Кен Фолет
Долината на лъвовете (18)

Осемнадесета глава

През целия първи ден хайките не намериха и следа от Елис и Джейн.

Жан-Пиер и Анатолий седяха на твърдите дървени столове в спартански обзаведената канцелария без прозорци във въздушната база Баграм и проследяваха рапортите, които пристигаха по радиомрежата. Хайките бяха тръгнали преди зазоряване — за втори път. Отначало бяха шест: по една за всяка от петте главни странични долини, които водеха на изток от Долината на Петте лъва, и една, която да върви по протежение на Реката на Петте лъва на север, до изворите й, че даже отвъд. Във всяка от хайките имаше поне по един офицер от редовната афганистанска армия, говорещ персийски. Всяка от групите се приземи със своя хеликоптер в шест различни села в Долината и след половин час всичките шест докладваха, че са си намерили местни водачи.

— Доста бързо стана — каза Жан-Пиер, след като чу рапорта и на шестата група. — Как го правят?

— Проста работа — отвърна Анатоли. — Молят някой да им стане водач. Той казва „не“. Застрелват го. Питат някой друг. За нула време се намира доброволец.

Една от хайките се опита да следва своята пътека от въздуха, но този експеримент се провали. Пътеките доста трудно се следяха даже от земята; от въздуха беше невъзможно. Освен това нито един от водачите не беше се качвал на хеликоптер преди и новата обстановка абсолютно ги дезориентираше. Затова всички групи тръгнаха пеша, някои — придружени от коне, които носеха багажа им.

Жан-Пиер не очакваше никакви новини да постъпят сутринта, защото бегълците бяха тръгнали цял ден по-рано. Войниците със сигурност ще се движат по-бързо от Джейн, особено както е с Шантал на ръце…

Жан-Пиер усещаше пристъп на вина всеки път, когато мислеше за Шантал. Бесът заради това, което правеше жена му, нямаше нищо общо с дъщеричката. Все пак бебето страда, той беше сигурен в това: целодневното трамбоване, прекосяването на проходи над снежния пояс, непрестанните ледени ветрове…

Мислите му пак се върнаха, както често ставаше напоследък, към въпроса какво ще стане, ако Джейн умре, а Шантал оцелее. Представяше си Елис заловен, самотен; тялото на Джейн — открито на два-три километра назад по пътя, мъртво и вкочанено; а бебето — по чудо оцедяло в прегръдките й. „Ще се върна обратно в Париж като трагична, романтична фигура — утешаваше се Жан-Пиер, — вдовец с малка дъщеричка, ветеран от войната в Афганистан… Как само ще ме възвеличават! В състояние съм да отгледам сам бебето. Как добре ще се разбираме двамата, като почне да расте! Ще трябва, да наема детегледачка, разбира се, но в никакъв случай няма да позволя да заеме мястото на майка в света на детето. Не, аз ще й бъда едновременно и баща, и майка.“

Колкото повече мислеше в този порядък, толкова повече побесняваше заради това, че Джейн рискува живота на Шантал. Тя със сигурност е надвишила всичките си родителски права, като е понесла бебето при такива тежки условия. Помисли си, че вероятно ще получи пълно попечителство над детето в някой европейски съд въз основа на подобно отношение…

С напредването на следобеда на Анатолий му ставаше все по-скучно, а Жан-Пиер ужасно се изнерви. И двамата станаха раздразнителни. Анатолий водеше дълги разговори на руски с други офицери, които се отбиваха в малката стаичка без прозорци, и непрестанното бърборене лазеше по нервите на Жан-Пиер. Отначало Анатолий му превеждаше всички рапорти, пристигащи по радиото от хайките, но сега вече само казваше: „Нищо.“ Жан-Пиер планираше маршрутите на хайките по картите си, като маркираше с червени топлийки къде се намират, но към края на следобеда те вече вървяха по пътеки или сухи дерета, които не бяха обозначени на картите, и ако от рапортите можеше да се разбере къде са достигнали, то Анатолий не му го предаваше.

Хайките вдигнаха лагери за през нощта, без да са съобщили за някаква следа от бегълците. На търсачите беше заповядано да разпитват жителите на селата, през които минават. Селяните казваха, че не са виждали никакви чужденци. Това не беше изненадващо, защото хайките все още се намираха от тази страна на големите проходи към Нуристан, където се намираше Долината на Петте лъва. Разпитваните из тази област със сигурност бяха верни на Масуд: за тях да помогнат на руснаците бе равносилно на измяна. Утре, когато хайките преминат в Нуристан, хората щяха да са по-готови да помогнат.

Въпреки това Жан-Пиер беше обезкуражен, когато заедно с Анатолий излязоха от канцеларията на смрачаване и пресякоха бетонната плоча към стола. Ядоха някаква ужасна вечеря от консервирани кренвирши и картофено пюре, а после Анатолий нацупено тръгна да пие водка с други офицери и остави Жан-Пиер на грижите на сержант, който говореше само руски. Изиграха партия шах, но — за голямо разочарование на Жан-Пиер — сержантът беше прекадено добър. Жан-Пиер отиде да си легне рано и дълго се въртя на твърдия армейски дюшек, представяйки си Джейн и Елис заедно в леглото.

