Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (10) (Урок втори)

10

— Заминаваш ли? — Лейди Верис ме гледаше и загадъчно се усмихваше. Забелязала смущението ми, добави: — Това, което не успях да подуша, го виждам по щастливата ти муцунка. Много се радвам, че сте се сдобрили. Тьер с теб ли идва?

— Не може. — Не ми се получаваше да се разстройвам по този повод и това е!

— Значи, ще дойде по-късно. — Капитанът продължаваше хитро да се усмихва. — И съдейки по ръкавиците, пръстенът пак е на ръката ти.

Бавно се изчервих, а Верис избухна в смях, отмятайки назад глава. После стремително стана, заобиколи бюрото, прегърна ме и добродушно каза:

— Повярвай ми, ако скъсаш с Тьер, това ще бъде най-голямата грешка в живота ти. Той, разбира се, се държи като собственик, и е по-вероятно да се прости с живота си, отколкото да те пусне да си отидеш. Аз изобщо не одобрявам много негови постъпки, но ти просто ми повярвай — никой и никога няма да те обича така, както те обича Риан Тьер.

Мълчах. Верис ме погледна, усмихна се, и добави:

— Имал е любовници. Много. Но преди да срещне теб.

— Аха. — Аз и преди това го подозирах. — Дара е голяма клюкарка.

— Шегуваш ли се? — капитанът отново се разсмя и се върна зад бюрото. — Пред очите ни се развива такава история на първа и страстна любов и ние няма да я обсъждаме?! За нас с Дара тя е източник на постоянни обзалагания и тема за разговори.

Весело ми беше после да си мисля, че ме обсъждат, и то именно тези, от които по принцип нищо не може да се държи в тайна. Но доста по-весело ми стана, когато ние с върналата се току-що Тимянна, отидохме да си предаваме рефератите. Написани с един почерк. Моят. Аз не се скарах на Яна. Щеше да е безполезно, пък и с кого е прекарала нощта, аз също се досещах, затова пък Яна с покровителствени нотки ми заяви:

— Не се притеснявай, той повече не ти се сърди. Той вече изобщо на никого не се сърди.

— Ти си го убила? — ехидно попитах аз.

— Хайде да не говорим за това. — Яна се изчерви цялата. — Ние просто чудесно си прекарахме вечерта… и нощта… и сутринта…

Бяхме стигнали до кабинета на магистър Тесме. Аз бях предала работите преди два часа, както се изискваше, а сега само трябваше да си получим „зачетено“ и с тази забележка да се върнем при куратора, за да си вземем уволнителен документ за ваканцията.

Кой би могъл да знае, че с това ще възникнат проблеми?!

— Всички вън! — изрева Тесме, когато с Яна още не бяхме затворили вратата зад гърба си. — А вие двете елате при мен!

Тълпата колеги се изниза покрай обърканите нас и вратата беше затворена.

Магистър Тесме, кой знае защо, гледаше втренчено изключително към мен, и мен ме попита:

— И двата реферата сте ги писала вие, нали, Риате?

— Не — почтително излъгах магистъра.

— Риате! — изрева той. — Това е твоят почерк! Така старателно пишеш само ти от целия поток!

И това е така, защото се научих да пиша най-късно от всички и досега с голямо старание изписвах всяка буква. Но досега Тесме не беше обръщал особено внимание на почерка ми, аз не за първи път пишех нещо от името на Яна, както и тя — от мое и нищо… преди. А сега, неясно защо — последна степен на вбесяване.

— Ти! — закрещя Тесме, изправяйки се. — Ти!!!

Бавно се отдръпнах към вратата, готвейки се, евентуално, да се скрия зад Яна, но беше късно — съседката ми явно беше по-съобразителна от мен и вече беше заела позиция до самата врата и дори се беше хванала за дръжката.

— Моята книга! — продължаваше да крещи магистърът. — Ти си посочила сведения, които би могла да прочетеш само в моята книга!

В тази ситуация, единственото, което бих могла да направя беше да се покая. Но за това аз дори не си помислих в този момент. Бързо се приближих към бюрото на магистъра и гледайки в изкривените му от ярост очи, тихо попитах:

— Магистър Тесме, а какво е станало с императрицата и защо делото по проклятието на Забвението е било покрито?

Професорът се свлече на стола, без да сваля от мен потресен поглед. След това глухо произнесе:

— Тимянна, напуснете кабинета ми!

Не се наложи два пъти да молят Яна. Когато останахме насаме, Тесме уморено потърка лице и започна да ми чете морал:

— Адептка Риате, това е една от най-отвратителните постъпки, които съм виждал. Не искам дори да знам мотивите за нея, на мен просто ми е изключително неприятно, че вие сте си позволила да паднете толкова ниско, че да крадете.

Аз отместих поглед, действително ме хвана срам.

— Само че не мога да не си давам сметка, че вие самостоятелно не сте могла да я вземете, така че възниква въпросът, кой ви е помагал и как сте свързана вие с лорд-директора? И аз не бих ви питал, но в светлината на обстоятелствата, имам пълното право да го направя. Свалете си ръкавицата от лявата ръка!

Премълчах, но решително скрих ръка зад гърба си. Защото и така Дара и лейди Верис ми идват в повече, а пред магистър Тесме просто щеше да ме е срам. Преподавателят, обаче настояваше:

— Преди известно време, вие започнахте да носите ръкавици, по-рано това не го бях забелязвал. Така също не мога да не отбележа факта, че лорд-директорът е наложил върху вас защита от висше ниво — абсолютна защита. Магистър Еллохар нарече това експеримент, но аз прекалено добре познавам Тьер — той винаги се е грижил за своите любовници.

