Кен Фолет
Долината на лъвовете (3)

Трета глава

Джейн постла закърпена бяла покривка върху мъничката маса на Елис и постави отгоре очукани, събрани от различни комплекти, прибори за двама. Намери една бутилка „фльори“ в шкафа под мивката и я отвори. Изкуши се да я опита, после реши да изчака Елис. Извади чаши, сол и чер пипер, горчица и хартиени салфетки. Зачуди се дали да не почне с готвенето. Не, по-добре да го остави за него.

Не харесваше стаята на Елис. Беше гола, претъпкана с какво ли не и някак безлична. Доста изненадана остана, когато я видя за първи път. Вече ходеше от доста време с този топлосърдечен, спокоен, зрял мъж и очакваше той да живее в дом, който изразява неговата същност — хубав, удобен апартамент, пълен със спомени от богатото му на преживявания минало. Но човек никога не би се досетил, че живеещият тук е бил женен, сражавал се е на фронта, вземал е ЛСД, бил е капитан на училищния отбор по американски футбол. Студените бели стени бяха украсени само е няколко набързо избрани плаката. Порцеланът бе купен от вехтошарски магазини, а тенджерите бяха от най-евтините тенекиени артикули. По поетичните сборници с меки корици на полицата нямаше никакви надписи. Държеше дънките и пуловерите си в пластмасов куфар под скърцащото легло. Къде са му дипломите от училище, снимките на племенници и племеннички, дълго кътаното томче с „Хотелът на разбитите сърца“, къде са сувенирните джобни ножчета от Болоня и Ниагарския водопад, къде е салатиерата от тиково дърво, което всеки рано или късно получава като подарък от родителите си? В стаята нямаше нищо наистина важно, нито една от онези вещи, които човек пази не толкова заради истинската им стойност, колкото заради спомените, които съхраняват; нямаше частичка от душата му.

Това бе стаята на един самотен човек, потаен човек, който не би споделил най-съкровените си мисли с никого. Постепенно, с натежало от мъка сърце, Джейн бе осъзнала, че Елис наистина е точно такъв като стаята си — студен и потаен.

Беше просто невероятно. Той бе толкова уверен в собствените си сили. Ходеше с високо вдигната глава, сякаш никога в живота си не се е страхувал от когото и да е. В леглото беше абсолютно невъздържан, съвсем наясно със собствената си сексуалност. Готов бе да каже всичко, да направи всичко, без да се притеснява, да се колебае или срамува. Джейн не бе срещала мъж като него. Но прекалено много пъти се бе случвало — в леглото или в ресторанта, или просто като се разхождат по улицата, докато се смее с него или го слуша как говори, или наблюдава как край очите му се събират малки бръчици, ако усилено разсъждава върху нещо, или когато прегръща топлото му тяло — изведнъж да разбере, че той вече не е с нея. В тези моменти на отдалечаване той вече не бе любвеобилен, нито забавен, нито замислен или грижовен, или галантен, или състрадателен. Караше я да се чувства изключена от неговия свят — като случайна непозната, нахално вмъкнала се в личния му живот. Все едно слънцето се е скрило зад облак…

Знаеше, че ще трябва да го напусне. Обичаше го до самозабрава, но той, изглежда, не можеше да отвърне подобаващо на тази обич. Той бе на тридесет и три и ако не бе научил досега изкуството как се дарява любов, никога нямаше и да се научи.

Тя седна на дивана и се зачете в „Обзървър“, който беше купила по пътя за насам от будката с чуждестранни издания на булевард „Распей“. На първа страница имаше репортаж от Афганистан. Страната й се стори подходящо място, където да забрави Елис.