На следващата сутрин бе събуден от Анатолий, чието монголоидно лице беше ухилено до ушите — нямаше и капка от вчерашното раздразнение, — и Жан-Пиер се почувства като лошо дете, на което са простили белята, макар че — поне доколкото му бе известно — нищо лошо не беше направил. Ядоха заедно зърнена каша за закуска в столовата. Анатолий вече беше говорил с всичките хайки, които до една бяха вдигнали биваците и бяха потеглили още призори.

— Днес ще хванем жена ти, приятелю — весело рече Анатолий и Жан-Пиер почувства прилив на щастлив оптимизъм.

Веднага щом пристигнаха в канцеларията, Анатолий се свърза по радиото с търсещите отряди. Накара ги да опишат какво виждат около себе си и Жан-Пиер използваше техните описания на потоци, езера, котловини и морени, за да се досети къде се намират. Стори му се, че се движат ужасно бавно, изчислено в километри на час, но, разбира се, сега вървяха по нанагорнище и тежък терен, а същите фактори ще забавят и Елис и Джейн.

Всяка от групите имаше водач, а когато стигнеха до място, където пътеката се раздвоява, като и двете посоки вървят към Нуристан, те наемаха допълнителен водач от най-близкото село и се разделяха на две групи. До обед картата на Жан-Пиер беше тъй нашарена с малки червени главички на топлийки, че приличаше на болна от дребна шарка.

Към три следобед работата им бе прекъсната от неочаквано събитие. Един очилат генерал, изпратен на петдневна проучвателна обиколка из Афганистан, се бе приземил в Баграм и явно бе решил да разбере как Анатолий харчи парите на руските данъкоплатци. Това Жан-Пиер разбра от няколкото думи на Анатолий секунди преди генералът да връхлети в малката канцелария, последван от притеснени офицери, които като патета щапукаха след голямата патица.

Жан-Пиер остана очарован, като видя как майсторски се справи Анатолий с посетителя. Той скочи на крака енергично, но не и стреснато; здрависа се с генерала и му подаде стол; излая няколко заповеди през отворената врата; около минута говори бързо, но почтително нещо на генерала, после се извини и заговори в радиостанцията; преведе на Жан-Пиер пращящите съобщения от Нуристан и представи генерала на Жан-Пиер на френски.

Генералът започна да задава въпроси и Анатолий му посочи към топлийките на картата на Жан-Пиер, докато му отговаряше. После, посред този разговор, една от хайките влезе във връзка, без да я бяха търсили, и някакъв развълнуван глас заприказва нещо на руски, при което Анатолий изшътка на генерала по средата на едно негово изречение, за да чуе какво му предават.

Жан-Пиер седна на ръба на твърдия стол, нетърпелив да узнае превода.

Гласът млъкна. Анатолий зададе някакъв въпрос и получи отговор.

— Какво е видял? — избълва Жан-Пиер, тъй като вече не можеше да се сдържа.

Анатолий не му обърна внимание за момент и заговори към генерала. Най-сетне се обърна и към Жан-Пиер:

— Намерили са двама американци в село на име Атати в долината Нуристан.

— Чудесно! — извика Жан-Пиер. — Те са!

— Така предполагам — каза Анатоли.

Жан-Пиер не можа да разбере тази липса на ентусиазъм.

— Разбира се, че са те! Вашите войници не правят разлика между американски и британски английски.

— Вероятно е така. Но казват, че нямало бебе.

— Няма бебе? — Жан-Пиер се намръщи. Как е възможно? Дали Джейн не е оставила Шантал в Долината на Петте лъва, за да я отгледат Рабия, Захара или Фара? Изглеждаше му невъзможно. Дали пък не е скрила бебето при някое семейство в селото Атати само секунди преди хайката да ги залови? Това също не му звучеше правдоподобно: инстинктите на Джейн биха й подсказали да държи бебето близо до себе си в опасни моменти.

Дали Шантал не е мъртва?

Вероятно е някаква грешка, реши той: някакво недоразумение при комуникацията, атмосферно влияние върху радиовръзката или някой кьорав офицер от отряда, който просто не е видял мъничкото бебе.

— Да не си губим времето с предположения — каза той на Анатолий. — Хайде да идем да видим.

— Искам да тръгнеш с групата, която ще ги вземе — каза Анатолий.

— Разбира се — отвърна Жан-Пиер, а после се усети, че в думите на Анатолий има нещо странно. — Дали не казваш, че ти самият няма да дойдеш?

— Правилно.

— Защо не?

— Нужен съм тук. — Анатолий посочи с очи генерала.

— Добре. — Игрите на власт, без съмнение, съществуваха между чиновете на военната бюрокрация: Анатолий се боеше да напусне базата, докато генералът още дебне наоколо, в случай че някой съперник намери сгода да наговори гадости зад гърба му.

Анатолий вдигна телефона на бюрото си и даде няколко нареждания на руски. Още докато говореше, един ординарец влезе в стаята и направи знак на Жан-Пиер да тръгва с него. Анатолий постави ръка на слушалката и рече:

— Ще ти дадат топъл шинел — в Нуристан вече е зима. А bientôt^[1].

