Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (2) (Урок втори)

2

Някъде около обяд, когато вече бях получила заслуженото „Великолепно“ от Седр, който в последно време ме гледаше с все по-голямо удивление, над академията се разнесе: „Адептка Риате, в кабинета на директора!“. Независимо от съчувстващите погледи от всички страни, аз с усилие сдържах ликуването си. Но си наложих да изляза от аудиторията със скръбно лице и дори по коридорите минах, стараейки се с всички сили, да изглеждам огорчена.

Почуквайки на вратата на кабинета на лейди Митас, аз влязох с наведена глава, все още криейки изражението на лицето си, и чух раздразнения й шепот:

— Дея, ама какво си си мислила? Жловис не те издаде, но ти си отсъствала на практиката, днес директорът получи отчета, а там липсват само две имена — твоето и на Нерос.

Аз познавах Ирв Нерос, той беше пети курс и също като мен доскоро работеше през нощта. Интересно какво ли му се беше случило.

— Ирв викнаха ли го вече? — попитах аз, този път наистина разтревожено и без да се преструвам.

— Погледни през прозореца — посъветва ме лейди Митас.

Аз изтичах до прозореца, погледнах — хилавият Ирв старателно правеше лицеви опори на пътечката за бягане. Да, лорд Тьер беше суров.

— Хайде, влизай — тихичко ми напомни лейди Митас. — И, да, Дея, ама защо така, а?

— А вие откъде знаете за Жловис? — също шепнешком попитах аз.

Секретарката гузно се огледа, след това се прикри с една папка от вратата на кабинета на директора и прошепна:

— Тук всичко е под наблюдение… и всички…

Аз едва сдържах усмивката си и се отправих към лорд-директора. Да почукам на вратата, почуках, но влязох без разрешение. Приближих се към бюрото и застанах на килима, крадешком поглеждайки към лорд Тьер. Сърцето ми се сви — той явно не беше спал цяла нощ, както и аз, всъщност. Навярно и не беше ял. Аз също бях пропуснала вечерята.

— Имам такъв въпрос — рязко започна магистърът, — защо решихте, че административните нарушения, а именно самоволното напускане на територията на академията, са ви позволени?

Може би, би трябвало да продължавам да се сърдя още, но аз повече не можех, и затова отговорих тихо:

— Това е лош въпрос.

— Така ли?! — Лорд Тьер се отпусна на облегалката на креслото и ме измери със студен поглед. — И какво точно му е лошото?

Свивайки рамене, честно си признах:

— Аз нямам отговор на него, това първо. И, да, извърших нарушение, разкайвам се, готова съм да понеса заслуженото наказание. Наистина не трябваше да излизам и аз го знаех, простете.

Магистърът мълчеше, само сурово стиснатите устни издаваха вътрешното му напрежение. И този път отново сигурно си заслужаваше да си премълча, но аз не можах и пристъпвайки по-близо до бюрото, се постарах да придам на гласа си повече увереност, защото трябваше да кажа нещо много важно.

— Вашият пръстен… — започнах аз и черните очи моментално се свиха. — Аз не искам да ви го връщам и… — Аз наведох глава — И годежа да развалям, също не искам.

Тишина. Практически мъртва, даже дишането на лорд-директора не се чуваше, като че ли беше задържал дъх, но в този момент и аз с мъка си поемах въздух.

А след това прозвуча въпрос, зададен почти шепнешком:

— Наистина ли?

Аз кимнах, все още без да вдигам глава. След секунда ме прегърнаха, нежно и покровителствено, след това ласкаво ме целунаха по главата и накрая съвършено спокойно, нагличко даже и някак уверено, Риан уточни:

— Сватбата ще е в почивните дни?

Аз се вкамених! Но само за миг.

— Ама защо не ви…! — възкликнах разгневена, отблъснах слисания магистър, обърнах се на пета и излязох.

Без глас заплаках още в кабинета на лейди-секретаря. Митас само погледна течащите по бузите ми сълзи, тежко въздъхна и изпъшка:

— Буйства лорд-директорът, но какво да се прави, не търпи той нарушения на дисциплината.

Как пък не! Аз просто излетях оттам, в коридора се опитах да се успокоя, дори си мислех, че съм успяла, но когато се върнах в аудиторията, Седр мрачно се произнесе:

— Буйства. Да, с магистър Тьер не можеш да се отпускаш, Риате.

Как издържах това денонощие — умът не ми го побира. Ходех като кукла на конци, усмихвах се даже, отговарях на лекциите, но по време на практическото занятие със старши следователя майстор Окено нервите ми се сринаха. Виждайки трупа на трол с прерязано гърло, аз седнах право в снега и се разревах. Между другото, на това никой не обърна внимание, тъй като по-голямата част от нас, през това време, неволно демонстрираха един на друг какво са яли преди малко за обяд, тъй като не можеха да понесат вида на убития.

— Трябва да ви въведа нагледни пособия, поне малко да посвикнете — наблюдавайки демонстрацията на работата на академичните готвачи, промърмори Окено и ми протегна носната си кърпичка.

— На другите повече им трябва — изтривайки сълзите си, отговорих аз.

— Ще се измият със сняг — измърмори майсторът. — А вие реагирате много странно на труповете, адептка. Познавахте ли го?

Аз станах, върнах кърпичката на старши следователя, приближих се към трупа. Дълго го разглеждах, след това внимателно обърнах главата му, откривайки лявото ухо — тежката медна обица определено ми беше позната, но самият плосконос — не.

