Кен Фолет
Долината на лъвовете (7)

Седма глава

— Детето има морбили, гастроентерит и трихофития — каза Жан-Пиер. — Освен това е мръсно и недохранено.

— Та не са ли всички такива? — отвърна Джейн. Говореха на френски, както обикновено помежду си, и майката на детето поглеждаше от единия към другия, чудейки се какво ли си казват. Жан-Пиер забеляза безпокойството й и заговори на персийски, като просто каза:

— Синът ти ще се оправи.

Той мина към дъното на пещерата и отвори кутията с лекарствата. Всички деца, които донасяха в приемната, автоматично биваха ваксинирани против туберкулоза. Докато подготвяше инжекцията с БЦЖ, той наблюдаваше Джейн с крайчеца на окото си. Тя даваше на момчето малки глътки от рехидриращата напитка — смесица от гликоза, сол, сода и натриев хлорид, разтворени в чиста вода — и между глътките нежно триеше мръсното му личице. Движенията й бяха бързи и грациозни като на умел занаятчия — може би грънчар, който оформя глина върху колелото, или дюлгер, който върти мистрията. Той наблюдаваше тесните й длани, докато докосваше уплашеното дете с лека, успокояваща милувка. Харесваше ръцете й.

Извъртя се, като извади иглата, за да не я види детето, а после я прикри с ръкава си и пак се обърна, изчаквайки Джейн. Наблюдаваше лицето й, докато почистваше кожата на дясното рамо на момченцето и напои парче марля със спирт. Дяволито беше лицето й — с големи очи, вирнато носле и широка уста, която повечето време беше усмихната. Сега изражението й беше сериозно и тя местеше долната си челюст от едната страна на другата, като че ли скърца със зъби — знак, че в момента е съсредоточена. Жан-Пиер познаваше всичките изрази на лицето й, но нито една от нейните мисли.

Той често — почти непрестанно — се опитваше да отгатне какво става в главата й, но го беше страх да я попита, защото такива разговори много лесно биха се отклонили към забранената територия. Постоянно трябваше да е нащрек като неверен съпруг — от страх да не би нещо, което е казал, или дори някоя случайна гримаса, да го издаде. Табу бяха всякакви по-задълбочени разговори — за истината и лъжата, за доверието и предателството, за свободата и тиранията; по същия начин стояха нещата и с всички теми, които клонят в тази посока, като например любовта, войната и политиката. Той внимаваше дори когато говори, за съвсем невинни злободневия. Затова в техния брак имаше една особена липса на интимност. Даже когато се любеха, беше някак извратено. Той откри, че не можа да свърши, освен ако не затвори очи и не си представи, че е с някоя друга. Цяло облекчение беше, че през последните няколко седмици не му се налагаше да се насилва — заради раждането на Шантал.

— Готова съм, когато и ти си готов — заяви Джейн и той осъзна, че тя му се усмихва.

Той хвана детето горе за ръчичката и му каза на персийски:

— На колко си години?

Докато момченцето изричаше думата, Жан-Пиер заби спринцовката. Детето веднага започна да пищи. Гласчето му накара Жан-Пиер да си спомни самия себе си на петгодишна възраст, когато караше първото си колело и падна и се разрева точно по същия начин — виеше от яд и от неочакваната болка. Сега се взря в изкривеното личице на петгодишния пациент и си спомни колко много го бе заболяло тогава и колко ядосан беше само, и изведнъж си помисли: „Как стигнах от там до тук?“

Пусна детето и то отиде при майка си. Отброи тридесет 250-грамови капсули гризеофулвин и ги подаде на жената.

— Карай го да взема по една всеки ден, докато всички свършат — на прост персийски каза той. — Не ги давай на никой друг — всичките са за него. — Това щеше да е достатъчно за трихофитията. Морбилито и гастроентеритът щяха да се излекуват от само себе си. — Дръж го в леглото, докато пъпките изчезнат, а после го карай много да пие.

Жената кимна.

— Има ли братя и сестри? — попита Жан-Пиер.

— Петима братя и две сестри — гордо отвърна жената.