Е, какво пък, това наистина ми развали настроението.

— Също така ми е известен и факта за настаняването ви на първия, преподавателски етаж, което, разбира се, беше наречено грешка, но не мислите ли, че съвпаденията станаха прекалено много?

Продължих да мълча.

— С мълчание нищо няма да постигнете — заяви магистърът. — Какво пък, ще бъда откровен, аз знаех за отношенията ви с предишния директор.

Ето сега аз вдигнах глава и погледнах Тесме. Той явно чакаше това, за да съобщи:

— За това знаеха много хора, Риате. Нееднократно сме си затваряли очите именно по молба на бившия глава на академията.

И тогава аз казах:

— Направили сте си грешни изводи по отношение на предишния лорд-директор.

— Така ли? — Тесме се наведе напред. — Но връзката си със сегашния, вие не отричате, Риате!

Хвана ме все пак!

— Лявата ви ръка! — изсъска магистърът. — Иначе, кълна се, Риате, вие ще излетите от академията с трясък! Аз мога да си затворя очите за много неща, но не и за кражбата на моята лична собственост!

Ако не бях виновна за кражбата на книгата, аз бих стояла на своето до последно, а така… Решително смъкнах ръкавицата и протегнах ръка към Тесме.

Магистърът побеля.

След това погледът му се метна от пръстена към мен и обратно и последва глух въпрос:

— Защо го криете?

Аз отначало си сложих ръкавицата обратно, след това се опитах да се успокоя и да не се разплача, и едва когато овладях емоциите си, честно отговорих:

— Благодарение на лорд-директора ми се появи възможност да уча. За първи път през тези години, нормално да уча. Вече нямам необходимост да работя през нощта, да давам подкупи също вече няма нужда. Тези, които взимаха подкупи вече ги няма в академията. А на мен ми харесва да уча. А чувствата ми към магистър Тьер нямат никакво отношение към всичко това!

Няколко секунди Тесме мълчеше и ме гледаше, а после чух тихото:

— Моля за извинение, лейди Риате. Ще запазя дадената информация в тайна и ще се отнасям към вас така, както преди, без да ви отличавам по някакъв начин от останалите адепти на академията.

Той помълча и добави:

— Трудно ми е да осъзная случилото се, ако трябва да съм откровен. Лорд Тьер е племенник на императора, а вие… Няма да крия, аз подозирах за отношенията ви отдавна, но вие започнахте да си криете ръцете и това провокира нови въпроси. А след това изчезването на книгата ми и изведнъж в работата на адептката Тимянна се промъкват думите: „Заклинанието за противодействие не е ефективно, след като изминат седем часа“, тогава, когато в христоматията е казано, че проклятието е несваляемо. И тогава аз се досетих, че някой има достъп до щателно събраните от мен самия знания. Вашият почерк не оставяше съмнения за личността на крадеца, а аз осъзнах, че да вземе книгата е могла само възроденият дух на смъртта. И възникна въпроса — от къде на къде Дара помага на обикновена любовница на своя господар? Досетих се, че просто на любовница, духът не би помогнал. Но такова нещо изобщо не бих могъл да очаквам!

— А какво точно не сте очаквал? — заинтересувах се аз.

Тесме се усмихна и замислено произнесе:

— Това, че лорд Тьер ще свърже с вас живота си. В буквалния смисъл на думата.

Аз хвърлих поглед към лявата си ръка и почти изкрещях:

— Какво?

А на мен ми отговориха:

— Вашата работа съм я зачел, тази на адептката Тимянна, също. Тъмна ваканция, адептка Риате!

Аз стоях потресена и изгубена, а Тесме добави:

— Всичко най-тъмно, Риате, разкарайте ми се от главата.

Наложи се да се приближа, да взема нашите с Яна лични ведомости и с треперещи крака да изляза от кабинета на магистъра.

 

 

Яна ме беше излъгала, между другото — нямах представа какво беше правила с Юрао, но той изобщо не беше в добро настроение.

— Имаме шест поръчки! Шест, а ти отиваш при баба на село!

— При мама в градчето — парирах аз, подреждайки документите си в кабинета.

— Дори да е при любовника ти в предградието! Дея, Дей, хайде, поне две дела да погледнем! — Видът на дроу беше съвсем нещастен.

Стана ми жал за него и реших „поне да погледна“.

— Какво имаме там? — уморено седнах зад бюрото, подпирайки бузата си и зачаках.

— Ти защо си бледа такава? — попита офицерът, който изобщо беше сив на цвят.

— Не съм спала цяла нощ — признах си аз. — Преписвах заклинания за противодействия от откраднатата от магистър Тесме книга. А ти защо си толкова тъжен?

— Не съм спал цяла нощ. — Юрао тежко въздъхна. — Яна изобщо поне понякога затваря ли си устата? Мислех си вечерта да поспя преди работа поне час — не ми даде. Сутринта се върнах от работа, едва се държах на крака, исках само да хапна нещо и да поспя… не ми даде! Ще скъсам с нея, Дея, не мога така!

Мълчаливо свих рамене, без да посъветвам нещо дроу, който явно чакаше нещо такова от мен.

— Нищо ли не искаш да кажеш? — не издържа дроу.

— Ако се обичате ще се търпите — старателно сдържайки усмивката си, отговорих аз.

