Елена Звездная
Не се забърквай в съмнителни разследвания (6) (Урок втори)

6

Утро… Леко докосване до устните, мирис на цветя и сладък, едва уловим аромат на карриса.

Когато отворих очи, в спалнята вече нямаше никого, а на леглото лежеше букет от яркочервени водни лилии и кошничка със зрели черни плодове на карриса.

Дълго седях в леглото, обхванала коленете с ръце и гледах ту цветята, ту плодовете. От една страна, дълбоко в душата, ми беше приятно, че лорд Тьер, независимо от всичко не се е отказал от мен, но от друга, мнението ми явно изобщо нямаше никакво значение. И фактът, че му бях върнала пръстена, за магистъра също нищо не значеше.

„Ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея“ — и без варианти.

Въздухът заблестя, след миг се материализира възроденият дух на смъртта.

— Тъмни дни! — Дара безгрижно се усмихна. — Как спа?

— Тъмни — отвърнах аз. — Спах… както винаги.

Дяволито намигайки, възродената кимна към цветята и ме посъветва:

— Погледни по-внимателно.

Аз се протегнах към букета, вдигнах го. Под цветята се къташе малка кутийка. Вече предчувствайки какво ще видя там, сложих цветята на коленете си, взех опаковката и я отворих. Пръстенът от червено злато с черен диамант мирно беше полегнал върху златистата кадифена възглавничка!

Заявлението: „ти нямаш право да се откажеш от мен, Дея“, продемонстрирано нагледно.

— Много ми се искаше да видя лицето ти, когато я отвориш — весело ме просвети Дара. — И да, то си струваше!

Изражението на лицето ми, сигурно наистина беше забележително.

— Аз няма да си го сложа, Дара — едва сдържайки се, отсякох аз.

Духът на смъртта разпери ръце и почти изпя:

— Всъщност, ще ти се наложи, Дея. — И гледайки моята недоволна физиономия със сериозен тон добави: — Късно е да се отказваш, Риате. Наистина е късно. Ти даде съгласието си, позволи да ти го сложат на пръста — край! Считай, че си подписала договор за доживотна принадлежност на Тьер. Ако камъкът беше станал червен или даже златен, може би би имала шанс да развалиш годежа, а Тьер би изсякъл до корен цялата гора на Ардамския резерват и щеше да му попремине… може би, въпреки че едва ли. Не е в характера му да отстъпва. Но диамантът е черен. Аз ще ти доверя една страшна тайна, за което Тьер няма да ме похвали и честно ще ти призная — той стана черен още в същия този момент, когато ти толкова безгрижно се съгласи да отпиеш от златистото елфийско вино.

— Какво? — изумено промълвих аз.

— Древната магия на елфийския кралски двор. — Дара отново разпери ръце, все едно искаше да каже, че тя тук няма нищо общо. — Дея, спомни си какво каза гоблинът, в спалнята на когото стоварвахте мръсната посуда. Теб самата не те ли напрегна тази ситуация тогава?

Да ме е напрегнала? Ситуацията?

Мен тогава всичко ме напрягаше!

— Да, да, ето това се случва с малките невинни момиченца, когато в тях се влюбват опитни и властни мъже. Например, ако ти не се беше съгласила да станеш негова жена и не беше сложила пръстена… Въпреки че… — Дара широко се усмихна и се възнесе над леглото ми. — Не, във всеки случай ти нямаше никакъв шанс от мига, в който произнесе: „На мен сърцето ми бие десет пъти по-бързо, когато Тьер ме гледа“. До този момент, господарят беше убеден, че ти и не мислиш за него като за мъж, но вашият разговор с Тимянна реши всичко — и магистърът започна да действа.

Какво?! Не можех да повярвам!

Но от друга страна…

— Доколкото разбрах — на мен въздух не ми стигаше от възмущение, — магистърът е започнал да действа още по-рано! Викайки ме в кабинета си за да ми направи изключително интересно предложение!

