Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (43)

43

25–26 май

Мислиш ли, че ще се оправи? — попита Раду, без да спира да крачи нервно напред-назад. Беше довлякъл Киприян до дома му. Макар да не изглеждаше да е пострадал от видими наранявания, едно порязване на челото му още кървеше и той все още не бе дошъл в съзнание.

— Времето ще покаже. — Назира доизчисти кръвта. Погледна Раду с тревога, която почти успя да превърне пълните й устни в тънка черта. — Седни. Няма да го събудиш, като се тревожиш.

Раду се тръшна в един стол и скри лицето си в ръце.

— Знам, че намазахме дръжките на носилката. Но после иконата отказа да се вдигне от земята, а после дойде и бурята. Никога не съм виждал толкова яростна буря. Извадиха Пътеводителката, за да им посочи пътя, а вместо това бурята ги разпръсна и отнесе някои.

— Този град започва да ти влияе, Раду. И ти вече виждаш знаци във всичко.

Раду кимна, разтърка очи и се облегна назад.

— Знам. Жал ми е за тях. Да виждаш собствената си гибел отразена във всичко наоколо — в луната, във времето, в движението на земята дори — чудя се как градът още не се е опразнил. Защо не си тръгват?

Назира се усмихна тъжно.

— Убедих Елена да замине. Знам, че нямаше смисъл да продължавам да поддържам връзка с нея, но беше толкова тъжна и объркана. Дадох й последните ни пари. Вчера отиде в Галата, където има роднини, и те ще й помогнат да стигне до Атина.

— Добре си направила.

Вратата се отвори и се появи Валентин с купа с вода и чисти парцали. Назира ги взе. Раду вдигна ръка, за да спре Валентин.

— Имаш ли семейство в града?

Валентин поклати глава.

— Родителите ми умряха преди две години. И сестра ми също.

— Лели? Чичовци?

— Не, господарю.

— А извън града? Имаш ли къде да отидеш?

Валентин изправи гръб и изпъчи гърди.

— Не, господарю, а и да имах къде да отида, нямаше да го направя. Работата ми е да служа на Киприян и ще остана с него до края.

— Ами ако се наложи да пратя писмо на сестра ми в Унгария? Писмо, което мога да пратя само по човек, на когото имам пълно доверие?

Валентин се усмихна. Изражението му бе твърде мъдро и твърде изморено за момче на неговата възраст.

— Тогава ще кажа, че подозирам как искате да ме подмамите, освен това съм чувал за сестра ви и предпочитам да рискувам да остана тук.

Раду се засмя, шокиран колко много знае момчето.

— Добре тогава. Но ми обещай едно: ако градът започне да пада, направи всичко възможно да се измъкнеш. Разбираш ли? И ако мен ме няма, помогни на Назира и Киприян да се измъкнат.

Валентин се изпъчи още повече и кимна, изпълнен с достойнство.

— Ще ги защитавам с живота си.

— Добро момче.

Валентин излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Киприян простена. Раду се втурна към леглото му.

— Киприян? Чуваш ли ме?

Киприян опита да вдигне ръка към главата си, стиснал очи.

— Раду?

— Да! В безопасност си, у дома.

— Мисля… — изграчи той, но гласът му пресекна.

— Ще ти донеса нещо за пиене! — Назира излезе забързана от стаята.

Киприян преглътна, без да отваря очи.

— Мисля, че градът ми падна на главата.

Раду се засмя от облекчение.

— Така е. Но вие византийците имате забележително твърди глави.

Киприян поотвори очи и погледна Раду.

— Раду! Ти си тук!

— Да. Тук съм.

Киприян вдигна ръка и я размаха във въздуха. Раду я хвана.

— Аз се върнах за теб — очите на Киприян отново се затвориха.

— Не — нежно каза Раду. — Аз не пострадах. Доведох те у дома. Помниш ли?

Киприян поклати глава и лицето му се сгърчи от болка. От устата му се отрони стон. После той отново отвори очи.

— Не, върнах се в Одрин за теб.

Ами ако ударът бе увредих мозъка на Киприян трайно?

— Не сме в Одрин. В Константинопол сме.

— Знам това — сряза го Киприян и извъртя очи. — Съвсем си се объркал.

Раду се опита да не се усмихва.

Прав си, аз съм обърканият.