Жан-Пиер излезе с ординареца. Прекосиха бетонната площадка. Два хеликоптера ги чакаха там: „Хинд“ — с очи като на насекомо и ракетни установки под късите тромави крила, и един „Хип“ — доста по-голям, с редица илюминатори покрай фюзелажа. Жан-Пиер се зачуди за какво е „Хип“-ът, а после се сети, че с него ще върнат в базата разузнавателния отряд. Точно преди да стигнат до машините, един войник изтича към тях с униформен шинел в ръце и го подаде на Жан-Пиер. Той го метна през лакът и се качи на „Хинд“-а.

Излетяха веднага. Жан-Пиер бе изпълнен с трескаво нетърпение. Седна на пейката в отделението за пътници заедно с още шестима войници. Потеглиха на североизток.

Когато въздушната база вече не се виждаше, пилотът направи знак на Жан-Пиер. Той мина напред и се качи на стъпалото, тъй че пилотът да може да му каже каквото има.

— Аз ще бъда вашият преводач — на доста нескопосен френски рече момчето.

— Благодаря ви. Знаете ли накъде сме тръгнали?

— Да, сър. Имаме координатите и мога да говоря по радиото с ръководителя на претърсващия отряд.

— Чудесно! — Жан-Пиер остана изненадан, че се отнасят с него тъй почтително. Очевидно беше се сдобил с почетен чин заради връзката си с полковника от КГБ.

Като се върна на мястото си, той се замисли как ли ще го погледне Джейн, когато той се появи. Дали ще го погледне с облекчение? С гняв? Или просто ще изглежда изтощена? Елис ще бъде бесен и унижен, разбира се. „Как ли трябва да се държа аз? — чудеше се Жан-Пиер. — Искам да ги накарам да се гърчат в краката ми, но трябва да запазя достолепие. Какво ли да кажа?“

Опита се да си представи сцената. Елис и Джейн сигурно ще бъдат в двора на някоя джамия или ще са седнали на пръстения под в някой от каменните заслони — вероятно завързани, пазени от войници с автомати „Калашников“. Сигурно ще им е студено, ще бъдат гладни и сломени. Жан-Пиер ще прекрачи вътре, облечен с руския си шинел, ще изглежда самоуверен, властен, последван от младши офицери, които се държат почтително с него. Той ще ги погледне дълго, всепроникващо и ще каже… Какво всъщност ще каже? „Ето че пак се срещнахме“ — звучи ужасно мелодраматично. „Наистина ли си мислехте, че можете да ни избягате?“ — това пък бе прекадено риторично. „Изобщо нямахте никакъв шанс“ е по-добро, но пък малко не съответства на силната ситуация.

Температурата рязко падна, като се насочиха към планините. Жан-Пиер си сложи шинела и застана до отворената врата, загледан надолу. Под него се простираше долина, също като тази на Петте лъва, пресечена от река, която течеше под сенките на планините. По върховете и хребетите и от двете страни имаше сняг — но не и в самата долина. Жан-Пиер мина напред към пилотската кабина и заговори в ухото на пилота:

— Къде сме?

— Това се нарича долината Сакардара — отвърна човекът. — Като минем още на север, името се променя и става долината Нуристан. Ще ни отведе чак до Атати.

— Колко време още?

— Двайсет минути.

Та това е цяла вечност. Овладявайки с усилие обхваналото го нетърпение, Жан-Пиер се върна и седна на пейката между войничетата. Те седяха неподвижни и смълчани и го наблюдаваха. Като че ли се страхуваха от него. Вероятно си мислеха, че е от КГБ.

„Та аз наистина съм от КГБ“, внезапно му мина през ума. Опита да си представи какво ли си мислят войничетата. Може би за приятелките и съпругите си там, у дома? Техният дом ще бъде и негов дом отсега нататък. Ще има апартамент в Москва. Почуди се дали още е възможно да имат щастлив семеен живот с Джейн. Искаше да я настани заедно с Шантал в своя апартамент, докато той, също като тези войници тук, ще се бори за справедливата кауза в чужди страни и ще чака с нетърпение да се прибере у дома в отпуск, за да спи пак с жена си и да види колко е пораснала дъщеря му. „Аз предадох Джейн и тя ме предаде — помисли си той. — Вероятно ще можем да си простим взаимно, даже и само в името на Шантал.“

Какво ли се е случило с Шантал.

Скоро ще разбере. Хеликоптерът започна да губи височина. Почти бяха пристигнали. Жан-Пиер се изправи, за да погледне пак от вратата. Спускаха се към някаква ливада, където един приток се вливаше в голямата река. Красиво място беше, само с няколко къщички, плъзнали нагоре по склона — всяка обгръща долната, както беше традицията в Нуристан. Жан-Пиер си спомни, че беше виждал снимки на такива селца в разни албуми за Хималаите.

Хеликоптерът кацна.

Жан-Пиер скочи на земята. От другата страна на ливадата група руски войници — хайката, без съмнение — излязоха от най-долната дървена къща. Жан-Пиер нетърпеливо изчака пилота, който щеше да му превежда. Най-после той излезе от хеликоптера.

— Да вървим! — обърна се към Жан-Пиер той и потегли през ливадата.

Жан-Пиер едва се сдържаше да не хукне, толкова нетърпелив беше. Елис и Джейн вероятно са в къщата, от която излязоха войниците, помисли си той, и тръгна нататък с бърза крачка. Започна да се ядосва: дълго потисканият бяс вреше вече в него. „Достолепното държане да върви по дяволите — помисли си той, — ще кажа на онези двамата гадняри точно каквото мисля за тях.“

Като се приближиха до групата, офицерът, който явно я командваше, започна да му говори нещо. Без да обръща внимание на думите му, Жан-Пиер се обърна към пилота и каза:

— Питай го къде са.

