Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (12)

12

Краят на февруари

Щом на Лада се налагаше да понася тези мъчения, най-малкото, което можеше да направи мъчителката, бе да скрие радостта си. Дойката си тананикаше и пееше, докато въвеждаше ред в косата на Лада.

— Готова съм да убия Богдан, че те намери отново — каза Лада.

— Не беше лесно. Момчето ми е по-умно, отколкото изглежда — дойката замълча за миг. — Но не много.

Лада се изкиска. После изруга, когато главата й се дръпна рязко — косата й се бе заплела в гребена.

— Ако е искал майка си, добре. Но не разбирам защо продължаваш да се преструваш, че си ми дойка.

— Глупаво момиче, Богдан не ме доведе тук за себе си. Едва успя да ми каже здравей, преди да ми съобщи, че имаш нужда от някого, който да се грижи за теб, докато „спасяваш Влашко“. Което, той е сигурен, че ще успееш да направиш. Откакто си проговорила, той ти принадлежи. И тогава беше готов да направи всичко за теб и сега също.

Лада нямаше какво да каже. В детството си бе приемала верността на Богдан за даденост. Когато отново се намериха, влязоха в старите си роли без никакво усилие. Но сега, след случката с Матей, тя знаеше, че тази вярност не е даденост.

— Не съм го молила да те намери.

— Е, Раду бе този, който ме обичаше. Но аз обичам теб и за двама ни.

Гребенът захапа поредния заплетен кичур коса.

— В името на Бога, дойке, аз… — Лада млъкна и стисна зъби от болка. — Не мога все да те наричам дойка. Как се казваш?

Дойката спря да я реши, допряла пръсти до слепоочието на Лада. Погали я веднъж, толкова леко, че Лада се зачуди дали го е направила съзнателно.

— Оана.

— Добре. Оана, кога ще свършиш?

Дойката — не, Оана — се засмя. Беше изгубила повечето си зъби през годините, откакто се бяха разделили. Лада винаги я бе мислила за стара, но сега си даде сметка, че Оана трябва да е била млада жена, когато започна да се грижи за нея и Раду. Всъщност Лада не можеше да повярва, че дойката е още жива. В нейната глава тя бе спряла да съществува в момента, в който ги отведоха в Одрин. Но сега Оана стоеше пред нея, силна и способна както винаги.

Тази вечер Лада едновременно я обичаше и мразеше за това.

— По-лесно е да рушиш, отколкото да създаваш — каза Оана. — А ти от много време рушиш външния си вид.

Лада не можа да се наслади на иронията в думите на дойката — на Оана, — която използваше любимия си израз не за палежите в Трансилвания, а за вида на косата й.

— Какво значение има? Ще се заклевам във вярност на чужд крал като войник, не като момиче.

— Тези неща имат значение, малката ми. Сега стой мирно. — Оана я удари по слепоочието с твърдия дървен ръб на гребена. Лада беше сигурна, че го направи нарочно.

В тясната стая, в която ги бяха настанили в замъка в Хунедоара, нямаше огнище. Камъните в стените и пода сякаш бяха издялани от лед. Оана два пъти бе чупила ледената кора върху водата в каната. Лада трепереше жестоко и мислите й ставаха още по-жестоки под неспирните атаки на гребена.

Когато Оана най-сетне остана доволна от косата й, тя й помогна да се облече. Новият крал, Владислав, й бе подарил рокля. Лада знаеше, че би било неуважително и дори опасно да откаже подаръка. И все пак, добре, че в стаята нямаше огън. Иначе роклята щеше вече да пламти.

Лада плесна Оана през ръката, когато тя стегна връзките на бельото й твърде силно. Оана също плесна Лада през ръцете. Докато Лада се облече и двете бяха зачервени и запотени — борбата да вкарат Лада в роклята се бе оказала по-жестока от всичко, което Лада бе понасяла досега.

— Не мога да дишам в това проклето нещо.

Лада се опита да вдигне ръце, но ръкавите не бяха ушити за нейните широки рамене и мускулести ръце. Едва се движеше. Оана бе отпуснала малко талията, но гърдите на Лада преливаха от ръба на корсажа. Оана пъхна малко плат под деколтето в опит да прикрие меките издутини.

— Това тежи повече от ризницата ми. — Лада подръпна пластовете плат, от които бе съставена полата, и напипа нещо твърдо, сложено, за да запази полата формата си.

