Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (3) (Урок втори)

3

На сутринта ме събуди почукване на вратата. Разбързах се да отворя и с учудване погледнах разярената капитан Верис, а тя — мен… Зверското изражение изчезна моментално от лицето й, сменяйки се с неподправена тревога. След това, тя внимателно ме изблъска в стаята, влезе след мен, затвори вратата и се поинтересува:

— Какво се е случило?

— Н-нищо. — Със закъснение си спомних, че не бях отишла на вечерното построяване.

— Съвсем нищо? — със сладък глас измърка Верис.

— Д-да…

Мен ме хванаха за рамото, доведоха ме до огледалото и посочвайки ми собственото ми отражение, се поинтересуваха:

— Тогава, бъди така добра да обясниш на недоумяващата куратор Верис, защо цялото ти лице е подпухнало, а очите ти са червени?!

Наистина, не изглеждах както трябва — бледа, с тъмни кръгове около очите, с подпухнал нос и някаква такава, уплашена.

— Това ще мине — уверено заявих на куратора, оправяйки косата си. — Не е за първи път.

— Така ли? — иронично вметна тя. — И колко често ти се случва това „не за първи път“?

— Все по-рядко — честно отвърнах аз. — Струва ми се, че скоро изобщо ще ми мине.

Верис недоверчиво ме гледаше, скръстила ръце пред гърди, а след това замислено промърмори:

— Започвам да разбирам, защо Дара толкова настоява да нощуваш у Тьер. Но няма значение. Вчера къде се загуби?

Аз се изчервих.

— Да, глупав въпрос. — Верис сви рамене. — Ще се наложи да си поговорим с лорд-директора по повод нарушаването на учебната дисциплина. А ти се обличай, построяването скоро ще започне.

И мен ме оставиха сама.

Аз не закъснях за построяването; кросът и упражненията ги минах бодро, а към средата на първата лекция изобщо забравих за всичко и даже нямах намерение да си спомням.

А след това се появи Жловис. Това се случи между лекциите, ние тъкмо вървяхме по коридора за лекцията по „Любовни проклятия“, и в този момент гоблинът, бавно и надуто както винаги, се приближи до мен и ми протегна някаква бележка. Подавайки учебниците и тетрадките на Яна, взех жълтия свитък, разгънах го и зачетох:

„Помниш ли троловете, с които ти и Риая се веселихте в Мъртвия град? Тези от бандата на Медния? Намерени са убити близо до Ррадак. В един часа ще отворят портал от нашата Тъмна крепост към гарнизона, разположен в Ррадак. Ако искаш да дойдеш с нас, плюй си на петите, чакам те пред вратата.“

От Ррадак до Ардам са седем дни път с летящ гущер, а по пътя, с каруца — не по-малко от двайсет: И въпросът беше, как са се оказали там същите тези тролове? И кой ги е убил? И защо?

— Тоя рече, че ако решиш да ходиш, да тръгваш така както си, той ти е взел топло наметало — заговорнически прошепна Жловис.

А аз страшно исках да ида с Юрао! Имаше обаче малък проблем — кой щеше да ме пусне? Аз разсеяно се огледах и видях лейди Орис. В следващата секунда се спуснах към нея. От моето объркано припряно обяснение преподавателката разбра само, че я моля да не ми пише отсъствие на лекцията, и че на всяка цена ще си наваксам. Като цяло, лейди Орис беше доста строга с адептите, но кой знае защо се съжали над мен и само попита:

— Имаш ли домашно?

Изтичах обратно към Яна, взех си тетрадката, също така бегом се върнах и я протегнах на лейди Орис.

— При мен имате две лекции, нали така? — Преподавателката се замисли, а след това усмихвайки се обеща: — Отивай, аз ще поговоря и с майстор Хешши, той няма да ти пише отсъствие и по графология.

Аз изликувах, но тихичко, за да не привличам внимание.

— Тичай, тичай. — Лейди Орис ме потупа по бузата. — Аз все пак разбирам — първата любов е един път в живота. А дроу като любовници са даже много…

Аз се стъписах, исках да й кажа, че неправилно ме е разбрала, но преподавателката по „Любовни проклятия“ вече отплуваше по коридора, искрено вярваща, че е извършила благо дело в името на любовта.

— И кво сега, отиваш ли? — Жловис дръпна ръкава ми.

— Не отивам, направо тичам! — И наистина се втурнах навън.

Прехвърчайки през двора, стигнах до портала на академията и видях Юрао. Дроу весело ми изкозирува с лявата ръка, а в дясната наистина държеше плащ с емблемата на Нощната стража.

— Тъмни, партньор — заяви той, когато аз напуснах територията на академията. — Обличай се, нямаме никакво време.

Аз бързичко се наметнах с наметалото, вдигнах качулката, а Юрао ми подаде черни ръкавици и шал.

— Риая ти предава поздрави — издаде собственика на взетите на заем аксесоари офицер Найтес. — Но тя не може да дойде с нас.

— А защо? — аз припряно се омотах с шала.

— Омъжва се — Юрао се усмихна накриво. — Качвай се, ще успеем и това да го позяпаме.

Излетяхме рязко и почти веднага дроу насочи гущера надясно и ние полетяхме ниско над покривите на къщите, плашейки обитателите. В Ардам много къщи имат мансарди с прозорци направо в покривите и се съмнявах, че на хората им харесваше корема на гущера, летящ току над главите им, но на дроу явно не му пукаше.

— Надявам се да стигнем навреме — извика Найтес, — сватбата е в дванайсет на обяд.

— На обяд? — учудих се аз. — То нали по залез-слънце трябва?

— Маман реши, че по този коварен начин ще успее да измами Риая… Само че, напразно. Джурр, архад!

Това, че гущерът се казваше Джурр, аз вече го знаех, но заповедта, която беше адресирана към него, не я разбрах. Затова пък, звярът разбра всичко и се вкопчи с нокти в покрива на сградата, над която прелитахме.

— Дванайсет е вече. — Юрао погледна към небето. — Храмът на Великата Тъма, площад Велско умъртвие. Сега ще започне, пълзи!

И радостно развълнуваният дроу, и аз приложихме максимум усилия, за да не се плъзнем по този покрив.

Когато стигнахме до края Юрао посочи към най-тъмния от всички храмове на площада и възвести:

— Започва се.

Нищо не се започваше. Хора и не-хора сновяха с делови вид, бавно оглеждайки се, крачеха офицерите от Дневната стража и се чуваше далечния звън на градския часовник. Вече бях замръзнала, тъй като лежахме дълго на покрива, но изведнъж над целия площад се разнесе истеричен мъжки крясък:

— Не-е-е-е!!!

Разлетяха се гарваните от близките покриви, изпод сводовете на храма изхвърчаха изпоплашени прилепи, един върколак на площада се стресна така, че прие животински облик и зави… Тъжният му вой беше разбираем — той се беше превъплътил, облечен в скъп кожух, а в резултат, кожухът беше станал на парчета, ботушите се бяха скъсали — на негово място всеки би завил. Но върколакът не дочака към него да проявят съчувствие. На хората не им беше до това, всички гледаха към храма на Великата Тъма, откъдето отново започнаха да се разнасят страшни звуци:

— Не-е-е! Няма да се оженя за нея! Чудовище! Не-е-е! Мамоооо!