— Ама че си и ти! — Юрао се отправи към вратата. — Заминавай в своето предградие. — Така или иначе, случаите не са спешни, ще почакат до твоето връщане.

Но на прага се спря, обърна се с коварна усмивка и изтърси:

— Помниш ли майстор Урро? Този, на когото котките под строй бяха напуснали демонстративно хана? Та той слухове по Ардам пуска, че ние разни духове пакостливи гоним, нечисти. И тази сутрин две столетни баби идваха и искаха да изгоним призраците на бившите им мъже.

— З-защо? — не разбрах аз.

— Пречат им да си оправят личния живот — изкикоти се Юрао. — Кога тръгваш?

— Тази вечер, около седем часа. — Аз подреждах документите на купчинки „Закрито дело“, „Открито дело“, „Разследва се“.

— Още е сутрин — напомни ми партньорът.

— Ти знаеш ли колко роднини имам? — Аз мечтателно се усмихнах, добавяйки: — И племенници. С празни ръце, аз и преди не отивах, а сега имам пари, така че трябва и по магазините да се разходя и…

Юрао отвори вратата и извика:

— Риая!

Ри грациозно доплува до моя кабинет и изчакващо погледна към брат си. Той с хитричка усмивка каза:

— Вземи от Дея списъка с покупки, а ние с партньора имаме още шест неразкрити случая до довечера. — А на шокираната мен: — Дея, ти разбери, умението да виждаме лъжата при нас е семейно, така че Ри нито един търговец няма да я излъже и винаги ще купи по най-ниската цена, а и с качеството няма да я излъжат. Пиши списъка, а аз ще ида да взема гущера.

Някой тук изобщо интересуваше ли се от моето мнение? Въпросът явно беше риторичен.

— Ние сега сме на почит у гномите — разказваше Юрао, докато вървяхме от площадката за приземяване към дома на майстор Рутта, разположен на хълма и заобиколен от горичка. — Сериозно ти казвам, Дея. Гномите, при тях как е? Ако имаш доверието им — значи си свой. Ако си свой — с проблемите си при теб ще дойдат. Така че, сега от тях ще имаме маса поръчки.

Вървях и си мислех само за едно — спеше ми се. Ама много.

Мислех си за това, докато Юрао ме дърпаше по тясната пътечка между преспите, между висящите на въжета кожи с рязка и неприятна миризма, покрай хамбарите, откъм които миришеше направо на урина, нали в нея киснат кожите, а когато откъм къщата се разнесе вик, ние замряхме за миг и после се понесохме нататък с всички сили. Юрао ме изпревари, разбира се, той едва ли не полетя нататък, а на мен ми се наложи да го догонвам.

Когато дотичах, дроу вече се намираше на местопрестъплението. Всъщност, местопрестъплението беше дворът пред дома на почтения господин Рутта. Гномът сега лежеше на изпотъпкания сняг и заливаше същия този сняг със собствената си кръв. Крещеше неговата съпруга, удържана от двама млади гноми, може би, калфи. Юрао стоеше на три крачки от трупа и държеше на разтворената си длан малък черен вихър — явно се свързваше с Нощната стража. Ако се беше свързал с Дневната, вихърът щеше да бъде сивкав. И това ме учуди — убийството явно не беше магическо, раните бяха пряко доказателство за това, и би трябвало да е под юрисдикцията на Дневната стража.

— Дея — партньорът ме забеляза, — заобиколи и ела откъм моята страна. Може би нашите ще успеят да хванат следата.

Последвах съвета му, стараейки се да не слушам писъците и молитвите на бедната почтена госпожа Рутта… Но това беше трудно и аз едва сдържах сълзите си, когато се приближих към дроу.

А след това сълзите ми мигом изсъхнаха. И риданията преминаха на заден план, защото аз гледах загиналия гном и разбирах — аз такава рана вече бях виждала! В задачата на майстор Окено! Тази същата, на която вместо отговор, трябваше да напиша „неизвестно оръдие“, въпреки че верният отговор ми го подсказа магистър Тьер.

— Юрао — прошепнах аз шокирана, — погледни, тялото на гнома е с огромна рана на гърдите, с бели натрошени кости. Него са го убили със сорг!

— Охо! — Офицер Найтес прогони вихъра от дланта си, приближи се към гнома. Без да обръща внимание на присъстващите, рязко преобърна трупа. Когато всичко там забълбука изтичайки, аз едва преодолях позивите за повръщане, а госпожа Рутта изгуби съзнание. Но Юрао нищо не го вълнуваше — с едно движение разкъса дрехите на гърба, подсвирна и потвърди: — Наистина е сорг! Виждала ли си го някога?

Отрицателно поклатих глава. Юрао върна гнома в изходното положение, изправи се и се приближи, произнасяйки тихо:

— Изглежда като кинжал, но краищата са леко назъбени, въпреки че така на пръв поглед не би забелязала. Само че, в тялото на жертвата, ако собственикът му премести едно лостче, монолитния кинжал се разделя на три тънки остриета, ако завъртиш това нещо, вътрешностите стават на каша. Накратко — тук и маг няма да помогне. Само че, в Тъмната империя соргът е забранен за носене, пък и въобще, аз за десет години служба, такова нещо виждам за първи път.

— А въпросът е — продължих аз, — защо са убили гнома и то по такъв зверски начин?

— Въпросът е в друго — Юрао се намръщи. — Защо са го убили именно сега? Господин Рутта ме чакаше днес към обяд, ние се бяхме уговорили. Той искаше нещо да ми предаде, каза, че това нещо отдавна го безпокои… Общо взето намеци и полунамеци, но ми беше обещал да ми разкаже всичко подробно.