— Мисли за нея като за броня.

Подигравателна усмивка оголи зъбите на Лада.

— И от какво точно би могла да ме опази?

— От насмешка. От подигравки. Твоите хора са свикнали с теб, но това тук е кралски двор. Има си правила. Не разваляй нещата — Оана дръпна силно кичур от косата на Лада и го намести в сложната прическа. Върху нея закачи дантелена кърпа.

— Раду трябваше да е тук — Лада забоде отчаян поглед в земята. — Аз не знам как да говоря с тези хора.

— Той винаги е бил по-добър от теб в говоренето. Как ли се справя откакто ти си тръгна? Тревожех се за него. Мислех, че ще те убият и ще му разбият сърцето — в гласа на Оана прозвуча нежност, примесена с копнеж.

Лада си пое дълбоко дъх. Поне се опита — не можеше да диша добре в това чудовищно подобие на рокля. Двете с дойката не бяха говорили за Раду, откакто Оана бе попитала как е той. Истината бе студена и крехка като ледената кора в легена с вода.

— Превърнал се е в нов човек. Умен. Хитър. Прекалено красив. И накрая стана непознат за мен.

Още не бе получила и ред от Раду. Искаше да каже на Оана, че той пътува насам, но бе минало толкова дълго време. Ами ако не идваше?

— Когато аз си тръгнах, той избра османците. Така че си сбъркала. Аз оцелях, а на Раду му порасна ново сърце.

— Значи не сте имали нищо общо, така ли?

Задавен пристъп на смях излетя от затвора на стегнатия корсаж.

— Е, имахме едно общо нещо.

Лада се запита за пореден път дали отсъствието й е дало на Раду онази част от вниманието и любовта на Мехмед, за която той така отчаяно копнееше.

И за пореден път тя се застави да не мисли за това.

Лада подръпна корсажа, опита се да го намести, да го направи по-удобен. Липсваха й турските дрехи. В свободните туники и роби поне се чувстваше удобно.

— В тези дрехи ще създам погрешно впечатление.

— Имаш предвид, че ще създадеш добро впечатление.

— Именно.

Оана я огледа критично и вдигна ръце в знак, че се предава.

— На по-добро не можем да се надяваме, поне по отношение на външния ти вид. По отношение на всичко останало тази вечер си представи, че си Раду.

Болка прободе гърдите на Лада, точно над сърцето. Нима на Оана й се искаше да беше с Раду, а не с Лада? Всички винаги бяха харесвали Раду повече от нея. А сега Раду имаше Мехмед и Мехмед имаше Раду, а единственото, което имаше Лада, бе тази жена, която си служеше с гребена като с оръжие.

Е, както и да е. Лада щеше да успее да се престори на Раду за една вечер. Тя направи гримаса, после се усмихна широко и отвори големите си очи колкото можа по-широко. Това бе най-добрата имитация на брат й, която успя да постигне. Оана се дръпна стреснато.

— Истински ужас, момиче. Сбърках. Бъди себе си. Лада остави тежките си клепачи да се спуснат над очите й. Никога не бе успявала да се държи като някой друг.

Замъкът в Хунедоара бе малък в сравнение с коя да е сграда в Одрин, но по-голям от замъка в Търговище. Беше заобиколен от ров, а отзад се издигаше стръмен хълм. На Лада й харесваше гледката на зимния пейзаж отвъд стените на замъка, простиращ се до мъгливия хоризонт. Представи си, че оттук вижда Влашко.

Но тази вечер нямаше време за това. Тя излезе от миниатюрната си стая и пое надолу по спираловидната стълба на задната кула. В продължение на няколко ужасяващи секунди мисли, че тази рокля наистина ще я убие, но въпреки това успя да стигне до приземния етаж. Там я посрещна Щефан. Той бе единственият от хората й, който говореше унгарски, макар никой, освен нея, да не го знаеше. Той щеше да събира информация, както винаги, да събира късчета оттук-оттам и да й ги представи в цялостен вид.

Тръгнаха заедно през вътрешния двор в центъра на замъка, после влязоха през масивна дървена врата в тронната зала. Подът бе покрит с яркоцветни плочи, макар че Лада не се впечатляваше от плочите тук. След Одрин всички сгради, освен църквите, й изглеждаха безцветни. Стените на залата бяха варосани, украсени с изкусно бродирани гоблени и портрети на унгарски аристократи със скръбни изражения в позлатени рамки.