Идеята й се бе харесала още от самото начало. Макар да обичаше Париж и работата й да бе най-малкото разнообразна, на нея й се искаше нещо повече: опит, приключения, възможност да направи нещо истинско за каузата на свободата. Не се боеше. Жан-Пиер й беше казал, че докторите са твърде драгоценни, за да ги пратят в зоната на бойни действия. Съществуваше риск да бъдеш ударен от заблудена бомба или да попаднеш в престрелка, но вероятно не бе по-зле от постоянната опасност да те прегази някоя кола в Париж. Освен това й беше адски любопитно да научи как точно живеят бунтовниците в Афганистан.

— Какво ядат там? — засипваше тя е въпроси Жан-Пиер. — Какви дрехи носят? В палатки ли живеят? Имат ли тоалетни?

— Няма тоалетни — отвърна й той. — Няма ток. Няма пътища, нито вино. Няма коли. Няма парно отопление. Няма зъболекари. Няма пощальони. Няма телефони. Няма ресторанти. Няма реклами. Няма кока-кола. Няма прогнози за времето, няма репортажи от фондовата борса, няма архитекти по вътрешен дизайн, няма социални служби, няма червило, нито дамски тампони, нито модни тенденции, нито официални вечери, нито стоянки за таксита, нито автобусни спирки…

— Стига! — прекъсна го тя; той би могъл да продължи с изреждането още часове наред. — Трябва да имат поне автобуси и таксита.

— По селата няма. Аз заминавам за един район, който се нарича Долината на Петте лъва, бунтовническа крепост в полите на Хималаите. Там си е било нецивилизовано даже и преди руснаците да го бомбардират.

Джейн беше съвсем сигурна, че може щастливо да преживее и без водопроводна инсталация, червило или прогнози за времето. Подозираше, че той подценява опасността, макар да не е зона на военни действия, но по някаква странна причина това не я стресна особено. Майка й ще изпадне в истерия, разбира се. Баща й, ако беше още жив, щеше сигурно да каже: „Късмет, Джейни!“. Той разбираше, че трябва човек да направи нещо стойностно в тоя живот. Макар да беше добър лекар, така и никога не забогатя, защото където и да живееха — в Насау, Кайро, Сингапур, но най-вече в Родезия, той винаги лекуваше бедните без пари и те не спираха да се тълпят пред кабинета му — по този начин прогонваха пациентите, готови да си платят за прегледа.

Зареяните й мисли бяха прекъснати от стъпки по стълбището. Осъзна, че не бе прочела повече от два-три реда от вестника. Вдигна глава и се заслуша. Не приличаха на стъпките на Елис. Въпреки това на вратата се почука.

Джейн остави вестника и отвори вратата. На прага стоеше Жан-Пиер. Бе почти толкова изненадан да я види, колкото и тя. За момент двамата безмълвно се взираха един в друг. Джейн каза:

— Изглеждаш гузен. И аз ли?

— Да — отвърна той и се усмихна широко.

— Тъкмо си мислех за теб. Влизай.

Той пристъпи в стаята и хвърли поглед наоколо.

— Елис не е ли тук?

— Очаквам го всеки момент. Сядай.

Жан-Пиер прегъна дългото си тяло на дивана. Джейн си помисли — и то не за първи път, — че той сигурно е най-красивия мъж, когото някога е виждала. Лицето му беше с абсолютно правилни черти, високо чело, добре очертан, доста аристократичен нос, светлокафяви очи и чувствена уста, която бе отчасти скрита под гъста тъмнокафява брада и мустаци, в които имаше по-светлокестеняви кичури. Дрехите му бяха евтини, но внимателно подбрани, и той ги носеше с небрежна елегантност, на която самата Джейн често завиждаше.