— Групировката на Медния — забелязал обицата, поясни Окено. Виждайки въпросителния ми поглед, старши следователят продължи: — Бандата на Медния, същите тези, които се занимаваха с търсенето на момичета с определени външни данни, като твоите примерно, и ги доставяха на кронпринцеса Алитерра. Самият Меден го намерихте тогава вие с Юрао във вид на оглозган от умъртвията труп.

Да, нашето с партньора първо дело, за откраднатия пръстен на клана на Идващите в съня.

— Странно… — Аз внимателно отдръпнах яката, разглеждайки раната. — Такъв равен разрез… Знаете ли, Тоби, обикновено, когато купува месо на пазара, предпочита да вземе цялото животно и сам да си го разфасова, но когато му трябва нещо по-специално, се обръща към месари с опит. И той ми е казвал, че само майстор, работил години в кланица е в състояние да направи такъв равен и точен разрез. И имам усещането, че тук е работил майстор-месар.

Аз още веднъж погледнах към тъпоносия и си помислих, че на парите, получени от принцесата, не им се е радвал много дълго.

— Така! — Майстор Окено плесна, за да привлече вниманието на по-зелените от трола адепти. — Изтрийте си муцуните, постройте се и обратно в академията, докато не сте ми оповръщали тука всички улики.

На следващата сутрин, когато всички старателно и добросъвестно записвахме формулите на ново заклинание в аудиторията на магистър Тесме, на вратата се почука. Влезе важният Жловис, гордо поклащайки се, се приближи към мен и ми протегна свитък с печата на Нощната стража. Аз вече си мислех, че е от Юрао, но в момента, в който го разгърнах разбрах, че е от Окено.

„Майсторът-месар, върколакът Грибо Крус. Наистина сериозен опит — трийсет и четири години работа в кланицата. Призна се за виновен, за причините мълчи. Познаваш ли го?“

Тъй като Жловис все още стоеше до мен, пронизвайки ме с хитър поглед, аз разбрах, че веднага трябва да напиша отговор. Това и направих:

„Майстор Крус работи в лавката за месо, принадлежаща на почтения гном Рошат вече много години. Жена му е от горските жители. Има четирима сина и две дъщери на възраст за омъжване. И двете момичета са много красиви. Арроша, по-голямата, вечер често ходи до лавката на майстор Гровас за прокиснало ягодово вино, него го използват за мариноване на определени видове месо. Ако предположим, че тролът е видял хубавото момиче и е започнал да я закача, не е за учудване постъпката на Крус — при върколаците честта на жената и дъщерите е над всичко. Вероятно Арроша се е върнала вкъщи, разказала е за случилото се, а бащата е намерил трола по миризмата. Сам знаете какво е обонянието на върколаците.“

Аз помислих още малко и дописах:

„Би било много жалко, ако майстор Крус го екзекутират за убийство, което е извършил, за да защити честта на семейството си.“

Когато Жловис все така важно си тръгна, магистър Тесме не се удържа от въпроса:

— Какво толкова важно имаше в това послание, адептка Риате, че вие счетохте за необходимо да пишете отговор веднага, по време на моята лекция?

Наложи се да отговоря пределно честно:

— Въпрос на живот и смърт, магистър Тесме.

Погледът на професора беше толкова учуден, че се наложи да поясня:

— Вчера, по време на практическото занятие, майстор Окено ни води на едно местопрестъпление… — адептите почти поголовно започнаха да позеленяват. Аз направих пауза и продължих: — Там беше убит трол, а на шията му имаше такъв равен разрез.

Половината от групата ни се юрнаха към вратата, прескачайки се, без да искат разрешение от професора. Тесме съпроводи бягството им с хитра усмивка, и на останалите им стана ясно, че от първия път бегълците със сигурност нямаше да си вземат изпита. А след това, погледът на сивите очи се обърна отново към мен и се наложи да продължа:

— Аз изказах предположение за професията на убиеца и се оказах права, за което ми съобщи майстор Окено. Той също така ми назова името на извършителя и се поинтересува дали не го познавам. Работата е там, че заради четирите години, през които работих като сервитьорка, аз познавам много хора в Ардам.

Професорът замислено кимна и се върна към темата на занятието. Учехме проклятието с мигновено действие „Торнадо“. Но в момента, когато той се отдалечи към дъската, Ригра, която беше добре позеленяла, ехидно се поинтересува:

— Какво, Дейка, като сервитьорка ти се е налагало толкова повръщано да лижеш от пода, че даже труповете не те впечатляват?!

Аз се облегнах на стола, сложих ръце пред гърди и също без особена доброта, отговорих:

— Вътрешностите са нищо работа, а виж, да се натъкнеш на труп, докато го ядат умъртвия, да, това е весело… особено, когато от корема, през разкъсаното му гърло потича вино с остатъците от вечерята му.

Ригра се изстреля от място и излезе бегом от аудиторията, като едва не се сблъска с тези, които вече се връщаха. Прилоша й някъде в коридора и аз ехидно си помислих, че сега именно на нея ще й се наложи да чисти повръщано от пода. При майстор Бурдус заведението беше прилично, клиентите не стигаха до такова нещо. Пък и подовете там не ги миех аз.

Когато лекцията свърши и всички напуснахме аудиторията, Дакене все още стоеше на колене и търкаше килима под зоркия и взискателен поглед на нашата крайно недружелюбна чистачка, госпожа Жловис.

Да позлорадствам ми попречи магически усиленият глас, който извести:

— Адептка Риате, при директора!