— Трябва да спи сам, иначе и те ще заболеят. — Жената явно се разколеба; сигурно имаше само едно легло за всичките си деца. Жан-Пиер нищо не можеше да й помогне за това. Той продължи: — Ако не е по-добре, когато таблетките свършат, доведи ми го пак. — Това, което наистина бе нужно на детето, бе нещо, което ни Жан-Пиер, ни майка му можеха да осигурят — обилна, хубава, здравословна храна.

Двамата напуснаха пещерата — слабото болнаво дете и дребната, капнала от умора негова майка. Сигурно са били пеша няколко километра дотук и тя е носила момчето през по-голямата част от пътя, а сега ще трябва да се върнат и обратно. Момчето така или иначе можеше да умре. Със сигурност обаче не от туберкулоза.

Имаше още един пациент — маланга. Той беше светият човек на Банда. Полуумен и често полугол (че даже и повече), той се скиташе през Долината на Петте лъва — от Комар, на тридесет и пет километра нагоре по течението от Банда, до Чарикар, в контролираната от руснаците равнина осемдесет километра на югозапад. Не спираше да плещи нещо неразбрано и му се явяваха видения. Афганците смятаха малангите за щастливи хора и не само понасяха странното му поведение, но го хранеха, пояха и обличаха.

Той влезе, увит с някакви парцали край слабините и с руска офицерска фуражка на главата. Хвана се през корема и направи болезнена гримаса. Жан-Пиер извади от опаковката една шепа хапчета диаморфин и му ги даде. Лудият побягна, стиснал здраво таблетките със синтетичен хероин.

— Вече трябва да е получил зависимост от тези хапчета — каза Джейн. В гласа й явно се долавяше недоволство.

— Получил е — призна Жан-Пиер.

— Защо му ги даваш?

— Човекът има язва. Какво друго да направя — да го оперирам?

— Ти си докторът.

Жан-Пиер започна да събира чантата си. Следващата сутрин трябваше да ходи за прегледи в Кобак, на десетина километра през планините, а по пътя дотам трябваше да иде на явката.

Плачът на петгодишното дете бе изпълнил пещерата с някакви спомени от миналото му — като миризмата на стари играчки или внезапна ярка светлина, която те кара да търкаш очите си. Жан-Пиер като че за момент загуби ориентация. Пред погледа му се завъртяха хора от детството, лицата им изпъкваха над всичко наоколо като сцени от филм, прожектиран от неправилно поставена киномашина по гърбовете на публиката вместо на екрана. Видя първата си учителка, мадмоазел Медсан, с очилата й със стоманени рамки; Жак Лафонтен, който беше разкървавил носа му, след като го нарече „пандизчия“; майка си — слаба и зле облечена, винаги нещастна; и най-вече баща си — едър, набит, гневен мъж, застанал от другата страна на решетките…

Направи усилие да се съсредоточи върху медикаментите и инструментите, които можеха да му дотрябват в Кобак. Напълни една туба с пречистена вода за пиене, докато е на път. Селяните там щяха да се погрижат за храната му.

Изнесе багажа си навън и го натовари върху своенравната стара кобила, която използваше за такива преходи. Това животно бе готово цял ден да върви все направо, но завоите вземаше с огромна неохота, поради което Джейн я беше кръстила Маги, в чест на британската министър-председателка Маргарет Тачър.

Жан-Пиер беше готов. Върна се в пещерата и целуна меките устни на Джейн. Като се обърна да тръгне, влезе Фара, понесла Шантал. Бебето плачеше. Джейн разкопча ризата си и веднага сложи Шантал на гърдата. Жан-Пиер докосна розовата буза на дъщеричката си и каза:

— Bon appétit. — След това излезе.

Поведе Маги надолу по планината към опустялото село и потегли на югозапад, следвайки речния бряг. Вървеше бързо и енергично под лъчите на жежкото слънце — свикнал беше отдавна.

Изоставяйки докторския образ зад себе си, той се замисли за предстоящата среща и го обзе нервно напрежение. Дали Анатолий ще дойде? Може да са го задържали. Може даже да са го заловили. Ако са го заловили, дали е проговорил? Дали го е издал, когато са го измъчвали? Дали няма да го посрещне отряд муджахидини — безмилостни, садистични, настървени за мъст?

