Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (1) (Урок втори)

1

— Адептка Риате! — Леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение караше нещо дълбоко вътре в теб да потреперва и да се заслушаш неволно във всяка негова дума. — Вие ми обещахте! Вие се заклехте! Гарантирахте ми!

Магистърът на тъмната магия лорд Риан Тьер впери в мен втренчения поглед на черните си като самото Тъмно изкуство, очи. Нервно преглътнах, но реших упорито да държа на своето:

— Аз моля за извинение, лорд-директор, но се боя, че това е невъзможно.

— Значи така, а? — Черните, леко мъждукащи очи се присвиха.

— Да — разкаяно се съгласих аз.

Магистърът сключи дългите си силни пръсти и стисна нежните си устни. Не, на пръв поглед, те не бяха нежни, а по-скоро твърди и… също силни, но практиката беше доказала, че съществува възможност за много нежни докосвания със същите тези устни. Ако добавим към това стройното мускулесто тяло, животинската грация, смолисто черната коса и изгарящите черни очи, ще стане ясно защо по лорд Риан Тьер откровено съхнеше не само цялата женска половина на нашата „Академия на проклятията“, но и стотици дами от аристократичните семейства в империята, та дори и самата кронпринцеса, единствената дъщеря на нашия уважаем тъмен император.

— И какви са причините за вашия отказ, адептка Риате? — едва сдържайки яда си, запита този, който по право носеше званието „Първи меч на империята“ и беше в състояние с един удар на същия този меч да отсече цяло дърво.

Мълчах.

— Защо мълчите? — взискателно се поинтересува магистърът. — Нямате ли какво да ми кажете?

Нервно преглътнах и честно отвърнах:

— Не…

Срамувах се, честно, срам ме беше, но не можех да постъпя по друг начин.

И в този момент той не издържа:

— Дея, ти ми обеща, че на празниците ще идем да се запознаеш със семейството ми!

— Обещах, но проблемът е в това, че аз съм съгласна за семейството ти, но за майка ти — не!

— Но ти беше съгласна! — изрева излъганият най-добрите си надежди лорд-директор.

— Това беше преди ти да ми съобщиш, че лейди Тьер се е върнала от пътешествието си. Аз… не искам да се запознавам с твоята майка!

Силните ръце се скръстиха демонстративно на мощната мускулеста гръд, черните очи се присвиха, устните се стиснаха. И всичко това преследваше една-единствена цел — да стресне малката, вече и без това достатъчно изплашена мен.

— Добре. — Магистър Тьер се изправи. — Ще обсъдим този въпрос на вечеря.

Тоест, отговор „не“ не се приемаше! Сега вече аз демонстративно скръстих ръце на гърди, прехвърлих крак върху крак и мрачно погледнах към Риан. Уви, вместо да се съгласи с моето решение, той подло ме заплаши:

— Ще те нацелувам.

Подскачайки от креслото, аз избухнах:

— Знаете ли лорд-директор…

— Първо предупреждение — меланхолично съобщи той.

Мълчешком се обърнах и изхвърчах от кабинета на главата на „Академията на проклятията“. Роди се плаха идея отново да опитам да го прокълна, но като се имаха предвид последиците от първия опит…

Минавайки през приемната на лорд-директора, видях укоряващия поглед на лейди Митас.

— Пак ли? — печално попита секретарката. — Риате, та ти започна добре да се справяш с материала, но тези нарушения на дисциплината… Ще те изключи най-накрая, Дея! Няма да се повлияе от отличните ти оценки и ще те изключи!

Да ме изключи — едва ли. Но да се ядоса и да премине отвъд целувките — това го можеше, но щях да се надявам да му мине. И аз тъжно се отправих да бродя из академията до момента, в който се разнесе:

— Вечерно построяване!

Рязко се впуснах в бърз бяг, и почти веднага се слях с потока от също такива като мен, бързащи за построяването, адепти. След няколко минути излязох на женската половина на тренировъчното поле, заемайки мястото си в строя. Лейди Верис, виждайки ме, едва забележимо кимна и в жълтите й очи се разгоря любопитно огънче. Със сигурност Дара вече й беше докладвала всичко, защото освен нея нямаше кой — в академията за отношенията ми с лорд-директора само те двете знаеха.

— Бегом марш! — изкомандва кураторката и се започна традиционния вечерен крос.

Едва бях приключила с третата обиколка, заставайки начело, когато ме догони Яна:

— Имам бележка за теб… Хууух… тичай по-бавно…

Наложи се да се нагодя към нейната скорост. Бележката тя ми я предаде, но да я прочета сега беше нереално.

— До стената! — изкомандва капитан Верис.

Това беше нашето най-омразно упражнение — до стената се строяваха десет адептки, които трябваше да издържат двайсет прицелни мятания на магически кълба от уж куратора, а фактически — изтезателя! Ако успееш да се отдръпнеш — браво на теб, ако не — оставаш със следващата десетка, която се строява за екзекуция. И ловкостта ни, благодарение на подобни упражнения, се развиваше със страшна бързина.

След като прибрах бележката ние с Яна застанахме в първата десетка, успешно избягнахме ударите на кълбата и продължихме да тичаме около академията, минавайки близо до мъжката половина — там правеха лицеви опори и адептите, и преподавателите. Нашият норматив беше десет лицеви опори, техният — петдесет. Когато кросът приключи, ни пуснаха и се прибрахме по стаите. Яна тръгна с мен, с нетърпение чакайки да прочета написаното. На нея Юрао й пишеше само любовни послания, но те не бяха толкова увлекателни като бележките, които изпращаше на мен.

— Е и? — заприпира ме Тимянна веднага след като се озовахме в гостната.