Над нас се чу шум на криле, небето потъмня и скоро тринайсет офицери от Нощната стража скочиха на снега. Петима от тях отведоха гномите у дома за даване на показания, по един на всеки свидетел, майстор Окено, кимвайки ми, веднага се насочи към трупа, а шестима стражи без думи се разпръснаха по територията, търсейки следите на убиеца. След това проблесна синкав купол и аз, без да се обръщам, се досетих, че четиринайсетия в патрула е лорд Шейдер Мерос.

— Тъмен ден, Дея — произнесе той, приближавайки се към нас с Юрао.

— Тъмен ден, лорд Мерос — вежливо отговорих аз.

След това — напрегнато мълчание. Точно до думите на старши следователя Окено:

— Убит е със сорг!

Лорд Мерос се метна към трупа. Почти веднага от устните му излетя заклинание, издигна се, изви се над нас като тънка проблясваща паяжина.

Паяжината се оказа скъсана.

— Няма го тук — Шейдер се изправи, — преходът е бил отворен и вече са го свили. Съдейки по остатъчната магия, това е силен маг, равнище не по-малко от магистър.

— Ама че Бездна! — Окено също се изправи и тежко въздъхна: — Още едно висящо дело на главата ми. Как сега да го търсим?

Шейдер, стоящ пред трупа, се обърна, за да дойде към нас с Юрао. Но изведнъж замря. В следващия миг лордът разпери ръце, прошепна нещо и затвори очи.

Блясък! Ослепително ярък! Шум, след това тътен и писъци на разтревожените прилепи, обидено напускащи околните дървета. Но не това беше най-интересното! Когато си възвърнахме зрението мигайки и изтрихме сълзите от болезнено раздразнените очи, пред взора ни се откри кръг светлина, обкръжаващ нещо на около двайсет крачки от нас.

Окено и лорд Мерос се метнаха към обозначената област, ние с Юрао — след тях. А там, на снега, разтапяйки го постепенно, се намираше медальона на семейство Тьер. Онзи, считаният за загубен женски, който беше почти идентичен с мъжкия.

— Артефакт! — потресено произнесе лорд Мерос.

— Значи, така — започна да разсъждава Окено, някой е дошъл за артефакта, който е бил у гнома. Майстор Рутта отказал да го даде, освен това, даже го хвърлил надалеч. Да, като се има предвид положението на трупа, силата на средностатистическия гном и направлението на вятъра, всичко съвпада. Медальонът отлетял и паднал в снега. Въпросът е, защо не са го взели?

— Много просто. — Шейдер внимателно разглеждаше медальона. — Той излъчва, и дори много силно. Артефактът е древен, чувства родова магия и се е активирал, вижте камъка. Артефакт с такава сила не може да бъде откраднат или купен, само подарен. Но този е можел да бъде подаряван преди, сега той активно проявява принадлежността си към рода. Доколкото мога да преценя, свързана с магическото усилване на наследствеността, така че може да се предположи, че има отношение към великите родове на империята.

Юрао ми хвърли насмешлив поглед, но аз лично в този момент, просто много внимателно слушах.

— Ще се наложи да го оставим тук — продължи лорд Шейдер Мерос.

— Съдейки по топящия се сняг, той се нагрява — резонно подхвърли старши следователят Окено. — Пряспата тук е дълбока, така че вашият медальон ще пропадне в снега, ще стигне до почвата, а ако продължи още да се нагрява, ще се плъзне по склона надолу и после няма да го намерим.

— Да, той се нагрява. — Шейдер поддържа разтворената си длан над медальона без да го докосва. — И то силно. Това е странно.

— Защо да е странно? — намеси се в разговора Юрао.

— Защото артефактът реагира така само на приближаването на истинския си собственик. — Шейдер махна ръката си. — И ще се нагрява все по-силно, докато не попадне в ръцете на този, на когото принадлежи.

Окено измърмори нещо и с нежелание попита:

— Ще трябва ли да го оставим тук?

— Няма друг вариант. — Началникът на Нощната стража се изправи. — Сега той е в такова състояние, когато даже едно докосване може да навреди, и то силно, на всеки, който го пипне. Да вървим, аз ще известя императора за случилото се, но сега трябва да преместим трупа.

А ние с Юрао останахме близо до медальона, като при това, дроу продължаваше да ми хвърля хитри погледи. В края на краищата решително казах:

— Няма да го взема!

— Не се дърпай, той е твой. — Юрао се приближи, наведе се над висулката. — Сериозно, Дей, той е идентичен с твоя годежен пръстен и явно е събрат на онзи медальон, който ти по глупост даде на Тьер. Със сигурност му е събрат, само че по-малък, като че ли… женски модел. Партньор, той наистина е твой!

Аз се огледах — лорд Мерос опаковаше трупа в специален магически пашкул, офицерите се връщаха от огледа, съобщавайки за резултати, които, и така беше ясно, не бяха положителни.

И тук Юрао изсъска:

— Дея! Дей! Гледай насам, де!

Аз погледнах и застинах — медальонът, точно като змия, с висулката напред, пълзеше!

Той пълзеше към мен! Бавно, но пълзеше!

— Вземи го, казвам ти — просъска пак дроу, — останалите ще решат, че той е паднал под снега. Взимай, Дея!

