Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (6)

6

Януари

Пътят обратно след разпита на коменданта на Братов бе мразовит и самотен. Лада търсеше Матей и при всеки звук подскачаше и се обръщаше, решила, че се е появил.

Той не се появи.

Почти бе стигнала лагера — пламъците на огньовете в далечината обещаваха почивка и топлина, — когато от мрака вдясно долетя цвилене на кон. Тя се сниши, готова за бой, и се прокле за щедростта си към момиченцето, заради която бе останала само с един от трите ножа, с които бе тръгнала. Защо беше решила да даде нож на хлапето?

Дъщерята на Влашката земя си иска ножа.

Тя потръпна от далечния спомен. Баща й бе дал нож и той бе променил живота й. Лада можеше само да се надява, че и нейният подарък ще промени живота на момиченцето, защото не беше изключено самата Лада да загине заради този жест.

— Тихо, момчета — прошепна високо мъжки глас в нощта. Говореше на унгарски. — Май попаднахме на малък хищник. Много са опасни, когато ги приклещиш в ъгъла.

Лада приближи гръб към ствола на едно дърво наблизо, за да може поне да види какво й се готви. Мускулите й бяха схванати от студа. Тя размърда ръце енергично в опит да възстанови кръвообращението си.

Тогава чу някой да слиза от коня. Човекът дори не се опита да стъпва безшумно, докато я приближаваше. Приседна на земята достатъчно близо, че Лада да може да го види, но твърде далече за ръкопашен бой. Тя нямаше да хвърли последния си нож. Ако пропуснеше целта, щеше да остане без оръжие.

Мъжът с пъшкане вдигна един камък иззад гърба си и го хвърли настрани.

— Търсих те, Лада Дракула. Тормозиш трансилванците. Това е много нелюбезно.

Лада предизвикателно вдигна брадичка.

— Нищо не им дължа.

— Родена си тук.

— И сега ще умра тук, така ли?

Мъжът се изсмя и издърпа нещо от жилетката си. Лада се напрегна, но той се приведе напред и започна да удря два кремъка един в друг, докато праханта между тях не се запали. Той събра няколко съчки от замръзналата горска земя и ги натрупа върху праханта. Докато пламъците се разгаряха, лицето на врага й най-сетне се разкри. Това бе лицето на човека, накарал баща й да напусне Търговище, човекът, който го беше захвърлил в обятията на султана, където той бе изоставил децата си. Лицето на онзи, който после се бе върнал, за да убие баща й и по-големия й брат.

Лада се дръпна назад. Не отпусна хватката си върху ножа, но изпита известно облекчение, че онзи, който ще я довърши, не е непознат.

— Хунияди.

Кестенявата му коса блестеше в червено като пламъците на огъня. Имаше широко чело, гъсти вежди и нос, който носеше белезите от не едно и две счупвания. Не изглеждаше да е остарял, откакто Лада го бе видяла в тронната зала в Търговище. Сега беше на същата възраст, на която щеше да е баща й, ако Хунияди не го бе убил. Не беше честно Хунияди да остане непроменен, след като действията му бяха променили Лада по най-невероятни начини.

Хунияди кимна.

— Какви бели направи тази нощ?

Лада не видя причина да лъже.

— Палеж. Заплаха за убийство. Събиране на информация.

Хунияди въздъхна.

— Доста заета си била. Какво подпали?

— Катедралата.

Той се закашля от изненада.

— Аз платих за новия олтар.

— Лошо си си вложил парите.

Той изсумтя.

— Предполагам. Няколко години бях войвода на Трансилвания. Никога не съм се радвал толкова, колкото в деня, когато се освободих от тази длъжност. Саксонци — той поклати глава. Дъхът му, докато се смееше беззвучно, излиташе на облачета в нощния въздух. После той опря лакът на коляното си и се приведе настрани.

— Кажи ми, какво спечели с палежа на църквата?

Лада допря показалеца си до острието на ножа.

— Отвличане на вниманието, за да мога да си свърша работата. И задоволство.