— Дай поне ботушите да си сваля — в процеса на събуване й отговорих аз. — А на теб какво ти е написал?

— Че ме обича! Дея, давай по-живо!

Разкопчавайки мундира, се насочих към дивана, седнах с подвити крака и зачетох на глас:

„Скъпи партньоре… Пиша «скъпи», само за да го запомниш и да не се подценяваш повече, когато става дума за заплащане! Какво значи, седем златни монети за събиране на сведения за любовника на госпожа Прен? Аз за седем жълтици от къщи няма да изляза! Имай предвид, партньор, ще те хвана за ушите и сериозно ще се заема с твоето финансово възпитание! Сега, за работата: имаме две важни поръчки. Ти ми трябваш за уточняване на предварителната стратегия, след това, второто ще го прехвърлим на момичетата. Опитай се да се измъкнеш в почивните дни и да дойдеш в кантората. Всичко най-тъмно.“

— Така или иначе, аз делото с любовника го приключих — недоволно промърморих аз, гледайки развеселената Яна.

— А как, между другото?

— За две минути — признах си аз. — Отидох при майстор Гровас и разбрах кой купува алойско вино всеки почивен ден. А това е любимото вино на госпожа Прен, жената на търговеца на месо. Така че, още когато приемах поръчката, знаех, че ще е лесно да я изпълня и не виждах смисъл да искам много пари. А Юрао, той…

— Той има правилна ценова политика! — мигновено се застъпи за любимия си Яна.

И Яна и Риая сляпо вярваха в едно: — Юрао винаги е прав! И няма друг вариант: А ако Юрао не е прав, то значи аз нещо не съм разбрала както трябва.

— Добре, хайде, аз сядам да уча — ставайки и протягайки се обявих аз.

— Аз малко по-късно, сега ще изтичам до Дина. — И Тимянна се изпари през вратата.

А аз, след като набързо си взех душ, се вглъбих в домашното по Смъртоносни проклятия, но с нетърпение очаквах кога ще се появи магистър Тьер.

Изви се адски пламък и почти веднага силните и толкова нежни ръце легнаха на раменете ми, устните почти неосезаемо се докоснаха до виещите се кичури коса на шията ми и едва след това лорд-директорът се поинтересува:

— Много ли ви дадоха?

— Аха. — Аз докоснах ръката му. — Доклад по криминалистика, седем упражнения по „Смъртоносни проклятия“, дванайсет задачи по „Оръдия на убийствата“.

— Това, когато по раната, трябва да се определи с какво оръжие е била нанесена? — уточни лорд-директорът.

— Аха. — Аз скръбно погледнах към сборника задачи.

— Да ти помогна ли? — предложи магистърът.

— Само с проверката — внесох своето предложение аз. — Ще ги реша сама, а ти след това ще провериш дали са верни.

— Добре. — Ласкаво докосване с устни до бузата ми. — Ще си взема документацията и отчетите и ще се върна.

Върна се бързо, аз едва бях започнала да разглеждам първата задача. Разположи се, както винаги, срещу мен и започна да преглежда отчетите и документите на академията. Аз си бях поставила условие — когато направех упражнението, можех да го погледам няколко секунди — това ме стимулираше. Лорд-директорът, вероятно, също си беше решил нещо подобно, защото ме гледаше само, когато отместваше поредния лист хартия, но затова пък, когато нашите погледи се срещаха…

— Ти се усмихваш — със същата такава щастлива усмивка произнесе Риан.

— Ти също — не можах да не отбележа аз.

— Учи си уроците. — С такъв тон спокойно можеше да каже и: „Зарежи всичко това и ела при мен!“

С тежка въздишка се върнах към задачата, чувствайки с кожата си погледа на лорд-директора. Имах усещането, че в последно време постоянно се усмихвам и съм все по-щастлива и по-щастлива. Но след около час, вече без всякаква усмивка, раздразнено се взирах в предпоследната от задачите по Видове оръжия. Пред мен на бюрото имаше отрязана призрачна ръка със също такава призрачна капеща кръв. Притесняваше ме не този крайник, преди него на същото място в призрачно състояние се бяха намирали различни други части от тела, но при тях аз веднага определях оръжието, а тук…

— Не разбирам — промърморих аз, вглеждайки се в кривия разрез. — Не може да е трион, в края на краищата!

Риан ми хвърли леко насмешлив поглед и произнесе:

— И защо пък не? Вгледай се, под ноктите има мръсотия и няколко клечки, така че съвсем уверено можем да предположим, че това е бил… — Той направи пауза, давайки ми възможност сама да се досетя.

— Дървосекач — осени ме най-накрая. — Но на кого му е притрябвало да му реже с трион ръката?

— Това вече е друг въпрос, сега теб трябва да те интересува конкретното оръдие, с което са нанесли раната.

Аз се замислих, още веднъж огледах учебното пособие, което заливаше с призрачна кръв бюрото ми и признах:

— Аз така не мога, веднага започвам да си обмислям, кой е бил този човек, какъв му е бил животът, каква е причината за смъртта. На мен цялостната картина ми трябва.

— Това е прекрасна черта за един следовател. — Риан замълча и хитро добави: — Особено за частния.

Демонстративно проигнорирах намека за забранената от него дейност и се заех отново с домашната работа. Но следващата задача направо ме вкара в задънена улица. Не само, че беше неприятно да се гледа тялото на дроу с огромна рана в гърдите, но и самата рана се оказа странна, с бели разчупени кости. Аз станах и погледнах отгоре — същата картина и пак нищо не разбирах. Преобърнах призрачното тяло, едва сдържайки отвращението си, когато от него на бюрото се заизсипва нещо призрачно с отвратително кървав вид. Веднага ми се заповръща, а и се оказа, че е било безсмислено да го преобръщам — на гърба нямаше никакви следи от рани, тоест, оръжието явно беше късо, след като не го беше промушило от край до край. Върнах трупа в началното положение и видях това, което беше излязло от него. Стана ми съвсем лошо.