Как пък не! Към мен пълзеше златна змия! Може и да беше медальон, но изглеждаше страшно. И то, извивайки се, се движеше към мен! Аз не издържах и отстъпих на крачка.

Юрао ми съобщи какво мисли за мен в най-невежлива форма, а на медальона:

— Пълзи, аз вярвам в теб. Тьер допълзя и ти няма да ме разочароваш!

— Лорд-директорът не е пълзял към мен — изсъсках аз, гледайки ускорилия се медальон.

Беше зловещо!

— Той не е пълзял към теб, пълзял е върху теб. — Юрао се захили, но веднага млъкна под учудения поглед на Шейдер.

Лорд Мерос сега втренчено ни гледаше и като че ли имаше намерение да дойде насам, когато свърши с транспортирането на трупа.

И в този момент, аз изпищях!

Наистина изпищях, защото, когато по крака ти пълзи нещо горещо, спокойно можеш и даже трябва да пищиш. И тъй като се опитвах да изтръскам това нещо, се подхлъзнах, паднах и се блъснах в пряспата, която неочаквано се беше появила. Тази пряспа, като огромна възглавница ме подхвана, пренесе ме по въздуха и ме стовари в ръцете на лорд Шейдер. Главата на патрула на Нощната стража почака, докато си успокоя дишането след преживяното и попита:

— Какво се е случило, Дея?

Вече просто топлият медальон, по някакъв невъзможен начин проникнал под ризата ми в този момент пълзеше по корема, гърдите и в крайна сметка се закопча на шията… сам. И най-важното, той повече не изгаряше и не подаваше никакви признаци на живот.

— Всичко е наред — съобщих аз на офицера от стражата, — но ако си стъпя на краката, ще се почувствам по-добре, наистина.

Лорд Мерос не реагира, продължавайки да ме държи на ръце. Положението спаси Юрао:

— Гледайте — възкликна той, — медальонът изчезна!

И главата на Нощната стража внимателно ме пусна, а след това тръгна към мястото, на което артефактът вече го нямаше. Естествено, та той сега най-удобно се беше настанил на шията ми, но имаше надежда, че Тьер ще ме накара и него да го сваля. И, може и да е странно, но аз не бих имала нищо против такъв обрат на нещата.

— Странно — достигна до мен гласа на Шейдер, — аз вече не го усещам. Артефактът просто изчезна.

Юрао закима със сериозен вид, обърна си към мен и изкомандва:

— Партньор, трябва да вървим!

Бързичко се приближих към дроу. Юрао ме хвана под ръка и ме поведе от двора в посока към дома на гнома, тъй като би било глупаво сега да напуснем местопрестъплението, а зад гърбовете ни се раздаде:

— Стойте!

Окено бавно се приближи до нас и тихо, така че останалите стражи да не чуят, попита:

— Юр, а кой знаеше, че ти трябва да се срещнеш с господин Рутта?

Но старши следователят даже не изчака отговора, той просто мина покрай недоволните нас и се отправи към къщата. Тоест, мисълта, че в дома на покойния гном биха могли да останат още някакви артефакти, беше посетила не само нас. Когато след Окено, нататък се втурна и лорд Мерос, аз едва не се изхилих — след главата на патрула на Нощната стража на Ардам, ние нямаше какво да търсим там!

— А може и да ни провърви. — Юрао стисна ръката ми. — Ами ако гномът е действал като някои видове птици, които отвличат противника от гнездото? Представи си: бягал е, крещял е, размахвал е медальона.

— Шейдер и Окено май същото са си помислили, виж как тутакси се затърчаха към гнездото — язвително отговорих аз.

— Хайде тогава да паднем на колене, да протегнем ръце към небето и да заоплакваме нашата жестока съдба. — Дроу с осъждане ме погледна: — Дея, гномът не е бил глупак, така че, ако е скрил нещо, го е скрил на сигурно място. Хайде да влизаме вече.

И ние тръгнахме, с надеждата, че лорд Мерос няма да намери гномските скришници, а ние — да.

 

 

— Бездна, ама че лоша работа! — възкликна Юрао.

Аз за пореден път прочетох писмото:

„Това е моя грешка, лорд Найтес, само и единствено моя грешка. И даже ако аз загина, за мен най-важното е да защитя семейството си!“

— Защитил го е. — Аз седях в кабинета на убития гном Рутта и четях бележката… предсмъртната. Да, оказа се, че почтеният гном е отивал на сигурна смърт и знаел това. — Знаел е, че са го намерили, сграбчил е медальона и е изтичал навън?

— Да, така излиза. — Дроу унило човъркаше с ножа си бюрото. — И според показанията на очевидците така изглежда. Госпожа Рутта казала, че той чул тътен, припряно написал бележката за мен, а след това отворил сейфа, сграбчил кутийката и излязъл в студа, без да си помисли да си сложи кожуха.

— И защо просто не е дал артефакта?! — Това изобщо не можех да го разбера. Защо да го хвърля с всичка сила? Ако медальонът е бил у него, достатъчно би било просто да го подари на този маг и това е, би останал жив!

— А ако е дошъл не този маг, който е очаквал гномът? — предположи дроу. — Или пък някой, от когото гномът се е боял? Или Рутта съвсем правилно е решил, че е по-добре да загине той, но да спаси семейството си?

Тогава всичко си идваше на мястото. Излизаше, че гномът чул тътена на прехода, разбрал е, че това е враг и се втурнал навън. Но това беше някак странно.

— Но все пак гномите са изключително прагматични, а да рискуваш живота си заради някакъв артефакт е прекалено глупаво — забелязах аз.