Юрао изпръхтя и се разкикоти. Уж сдържано, но едва не се изтърси от покрива. А след това поясни:

— Маман беше решила да омъжи Риая без годеж, без запознанство със сватовете. Сестра ми разбра за бракосъчетанието едва два часа преди сватбата, когато й донесоха роклята. Така че се наложи да вземе мерки. Харесва ли ти действието на гъбената отвара?

Съдейки по воплите в храма, не само на мен ми харесваше. А нататък, кой знае защо се втурна и този превъплътил се върколак. И скоро там крещеше не само младоженецът: След това се чу: „Дневна стража! Страажа!“ след това тънък писък, почти женски. И тогава настъпи апотеозът на представлението — от храма, пищейки и умолявайки, изскочи явно женихът, тъй като беше с червен костюм, а след него и разяреният върколак, който го настигаше, млатваше го с лапа по задника, ускорявайки го в посоката на движение, отново започваше да тича и отново го настигаше. От храма излетя и висока тъмна елфийка и с вопли „Сине!“, затича след него. Естествено, на прага на храма се изсипа и цялата тълпа гости, за да се полюбува на представлението, а и хората на площада не си отказваха удоволствието да гледат този безплатен спектакъл. Най-накрая на вратата се показа Риая в червено-розова рокля. Несъстоялата се булка плъзна поглед по покривите на съседните сгради, видя ни и безшумно изобрази бурни овации.

Юрао весело й помаха в отговор и ми изсъска:

— Пълзим обратно.

Да се пълзи обратно беше трудно, но весело. След това, ние скочихме на улицата, скрихме се зад приземилия се до нас гущер и навеждайки се, затичахме към края на площада, за да не ни засече лейди Найтес.

— Ще ни трие сол на главата половин година — съобщи ми партньорът причините за подобен начин на придвижване.

От лейди Найтес се крихме до края на улицата, след това Юрао ме натовари на гущера и се изкатери и той. Последва полет с главозамайваща скорост, а когато отдолу се показа Тъмната крепост, Юрао закрещя с цяло гърло:

— Изчакайте ни и нас!

Дроу имат много по-остро зрение от нас, хората; лично аз видях сиянието на мътната фуния едва когато почти бяхме долетели. А магът, който удържаше фунията, го разпознах чак когато се приземихме и след като Юрао ми помогна да скоча на каменните плочи на двора.

— Дея, радвам се да те видя — леко разтягайки думите, произнесе лорд Шейдер Мерос.

— Тъмни дни — леко заеквайки отговорих аз и се огледах, търсейки Юрао.

Дроу тъкмо беше смъкнал седлото от гущера, после го потупа по муцуната и нещо изкомандва. Радостният звяр се втурна да получи обедната си порция храна, а Юрао се затътри към стената, за да закачи сбруята.

— Да вървим. — Лорд Мерос ми протегна ръка. — Офицер Найтес ще ни настигне.

„Там е и старши следователят Окено“, напомних си аз и се възползвах от помощта на началника на един от патрулите на Нощната стража.

Във фунията беше доста страшно — като че ли вървиш по коридор, където стените и таванът са бясно движещ се вихър и е достатъчно да се спънеш, за да те всмуче това бушуващо нещо.

— Не се бой, държа те. — Лорд Шейдер леко стисна ръката ми, демонстрирайки, че наистина ме държи, но притискайки пръстите ми, почувства това, което скриваха ръкавиците. И не си замълча за своето откритие:

— Пръстен?!

Къде се мотаеше този дроу?!

Аз се огледах, Юрао в този момент се показа в края на извиващия се коридор и стремително ни догонваше.

— Дея! — стъписа ме викът на лорд Мерос. — Какво означава това?!

Аз се опитах внимателно да издърпам ръката си, но офицерът от Нощната стража ме държеше здраво. А след това направо ме дръпна към себе си и процеди през зъби:

— Това годежен пръстен ли е?!

За щастие, Юрао ни догони, а той винаги се отличаваше с непреодолима наглост:

— Партньор, ама че си чевръста! — Той издърпа ръката ми от дланта на вкаменилия се лорд Мерос. — Шефе, благодаря ви, че наглеждахте тази… Дея, нямаме никакво време, какво се влачиш?!

И мен ме повлякоха през фунията с такава скорост, че се наложи да тичам, придържайки наметалото. А на изхода се обърнах и видях, че лорд Шейдер Мерос все така стои насред коридора и мрачно гледа някъде в пространството.

В Ррадак бушуваше снежна буря.

Това населено място бе разположено по̀ на север от Ардам. Него не го предпазваше планинската верига и затова тук зимата беше несравнимо по-сурова, а понякога падаше толкова сняг, че затрупваше града до самите покриви на къщите. Сега обаче, улиците бяха чисти; явно тази сутрин бяха разчистили снега, а пред таверната, до която се намираше изхода от пространствената фуния се тълпеше сдържан от магическа ограда народ, най-вече върколаци, които и населяваха самия Ррадак. Тук живееха малко хора, все пак климатът беше прекалено суров.

— Адептка Риате! — Викът на старши следователят Окено, показващ се на прага на кръчмата, привлече към нас вниманието и на останалите Нощни стражи. — Мърдай насам, интересно ми е ти какво ще кажеш!

Василискът изглеждаше доста оригинално сред присъстващите — с лека риза, униформен панталон и бос. Явно се беше превъплъщавал наскоро и или още не беше успял да се облече, или гореше от ярост — при василиските това се случваше понякога.

Претичвайки през заледения двор, аз влязох в таверната.

И веднага не ми се понравиха сумрака, ниските тавани и… миризмата. Сладникаво отблъскващият мирис на гниене.

— Намерили са ги тази сутрин — започна без предисловия Окено. — Според местните следователи, стопанинът на кръчмата, в желанието си да им изпразни джобовете, е отровил цялата банда тролове. Знаеш ли какво го чака върколака за такова нещо?

Аз знаех — публична екзекуция и опожаряване на цялото имущество. А за върколаците семейството е всичко. И когато върколакът знае, че най-скъпите му ще останат без покрив над главата и средства за съществуване — това е сто пъти по-лошо и от смъртта.

— Случаят щяха да го заметат под килима — продължаваше Окено, водейки ме между мръсните маси, на които явно от вчера всичко така си беше останало и никой не беше почиствал, — но жената на върколака, човечка, стигнала до магическата станция, тук, недалеч, и чрез тях ни прати съобщение, че мъжът й не е виновен и моли за помощ.

И ей така, просто? Обикновена жена, съпруга на върколак, праща молба за помощ на самия Окено, а той захвърля всичко и се понася насам? За нищо на света нямаше да повярвам!

Старши следователят се обърна, забележи скептичното изражение на лицето ми, спря и с тежка въздишка призна:

— Дейра е аристократка, техният замък се намира близо до земите, където се разполагаше моят клан. Когато тя се влюби в обикновен върколак, баща й беше побеснял, но Дейра избяга. За нея не се знаеше нищо почти двайсет години. Лорд Гро, полудракон, естествено я търсеше, но кой би могъл да си помисли, че възхитителната лейди Дейра Гро се крие в Приграничието и то в такава дупка като Ррадак?