Лада бе свикнала с прекрасните широки прозорци в Одрин. Беше забравила, че замъците навсякъде другаде не са за красота, а за защита. Пищни полилеи и две камини с бумтящ огън разсейваха мрака.

За разлика от стаята й, която беше мразовита, тронната зала бе задушливо гореща. Лада винаги бе смятала за проява на слабост склонността на жените да припадат, но сега ги разбираше. Не беше заради телата им — заради дрехите припадаха.

Тя не бе единствената причина за сбирката гази вечер. След няколко безкрайни скучни речи на унгарски, най-сетне дойде нейният ред. Тя изпита облекчение, щом коленичи пред краля, макар и само защото така щяха да си починат краката й. Докато огъваше колене, тя дочу ПИСКЛИВ смях и шокиран шепот зад гърба си. Мъжът пред нея бе коленичил. Тя какво трябваше да направи? За свой ужас Лада осъзна, че няма какво друго да направи. В тази рокля тя не можеше да се изправи сама. С пламнало лице, тя вдигна глава към краля.

Владислав Посмъртни, невероятно младият наследник на предишния монарх, трепереше. Отначало Лада си помисли, че му е студено или се страхува от нещо, но треперенето не спираше. Той явно страдаше от някакъв вид парализа — болестта му се виждаше във всяко негово движение. И без да проявява обичайната си безжалостност, Лада виждаше, че този крал няма да остане дълго на престола.

Той бе по-млад от нея, физически по-немощен и въпреки това бе толкова по-важен от нея. Ето защо Лада сведе глава и произнесе думите на клетвата. Закле се да защитава границите на Трансилвания — никой не се възпротиви, че довчера е опожарявала трансилвански градове — и да пази границите от османската заплаха. Накрая тя се закле във вярност на краля и короната на Унгария.

Короната не се виждаше никъде. Съвсем определено не бе на главата на Владислав.

Когато Лада свърши, тя остана на мястото си унизена. Не можеше да се изправи и не можеше да помоли за помощ. Една ръка, появила се до лакътя й, я спаси. Щефан й се усмихна плахо, докато я изправяше на крака. С надеждата, че облекчението не се е изписало по лицето й, тя му кимна колкото можа по-изискано. После двамата се върнаха на местата си в дъното на залата.

След като официалната част на вечерта приключи, никой не си тръгна. Изглежда, след подобни сбирки винаги следваше неофициална вечеря. Лада се подпря на стената, за да не падне. Цялото тяло я болеше от роклята, която я караше да стои в нехарактерна поза. Никой не я заговори. Тя знаеше, че трябва да се опита да завърже разговор, да се опита да си създаде още съюзници, но не можеше да се усмихне. Стискаше зъби прекалено силно, за да разтегли устни в усмивка. Вероятността да убие човек, посмял да я заговори, бе същата като тази да го превърне в свой съюзник.

Не. Вероятността да убие някого бе много по-голяма.

Тя се опита да открие какво точно я караше да се чувства така разочарована и истината я изпълни с ужас. Беше си помислила, че ако изглежда като аристократка, мъжете ще я заговорят. Разбира се, тя щеше да отхвърли попълзновенията им, но се беше подготвила за тях.

Онова, за което не се бе подготвила, бе да остане напълно невидима в рокля и с фризирана коса. А може би изобщо не приличаше на човек в рокля или пък така се беше унижила с колениченето, че сега никой нямаше да повярва, че е член на аристокрацията.

Лада си припомни сватбата на Мехмед. Как стоеше сама, винаги сама, без свое място и без своя стойност. Тя си пое дъх на пресекулки. Това тук не беше същото. Тя не беше същият човек. Сега имаше повече от Раду и Мехмед.

Но вече нямаше тях. Тази вечер тя усети цялата тежест на тази загуба. Загубата на един брат, който би застанал на нейна страна и би повел битката на маниерите и политиката заради нея. Загубата на един мъж, който би се смял на роклята и прическата й, но и би бил изпълнен с нетърпение да останат насаме, за да свали роклята и да развали прическата.

Може би тя винаги щеше да си остане просто едно момиче, изгубено на място, където нямаше никаква власт.

Отне й няколко минути да осъзнае, че Щефан се бе върнал от обиколката си между гостите.

