Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (11) (Урок втори)

Епилог

По заснежения път безшумно се носеше наемният екипаж, отнасяйки ме надалеч от Ардам. Бледото магическо огънче на тавана осветяваше уютния интериор на каретата — малката масичка срещу вратата, широката удобна седалка, на която сега беше постлано спално бельо и би трябвало там да си лягам да спя. Освен това, имаше и тясно меко кресло, предназначено само за сядане. На него все още се намирах аз. Навярно, имайки пред вид безсънната нощ, би трябвало да си лягам, но след общуването с лейди Тьер, някак изобщо не ми беше до сън.

Не, аз всъщност се досещах, защо именно се правеше всичко това — смирила се с избора на сина си, лейди Тьер имаше намерение да докаже на всички, че Риан е избрал най-добрата партия в Тъмната империя. Само че аз нямах никаква представа, как именно би могло да стане това. Но свекромонстърът, явно вече всичко си беше представила, планирала и подредила. От една страна, аз исках да съответствам на великолепния магистър Риан Тьер, а от друга… Осъзнаването, че когато се върна от родителите, ме чака императорски бал, ме караше да замирам от ужас.

Внезапно каретата рязко спря. Чу се шум, гласове, а след това се отвори вратата, пропускайки масивното тяло на лорд-директора.

— Не спиш ли? — Риан хлопна вратата, сложи на масичката кошничка, която веднага напълни тясното пространство с аромат на карриса и се отпусна на едно коляно пред мен, поемайки в силните си ръце моите длани.

— Не — в миг забравила за свекромонстъра, казах аз.

— Не можах да те хвана при Мъртвия град, чаках на завоя към Загреб — призна Риан. — И успях. Исках да си взема довиждане, сърце мое.

— Аз си мислех, че няма да можеш да ме изпратиш — прошепнах, премествайки спящото коте от коленете си на седалката. Късметчето недоволно отвори едно око, но веднага отново се сви на кълбо и загуби всякакъв интерес към нас.

— Старай се той винаги да е с теб — започна с наставленията лорд-директорът. — В подозрителни таверни не спирайте, аз всъщност, вече предупредих и охраната. През нощта в никакъв случай не се разхождай сама, по тъмни улички и в безистени не се пъхай.

— Ама аз не… — започнах да се възмущавам аз.

— А котето къде го намери? Правилно, в тъмна пресечка. — Разтревожен поглед на черните очи и тихото: — Не искам да те пускам. Дара няма да е там.

— Затова пък, духът на Златния дракон е с мен — напомних аз.

— Растящ и вечно дремещ — Риан меко се протегна, нежно ме целуна и призна: — Трябва да се връщам. Наистина трябва.

— Учудващо е, че ти изобщо се появи. — Аз стиснах ръцете му и ми стана така тъжно…

Риан ме прегърна, отново ме целуна и обясни причината за появяването си:

— Аз чаках появата на майка ми и баща ми — Първите лорд и лейди на Тъмната империя и изчезнах, веднага щом започна церемонията. — Топлите устни се докоснаха до ръцете ми.

Аха, тоест, лейди Тьер прекрасно е знаела, че лорд-директорът няма да може да се появи, докато тя е била в Ардам. И началото на церемонията е отложила! А семейната вечеря в „Златният феникс“, изглежда имаше цел да ме склони към сътрудничество, а не да нахрани бъдещата снаха преди дългия път. Ето я, цялата нея като на длан… свекромонстър, с една дума!

— Ще тръгвам — прошепна магистърът. — Но ще дойда след пет дни. Изчакай ме при родителите си! И никъде не тръгвай без мен, нали?

— Добре! — Усмихнах се, а на душата ми беше толкова тежко.

— Обичам те. — Риан ми се усмихна също, но в очите му имаше такава тъга. — Аз много силно те обичам.

И аз си помислих, че в древните приказки, прекрасните принцеси ги охранявал страшен дракон, и колкото по-прекрасна била принцесата, толкова по-зъл и ужасен бил драконът. Та аз реших, че явно и с мъжете е същото — колкото по-чудесен е мъжът, толкова по-ужасен е свекромонстърът.

„Добре, свекромонстър — помислих си аз, — ако искаш война, ще воюваме!“