Защото — въпреки всичката му там поезия и милосърдието — те си бяха варвари, тези афганци. Националният им спорт се наричаше бузкаши, една опасна и кървава игра: обезглавеният труп на теле се слага в центъра на някоя поляна и двата противникови отбора се строяват в редици на коне; после при даден пушечен изстрел всички се втурват към трупа. Целта е да се вдигне, да се пренесе към предварително уречена точка на около километър и половина разстояние и да се върне обратно в кръга, без да се позволи на нито един от противниковия отбор да ти го измъкне от ръцете. Когато зловещият предмет биваше разкъсан на парчета — както често се случваше, — викаха съдия да реши кой отбор е запазил по-голямото парче. Жан-Пйер беше видял на живо тази игра миналата зима в покрайнините на град Роха, надолу по Долината, и я бе наблюдавал няколко минути, преди да осъзнае, че не използват теле, а човек, и човекът беше още жив! Отвратен, той се беше опитал да спре играта, но някой му каза, че човекът бил руски офицер, като че ли това обясняваше всичко. После играчите просто не обръщаха никакво внимание на Жан-Пиер и той не можа да стори нищо, за да привлече вниманието на петдесет разпенени джигити, погълнати от свирепата си игра. Не остана да види как ще умре нещастникът, но може би трябваше да го стори, защото образът, който се беше забил в съзнанието му и се връщаше към него всеки път, когато се притесняваше да не го разкрият, бе именно на онзи руснак — безпомощен, потънал в кървища, още жив, разкъсван на парчета…

Усещането за миналото още бе покрай него, защото докато гледаше кафяво-жълтеникавите отвесни скали на клисурата, през която крачеше в момента, виждаше сцени от детството си, сменящи се с кошмарни видения за това как муджахидините го залавят. Най-ранният му спомен го отвеждаше до процеса и мощното чувство за възмущение и несправедливост, което изпита, когато изпратиха папа̀ в затвора. Почти не можеше да чете още, но успяваше да изсрича името на татко си в заглавията на вестниците. На такава възраст — трябва да е бил четиригодишен — той не знаеше какво е да си герой от Съпротивата. Знаеше, че татко му е комунист, както и всичките бащини приятели — свещеникът и обущарят, и човекът зад тезгяха на селската пощенска служба, но си мислеше, че му викат Червения Ролан заради румения цвят на лицето му. Когато татко му бе осъден за държавна измама и изпратен в затвора за пет години, бяха му казали, че е заради нещо, свързано с чичо Абдул — един уплашен мургав човечец, който беше останал няколко седмици в тяхната къща и който бил от НФО, но Жан-Пиер не знаеше какво е НФО, звучеше му нещо като името на слона в местния зоопарк. Единственото, което разбра съвсем ясно и в което никога не престана да вярва, бе, че полицаите са жестоки, а съдиите — продажни и че вестниците хвърлят прах в очите на хората.

С течение на годините той разбра още повече, изстрада още много и омерзението му укрепна. Като тръгна на училище, другите момчета викаха, че баща му бил предател. Той отвръщаше, че е точно обратното — баща му се е бил смело и е рискувал живота си през войната, но те не му вярваха. С майка му отидоха за известно време да живеят в друго село, но съседите незнайно как научиха и наредиха на децата си да не играят с Жан-Пиер. Но истинският кошмар бяха посещенията в затвора. Баща му видимо се променяше — беше отслабнал, побледнял и болнав. Най-страшното обаче бе да го вижда затворен зад решетки, облечен в сива униформа, уплашен, стреснат, да се държи почтително с разни наперени биячи с палки в ръцете. След известно време от миризмата в затвора на Жан-Пиер започна да му се повдига и той често повръщаше още като минат през портала, тъй че майка му спря да го води там.

Едва след като папа̀ излезе от затвора, Жан-Пиер надълго разговаря с него и най-сетне проумя всичко и разбра, че извършената несправедливост е дори по-голяма, отколкото си е мислил. След като германците навлезли във Франция, френските комунисти — които вече били организирани в „ядки“ — изиграли водеща роля в Съпротивата. След края на войната баща му продължил борбата срещу тиранията на десняшките партии. По това време Алжир бил още френска колония. Неговият народ бил потискан и експлоатиран, но смело се борел за свободата си. Млади французи били мобилизирани в армията и принуждавани да се бият срещу алжирците в една жестока война, в която зверствата, извършвани от френската армия, на много хора напомняли нацистките жестокости. НФО, което за Жан-Пиер завинаги си остана свързано с образа на един мърляв стар слон в провинциалната зоологическа градина, се оказа съкращение на Front de Liberation Nationale, Национален фронт за освобождение на алжирския народ.

