Кен Фолет
Долината на лъвовете (20)

Трета част
1983 г.

Джейн се чувстваше много щастлива, докато крачеше по малката уличка в предградията и се качи на предната седалка в колата на Елис. Успешен следобед. Пиците бяха хубави и на Петъл много й хареса филмът „Флашданс“. Елис много се притесняваше как ще запознае дъщеря си и гаджето си, но Петъл остана очарована от мъничката Шантал и всичко мина много лесно. Елис се почувства толкова добре, че накрая предложи, когато минаха да оставят Петъл, Джейн да влезе с него в къщата и да се запознае и с Джил. Джил пък ги покани вътре и изпадна в истински възторг пред мъничката Шантал, така че Джейн се запозна с бившата му жена и с дъщеря му — всичко това в един и същ следобед.

Елис — Джейн не можа да свикне с факта, че името му всъщност е Джон, и бе решила вината да го нарича Елис — сложи Шантал на задната седалка и влезе в колата до Джейн.

— Е, какво ще кажеш? — попита той, като потегляха.

— Ти не ми каза, че е хубава — рече Джейн.

— Петъл е хубава?

— Имах предвид Джил — засмя се Джейн.

— Да, хубава е.

— Те са свестни хора и не заслужават да се забъркват с разни такива като теб.

Тя се шегуваше, но Елис сериозно кимна в отговор.

Джейн се приведе към него и сложи ръка на бедрото му.

— Не говорех сериозно — каза му.

— Обаче е съвсем вярно.

Известно време пътуваха в мълчание. Точно шест месеца бяха минали от деня, когато избягаха от Афганистан. От време на време Джейн избухваше в сълзи без очевидна причина, но вече не сънуваше кошмари, в които застрелва Жан-Пиер. Никой, освен тя и Елис, не знаеше какво се е случило. Елис даже беше излъгал шефовете си за това как е умрял Жан-Пиер, а Джейн беше решила да каже един ден на Шантал, че татко й е загинал в Афганистан по време на войната — и толкоз.

Вместо да подкара обратно към града, Елис зави по разни странични улички и накрая спря колата до някакво незастроено пространство, от което се виждаше океанът.

— Какво ще правим тук? — попита Джейн — Ще се натискаме ли?

— Ако искаш. Но спрях, за да поговорим.

— Добре.

— Днес беше хубав ден.

— Да.

— Петъл никога не се е държала с мен толкова естествено, колкото днес.

— Чудя се защо ли е така?

— Имам си теория — каза Елис. — Заради теб и Шантал. Сега, когато и аз си имам семейство, вече не съм заплаха за дома й и за нейната сигурност. Поне така си мисля.

— Логично ми звучи. За това ли искаше да поговорим?

— Не. — Той се поколеба. — Напускам Управлението.

Джейн кимна.

— Много се радвам — разпалено рече тя. Отдавна се надяваше да го чуе. Той си беше уредил сметките и приключваше с тази работа.

— Афганистанската мисия в общи линии привърши — продължи Елис, — ученията на Масуд вече вървят, получили са първата си пратка. Масуд сега е толкова силен, че е успял да се договори за примирие с руснаците до края на зимата.

— Браво! — каза Джейн. — Аз съм за всичко, което води до спиране на огъня.

— Докато аз бях във Вашингтон, а ти в Лондон, ми предложиха друга работа. Това е нещо, с което наистина ми се ще да се захвана, а и добре плащат.

— Каква е? — попита Джейн заинтригувано.

— Да работя за новата група към президентството за борба с организираната престъпност.

Страх прониза сърцето на Джейн.

— Опасно ли е?

— Не и за мен. Вече съм прекадено стар за внедрен агент. Моята работа ще бъде да ръководя други внедрени агенти.

Джейн разбра, че той не е съвсем честен с нея.

— Кажи ми истината, копелдак такъв! — рече тя.

— Е, много по-малко опасна е от тази, с която досега се занимавах. Но не е като да работя в забавачница.

Тя му се усмихна. Знаеше накъде бие вече и се чувстваше много щастлива.

Той каза:

— Значи аз ще работя тук, в Ню Йорк.

Това я изненада.

— Наистина?

— Защо си толкова смаяна?

— Защото подадох документи за работа към Организацията на обединените нации. Тук, в Ню Йорк.

— Не ми каза, че ще правиш такова нещо! — рече той, явно беше засегнат.

— И ти не ми каза за твоите планове! — възмутено отвърна тя.

— Да, ама сега ти казвам.

— Ами и аз сега ти казвам.

— Но… щеше ли да ме зарежеш?

— Защо трябва да живеем там, където ти работиш? Защо да не живеем там, където работя аз?

— През месеца, в който не бяхме заедно, съвсем бях забравил колко си докачлива, дявол те взел! — рече той.

— Точно така.

Последва мълчание.

Най-накрая Елис каза:

— Е, така или иначе, след като и двамата ще живеем в Ню Йорк…

— Бихме могли да поделим домакинските разходи?

— Да — колебливо отвърна той.

Изведнъж тя много съжали, че така избухна одеве. Почти го бе загубила там, в Афганистан, и сега не можеше да му бъде ядосана задълго, защото винаги си спомняше колко се бе уплашила тогава, че са разделени завинаги, и колко неописуемо щастлива бе, задето останаха заедно и оцеляха.

— Окей — по-меко изрече тя. — Тогава да разделим домакинските разходи.

— Всъщност… аз си мислех дали да не го направим официално. Ако ти искаш.

Това беше чакала отдавна.

— Официално? — запита, като че ли не бе разбрала.

— Да — неловко продължи той. — Искам да кажа, можем да се оженим. Ако ти искаш.

Тя щастливо се засмя.

— Направи го както трябва, Елис! — рече тя. — Поискай ръката ми!

Той хвана ръката й.

— Джейн, любима моя, обичам те! Ще се омъжиш ли за мен?

— Да! Да! — почти извика тя. — Колкото може по-скоро! Утре! Днес!

— Благодаря ти! — рече той.

Тя се наведе към него и го целуна.

— Аз също те обичам!

След това постояха така, без да говорят, само се държаха за ръце и гледаха как слънцето залязва. „Странна история — помисли си Джейн. — Афганистан ми се струва сега, сякаш никога не е бил, като лош сън — още го виждам ясно, но вече не ме плаши.“ Хората си спомняше много добре — моллата Абдула, „бабата“ Рабия, хубавия Мохамед, чувствената Захара и вярната Фара, но бомбите и хеликоптерите, страхът и трудностите вече избледняваха от спомените й. Мислеше си, че истинското приключение тепърва предстои: да се оженят, да отгледат Шантал и да направят света по-добър за нея, когато порасне.

— Да тръгваме ли? — попита Елис.

— Да. — Тя за последен път стисна ръката му, после я пусна. — Много неща ни предстоят.

Той запали колата и потеглиха обратно към града.