— А-ха! — Дара се ухили провокативно. — Само че тази реч за разговора Тьер я беше научил предварително. Той изобщо искрено се надяваше, че ти ще започнеш да се изчервяваш и да се смущаваш от присъствието му и сама ще започнеш разговор на тема: „Мога ли да направя нещо за вас?“. А ти взе, че го прокле! А и намери точно с какво! Той и така едва се сдържаше!

Аз седях и не знаех какво да отговоря на това. След това си спомних:

— А той защо изобщо позволи да бъде прокълнат?

— Ами-и-и… — Духът на смъртта сви рамене. — Доколкото аз разбрах, той предполагаше, че ти знаеш с какво си го наградила и сама ще предложиш да облекчиш страданията му… А ти! Аз едва не умрях повторно от смях, гледайки как Тьер беснее.

А на мен изобщо не ми беше до смях. Ама хич.

Дара веднага направи сериозна физиономия и с намек произнесе:

— Аз нищо не съм ти казала.

Ставаше все по-весело.

— Та каква е работата с този пръстен и с това вино? — взискателно попитах аз.

Безметежно усмихвайки се, Дара произнесе:

— Пръстенът най-добре си го сложи. Ако до него се докосне някой друг, може много да пострада. Яна, например.

Аз мълчешком, но непреклонно затворих кутийката.

— Знаеш ли — Дара приседна на ръба на леглото, — ако трябва честно да ти кажа — ти не си права. Все едно да наказваш човека, защото е искал да убие някого, но след това е пощадил жертвата си. Да, Тьер имаше намерение да те направи своя любовница, но те съжали. И изобщо, спомни си какъв е той, когато е с теб — господарят откровено се страхува да не направи нещо не както трябва. Бои се да те обиди, да те изплаши, от всичко се опасява.

— И все пак — аз с всички сили се опитвах да не се поддавам, — какъв е проблемът с този пръстен и с виното?

— Слушай, ама ти си голям инат! — Дара излетя. — Също като Тьер. Между другото, за пръстена не те излъгах, по-добре си го сложи.

И се разтвори във въздуха.

А аз седях и си мислех. Докато разсъждавах, разсеяно изядох половината плодове от кошничката, след това решително станах, намерих здрава връвчица, промуших я през пръстена и завързах този своеобразен медальон на шията си. Така и любопитните като Яна щях да спася, и нямаше да си го слагам на пръста.

Не отидох на закуска. Облякох се, приготвих се и взимайки кошничката с остатъците от каррисата се отправих към кантората.

 

 

Сутрешният Ардам поразяваше с красотата си. Заради разигралата се снощи виелица всичко беше покрито с бял пухкав сняг — и дърветата, и къщите, и даже стълбовете с фенерите. Наистина, улиците вече ги бяха разчистили и те си бяха черни, както винаги с позамръзнали локвички, но все пак беше страхотно. И не много студеното време, и вятърът, който подухваше в лицето ми и заради който носът ми веднага измръзна, всичко това ме караше да се усмихвам. И на вятъра, и на зъбатото слънчице, което от време на време се показваше иззад облаците и мигновено караше всичко наоколо да заискри като посипано с брилянтен прах.

Вървях по пътя, гледах към витрините през замръзналите, украсени със скреж стъкла, усмихвах се на редките минувачи и си мислех за това, че след работа може да отскоча до Тоби. Много ми беше домъчняло за него.

А освен това, мислите ми постоянно се връщаха към лорд-директора…

Но наближавайки нашата кантора, престанах напълно да се разсейвам със странични неща. На първо място — там беше шумно. На второ — пълно със сняг и кал! И на трето, там сновяха някакви не-хора и от далеч се чуваха заповедите на Юрао. Кажете ми, откъде намираше толкова сили да идва в кантората рано сутрин след нощната смяна?!

Освен това, винаги се поразявах колко му е хубаво зрението на Юрао, тъй като той и сега ме съзря от кантората зад силуетите на минувачите и претичващите не-хора и извика:

— Дея, стига си се влачила, аз от вчера вечерта те чакам!

Всички, които стояха, ходеха или тичаха, едновременно погледнаха към мен. Недоволно намръщвайки се, побързах да ида при партньора, планирайки малък работен скандал.