Нищо странно! При драконите дъщерите са по-ценни от теглото си в злато в буквалния смисъл. Странно беше, че върколакът изобщо беше успял да избяга с любимата си и да живее с нея щастливо толкова години.

— Тоест, вие не допускате, че върколакът е виновен? — върнах се аз към делото.

— Нека да кажем така… — Майстор Окено се огледа, и убедил се, че никой не ни слуша, прошепна: — Аз бих бил много доволен, ако Корро наистина се окаже невинен. Искрено съчувствам на Дейра, да… и не ми се иска да пострадат децата им. За децата ми е най жал, особено за момчетата, защото момичетата ще ги вземе дядото. Драконовата кръв в женските екземпляри почти винаги остава чиста, а момчетата просто ще ги изхвърли на улицата.

— Ами да, драконите обичат веднъж и за цял живот. Ако екзекутират върколака, жена му едва ли ще живее повече от едно денонощие — замислено произнесох аз.

Окено кимна.

— Работата е в това, Дея, че местният специалист по проклятията нищо не е намерил. Всички улики са против върколака, а и смъртта на троловете не изглежда да е магическа. Но аз не вярвам, че Корро ги е убил. Абе, не вярвам, разбираш ли?

— Така, къде са убитите? — само попитах аз.

Убитите ги видяхме във втората зала. В тази таверна имаше обща зала и отделна — за тези, които искаха да си хапнат и пийнат със собствената компания. До входа седеше дребно старче с черна мантия на държавен служител, със символиката на проклятийник на гърдите и четеше книга, без да обръща внимание нито на присъстващите, нито на влезлите току-що. Но когато влязохме, веднага към нас забърза попрегърбен офицер, съдейки по нашивките, от местното отделение на Дневната стража, и при това започна с претенции:

— И това ли е вашият експерт? Девойче? Вие що не домъкнете тук и майка си, Окено?!

Но се оказа, че старши следователят не се смущава толкова лесно:

— Госпожа Риате, тоз невъзпитан офицер се именува господин Ерих Тред, за неговия чин вече сте се досетила, нали?

Аз кимнах. Следователят продължи:

— Господин Тред, позволете да ви представя моя доверен експерт по проклятията, госпожа Риате.

Тред демонстративно скръсти ръце на могъщата си гръд и хладно се поинтересува:

— Тя поне маг ли е?

— Не — отговорих аз.

— Риате е специалист от най-висока класа и не се нуждае от магия — добави Окено и ми подхвърли: — Пристъпете към работа!

Аз си свалих наметалото, подадох го на идващия след нас Юрао, мушнах в ръцете му и ръкавиците и отидох да погледна труповете.

Троловете лежаха всички на пода заедно със столовете. Веднага ставаше ясно, че смъртта е била внезапна, свила ги е в спазъм и те просто са паднали на пода. И изглеждаха изключително неприятно — почернели усти и носове, изгнили очи и дупки на бузите и на гърдите… Да, тук нямаше и помен от магия — това беше „черна гнилица“. Отвратително нещо и една от най-силните отрови. Убива бързо, в течение на няколко часа, а след това и почиства след себе си. Тоест, телата на жертвите много бързо гният и именно сега процесът беше в разгара си, а до довечера от троловете щеше да остане само купчинка воняща мръсотия. Ако телата се закопаеха в снега или в земята, и следа нямаше да остане. Даже върху купчина боклук да се изхвърлеха — просто и самата купчина щеше да изгние по-бързо. И в този случай, останките нямаше да могат да се намерят дори с магия. Идеалният начин за убийство, между другото. Всъщност, ако троловете не ги бяха открили, то довечера върколака нямаше да могат да го обвинят в нищо.

И точно този момент ме накара да застана нащрек.

В подобни заведения чужд човек не може да влезе в частната зала, а работниците, без разрешение от стопанина, няма да се развикат за убийството. Знам го от собствен опит — понякога и при Бурдус сме намирали трупове, все пак не само мирни хора са ни посещавали и се е случвало да си оправят сметките един с друг. И помнех, че при случай на подобна „изненада“, Бурдус не крещеше „При мен тук труп се въргаля на пода!“, така че да го чуе целият Ардам. Но той просто викаше довереният си офицер от Нощната стража, в смисъл, лорд Мерос. Той се оправяше бързичко и без излишен шум. Тялото се изнасяше, покрито с илюзия, посетителите не се тревожеха, престъплението се разкриваше. И такава беше системата във всички таверни и кръчми, защото на никого не му трябваха проблеми, ако тези проблеми заплашват с намаляване на клиентелата. Но тук почти целият град се беше събрал да позяпа. И това какво ни подсказваше?

— Господин Тред! — аз се отдръпнах от гниещите на куп трупове. — Кой съобщи на Дневната стража за случилото се?

Офицерът ме измери презрително с очи, но под суровия поглед на Окено, беше принуден да съобщи:

— Тукашната сервитьорка се развикала. Тълпата от общата зала дотърчала, после…

Аз тежко въздъхнах и го прекъснах:

— По-нататък можете и да не продължавате, и така всичко е ясно. Тълпата се втурнала, тълпата видяла, тълпата си направила изводи. Майстор Корро много ли е пострадал?

Намръщвайки се, стражът отговори:

— Цели кости май не са му останали, но ще се съвземе, върколак е, все пак.

Горкият Корро, какво друго можех да кажа. Освен да задам още няколко въпроса:

— Извинете, а тази сервитьорка, тя новичка ли е? Млада?

Лорд Тред се замисли, а след това си спомни:

— А, не. Тя преди работеше при Порон, в „Копитото“, а вече са две години откакто е тук, във „Вълчата опашка“.

А ето това вече, беше крайно подозрително. Опитна сервитьорка, работила не една година, и да се разкрещи така?

— Извинете, и къде е тази жена сега? — попитах аз.

— Сервитьорката ли? — лорд Гред ме гледаше като че ли бях безумна.

— Да, къде е тя?

Суровият страж сви рамене и с неохота отговори:

— Кой я знае, не съм се интересувал.

Аз метнах поглед към Юрао, той към старши следователя Окено и последният с гръмогласен глас издаде заповед:

— Да се намери сервитьорката!

И всичко се задвижи. Но, за жалост, без резултат. Оказа се, че жената, след намирането на труповете, никой не я беше срещал. За щастие, с издирването се зае лорд Мерос. Намирайки в разгромената кухня престилката на означената сервитьорка, той задейства някакво заклинание и почти веднага от смачканата тъкан се проточи блестящо магическо ручейче. На мен всички ми забраниха да вървя по следата, но тъй като наоколо се навърташе Юрао, а на него наглост не му липсваше, то аз някак незабелязано се влях в отряда за издирване. По-точно, мен просто нататък ме затегли самият дроу, намятайки на раменете ми същия този плащ със символиката на Нощната стража, а в суматохата никой не ме забеляза.

Следата се проточи през целия град и първата ругатня прозвуча от устата на лорд Тред, когато нишката ни отведе на гробището.

— За какъв… — изръмжа той. — Некка не е от местните, какво ще да е търсила на гробището?

— Сега ще разберем. — Гласът на Шейдер Мерос беше глух и безстрастен.