Пилотът попита и офицерът посочи към дървената къща. Без да каже повече нищо, Жан-Пиер мина покрай войниците и влезе вътре.

Гневът му беше на път да избухне всеки момент, когато влетя в грубо скованата сграда. Още неколцина от разузнавателната група стояха, скупчени в един ъгъл. Погледнаха го, а после му направиха място да мине.

В ъгъла имаше двама души, вързани за пейката.

Жан-Пиер ги зяпна, поразен от изненада. Устата му остана отворена, а кръвта се смъкна от лицето му. Там седеше едно кльощаво, анемично момче на около осемнайсет-деветнайсет години с дълга мръсна коса и увиснали мустаци и едрогърдесто русо момиче с цветя в косата. Момчето с облекчение погледна към Жан-Пиер и каза на английски:

— Ей, хайде бе, човече, ще ни помогнеш ли? Здравата я загазихме.

Жан-Пиер чувстваше, че ще се пръсне всеки момент. Това бяха просто две хипита по пътя за Катманду — един особен род туристи, които не бяха спрели съвсем въпреки войната. Какво разочарование! Защо трябваше да се окажат тук, след като целият свят търси точно избягала двойка западняци?

Жан-Пиер, разбира се, нямаше намерение да помага на някакви си дрогирани дегенерати. Врътна се и излезе.

Пилотът тъкмо прекрачваше прага. Той видя изражението на Жан-Пиер и попита:

— Какво има?

— Не са тези, които ни трябват. Ела с мен.

Човекът забърза след Жан-Пиер.

— Не които трябва? Това не са американците?

— Американци са, но не са тези, които търсим.

— Какво ще правим сега?

— Ще говоря с Анатолий — и ти трябва да ме свържеш с него по радиото.

Пресякоха ливадата и се качиха в хеликоптера. Жан-Пиер седна на мястото на картечаря и си сложи слушалките. Нетърпеливо затропа с крак, докато пилотът дърдореше по радиостанцията нещо безкрайно на руски. Най-накрая се чу гласът на Анатолий, доста отдалеч и прекъсван от пращене:

— Жан-Пиер, приятелю, тук е Анатолий. Къде сте?

— В Атати. Двамата американци, които са хванали, не са Елис и Джейн. Повтарям: не са Елис и Джейн. Просто двама глупави хлапаци, тръгнали да търсят нирвана. Край.

— Това не ме изненадва, Жан-Пиер — чу се пак гласът на Анатолий.

— Какво? — прекъсна го Жан-Пиер, забравяйки, че могат да говорят само един по един.

— … Получих серия рапорти, че Елис и Джейн са били видени в долината Линар. Отрядът още не се е свързал с тях, но сме неотлъчно по петите им. Край.

Гневът на Жан-Пиер към хипитата се изпари на момента и пак го обхвана нетърпението.

— Долината Линар — къде е това? Край.

— Близо до мястото, където сте сега. Влива се в долината Нуристан на двайсетина-трийсетина километра на юг от Атати. Край.

„Толкова близо!“

— Сигурен ли си? Край.

— Хайката е получила няколко независими информации в селата, през които са минали. Описанията отговарят на Елис и Джейн. А споменаха и бебе. Край.

„Значи наистина са те!“

— Може ли да предположим къде са сега? Край.

— Още не. Аз тръгвам към отряда там. После ще имам повече информация. Край.

— Искаш да кажеш, че не си в Баграм? Какво стана с твоя… ааа… посетител? Край.

— Тръгна — бързо отвърна Анатолий. — Сега съм във въздуха и скоро ще се срещна с момчетата в село на име Мундол. Това е в долината Нуристан, надолу по течението на едно място, където Линар се влива в Нуристан, близо до голямо езеро, което също се нарича Мундол. Ще се срещнем там. Ще пренощуваме и после ще наблюдаваме търсенето сутринта. Край.

— Ще дойда! — радостно извика Жан-Пиер. Изведнъж го порази една мисъл. — Какво да правим с тези хипита? Край.

— Ще кажа да ги отведат в Кабул за разпит. Имаме там едни наши хора, които ще им припомнят за реалностите на материалния свят. Дай да говоря с пилота: Край.

— Ще се видим в Мундол. Край.

Анатоли започна да говори на руски с пилота и Жан-Пиер си свали слушалките. Почуди се защо Анатолий иска да си губи времето да разпитва две безобидни хипита. Те очевидно не са шпиони. После му хрумна, че единственият човек, който наистина може да потвърди дали тези двамата са Елис и Джейн, е самият той, Жан-Пиер. Възможно е — макар и да е доста невероятно — Елис и Джейн да са го убедили да ги пусне и да излъже Анатолий, че неговият отряд е хванал само две хипита.

Подозрително копеле е този руснак.

Жан-Пиер с нетърпение изчака той да приключи разговора с пилота. Явно хайката там, в Мундол, е близо до плячката. Вероятно утре Елис и Джейн ще бъдат заловени. Опитът им да избягат през цялото време му се бе струвал повече или по-малко обречен всъщност, но това не спираше безпокойството на Жан-Пиер: щеше да се гърчи така от напрежение, докато не види двамата, вързани и заключени в руска килия.