— Да-а — проточи Риан. — Не ви щади вас старши следователят.

Аз нищо не му отговорих, на мен просто ми се повдигаше. И проблемът беше в това, че докато не напишех в тетрадката отговора, нагледното пособие от бюрото нямаше да изчезне, а на мен ми се прииска да напиша каквато и да било глупост, само и само повече да не го виждам.

— Дея — повика лорд-директорът.

— Аз сама! — отвърнах доста рязко аз. — Аз ще съм следовател, ще ми се наложи и с по-страшни неща да се сблъсквам, така че трябва сама да го реша… Ама колко е гадно-о-о…

Върнах се, извадих изпод пособието учебника и започнах да го прелиствам. И тогава Риан произнесе:

— Съмнявам се, че това го има в учебника, Дея. Раната е нанесена със сорг, това е оръжието на властващото семейство на най-скритото в подземния свят кралство на дроу. Вие това не го учите, и навярно задачата е просто проверка на вашата съобразителност. Пиши: неизвестно оръдие.

Върнах се зад бюрото и го написах. Призрачният труп изчезна на секундата и на мен веднага ми стана по-леко, но въпросите си бяха останали:

— А защо Окено ни е дал нерешима задача?

— Следователят трябва да може да признава както своите грешки, така и факта, че не е всезнаещ — без да се откъсва от своята работа, отговори лорд Тьер.

— Хм. — Аз започнах да барабаня с пръсти по бюрото. — А ти откъде знаеш за това оръжие?

В отговор получих само загадъчна усмивка и тишина.

— Така не е честно! — обидих се аз.

— Учи си уроците — невъзмутимо отговори Риан и добави: — На нас ни предстои важен разговор, така че побързай.

Затворих тетрадката и я подадох на директора, погледах как бързо прелиства страниците и с удоволствие чух присъдата:

— Нито една грешка, умница.

Може и да бях умница, но когато ми връщаше тетрадката, усмивката на магистъра беше пределно загадъчна и сега можех да мисля само за това какво се крие зад нея.

— Риан, а…

— Смъртоносните проклятия изискват твоето внимание — лукаво ми напомни той и отново се вглъби в отчетите.

Домашното го написах бързо — първо, магистър Тесме беше прекрасен преподавател, и второ, беше ми се отворило свободно време на обяд, за да си погледна параграфите, така че сега се занимавах само с практическата част. И когато отместих настрани тетрадката и ме удостоиха с втренчен поглед, се наложи да обясня:

— Фактически, решението го намерих още на обяд, сега просто го написах.

— М-м… — Още една фантастична усмивка. — А аз вече си бях помислил, че ти толкова нетърпеливо очакваш началото на нашия разговор.

— Аз имам още цял доклад да правя — отговорих аз, планирайки да го пиша мно-о-ого дълго! Чак до самата вечеря, а по време на ядене магистър Тьер не повдигаше неприятни теми, придържайки се към неизменното правило: на масата се говори само за хубави неща.

И аз потънах в дебрите на графологията за два часа.

— Въпрос! — Аз се откъснах от доклада и започнах да раздвижвам изтръпналите от стискане на перото пръсти. — Каква е разликата по време на коя лунна фаза е писал писмото върколакът, ако той така или иначе е бил в човешка форма?

— Голяма е разликата. — Риан се откъсна от четенето на някакво послание. — Например, ти можеш да разбереш дали е лъгал върколакът в това писмо. Ако буквите са еднакви, без наклон и окончанията на думите са ясни, а луната е почти пълна, значи той лъже и е приложил немалки усилия, за да запише същата тази лъжа. Ако пък буквите са с наклон наляво и окончанията на думите са размазани, може веднага да се разбере, че писмото е било написано с нетърпение и най-вероятно съдържа правдива информация.

И след този подробен отговор, магистърът се върна към четивото си. Това, което ме поразяваше у лорд-директора, беше, че той знаеше отговорите на всички въпроси! Невероятно! И каквото и да го попитах…

— А кой ми е любимият цвят? — внезапно се поинтересувах аз.

— Ти самата още не си решила — без да вдига глава, отговори лорд Тьер.

И откъде ли го знае? Интересно!

— А къде ние с Юрао отваряме кантората?

— На улица „Мъртъв трол“, номер тринайсет — невъзмутимо съобщи лорд-директорът информация, която той изобщо не трябваше да знае и всичко това без да откъсва очи от посланието.

Така-а-а, а ако опитаме с друг въпрос, дали той също ли щеше да отговори така, без да се замисля?

— А ти какво имаш намерение да ми кажеш? — подмолничко се поинтересувах аз.

— Утре пристига моята майка — произнесе Риан. Замря, рязко вдигна глава и гледайки ме укоризнено попита: — Усвояваш методите за водене на разпит?

Аз, обаче, в този момент бях в състояние на силен шок. Перото се изплъзна от пръстите ми, докладът беше забравен, сърцето ми блъскаше в гърдите с бесен ритъм, а в душата ми се зараждаше паника.

— Де-е-ея! — Лорд Тьер се изправи, заобиколи бюрото, приклекна пред мен, вдигна перото от пода, сложи го обратно на бюрото и предпазливо взе треперещите ми длани ми в своите. — Сърце мое, какво не е наред?