— Ти — започнах още вървейки — правиш нещо, без да го съгласуваш с мен!

А беше длъжен, ние това още веднага го бяхме уточнили.

Дроу изобщо не се смути от гневния ми тон и над главите на пренасящите всякакви мебели гоблини се понесе:

— Ти се занимаваше с решаването на лични въпроси в работно време! Така че, когато трябваше да съгласувам решението си, се оказа, че няма с кого!

Юрао днес беше облечен в тъмнолилаво, в традиционните дрехи за дроу и беше целият някакъв такъв, загадъчен. Той дори спореше с мен без особен хъс, явно без да придава на спора особено значение. И някак именно това ме заинтересува дори повече от преподреждането на кантората и новите мебели, които, доколкото виждах, бяха дори доста скъпи.

Едва се приближих към стълбите, Юрао заряза гоблините, слезе при мен, хвана ме за ръка и мълчешком ме затегли към кантората. Явно беше научил нещо важно. Но в момента, в който влязох, всички мисли за важни неща престанаха да са важни! Защото за една-единствена нощ Юрао беше преустроил цялата ни кантора! Тоест, досега ние имахме голяма приемна и голям наш общ кабинет, а сега, в значително по-малката приемна се намираха три врати с надписи: „Частен следовател Дея Риате“, „Офицер Юрао Найтес“ и „ДеЮре“.

— Твоят кабинет, моят кабинет и кабинетът за срещи с клиентите — поясни дроу. — Мен, насмешките на вампира вчера ме подлудиха и изобщо, ние сме длъжни да се грижим за репутацията си.

Мен ме интересуваше друг въпрос:

— И колко си похарчил?

Юрао мрачно ме изгледа, и след това ме повлече към вратата с надпис „Офицер Юрао Найтес“. Пред нея забеляза, че все още съм облечена, не бях си свалила връхните дрехи, а и държах кошничката. Бързо взе всичко, хвърли го на сестричката си — Риая хвана нещата без да гледа, сложи ги на бюрото и се вглъби отново в четене.

— Поредният любовен роман — издаде я дроу, разкопчавайки палтото ми. — Начете се с такива неща и не иска да се омъжва за нормални не-хора — иска най-малкото принц.

— Ох, окажи ми услуга и пукни някъде надалеч, бързо и тихо — отговори Риая.

— Няма да стане, на работа сме — събличайки ме, отговори Юрао.

— По време на работа ти си безсмъртен? — ехидно се поинтересува Риая.

В отговор дроу хвърли палтото към нея. Моето. Ри не успя да се отдръпне, дроу добре се беше прицелил и в крайна сметка тя, заедно със стола, полетя към пода.

В този момент се отвори вратата.

Много висока фигура с дълги бели коси величествено влезе в нашата приемна. Сивите, леко блещукащи в полумрака под качулката очи, се плъзнаха по нас, доста по-внимателно бяха разгледани надписите по вратите, а след това магистър Еллохар пристъпи към все още въргалящата се на пода Риая и вежливо се поинтересува:

— Да ви помогна ли?

Там долу престанаха да се въргалят. Главата на „Школата за Изкуството на Смъртта“ се наведе, вдигна палтото ми, хвърли го към Юрао и той едва се задържа на крака, след което с подчертано уважение помогна на Риая да се изправи. Младата златокоса и златоока тъмна елфийка с такъв възторг и възхищение гледаше своя спасител, че даже на мен ми стана малко неудобно. И аз произнесох:

— Тъмни дни, магистър Еллохар.

— И на теб тъмни, миличка адептке, с куп проблеми на главата си — без да гледа към мен, отговори магистър Еллохар, а след това се обърна към Ри: — Аз искрено моля за извинение, прекрасна златоочке, но все пак, моето безпокойно любопитство жадува да узнае, как се е стигнало до това, една толкова голяма представителка на един от най-древните клонове на Заррак, все още да не е със съпружеска обица в очарователното дясно ушенце?