— Тогава не разменихме и една дума, но лицето ти… Погледът, който си размени с него, когато видяхме книгата… Не можех да спра да мисля за теб.

— Книгата, която поднесохме на султана. И разбра колко е смешна. Книга за змея. Така ми се искаше да мога да се разсмея заедно с теб. Още тогава знаех, че имаш прекрасен смях. Той не искаше да ме пуска обратно.

Раду затършува из паметта си, опитвайки се да разбере за какво говори Киприян. Книги и змейове? Тогава споменът се появи. Миналата година. Пратениците от Константинопол, след като Мехмед седна на стола. Тогава Раду бе видял Киприян за първи път. Когато Киприян бе безименен посланик, донесъл книга за свети Георги и змея като подарък за султана Раду също си спомняше този момент съвсем ясно. Стряскащата тръпка, която бе изпитал, щом срещна ясните сиви очи на Киприян и зърна скритият в тях смях.

— Кои не е искал да те пуска обратно в Одрин? — попита изведнъж силно заинтригуван от разговора.

— Чичо ми. Твърде опасно било. Аз обаче настоях. Исках да говоря с теб.

Сърцето на Раду ускори ритъм.

— За да ме помолиш да дойда тук и да ви дам информация за Мехмед?

— Не — гласът на Киприян стана тих и далечен. — Просто исках да говоря с теб. Да чуя смеха ти — Той се усмихна, вдигна хванатите им ръце и ги доближи до бузата на Раду. Раду се наведе и остави пръстите на Киприян да го докоснат леко. Бяха студени, но допирът им беше огнен.

— За нищо не съжалявам — измърмори Киприян и по лицето му се разля покоят на съня.

Вратата се затвори с изщракване и Раду вдигна гузно глава.

— Ох, съпруже — въздъхна Назира, която бе влязла незабелязано и Раду не знаеше откога стои там. — Заради теб съм почти готова да повярвам, че има съдба. Твоята е толкова злощастна.

Тя сложи на масата купа с бульон и чаша с вино, разредено с вода. Оправи завивката на Киприян и коленичи на леглото от другата му страна. Вдигна поглед към Раду.

— Първо мъж, който няма сърце, което да ти отдаде, а сега мъж, който никога не бива да научи истината за теб.

Раду се изправи. Сърцето му все още блъскаше в гърдите, бузите му бяха зачервени.

— Аз… Той… Аз не…

Назира погледна нежно Киприян и отметна кичур коса от челото му.

— Подозирах го, но се надявах да съм сбъркала. Струваше ми се твърде жестока, твърде абсурдна ирония.

— Знаеш, че съм верен на Мехмед!

Лицето на Назира помръкна по-бързо от небето преди бурята.

— Не му дължиш нищо, освен тази вярност. Определено не му дължиш любовта си. При други обстоятелства бих се радвала, че сърцето ти се е обърнало в друга посока. Но това… — тя сведе глава и скри лице от него. — О, Раду. Какво ще правим?

В далечината заби камбана. Ударите й напяваха: Гибел, гибел, гибел.

 

 

Раду не можеше да остане до леглото на Киприян. Обикаля улиците, докато падна нощта. Бурята бе свършила така внезапно, както бе започнала, и облаците се бяха спуснали над земята. Въздухът бе неподвижен, мъртъв, градът бе сякаш обвит в саван от мъгла.

С падането на нощта мъглата се сгъсти, затъмни светлините и градът заприлича на пещера. Раду бе тръгнал да се връща, когато викове „Пожар! Пожар!“ пробиха мъглата. Той се обърна и се затича в посоката, от която идваха, питайки се дали това е то, дали стената най-сетне е паднала. Вместо това видя на покрива на Света София да блещука светлина.

Ужасен, той хукна към църквата, но направи само няколко крачки и спря. Не беше пожар. Светлината танцуваше и подскачаше по покрива, но цветът й не беше подходящ — бе по-скоро синьо-бяла, вместо жълта. Нямаше и пушек. Раду гледаше омаян как светлината се събира около най-високия шпил и как се изстрелва към небето.

Той остана на място вцепенен, премигвайки в мрака. Пред очите му още грееше остатъчният образ на светлината. Никога не бе виждал нещо подобно и не бе чувал за него. Или пък беше. Бог не се ли беше явил на Мойсей като огън? Облак през деня — като гъстата мъгла — и огнен стълб през нощта.

