Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (9)

9

Март

В пристанищния град Бурса имаше празник. Навсякъде се вееха панделки, плющяха на вятъра, който духаше неспирно откъм Мраморно море по улиците на града. Чуваше се смехът на деца, които се стрелкаха из тълпата. Търговци хвалеха стоката си — най-вече храна и най-вече риба, — надвиквайки шума на тълпата.

Раду се остави тази тълпа да ги повлече. Назира посочи девойка, която носеше на ръце едва проходило дете, голямо почти колкото нея. Детето успя да се отскубне от ръцете й. Момичето го стисна за ръката и го повлече решително напред.

— Липсва ли ти сестра ти, като я гледаш? — попита Назира.

Раду поклати глава.

— Лада никога не би се отнесла толкова нежно към мен.

— Ще ми се да я бях опознала по-добре.

— Не, не ти се ще.

Назира спря и се вгледа в очите на Раду.

— Напротив, ще ми се. Защото тя е важна за теб, а ти си важен за мен, което прави и нея важна за мен.

Раду отказа да се съгласи, че Лада е важна за него. Опита се да не мисли за това, както и дали той бе важен за нея. Беше направил избора си. Отново.

— Няма да ти хареса. А и тя няма да хареса теб.

Назира изсумтя и вирна нос високомерно.

— Всички ме харесват. А това, че ти не си успял да накараш страховитата си сестра да се държи прилично, не значи, че и аз бих се справила толкова зле с нея. Аз съм най-симпатичното същество на света. Или може би не си чул за това?

Раду се засмя, хвана я за ръката и забърза пред открилата се пролука в тълпата на площада.

— Чух и получих множество доказателства в подкрепа на тези слухове.

След като спряха на няколко места, за да си купи Назира панделки, които да развява, двамата стигнаха пристанището. Отне им известно време да си намерят място, откъдето да гледат, но хората им правеха път, щом видеха скъпите им дрехи. Раду все още се обличаше като безгрижен царедворец, в ярки цветове и накичен с всички бижута, които притежаваше. Назира носеше аристократизма си с лекотата на родена благородничка.

Денят бе слънчев, вятърът разсейваше топлината. Слънчевите лъчи проблясваха по морските вълни, малки вълнички миеха пристана, на който бяха застанали Раду и Назира.

Отпред се поклащаха корабите на Раду. Е, корабите на империята. Но Раду изпита прилив на гордост, когато ги видя. Беше ходил в корабостроителницата под предлог, че скоро тръгва към селското си имение. Сюлейман бе амбициозен, но практичен. Под негово ръководство всичко се движеше по план. И сега пред тях стояха плодовете на труда им.

Гледката беше величествена.

Назира сочеше различните кораби.

— Три от големите! Как се казват?

— Галери. Най-големите кораби, които империята някога е притежавала, всичките чисто нови.

— А тези петте по-малки?

— И те са галери. Три са по-стари, две са нови.

Назира изсумтя недоволно.

— Би трябвало да проявят малко повече изобретателност с имената. Големи галери и средни галери. Ами малките, които плават между тях?

Раду се засмя.

— Ще се разочароваш.

— Галери?

— Да.

Тя смръщи ядно вежди.

— Трябваше някой да се посъветва с мен. И все пак е изумително! Виж ги само! Как понася водата цялата тази тежест? О! Движат се.

Разпънаха платната. Макар корабите да бяха твърде далеч, за да може Раду да види палубите, той знаеше, че моряците, без да губят секунда, завързват разни неща и наместват платната, за да хванат вятъра. Гребците сигурно седяха в редици по пейките си и държаха дългите, тежки гребла, които служеха за движение по реките.

Корабите танцуваха по водата, пореха вълните и се плъзгаха отгоре им, в зависимост от размерите си. Винаги щом някой кораб извършеше особено изкусна маневра, тълпата надаваше радостни възгласи. След няколко минути всички галери се наредиха близо до брега и спряха — достатъчно близо, за да виждат зрителите дейността, кипяща по палубите. И после оръдията гръмнаха навътре в морето.

Макар корабите да не бяха построени така, че да издържат тежестта на прекалено много оръдия, звукът бе силен и впечатляващ. Стреснати бебета и деца се разплакаха. Всички останали заръкопляскаха и развяха панделки във въздуха. Никога досега Османската империя не бе имала подобен флот. Никога досега никой на пристанището не бе виждал подобна демонстрация на сила.

Раду се усмихна, защото знаеше истината: това бе само половината от флота. Другата половина бе скрита в една корабостроителница в рядко посещавана част на една от реките, вливащи се в Мраморно море.

— Ето го — тихият глас на Назира проряза шумотевицата. Раду се обърна и видя Мехмед, застанал на балкон. Беше облечен в най-тъмно пурпурно, с червена чалма и ослепително бял плащ. Назира и Раду не бяха единствените, които го забелязаха. Много от хората в тълпата се обърнаха към балкона, за да го приветстват с викове и размахани панделки. Раду бе прекалено далеч, за да го види добре, но му се стори, че Мехмед се усмихва.