Аз загубих нишката на разсъжденията му, но поглеждайки към Юрао се досетих, че дроу е схванал всичко. А магистърът продължи:

— Вие сега сте на около двайсет и пет, предполагам?

— Двайсет и четири — проръмжа Риая.

— Ама че работа! — Еллохар поднесе ръчичката й към устните си, чувствено я целуна, и все още държейки ръката й във въздуха, добави: — Не по-малко от десет години активно бягане с препятствия от кандидатите. Предполагам, в изкуството да се казва „не“, да ви се намерят съперници ще е трудно.

Независимо от много смуглата кожа, Риая се изчерви и на бузите й отчетливо се появиха румени петна.

— Очарован съм и възхитен — продължи да обгръща лейди Найтес с облак обаяние Еллохар. — Надявам се тази среща да не е последна.

Неясното мучене на съвсем дезориентираната Риая магистърът прие за безусловно „да“, отново целуна потръпващите й пръстчета, а след това, изгубил интерес към тъмната елфийка, тръгна към мен.

Отстрани сигурно изглеждаше доста необичайно как ме хваща под ръка, отвежда ме до вратата на моя кабинет, отваря я, вежливо ме избутва навътре и влиза след мен.

Затвори вратата.

Сваляйки качулката и ръкавиците си, отиде до моето място зад бюрото, удобно се намести на моето кресло и меланхолично се поинтересува:

— Тьер каза ли ви нещо по повод медальона, който е намерил на шията ви, млада безмозъчна адептке, или вашите лични трудности ви попречиха да пообщувате на тази тема?

Вратата се отвори. Влезе Юрао, видя седналия на мястото ми Еллохар и гневно се поинтересува, навеждайки се към мен:

— Това кой е?

— Директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ — прошепнах аз.

Юрао моментално престана да се гневи. На устните на магистъра се появи тънка ехидна усмивчица, когато видя промяната в настроението на дроу, но си замълча.

— И какво иска? — продължи Юрао, който явно нямаше намерение да ме оставя насаме с госта.

— Доколкото разбрах, става дума за онзи медальон, който… сещаш се — промълвих аз, без да обяснявам подробно.

Лицето на дроу се удължи и той попита с прекъсващ се глас:

— А той откъде знае?!

Да водя този разговор пред погледа на все по-саркастично усмихващия се магистър Еллохар, изобщо не ми се искаше, но и нямаше накъде да ходя.

— Него го намери лорд-директорът. — Чувствах, че с червените си бузи сега можех да съпернича с Риая.

— Какво?! — окончателно се ядоса Юрао. — По какъв начин? Медальонът веднага започна да мимикрира под твоята аура, как Тьер е могъл да го забележи?

— Опипом! — креснах аз.

Лорд Еллохар избухна в смях.

Тоест, на нас двамата най-нагло ни се присмиваха, но откровено казано, не ни беше до това.

— Медальонът къде е? — взискателно попита Юрао.

— У лорд-директора — наложи се да си призная.

Дроу се намръщи, след това изруга и посърна:

— Жалко.

— Не бих казал. — Магистър Еллохар реши да ни просвети, включвайки се в общуването. — Вие навярно не разбирате много от магия, Найтес, и не е чудно, специализацията ви е друга, иначе бихте осъзнал, че артефактът не е маскирал фоновото си излъчване под аурата й, а се е заел активно да я поглъща. Ако Тьер „опипом“ не беше открил медальона, очарователната адептка Риате нямаше да изкара и един месец. Между другото, аз се явих тук по една друга причина: вие, уважаеми офицер Найтес, получихте ли някакъв сувенир от този „дарител“?

Дроу бавно се обърна към магистъра и уверено каза:

— Не!

Лорд Еллохар дълго и изпитателно разглеждаше Юрао, но офицер Найтес беше работил достатъчно дълго в Нощната стража, за да издържа не само на такива погледи. А след това Юрао заяви:

— Ако разпитът е приключил, бих ви помолил да напуснете територията на „ДеЮре“.