Добре му беше на него да говори „Какво не е наред“, а аз, аз…

— Аз няма да й харесам — прошепнах с прегракнал глас. — Тя е братовчедка на Тъмния император, а аз… Тате е ловец, мама — дъщеря на селянин. Нямам достоен произход, нямам пари, нямам магия, нито капчица нямам! И аз…

Риан се усмихна, поднесе ръцете ми към устните си, внимателно целуна всяка от тях и гледайки в очите ми, спокойно произнесе:

— Ти имаш себе си, Дея, а титлите, магията и всичко останало нямат значение.

Уви, аз бях уверена, че майка му не мисли така. Изобщо не мисли така. Все пак, братовчедката на императора не е дори просто аристократка, а стои на самия връх на най-висшето общество.

— Риан — тежко въздъхвайки се опитах да апелирам към здравия му разум, — хайде да отложим цялата тази неразбория със сватбата и роднините, моля те.

Той стана, нежно ме погали по бузата и мълчешком се върна обратно към писмата и отчетите си. Забелязал моя не много мил поглед, поясни:

— Аз съм ядосан. Сега ще преброя до две хиляди, ще се успокоя и ще се върнем към този разговор.

Той е ядосан значи, а мен може изобщо да не ме брои?! Добре, ще пробваме направо:

— Риан, а във връзка с какво твоята майчица е прекъснала дипломатическата си мисия в северните кралства?

Ръцете на магистъра, опрени на масата и заради това намиращи се в моето полезрение се свиха, но той все пак отговори спокойно:

— Появила й се е такава възможност.

— Така ли? — Ама че работа, появила й се била възможност?! — Тоест, ти се опитваш да ме убедиш, че лейди Тьер не е в течение на твоето намерение да се ожениш и идва просто да навести единствения си син?

Тежката въздишка на явно намиращия се на ръба лорд-директор, предхождаше убийствено спокойното:

— Тя беше първата, с която споделих радостното известие за твоето съгласие.

— Аха! — Аз подскочих от мястото си. — Тоест твоята майка, едва разбирайки за това, тутакси е намерила „възможност“ да прекъсне изключително важни за империята дипломатически преговори?!

Уморен поглед към мен и неочаквано съвършено спокойният магистър с тежка въздишка се поинтересува:

— Сърце мое, просто отговори, ти би ли могла да останеш равнодушна при новината, че твоето дете е приело най-важното решение в живота си? — Аз си замълчах и Риан добави: — Аз предложих ръката и сърцето си за първи и последен път. За мен това е важно. За моята майка, естествено, също. Не виждам нищо странно в желанието й да се запознае с моята избраница, а ти?

И защо от устата му всичко звучеше добре и правилно, а на мен стомахът ми се беше стегнал от страх и ръцете ми трепереха?! Объркано се отпуснах обратно на стола и започнах да търся разумни доводи, за да се откажа от срещата… и не ги намирах. В края на краищата, преминах към въпросите:

— Току-що, преди вечерното построяване, ти каза, че отиваме при семейството ти за празниците, а сега, че лейди Тьер пристига утре. Аз нищо ли не бъркам?

Риан мълчешком измъкна едно от писмата в купчината пред себе си, които четеше, докато аз си пишех домашните и ми го протегна.

С рязък накъсан почерк, с наклон наляво там беше надраскано: „Пристигам утре“. Даже и да не ни бяха преподавали графология, и дори току-що да не бях писала доклад по същото това почеркознание, си беше ясно — жената имаше рязък, непримирим и тщеславен характер и даденото послание го бе писала в състояние на крайна ярост. Плашещият образ на свекървата във въображението ми моментално се сдоби с остри зъби, нокти с размера на метателен нож и, да, с кръвожаден поглед! А аз едва сега бях започнала пълноценно да живея, между другото!

И решението възникна от само себе си:

— Уважаеми лорд-директор — едва чуто, но решително проговори адептката на „Академията на проклятията“, — аз… разтрогвам годежа ни и си взимам всичките „да“ обратно.

Хвърлиха ми зъл поглед изпод вежди и ме „зарадваха“:

— Късно е.

И тогава аз скочих и избухнах:

— Какво значи късно? Ние не сме получили благословията на родителите, не сме афиширали годежа и въобще… Аз дадох съгласие в състояние на афект! И имам пълното право да си взема думите обратно!

В следващия миг папките, свитъците, договорите и писмата полетяха на пода, сметени с едно движение. Лорд Тьер стремително се изправи, опря се с ръце на бюрото и навеждайки се напред пресипнало ми съобщи:

— Да, ти имаш пълното право да си вземеш думите обратно! Едно малко „но“, Дея — а кой ще ти го позволи?!

Ето ти сега… И къде е моят трогателен, вежлив, сдържан и такъв един… разбиращ Риан? Къде е?! Вместо него, пред мен беше лорд Тьер, този същият, който е член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята и магистър на двете най-силни учебни заведения в империята — „Университета на Тъмното изкуство“ и „Школата за Изкуството на Смъртта“. И аз се уплаших, напълно оправдано между другото, но да треперя мълчешком, явно вече бях отвикнала. И затова с изплашен шепот, но все пак попитах:

— Никой ли няма да ми разреши, така ли?

С тежък стон Риан отпусна глава, черната коса се плъзна по раменете, закри лицето и той глухо ми отговори:

— Аз няма да ти позволя, Дея. Аз… — Пауза и едва чуто — Аз и древната магия на елфите и на моя род.

Аз реших да седна. Не уцелих, тръшнах се на пода и почти веднага, уплашена, като че ли бях паднала в самата Бездна, се опитах да стана. Не се получи. В крайна сметка, мен внимателно ме вдигнаха и ме сложиха да седна обратно на стола. Преместиха листовете с доклада, напъхаха в дясната ми ръка перото и отново се върнаха към писмата и отчетите, които събраха и стовариха пак върху бюрото. И всичко това мълчешком.