Бащата на Жан-Пиер бил един от 121-те известни граждани, които подписали петиция, защитаваща свободата на алжирците. Франция била във война, затова петицията била обявена за престъпно деяние, понеже можела да се подразбира като подстрекателство към френските войници да дезертират. Но папа̀ беше направил и още по-сериозно нещо: беше взел куфар, пълен с пари, събирани от французите за НФО, и го бе пренесъл през границата в Швейцария, където го депозирал в банка; освен това дал подслон на чичо Абдул, но алжирецът бил издирван от френската тайна полиция.

„Такива неща съм правил и по време на войната срещу нацистите. — Така обясни той на Жан-Пиер. — Още водя същата битка… Врагът никога не са били германците, както сега врагът не са обикновените французи: врагът са капиталистите, едрите владелци, богатите и привилегированите, управляващата класа, която би използвала всички средства, дори най-мерзките, за да защити имането си…“ Толкова могъща била тази класа, че притежавала половината свят, но все пак имало надежда за бедните, за лишените от власт и потиснатите, защото в Москва управлявал народът и по целия свят работническата класа била отправила поглед към Съветския съюз за помощ, насока и вдъхновение в борбата за свобода.

Когато Жан-Пиер порасна, този сияен образ бе затъмнен донейде, защото той разбра, че Съветският съюз не е рай за работническата класа, но нищо не промени основното му убеждение — че комунистическото движение, ръководено от Москва, е единствената надежда за потиснатите хора по света и единственият начин да бъдат ликвидирани съдиите, полицията и вестниците, който така брутално бяха предали папа̀.

Бащата бе успял да предаде щафетата на сина си. И като че успокоен от тази мисъл, папа̀ постепенно западна. Той така и не възвърна руменото си лице. Повече не ходеше на демонстрации, не организираше благотворителни танцови вечеринки, не пишеше писма до местните вестници. Една след друга смени няколко маловажни писарски службици. Остана член на партията, разбира се, както и на един профсъюз, но не подхвана отново дейността си — да председателства комитети, да води протоколите, да подготвя дневния ред на събрания. Все тъй играеше шах и пиеше анасонлийка със свещеника, обущаря и служителя в селската поща, но политическите спорове, тъй пламенни едно време, сега бяха съвсем вяли, като че ли революцията, за която бяха работили тъй всеотдайно, е отложена за някакво неопределено бъдеще. След няколко години папа̀ умря. Едва тогава Жан-Пиер откри, че той прихванал туберкулоза в затвора и така и не се възстановил. Те му отнеха свободата, прекършиха духа му и съсипаха здравето му. Но най-лошото, което му сториха, бе, че му лепнаха дамгата „предател“. Той бе герой, рискувал живота си за ближния, а умря, осъден за държавна измама.

„Биха съжалили сега, папа̀, ако знаеха какво е моето отмъщение — мислеше си Жан-Пиер, докато водеше дръгливата кобила през афганските планини. — Благодарение на сведенията, които аз им осигурявам, комунистите тук успяха да спрат маршрутите за снабдяване на Масуд. Миналата година той не можа да натрупа оръжия и амуниции. Това лято, вместо да нанася удари срещу въздушната база, електроцентралите и камионите с провизии по магистралата, той едва успява да се защити от армейските атаки на своя собствена територия. Сам, без ничия помощ, папа̀, почти унищожих силата на този варварин, който иска да върне страната си обратно в тъмните векове на дивачеството, изостаналостта и ислямските суеверия.“

Разбира се, само отрязването на маршрутите за снабдяване не бе достатъчно. Този човек вече се бе превърнал във фигура от национален мащаб. Освен това той бе достатъчно умен и силен духом, за да се издигне от бунтовнически лидер в законен президент. „Той е един Тито, един Де Гол, един Мугабе. Той трябва да бъде не просто неутрализиран, а ликвидиран — руснаците трябва да го пипнат жив или мъртъв.“

