военно предимство. Най-накрая се оттеглят. Винаги е така.

„Това е партизанска война като по учебник“, помисли си Елис. Без съмнение Масуд може да научи останалите племенни вождове на много неща.

— Колко време мислиш, че ще продължат руснаците да правят такива безплодни атаки?

Масуд сви рамене.

— Това е в ръцете на Аллах.

— Ще можете ли някога да ги изгоните от страната си?

— Виетнамците изгониха американците — каза Масуд с усмивка.

— Знам, бях там — призна Елис. — А ти знаеш ли как успяха да го направят?

— Един от важните фактори според мен е, че виетнамците получаваха от руснаците запаси от най-съвременните оръжия, особено преносимите ракетни установки „земя-въздух“. Това е единственият начин партизанските сили да се борят срещу самолети и хеликоптери.

— Съгласен съм — потвърди Елис. — Което е още по-важно: правителството на Съединените щати също е съгласно с теб. Бихме искали да ви помогнем да намерите по-добри оръжия. Но затова искаме да видим как действително напредвате срещу врага с тези оръжия. Американският народ би искал да види какво получава за парите, които е платил. След колко време смяташ, че афганската съпротива ще бъде в състояние да започне обединени атаки срещу руски позиции из цялата страна, тъй както направиха виетнамците към края на войната?

Масуд тръсна глава, изпълнен със съмнения.

— Обединението на Съпротивата е на много ранен етап.

— Какви са главните пречки? — Елис задържа дъх, молейки се Масуд да отговори така, както той бе очаквал.

— Недоверието между различните военизирани групи е основната пречка.

Елис съвсем искрено си отдъхна.

Масуд продължи:

— Ние сме различни племена, различни нации и имаме различни командири. Другите партизански групи нападат моите конвои и крадат от запасите ни.

— Недоверие — повтори Елис. — Какво друго?

— Комуникацията. Трябва ни постоянна мрежа от вестоносци. Най-накрая — трябва да имаме и радиовръзка, но това е далеч в бъдещето.

— Недоверие и недостатъчна комуникация. — Елис точно това се беше надявал да чуе. — Нека да говорим за нещо друго. — Чувстваше се ужасно уморен: Доста кръв беше загубил. Пребори се със силното желание да затвори очи. — Вие тук, в Долината, сте развили изкуството на партизанската война по-успешно от където и да е другаде по територията на Афганистан. Останалите водачи още губят хора и оръжие, за да защитават низините и да атакуват силни руски позиции. Ние бихме искали ти да обучиш мъже от други краища на страната на съвременни партизански тактики. Би ли се съгласил?

— Да, мисля, че разбирам накъде биеш — каза Масуд. — След година — година и нещо във всяка зона, където действа Съпротивата, ще има по една бойна ядка мъже, които са били обучени в Долината на Петте лъва. Те ще оформят мрежата за комуникации. Те ще се разбират един друг, ще се доверяват на мен… — Гласът му затихна, но Елис разбра по лицето му, че продължава да обмисля последствията.

— Добре — рече Елис. Силите му бяха свършили, но и задачата бе почти изпълнена. — Ето за каква сделка става дума. Ако можеш да стигнеш до споразумение с останалите командири и да започнеш програма на обучение, САЩ ще ви снабдят с RPG-7 ракетни установки, ракети „земя-въздух“ и радиотехника. Но има двама конкретни командири, които трябва да влязат в това споразумение. Това са Джахан Камил, в Долината Пих, и Амал Азизи, командирът на Файзабад.

Масуд мрачно се усмихна:

— Избрали сте най-трудните.

— Знам — отвърна Елис. — Можеш ли да го направиш?

— Нека да си помисля — каза Масуд.

— Добре. — Изтощен до крайност, Елис се отпусна на студената земя и затвори очи. След миг само вече беше заспал.