— Какво откри? — попита тя, изпълнена с облекчение, благодарна да види познато лице. Дори ако лицето бе лишено от изражение като това на Щефан.

— Короната — каза той и кимна към мястото, където Владислав разговаряше с неколцина свещеници и един висок, по-възрастен мъж със самоуверен вид. Останалите гости се въртяха около двама мъже и жена с царствена осанка. Жената беше великолепна, Лада нямаше как да не го признае. Тя наистина носеше изкусно ушитите си одежди като броня, а не като товар, под който превива гръб като Лада. Начинът, по който привличаше вниманието на всички около себе си, честите, остри погледи, отправени към краля, напомниха на Лада за Хюма, майката на Мехмед. Хюма бе толкова тежко болна, когато Лада си тръгна, че вече без съмнение бе умряла. Мисълта за смъртта на Хюма неочаквано натъжи Лада. Майката на султана бе заплаха, тя бе убийца. Но бе толкова добра във всичко, което правеше.

Сега жената в извезаната със злато рокля срещна за миг погледа на Лада. Лада усети как я претегли и незабавно я отхвърли като незначителна. Заболя я.

— Къде е короната? — попита Лада, зарадвана, че Щефан е до нея, за да отвлича вниманието й.

— След Варна, полският крал я прибрал, за да не изчезне. Само че никой не може наистина да стане крал на Унгария без короната. Елизабет опитва какво ли не, за да си я върне.

— Елизабет?

Щефан кимна към бляскавата жена. Изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Това е майка му? — попита Лада.

— Тя е истинският владетел на Унгария. Само че няма пари, за да си върне короната. А докато Владислав не я сложи на главата си, управлението му е незаконно. Мъжът до него е Улрих, регентът му. Двамата с Елизабет управляват.

— Подозирам, че управлението на Владислав ще е късо като ръста му.

— Никой не говори открито за премахването му. Изобщо не говорят за него. Той няма значение. Тронът е на Елизабет.

— А Улрих?

— Най-вероятният наследник. Връзката му с кралския род е далечна, но я има. Той е скромен, справедлив и народът го харесва.

— Откъде знаеш?

— Разговарях с прислугата му. Това не е най-добрият начин да си създадеш впечатление за някого. А другият…

Прекъсна ги мълчание, последвано от шум, надигнал се като вълна. Лада проследи погледите на всички, обърнати към прага, на който стоеше Хунияди. Предишния ден той бе заминал към трансилванската граница, за да се справи с някакъв проблем там. Съдейки по плаща за езда около раменете му и изтощеното му лице, едва сега се връщаше. Залата се изпълни с хор от радостни възгласи, а той се усмихна и вдигна ръка. Всички се отправиха към него, за да го заговорят. Елизабет гледаше с присвити очи. После тълпата се раздели, за да й направи път, и тя поздрави Хунияди с продължителна прегръдка.

— Той може да получи всичко, което пожелае — каза Лада.

Щефан поклати глава.

— Не желае трона. Но армията е под негов контрол, което значи, че той е най-могъщият човек в замъка.

По подобен начин стояха нещата във Влашко. Князът нямаше право да поддържа собствена армия, да притежава крепости или каквато и да е друга форма на защита. Князът бе напълно зависим от болярите, всеки от които поддържаше собствена редовна армия. Това устройство не създаваше силни водачи.

Крал Владислав помаха на Хунияди. Хунияди не го видя. В този миг Лада съжали краля, но повече от това го намрази заради слабостта му. Това бе неговата страна, а той допускаше някой друг да държи цялата власт. Кралят заслужаваше да изгуби всичко. Лада не разбираше защо Елизабет стои в сянката на немощния си син, вместо да вземе трона за себе си.

Хюма бе играла същата игра и в края на краищата тя й бе навлякла изгнание. Да упражняваш власт чрез синове бе не по-сигурно от това да я упражняваше чрез съпрузи.

— Ти спомена, че има и друг претендент за трона, нали? — попита Лада.

Един мъж не бе отишъл да поздрави Хунияди. Той стоеше сам, с пресметлив поглед в тъмните очи, който наблюдаваха как всеки с някаква тежест в Унгария се бори да си извоюва вниманието на Хунияди за миг поне. Макар да бе много по-слаб от Хунияди и да бе облечен в по-богати дрехи, отколкото Хунияди някога би облякъл, Лада видя същата решителна линия на челюстта и същото уверено изражение. Само че докато погледът на Хунияди бе смел и прям, този на сина беше лукав и потаен.