Аз също се върнах към доклада, старателно предъвках заключението, побирайки го в три реда, вместо полагащата се една страница, и вписвайки датата и името си, закачих листовете един за друг.

И след всичко това:

— Относно вас, лорд-директор, всичко ми е ясно, ще ме размажете и няма да забележите дори, но какво общо има там древноелфийската магия?

Папката беше затворена, с нервно движение беше хвърлена на бюрото, ръцете на магистъра отново бяха скръстени на гърдите и той започна да ме заплашва:

— Добре, любима. — Думата „любима“ произнесе през зъби. — Ще направим друго нещо — като начало ще оповестим за нашия годеж. Мисля, че обява по вътрешната комуникация на академията ще е достатъчна, но ако желаеш, мога да информирам целия Ардам.

Само шантаж още не беше имало в нашите отношения — и доживяхме! По-нататък стана още по-зле:

— Аз изобщо не виждам смисъла да скриваме от обществеността нашите чувства, в които няма нищо осъдително. Но това го поиска ти и аз изпълних твоето желание. И само аз си знам, какво ми струва да се сдържам, когато ти повишават глас преподавателите, блъскат те на пистата за бягане адептите или те тормози Верис. Да, аз разбирам, че това е нормален учебен процес, но би ми било много по-спокойно, ако професорите от „Академията на проклятията“ бяха наясно, че обучават не просто някаква си адептка, а моята годеница!

— Аз не искам специално отношение! — не издържах аз. — Мен напълно ме устройва процесът на обучение и изобщо не ми се ще зад гърба ми да говорят!

— И аз те разбрах и приех твоето решение! — Магистър Тьер също повиши глас. — Но аз не виждам смисъл да отказвам на майка си да се запознае с моята избраница, само поради причината че годеницата ми е… страхливка!

Това вече беше в повече.

— Аз?! — Скочих от стола и той падна с трясък. — Не съм страхливка! Аз…

— И то каква! — Хитра усмивка се плъзна по рязко очертаните устни.

На мен думите ми свършиха, на магистъра — не:

— Дея, общуването ти с моята майка ще се ограничи с един-единствен обяд. По-нататък ще я виждаш на нашата сватба, на празниците по повод раждането на нашите деца и това е. Аз не планирам да живея в родовия замък. Всъщност и майка ми не го посещава често заради службата си при императора. Не виждам абсолютно никаква причина за паника, мила.

Може би наистина напразно се притеснявам? Какво пък толкова, обяд… Не, така или иначе си беше страшно, и дори много!

Пристъпих към прозореца, вглеждайки се в сгъстяващия се сумрак.

— Дея — силните ръце нежно се плъзнаха около кръста ми, — понякога не те разбирам.

— Аз много добре даже си се разбирам — измърморих аз. — Защото за теб тя е майка, а за мен — страшно свекървообразно чудовище.

Лорд-директорът се разсмя и попита:

— Добре, мила, а сега кажи, от какво именно се опасяваш? Да те изяде страшното свекървообразно чудовище няма да може, да те нарани — също, аз ще съм там, и остава само една причина, поради която ти се боиш от нея — страх те е, че няма да й се харесаш?

— Ами да — наложи се да призная.

— И дори да е така — прегърнаха ме по-силно, — какво значение има нейното мнение за нас с теб? За мен — никакво. Аз съм направил своя избор, мнението на трети лица не е съществено, сърце мое.

Вдигайки глава, скептично погледнах магистъра и си помислих, че ако за него ничие мнение не е важно, то за мен — даже много.

— Един обяд? — предавайки се, попитах аз.

— Може даже да минем и без десерт — върна се Риан към полушеговития тон.

— Хващам те за думата!

На устните на лорд-директора пробяга истинска демонична усмивка, след няколко мига, той отново стана любимият ми Риан и се поинтересува:

— Приключи ли с уроците?

— О, да! — Аз се откъснах от нежните обятия, приближих се към бюрото и вдигайки стола, седнах. Взех лист хартия и добавих: — Ей сега, само едно мъничко дело искам да разкрия. Или поне да започна.

— Да? — Магистърът застана зад гърба ми, наведе се и прошепна, докосвайки с устни бузата ми: — И какво е това дело?

— Изключително деликатно разследване — съобщих аз. — И ние ще го наречем… — Аз помахах с перото, вглеждайки се в тавана и мисълта дойде: — Ще го наречем „Делото за лорд Тьер и неговите недомлъвки“.

Някой недоволно засумтя, но си замълча. Аз обаче, нямах намерение да си мълча, решавайки наистина да започна разследване.

— Точка първа — старателно изписах на листа, — лорд-директорът старателно умълчава причината, поради която ме повика в кабинета си в онази паметна вечер и избягва всички разговори на тази тема.

Някой изпръхтя, а аз продължих:

— Точка втора — лорд-директорът, явно е прекрасно осведомен за причините за пристигането на майка му, предполага се, че даже разбира моите опасения, но поради някакво неизвестна причина, присъствието на родителката му е изгодно!

По всяка вероятност, този път аз бях тръгнала в неправилна посока, защото Риан, нежно докосвайки с устни бузата ми, попита:

— Откъде са тези предположения?

— Откъде? — отзовах се аз. — Та ти сам каза: „По-нататък ще я виждаш на нашата сватба, на празниците по повод раждането на нашите деца и това е“. Значи ти си даваш сметка, че майка ти няма да подскача от възторг, като ме види и вече си готов да ограничиш общуването ми с нея!