Аз гледах дроу и изобщо не можех да разбера какво именно толкова го беше ядосало. Лорд Еллохар също не сваляше поглед от него и неочаквано произнесе:

— Да, аз излъгах.

— Два пъти — потвърди Юрао.

Магистър Еллохар се усмихна, намигна ми и попита:

— Изплаши ли се?

Демонстративно скръствайки ръце на гърдите си, сдържано гледах директора на „Школата за Изкуството на Смъртта“. Юрао повтори моя жест и също не много добродушно се втренчи в госта.

Лорд Еллохар се предаде:

— Седнете и двамата, щом сте такива умни. Ще се наложи да съм максимално честен.

Ние се приближихме до бюрото и седнахме, и въпреки че тези места бяха за клиентите, това особено не ни вълнуваше сега.

— Първо — Еллохар извади от джоба на гърдите си два свитъка, — вие видяхте ли в лавката на артефактора тези украшения?

На свитъка изключително ясно и подробно бяха нарисувани именно онези две гривни, които бяхме дали на вампира. Ние с Юрао дружно се вгледахме в рисунката, изучихме внимателно железния филигран, вдигнахме глави и поглеждайки магистъра пределно честно и синхронно казахме:

— Не.

Лорд Еллохар присви очи, обливайки ни с изключително заплашителен поглед, разгъна втория свитък и попита:

— Медальонът, подарен на Дея изглеждаше ли така?

На картинката беше показан първоначалният вид на украшението, което ми беше сложил артефакторът. И ние с дроу, отново повтаряйки честните погледи, честно казахме:

— Да.

Еллохар се намръщи. Внимателно се взря в Юрао, после в мен и още повече се намръщи. След някое време подхвърли:

— Излъгахте първия път, вторият — отговорихте честно.

Лицето на Юрао отново се удължи.

— Мислеше си, че ти си единствен такъв, който може да различи истината от лъжата? — насмешливо се поинтересува директорът на Школата за Изкуството на Смъртта.

Дроу си замълча, аз също.

Магистър Еллохар за кратко се присъедини към мълчанието ни, пробарабани с пръсти по бюрото, а след това тежко въздъхна и започна да разказва:

— „Гривните на Първата Кръв“ — това е превод, но почти точно отразява наименованието. На мен ми е все едно дали вече сте ги дали, но ако са все още тук, в кантората, пригответе се за сериозни неприятности с императорските хрътки. — Сивите очи втренчено и пронизващо ни изгледаха. — Аха, дори не трепнахте, значи вече не са у вас. Отлично, един проблем по-малко, че Тьер се тревожеше. Сега по втория въпрос. Артефакторът от тъмната крепост го взеха представители на „Службата за безопасност на империята“ и, повярвайте ми, него ще го разпитват: Адептката Риате може да предположи приблизително как…

Аз си спомних „Ръката на смъртта“ и неволно потреперих, а магистър Еллохар весело потвърди:

— Само че по-лошо. Приблизително сто пъти. Мога веднага да ви кажа — лорд Арсио Нкер, по всяка вероятност ще бъде екзекутиран. За кражба. Той е откраднал три артефакта — гривните на вампирите, родовия медальон на семейство Тьер и възродения дух на Златния дракон.

Пауза, по време на която лорд Еллохар много внимателно ни гледаше, а след това произнесе присъдата:

— Гривните, все пак сте ги виждали, това го потвърди и лорд Мерос, но съдейки по всичко, явно сте успели да се отървете от тях.

Ние продължавахме упорито да мълчим.

Магистърът продължи:

— За щастие, медальонът е у Тьер, но остава третият артефакт…

Ние с Юрао отново се спогледахме. За трети артефакт не беше ставало дума, ние не го бяхме виждали и лорд Нкер нищо не ни беше казвал за него. Така че ние отново премълчахме.

Не след дълго, магистър Еллохар заповяда:

— Дея, погледни ме!