— Матей — каза Щефан.

Лада прекара остатъка от вечерта в наблюдаване на Матей. Той нито веднъж не погледна към нея, така че спокойно можеше да го изучава, без да се притеснява, че ще я хване. Усмивката му бе показна точно като златната верига около шията му и инкрустираните със скъпоценни камъни игли на жилетката. Беше за декорация, целта й бе да заслепява. Очите му обаче оставаха присвити и лукави, докато разговаряше с този или онзи, или, в много случаи, не продумваше.

Хунияди бе притиснат в ъгъла, хванат в капан зад непроходима стена от рокли. Лада не му завиждаше. Той бе вдовец и най-могъщият човек в страната. Фактът, че нямаше титла, бледнееше пред богатството му. На Лада й се искаше той да успее да се освободи от капана, за да могат да поговорят, без значение за какво. Той бе единственият й съюзник тук, а в момента тя имаше чувството, че със същия успех би могла да е дошла сама.

Отнякъде се появи Николае. Беше успял да си набави дрехи, които бяха достатъчно хубави, за да му осигурят достъп до залата. Тя нямаше представа как и откъде ги е намерил, не я и интересуваше. Зарадва се, че е дошъл.

— Трябва да танцуваш. Или поне да заговориш някого — каза той.

Лада поклати глава.

— Няма смисъл. Тук съм като прасе в рокля и ако си отворя устата, всички ще разберат, че не ми е мястото сред тях.

— Аз всъщност видях няколко прасета в рокли по пътя насам. Никое не допуснаха да влезе. Ти определено се справяш по-добре от тях.

Клатейки глава, Лада остави Николае да я поведе към центъра на залата.

— Виж, никой не говори с краля — той я бутна напред. — Поговори с него.

— Никой не говори с него, защото той е никой. Напразно му се заклех във вярност.

Нещо в гласа на Лада трябва да бе предупредило Николае, защото той веднага се обърна на пети, принуди и нея да се обърне, и я изведе от тронната зала в мразовития нощен въздух на двора. Усмихваше се и кимаше на всички, покрай които минаваха, преди да я изведе с бърза стъпка през портата. Минаха под моста и Лада се облегна тежко на една каменна колона.

— Паднах на колене и се заклех във вярност на друг крал — чужд крал — напразно, Николае. Той няма да ми помогне да си върна трона. Той дори собствената си корона не може да вземе. Какво постигнах?

Николае взе ръцете й в своите.

— Правиш каквото се налага. Същото, което върши и малкият фанатик — създава съюзи и подписва договори, които струват по-малко от хартията, на която са написани. Брат ти щеше да постъпи по същия начин. Ти трябва да оцелееш и Унгария те прие в обятията си. Възползвай се. Хунияди е силен съюзник. Въпреки усилията ти, той наистина се привърза към теб. Това, че си тук, е хубаво. Със сигурност е по-хубаво, отколкото да се криеш в гората и да се заяждаш с Трансилвания.

— Но не е това, за което дойдохме.

Николае сви рамене и затропа с крака, за да ги постопли.

— Аз дойдох, за да се отърва от османците. Всички затова дойдохме. Ти ни даде тази възможност.

— Матей ме е шпионирал — каза тя. Не беше казала на никого — пазеше разкритието за себе си от срам, гняв и може би известна вина за смъртта му. — Докладвал е на Мехмед.

Николае тихо промълви проклятие. Дъхът му се кълбеше в нощния въздух.

— Значи, Матей е бил глупак. Ще държа всички под око. Но ето какво ще ти кажа: ти вече направи много за нас. Положението ни в момента е добро. Биеш се редом с Хунияди. Чужди крале приемат клетвата ги за вярност. Хората ти те уважават и са ти верни — той се усмихна. — Не е малко за едно влашко драконче.

Лада разбираше, че той се опитва да й помогне и се радваше, че хората й са доволни. Беше ги спасила от робство. Беше ги предвождала в успешни битки. Беше спечелила уважението на един от най-великите хора за времето си.

Тя се взираше невиждащо в мрака на нощта. Унгарска нощ. Не влашка.

Това не беше достатъчно.

Никога нямаше да бъде достатъчно.