Крива усмивка, а след това с уважение:

— Знаеш ли, сега напълно разбирам защо този хитрец, офицер Найтес се е вкопчил в теб с мъртва хватка — ти наистина си превъзходен следовател, Дея.

Бях поласкана, това беше изключително приятно. Но не до такава степен, че да ме разсее напълно, затова продължих нататък:

— Точка трета — в нашите отношения лорд Тьер прилича на кочияша, който управлява каруцата, а аз — на кон, на когото са му завързали очите и го водят неясно накъде, без да се интересуват от мнението му!

— Да-а-а? — Язвителна интонация, докато ръцете му нежно се плъзгаха по раменете ми. — Да ти напомня ли събитията от преди една седмица?

Събитията… Да-а-а! Преди една седмица аз, самоволно напускайки „Академията на проклятията“, се срещнах с Юрао, по негово искане, между другото. Той самият подкупи Жловис, че да ме изведе безпрепятствено. И ние се отправихме към замъка на вампирския клан, където аз научих за своето не толкова далечно „героическо“ минало, а от устата на дроу то излизаше направо епично, получих своите почти седемдесет жълтици, а след това се примолих на партньора да отидем до ардамския клон на банка „ЗлатоГор“. И там, когато разбрах какво е направил за мен Риан Тьер, аз… аз цялата се превърнах в една емоция! Аз бях просто в състояние на афект! Изхвърчах навън от банката, подхлъзнах се на стълбите, и по всяка вероятност бих паднала, ако на пътя ми не се беше изпречил лорд Шейдер Мерос. Началникът на патрула на Нощната стража подхвана падащата мен в своите обятия, и защо ли не се ограничи само с това, а реши отново да опита с целувките. Той направи всичко толкова мълниеносно, че аз не успях дори да осъзная случващото се, а лорд Мерос вече беше отхвърлен от мен от магически удар с такава сила, че се запечати на противоположната стена. Аз дори не се занесох от удара, но с мъка се задържах на крака, когато след трагичния полет на Шейдер, се изви адски пламък и в аления вихър на пламъците се яви лорд-директорът, разгневен, между другото.

Ако бях по-умна, сигурно бих си замълчала! Колко пъти ми бяха казвали: мълчанието е злато, Дейка, злато. Да, ама не! Как можех да си замълча, та аз бях в състояние на афект и емоциите също така преливаха от мен, и гледайки в блещукащите черни очи, аз си признах честно:

— Лорд Тьер, аз ви обичам.

Изви се адски пламък!

В момента, в който разбрах, че съм останала сам-самичка на стълбите, без да броим свличащото се по стената отсреща безсъзнателно тяло на лорд Шейдер, адския пламък отново се изви. А когато огнените езици поутихнаха, аз съзрях пред себе си лорд-директора с букет черни рози, увит с алена лента, и с черна кутийка във формата на изключително романтичното драконово сърце. И на вцепенената мен в началото ми беше връчен букета, толкова огромен, че аз едва можах да го удържа, а след това, възползвайки се от факта, че се налагаше да отделя цялото си внимание на опитите да не изпусна цветята, ме хванаха за ръката, и лорд Риан Тьер произнесе съвършено неочакваното:

— Дея Риате, съгласна ли сте да станете моя жена?

Говореха ми хората, че мълчанието е злато, ама не:

— А вие ще вземете ли цветята? — простенах аз, с усилие удържайки чудовищния букет.

— Ама разбира се — увери ме магистърът, — когато ви слагам пръстена… веднага след като приемете. Та значи, съгласна ли сте?

И аз казах:

— Да.

Букетът полетя към опитващия да дойде на себе си лорд Мерос, а на все още намиращата се в еуфория мен, внимателно сложиха на безименния пръст на лявата ръка тънък пръстен от червено злато с рядък черен диамант.

„Опръстениха ме“ — си бях помислила тогава, отгоре на всичкото.

И това бяха последните ми трезви мисли в този момент. Защото веднага ме взеха на ръце и ме целунаха така нежно и с такава искрена благодарност! И аз се опомних дълго след това, седнала в голямо кресло в дома на лорд-директора, докато самият стопанин стоеше на едно коляно до мен, държеше ме за ръцете и леко галейки дланите ми, говореше и говореше. А аз, слисана и зашеметена от случилото се, при това от случилото се с ипотеката и с нашия лорд на земята даже в по-голяма степен, отколкото от годежа, така и не разбрах веднага какво вещаеше магистърът, който от вълнение превключваше на южния диалект, почти неразбираем за мен, севернячката. Но след това, вслушвайки се, аз изпитах повторно състояние на афект, и имаше от какво!

Оказа се, че на невменяемата мен, подробно бяха начертали плана на бъдещите действия, и той се предполагаше да е такъв: сега ние се приготвяме и по най-бързия начин ни съчетават в брак в родовия замък на магистъра! После ни очаква представяне пред императорското семейство, а след това… След това аз дойдох на себе си и възмутено извиках:

— Не!

Потокът от думи спря моментално. Черните очи леко се присвиха и тъмният лорд изсъска:

— Какво?