Юрао разпери ръце и ме зарадва:

— За съжаление, след убийството със сорг, гномът няма да може да го разпита и некромант. Неслучайно са избрали това оръжие.

Това вече всички го бяха разбрали. Аз хвърлих още един поглед на отворения и сега опустошен сейф на почтения господин Рутта. Лорд Мерос разгледа там всяко нещо, но други артефакти у гнома не се бяха намерили.

— Ти трябва да вървиш — напомни ми Юрао.

Зная, зная, зная… Аз седях, барабанях с пръсти по дъбовото бюро на покойния гном, толкова стабилно и масивно, както и всичко друго тук и изведнъж нещо ме накара да застана нащрек. Махнах си ръката, потропах отново по бюрото. Разбира се, тук вече бяха проверили всичко с магия, да се търси някакво скривалище в плота на бюрото, след като тук беше работил лорд Мерос би било глупаво, но…

— Юр — повиках го аз, — заслушай се.

И отново почуках по бюрото. Дроу след секунда вече чукаше по цялата повърхност на бюрото с дръжката на кинжала. Когато от методичните му удари, част от изглеждащото монолитно дърво, започна да се отделя, ние двамата радостно се спогледахме.

— Не мога да повярвам, че Мерос е пропуснал скривалище — прошепна Юрао.

Но когато изведи дървената пластина, стана ясно — скривалището е част от плота на масата. И съобщението беше написано на нея, затова и не беше намерил нищо магът от Нощната стража. А да се прочете…

— Древен език — недоволно промърмори дроу.

— Езикът на човешките магове — допълних, изучавайки прогореното върху дървото съобщение. — И това е много, много странно.

— Но защо! — Юрао взе пластината от ръцете ми. — Някога това тук са били човешки територии, а хората са имали свои магове. Така че, възможно е гномът.

— Хайде сега, същите тези гноми в империята живеят много по-добре — възразих аз. — В империята гномите са равноправни граждани, а в човешките кралства ги считат за същества второ качество.

— Ама никой не казва, че гномите са недоволни от нещо — възрази дроу. — Ненапразно емигрантите от човешките кралства не спират да идват… но ние тук имаме пластина, на която е написано нещо на човешки език… и това нещо са искали да го скрият, много са искали.

Аха, заговор на човешките магове против Тъмната империя — смешно. А след това аз си помислих нещо:

— Юр, а императрицата, тя каква е?

— Коя? — Дроу започна да крие пластината под наметалото си и за да стане по-лесно се опитваше да я затъкне зад пояса си. — Те са били три. Първата родила децата и се отмъкнала обратно в тъмноелфийската държава, втората, като че ли била чистокръвна човечка, там имало май някакъв политически брак, като че ли, а третата… За нея изобщо нищо не знам.

Аз вече би трябвало да пътувам, наетият от Дара екипаж с петима бойни магове вече ме чакаше повече от час. Екипажът стоеше на улицата, маговете пиеха чай в приемната и яростно флиртуваха с Риая, на тях им беше весело. А ние с партньора, под дивия смях на пет мъжки гърла и звънкото кискане на едно женско, заобиколени с речници, седяхме в кабинета на Юрао и превеждахме.

— Тринайсет артефакта — провъзгласи дроу всичко, което бяхме превели.

Думите бяха двайсет и осем, но да ги намерим по речниците се оказа изключително трудно, защото човешките думи не стояха по азбучен ред, а по теми. Тоест, бяха не речници, а разговорници. Как сред фрази от рода на „Как да стигна до таверната?“ да намерим нужните ни думи?!

— Това е някаква подигравка — изсъсках аз, пълзейки към следващия речник.

Речниците ги изнамери Ри — трима гноми библиотекари, очаровани от тъмната елфийка ни домъкнаха няколко купчини книги и затова ние се бяхме разположили на пода.

— Така… — Аз вдигнах една тъничка незабележима книжчица. — Аха, като че ли тук всичко е структурирано.

Захапвайки книжката аз запълзях към Юрао. Ние отдавна тук пълзяхме, а вечерята ми, между другото, прощална, изстина, но не ми беше до нея.

И ето, аз съсредоточено пълзях към дроу, съсредоточено, защото да се пълзи в рокля беше трудно, и някак не обърнах внимание, че смехът в нашата приемна стихна. Затова пък, чух как се отвори вратата, а след това женски, добре обработен глас произнесе:

— Колко е интересно е тук при вас! Тъмна вечер, Дея, тъмна вечер, офицер Найтес!

На вратата беше застанала прекрасната и блестяща лейди Тьер във великолепна вечерна рокля, а аз — раздърпана, на ръце и колене и с книга в зъбите.

Издавайки досадено „тфу“, аз изплюх книжката, станах, оправих си роклята и косата, и гледайки пред краката си измърморих:

— Тъмна вечер, лейди Тьер.

— Наричай ме „мамо“ — пропя свекромонстърът.

Юрао се закашля. Аз хвърлих пълен с подозрение поглед към лейди Тьер и моите подозрения само се затвърдиха при вида на озъбването, което дамата благополучно маскираше като усмивка. В очите й просто се четеше възмутеното: „И това е избрал синът ми?“ Само че следващите събития показаха, че впечатлението ми е било малко прибързано:

— Кълна се в Бездната, за момент ми се появи усещането, че това вече някъде съм го виждала, а след това си спомних — именно така се държеше Риан, когато се увлечеше по поредната загадка.