Много го харесваше. Големият му недостатък беше, че има прекалено високо мнение за себе си, но даже и това правеше тъй наивно, че чак бе очарователен като хлапак, готов винаги да се изфука с нещо. Харесваше й неговият идеализъм и отдадеността му към медицината. Притежаваше страхотен чар. Имаше, освен това, и развинтено въображение, което понякога я разсмиваше: по повод на някоя глупост, може би дори само грешка на езика, той беше готов да се хвърли в остроумен монолог, който някой път продължаваше десет-петнайсет минути. Веднъж някой цитира изказване на Жан-Пол Сартр за футбола и Жан-Пиер веднага излезе със съчинен в момента коментар на футболен мач, тъй както вероятно би го описал философ от школата на екзистенциалистите. Тогава Джейн се смя, докато я заболя коремът. Приятели казваха, че тази негова веселост си имала и обратна страна, настроения на черна депресия, но Джейн не го бе виждала в такова състояние.

— Пийни си от виното на Елис — предложи тя и вдигна бутилката от масата.

— Не, благодаря.

— Да не тренираш за пребиваването си в мюсюлманския свят?

— Не, не точно.

Изглеждаше ужасно сериозен.

— Какво е станало? — попита тя.

— Трябва сериозно да си поговоря с теб — отвърна той.

— Та нали си говорихме преди три дни само, не помниш ли? — шеговито подхвана тя. — Помоли ме да зарежа гаджето си и да тръгна с теб за Афганистан — едно предложение, на което малко момичета биха устояли.

— Говори сериозно.

— Добре. Още не съм решила.

— Джейн, разбрах нещо ужасно за Елис.

Погледна го заинтригувана. Какво ли предстои да чуе? Дали ще съчини някоя история, дали ще я излъже, за да я убеди да тръгне с него? Не, едва ли, помисли си тя.

— Окей, какво научи?

— Той не е това, на което се преструва — каза Жан-Пиер.

Как мелодраматично прозвуча само!

— Няма нужда да ми говориш с тон на погребален агент. Какво точно имаш предвид?

— Той не е поет без пукната пара в джоба. Работи за американското правителство.

Джейн се намръщи.

— За американското правителство?! — Първата й мисъл беше, че Жан-Пиер нещо е сбъркал адреса. — Той дава уроци по английски на някои французи, които работят за правителството на Щатите…

— Нямах предвид това. Той слухти из радикалните групировки. Агент е. Работи за ЦРУ.

Джейн избухна в луд смях.

— Какви глупости говориш! Да не си помисли, че можеш да ме накараш да го напусна, като ми изтърсиш такова нещо?

— Вярно е, Джейн.

— Не е вярно. Елис не може да е шпионин. Не смяташ ли, че щях да знам? Та аз на практика почти живея с него вече от година.

— Да, но не сте в една къща, нали така?

— Няма значение. Аз го познавам. — Даже в момента, в който изричаше тези думи, Джейн си помисли: „Това би обяснило много неща.“ Тя всъщност не познаваше Елис истински. Но достатъчно добре го познаваше, за да е сигурна, че той не е първосигнален, подъл, измамен или, просто казано, зъл.

— Всички за това говорят — каза Жан-Пиер. — Рахми Коскун беше арестуван тази сутрин и всички казват, че Елис е виновен.

— Защо е бил арестуван Рахми?

Жан-Пиер сви рамене.

— За подривни действия естествено. Така или иначе, Раул Клермон търчи из целия град да търси Елис и някой хора искат да си отмъстят.

— О, Жан-Пиер, това е направо смешно! — каза Джейн. Изведнъж й стана адски горещо. Отиде до прозореца и го отвори. Като надникна долу към улицата, забеляза русата глава на Елис в този момент да се шмугва във входа. — Е — обърна се тя към Жан-Пиер, — ето го и него. Сега ще ти се наложи да повториш смехотворната си историйка и пред него. — Тя чу стъпките на Елис по стълбището.

— Това и смятам да направя — отвърна Жан-Пиер. — Защо си мислиш, че съм дошъл? Дойдох да го предупредя, че са по петите му.

Джейн разбра, че Жан-Пиер говори искрено: той сериозно вярваше на собствените си приказки. Е, Елис съвсем скоро ще му каже за какво става дума.