Офицерът от Нощната стража на Ардам се отпусна на едно коляно и допря и двете си ръце до снега. В същия момент призрачна мъгла обви гробището, а в тази мъгла като блестяща фигура се движеше жена.

— Погледни наляво! — изведнъж просъска Юрао.

Аз погледнах и видях — от гробището си тръгваше друг обект — тъмен, полупрозрачен и незабелязан от никого, тъй като цялата група следеше блестящата фигура на сервитьорката.

— Направо вони тази история — прошепна дроу така, че да го чуя само аз. — Направо вони на гнило и на мен ми се струва, че тук е замесена нашата стара позната.

— Не — също прошепнах аз, — тя сега е заета, нея ще я омъжват.

— Така ли? — Юрао се позамисли. — Добре, ще се върнем тук по-късно.

А след това, ние проследихме как сервитьорката нещо зарови в земята, обърна се и излезе от магически осветеното пространство. Мерос веднага премахна илюзията и се втурна към мястото на земекопните мероприятия. Там, след кратък оглед и магическо разравяне на замръзналата земя, той се произнесе:

— „Черна гнилица“. Тя е изляла остатъка тук, за да прикрие следите на престъплението. И тъй като е искала да заподозрат стопанина, сама е съобщила за убийството. Изводът е, че върколакът е невинен.

След тази тирада, лорд Мерос се обърна и леко залитайки, напусна гробището. Нищо странно — заклинания от такъв клас не бяха по силите на местните магове, а пък и колко енергия изискваха! Затова и всички присъстващи изпратиха главата на патрула на ардамската Нощна стража с почтителни и възторжени погледи, а той, минавайки покрай мен, докато аз искрено вярвах в маскировката си, изведнъж отбеляза тихо:

— Браво, Дея.

Веднага към мен се приближи Окено и гневно кресна:

— Махай се от тук! Марш в таверната и чакай там, Риате! А с теб, Найтес, после ще побеседваме!

Дроу мигновено изобрази разкайване и ме затегли след себе си. Впрочем, ние и Мерос напуснахме групата за издирване, а останалите офицери се понесоха към дома на същата тази сервитьорка — за да я арестуват.

Те вървяха бързо, толкова бързо, че не забелязаха, как Юрао ме издърпа зад стената на една полуразрушена къща и ние изчакахме там, докато не си тръгнаха всички. А когато останахме двамата, дроу ми помогна да се измъкна от пряспата, в който бях потънала до колене, докато се криехме от стражите и повеждайки ме към гробището, започна да разказва:

— Значи, каква е работата, спомняш ли си нашата вампирка?

— Първото дело не се забравя — шеговито отговорих аз. Наистина, никога нямаше да забравя първия ни случай.

— Та значи — Юрао тръгна напред, лъкатушейки между гробовете, — вчера сутринта към мен се обърна главата на „Клана на Нощта, Първи дом“.

— О-хо! — успях само да кажа аз.

Първият дом бе най-силният от всички вампирски кланове. И щом самият глава на клана… това вече беше странно.

— И аз самият бях в ужас — призна ми дроу. — Честно, седях, гледах го и си мислех — моята кръв днес с мен ли ще си остане или с мен ще благоволят да закусят като за последно. Аз с него даже не се пазарих!

— Още веднъж — о-хо!

— Не иронизирай. — На мен пак ми подадоха ръка, за да се прекача през още една, този път наистина огромна пряспа. — Та значи, лордът надълго и нашироко ме разпита за нашите методи на работа, след това ме накара да дам клетва за мълчание. Действаща, Дея. Толкова ефективна, че даже на теб сега не мога да ти разкажа всичко, той самият утре сутринта ще ти разкаже.

Ние стигнахме до края на гробището, отново прекрачвайки през поредната купчина сняг, а като се измъкнахме, Юрао продължи:

— В общи линии, мога да ти кажа едно нещо — някой се опитва да направи мръсно и да злепостави вампирите. И се е захванал с това сериозно и последователно; освен това, този някой е приближен на императора.

— Стоп! — аз спрях. — Откъде главата на клана знае за участието на кронпринцесата в историята в Ардам?

— Лейди Айшери е васал на Първия дом, партньор. Направи си изводи.

Аз си ги направих. Не ми харесаха. И затова жално помолих Юрао:

— Ти нали се отказа, а?

— Аз? — Дроу се възмути. — Да откажа на самия глава на Първия дом? Ти само имай предвид, че „Идващите в съня“ се отнасят към „Трийсет и седмия дом“. Та, кажи ми, можех ли да откажа?

Аз не отговорих, тъй като гледах следите от някакви такива хубави, качествени ботуши, оставени в снега. Тоест, някой беше проследил сервитьорката и си беше тръгнал.

— Не е човек — Юрао коленичи, и разглеждайки следите, продължи: — Хората не ходят така, не е и нечист.

— Защо реши така? — Аз приклекнах, вглеждайки се в отпечатъците.

— Виж крачките. Той върви правилно, стъпалата не са обърнати нито навътре, нито навън, затова нечистите отпадат. Даже върколаците, преминали военна подготовка, не крачат така, а този, като че ли е марширувал, с такава една уверена и повелителна походка. А сега погледни как е стоял — краката са прекалено разкрачени. За човек. На човек така би му било неудобно или бихме имали явно несъответствие между размера на стъпалото и ръста.

— Маг-отстъпник? — предположих аз.

— Няма начин, такъв би се усещал на много мили наоколо, пък и отровите не са техен начин на действие. Не, това е някой друг, някой, който се е уверил, че всичко върви по план и чак след това се е разкарал от мястото на събитията.

Аз се замислих и си спомних думите на старши следователя Окено за това, че бащата на жената на върколака е бил против техния брак, съпоставих ги със ситуацията и се роди предположение:

— А това би ли могъл да е… дракон?

— Дракон? — Юрао още веднъж огледа следите. — Тази тъмна личност явно не е бедна, ботушите са определено скъпи и съдейки по следите. Да, това напълно би могъл да е дракон. На тях стъпалото им е малко за ръста. И също така, стойката на драконите винаги е уверена, те не са стеснителни като девойка на първия си бал, но… какво ще търси тук някакъв дракон?

Аз станах и тъжно отговорих:

— На него му трябват внучките. Те са носителки на чиста драконова кръв.

— Шегуваш ли се? — Юрао също се изправи. — Госпожа Корро е чистокръвен човек, Дей!

Не знаех как Юрао не беше определил, че тя е драконеса, а и всички останали също, впрочем. Тя по някакъв начин се беше укривала от баща си двайсет години!

— Окено ми каза, че тя е дъщеря на полудракон — обясних аз.

— Ама че Бездна! — изруга Юрао и се завтече към града.

Аз — след него.

Тичахме бързо. Много бързо. Мен към края ме пробождаше корема отдясно, а пред очите ми подскачаха черни точки. И май че на студеното се бях надишала с леден въздух през устата, така че щеше да се наложи и до лекарите да отскоча, когато се върнем. Въпреки че май щеше да е по-добре да не ходя при тях, спомняйки си за поставената от лорд Тьер защита — тя нали можеше да отреагира на каквато и да било магическа намеса.

Когато се изсипахме в таверната, чухме доклада на господин Гред за намерените тленни останки на същата тази сервитьорка. И жената се оказала отровена от „черна гнилица“, а тъй като живеела сама, то за смъртта й, най-вероятно не би разбрал никой.