Но усмивката й въпреки всичко си оставаше някаква фалшива. И тогава аз си спомних за медальона. Честно казано, искаше ми се да го сваля веднага, особено в светлината на информацията, че онзи, първият, причиняваше вреда на здравето, намирайки се не на шията на собственика си, така че следващата ми постъпка беше повече от обоснована.

— Лейди Тьер — аз се приближих към майката на Риан, която беше с цяла глава по-висока от мен, — може ли да ви дам едно нещо?

И започнах да разкопчавам яката на роклята си. Просто, аз вече се бях опитала да сваля медальона, но без успех — закопчалката беше заяла съвсем, но при лейди Тьер се появяваше надежда за успех.

— Да, всъщност, добра идея — поддържа ме Юрао, — че то не се знае, а току-виж убиецът и след теб се втурне?

Това вече дамата не го издържа:

— Какво? — Нежното й напевно гласче за миг се превърна в нормален, командирски леко хрипкав глас. — Убиец?!

— Дълга история. — Аз най-накрая се справих с копчетата. — Ето, вземете го, моля ви…

Отначало дамата се отдръпна от мен, след това едва ли не започна да се свлича по стената, но бързо се взе в ръце. Но сега подчертано спокойното изражение на лицето й, ми напомни много на Риан.

След това започнаха въпросите:

— Откъде? Имаш? Този медальон? — И веднага става ясно, че ненапразно майстор Бурдус я наричаше капитан. — Отговаряй веднага!

И какво можех да й кажа? Аз й казах истината:

— Той сам тръгна към мен. Изпълзя ми по крака, после по-нагоре, закопча се на шията. Не се разкопчава. Свалете го, ако обичате.

На мен не ми отговориха.

Изви се златен пламък и лейди Тьер изчезна. Медальонът остана!

— Нервна е нещо свекърва ти — отбеляза Юрао, протягайки ръка към изплютата от мен книга.

А аз стоях с разкопчана яка и си мислех — кого отиде да доведе свекромонстърът? Въпреки че въпросът беше странен, аз и така знаех кого!

Изви се адски пламък.

Аз вече радостно се усмихвах, надявайки се да видя лорд-директора, но усмивката ми веднага угасна — от пламъците към мен не пристъпи Тьер! По-точно, Тьер, но не моят! А зад него стоеше лейди Тьер!

— Т-тъмна вечер — промълвих аз, стискайки яката си с ръка и отстъпвайки към Юрао.

Високият като Риан, с почти същите черти, само дето лорд-директорът имаше по-твърдо изражение, лорд, спря на крачка от мен, церемониално ми се поклони, сграбчи треперещата ми ръка, поднесе я към устните си, целуна я и произнесе:

— Радвам се да се запозная с вас, Дея.

Аз внимателно издърпах ръката си и отстъпих две крачки назад, задълбочено разглеждайки лорда, и честно казано, сравнявайки го с магистъра.

Приближи се Юрао, прихвана ме през раменете, наведе се към ухото ми и прошепна:

— Ако той сега каже: „Наричай ме татко“, аз ще умра от смях, да знаеш. И моята смърт ще е на твоята съвест.

Аз неволно се усмихнах, лорд Тьер-старши учудено се обърна към съпругата си, а тя с невинно изражение на лицето произнесе:

— Нашите зетьове ме наричат „мамо“.

— Да — усмихна се лорд Тьер-старши, — на тях още не им е омръзнал животът.

Това е, свекърът ми вече ми харесваше.

Но след това пристъпихме направо към въпросите:

— Дея, позволете да ви наричам така, вие не бихте ли могла да ми съобщите къде именно беше намерен този медальон?

 

 

Семейната вечеря в „Златният феникс“ все пак се състоя. В отделния кабинет, на масата, сервирана за четирима, седяхме аз, лейди Тьер, лорд Тьер-старши и… Юрао. Беседваха основно мъжете, ние с лейди Тьер се изучавахме една-друга, уж небрежно, обменяйки си реплики.

Лейди Тьер:

— Аз все пак настоявам да приемеш поканата ми. Ще ми е необходим поне един месец, за да те подготвя за появата във висшето общество.

Аз:

— За мое искрено съжаление, лейди Тьер, аз имам занятия в академията, които не мога да пропускам.

Лейди Тьер:

— А, между другото, скъпа моя, аз съм чувала, че във вашия край е разпространен култът на Забравения бог и булката, след сватбата, става собственост на семейството на младоженеца.

Аз:

— Риан настоява на бракосъчетание по вашите обичаи, казва, че това е семейна традиция.

В общи линии, свекромонстърът оправдаваше най-лошите ми очаквания.

Беседата между мъжете беше много по-интересна:

— Това дори не е човешки език, той е по-стар от сега съществуващите кралства — бащата на Риан се оказа специалист по езиците и да, също имаше звание „магистър“. — Ще ми трябват седем-осем дни за разшифроването.

— Във всеки случай имаме време до завръщането на партньора. — Юрао извади свитък за записки. — А аз ще погледна всички новинарски издания, ще опитам да разбера какви артефакти са били, така да кажем, „изгубени“.

— Аз ей така, без да се замислям много, съм в състояние да ви изброя десет. — Лорд Тьер се позамисли. — А, всъщност, по-добре да не бързам, дайте ми денонощие за структуриране на данните.

Юрао днес беше щедър:

— Давам ви седем. Както вече ви казах, без партньора не мога да мисля добре, така че ще се заемем със случая, когато се върне Дея.