Пилотът свали слушалките и каза:

— Ще ви закараме до Мундол с този хеликоптер. „Хип“-ът ще върне останалите обратно в базата.

— Окей.

След няколко минути те вече бяха във въздуха, като оставиха другите да се подготвят за връщане. Вече беше почти тъмно и Жан-Пиер се зачуди дали няма да се окаже трудно да намерят село Мундол.

Нощта бързо се спущаше, докато летяха надолу по течението на реката. Пейзажът под тях потъна в тъмнина. Пилотът непрестанно говореше по радиото и Жан-Пиер си помисли, че хора от земята в Мундол му дават указания. След десетина-петнайсет минути отдолу блеснаха мощни светлини. На километър и нещо отвъд светлините луната се отразяваше в повърхността на голям воден басейн. Хеликоптерът се спусна надолу.

Машината се приземи близо до друг хеликоптер в някаква нива. Войникът, който ги чакаше, поведе Жан-Пиер през тревата към едно село на високото. Силуетите на дървените къщи бяха ясно очертани от лунна светлина. Жан-Пиер последва войника в една от къщите. Там, седнал на сгъваем стол и обвит в огромно палто от вълча кожа, седеше Анатолий.

Беше във въодушевено настроение.

— Жан-Пиер, мой френски приятелю, близо сме до успеха! — високо каза той. Странно беше да се види човек с азиатски черти толкова весел и сърдечен. — Пийни малко кафе — в него има водка.

Жан-Пиер пое картонената чаша от някаква афганистанска жена, която очевидно прислужваше на Анатолий. Той седна на сгъваем стол като този на Анатолий. Столовете приличаха на военна направа. Ако руснаците носят толкова много екипировка — сгъваеми столове и кафе, и картонени чаши, и водка, — те вероятно в края на краищата не се движат особено по-бързо от Елис и Джейн.

Анатолий като че ли прочете мислите му.

— Аз донесох няколко глезотийки в моя хеликоптер — с усмивка рече той. — КГБ си има достойнство, нали разбираш?

Жан-Пиер не можа да разгадае израза на лицето му и не успя да разбере дали се шегува, или говори сериозно. Реши да промени темата.

— Какви са последните новини?

— Нашите бегълци със сигурност са преминали през селата Босаидур и Линар днес. В един момент следобед отрядът загубил водача си — той просто изчезнал. Вероятно е решил да се прибере вкъщи. — Анатолий се намръщи, като че ли притеснен от този малък пропуск, а после продължи разказа си: — За щастие открили друг водач почти веднага.

— Не се съмнявам, че са използвали вашата обичайна убедителна техника за набиране на доброволци — каза Жан-Пиер.

— Не, колкото и странно да ти звучи. Този наистина доброволно пожелал, така ме уведомиха. Тук е някъде, в селото.

— Естествено тук, в Нуристан, е по-вероятно доброволно да ни сътрудничат — размишляваше на глас Жан-Пиер. — Те почти не участват във войната, а съм и чувал, че почти нямали никакви скрупули.

— Този нов човек твърди, че лично е видял бегълците днес, преда да дойде при нас. Те го подминали там, където Линар се влива в Нуристан. Видял ги да вървят на юг, към този район.

— Браво!

— Тази вечер, след като отрядът пристигнал тук, в Мундол, нашият човек разпитал някои от селяните и научил, че двама чужденци с бебе са минали оттук следобеда, после тръгнали на юг.

— Тогава няма никакво съмнение — каза Жан-Пиер доволно.

— Абсолютно никакво — съгласи се Анатолий. — Ще ги хванем утре. Със сигурност.

 

 

Жан-Пиер се събуди върху надуваемия дюшек — още една луксозна придобивка на КГБ — на пръстения под на къщата. Огънят беше изгаснал през нощта и въздухът беше студен. Леглото на Анатолий в другия край на малката мрачна стаичка беше празно. Жан-Пиер не знаеше къде са преспали собствениците на къщата. След като им донесоха храна и я сервираха, Анатолий ги беше отпратил. Навсякъде в Афганистан се държеше, все едно това е личното му царство. А може и наистина да беше така.

Жан-Пиер седна в леглото и разтърка очите си, а после видя Анатолий да стои на прага и да го гледа подозрително.

— Добро утро — каза Жан-Пиер.

— Бил ли си по тези места преди? — попита Анатолий без всякакво въведение.

Главата на Жан-Пиер още не беше се прояснила от съня.

— Къде?

— В Нуристан — нетърпеливо отвърна Анатоли.

— Не.

— Странно.

Жан-Пиер се раздразни от тайнствения начин, по който се водеше този разговор толкова рано сутринта.

— Защо? — попита той, малко ядосан. — Какво е странно?

— Говорих с новия водач преди няколко минути.

— Как се казва?

— Мохамед, Мухамед, Махомет, Махмуд — едно от ония имена, които се срещат с милиони.

— На какъв език си говорил, та той е нуристанец?

— Френски, руски, персийски и английски — обикновената комбинация. Попита ме кой е пристигнал с втория хеликоптер снощи. Аз казах: „Един французин, който може да разпознае бегълците“, или нещо в този смисъл. Той ме попита как се казваш и из му казах: исках да продължим разговора, за да мога да разбера защо толкова се интересува. Но той не ми зададе повече никакви въпроси. Стори ми се, че те познава.

