Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (22)

22

Началото на април

Мехмед лежеше толкова отпуснато, че изглеждаше като различен човек. Лада се зачуди… Не, тя за нищо нямаше да се чуди. Нямаше да мисли за нищо. Ако той можеше да съществува в това пространство така, сякаш не изпитваше нужда от нищо друго, освен онова, което току-що беше получил, значи и тя можеше.

Това продължи около две минути. Тя се загърчи, за да го отблъсне от себе си.

— Винаги ли се потиш толкова?

Той се засмя, притисна я към себе си и потърка нос в шията й. Ръката му намери друго местенце.

— Искаш ли теб да накарам да се потиш толкова?

Тя изпищя, от възторг и от шока, предизвикан от палавите му пръсти, и го бутна. Преди да осъзнае грешката си с вдигането на шум, входът на шатрата се вдигна и вътре нахлуха двама еничари. Мехмед се претърколи така, че Лада да остане скрита зад него.

— Излезте — каза Мехмед със студен, заповеден тон, толкова различен от тона, с който бе говорил допреди няколко секунди.

— Чухме…

— Излезте.

Еничарите се поклониха. Единият се спря.

— Повелителю, получихме доклад за сблъсъци с войниците на Хунияди на сръбско-унгарската граница.

— Доклади, които могат да почакат до сутринта! Не влизайте отново, каквото и да стане.

Еничарите почти се строполиха на земята в бързината си да се поклонят и да излязат възможно най-бързо.

Лада се подпря на лакът и дръпна одеялото върху голите си гърди.

— Значи водиш войска?

Мехмед се опита да я дръпне към себе си.

— Така пускаш студа под одеялото.

Тя се отдръпна още повече.

— Защо имаш войска на унгарската граница?

В гласа на Мехмед прозвуча подчертана хладина, от която косъмчетата по врата на Лада настръхнаха.

— За да напомня на Хунияди, че е нужен в Унгария.

— Но аз го убедих да не отива в Константинопол. Казах ти, че съм го убедила. Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам! Но не мога да поемам никакви рискове. Просто се погрижих да няма изненади, това е.

Имаше логика, помисли си Лада. Но това, че той смяташе за нужно да върши нещо, за което тя вече се бе погрижила, я разтревожи. А и се притесняваше за безопасността на Хунияди. Той бе сред малкото хора в живота на Лада, които тя смяташе за членове на семейството си.

Семейство. Лада дори не се бе сетила да попита за Раду.

— Къде е Раду? Тук ли е?

Не беше дошъл в замъка с пратениците, но Раду винаги бе там, където е Мехмед.

Мехмед спря да се опитва да я дръпне обратно в леглото. Изтегна се по гръб и опря ръка на челото си, сякаш се бе уморил.

— Не, Раду не дойде.

— Не е дошъл — повтори тя монотонно, шокирана и разочарована. Тя се нуждаеше от брат си. Той можеше да се справя с хора като болярите. Хунияди се бе оказал прав — тя не разполагаше с оръжията за този вид битки. А Раду ги имаше. Как смееше отново да я отхвърля.

— Каза ли защо?

Мехмед поклати глава.

— И къде е сега?

Кое бе толкова важно, че да не може да дойде при Лада и Мехмед?

Мехмед сви рамене. Избягваше отговора. Тя сграбчи ръката, положена върху главата му, и я дръпна надолу, за да не може да крие изражението си от нея.

— Къде е брат ми, Мехмед?

Той вдигна поглед към тавана.

— В Константинопол.

— Започнала ли е обсадата?

Обсадата бе започнала, а Мехмед бе тук. С нея. По тялото й плъзна топлина от радост — най-сетне бе станала по-важна от проклетия град.

— Не.

Радостта изчезна, заменена от студ.

— Тогава какво прави Раду в Константинопол? Да не си го направил посланик? Знаеш колко е опасно!

— Трябваше ми някой вътре в града.

Лада седна, одеялото се свлече. Той не бе отговорил на въпроса й дали Раду е станал посланик. Беше го избегнал с нещо, което бе прозвучало като отговор, но очевидно не беше. Значи не бе станал посланик.

— Изпратил си го да шпионира.

— Трябваше ми някой, на когото имам пълно доверие.

— Не ме интересува какво ти е трябвало! Той трябваше да е тук, с мен! Или поне до теб по време на обсадата, където без съмнение ще е в пълна безопасност.