В този момент, лорд Мерос, който седеше до масата и бавно пиеше топъл чай, обърна внимание на запъхтяната мен и прекъсвайки бърборенето на стражите попита:

— Дея, какво се е случило?

Той подчертано ме наричаше Дея, а не Риате, като старши следователя Окено. Това не ми беше особено приятно, пък и точно сега не той ми трябваше.

— Господин Тред — обърнах се аз към главата на Дневната стража на Ррадак, — през последните дни някой пристигал ли е в града?

Най-невероятното беше, че офицерът се обърна към мен с цялото тяло, демонстрирайки уважение, замисли се и даде твърд отговор:

— Вчера вечерта пристигнаха тези тролове, друг никой. През зимата оттук минават малко пътници, сама разбирате, госпожо Риате, климатът не е много подходящ. Да се влезе в града незабелязано е практически невъзможно — Ррадак е заобиколен от крепостна стена, а пък зимните студове и замръзналата земя не позволяват да се прокопае тунел отдолу.

Аз кимнах и зададох главния си въпрос:

— А някой дракон би ли могъл да проникне незабелязано в Ррадак?

В таверната стана много тихо.

— Дракон — едва ли — замислено отговори господин Тред, но например полудракон би могъл. Нечистокръвните са по-издръжливи, напълно биха могли да преодолеят стената.

Тогава се досети и майстор Окено:

— Старият лорд Гро! Момичетата и Дейра! — И той се втурна към втория етаж, където явно живееше върколакът със семейството си.

Не след дълго, в таверната слезе висока жена с дълги златисти коси и неестествено сини очи, а след нея в залата влязоха четири също толкова необикновено красиви момичета на възраст, примерно от пет до шестнайсет години. След майка си и сестрите слязоха и седем сина — те определено приличаха на баща си — тъмнокоси, с жълти вълчи очи, пък и движенията им бяха някакви такива, животински. Най-малките в семейството явно бяха изплашени, по-големите синове — видимо озлобени — чувстваше се, че аха и щяха да се превъплътят.

— Четири млади драконеси? Дъщерите им изобщо са рядкост, но цели четири… Невероятно! — прошепна Юрао. — Та това е цяло състояние, Дея! Стойността на всяка от тях може да се сравни с цената на хубав замък или с имение в столицата.

Трети път за днес — о-хо!

А след това се заслушах в думите на майстор Окено към жената:

— В Тъмната крепост има отделен корпус за гости, докато Корро оздравее, можете да живеете там, а след това ще решите какво да правите.

И аз изведнъж разбрах, как лейди Дейра Гро, безценната дъщеря на драконовото семейство бе успяла да се скрие от баща си — Окено явно не за първи път й съдействаше.

— Свестен човек, нали? — като че ли чу мислите ми Юрао. — Аз затова исках да ги оженя живо-здраво с Риая, даже се опитах да му помогна, но нищо не се получи.

Старши следователят беше хубав полувасилиск и добър не-човек, това беше вярно, но мен сега ме вълнуваше друг въпрос — по какъв начин в тази семейна история се бяха намесили троловете?

В този момент отвън се разнесе тропот на копита по замръзналата земя. Пристигна шейна и лейди Дейра се хвърли навън. Стана ми ясно, че са докарали от тъмницата същия този върколак. Драконесата се държеше много сдържано и достойно даже в изпотрошената таверна, но когато видя мъжа си се срина. Чули плача на майка си, от кръчмата излязоха и момичетата и по-малките синове. Засуети се и Окено и веднага се чуха неговите разпореждания за транспортирането на върколака до крепостта. След това затътна отново активирания вихър на прехода и чак тогава аз се реших да откъсна очи от стената. Просто, когато драконесата се разрида, аз също някак си… заплаках, затова и се правех, че разглеждам гредите.

— Ей, партньор? — забеляза Юрао мокрите ми очи. — Хайде, стига сега!

Нямах намерение да отговарям, то не си и струваше, но думите сами се откъснаха от устата ми:

— Те никога няма да забравят това. — Аз сподавих хълцането си. — Разбираш ли, никога! Много е страшно, когато виждаш твоят силен и смел баща изведнъж така. — И аз отново замлъкнах.

Не исках да говоря за това, не исках да си спомням. Вчера тези деца бяха пораснали, това е! Сега те знаеха, че баща им невинаги може да ги защити, че светът е жесток, много жесток. А баща им… той не е всесилен приказен герой, а просто слаб човек. В техния случай — върколак. И това чувство — че ти си малък и беззащитен и стоиш сред огромния враждебен свят…

Така, стига толкова, пораснала бях вече. Стига сълзи!

— Юрао! — Аз се изтрих с ръкав и се обърнах към дроу: — Докато не са тръгнали, разбери кой от синовете на лейди Дейра вчера е обслужвал троловете.

— Защо синовете? — не разбра Юрао.

— А ти би ли пуснал дъщеря си при троловете? — съвсем логично запитах аз.

— Разбрах, сега ще се върна.

Върна се наистина бързо; аз още не бях успяла да си извадя кърпичката, пък и не си спомнях къде точно я бях сложила, и затова проверявах по всички джобове. Младият върколак ми подаде своята, разглеждайки ме с леко присвити очи. Ето какво значеше да те е възпитавала аристократка — винаги си носиш чиста кърпичка!

— Тъмни нощи — започнах аз, опитвайки се да се усмихна.

— А… вие, коя сте? — леко враждебно попита юношата.

— Моят партньор — веднага хвърли светлина върху ситуацията Юрао, — и доверен експерт на майстор Окено.

— А-а — вече с уважение проточи върколакът. — С какво мога да помогна?

Аз му върнах кърпичката и започнах да го разпитвам:

— Троловете много ли пиха?

— Не. — Той се позамисли. — Колкото и да е странно — малко, само брага. Те всъщност бяха дошли да ядат. Говореха тихо, сдържано и, да, стараеха се аз нищо да не чуя.

— И вие нищо не чухте? — със съмнение попитах аз.

Работата е там, че върколаците имаха изключителен слух, а драконите — изобщо невероятен, така че би трябвало да ги е чул.

— Права сте — младежът се усмихна, — чух нещичко. Троловете бяха дошли да изпълнят някаква поръчка. Както те говореха, поръчката била много изгодна, от стар клиент. Доколкото разбрах, трябвало да намерят някакъв човек в Ррадак. А хората тук, сами разбирате, не са много; тук наоколо вие сте единствената и при това, вече сте настинала.

— Дайте ми кърпичката — сурово го прекъснах аз и избърсвайки сополивия си нос, конфискувах чуждото имущество.

Юрао и върколакът се спогледаха и се усмихнаха, но не взеха да ме подкачат.

— Значи троловете са считали, че работата ще е лесна! — върнах се към разговора аз.

— Ами, да — потвърди юношата. — Троловете смесената кръв я определят веднага, най-много пет-шест дни биха изгубили, докато го намерят.

Сега се спогледахме ние с Юрао, защото за да намерим търсения човек и на нас щеше да ни трябва трол. От друга страна.

— Чуйте — отново се обърнах към върколака, — а вие не сте ли в течение, кого именно са търсили те? Може би някакви особени белези, черти… Вие знаете сигурно всички местни.