— Невъзможно.

И аз така смятам.

— Защо просто не го попиташ? — Анатолий не беше от срамежливите, помисли си Жан-Пиер.

— Няма смисъл да задаваш въпроси на някого, докато не си разбрал дали той има причина да те излъже. — И с тези думи Анатолий излезе.

Жан-Пиер стана. Беше спал по риза и бельо. Навлече си панталоните и кубинките, след това наметна шинела на раменете си и излезе навън.

Пристъпи върху грубо скована дървена веранда, от която се виждаше цялата долина. Долу реката се виеше между нивите — широка и ленива. Малко по на юг се вливаше в дълго тясно езеро, обградено отвсякъде с планини. Слънцето още не беше изгряло. Утрешната мъгла над водата скриваше далечния бряг на езерото. Сцената беше много приятна за окото. Разбира се, спомни си Жан-Пиер, това е най-плодородната и населена част на Нуристан, а по-голямата част от страната беше пустош.

Руснаците бяха изкопали тоалетна, с одобрение отбеляза Жан-Пиер. Афганският навик да използват потоците, от които черпеха и питейната си вода, беше причината всички да страдат от стомашни паразити. „Руснаците наистина ще вкарат тази страна в пътя, веднъж само да им падне напълно в ръцете“, помисли си той.

Мина надолу по ливадата, използва тоалетната, изми се в реката и си взе чаша кафе от групата войници, които стояха прави покрай огъня за готвене. Отрядът беше готов да тръгне. Анатолий реши предната вечер, че ще ръководи търсенето оттук и ще поддържа постоянен контакт по радиото с войниците. Хеликоптерът ще бъде в готовност да откара него и Жан-Пиер при отряда в момента, в който забележат плячката си.

Докато Жан-Пиер отпиваше от кафето, Анатолий пристигна през нивата откъм селото.

— Виждал ли си този проклет водач? — рязко попита той.

— Не.

— Явно е изчезнал.

Жан-Пиер вдигна вежди.

— Точно като предишния.

— Тези хора са невъзможни. Ще трябва да разпитаме селяните. Ела да превеждаш.

— Не говоря техния език.

— Може да разберат твоя персийски.

Жан-Пиер тръгна с Анатолий обратно през ливадата към селото. Докато се изкачваха по тясната пътека между паянтовите къщи, някой извика Анатолий на руски. Те се спряха и погледнаха настрани. Десетина-дванайсет мъже, някои от тях — нуристанци в бели дрехи, а някои — руснаци с униформи, се бяха стълпили на една веранда и гледаха нещо на пода. Направиха място, за да минат Анатолий и Жан-Пиер. Това, което гледаха, се оказа мъртвец.

Селяните, вбесени, приказваха нещо и сочеха към тялото. Гърлото на човека беше прерязано, раната зееше зловещо и главата едва се държеше на шията. Кръвта беше изсъхнала — сигурно е бил убит още вчера.

— Това ли е Мохамед, водачът? — попита Жан-Пиер.

— Не — отвърна Анатолий. Той разпита един от войниците, а после каза: — Това е предишният водач, онзи, дето изчезнал!

Жан-Пиер бавно заговори на селяните на персийски:

— Кажете какво става?

След известно мълчание един сбръчкан старец с избодено дясно око отвърна на същия език.

— Убили са го — с обвинителен тон рече той.

Жан-Пиер започна да го разпитва и малко по малко историята излезе на бял свят. Убитият бил селянин от долината Линар, когото руснаците наели за водач. Тялото му, набързо скрито в купчина храсти, било открито от кучето на някакъв козар. Роднините на човека помислили, че руснаците са го убили, и донесли тялото тук тази сутрин, за да разберат защо.

Жан-Пиер обясни на Анатолий.

— Бесни са, защото мислят, че твоите хора са го убили — довърши той накрая.

— Бесни ли?! — учуди се Анатолий. — Та те не знаят ли, че се води война? Всеки ден се убиват хора — нали това е целта.

— Те явно не са видели много военни действия тук. Вие ли го убихте?

— Сега ще разбера. — Анатолий заговори с войниците. Няколко от тях едновременно му отвърнаха с доста оживени гласове. — Не сме го убили ние — преведе Анатолий на Жан-Пиер.

— Чудя се тогава кой ли го е направил? Възможно ли е местните да убиват нашите водачи, задето сътрудничат с врага?

— Не — отвърна Анатолий. — Ако мразеха помагачите, нямаше да вдигат такъв шум за някой, който е бил убит. Кажи им, че не сме виновни ние — успокой ги по някакъв начин.

Жан-Пиер заговори с едноокия:

— Чужденците не са убили този човек. Те искат да знаят кой е убил водача им.

Едноокият преведе това и селяните останаха напълно смаяни.

Анатолий дълбоко се замисли.

— Може би изчезналият Мохамед е убил този човек, за да стане той водач.

— Много ли им плащате? — попита Жан-Пиер.

— Едва ли. — Анатолий попита един сержант и преведе отговора: — Петстотин афгана на ден.