Раду не можеше да диша, не можеше да осмисли какво е видял. Защото единственият начин, по който можеше да го обясни, бе, че е видял Божия дух. И това значеше, че Бог е изоставил Константинопол.

Но огънят бе излетял в небето, а не към лагера на османците. Може би всичките тези молитви се бяха неутрализирали взаимно. Сега бяха останали само хора срещу хора.

Прав беше Бог да ги остави. Ако някой беше избрал милостта и разума пред упоритостта, всички тези изгубени животи щяха да бъдат пощадени. Стига Мехмед да беше оставил града да продължи да умира бавно от естествена смърт, вместо да го завладява. Стига Константин да се беше предал пред несъществуващите си шансове за успех и да беше избрал да спаси народа вместо гордостта си.

Раду беше толкова ядосан и на двамата. В главата му се прескачаха всякакви варианти. Да убие Константин, както бе планирал. Това щеше да накара Константинопол да се предаде.

Да се възползва от доверието на Мехмед и да прати съобщение в лагера на османците, че Хунияди е на път с цяла армия, пратена от папата. Това щеше да наклони везните срещу Мехмед и щеше да го принуди да приеме нов мирен договор.

И двата варианта предполагаха по-голямо предателство, отколкото Раду бе в състояние да извърши, и това го правеше точно толкова виновен, колкото императора или султана. Не можеше да вземе трудното решение, не можеше да разреши проблема, който те отказваха да решат.

Раду вървеше изгубен в нощта. Тя потъваше в него, задаваше му въпроси, не спираше да му шепне. Раду съжаляваше повече, отколкото бе вярвал, че е възможно. По някое време през изминалите няколко месеца бе заобичал този странен, суеверен, измъчен град. По някое време през изминалите месеци се бе влюбил в мъжа, който ги беше довел тук.

Но краят наближаваше. Ако Мехмед не превземеше града, с него бе свършено. Халил щеше да се погрижи за това. Още мюсюлмани щяха да умрат в кръстоносни походи, както семейството на Фатима. А градът все някога щеше да падне. Но ако Раду помогнеше градът да падне сега, щеше да спаси Мехмед. Раду щеше да може да застане до него и да гледа бъдещето, което Мехмед щеше да създаде.

Лада бе презирала Раду, защото той винаги избираше Мехмед. Назира му бе казала, че не дължи на Мехмед любовта си.

Но той дължеше на Мехмед живота си. Мехмед бе единственият човек, способен да сбъдне съдбата, описана от Пророка, мир нему.

Той си беше представял Константинопол, бе искал да го превземе за Мехмед. Тогава всичко бе изглеждало толкова просто и ясно. Сега Раду бе узнал истинската цена на нещата, бе видял мрачните ужаси, изпълващи пространството между това да поискаш нещо и това да го получиш.

Той бе желал Мехмед по начин, по който нямаше надежда да го получи и това бавно бе подкопавало устоите му.

Какво му оставаше тогава?

Раду затвори очи и си спомни светлината. Бог може и да беше изоставил града, но Раду никога нямаше да изостави своя Бог. Константинопол, такъв, какъвто беше, винаги щеше да бъде заплаха за исляма, привличайки кръстоносни походи, дестабилизиращи Османската империя.

Някои животи са по-ценни от други, бе казала Лада. Тогава той се бе питал кога ли везните ще се наклонят срещу тях, беше я сметнал за чудовище, щом смята, че техният живот е по-ценен от всички други. Но самият той смяташе живота на Мехмед за по-ценен от всички останали. Смяташе Назира за по-ценна от всеки един невинен жител на града. А ако трябваше да признае дори пред себе си колко ценен бе за него Киприян, сам щеше да разбие сърцето си.

Грешно беше така да се измерват животи, да се претеглят, сякаш са пари, които човек може да изхарчи или спести. Той копнееше да се освободи от всичко това, да живее сред хора, които да смята за братя, да не вижда в никого враг.

Но изборът бе направен. Той тръгна към Света София, за да намери Амал. Щеше да направи всичко по силите си, за да даде Константинопол на Мехмед, на единствения истински Бог, и щеше да остави сърцето си да се разбие или да спре, след като всичко свърши.