Очите ми се навлажниха. Отвсякъде пак съчувствено ме изпращаха с очи, а аз се повлякох към лорд-директора като осъдена на смърт. Като стана дума, аз не бях свалила пръстена, но вчера, отивайки на практически занятия си помислих, че майстор Окено също би могъл да се заинтересува от украшението, затова… Не, не го свалих, а си сложих черни ръкавици с отрязани пръсти. И след това така си ходех из академията, вече без да изпитвам необходимост постоянно да си придърпвам ръкава, за да не види никой украшението.

Към кабинета на директора вървях дълго, и изобщо бих се спряла, ако можех да съм сигурна, че по този начин ще избягна срещата. Влязох в секретарската стая, мълчешком минах покрай укоризнено клатеща главата си лейди Митас, почуках и спрях пред вратата.

— Влезте! — заповяда магистърът.

Подчиних се, без да вдигам поглед стигнах до мястото за получаване на наказания, спрях на килима пред бюрото на лорд-директора, гледайки все още само върховете на ботушите си.

— Добре — гласът на Тьер беше уморен, — половин година. Сватбата ще е веднага след годишните изпити, летните месеци ще проведем в моя родов замък.

Предполагаше се, че аз след чутото ще се възрадвам и ще заликувам, така ли? Може би приличните дами така и биха постъпили, а скромните бивши сервитьорки изобщо биха си мълчали радостно, но лично аз унило погледнах магистъра и обещах:

— Ще ви прокълна!

— За какво? — възмути се лорд-директорът.

Това също беше лош въпрос — аз не знаех точно за какво, защото още не бях решила.

— Добре. — Той потри лицето си с ръце, като че ли се опитваше да прогони умората. — Твоите условия?

— Не съм свикнала да поставям условия — тъжно отговорих аз. — Това беше просто молба… — И събирайки смелост изстрелях: — След като завърша „Академията на проклятията“!

Глух стон откъм директора и тихото:

— Излез, моля те.

Той стана, отиде към прозореца, напълно ме загърби, като че ли не искаше изобщо да ме вижда. И аз не можах да си тръгна. Стараейки се да стъпвам тихо, се приближих, с тъга гледайки напрегнатия широк гръб на сякаш вкаменилия се лорд Тьер. И ръката ми сама се вдигна към рамото му.

— Сам съм си виновен — изведнъж пресипнало произнесе магистърът: — Отначало исках от теб гордост и увереност в себе си, а сега… Сам съм си виновен.

Аз се приближих още, притиснах се към могъщия му гръб и тихо казах:

— Лорд Тьер, аз…

— Риан!

— Какво?

— За теб съм Риан — поправи ме магистърът, а след това рязко се обърна, седна на перваза и ме привлече към себе си, разполагайки ме между краката си. — Дея, ние сме сгодени, можем ли поне сега да минем на по лично-интимното „ти“, вместо вежливо отчужденото „ви“.

— Можем — запъвайки се отговорих аз, смутена от тази близост.

По мъжки голямата му длан се плъзна по ръката ми нагоре, нежно докосна бузата ми, галейки ме внимателно, след което магистърът тихо попита:

— Ти не искаш ли да се омъжиш?

— Не горя от желание — честно си признах аз.

— Толкова по-зле за мен. — Той горчиво се усмихна, а между веждите му се появи гънка. — Аз горя от… желание.

Ние замълчахме. Аз с нарастваща тревога разглеждах лицето на лорд Тьер, отбелязвайки кръговете под очите, забележимата бледност, бръчиците, на които не бях обръщала внимание по-рано и възникна насъщния въпрос:

— Магистър, а вие кога за последен път сте ял нещо?

Усмивка и достатъчно твърдо:

— Не много възпитан въпрос, не намирате ли?

Аха, нагло се измъкваме от отговор!

— Знаете ли какво, лорд-директор — започнах аз, — струва ми се, че ние с вас преминахме на „ти“, и ако не се лъжа, моят въпрос е закономерен за момиче, което се ползва от статуса на ваша годеница и…

Но моята набираща обороти тирада беше прекъсната от тъжното:

— Ти криеш пръстена.

— Верис го позна — опитах се да обясня аз. — И както се изясни, влюбените във вас дами години са мечтали за него, рисували са го.

Под заинтригувания му поглед аз млъкнах, а Тьер иронично се осведоми:

— Опасяваш се, че ще станеш жертва на някоя тъмна елфийка? Напразно.

— Но кронпринцесата е на свобода. — Аз се престорих, че не разбирам какво искаше да получи дъщерята на императора.

Тьер също не заговори за нея, той беше прекалено благороден, но, от друга страна, и аз не се стремях особено да изказвам мнението си за хората. Въпреки това, след кратко мълчание, магистърът произнесе:

— Кронпринцесата се омъжва и скоро ще напусне територията на Тъмната империя.

— А колко още ще останат… неомъжени? — Не, определено нямаше да поговорим нормално днес.

И тогава Риан изтърси:

— Страхливка!

— Какво? — С възмущение се вгледах в суровия лорд-директор, в чиито очи сега танцуваха огънчета.

— Ти си страхливка — невъзмутимо повтори той. — Просто малко страхливо момиченце, при това, дори прекалено гордо, че да си го признае поне пред себе си.

И такъв един предизвикателен поглед.

Гордо се обърнах и се опитах да си тръгна, но само се опитах, защото след мен се понесе:

— Дея, ще обядваш ли с мен?

И аз отговорих:

— Да.

Излязох от кабинета все така, без да се обръщам, но знаех със сигурност, че той седи сега и се усмихва точно като мен, много радостно и светло.

Излизайки в приемната, аз не успях да скрия усмивката си от лейди Митас.

— Похвали ли те? — поинтересува се тя. — Ами той майстор Окено му изпрати благодарност за съобразителната адептка.

Никога не бях обичала да лъжа и затова просто мълчешком напуснах приемната.