Да, аз нито за миг не бях забравила, че лорд Тьер се явява член на ордена на Безсмъртните, но пък именно на него принадлежаха и думите: „Погледнете се! Кои сте вие, адепти на «Академията на проклятията»?! Къде е вашата гордост?!“ И така се беше случило, че неотдавнашните събития бяха довели до това, че аз бях разбрала къде се намира моята гордост — в моите достижения! И на мен много ми беше харесало чувството, което бях изпитала, гледайки списъка на двойкарите, където го нямаше моето име. А и се беше оказало безкрайно приятно да се занимавам с разследвания! Но аз се отвлякох от темата, а работата беше в това, че…

— Аз искам да завърша академията! — скръствайки ръце на гърдите, съобщих на магистъра. — Искам да стана частен следовател! Искам…

Лорд-директорът се вкопчи с пръсти в облегалките на креслото още при първите ми думи. Той стискаше пръсти все по-силно, докато ме слушаше и трясъка на трошащото се дърво, в крайна сметка ми попречи да завърша мисълта си. Но аз търпеливо изчаках, докато лорд Тьер се изправи и изтръска парченцата дърво от ръцете си, а след това продължих:

— Не искам в академията да се знае за годежа, аз още година и половина имам да уча тук.

— Още днес ще те изключа! — изхриптя изведнъж магистърът.

— Какво?! — аз подскочих. — Ама вие отново ли?!

Рязко вдигайки ръце в иронично-защитен жест, раздразнено ме помолиха:

— Само без проклятия, ако обичаш.

— Ама няма проблем! — чувствайки как по бузите ми потичат сълзи, се троснах аз, заобиколих застиналия магистър и изхвърчах от дома му.

Не си спомням добре как съм дотичала до стаите си, всичко ми беше като в мъгла, а заради неспиращите сълзи изобщо не виждах лицата на тези, покрай които минавах. Когато стигнах до жилището си, аз се тръшнах на леглото с лице във възглавницата и обляна в сълзи, докато над академията се разнесе заповед за вечерно построяване. И това ме спаси.

След като станах, измих се и скрих парите, които така и не бях успяла да внеса в банката, аз, както и всички други, побързах за построяването. И ми се изясни, че кросът, а след него и физическите упражнения добре разсейват от проблемите.

Но след това всичко развали Верис.

— Риате, елате в моя кабинет — с безжизнен тон заповяда кураторът.

Аз, естествено, отговорих:

— Да, капитан Верис.

Яна учудено попита:

— Какво се е случило?

Свивайки рамене в недоумение, аз се затътрих към кабинета на куратора.

Едва бях влязла и веднага сурово ми заповядаха:

— Затвори вратата.

Затворих я и се приближих към бюрото на куратора. С жест ме поканиха да седна, а след това:

— На лявата ти ръка има много интересно пръстенче. Откъде е?

Аз си спомних, че така и не бях свалила годежното украшение, тъжно погледнах към червеното злато и блестящия кристал на черния диамант… след това всичко се разплува пред очите ми и аз с ужас разбрах, че банално съм се докарала до истерия.

— Дея, ама какво става с теб? — възмути се Верис, скачайки от мястото си.

На мен не ми помогна даже носната кърпичка, подадена от куратора, а когато тя започна да ме успокоява и да ме гали по гърба, молейки ме да спра да плача, разбрах, че от това ми става само по-лошо. А след това въздухът засия и се появи Дара. Аз се опитах да се стегна, поне някак да прекратя да плача, но в крайна сметка, закрих лицето си с ръце и вече само тихичко хлипах.

— Ах, тези живи! Как само са ми омръзнали! — с неочаквано зъл глас процеди Дара, възроденият дух на смъртта.

— Ама какво се е случило!? — възкликна Верис.

— Не знам! — възмути се Дара. — Оня се е захванал със стихийно изсичане на дърветата, тая реве. Кажи ми сега, какво пак се е случило между тях?

Аз дори престанах да хлипам след тези думи. След това, все пак изхлипах още веднъж и прошепнах:

— Жалко за парка.

Дара се подсмихна и поясни:

— Ами той е в Ардамската гора! А че ти е жал за парка, Тьер е наясно.

И тук аз си спомних:

— Ама в гората има умъртвия! Те след залез стават по-силни, а вече е почти нощ! И върколаците и умъртвията…

— Да-а-а — проточи Верис, сядайки на стола си. — Ами че тя, Ардамската гора, е резерват, там живеят такива екземпляри, които вече са измрели в цялата империя.

— Тьер е в невменяемо състояние, така че считай, че те и в Ардам вече са измрели. — Дара тежко въздъхна и се намести до Верис, присъединявайки се към укорителните погледи в моя посока. — Успокои ли се? Разказвай!

Аз наистина се бях успокоила, но нямах никакво намерение да разказвам. Във всеки случай, това си бяха наши отношения и аз нямаше да набърквам в тях странични хора. И не-хора. Но страничните… не-хора започнаха да си правят изводи и без моето участие:

— На пръста й е семейният пръстен на Тьерите, същият този, който наследникът на рода дава на своята избраница — с коварна усмивка, гледайки ме втренчено, произнесе Верис. — Този артефакт е на около три хиляди години, и ако съдим по черния цвят на диаманта, той вече е активиран.

Аз с удивление погледнах към пръстена. Не можех да повярвам!

— Така ли? — отзова се Дара. — А ти откъде знаеш?

— Помниш ли Брая Ардан? — втренчена все още в мен, попита възродения дух капитан Верис. — Тя беше луда по Тьер още по време на обучението, и тази страст още не й е минала. Та, изображения именно на това пръстенче, бяха закачени по цялата й стая като напомняне за най-заветната й мечта.

И двете се взряха в пръстена, аз, всъщност, също.

След това Дара се осведоми:

— А какво значи активиран?

— Не съм много сигурна — Верис продължаваше напрегнато да гледа пръстена. — Помня, че Брая постоянно мечтаеше за това, че той ще сложи на пръста й ей това украшение и камъкът ще потъмнее, а значи, ще се активира. Та той в началото е бил като обикновен диамант.

Ние дружно погледнахме пръстена още веднъж, и аз, кой знае защо, промърморих:

— С черен е по-красиво, с прозрачен щеше да стои по-зле.