Той знаеше. В това бях напълно уверена. Но нямаше намерение да ни казва, а да накараш някой върколак да размисли, не беше толкова лесно и ние с Юрао прекрасно го разбирахме.

За щастие се появи Окено.

— Риате! — Старши следователят радостно ме хвана за раменете, разтърси ме, а след това възторжено обяви: — Ти наистина си голяма работа, Риате! Абе, браво на теб, изобщо! — обърна се към върколака: — Рраш, запознайте се — адептката от „Академията на проклятията“ Дея Риате, тя разкри този случай и благодарение на нея намерихме убийцата и разбрахме за присъствието на дядо ви в града. Да, старият интригант явно е организирал всичко.

Челюстта на Рраш забележимо увисна. Мен ме гледаха като че ли бях… не знам какво.

— Майстор Окено… — Аз, откровено казано, се смутих. — Това беше просто случайност, наистина, аз…

— Не се оправдавай, Риате — сурово ме скастри полувасилискът. — Ти наистина имаш усет! Това е то, докато аз търсех потвърждение на теорията си за магическо вмешателство, ти тръгна по съвсем друг път: И никой не беше забелязал това несъответствие, а пък с дракона, това изобщо. Само ти.

— Тъмната фигура я забеляза Юрао. — Аз не позволих да ми присвояват чужди заслуги. — И той определи следата. А до гробището пък ни отведе лорд Мерос с магическата нишка. Така че заслугата не е само моя.

— Какво скромно момиче — извести Окено и ме потупа по бузата. — А сега, бързо към прехода, преди да си се простудила окончателно.

— Апчхи! — отговорих аз.

И изведнъж ние чухме:

— Майстор Лютр, той е ковач, живее в края на улицата — глухо каза върколакът.

И аз веднага разбрах, че от благодарност за това, че бях помогнала да спасим баща му, той ни каза името на този, заради когото тук се бяха оказали троловете.

След това всичко се случи някак от само себе си.

— Благодаря! — извиках аз на върколака, изскачайки от таверната.

— Не затваряйте фунията, ние веднага… — изкрещя и Юрао и се втурна след мен.

С мъка се провряхме в тълпата, която обсъждаше последните новини и най-вече факта, че без да е виновен, едва не са убили върколака, но след това стана по-лесно. За съжаление аз бързо се уморих и Юрао направо ме влачеше на буксир, карайки ме да се движа, без да намалява скоростта.

Когато ние в крайна сметка нахлухме в ковачницата, аз вече хриптях, разбирайки, че окончателно съм си простудила гърлото, а Юрао просто беше страшно уморен. Но ние бяхме успели да го намерим. Защото пред нас, държейки в едната си ръка чук, а в другата — заготовка за меч, стоеше объркан и удивен ковачът. И той много приличаше на човек. Чистокръвен.

— Майстор Лютр? — задъхано се осведомих аз.

— Да — все още неразбиращо се отзова човекът. — На какво дължа честта?

В този момент отново се хлопна вратата. Ние с дроу се обърнахме и видяхме влезлия, но изобщо не му се зарадвахме.

— Офицер Найтес! — Гласът на Шейдер Мерос беше по-леден и от студа навън. — Осведомете ме, моля ви за причините за вашето поведение? Разбирате, нали, че необходимостта да удържам портала отворен изобщо не ме радва?

Но дроу имаше наглост и за продан, затова офицерът от нощната стража на Ардам беше удостоен с оригиналното:

— На Дея й беше студено и влязохме да се сгреем.

Ковачът, след чутото, изпусна заготовката на бъдещото оръдие за убийство. Звънът беше страшен. На мен не ми оставаше нищо друго, освен да потвърдя думите на партньора:

— Много измръзнах…

Апчхи!

Изражението на лорд Мерос се измени и вече много уморено произнесе:

— Да вървим, ще ти направя въздушен заслон, а после в Крепостта ще те отведа при лекаря.

Такъв вариант на събитията мен малко не ме устройваше и аз хвърлих умоляващ поглед към дроу. Юрао отреагира мигновено:

— Лорд Мерос, аз тук исках да ви разкажа едно нещо, но по другото дело помните ли? Сега набързо… — И хващайки Шейд под ръка, дроу го изведе навън.

Оттеглянето им аз съпроводих с пълна с облекчение въздишка:

— Ху-у-у-у, отървахме се от ненужните слушатели!

Нещастният ковач изпусна и чука. Хубаво, че поне не върху крака си. А след това аз чух:

— Извинявайте, госпожо…

— Риате — подсказах аз.

— Слушайте, госпожо Риате, вие изобщо коя сте и какво търсите в моя дом?

— В ковачницата?

— Добре! — Мъжът се ядоса окончателно. — Коя сте вие, госпожо Риате и какво ви трябва в моята ковачница?!

Странен човек, ако трябва да сме откровени. Той не се уплаши, не се смути, той възнегодува. Това не беше типично поведение за обикновен ковач. От друга страна, ако беше обикновен, никой не би го търсил.

— Работата е в това, майстор Лютр, че по-нагоре по улицата беше извършено убийство.

Ковачът прекрати да негодува и се замисли.

— А-а — проточи той. — Чух шум, но работата ми е спешна и бях зает. Та какво се е случило?

— Накратко, в Ррадак дошли тролове със задачата да намерят един човек. И по всички признаци са търсили именно вас!

Доста объркано обяснение, но той разбра. Всичко и веднага. Изруга пресипнало, след това се вгледа в емблемата на наметалото ми и сухо попита:

— Мога ли да се обърна за защита към вашето отделение на Нощната стража?

Аз тежко въздъхнах и казах:

— Разбира се… — След това с последните остатъци глас в пресипналото си гърло изскърцах: — Лорд Мерос!

Главата на патрула на ардамската Нощна стража влетя като при пожар, но явно веднага разбра, че всичко е наред и сурово попита:

— Ти защо крещиш?

Мълчешком демонстративно посочих ковача. Той незабавно извести:

— Лорд Арсио Нкер, старши маг-артефактор на Императорския университет за Тъмна магия, моля за защита.

След като дойде на себе си от учудването, стражът се поклони и с достойнство отговори:

— Лорд Шейдер Мерос, командващ офицер от отделение на Нощната стража на град Ардам, предоставям ви защита.

Охранително заклинание се откъсна от пръстите му и обви не някаквия си там ковач, а съвсем истинския артефактор. А ние с Юрао останахме с празни ръце и с куп въпроси, които изглежда вече нямаше да можем да зададем.

— Трябва ли ви време да се приготвите? — попита защитавания от него, лорд Мерос.

— Няколко минути — без да скрива тъгата си, отговори лорд Нкер.

— Офицер Найтес, окажете съдействие! — изкомандва Шейдер Мерос.

И ние останахме насаме. От само себе си се получи, че аз се отдалечих и изобщо застанах така, че наковалнята да се намира между мен и лорда. А след това започнах любопитно да разглеждам намиращите се по рафтовете на стената изделия на ковача. Трябваше да отбележа, че се виждаше, че нещата са направени от артефактор, а не от прост ковач — вниманието към детайлите, великолепно изпълнените изделия. Особено ми харесаха няколко гривни, които, въпреки че бяха направени от желязо, бяха изумително красиви.