А на обедната почивка се върнах в стаята си, измъквайки се от потока отиващи в столовата адепти, преоблякох се в рокля и седнах на дивана с книга в ръце. И само се усмихнах по-широко, когато се изви адския пламък.

Магистърът, без да каже дума, излезе от огъня и ми протегна ръка. Повече ние не се карахме. Някак от само себе си бе взето решението, че през лятото наистина ще отидем в родовия му замък, където ми предстоеше да се запозная със сестрите му — това беше моят компромис, след като Риан се съгласи да чака края на моето обучение. Ние и двамата правехме отстъпки, просто защото разприте ни нараняваха прекалено дълбоко.

Толкова дни безгранично щастие и спокойствие… Цяла седмица! Беше ни спокойно и добре, заедно прекарвахме вечерите, и…

И какво й беше притрябвало на уважаемата лейди Тьер да се появи на хоризонта?!

— Отиваме ли на вечеря? — Риан внимателно отмести кичур коса от лицето ми, пъхна го зад ухото. — Или ще се заемем с провеждането на разследване?

Честно казано, искаше ми се да забравя всичко, да го прегърна и отново да чувствам това безметежно щастие, само че пристигането на свекърва ми определено ме тревожеше.

— Къде ще отседне?

— Не тук. — Той отново започна внимателно да гали раменете ми. — Мама ще дойде утре през нощта, ще се настани в странноприемницата „Златният феникс“, сутринта има някакви ангажименти по Ардам, а на обяд ние тримата ще се срещнем.

— В твоя дом? — напрегнато попитах аз.

— Не, в някоя ресторация.

Аз с усилие сдържах усмивката си, но все пак отсъдих:

— Ти очакваш неприятности от майчето си, Риан, очакваш ги, и това е повече от очевидно.

Изпухтя, после хвана лявата ми ръка, поднесе я към устните си, нежно целуна стегнатата в ръкавица длан и прошепна:

— Ти абсолютно от нищо не бива да се опасяваш, сърце мое, това мога да ти го гарантирам.

С това затворихме темата. Аз припряно събрах тетрадките и учебниците за утре, лорд-директорът подреди своите документи, след това ме взе за ръка и ние вече имахме намерение да се пренесем, когато на вратата ми почукаха. При това, настойчиво.

Излизайки в гостната, попитах:

— Кой е?

— Аз — пресипнало отговори Жловис. — Там отвън те търсят, казват, че е важно.

Обръщайки се, учудено погледнах към Риан, той прошепна: „Чакам те вкъщи“ и стъпи в адския пламък. Едва след това отворих на Жловис.

— Какво се бавиш — недоволно измърмори гоблинът — И защо си се преоблякла? Имате още вечерно построяване.

— Зная — безгрижно отговорих аз, пристъпвайки след портиера.

Ние напуснахме зданието на женското общежитие, по заледилата се алея стигнахме до портала, а там, както се оказа съвсем не че чакаше Юрао. Пред мен стоеше стройна, висока жена, прекалено гъвкава, за да е човек. Така че аз познах госпожа Крус още от далеч, но откровено казано, бях учудена, че Жловис я е пуснал на територията на академията.

— Разпореждане на лорд-директора — забелязвайки удивлението ми, поясни гоблинът: — От вратата и до края на арката можем да пускаме посетителите, по-нататък се активира системата за охрана, така че никой опасен няма да може да влезе.

Стената на академията беше широка около седем крачки, арката — и тя толкова, така че се получаваше неголямо покрито пространство, сухо и без вятър, между другото.

Когато се приближихме към омотаната в наметало посетителка, Жловис се поклони и изчезна в своята стаичка, встроена в стената, а аз чух:

— Благодаря, Дея.

— За какво? — Честно казано изобщо нищо не разбирах.

Горската жителка свали качулката от главата си, откривайки зелената коса, тънка бяла кожа, огромните зелени очи, в рамката на кафяви като дъбова кора мигли и се усмихна, проблясвайки с жълто-зелените си зъби. След това произнесе:

— Грибо предположи, че ти ще отричаш докрай. — Госпожа Крус дойде по-близо. — Той не би започнал да се оправдава, никога не би го направил, моят Грибо. Призна си веднага като дойдоха Нощните стражи, че е извършил убийството, а за причината… А след това Окено написа бележка и я предаде на офицер Найтес, той скоро се върна и Грибо усети миризмата. Твоята миризма, Дея. На теб ти беше писал старши следователят. И когато прочете твоя отговор, нареди на всички присъстващи, освен дроу, да излязат и направо попита Грибо: „Дълг на честта?“ и моето вълче му отговори „Да“. Офицер Найтес е чувстващ истината и потвърди думите на Грибо, и моят любим го задържаха само, за да даде показания. Върна се у дома още същата вечер, а делото го закриха. Днес дойде постановлението.

Уха, а аз пет дни се тревожех за това — нито от Юрао, нито от старши следователя имах някакви сведения. И бях много доволна, че всичко бе свършило така.

— Да, следователят Окено е чудесен човек… тоест, полувасилиск — поправих се аз.

Госпожа Крус уморено поклати глава и прошепна:

— Ти си чудесна, Дея. Благодаря ти!

— Няма за какво, наистина — започнах аз…

Но горската ме прекъсна и ми подаде някакъв пакет:

— Малък подарък от Грибо. Каза да го разделиш с този, когото обичаш.

Пакетът буквално ми го напъхаха в ръцете, а след това горската ме прегърна с ръцете си — лиани, това е защото на тях костите им са гъвкави, и едва чуто прошепна:

— И отделна благодарност за Арроша, на лорда също беше твоята миризма.