Вратата се отвори и Елис се появи в стаята.

Изглеждаше много щастлив, като че ли едва се сдържаше да й съобщи някаква страхотна новина, и в момента, в който видя кръглото му усмихнато лице и носа с белег от старо счупване, и проникновените сини очи, сърцето на Джейн прескочи неспокойно, виновно, задето бе флиртувала досега с Жан-Пиер.

Елис се спря на прага, изненадан да види Жан-Пиер. Усмивката му като че угасна.

— Привет и на двамата — каза той. Затвори вратата зад себе си и я заключи; това му беше навик. Джейн винаги си беше мислила, че е някаква малка странност, но сега й хрумна, че един шпионин точно така би постъпвал. Прогони тази мисъл от главата си.

Жан-Пиер заговори пръв:

— По петите ти са, Елис. Научили са. Търсят те навсякъде.

Джейн местеше поглед от единия към другия. Жан-Пиер бе по-висок от Елис, но Елис бе широкоплещест, с яки гърди. Стояха, вперили очи един в друг — също като котараци, преда да се счепкат в бой.

Джейн прегърна Елис, виновно го целуна и каза:

— Някой е наприказвал на Жан-Пиер разни глупости, че ти си бил агент на ЦРУ.

Жан-Пиер се беше надвесил през прозореца и оглеждаше улицата отдолу. Сега извърна лице към тях.

— Кажи й, Елис!

— Откъде ти хрумна това? — попита го Елис.

— Всички приказват.

— А от кого по-точно го чу? — попита Елис със стоманен глас.

— Раул Клермон.

Елис кимна. Превключвайки на английски, той каза:

— Джейн, би ли седнала?

— Не искам да сядам — раздразнено отвърна тя.

— Имам нещо да ти кажа — рече той.

„Не може да е вярно, просто не може.“ Джейн усети как гърлото й се стяга от паника.

— Тогава ми го кажи — каза тя — и стига си ме молил да седна!

Елис хвърли поглед към Жан-Пиер.

— Би ли ни оставил насаме? — каза той на френски.

Джейн започна да се ядосва.

— Какво толкова има да ми разправяш? Защо просто не кажеш, че Жан-Пиер греши? Кажи ми, че не си шпионин, Елис, преди да съм се побъркала!

— Не е толкова просто — отвърна Елис.

— Просто е! — Вече не можеше да сдържи истеричните нотки в гласа си. — Той твърди, че си шпионин, че работиш за американското правителство и че си ме лъгал — непрестанно, безсрамно и подло — от деня, когато те срещнах! Вярно ли е това? Вярно ли е или не? Е?

Елис въздъхна.

— Като че ли е вярно.

Джейн се чувстваше, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Копеле такова! — изпищя тя. — Гадно копеле такова!

Лицето на Елис остана каменно.

— Щях да ти кажа днес.

На вратата се почука. Те и двамата не обърнаха внимание на това.

— Шпионирал си мен и всичките ми приятели! — извика Джейн. — Толкова ме е срам!

— Работата ми тук приключи — каза Елис. — Няма да се налага повече да те лъжа.

— Няма и да имаш тази възможност. Никога повече не искам да те виждам!

Чукането се повтори и Жан-Пиер каза на френски:

— Има някой на вратата.

Елис каза:

— Нали не говориш сериозно — че не искаш повече да ме виждаш?

— Ти просто не разбираш какво ми причини, нали? — попита тя.

Жан-Пиер рече:

— Отворете проклетата врата, по дяволите!

Джейн промълви:

— О, боже милостиви! — И пристъпи към вратата. Отключи я и отвори. Там стоеше висок, широкоплещест мъж в зелено кадифено сако с един ръкав, на който имаше разпорено. Джейн никога преди не беше го виждала. Тя каза: — Какво, по дяволите, искате пък вие? — После видя, че той има пистолет в ръката.

Следващите няколко секунди като че ли преминаха на забавен кадър.