Раду се престори, че тази усмивка е за него и се присъедини към приветствените викове.

— Трябва по-често да пътуваме заедно — каза Назира и се облегна на седалката, в колата, която ги отнасяше от Бурса. — Фатима не обича да посещава нови места. Едва я убедих да остане в Одрин толкова време. Тя обича познатите неща, рутината — Назира се усмихна нежно. — За щастие, свикна с къщата. Стига да не й се налага да излиза навън сред хората.

— Не знаех, че й е трудно да е сред хора — Раду гледаше пейзажа, точещ се покрай тях. Опитваше се да задържи щастието и гордостта, които бе изпитал, щом видя резултатите от труда си да танцуват по водата. И все пак в главата му се повтаряше една и съща сцена. Как вместо на пристанището с Назира, е до Мехмед на балкона. Как докато гледа триумфа на Радувите планове, Мехмед все повече се приближава до него. И как накрая ръцете им, една до друга, се докосват. Вместо да се отдръпне, Мехмед преплита пръсти с Раду и двамата стоят и гледат корабите заедно.

— Да — каза Назира, разсейвайки фантазията на Раду. Което беше добре. Тази фантазия бе отровна — Фатима не… Разбираш ли, когато е била малка, тя…

Назира се намръщи и млъкна за миг.

— Не мисля, че е редно аз да разказвам тази история.

— Разбирам — той хвана Назира за ръката — усещането беше съвсем различно от онова за ръката на Мехмед във въображението му. — Чудя се дали някой пораства, без да бъде пречупен. Аз определено не успях.

— О, моето детство беше великолепно! Родителите ни починаха, когато бях твърде малка, за да го разбера. Кумал се погрижи животът ми да е изпълнен с радости и обич. И после, когато открих, че Фатима споделя чувствата ми, животът ми се изпълни с още повече обич и радост. След това, когато се омъжих за теб, станах още по-щастлива. Понякога си мисля, че съм най-благословената жена на света. Моля се Аллах да ми даде възможност да се отплатя за всички добрини, които е направил за мен.

Бяха навлезли в града. Сградите се издигаха около тях като гости на празненство — познати до една, но криещи толкова тайни.

Раду стисна ръката на Назира.

— Няма за какво да се отплащаш. Животът ти е пълен с добрина, която привличаш, защото самата ти си добра.

Назира се засмя, после стана сериозна.

— Иска ми се да мога да направя нещо повече. Да бъда нещо повече. Може би някой ден… — тя сведе глава, поруменяла, и сложи ръка на корема си.

— Зле ли ти е? Твърде дълго седим в тази кола.

Бяха си тръгнали от Бурса по-рано от предвиденото. Бяха пристигнали в Одрин цял ден преди планираното. Раду веднага щеше да иде в леярната, за да провери как вървят работите на Урбана.

Назира вдигна глава и запремигва.

— Зле? Не. Не, добре съм. Раду, чудех се… — тя замлъкна и прехапа пухкавите си устни. — Би ли дошъл да вечеряш с нас, на специална семейна вечеря, следващата седмица?

Колата спря пред тясната уличка, която водеше към леярната. Раду целуна бързо Назира по бузата.

— Разбира се. Предай поздравите ми на Фатима.

— И ти моите на Урбана.

Раду се засмя.

— Урбана не я интересува изобщо, че й пращаш поздрави, освен ако не ги придружиш с допълнителни пратки бронз или нова пещ.

Макар Раду да не харесваше горещината в леярната, гледаше да идва колкото може по-често. Добре стана, че се бе прибрал по-рано. Урбана крещеше на унгарски по няколко объркани леяри. Раду се включи като преводач, макар да преведе само малка част от думите й. Не мислеше, че на работниците ще им бъде полезно да чуят, че са „по-безполезни от гниещите трупове на хиляда умрели псета“.

По-късно същия следобед той се облегна на входа на леярната и загледа малкия керван, който приближаваше. Урбана му беше казала, че чака доставка, но Раду не очакваше, че барутът ще достави старата жена, която видя да води кервана.

Тя слезе от каруцата си. Гърбът й бе извит като полумесец. Раду се опита да й помогне, но тя размаха ръка срещу него.

— Мога да се справя, млади глупако.

Леко обиден от презрението й, тъй като възрастните жени обикновено го обожаваха, той нареди на двама мъже да започнат да разтоварват буретата с барут. Жената внимателно наблюдаваше разтоварването. Зад нейната каруца спря друга. От нея скочи мъж, който се втурна да помага с разтоварването.

— Колко, майко? — извика той.

— Всичките — тя поклати глава. — Това магаре не може да запомни число по-голямо от три.