— По принцип си права — отзова се Верис, — така е по-елегантно. И подхожда повече на бялата ти кожа.

Ние помълчахме дружно още малко, а после Дара се върна към разговора на не много приятната тема:

— Изводът от всичко това е, че Тьер й е направил предложение и Дея се е съгласила.

— Така излиза. — Кураторът кимна. — Ама какво се е случило след това?

И двете ме фиксираха с очи, забравяйки за пръстена. Аз си премълчах.

— Няма да каже — разочаровано проточи Дара.

— Аз такива мъчения съм виждала… — намекна лейди Верис.

— И аз за това си мисля постоянно — призна си възроденият дух на смъртта.

Скръствайки ръце на гърдите, възмутено прехвърлих поглед от едната към другата.

— Даже не се опитвай да пробудиш съвестта ми — разсмивайки се каза Дара. — И приживе такова нещо не се е наблюдавало у мен.

— И аз така — запя същата песен Верис. — Съвестта не е това качество, което се възпитаваше в моето учебно заведение. От целия ни поток, само Тьер страдаше от нещо подобно.

— Да, той си е такъв — без да скрива възхищението си, възкликна Дара. — Благороден.

Аз се намръщих, погледнах пръстена. Разбирах прекрасно, че не искам да го свалям, но…

— Знаеш ли какво ме поразява у нашето изплашено на пръв поглед момиче? — изведнъж каза Верис, обръщайки се към Дара.

— По благородство и инат тя не отстъпва на Тьер — произнесе Дара.

— Така ли? — учудено попитах аз.

— Двата уникума на Тъмната империя се срещнаха! — Верис се разкикоти.

Аз станах. На мен вече ми беше омръзнал този разговор, пък и не виждах причини да го продължавам. Колкото до магистъра… след това ще поговорим с него, когато се успокои. С такива мисли, даже без да искам разрешение, се насочих към вратата, но бях спряна от много тихото:

— Дея, ти просто разбери, за него това дори не е първата любов, това е първото влюбване. — Аз се спрях, а Дара продължи: — На него никога не му се е налагало да завоюва жените, винаги те са били тези, които са полагали усилия, за да са с него. И Тьер няма никакъв опит в романтичните отношения.

Аз се обърнах, удивено и недоверчиво погледнах възродения дух на смъртта. Но думите й потвърди Верис:

— Това е истина, Дея. Жените сами са се влюбвали в него, винаги. Знаеш ли, Тьер не притежава някаква идеална красота, но у него има мъжественост, сила, упоритост, увереност, този поглед… В нашия поток имаше инкуби, същите тези от изгнаническите кралски родове на Даррант, но именно Тьер цареше в сърцата на всички адептки, пък и в тези на по-голямата част от преподавателките, също. Той се държеше като зрял мъж, уверено и спокойно, той взимаше решения в ситуации, в които останалите се разкъсваха от съмнения, той никога не се отказваше от принципите си. Тьер… това е просто Тьер. На мен винаги ми е било интересно, как ще се държи, когато се влюби, но, струва ми се, проблемът е в това, че Риан си е избрал момиче, което прекалено много прилича на самия него.

Отначало исках да отговоря, но си замълчах, когато към обсъждането на лорд-директора се присъедини отново Дара:

— И ако той те е обидил, ти просто ми повярвай, на него от това му е хиляда пъти по-зле. Той, когато отваряше портала, изглеждаше съсипан, Дея.

И тогава, аз реших да споделя съмненията си, и облягайки се с гръб на вратата с наведен поглед, тихичко изпъшках:

— Аз не искам за годежа да се знае в Академията. Искам да завърша и да работя като частен следовател, искам да съм независима, а той…

Тъй като и Дара и Верис мълчаха, аз се реших да ги погледна и се шашнах — възроденият дух на смъртта просто блещукаше с отворена уста, а пък Верис бе закрила лицето си с ръце. Явно беззвучно се кикотеше, но всъщност само в началото беззвучно. След това се разсмя силно и през смеха й до мен достигна:

— Горкичкият мъж!

Затова пък, възродената явно не виждаше хумора в цялата ситуация и намръщено се осведоми:

— Риате, а ти изобщо някога имала ли си намерение да се омъжваш? Имам предвид, преди да срещнеш Тьер?!

— Не — признах си аз. — Нямаше нужда, и все ми се струваше… Мислех, че ще съм чиновник, сама ще се издържам и какъв смисъл би имало да се подчинявам на съпруг? То аз можех още на четиринайсет да се омъжа, при нас момичетата рано ги продават в семейството на мъжа.

Капитан Верис след моите думи се успокои, седна изправена, погледна към Дара и й поясни:

— Култът на Тъмния забравен бог, именно той е най-разпространен в Приграничието. Там девойките наистина ги продават и те стават безправна собственост даже не на мъжа си, а на неговото семейство, така че…

— Година и половина минимум! — Дара ме измери с лош поглед и произнесе присъдата: — Той няма да тръгне против волята й. Година и половина! Аз ще умра.

— Едва ли — меланхолично отбеляза кураторът. — Ти вече много години не си сред живите.

— На мен от това не ми е по-лесно! — излая Дара и изчезна.

Ние с Верис се спогледахме, после на мен ми махнаха с ръка, разрешавайки да си вървя.

Аз си тръгнах.

Когато стигнах до стаите си, се захванах с домашната работа, след това зачетох учебника — прочетох девет параграфа по „Криптология“, после половината учебник по „Смъртоносни проклятия“, а след това…

След това разбрах, че вече се съмва, а никой не беше дошъл при мен.

Наложи се да си легна да спя.