Аз се подчиних и тогава той отчетливо произнесе:

— Сега Тьер през по-голямата част от времето се намира в императорския дворец, построен от плочи криолит — те гасят магията. Ако нещо се случи с теб, Тьер ще разбере за това със закъснение и може би просто няма да успее да се намеси. В този случай имаш два варианта. Първият — както вече стана дума, използвай това, което аз ти дадох. Вторият — сложѝ годежния си пръстен на лявата ръка. Ако те грози опасност, свали го от лявата и го сложи на дясната. Разбра ли ме?

Наложи се да кимна.

— Тогава, прекрасно. — В разрез със смисъла на думите му, лицето на лорд Еллохар беше изключително недоволно. — Колкото до третия артефакт — той не е у вас, по време на разговора аз със сигурност щях да усетя колебанията в магическия фон. Това ме радва, защото като минимум няма да ми се наложи да ви измъквам от килиите на императорските стаи за разпит. Въпреки че — хитра усмивка, — Риате, като годеница на изключително високопоставена особа е фактически неприкосновена, а на вас, офицер Найтес, желая да сте винаги нащрек.

Еллохар стана, взе свитъците и започна да напъхва ръцете си в тънките черни ръкавици. Но преди да си сложи качулката, се обърна към мен и напомни:

— Ако има нещо, просто стисни възелчето!

— Да, лорд Еллохар — покорно се съгласих аз.

Директорът на „Школата за Изкуството на смъртта“ кимна и изчезна в ярко избухналия син пламък.

Известно време ние гледахме към обгорения и почернял от пламъка под, след това Юрао изруга и отбеляза:

— А лорд Тьер не разваля интериора.

— Чувала съм, че синият огън е по-горещ от аления — замислено отговорих аз.

— Така, ставай и да отиваме в моя кабинет — изкомандва Юрао.

Когато излязохме в приемната, видяхме Риая, скромно седнала зад бюрото в яркозелена рокля и четяща книга с название „Изкуството за управление на масите“. И това нямаше да е учудващо, но Ри държеше огромния тежък том в едва ли не изпънатата си ръка, а извивката на гърба й ни накара направо да изпитаме шок.

— Хайде стига сега! — Юрао възмутено погледна сестра си. — Старши следователя Окено, добър и свестен мъж, тя вече не можела да го гледа, обидила се била, а тук, виждате ли, се появи най-ужасният и плашещ лорд на империята, тънко й се подигра и готово, тя е влюбена!

Книгата веднага полетя на бюрото, Риая скръсти ръце на гърдите си и яростно изсъска:

— Той каза, че съм на двайсет и пет! Даде ми с цяла година повече! Аз такова нещо не прощавам! И, гарантирам ти, той ще се влюби, ще поиска да се ожени и тогава ще му покажа какво е то… весел живот!

— А-ха, бурен меден месец. Ри, нека да започнем с това, че ти си на двайсет и шест и да завършим с това, че този тип не е на твоето равнище.

Тъмната елфийка го стрелна със златистите си очи и се намести отново зад бюрото. Въпреки че и така стана ясно — на някой хич нямаше да му провърви, когато се ожени за нея.

— Дея — потвърждавайки опасенията ми, ме попита Риая, — а този сладур, той, кой е?

— Директорът на „Школата за Изкуството на Смъртта“ — услужливо й съобщих аз.

— Винаги съм си мечтала за още едно образование — мечтателно се ухили Ри.

— Ще съобщя на Окено, че у теб отново се е събудила жаждата за знания — изръмжа Юрао и ме затегли към кабинета си.

При дроу всичко беше именно така, както той искаше — черни стени, червен килим на пода и препарирани животни закачени наоколо.

— Харесва ли ти? — поинтересува се партньорът ми.

— Добре — измърморих замислено. — Чичо ти е гном и на мен ми е ясно откъде се е взела твоята „правилна финансова политика“, но това?…

— Това? — Юрао изхъмка. — По бащина линия в рода ми има вампири, а прабабата на майка ми е била тъмна вещица.

Ама че работа, а изглеждат като прилични дроу.

— И какво искаше да ми покажеш? — спомних си аз целта на цялото това дърпане.