Джейн мигновено разбра, че ако Жан-Пиер е бил прав за това, че Елис е шпионин, той сигурно е прав и като казва, че някой го търси, за да си отмъсти, и че в света, в който тайно от нея се е подвизавал Елис, „отмъщение“ наистина може да означава почукване на вратата и някакъв мъж с пистолет.

Тя отвори уста, за да извика.

Мъжът се поколеба за частица от секундата. Изглеждаше изненадан, като че ли не бе очаквал да види жена. Погледът му прескочи от Джейн към Жан-Пиер и после обратно: знаеше, че Жан-Пиер не е човекът, по когото трябва да стреля. Обърка се, защото не можеше да види Елис, който бе скрит зад полуотворената врата.

Вместо да крещи, Джейн се опита да тресне вратата.

В момента, в който я хласна към въоръжения, той видя какво прави тя и бутна крак в отвора. Вратата удари обувката му и отскочи. Но пристъпвайки напред, той беше разперил ръце, за да не загуби равновесие, и сега пистолетът му сочеше нагоре към ъгъла на тавана.

През ума на Джейн мина: „Този ще убие Елис. Ще убие Елис!“

Тя се хвърли към въоръжения и заудря лицето му с юмруци, защото изведнъж бе осъзнала, че макар да мрази Елис, не иска той да умре.

Мъжът се разконцентрира само за част от секундата. Тласна Джейн настрана със силната си десница. Тя падна тежко, озова се седнала на пода, с адска болка в кръста.

Видя всичко, което последва, с една ужасяваща яснота.

Ръката, която я бе блъснала, се върна и силно бутна вратата. Докато непознатият замахна с ръката, в която държеше пистолета, Елис пристъпи към него с бутилката вино, вдигнал я високо над главата си. Пистолетът гръмна в момента, в който бутилката вече се спущаше, и шумът от изстрела се сля със звука от строшено стъкло.

Джейн ужасено се взираше в двамата мъже.

После въоръженият се строполи, а Елис остана прав и тя разбра, че изстрелът не е улучил целта.

Елис се наведе и грабна пистолета от ръката на мъжа.

Джейн с мъка се изправи на крака.

— Добре ли си? — попита я Елис.

— Жива съм.

Той се обърна към Жан-Пиер:

— Колко са на улицата?

Жан-Пиер погледна през прозореца.

— Няма никой.

Елис изглеждаше изненадан.

— Трябва да са се скрили. — Сложи пистолета в джоба си и пристъпи към библиотечния шкаф. — Дръпнете се — каза и събори шкафа на пода.

Зад него имаше врата, която Елис отвори.

В продължение на няколко безкрайни секунди погледът му остана впит в Джейн, като че ли имаше нещо да й каже, но не можеше да намери подходящите думи. После той пристъпи през вратата и изчезна.

Само миг по-късно Джейн пристъпи бавно до прага на тайната врата и надникна през нея. Там имаше още един тавански апартамент, оскъдно мебелиран и ужасно прашен, като че ли от цяла година никой не го бе обитавал. Имаше отворена врата, а оттатък — стълбище.

Извърна се и погледна стаята на Елис. Въоръженият лежеше на пода, изпружен в цяла локва вино. Той се бе опитал да убие Елис точно ей тук, в тази стая; това вече й изглеждаше като сън. Всичко бе нереално: че Елис е шпионин, че Жан-Пиер знае, арестът на Рахми, тайният авариен изход на Елис.

Той си бе тръгнал. Никога повече не искам да те видя, така му бе казала само преди няколко секунди. Изглежда, желанието й вече бе изпълнено.

Чу стъпки по стълбището.

Отмести поглед от нападателя и се обърна към Жан-Пиер. Той също гледаше като ударен от гръм. След миг прекоси стаята към нея и я прегърна. Тя се отпусна на рамото му и избухна в сълзи.