Трудността бе в това, че Масуд се придвижваше бързо и тихо като сърна в гъстата гора, появяваше се внезапно из шубраците и после също тъй бързо изчезваше в тях яко дим. Но Жан-Пиер бе търпелив, руснаците — също. Все щеше да дойде моментът — рано или късно, — когато той със сигурност ще знае къде точно ще се намира Масуд през следващите двайсет и четири часа — може би ако е ранен или ако планира да иде на нечие погребение, — и тогава Жан-Пиер ще използва радиостанцията си, за да предаде специалния код, и соколът ще връхлети отгоре му…

Искаше му се да има възможност да каже на Джейн с какво всъщност се занимава тук. Можеше даже да успее да я убеди, че работи за право дело. Ще изтъкне, че тяхната медицинска работа е безполезна, тъй като подпомагането на муджахидините служи единствено за да продължи тази мизерна бедност и невежество, в която тънат хората, и да забави момента, в който Съветският съюз ще сграби тази държавица за яката и ще я завлече — ритаща и съпротивляваща се — право в двайсетия век. Джейн може би ще разбере това… Той обаче инстинктивно знаеше, че тя няма да му прости, задето я е измамил. Какво ти — със сигурност ще бъде абсолютно бясна. Ясно си я представяше — безмилостна, непоклатима, горда. Ще го напусне на секундата, както беше напуснала Елис Талер. Двойно по-разярена ще бъде и заради това, че е била измамена по абсолютно същия начин от двама мъже един след друг.

И така, от ужас да не я загуби, той продължаваше да я мами — като човек, застанал на ръба на бездънна пропаст, парализиран от страх.

Тя знаеше, че нещо не е наред, разбира се; той го отгатваше по начина, по който го гледаше понякога. Но тя смяташе, че е някакъв проблем в отношенията помежду им, сигурен беше в това — не й е хрумвало, че целият негов живот представлява една огромна преструвка.

Пълната безопасност не бе възможна, но той вземаше всички предпазни мерки, за да не бъде разкрит от нея или от някого другиго. Когато използваше предавателя, той винаги говореше кодирано не защото муджахидините могат да прихванат сигнала (те нямаха радиостанции), а защото афганистанските правителствени сили можеха да го направят, а те бяха тъй наводнени с предатели, че почти нищо не оставаше тайна за Масуд. Апаратът на Жан-Пиер беше достатъчно малък, за да може да го скрие във фалшивото дъно на медицинската си чанта или в джоба на ризата или елечето, когато не носеше чантата. Недостатъкът му беше, че мощността му достигаше само за много кратки разговори. Прекадено дълго предаване би било нужно, за да се издиктуват всички подробности около маршрутите и времето на тръгване на конвоите — особено ако се говори кодирано, — а за това се искаше радиопредавател и акумулатори с много по-големи размери. Жан-Пиер и мосю Льоблон се бяха отказали от тази идея. В резултат на това трябваше да се среща със свръзката си, за да предава информацията.

Той изкачи една височина и погледна надолу. Под него се простираше малка долина. Пътеката, на която се намираше, водеше надолу към друга долина — идваща перпендикулярна на тази — и бе прорязана от буен, блестящ под следобедното слънце планински поток. Там, откъдето се спускаше потокът, още една долина водеше нагоре към планината — към Кобак, крайната цел на пътуването му. На мястото, където трите долини се събираха, на отсамния речен бряг, имаше малка каменна хижа. Цялата област беше осеяна с такива първобитни постройки. Жан-Пиер си мислеше, че сигурно са издигнати от номади или от пътуващи търговци, които ги използват за пренощуване.

Потегли надолу по склона, повел Маги. Анатолий сигурно вече бе там. Жан-Пиер не знаеше истинското му име или чин, но предполагаше, че е от КГБ, и се досещаше — от едни негови думи за генералите, — че сигурно е полковник. Какъвто и чин да има, той със сигурност не беше прост чиновник. Оттук до Баграм се простираха седемдесет километра планински пущинаци и Анатолий вземаше това разстояние сам, пеша, за ден и половина. Беше от някоя източна руска народност, с високи скули и жълтеникава кожа. Когато облечеше афгански дрехи, минаваше за узбек, представител на една монголоидна етническа група в Северен Афганистан. Това обясняваше доста нескопосния му персийски — узбеките говореха свой собствен език. Анатолий постъпваше доста дръзко: той, разбира се, не говореше узбекски, така че винаги съществуваше възможност да го разкрият, макар добре да знаеше, че муджахидините играят бузкаши със заловените руски офицери.