— Сега! — Юрао застана по средата на кабинета, прошепна нещо и във въздуха възникна ярък огнен символ. Докосване с пръсти и огънят избухна по-ярко, а след това се разсипа на безброй искри. — Това така, за всеки случай, защита от подслушване.

— И кой би могъл да ни чуе тук? — удивих се аз.

— Аз също така си мислех, когато си говорехме с теб в лавката на Гровас, а какво стана в крайна сметка? Магически усиленият слух е способен на много неща, а на нас не ни трябват излишни уши, партньор. Сега въпрос — как можа да дадеш медальона на Тьер?

— Така стана.

— Ако сте били в леглото, по-нататък няма защо да разказваш — Юрао се намръщи.

— По-нататък няма да ти разказвам — потвърдих аз предположенията му.

— Добре, виж това.

Дроу тръгна към стената, отвори някакъв скрит панел, който изглежда сам беше сложил през нощта и извади стар свитък с новини.

— Написано е на нашия език, няма да можеш да го разбереш — мимоходом ме зарадва той. — Но това, което е любопитно — у нас тази новина са я публикували, а у вас — не. Виж картинката.

И ми навря свитъка под носа. Сред дантелата от наистина непонятни символи имаше четири картинки — лицето на младия лорд Арсио Нкер, неясното изображение на същия този медальон, който аз бях дала на лорд-директора, схематична рисунка на гривните и статуетка, изобразяваща Златния дракон.

— Тук е казано: „откраднати от императорската съкровищница“, разбираш ли?

— Не съвсем. — Аз все разглеждах медальона… с обикновен прозрачен диамант.

— Да, да, аз също забелязах. Това друг камък ли е?

— Струва ми се, че е същият.

Дроу седна на стола, взе свитъка от ръцете ми, хвана ме за ръката и ме притегли към себе си, съчувствено питайки:

— Какво се е случило?

— Нищо — бодро отговорих аз.

— А-ха, а пръстенът просто ей така си го свалила? — жлъчно отбеляза Юрао. — Добре, все тая. Мен друго ме заинтригува. Ти помниш ли какво каза лорд Нкер за медальона?

Аз се замислих и си спомних:

— Че у мен ще му е по-добре, отколкото у императорското семейство?

— Именно! — Юрао изглеждаше неописуемо доволен. — Но какво му пука на медальона къде се намира, не е ли така? И въпросът, който възниква, е: Може би артефакторът е имал пред вид нещо друго? Това, което не ми е дал на мен и не е могъл да даде на теб, разбирайки, че спомените му ще станат достъпни за маговете?

Аз хвърлих поглед към свитъка, още веднъж огледах изображението на златното драконче и започнах да се досещам за какво намеква дроу. Попитах, не вярвайки в собственото си предположение:

— Духът на Златния дракон е жив?

Не че вярвах в това наистина, но от друга страна — ето я Дара, и независимо от това, че тя е дух, си е съвсем жива.

— Партньор, твоята съобразителност ме радва! — потвърди предположението ми дроу.

След това той скочи от стола и разхождайки се напред-назад, започна да говори:

— Виж, ние случайно намерихме артефактора, но в този момент други, фактически го бяха разкрили. Някой е знаел точно в кой град да го търси. И главата на „Първи дом“ ми беше споменал за Ррадак. Аз затова и подхвърлих на Окено, че можем да те вземем с нас. Той отначало отказа, но после, вече на място се съгласи с идеята. Така че дай да помислим, от кого лорд Нкер би могъл да се бои повече, отколкото от императорските хрътки? Според мен, императорските са най-голямата гадост, но Нкер се предаде. Не е можел да не разбира, че за кражба на артефакти от такова ниво, ще го екзекутират.

— А, може би, той се е страхувал, но не за себе си?

— Именно!

— А за кого? — на мен наистина ми стана интересно.

— А аз не знам. — Юрао посърна. — Когато го попитах за гривните, артефакторът веднага ми каза да ги дадем на вампира, но да му ги дадеш ти, а аз да не ги докосвам. Между другото, страшно добре ги беше скрил, на най-видното място. Шейдер дори и не се досети.