След това госпожа Крус си тръгна, а аз, вцепенена, останах да стоя под арката, но шокът ми не беше продължителен.

Игнорирайки изпълнения с любопитство поглед на Жловис, който едва не ми подпали гърба, аз тръгнах към дома на лорд-директора, заобикаляйки административните здания. През парка направо претичах и в момента, когато се втурнах в къщата на висок глас поисках отговор:

— А вие какво сте направил с Арроша?

Тьер излезе иззад вратата на столовата, дъвчейки сандвич, и когато преглътна попита:

— Какво?

— Хайде сега, не се правете на неразбиращ! — Аз хвърлих към него пакета без изобщо да се съмнявам, че магистърът ще го хване, бързо се събух, свалих палтото си и отидох да си измия ръцете, възмущавайки се пътьом: — Ако не сте искал да ви познаят, преди да отидете при върколаците, е трябвало да се изкъпете.

Риан, все така дъвчейки сандвича си, се появи в банята и попита:

— В смисъл?

— В този смисъл, че върколакът ви е познал по миризмата, и моя мирис върху вас също го е почувствал — избърсвайки ръцете си, поясних аз.

— „Върху тебе“ — намръщено произнесе Риан.

— Какво?

— „Върху теб“, а не на „вас“ — твърдо ми напомни магистъра за промените в нашия начин на общуване. — Хм, твоята миризма върху мен… Да, определено не успях да преметна върколаците.

А аз изведнъж си помислих, че Верис, несъмнено, също прекрасно усеща миризмите, и старши следователят Окено!

Впрочем, сега ме интересуваше нещо друго:

— Та значи, какво си правил ти у майстор Крус? — Аз сгънах кърпата, сложих я на рафтчето и се приближих към Риан: — Е?

Коварно усмихвайки се, Тьер произнесе:

— Аз ям — и отново отхапа от сандвича.

И задъвка, успявайки хитро да се усмихва и да не сваля поглед от мен, явно наслаждавайки се на реакцията ми. Но аз не издържах, измъкнах огромния сандвич от ръцете на магистъра и също отхапах от него. Риан избухна в смях, и докато аз старателно дъвчех, открадна вече порядъчно нахапания къшей хляб с шунка и се изпари от банята, продължавайки да го яде пътьом. А след това, грациозно обръщайки се, се поинтересува:

— Искаш ли?

Аз не просто се съгласих, аз подло и коварно сграбчих остатъците от сандвича и се спуснах по коридора, придържайки полата си.

Миг, и вихърът на име лорд-директор, се хвърли след мен. Изписквайки и кълнейки се да защитя нещастното парче хляб, каквото и да ми струва това, аз побягнах, крещейки из цялата къща:

— Бедно сандвиче, няма да те дам на този коварен директор!

„Коварният директор“ се разсмя, и спускайки се да ме гони, заплаши:

— Сега ще ми паднеш!

За да не му падна, аз се затичах към стълбите, качих се тичешком на втория етаж и се скрих зад първата попаднала ми врата, старателно заключвайки я. Подсмивайки се, аз отхапах от сандвича, а от него вече почти нищо не беше останало, и дъвчейки, допрях ухо до вратата, чакайки да прозвучат стъпките на магистъра. Никакви стъпки не се чуваха обаче, и това беше странно. Дояждайки сандвича, аз се наведох и погледнах през ключалката, защото ми беше много интересно къде се е дянал.

И в този момент отзад прозвуча:

— Бих се любувал и любувал…

С изплашен писък се изправих, обърнах се и видях стоящия на крачка от мен, с възможно най-хулиганската усмивка на лицето, лорд-директор.

— Но как? — изумено попитах аз.

Нали не се беше чул рев на огън!

— Това е спалнята за гости. — Усмивката стана по-широка. — За нея има вход и откъм гардеробната. И ето, влизам аз, а тук някакви адептки с откраднати сандвичи се тъпчат, пък и се кикотят по време на хранене. Край, Риате, ще се наказваме.

Аз не успях просто нищо да кажа, когато магистърът направи плавна крачка, притискайки ме към вратата, а след това бавно се наведе и прошепна:

— След екзекуцията ми се полага друг сандвич!

— Аха… — простенах аз, без да откъсвам поглед от черните мъждукащи очи.

И топлите му устни покриха моите, меко, нежно, едва доловимо, като топъл порив на вятъра, а силните му ръце се плъзнаха на кръста ми, прегръщайки и поддържайки, и аз изведнъж разбрах, че земята изчезва изпод краката ми и целият свят се върти около мен и тъмнее.

Когато дойдох на себе си, се оказа, че ме носят на ръце надолу по стълбите, и при това с досада се възмущават:

— Аз нищо не направих. Само една целувка. Просто целувка. Аз… — Риан погледна в широко отворените ми очи, спря се и тихо попита: — Ти как си?

А аз се усмихнах, на мен ми беше хубаво, дори много хубаво. След като гледа известно време усмихнатото ми лице, лорд-директорът раздразнено се поинтересува:

— А защо ти трябваше да припадаш?

— Не знам. — Аз продължавах да се усмихвам. — Беше ми толкова добре.

— Наистина ли? — последва недоверчив въпрос, а след това ние седнахме. По-точно седна Риан, направо на стъпалата, а аз така си и останах в ръцете му.

— Така — намествайки ме по-удобно, произнесе магистърът, — хайде пак да опитаме, става ли?

И пълен с очакване поглед на черните очи… Аз мълчешком кимнах. Лорд-директорът се склони отново над мен. Топлите му устни внимателно се докоснаха до моите и мен тихо ме попитаха:

— Ще губим ли съзнание?