Рисковете на Жан-Пиер при тези срещи бяха като че по-малки. Постоянното му пътуване до отдалечени села, за да прави прегледи, не изглеждаше особено странно. Подозренията обаче биха могли да се възбудят, ако някой забележи, че той по случайност се среща все с един и същи скитник узбек. А, разбира се, ако някой афганистанец знае френски и дочуе разговора на доктора с този скитащ узбек — тогава Жан-Пиер би могъл да се надява само на по-бърза смърт.

Сандалите му не предизвикваха никакъв шум по пътеката, а копитата на Маги потъваха без звук в прашливата земя, така че с приближаването до хижата той засвири някаква мелодия — в случай че някой друг, а не Анатолий, се окаже вътре: винаги внимаваше да не стряска афганистанците, защото те до един бяха въоръжени и големи кибритлии по природа. Промуши глава вътре и след това влезе. За негова изненада, хладната хижа беше празна. Седна, облегнал гръб на каменната стена, и се приготви да чака. След няколко минути затвори очи. Беше уморен, но прекалено напрегнат, за да спи. Това беше най-неприятната част от задачата му: комбинацията от страх и скука, която го обхващаше по време на тези дълги чакания. Научил се беше да приема спокойно закъсненията в тази страна, където часовниците бяха непознати, но така и не успя да постигне невъзмутимото спокойствие на афганистанците. Не можеше да спре въображението си, което рисуваше най-различни трагични случки с Анатолий. Каква ирония би било само, ако Анатолий е стъпил на някоя руска противопехотна мина и тя му е откъснала крака. Тези мини всъщност повече убиваха добичета, отколкото хора, но и така вредният ефект едва ли бе по-малък — смъртта на единствената крава би убила цялото афганистанско семейство също тъй сигурно, както и ако къщата им бъде разрушена от бомба, докато цялото домочадие е у дома. На Жан-Пиер вече отдавна не му се струваше комична гледката на крава или коза с грубо издялан дървен крак.

В това полусънно състояние той усети присъствието на друг човек и отвори очи, за да види ориенталското лице на Анатолий само на сантиметри от себе си.

— Можех да те ограбя — на идеален френски каза Анатолий.

— Не бях заспал.

Анатолий седна по турски върху пръстения под. Той имаше набита, мускулеста фигура, облечена в провиснала памучна риза и шалвари, с тюрбан, шал около врата и вълнено одеяло със землист цвят, наречено пату, увито край раменете. Той остави шалчето да се свлече надолу и се усмихна, показвайки пожълтели от тютюна зъби.

— Как си, приятелю?

— Добре.

— А жена ти?

Имаше нещо зловещо в начина, по който Анатоли не пропущаше да попита за Джейн. Руснаците яростно се бяха противопоставили на идеята да вземе Джейн със себе си в Афганистан, тъй като твърдяха, че тя щяла да попречи на работата му. Жан-Пиер беше изтъкнал, че така или иначе ще трябва да вземе медицинска сестра със себе си — такава беше политиката на Medecins pour la Liberté, винаги да изпращат двойки — и сигурно би делил леглото с която и да е жена, която тръгне с него, освен ако не прилича на Кинг-Конг. Руснаците накрая склониха, но твърде неохотно.

— Джейн е добре — отвърна той. — Роди преди шест седмици. Момиченце.

— Поздравления! — Анатолий, изглежда, искрено се зарадва. — Не беше ли малко рано?

— Да. За щастие мина без усложнения. Всъщност селската „баба“ изроди бебето.

— А не ти?

— Не бях там. Бях с теб.

— Боже мой! — Анатолий направо се ужаси. — Да те задържам далеч от дома в такъв важен ден!

Жан-Пиер бе поласкан от загрижеността на Анатолий, но не го показа.

— Нямаше как да го предвидя — рече той. — Освен това си струваше — вие ударихте конвоя, за който ви казах.

— Да. Информацията беше много ценна. Отново поздравления.

Жан-Пиер пламна от гордост, но опита да се държи, все едно не е станало нищо особено.

— Системата ни явно функционира доста добре — скромно каза той.

Анатолий кимна.

— Каква беше тяхната реакция на нападението?