Мехмед също седна в леглото. Очите му проблеснаха заплашително.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че там, където си ти, ще бъде най-безопасното място по време на обсадата. И мястото, на което трябва да бъде брат ми. Как можа да го изложиш на такава опасност?

— Това бе най-доброто решение.

— За него или за теб?

— За империята.

— А, за империята! Е, това оправя нещата.

Лада отметна завивката и стана от леглото. Започна да навлича разхвърляните си наоколо дрехи.

— Раду ще се оправи. По-умен е и е по-силен, отколкото ти някога си му признавала — каза Мехмед.

Лада опря пръст в голите му гърди.

— Не смей да ми казваш, че познаваш брат ми по-добре от мен.

Мехмед се засмя.

— Но това е факт.

Думите, за които тя знаеше, че ще съжалява до края на живота си, спряха на върха на езика и. Ако Мехмед не знаеше за чувствата на Раду към него, нямаше да го научи от нея.

— Искаш прекалено много от него.

— Искам само неща, които той е готов да направи.

— Значи аз го познавам по-добре, глупак такъв. Раду би направил всичко за теб.

Мехмед извърна поглед, а по бузите му се разля гъста червенина.

— Ти знаеш… — Лада присви очи и те заприличаха на цепки. Стисна юмруци така силно, че я заболяха. — Знаеш, че е влюбен в теб.

Мехмед наклони глава настрани, сякаш искаше да издуха прашинка от рамото си.

— Брат ти е много важен за мен.

— Но никога няма да бъде толкова важен за теб, колкото си ти за него. Мехмед, освободи го. Трябва да го освободиш от напразните надежди, които храни.

Той поклати глава.

— Не мога. Раду ми е близък. А и се нуждая от него.

— Но ти никога няма да го обичаш така, както те обича той.

Мехмед се изправи и протегна ръце към свитите юмруци на Лада.

— Как бих могъл? Аз обичам теб.

Лада затвори очи под ударите, които й нанесоха тези думи. Раду сякаш присъстваше като призрак в шатрата, дишаше с повея на вятъра, който облъхна врата й. Тя имаше онова, което той искаше, а дори не знаеше какво да прави с него.

— Върни го обратно. Иначе може да умре.

Мехмед пусна ръцете й.

— Нямам по-добре подготвен човек за тази задача. Има риск, да. Но това е приемлив риск. Той е запознат с опасностите и се съгласи да изпълни задачата. И за него Константинопол е важен, колкото за мен.

Лада се изсмя грубо — звукът бе приличен на лай.

— Нищо на земята не толкова важно за никого, колкото този проклет град за теб.

— Влашко е толкова важно за теб.

— Защото тази земя е моя! Ти какво право имаш да искаш Константинопол до такава степен, че да рискуваш живота на Раду за него?

Мехмед поклати глава. Седна на ръба на леглото с превити рамене и прокара пръсти през косата си.

— Обещавам ти, че Раду ще си тръгне от града невредим. И всички ще се съберем отново.

— Не можеш да ми обещаваш това. И как точно ще се съберем? Той винаги ще избира твоята страна пред моята.

— Не и ако моята страна е и твоя — той вдигна глава към нея, усмихнат, макар че под очите му се бях събрали сенки от изтощение. — Не мога да се справя сам. Права беше, когато си тръгна. Тогава не осъзнавах стойността ти и щях да те оставя у дома, докато воювам. Но сега знам всичко.

Усмивката му стана по-нежна.

— И ти знаеш всичко. Трябва да дойдеш с мен. Искам да дойдеш с мен. Изправи се редом с мен пред стените на града. Помогни ми да изпълня предопределението си. И после… управлявай. С мен. Като императрица на Рим.

Лада отстъпи назад, зашеметена.

— Императрица.

Все така гол, Мехмед се изправи пред нея, напълно открит и уязвим, протегнал напред ръце с обърнати нагоре длани.

— Завладей града с мен. Вземи короната. Вземи мен, Лада.

В съзнанието й изплува отдавна забравен спомен. Как Хюма, страховитата майка на Мехмед, й разказва историята на Теодора. Актриса, проститутка, жена без всякаква власт, която спечелила любовта на императора и станала императрица. Как спасила и него, и града, променяйки всичко според собствените си виждания как трябва да бъде, като разчитала единствено на себе си.

И на мъжа, който я обичал.

Можеше ли Лада да стане такава жена?