— Това е добра надница за афганистанец, но не си струва човек да убива заради нея — макар че съм чувал да казват, че нуристанец би те убил и заради сандалите на краката, ако са нови.

— Питай ги дали знаят къде е Мохамед.

Жан-Пиер попита. Последва оживено обсъждане. Повечето от селяните клатеха глави, но един човек повиши глас над тези на другите и настоятелно посочи на север. Най-сетне едноокият каза на Жан-Пиер:

— Той тръгнал от селото рано тази сутрин. Абдул го видял да се отправя на север.

— Кога е напуснал — преди или след като са донесли тук тялото?

— Преди.

Жан-Пиер препредаде на Анатолий и добави:

— Чудя се тогава защо ли е избягал?

— Държи се като човек, който е виновен за нещо.

— Трябва да е потеглил веднага след като е говорил с теб тази сутрин. Оставам с впечатлението, че си е тръгнал, защото пристигнах аз.

Анатоли кимна замислено.

— Каквото и да е обяснението, мисля, че той знае нещо, което ние не знаем. Най-добре да тръгнем по дирите му. Ако загубим малко време — голяма работа, можем да си го позволим.

— Преди колко време говори с него?

Анатоли погледна часовника си.

— Малко повече от час.

— Тогава не може да е стигнал далеч.

— Точно така. — Анатолий се обърна и раздаде няколко резки заповеди. Войниците изведнъж се разбързаха. Двама от тях задържаха едноокия и го поведоха към ливадата. Друг изтича към хеликоптерите. Анатолий хвана Жан-Пиер под ръка и двамата с бърза крачка потеглиха след войниците.

— Ще вземем едноокия — в случай че ни трябва преводач — каза Анатолий.

Докато стигнат до ливадата, двата хеликоптера вече бръмчаха. Анатолий и Жан-Пиер се качиха на единия. Едноокият беше вече вътре, изглеждаше едновременно развълнуван и ужасен. „Сигурно ще разправя за преживяното този ден, докато е жив“, помисли си Жан-Пиер.

След няколко минути вече бяха във въздуха. И Анатолий, и Жан-Пиер стояха близо до отворената врата и гледаха надолу. Една добре утъпкана пътека, която съвсем ясно се виждаше, водеше от селото към върха на възвишението, а после се губеше между дърветата, Анатолий заговори нещо по радиостанцията на пилота, а после обясни на Жан-Пиер:

— Изпратих няколко войници да претърсят тези гори, просто в случай че е решил да се крие.

Беглецът почти със сигурност е стигнал по-далеч от това място, помисли си Жан-Пиер, но Анатоли постъпваше предпазливо, както обикновено.

Около километър и половина летяха паралелно с реката, а после стигнаха до устието на Линар. Дали Мохамед е продължил нагоре по долината, към студеното лоно на Нуристан, или е завил на изток към долината Линар, на път към Петте лъва?

Жан-Пиер каза на едноокия:

— Откъде беше родом Мохамед?

— Не знам — отвърна човекът, — но беше таджик.

Това значеше, че е по-вероятно да е от долината Линар, отколкото от Нуристан. Жан-Пиер обясни на Анатолий и той заповяда на пилота да завие наляво и да следва Линар.

„Ето сега ясно разбирам — мислеше си Жан-Пиер — защо търсенето на Елис и Джейн не може да се провежда от хеликоптер.“ Мохамед имаше преднина само от час, а те може и вече да са загубили следите му. А когато бегълците ги водят с цял ден, както Елис и Джейн, тогава съществуват много алтернативни маршрути и скривалища.

Ако изобщо имаше пътека по протежението на долината Линар, то тя не се виждаше от въздуха. Пилотът на хеликоптера просто следваше реката. Хълмовете отдолу бяха голи, без никаква растителност, но по тях нямаше сняг — значи ако беглецът е тук някъде, той няма къде да се скрие.

Забелязаха го няколко минути по-късно.

Бялата джелаба и чалмата ясно се очертаваха на фона на сиво-кафеникавата земя. Той крачеше по хребета на едно скалисто възвишение с постоянната неуморна стъпка на афганистанските пътници, с всичките си вещи в една чанта, метната през рамо. Когато чу шума от хеликоптерите, той се спря и погледна назад към тях, после продължи да върви.

— Той ли е? — попита Жан-Пиер.

— Така смятам — каза Анатолий. — Скоро ще разберем. — После взе слушалките на пилота и заговори с другия хеликоптер. Онзи излетя напред, подминавайки фигурата на земята, и кацна на стотина метра пред него. Пътникът продължи към машината, без да трепне.

— Защо не се приземим и ние? — попита Жан-Пиер.

— Просто една предохранителна мярка.

Страничната врата на другия хеликоптер се отвори и шестима войници излязоха оттам. Човекът с белите дрехи тръгна към тях, като в същото време свалеше чантата от рамото си. Беше продълговата чанта, като военна мешка, и тази форма задвижи нещо в паметта на Жан-Пиер. Точно преди да се сети на какво му напомня чантата, Мохамед вдигна мешката и я насочи към войниците, Жан-Пиер разбра какво смята да направи и отвори уста, за да изкрещи едно безполезно предупреждение…

Беше все едно да крещиш насън или да тичаш под вода: събитията се развиваха бавно, но той действаше още по-бавно. Преди думите да излязат от устата му, видя дулото на автомат да се появява от чантата.