— Нарастващо отчаяние. — Докато говореше, на Жан-Пиер му мина през ум, че още едно от преимуществата на личните срещи със свръзката му е в това, че може да предава и такава по-незначителна информация — чувства и впечатления, неща, които не бяха достатъчно конкретни, за да се предават по радиостанцията кодирано. — Амунициите им са на път да привършат всеки момент.

— А следващият конвой кога ще потегля?

— Тръгна вчера.

— Значи наистина са закъсали. Това е добре. — Анатолий бръкна в пазвата си и извади една карта. Разстла я на пода. Там беше обозначена местността между Долината на Петте лъва и границата с Пакистан.

Жан-Пиер събра цялото си внимание, за да си спомни подробностите, които беше запаметил по време на разговорите си с Мохамед, и започна да проследява по картата маршрута на конвоя за връщане от Пакистан. Той нямаше представа кога точно ще потеглят обратно, защото Мохамед не знаеше колко време ще се забавят в Пешавар, докато купят това, което им трябва. Анатолий обаче имаше свои хора в Пешавар и те щяха да му кажат кога ще тръгне конвоят за Петте лъва. От тази информация щяха да успеят да изчислят завръщането.

Анатолий нищо не си записваше, а запаметяваше всяка дума. Като свършиха, преговориха отново всичко, като Анатолий повтаряше дословно, за да може Жан-Пиер да провери дали информацията е правилна.

Руснакът сгъна картата и я прибра обратно в пазвата си.

— А какво стана с Масуд? — тихо попита той.

— Не съм го виждал, откакто последно говорихме с тебе — отвърна Жан-Пиер. — Виждам само Мохамед, а той никога не е съвсем сигурен къде е Масуд или къде ще се появи.

— Масуд е лисица! — изрече Анатолий доста развълнувано, което бе рядко за него.

— Ще го хванем — каза Жан-Пиер.

— О, ще го хванем. Той знае, че ловът е вече в опасна фаза, затова покрива дирите си. Но хрътките са хванали вече следата, не може вечно да ни бяга — ние сме толкова многобройни, толкова силни и кръвта ни се е разиграла… — Изведнъж осъзна, че в момента разкрива чувствата си. Усмихна се и се върна към деловите въпроси. — Батериите — рече той и извади пакет изпод ризата си.

Жан-Пиер извади радиопредавателя от тайника на дъното на медицинската си чанта, измъкна старите батерии и ги смени с нови. При всяка среща правеха това, за да са сигурни, че Жан-Пиер няма да загуби контакт с руснаците само защото са му свършили батериите. Анатолий пренасяше старите чак до Баграм, тъй като нямаше смисъл да рискува и да хвърли батериите — руска направа — тук, в Долината на Петте лъва, където нямаше никакви електрически уреди.

Докато Жан-Пиер прибираше радиопредавателя обратно в медицинската си чанта, Анатолий каза:

— Имаш ли там нещо за мазоли? Краката ми… — Той млъкна внезапно, намръщи се и вдигна глава, внимателно заслушан.

Жан-Пиер цял изтръпна от напрежение. Досега никога не бяха ги виждали заедно. Знаеха, че това рано или късно няма как да не се случи и бяха планирали какво да направят — ще се държат като непознати, които са попаднали в един и същи пътнишки заслон, и ще продължат разговора, когато натрапникът си тръгне. Или ако натрапникът даде да се разбере, че ще остане дълго време, те ще си тръгнат заедно, все едно по случайност са в една и съща посока. Всичко това бе предварително уговорено и все пак Жан-Пиер сега имаше чувството, че вината е изписана по цялата му физиономия.

В следващия момент той чу стъпки отвън и шум от запъхтяно дишане; после някаква сянка затули обления от слънце вход на хижата и при тях влезе Джейн.

— Джейн! — изрече той.

И двамата мъже скочиха на крака.

Жан-Пиер попита:

— Какво има? Защо си тук?

— Слава богу, че те настигнах! — задъхано каза тя.

С периферното си зрение Жан-Пиер видя как Анатолий се извръща смутено, като афганистанец, който би се извърнал така при вида на непокорна, безсрамна жена. Този жест помогна на Жан-Пиер да се съвземе от първоначалния шок. Той бързо се огледа наоколо. За щастие Анатолий беше прибрал топографските карти няколко минути по-рано. Но радиопредавателят стърчеше няколко сантиметра от медицинската чанта. Джейн обаче не беше го видяла — поне засега.