— Обичаш ли украшенията? — лорд Мерос неочаквано се оказа до мен. Как не бях забелязала неговото приближаване, умът ми не го побираше.

— Не, не ги обичам — заявих аз и се опитах да заобиколя лорда.

Но независимо от това, че Мерос не ме докосваше и с пръст, ми прегради пътя така, че нямах никаква възможност да се махна.

— Дея! — Аз гледах само пред краката си и не виждах лицето на Шейдер Мерос, но съдейки по накъсания глас, главата на патрула на Нощната стража явно с усилие сдържаше емоциите си. — Кой е той?!

Продължих да мълча и предпазливо отстъпих към стената.

— Тьер? — изрева лорд Шейдер. — Така ли е?!

И къде се мотаеше пак този Юрао? Аз тук нямах никакво намерение да споделям подробности от личния си живот.

— Дея! — Фактически ми изкрещяха. — Ти просто не можеш да му откажеш, така ли е?

Разбира се, след подобно утвърждение, аз вдигнах глава и погледнах лорд Мерос. Под спокойния ми поглед, неговата ярост изчезна, като че ли измита от порой. И тогава пределно честно обясних:

— Предложението му наистина беше доста неочаквано, но съгласието си дадох напълно осъзнато и не съжалявам за това. Надявам се, че удовлетворих вашето любопитство, тъй като нямам никакво намерение да продължавам да обсъждам тази тема.

Шейдер няколко дълги мига ме съзерцава, след това се обърна и се приближи до наковалнята… В следващия миг стоманената конструкция се разцепи от удара на ръката му и когато лордът, вече без да сдържа яростта си се обърна отново към мен, аз си дадох сметка, че защитата, която ми беше поставил магистърът е нещо много хубаво. Но все пак, лорд Мерос успя да потисне изблика на емоциите си и след това чух безжизнения му глух глас:

— Преди време аз имах годеница. Обичах я… аз толкова силно я обичах, Дея… Ние се готвехме за сватбата в моето родово имение. Пристигаха поканените гости, събираха се от всички краища на Тъмната империя. Семейство Тьер пристигнаха почти последни, в навечерието на церемонията. — Мерос с мъка си поемаше въздух. — Като гостоприемен домакин, аз посрещнах гостите и ги представих на скъпоценната си годеница. Знаеш ли какво стана после?

— Не — тихо отговорих аз.

Шейдер се обърна с гръб към мен, приближи се до масата, опря се на нея и отпускайки глава, все така мрачно продължи:

— Ллалие се усмихваше. Тя имаше такава красива усмивка, просто омагьосваща. И тя стоеше така и се усмихваше, а в залата влизаха старият лорд Тьер, неговата съпруга, двете дъщери и след тях копелето Риан. И усмивката на моята Ллалие помръкна, лицето й пребледня и аз видях как тя изпива с поглед този Безсмъртен. И разбрах, че съм я изгубил!

По гърба на лорда премина спазъм и разказът продължи:

— А той дори не я забеляза. Плъзна равнодушен поглед и отстъпи към групичката приятели от университета. Не зная какво ме вбеси повече — фактът, че тя се влюби в него в момента, в който го видя, или това, че Тьер не оцени тази, която за мен затъмняваше слънцето с блясъка си. През нощта, същата тази нощ, Ллалие отиде в неговата спалня. Аз знаех това; знаех и не направих нищо, за да я спра… Това го направи Тьер. Мълчаливо и непреклонно изведе моята ридаеща невяста от спалнята си. Знаеш ли, аз тогава се зарадвах, утешавах я, успокоявах. Говорех й, че съм й простил, че моята любов ще стигне и за двама ни. Така се надявах, че тази лудост ще отмине. Не мина. Ллалие не ме слушаше, тя не искаше да чува нищо повече. Годежът беше развален, сватбата — отменена. Тя замина, а аз останах сам под съжалителните погледи на отпътуващите гости!

Толкова отчаяние имаше в тези думи, а след това избликна злост:

— Ллалие се върна в столицата! Знаеш ли защо? — Мерос се обърна и сега ме гледаше от упор. — За да тича след него! След блестящия лорд Тьер! Племенникът на самия император! Тя забрави всичко — и гордостта си, и честта, и самата себе си! Вля се в тълпата почитателки на Тьер. Знаеш ли колко бяха те, безнадеждно влюбените в това копеле? Стотици! Знаеш ли, обаче, как той се отнасяше с тях? На лорд Копеле изобщо не му пукаше за тях! Те бяха готови да умират за него, а той… Тьер просто не ги забелязваше!

На мен, кой знае защо, крайно неприятно ми стана не от разказаното, а от това, че лорд Мерос оскърбяваше магистъра. Наистина неприятно, и аз тихо настоях:

— Ако обичате, без обиди.

Лорд Мерос се усмихна и продължи:

— Тя дойде при мен през нощта, бледа, отслабнала, отчаяна. А аз я обичах и не можах да й откажа. Свързващото проклятие ни се струваше идеално решение, тя би получила Тьер, а аз… аз бих бил щастлив дори само от това, че тя вече не страда. И знаеш ли кое е най-обидното, Дея?

— Кое? — попитах аз.

— Когато аз разбрах всичко, беше вече прекалено късно! — Шейдер изведнъж се разсмя горчиво. — Тя ме беше използвала отново. Просто ме използва и ме направи своя собствена марионетка. Аз загубих длъжността си, част от състоянието си, но най-страшното беше това, че бях загубил себе си. И ето я най-страшната насмешка на Бездната — мен ме спаси Тьер. Аз дойдох на себе си в дома му, бях в неговото легло и стисках в ръката си кинжал. Бях отишъл да го убия докато спи, след като и Свързващото проклятие безупречният Тьер беше успял да потисне без даже да се озори кой знае колко. Така че аз бях отишъл да го убия. А той ме спаси.

Да, Риан бе такъв, независимо от външното демонстративно безразличие към света.

— Вие трябва да сте му благодарен — казах аз.

Лорд Мерос изпръхтя и искрено отсече:

— Аз го ненавиждам!

Без думи, но въпросително погледнах към лорд Шейдер. На безмълвния ми въпрос Мерос отговори:

— Проблемът не е в това, че загубих Ллалие. Сега, след всичките тези години, аз разбирам, че Тьер ми е оказал услуга. Но ето, в живота ми се появи ти, Дея, а моята любима отново я отнема Риан Тьер!

Интересно, предишната Дея, разбирайки, че я обичат, навярно би била извън себе си от щастие, та нали аз не можех и да се надявам на нечия любов, а сега…

— Няма да отричам, вие много ми харесвахте — честно съобщих аз на лорд Шейдер. — Действително ми харесвахте, а и не би могло да е другояче — вие сте силен мъж, вие сте маг, вие сте офицер от Нощната стража и вие сте защитник. Навярно по тази причина, сърцето ми започваше да бие по-бързо, когато вие влизахте в залата на таверната. Но сега аз не изпитвам към вас абсолютно нищо, лорд Мерос. До известна степен за това спомогнаха вашите постъпки, но основно съм се променила аз самата.