— И все пак… — Аз приседнах на бюрото. — Какво нещо живо е имало там, което Нкер е искал да скрие толкова?

— Да го скрие с цената на живота си, забележи — натърти Юрао.

— И това нещо все още е някъде там — замислено произнесох аз.

— Не е сигурно — дроу се усмихна. — Гледай сега, артефакторът ти сложи на шията медальона, напълно сигурен, че ще успееш да го скриеш от императорските хрътки…

— Как бих могла да го скрия? — зададох аз резонен въпрос. — Той със сигурност е знаел, че ще му прочетат спомените, а значи, че и мен ще ме намерят доста бързо.

Юрао се спря, позамисли се и все така замислено и претегляйки всяка дума, започна да разсъждава:

— А какво пък, ако той ни е използвал просто като посредници? За гривните, аз казах кой точно се интересува от тях, тогава той видимо се оживи и като че ли изобщо не беше против. Но с медальона е странно — той изобщо не спомена за него, но когато те видя, премисли. Сега, кажи ми, би ли могъл артефактор от неговото равнище да разпознае на теб пръстена на Тьер?! Мълчи, аз като маг, дори и по-слаб, със сигурност мога да ти кажа — би могъл. И го е забелязал! И чрез теб е върнал медальона на предишните собственици. А последният артефакт, той явно е искал да даде на теб лично! И това е нещо изключително важно за императорското семейство. Важно дотолкова, че твоят Тьер изпрати тук магистър Еллохар да разбере у нас ли е този предмет, защото — дроу вдигна пръст нагоре, — него го е страх за теб!

— Защо да го е страх за мен? — попитах аз.

— Хубав въпрос — Юрао се приближи и приседна до мен. — Тьер все го е страх за теб, спомни си какво се случи в банка „ЗлатоГор“. Шейдер е един от най-силните магове в Ардам, а как го отхвърли силовата вълна от теб!

— Ти видя ли го?!

— Не само аз, и гномите се също. Но не е там работата… Мен все повече и повече ме интересува, защо камъкът в медальона е станал черен.

Ние поседяхме, поклатихме си още малко краката, а след това на вратата се почука. Ри, надниквайки в полуотворената врата, намръщено съобщи:

— Дойде Яна, аз отивам по магазините. А освен това, отвън чака клиент.

Юрао скочи от бюрото и възмутено попита:

— И защо веднага не ни каза?

— Ами той, клиентът е просто стопанинът на странноприемницата „На края на града“, там някакви странни неща се случвали, той ходил в Тъмната крепост и Окено го пратил тук с бележка. Аз я прочетох, там е написано: „Сами се оправяйте, аз имам почивен ден.“

Ние с Юрао не искахме секретарите да четат личната ни кореспонденция, но от друга страна Риая можеше да го прави.

— Покани го в кабинета, предложи му чай — изкомандва дроу.

— Аз ако чакам ти да ми кажеш! Вече е там. — Ри се замисли за момент и после се обърна към мен: — Дей, ти виж там роклите, аз на око съм ги избирала, уж нещо подкъсиха още сутринта, но ти ги премери, ако нещо не стои както трябва, ще ги отнеса на поправка. Това е, тръгвам.

Тя затвори вратата, а аз учудено попитах:

— Какво? Какви рокли?!

Юрао измърмори нещо и се поинтересува:

— Ти да не си мислила, че ще те пусна до се разхождаш по магазините? Опомни се, партньор, на нас за седмица дванайсет случая ни се събраха, тринайсетият пие чай, а това значи, че търпим загуби, колежке. Така че отивай си в кабинета и се преобличай, защото лейди Тьер, въпреки всичко, правилно отбеляза за оскърблението на клиентите със собствения външен вид. Гледай, дори аз съм се наконтил. Нашата кантора е уважавана, Дея, така че и ние трябва да изглеждаме съответно. Хайде, давай, по-бързо си смени дрехите. До довечера ще имаме един куп работа.

— А вечерта?

— А довечера — в архива, партньор, аз докато не намеря нещо за този артефакт, няма да мога спокойно да заспя, така че и вечерта ни е заета.