— Не — започвайки да се усмихвам, отговорих аз.

— А да не припаднем без предупреждение?

— Също не.

— Аха… — Хитра насмешка. — Тогава с такива темпове до сватбата може и да стигнем до истинска страстна целувка. — И изведнъж много замислено: — А какво ще правим с първата брачна нощ, умът ми не го побира. Страх ме е даже да си помисля колко години ще са ни нужни, за да стигнем до нея.

— Ама, знаете ли! Аз все пак съм наясно откъде се появяват децата! — възмутено заявих аз на лорд Тьер и опитах да стана. Но мен не ме пуснаха, а след това, явно опитвайки се да скрият смеха си, се поинтересуваха:

— Така ли? Наистина ли знаеш? И даже за процеса на зачеването?

Аз се изчервих. Тьер се разсмя и изправяйки се, ме отнесе в столовата, продължавайки да се подхилва. А там аз си спомних:

— Все пак, какво сте правил при върколаците?

— Какво „си“ правил — поправи ме Риан, настанявайки ме на стола.

— Добре, какво си правил при тях?

Независимо, че вече ме бяха сложили да седна, аз се изправих и взех пакета от майстор Крус, който лорд Тьер беше оставил на масичката до прозореца. Вътре, обвито в намаслена тъкан имаше великолепно пушено руло от шунка. Подаръкът беше наистина царски, защото аз знаех със сигурност, че в Ардам това произведение на изкуството не се продава, а се изнася директно за столицата.

— Да… — Риан се приближи и ме прегърна. — За такъв сандвич съм готов да тичам из цялата къща.

— Не, аз такова нещо на крак няма да ям — възразих аз и взимайки ножа, отрязах парче, за да го сложа на масата.

— Аз нямах пред вид рулото — красноречиво притискайки ме към себе си, прошепна магистърът.

Изчервявайки се моментално, тихо го заплаших:

— Ще те прокълна.

— Това вече го минахме — Риан започна едва доловимо да целува косата ми.

— Ще падна в безсъзнание! — простенах аз поредната заплаха.

— Държа те — коварно съобщи лорд Тьер.

И на мен ми остана последния ефективен довод:

— Гладна съм.

— Нямаш и най-малка представа аз колко съм гладен! — едва чуто произнесе магистърът, но ме пусна.

След вечерята, разбърквайки чая, аз все пак се върнах към въпроса:

— Кажи, все пак, какво си правил при върколаците?

Отговориха ми с неохота, но ми отговориха:

— Дея, да започнем с това, че троловете никога не се ограничават, да кажем само да се закачат или да поопипат момичето. — Аз пребледнях, а Риан мрачно добави: — А върколаците не изскачат от вкъщи за да убият нищожеството, ако дъщеря им е била просто изплашена.

Лъжичката падна от внезапно изтръпналите ми пръсти, в очите ми се появиха сълзи, а лорд-директорът меко ме укори:

— И как имате намерение да работите като частен следовател, лейди Риате, ако взимате така присърце подобни неща?

Хубав въпрос, а за момичето, така или иначе, ми беше жал до сълзи.

— Дея… — с тих глас привлече вниманието ми лорд-директорът. — Там вече всичко е наред, Дея. Аз изтрих спомените й за случилото се, излекувах я и унищожих всички последици. С нея всичко ще е наред.

А аз в този момент се сетих, че Риан и на онази вампирка помогна, и на племенниците на майстор Гровас, и ето сега, на напълно непознатите му върколаци. Просто им помогна, без да иска нищо в замяна, а по думите на вампирката, дори отказвайки се да вземе каквото и да било…

— Ти наистина си невероятен — прошепнах аз.

Намръщвайки се, Тьер доста рязко произнесе:

— Не си заслужава да говорим за това.

Аз отпих от чая, стараейки се да скрия усмивката си, но в крайна сметка, той първи не издържа:

— Какво има?

— Всичко е прекрасно. — Усмивката ми ставаше все по-светла. — Просто ти… ние, цялата академия се бояхме от теб.

Той се разсмя и съвършено спокойно произнесе:

— В ордена на Безсмъртните не взимат кой да е, сърце мое, така че, повярвай, адептите имат всички основания да се опасяват.

Аз разбирах това, но от друга страна виждах още нещо — това, което лорд-директорът криеше, и като че ли криеше даже от самия себе си.

И тук над академията се разнесе:

— Вечерно построяване!

Аз скочих на мига, на две глътки си допих чая и умоляващо се взрях в Риан. Той унило ме погледна, след това съкрушено се предаде пред обстоятелствата и около мен се изви адски пламък.

Преминавайки в стаята си, чух тъжното му:

— Винаги е така. Дори не си взе довиждане.

Аз лично не виждах смисъл, та нали утре отново щяхме да се видим, но нещо ми пречеше да си тръгна ей така, и връщайки се, аз бавно се приближих до лорд-директора, приклекнах в шеговит реверанс и произнесох учтиво:

— Довиждане, лорд Тьер. Кошмарни сънища.

Той изпъшка, смачка салфетката, хвърли я на масата, стана, поклони се церемониално и рязко, и след това, със същото престорено вежливо изражение отговори:

— До утре, лейди Риате. Тъмна нощ.

Но в следващия момент, аз се намерих в обятията му, такива силни и надеждни, от които с всеки път все по-малко ми се искаше да се откъсвам. Магистърът не ме целуна, просто ме притискаше много внимателно в прегръдките си.

— Така няма да ми се иска да си тръгна — прошепнах аз, допряла буза към гърдите му.

— Не си тръгвай — предложи Риан.