Но Мехмед не беше казал съимператор. Беше казал императрица. Консорт на императора, не пълновластна господарка. Като императрица тя все така щеше да дължи властта и положението си на мъж. А и Лада не беше долнопробна проститутка или актриса. Тя бе родена с правото да седне на трона.

— Ами Влашко?

— Забрави за Влашко! Защо да си войвода на една държавица без всякакво значение, когато можеш да застанеш начело на най-великата империя в света?

Тя отстъпи назад.

— Защо ако аз не управлявам Влашко, никой няма да го управлява.

Мехмед махна с ръка.

— Ще се погрижим за Влашко.

Лада бавно поклати глава. Предложението бе изкусително. Но тя бе стигнала толкова близо до Влашко. Усещаше, че родната й земя е близо, така, както бе усетила Мехмед. Не можеше да обърне гръб на родината си точно сега.

— Къде са войските? Мога… можем да обсъдим този въпрос по-късно. Когато седна на влашкия трон, а ти превземеш Константинопол, тогава… тогава не знам. Може би ще има начин да бъдем заедно. След като направим онова, което трябва.

Болката промени лицето на Мехмед, направи го по-младо, по-меко.

— Това ли е единствената причина, заради която дойде?

— Разбира се! — сопна му се Лада.

Уязвимото му изражение се промени — чертите му се изостриха, станаха властни. Той грабна нощната си риза и я навлече.

— Няма войски.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички войници са ми нужни, до последния. Не мога да пращам хора да разбунват държава, която вече е под мой контрол. Имам договор с княза.

Лада политна назад.

— Но успя да отделиш войска, която да тормози Хунияди. А нямаше нужда да го правиш. Можеше да ми се довериш и да дадеш тази войска на мен. Смяташе ли изобщо някога да ми дадеш войници? Имаше ли намерение да ми помогнеш?

— Аз ти помагам в момента! Ти си създадена за по-велики неща! С мен — той пристъпи към нея и тя вдигна ръце.

— Нито веднъж не ми писа. Нито веднъж, докато аз не писах на Раду, че съм спечелила доверието на Хунияди. Тогава видя възможност и ме използва. Заради теб предадох Хунияди.

Лада никога не се бе чувствала толкова малка и незначителна колкото в този момент. Беше изтъргувала добрината на Хунияди за едно нищо. Всичките й оправдания, всички опити да убеди себе си, че постъпва правилно, не значеха нищо. Оставаше си все така далече от влашкия трон, въпреки всички жертви.

— Ти ме измами.

— Направих ти услуга! Дори ако бях пратил войска, дори ако ти беше седнала на трона, никога не би успяла да го запазиш. Болярите никога не биха се подчинили на жена в ролята на княз. Забрави за тази заблуда, Лада. Тя ще те съсипе. Тръгни с мен. Бий се до мен. Само на теб бих поверил живота си — той посочи цепката в шатрата. — Без теб може да умра.

Лада вдигна вежда.

— Предполагам, че това е приемлив риск.

Мехмед вдигна ръце и закрачи напред-назад.

— Предлагам ти толкова повече. Предлагам ти света. Предлагам ти себе си — той посочи гневно леглото. — Преди няколко минути с радост ме приемаше.

— Това беше друго! Ти ми беше обещал войска!

Той попита, отвратен:

— Това просто размяна на услуги ли беше за теб?

Лада заби юмрук в корема му. Мехмед се присви и тя заговори право в ухото му.

— Никога не ми говори по този начин.

Но думите му бяха попаднали твърде близо до целта. Очите й се изпълниха с гневни сълзи. Тя не му бе продала тялото си. Обхвана я ненавист при мисълта как той бе допуснал, че е използвала тялото си, за да го манипулира. Но тя бе продала нещо — решимостта си да се върне трона със собствени усилия, както и доверието на Хунияди. И всичко това заради лъжливото обещание за няколкостотин войници.

Мехмед хвана ръката й и я притисна към бузата си.

— В каквото и да вярваш, знай, че направих всичко от любов. Обичам те. Винаги съм те обичал. Пак ли ще избереш Влашко?

Лада издърпа ръката си и си взе ножа от земята.

— Ти предаде брат ми, като се преструваше, че не знаеш за чувствата му. Предаде мен. Но аз никога няма да предам родината си — тя вдигна ножа и го насочи към него. — Ако някога стъпиш отново на влашка земя — на моята земя — ще те убия.

Без да му обърне внимание, когато той започна да вика името й, тя излезе от шатрата по пътя, по който бе влязла. Този път разрязаното място й се стори много по-дълбоко.