— Сядай — каза й Жан-Пиер. — Поеми си дъх. — С тези думи той също седна и използвайки това движение, извъртя чантата тъй, че стърчащият апарат да се вижда от неговата страна, но не и от страната на Джейн. — Какво е станало?

— Един медицински проблем, който не мога да разреша.

Жан-Пиер се поотпусна малко. Беше се уплашил, че тя може да го е последвала, защото се е усъмнила в нещо.

— Пийни малко вода — каза. Посегна към чантата си с една ръка, а с другата набута предавателя навътре, докато ровеше. Когато апаратът беше вече безопасно скрит, той извади термоса с пречистена вода и й го подаде. Пулсът му започна да се нормализира. Самообладанието също се възвръщаше. Уликите вече бяха скрити. Какво друго би могло да възбуди подозренията й? Може да е чула Анатолий да говори на френски, но това не беше бог знае колко необичайно — ако някой афганистанец говореше втори език, той често бе френски, а и един узбек можеше да говори френски по-добре от персийски. Какво точно казваше Анатолий, когато тя влезе? Жан-Пиер си спомни: питаше го за някакъв мехлем за мазоли. Идеално. Афганците винаги искаха някакви лекарства, като срещнат доктор, даже и когато са в цветущо здраве.

Джейн отпи от термоса и заговори:

— Няколко минути след като ти тръгна, донесоха едно осемнайсетгодишно момче с лоша рана на бедрото. — Тя пак отпи. Изобщо не обръщаше внимание на Анатолий и Жан-Пиер разбра: тя е толкова притеснена за спешния медицински случай, че едва ли даже е забелязала другия човек. — Ранили го при сражението близо до Роха и баща му го носил на ръце чак от долната част на Долината — два дни му е отнело. Докато пристигнат, раната беше вече гангренясала. Бих му мускулно шестстотин милиграма кристален пеницилин и изрязах раната.

— Абсолютно правилно.

— Няколко минути по-късно го изби ледена пот и започна да губи съзнание. Премерих пулса му — беше ускорен, но слаб.

— И той побледня, посивя, получи дихателни проблеми?

— Да.

— Ти какво направи?

— Лекувах го като при шок: вдигнах краката му, покрих го с одеяло и му дадох чай. После тръгнах да те търся. — Тя направо щеше да се разплаче. — Баща му го е носил цели два дни — не мога да го оставя да умре.

— Няма да умре — отвърна Жан-Пиер. — Алергичният шок е рядко срещано явление, но доста добре позната реакция при пеницилинова инжекция. Лечението е половин милилитър адреналин, вкаран мускулно, след това някакъв антихистамин — да речем, шест милилитра дифенхидрамин. Искаш ли да се върна с теб? — При тези думи той хвърли поглед към Анатолий, но руснакът не показа никаква реакция.

Джейн въздъхна.

— Не — отвърна тя. — Сигурно от другата страна на склона умира някой друг. Отивай към Кобак.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм.

Чу се съскане на кибритена клечка и Анатолий запали цигара. Джейн хвърли бегъл поглед към него, после пак към Жан-Пиер.

— Значи половин милилитър адреналини после шест милилитра дифенхидрамин. — Тя се изправи.

— Да. — Жан-Пиер също стана и я целуна. — Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Разбира се.

— Трябва да бързаш.

— Да.

— Искаш ли да вземеш Маги?

Джейн обмисли предложението.

— Не, като че ли не. По пътеката пеша се стига по-бързо.

— Както решиш тогава.

— Довиждане.

— Довиждане, Джейн.

Жан-Пиер я проследи как излиза. Постоя малко така, без да мърда. И двамата с Анатолий мълчаха. След минута-две отиде до вратата и се огледа навън. Видя Джейн, на двеста-триста метра вече, мъничка, слаба фигура в тънък памучен кафтан, която решително крачеше нагоре по долината — самотно петънце в прашния кафяв пейзаж.

Върна се и пак седна, облегнат на стената. С Анатолий се спогледаха.

— Исусе Христе всемилостиви! — избъбри Жан-Пиер. — Минахме на косъм.