Свекромонстърът:

— А вие сте мила двойка. И така сте се сработили!

Аз:

— Разбира се, аз съм най-добрата приятелка на годеницата на Юрао, а той толкова обича Яна, че се старае да не ме тормози, само и само да не я разстройва.

Ние с лейди Тьер мило се усмихваме една на друга; така мило, че на мен вече ми се беше схванала челюстта. Юрао забеляза моя молещ за спасение поглед и мигновено стана решителен и концентриран, спомняйки си за най-важното:

— Лейди Тьер, вие имахте намерение да свалите артефакта от шията на Дея. Побързайте, ако обичате, партньорът ми отдавна трябваше да е на път, екипажът я чака.

Милата усмивка на лейди Тьер стана екстремално мила и тя произнесе:

— Скъпа, да видиш родителите си, ти ще можеш и през лятото, а сега, би трябвало да приемеш моето предложение, не мислиш ли?

Реших повече да не се усмихвам и честно си признах:

— На мен много ми липсва мама и да се видя със семейството за мен е много по-важно, отколкото да посетя сватбата на кронпринцесата.

Свекромонстърът хищно се облиза и щракна капана:

— В такъв случай, ти просто нямаш право да откажеш поканата да прекараш лятото в нашия родов замък. — Не успях да отворя уста и лейди Тьер добави: — Дея, благодаря ти, че се съгласи. Обещавам ти, че чудесно ще си прекараме лятото, а есента ще отпразнуваме вашата сватба с Риан.

— След година! — изстенах хванатата в капана аз.

— Както кажеш, мила. — Лейди Тьер беше самата любезност. — След година ще организираме просто вълшебен празник по повод раждането на първото ви дете.

Седях съвършено бледа, изплашено гледах мило усмихващия се свекромонстър и не можех да разбера, тя сега нарочно ли правеше така, че аз сама да се откажа от годежа? Честно казано, аз не исках да го правя, но желателно беше да разбера и нейната позиция. И премествайки се по-близо до наблюдаващата всяко мое движение лейди Тьер, шепнешком, така че увлечените в беседата мъже да не чуят, се поинтересувах:

— Вие наясно ли сте, че аз вече не мога да се откажа от годежа?

— Разбира се. — И много мила усмивка.

Ама че работа!

— Знаете ли, ние с лорд-директора се уговорихме, че сватбата ще се състои, когато аз приключа с ученето в академията.

— Знаеш ли — свекромонстърът старателно маскираше отмъстителното зъбене под най-очарователна усмивка, — Риан, като благороден лорд, просто ще бъде длъжен да се ожени за теб в най-кратки срокове, след като нещата между вас се случат. А аз ще приложа максимум усилия за това.

И това беше казано шепнешком, с мила усмивка и искрено обещание в очите да изпълни заплахата си. И този поглед, кой знае защо се плъзна в яката на роклята ми и тогава в главата ми се промъкна страшното:

— Вие няма да свалите медальона от шията ми?

Свекромонстърът пропя:

— Не.

С ужас хвърлих поглед към Юрао, но той беше потънал целият в разговора си с лорд Тьер-старши и нищо не забелязваше. Но затова пък, лейди Тьер с все същата мила усмивчица добави:

— Ти сама няма да можеш да го свалиш, на Риан също не му е по силите. А действието на СитарЕмме е много интересно, мила Дея. Година и половина със сигурност няма да издържиш.

— Така-а-а… — проточих аз, разбирайки, че лейди Тьер не би ме посвещавала в тези подробности, без да има сериозна причина. — Какво искате?

Усмивката на дамата изчезна в същия този момент, и свекромонстърът с делови тон ми разясни условията на отлагането на бракосъчетанието:

— Първо, ти ще приемеш предложението ми и ще позволиш да те обуча на придворния етикет. Ние ще имаме на разположение само четири дни след завръщането от родителите ти, за да те подготвим. Второ, балната рокля за представянето ти в двореца я избирам аз. И трето, мила Дея, — лятото, вие с Риан ще го прекарате в нашия родов замък.

Аз сега сигурно просто щях да я прокълна.

— Алтернатива — лейди Тьер отново мило се усмихна, — ти не се съгласяваш, аз не ти свалям медальона, а след това, няма да мине и месец и ти ще забравиш и за скромността си, и за принципите, и за собствения си страх пред сина ми. Между другото, присъствието на СитарЕмме на шията ти по време на вашата нощ, гарантира зачеването на наследник на рода Тьер от първия път.

Перспективите ме впечатлиха. Оставаше ми само да кажа:

— Добре, съгласна съм с вашите условия.

— Прекрасно — свекромонстърът сияеше от щастие, а след това произнесе: — Бебче, ела при мама.

Медальонът на шията ми се помръдна, но остана да си виси.

— На тях още им е рано, но твоето време непременно ще дойде, Емма — произнесе лейди Тьер, и вече със заповеден тон: — При мен!

Щракване. А след това медальонът, отново наподобявайки змия, пропълзя по шията ми, промуши се между копчетата на роклята, извивайки се пропълзя надолу, след това по масата и в крайна сметка се намести на дланта на лейди Тьер, обвивайки верижката си около китката й съвсем като змия.

След като победи чрез толкова безчестен шантаж, свекромонстърът грациозно стана и каза:

— Скъпи, Дея трябва да отпътува вече, минава полунощ. Ние също трябва да вървим, колкото и да ни се иска да поостанем, но балът няма да започне без нас, любими. Ние и така накарахме всички да чакат.