И някак съвсем неочаквано аз изведнъж разбрах какво именно се е променило. Осъзнах го и откровено си признах:

— Навярно, аз просто повече не се нуждая от защитник, лорд Мерос. Вече нямам тази отчаяна нужда от силен мъж, който да ме спаси от всички житейски трудности. Пък и трудностите взеха да ми харесват, по-точно, това чувство на удовлетворение от победата, което изпитваш, преодолявайки ги. Така че, не си заслужава да обвинявате лорд-директора. Чувствата ми към него нямат никакво отношение към вас.

Лорд Шейдер стоеше и потресено ме гледаше.

Гледа ме дълго, а след това с пресипнал глас произнесе:

— Да, ти наистина си се изменила, мъничка Дея. Но това, което ме учудва най-силно, е: къде е възторженото обожание към Тьер? Къде?!

Тогава аз не издържах и попитах директно:

— А вие изобщо слушахте ли ме? Това, че ме чухте го знам, но слушахте ли?

За щастие, в този момент влязоха Юрао и артефакторът под защита. Лъжековачът трепна, виждайки разцепената наковалня и с уважение погледна към взиращия се в мен без да мига лорд Мерос. След това с тъга произнесе:

— Не ми се иска да се разделям с това място…

— Животът е по-ценен — напомни му Юрао и ми намигна.

Стана ми ясно, че времето за приготовления партньорът ми е използвал с успех и това веднага ми повдигна настроението, но достатъчно беше да погледна към бившия ковач и усмивката ми изчезна.

— Ще ви липсва ли този град? — попитах аз.

— Ррадак се превърна в мой дом — печално се отзова артефакторът. — Жал ми е, наистина ми е жал да го напускам.

Нощните стражи мълчаха, при това и двамата. А някой би трябвало да поддържа лорд Арсио Нкер и аз го поддържах:

— Вие създавате много красиви неща. Даже тази гривна… — Аз се приближих към рафта и показах изделието. — Тя е от просто желязо, но с нея по красота не могат да се сравняват даже много златни бижута, наистина. И аз съм уверена, че човек, който е способен да създава такава красота, задължително ще бъде щастлив на всяко място, не само в Ррадак.

Тънките устни на артефактора потрепнаха, проблесна горчива усмивка, а след това лордът въздъхна:

— Възможно е и да сте права, в края на краищата, не мястото краси майстора, а майсторът — мястото. — И изведнъж каза с неочаквано уверен глас: — А колкото до тези гривни, знаете ли, красивите украшения трябва да ги носят красиви момичета.

Той се приближи до стелажа, взе гривните, при това и двете, както се оказа, те бяха чифт и ми ги протегна с думите:

— Ще съм ви искрено благодарен, ако ги приемете като подарък. В края на краищата, аз имам право да ви подаря нещо, всъщност, вие ми спасихте живота.

— Не аз, лорд Мерос и… — опитах се да възразя аз.

— Вие! — наблягайки произнесе лорд Нкер. — Вземете ги, моля ви.

Аз изплашено погледнах към Юрао, дроу кимна, все едно „хайде взимай ги“. С благодарност ги поех в ръка и объркано прошепнах:

— Благодаря.

Пръстите ми с трепет докосваха гривните и бях сигурна, че съм казала истината — по-голямата част от изделията от благородни метали не можеха да се сравняват с тях. Имаше нещо особено в тези украшения, нещо вълшебно, и грубият метал само подчертаваше изисканата работа на майстора.

Изведнъж усетих нещо друго — пръстенът на ръката ми някак странно се затопли. Аз свалих ръкавицата и преместих халката по-нагоре. И моментално върнах ръкавицата на ръката си, забелязвайки неочаквано внимателния поглед на артефактора.

Неговият поглед се промени, стана втренчен, изучаващ. Като че ли лорд Нкер едва сега ме видя или беше успял да забележи у мен нещо, което безкрайно го беше потресло. Какво пък, аз също внимателно огледах този лъжековач, вече без брада, с побелели коси, събрани на опашка, а не прихванати с широка кожена лента, облечен с костюм, който веднага издаваше аристократа у него.

Неочаквано Арсио Нкер пристъпи към мен и произнесе:

— Има още едно нещо, което много ми се иска да ви подаря, ако позволите.

В следващия момент на шията ми сложиха медальон с поразителна красота, при това, от безумно скъпото червено злато. Отгоре на всичкото, с капка внушителен диамант в обков имитиращ пламък. Аз веднага запротестирах, но лорд Нкер, закопчаващ медальона едва чуто прошепна:

— Не ми отказвайте, моля ви. С вас той ще е много по-щастлив, отколкото в ръцете на императорското семейство.

— Той, това кой е? — потресено попитах аз.

— Този, който е привързан към вашия артефакт — шепнешком ми отговориха. — Може би вие ще успеете да го спасите.

Аз застинах и моят ступор продължи, докато лорд Нкер не излезе от ковачницата. Лорд Мерос го последва, а Юрао стоеше и също така потресено ме гледаше. Аз гледах него. След това дроу шепнешком ме довърши:

— Гривните са артефакти! Тях можем да ги дадем на вампира, така каза ковачът, а за медальона не е ставало изобщо дума.

И тогава аз се досетих!

— Аха, тоест, историята за „красивите момичета трябва да носят красиви украшения“ си я измислил ти?

— Ами, да — не скри Юрао. — Трябваше да отвлека вниманието на Шейдер все пак, артефакти с такава сила могат само да се подаряват, не могат да се купят или откраднат. А например ти как си представяш сцената — артефакторът на мен ми подарява гривни?

— Никак не си я представям — бях принудена да призная аз.

— Именно, но… — Дроу подозрително присви очи, разглеждайки предмета, който ми бяха подарили толкова неочаквано. — Медальонът. Покажи.

Аз протегнах украшението, повдигнах го към очите си и едва не изпищях! Когато лорд Нкер ми го слагаше на шията, той беше с прозрачен като сълза камък, а сега на шията ми се мъдреше медальон с черен диамант и подозрително ми напомняше за нещо. Бързо смъкнах ръкавицата си от лявата ръка и замрях — медальонът и пръстенът бяха идентични! Като че ли от един и същи комплект.

— Съвет от мен: крий и висулката и пръстена от всички! — мрачно ме посъветва Юрао.

— Пръстенът е годежен, от лорд-директора — съобщих аз.

— Годежен? — Дроу изхъмка. — От пръстена се носи магия, при това древна. От медальона излъчването е същото. И да, аз забелязах какво ти увесиха на шията, но тогава се усещаше и малко илюзия, сега медальонът изглежда другояче, но това е истинският му облик. Накратко: крий ги.

Аз реших да последвам разумния съвет и пъхнах висулката с верижката зад яката. Хладният метал се нагря моментално и още по-невероятно беше, че усещането и от верижката и от самия медальон беше приятно.

— Не ти ли пречи? — попита Юрао.

— Напротив, харесва ми — признах си аз, слагайки си и двете ръкавици.

— Значи е подарък от чисто сърце — с компетентен вид съобщи дроу. — Само че знаеш ли, имам усещането, че подарявайки го на теб, той се опита да скрие медальона.

Аз също си признах:

— Имам същото чувство.

А след това, ние отново затичахме с всичка сила, опитвайки се да настигнем лорд Шейдер и неговия подзащитен. Гривните не рискувах да си ги сложа, затова само ги скрих в джоба на гърдите.