Раду се намръщи от проявената липса на майчинска нежност. Тя обърна критичния си поглед към него и огледа дрехите му. Напоследък се обличаше все в ярки, смели цветове, в контраст с начина, по който се чувстваше.

— Кой те сложи да отговаряш за толкова много барут? — попита тя.

Раду й отправи най-бляскавата си усмивка, но тя бързо се стопи. С тази жена от усмивки нямаше полза.

— Строим най-голямото оръдие в света. То ще може да срине стените на самия Вавилон.

Жената изпръхтя.

— Няма по-полезно нещо от въображаемо оръдие, способно да унищожи град, който вече не съществува. Виждам, че целия път, който изминах, целият ми труд е бил напразен. Някой ден някой ще поиска да направя още някоя глупост и най-сетне ще достигна предела си за глупости. Имам съпруг и трима синове, така че пределът ми е доста висок, но дори аз не мога да изтърпя всичко. В този ден ще последва експлозия толкова силна, че ще срине стените на всички съществуващи градове на света.

Раду пристъпи от крак на крак и му се прииска мъжете, които разтоварваха, да побързат, за да си тръгне тази ужасна жена.

— Ти не си турчин — каза тя.

Раду поклати глава.

— Румънец съм.

Тя кимна и поглади няколкото дълги бели косъма на брадичката си.

— Не са много румънците в империята. Прекалено са глупави, за да има полза от тях. Но преди няколко години срещнах една свястна от вашите. Направи ми впечатление. Запомних я.

Шокът разтърси Раду като оръдеен залп.

— Жена?

— Злобна малка кучка — жената се усмихна нежно — емоция, която изглеждаше необичайно на лицето й — Хитра като лисица. Беше… Хм, къде беше? Забравила съм.

— Амасия — меко каза Раду.

— Точно така. Познаваш ли я?

— Лада. Сестра ми.

Погледът на жената стана още по-критичен, докато го оглеждаше отгоре до долу.

— Не приличате на брат и сестра.

Раду се усмихна нервно.

— Наясно съм.

— Е, както и да е. Все се питам какво ли би могла да постигне с този ярък, свиреп ум. А и онези мъже, които я следваха, без да задават въпроси. Накара ме да се чувствам по-млада.

В гърдите на Раду се появи искрица нежност. Странно беше да разговаря с някого, който бе познавал Лада и й се бе възхищавал. Не по начина, по който й се възхищаваше Мехмед. Това никога не би предизвикало радост у Раду. Но от спомените на тази престаряла жена на Раду му стана мъчно за сестра му.

— Къде е сега? — попита жената.

— Мисля, че в Унгария.

— И какво прави там?

— Кой знае.

— Е, каквото и да прави, нещата няма да свършат добре за никой, който й се изпречи на пътя. Светът накрая ще я унищожи. Твърде силните искри водят до експлозии — тя потупа едно буре с барут, останало в каруцата. — Но твоята сестра ще унищожи всичко, което успее, преди да се предаде.

Зловещото предсказание на старицата стегна Раду като твърде тясна яка.

— Може би ще открие баланс.

— Не. Ще загине в пламъци и кръв — жената се усмихна с обич. — Ако й пишеш, предай й поздрави от Тохин. — После нещо привлече вниманието й и тя кресна на сина си — Тимур! Провери ли как ги подреждат?

— Да, майко — отвърна Тимур.

Тохин закрачи тежко към склада. Тимур поклати глава и се усмихна измъчено на Раду.

— Имам три деца, а тя, ако можеше, още щеше да ме облича. Знаеш какви са майките.

Ответната усмивка на Раду бе автоматична. Всъщност той не знаеше какви са майките. Но знаеше какво е някой да се грижи за теб. Взря се в останалите бурета и се замисли. Лада се бе заиграла с огъня, щом се бе присъединила към Хунияди. Може би го уважаваше, но той никога не бе проявявал милост към семейството им. Кой знае каква бе причината да я приеме?

Раду се бе почувствал поласкан и ядосан, когато тя го помоли да отиде при нея. Но може би бе по-редно да се уплаши. Ако Лада молеше за помощ, значи без съмнение стоеше на ръба на разрухата и унищожението, които старицата бе предрекла. И макар, докато растяха, тя никога да не бе молила Раду за помощ, той й бе помагал. Беше изгладил острите й ръбове, беше успявал с приказки да им спести неприятности, които тя би приветствала. Може би… може би тя винаги се бе нуждаела от него. А той винаги избираше Мехмед.

Някой извика името му и той побърза да се върне към изпълнението на дълга си.

Дълг към Аллах. Дълг към Османската империя. Дълг към Мехмед. На Лада щеше да й се наложи да се справи сама. На нея той не дължеше нищо.

Въпреки това, мисълта за вината, която щеше да носи, ако тя загинеше без неговата помощ, полепна по кожата му като сянка.