Звукът от изстрелите бе удавен от шума на хеликоптерите, което създаде странното впечатление, че всичко става сред мъртва тишина. Един от руските войници се хвана за корема и падна напред, друг метна ръце и падна възнак. Останалите трима вдигнаха оръжието си. Единият умря, преди да успее да дръпне спусъка, но другите двама изпратиха рял залп куршуми и докато Анатоли крещеше „Нет! Нет! Нет! Нет!“ в радиостанцията, тялото на Мохамед изведнъж се вдигна от земята и полетя, изхвърлено назад, след което се срина в кървава купчина върху студената земя.

Анатолий все още продължаваше бясно да крещи по радиостанцията. Хеликоптерът бързо се сниши. Жан-Пиер усети, че целият трепери от вълнение. Това, че с очите си видя сражението, му действаше като наркотик, като кокаин, караше го да се чувства, все едно в момента иска да се смее на висок глас като обезумял, да се чука, да бяга, да танцува. През главата за секунда му мина една мисъл: „А едно време исках да лекувам хора.“

Хеликоптерът се приземи. Анатолий свали рязко слушалките и с отвращение каза:

— Сега никога няма да разберем защо са прерязали гърлото на онзи водач.

Той изскочи и Жан-Пиер го последва.

Тръгнаха, към мъртвия афганистанец. Предната част на тялото му представляваше някаква пихтия от разкъсана плът и по-голямата част от лицето му също липсваше, но Анатолий каза:

— Това е водачът, сигурен съм. Ръстът е същият, тенът е същият, познавам и чантата. — Наведе се и внимателно вдигна автомата. — Но защо носи автомат?

Някаква хартийка беше паднала от чантата и трептеше на земята. Жан-Пиер я вдигна и я погледна. Беше полароидна снимка на Муса.

— О, боже мой! — каза той. — Мисля, че разбирам всичко.

— Какво? — попита Анатолий. — Какво разбираш?

— Убитият е от Долината на Петте лъва — отвърна Жан-Пиер. — Той е един от най-доверените хора на Масуд. Това е снимка на сина му Муса. Снимката е правена от Джейн. Освен това познавам чантата, в която беше скрил автомата: едно време тя беше на Елис.

— И какво от това? — нетърпеливо попита Анатолий. — Какво заключаваш от това?

Мозъкът на Жан-Пиер трескаво щракаше, мислите минаваха оттам по-бързо, отколкото би могъл да ги обясни:

— Мохамед е убил вашия водач, за да може да заеме неговото място — започна той. — Вие е нямало как да узнаете, че той не е този, за когото се представя. Нуристанците са разбрали, че не е от тях, естествено, но това не е имало значение, защото, първо, не са знаели, че той се преструва на тукашен, и, второ, даже и да са знаели, не са можели да ви кажат, защото той е бил и ваш преводач. Всъщност единственият човек, който би могъл да го разкрие…

— … си ти — довърши Анатолий. — Защото си го познавал.

— Той е знаел за тази опасност и е внимавал да не се появя. Затова те е питал тази сутрин кой е пристигнал след мръкване вчера. Ти си му казал името ми. Той веднага е тръгнал. — Жан-Пиер се намръщи: нещо не беше както трябва. — Но защо е останал на открито? Можеше да се скрие в гората или в някоя пещера и щеше да ни отнеме много повече време, за да го намерим. Като че ли не е очаквал да го преследваме.

— Че защо да очаква? — попита Анатолий. — Когато изчезна първият водач, ние не изпратихме след него преследвачи — просто си намерихме друг и продължихме нататък: никакво разследване, никаква гонитба. По-различното този път — това, което обърка плановете на Мохамед, беше, че местните намериха тялото и ни обвиниха в убийството. Това ни накара да заподозрем Мохамед. Но даже и после смятахме да забравим за него и просто да продължим нататък. Нямаше късмет, това е.

— Не е знаел с какъв любопитен човек си има работа — каза Жан-Пиер. — Следващ въпрос: какъв е бил мотивът му? Защо с цената на всичко е искал да заеме мястото на първия водач?

— Вероятно за да ни поведе в грешна посока. Вероятно всичко, което ни е казал, е лъжа. Той не е видял Елис и Джейн вчера следобед в началото на долината Линар. Те не са завили на юг към Нуристан. Селяните в Мундол не са потвърдили, че двама чужденци с бебе са минали вчера в южна посока — Мохамед даже не ги е питал такова нещо. Той е знаел къде са бегълците…

— И ни е повел в обратната посока, разбира се! — Жан-Пиер отново се оживи. — Старият водач изчезна точно след като отрядът тръгна от село Линар, нали така?

— Да. Значи можем да приемем, че информациите до тази точка са верни — следователно Елис и Джейн действително са минали през това село. След това Мохамед се появи и ни поведе на юг…

— Защото Елис и Джейн са тръгнали на север! — тържествуващо изрече Жан-Пиер.

Анатолий мрачно кимна.

— Мохамед им спечели в най-добрия случай един ден преднина — замислено рече той — и за това даде живота си. Дали си е струвало?

Жан-Пиер пак погледна полароидната снимка с Муса. Студеният вятър я накара да затрепка в ръцете му.

— Знаеш ли — рече той, — мисля, че Мохамед би отвърнал: „Да, струваше си.“