— Имам построяване — със съжаление напомних аз.

— И без теб ще се построят.

Аз меко се отдръпнах, вдигнах глава, погледнах в черните, светещи в светлината на свещите очи и разбрах, че потъвам, безвъзвратно и окончателно. Просто потъвам, безсилна даже да си пожелая да намеря сили да се измъкна от този водовъртеж…

— Интересно ми е — Риан протегна ръка и внимателно ме погали по бузата, — ти някога обичала ли си?

Усмихвайки се тъжно, честно си признах:

— Аз си забранявах дори да си мисля за нещо такова.

Погледът му веднага се промени, устните се свиха, а аз предупредих:

— Само недей да ме съжаляваш!

Той мълчаливо кимна. Аз се обърнах и отново се приближих към пламтящия отворен портал, но огънят неочаквано изгасна. А зад гърба ми прозвуча въпрос:

— Защо?

— Какво защо? — Стремително се обърнах към лорд-директора.

— Защо да не те съжалявам? — попита отново той, а след това добави: — Ти така или иначе си закъсняла за построяването, вече е безсмислено да отиваш. Поседи с мен в гостната. Аз ще запаля камината.

Кой знае защо, не ми се искаше да му казвам „да“, но лорд-директорът се отправи към вратата и се наложи да тръгна след него по късия коридор, към уютното пространство на малката гостна, в която аз, между другото, досега не бях влизала.

А пространството се оказа наистина уютно — полукръгъл диван пред камината, няколко гоблена по стените, малка кръгла масичка пред дивана и самата камина. Но именно камината беше необикновена — във вид на зъбещ се дракон.

С небрежно движение на ръката магистърът накара камината да се запали и жълто-червени огнени езици осветиха и огромните драконови очи. В този миг гостната се преобрази — „очите“ се оказаха направени от кристали и по цялата стая от тях се разлетяха като пръски приглушени отблясъци светлина.

— Колко е красиво — въздъхнах аз.

— Сядай, аз ей сега ще се върна — съобщи Риан, оставяйки ме сама.

А да съм сама тук се оказа страшничко. Това, което, ми се струваше вълнуващо и възхитително, когато с мен беше лорд Тьер, без него губеше очарованието си и… Да, трябваше да си призная, без него не се чувствах защитена. И неволно се свих, прегръщайки раменете си с ръце.

— Дея! — Бързо върналият се Риан, ме прегърна с една ръка за талията, привлече ме към себе си и прошепна: — Какво се е случило?

„Страшно е — помислих си аз, — без теб е страшно… и това ме плаши.“

— Сигурно е време да си вървя — произнесох на глас.

Леко докосване с устни по косата ми, едва чута въздишка и престорено веселото:

— А аз имам потресаващо плодово вино. Леко, сладко и оригинално. Не искам да го пия сам, ще ми правиш ли компания?

И тогава възникна друг въпрос:

— А колко такива бутилки с разнообразно вино имаш?!

— Неоправдано много. — Все така прегръщайки ме, магистърът ме придърпа към дивана, накара ме да седна.

Едва тогава забелязах в лявата му ръка бутилка с вино и две чаши.

— Та по въпроса за виното… — Риан внимателно постави чашите на масичката, ловко отвори бутилката, без да използва тирбушон. — Разбираш ли, на мъжете, обикновено се подаряват две неща — вино или смеси за пушене. Аз не пуша, и съответно като подарък, обикновено винаги съм получавал вина.

Докато разказваше, лорд-директорът напълни двете чаши с тъмната гъста течност с отчетлив мирис на карриса — сладкият тъмен плод, който расте в горите в южната част на империята. При нас, на север, беше трудно да се намери карриса, аз изобщо за първи път я опитах, когато помагах на Тоби да вари сироп за торта.

— Има много приятен вкус — сподели магистърът, протягайки ми чашата. — Наричат го още „лятно вино“.

Взимайки бокала си Риан отпи от виното, притвори очи и произнесе:

— Около нашия замък има храсти с карриса и от ранна пролет до късна есен нейният аромат витае във въздуха, правейки го сладък, почти опияняващ. Мирисът на моя дом.

Внимателно поднесох бокала към устните си и притваряйки очи, вдъхнах аромата. Направих мъничка глътка, няколко мига се опитвах да съпоставя този сладък, с лека киселинка вкус с вкуса на сиропа, който беше направил тогава Тоби. Виното, всъщност, ми хареса повече. Отпих отново, и отново.

Главата ми се завъртя почти веднага.

— То е коварно — със закъснение ме предупреди лорд Тьер.

— Да-а-а? — И усетих как някаква странна слабост обхвана тялото ми.

— Аха — потвърди Риан и притваряйки очи, добави: — За последен път съм го пил… мм… Някъде преди дванайсет години.

Загледах се в камината и ми се стори, че драконът весело ми намига. И осъзнах, че би трябвало да оставя чашата, но кой знае защо, направих още една глътка.

— Не се бой — Риан седна по-близо и ме прегърна през раменете. — Ще те пусне също така бързо, както те хвана.

— Н-надявам се. — Облягайки се назад, наместих главата си на рамото му и се заех да разглеждам огъня в камината през чашата. — А защо досега не си го изпил? Дванайсет години са това все пак.

Беше ми доста трудно да изразявам мислите си.

— Бях зает — тихо отговори магистърът, целувайки ме нежно по слепоочието. — И откровено казано, нямаше с кого. Изисканото вино си заслужава да се пие само в компанията на специална жена.

— Хм… — Аз обърнах глава, просто ми се прииска да видя израза на лицето му. — И с какво аз съм особена?