— Хмм. Някак се съмнявам, че каквото и да е тук може да ти донесе задоволство. Знам, че си пратена да вземеш влашкия трон. Все още ли си в сговор със султана?

Лада завъртя ножа в ръка.

— Изглеждам ли като човек, който служи на османците?

— Значи не му пращаш съобщения къде си и какво правиш?

Лада бе доволна, че светлината на пламъците прикри червенината, плъзнала по лицето й от унижение. Да пише на Мехмед и да признае поражението си? Никога.

— Не.

— Но той знае какво правиш — Хунияди протегна към нея тънко снопче пергаменти. Листовете бяха изписани с паяжинен почерк. Единият им край бе изцапан с няколко големи петна мастило.

Лада примижа. Не беше мастило. Кръв беше.

— Открихме това у един ранен мъж, който те следеше. Писмо до султана с подробности за всичко, което правиш.

— Матей — каза Лада. Ето защо не я беше настигнал. Не бе успял. Тя прошепна нещо подобно на молитва на благодарност, доколкото бе способна да се моли, задето бе оставила Богдан в лагера. Изненада се от това колко се зарадва, че е в безопасност, но не се задълбочи в тази мисъл.

— Какво направихте с него?

— Опита се да се съпротивлява. Ние го убихме.

Лада кимна, вцепенена. Матей бе мъртъв. Ранен в Брашов, довършен от Хунияди. С писмо за Мехмед у себе си. Откога пращаше доклади за нея на Мехмед? Колко знаеше Мехмед? И на кого трябваше да се гневи най-много — на Мехмед, задето я шпионираше, на Матей, задето я бе предал, или на себе си, задето се бе доверила на Матей?

Или отново на себе си, задето бе насъбрала толкова отчайващи неуспехи, за които той да информира Мехмед?

От предателството му я заболя силно. Тя бе подбрала румънци именно защото бе решила, че и те като нея нямат търпение да прекъснат всички връзки с османците. Но, изглежда, гладът на Матей се бе оказал по-голям от способността на Лада да го задоволи.

— Не знаех, че поддържа връзка с Мехмед.

— И аз така си помислих, след като прочетох писмото. Значи не работиш за султана. Но го наричаш по име. Познаваш го, познаваш нрава му и тактиките му.

Казаното се стори на Лада опасно, но и обещаващо.

— По-добре от всеки други.

— В такъв случай имам още едно писмо за теб — Хунияди пусна писмото на Матей в огъня. Пръстите на Лада импулсивно се протегнаха към него. Искаше да знае как звучи животът й, докато го чете Мехмед. Но закъсня.

Хунияди пъхна ръка в жилетката си и извади сгънато писмо. Подхвърли го към Лада.

Тя го вдигна, объркана. Печатът бе счупен.

— Взехме го от турчин, който разпитваше за теб. От брат ти е — Хунияди говореше безгрижно, сякаш обсъждаха времето по време на вечеря. — Пита как се справяш и се бои за безопасността ти. Дори ти предлага да се върнеш в Одрин. Казва, че Мехмед организира най-великолепните празненства.

Лада изсумтя.

— Казва го само защото знае, че нищо не би ме отблъснало от Одрин повече от празненствата.

Въпреки всичко, Лада прибра писмото в ризата си, до сърцето. Под медальона, който Раду й бе дал. И той ли знаеше всичко? Нима всичките й унижения бяха станали публични?

Хунияди се изправи и протегна напред облечена в ръкавица ръка. Беше достатъчно близо, че Лада да успее да му нанесе удар. Едно бързо мушване с ножа и тя щеше да отмъсти за баща си. И за по-големия си брат Мирча. Кръв за кръв.

Заради предателството си, Матей щеше да остане неотмъстен.

— Ела — каза Хунияди. — Имам предложение за теб.

Ножът на Лада спря. Баща й бе загинал, докато правеше онова, което правеше винаги — бягаше, а пък Мирча, него Лада никога не го бе харесвала. Тя пое ръката на Хунияди.