Много загадъчна усмивка, а след това, едва чуто:

— Някой ден ще ти кажа.

— Някой ден… — като сънено ехо повторих аз и си допих виното.

Риан сложи бокала си на масата, взе моя и го остави до първия, след това нежно ме прегърна, притискайки ме към себе си. Аз нямах нищо против, по-скоро обратното, уютно ми беше в прегръдките му и ми харесваше просто възможността да седя и да гледам огъня в камината. А огънят… той ме омагьосваше с танца си, с едва чутото пращене, а зад прозореца започваше снежна буря и в шума на виещия вятър се вплитаха шумоленето и скърцането на поклащащите се дървета.

— Дея… — Тихият глас на магистъра ме изтръгна от странното полусънно състояние. — А защо не бива да те съжалявам?

Като че ли някой скръцна с нокти по стъклото! Изобщо не исках да говоря за това, изобщо. Аз никога и на никого не бях разказвала. И като ледена вода по гърба, в уютния ми свят нахлу друг спомен — за горящата печка и многодневната снежна буря, за мъката, която беше донесла онази зима.

— Не искам да разказвам — тихо отговорих аз. — Просто не искам…

— Свързано ли е с ипотеката на къщата ви? — На лорд Тьер определено не му липсваше проницателност.

И аз премълчах.

Риан обаче не:

— Не може да се каже, се меся в чужди проблеми — с неочаквано рязък глас започна той. — Това е и моя работа. Аз направих всичко възможно за да реша проблема, щадейки твоята гордост, но… Не мога да се освободя от мисълта за това какво се е случило, че родителите ти практически са те продали в робство?

И аз бях принудена да отговоря, но отговорих през зъби:

— Те нямаха избор.

— Как е възможно? — Лорд-директорът явно не ми вярваше.

Аз не исках да говоря за това. Изобщо не исках! И единственото, което успях да изцедя от себе си беше:

— Мислиш ли, че те не съжаляваха? Всеки ден! Събуждаха се с тази мисъл и си лягаха през нощта с нея. Аз се чувствах като покойник у дома. Мама, гледайки ме, всеки път с мъка си сдържаше сълзите, а баща ми… Ох, не искам да говоря за това.

Риан ме прегърна по-силно и премълча. Ние седяхме в това тягостно мълчание дълго, а след това предложи:

— Още вино?

— Утре съм на лекции — напомних аз.

— Гарантирам, че глава няма да те боли. — Магистърът отново напълни чашите, протегна ми едната и произнесе: — Ако приличаш на баща си, значи той е много силен човек. Със силен дух, достоен за уважение.

Аз се усмихнах, отпих глътка вино и отново притворих очи — вкусът ме очароваше, упойваше и наистина ми напомняше за лятото. При нас, в Приграничието, лятото е късо, горещите дни се броят на пръсти, а на мен ми се искаше да отида там, където лятото цари поне половин година.

— Баща ти нали е ловец? — като че ли между другото попита магистърът.

— Аха — все така, без да отварям очи, отговорих аз, мислейки си за лятото, за храстите карриса, за топлите слънчеви лъчи.

— М-м-м — провлече Риан, — ловец в Приграничието — опасен занаят. Какво го нападна — загризен или рвар от предпланините?

— Загризен… — прошепнах аз и отворих очи.

Няколко мига гледах към огъня, а после рязко се обърнах и възмутено се вторачих в лорд-директора.

— Какво? — невинно се поинтересува той.

— Лорд Тьер, отработвате върху мен методите за водене на разпит?

Устните му се разтегнаха и с коварен тон подхвърли:

— Не, разбира се. — Усмивката му се разшири. — Всичките ми методи са отдавна отработени, стратегиите са изпробвани, резултативността е достатъчно висока — и вече напълно сериозно: — Баща ти много ли беше пострадал?

— Хм… — Аз леко се отдръпнах, за да виждам добре лицето му. — И къде вие, магистър, сте отработвали методите за водене на разпит?

Тьер престана да се усмихва, но отговори честно:

— Във войната.

Не ми се искаше да го разпитвам по-нататък. Допих си виното, оставих чашата на масичката, седнах и много вежливо помолих:

— Хайде да не говорим за това.

Той също изпразни чашата си, сложи го до моя и упорито каза:

— Ще говорим.

Аз станах, обърнах се и излязох от гостната. Ако той не ме чуваше, това не значеше, че аз трябва винаги да го чувам. Въпреки това, успях да стигна само до входната врата, но не успях да я отворя. Първо, задържайки ме с ръка, а ние не можем да се сравняваме по сила, а след това, заобикаляйки ме, просто ми прегради пътя. В следващия момент лорд Тьер внимателно обгърна кръста ми с една ръка с другата повдигна брадичката ми, и гледайки ме в очите, тихичко произнесе:

— Аз трябва да знам.

— А аз не искам да говоря за това! — Аз се освободих от ръката му, дръпвайки рязко глава. — Не искам и няма да говоря! Боли ме само като си спомням! А сега наистина трябва да вървя. Утре ще е тежък ден.

Аз заобиколих лорд Тьер, свалих палтото си от закачалката, бързо си обух ботушите, но така и не стигнах до вратата.

Изви се адски пламък.

Аз пристъпих в огъня без думи и вече бях започнала да се премествам, когато чух тихото:

— Прости ми… аз не исках…

Тази нощ спах просто отвратително. Ту се събуждах от собствения си вик, ту скачах, гледайки ръцете си, със закъснение осъзнавайки, че там вече няма кръв и вече всичко е наред. За щастие, по-малките ми братя и сестри не помнеха нищо, но аз все още не можех да го забравя.