Кирстен Уайт
На трона се възкачвам (14)

14

Началото на март

Лада не знаеше кое я изненада повече — това, че я бяха поканили да участва в съвета на приближените на Хунияди, или това, че не бяха поканили Матей.

Хунияди седеше начело на масата, заобиколен от неколцина мъже на негова възраст. В другия край на масата седяха двама свещеници. Столът до Хунияди бе празен. Той се изправи и направи знак на Лада да седне до него. Болката от невидимостта, която я бе мъчила цяла седмица след като положи клетва за вярност пред краля, изчезна, когато седна от дясната страна на Хунияди. Щом зае мястото си, Хунияди удари с юмрук по масата.

— Константинопол! — изрева той. — Градът отново е под заплаха. Може би най-голямата заплаха в историята му. Не можем да допуснем сърцето на християнството, Новият Рим, да падне в ръцете на неверниците. Ако Константинопол падне под мюсюлманската чума, кой ще ги спре да завземат целия свят?

Единият от свещениците закима енергично. Другият не помръдна. Неколцина от останалите изглеждаха съгласни с Хунияди, но други няколко се отдръпнаха от масата, сякаш се опитваха да се разграничат от темата на разговора.

— Какво предлагаш? — попита развълнуваният свещеник.

— Ще тръгнем на кръстоносен поход, както досега. Ще съберем праведни воини, докато не обградим стените като вълна от Божия гняв и завинаги ще удавим неверниците.

Другият свещеник се усмихна сухо.

— Струва ми се, че последният кръстоносен поход всъщност опустоши Константинопол.

Хунияди изсумтя и отхвърли думите му с махване на ръка.

— Италианци. Те нямат чест. Ако оставим мюсюлманите да превземат Константинопол, сърцето на православието, кой ще го последва? Трансилвания? Унгария? Отдавна стоим на пътя на ислямската експанзия към Европа. Като защитници на Христовата вяра не можем да пренебрегнем заплахата, надвиснала над Константинопол.

Лада слушаше и се опитваше да разбере позицията на Хунияди. Османската империя вече заобикаляше Константинопол. Ако градът паднеше, той щеше да се превърне в недостъпна столица на империята, но нямаше да доближи османците до Унгария или останалата Европа. Заплахата бе единствено духовна, не и физическа. Загубата на легендарния град щеше да подейства деморализиращо на всички, но нямаше да нанесе реални щети никому. Поне не и на Унгария.

— И преди сме се били срещу султан под твое командване — каза един от мъжете с лъскава, гола глава, но все още черна брада. — Бихме се с теб при Варна. И изгубихме. Изгубихме краля си. Унгария все още носи белезите от тази война и ще продължи, докато не си върнем короната. Защо да рискуваме всичко отново заради Константинопол?

— Не става дума за Константинопол. Става дума за християнството. Чу ли за свещеника, който поведе селяните — простите селяни! — срещу османците? Отблъснаха ги със силата на вярата си. Спечелиха решителна, шокираща победа, защото Иисус бе на тяхна страна.

— Да — каза плешивият мъж и отърка изморено лице. — И после свещеникът хвана чума, а повечето селяни замръзнаха до смърт.

Лада видя как Хунияди си подръпна брадата, как се опитваше да предаде собственото си възмущение на останалите. Той нямаше аргументи, осъзна тя. За него лично нямаше политическа изгода в Константинопол. Всъщност можеше да загуби всичко, което толкова се бе трудил да изгради за себе си и сина си.

Докато го слушаше как говори, как спори, Лада неволно се развълнува. В него гореше страст, в непоклатимото му убеждение, че Константинопол непременно трябваше да бъде опазен, имаше чар. Тя претегли всичко това срещу трескавото желание на Мехмед да завладее града. Знаеше, че други хора мислят, че той иска града, за да натрупа богатства — собствената му войска се лакомеше за легендарните съкровища на Константинопол, но не това движеше Мехмед. Той усещаше тежестта на едно предсказание, тежестта на собствения си бог на плещите си. Този товар нямаше да изчезне, докато не завладееше града или докато не паднеше мъртъв в опитите си да го завладее.

Лада се зачуди как оцелява светът, щом хора като Хунияди и Мехмед са на противоположни страни. А може би именно затова оцеляваше. Ако двамата служеха на една цел, тя не можеше да си представи никоя държава да устои на общата им мощ.

Всеки бог, и християнският, и мюсюлманският, си имаше предводители, които държаха противника на разстояние.

Тя на чия страна щеше да се озове? Можеше ли да се присъедини към Хунияди?

Можеше ли да тръгне срещу Мехмед?

Същата вечер Лада се разхождаше, придружавана от Щефан. Той нямаше кой знае какво за разказване, освен че майката на краля не харесваше Хунияди и се опитваше или да го свали от власт, или да се омъжи за него.

— Какво мислиш за Константинопол? — попита Лада, загледана през голите клони към притъмняващото небе.

— Хунияди няма достатъчно поддръжници, за да тръгне на война, но ще ги събере. Майката на краля го насърчава. Надява се, че той ще умре и така ще реши част от проблемите й. Затова ще се погрижи той да получи войниците и парите, от които се нуждае.

— Имах предвид теб самият. Какво мислиш? Какво мислят останалите? Ако поискам от тях да тръгнат с Хунияди и да защитят стените на града… Ще го направят ли?

Щефан дълго мълча. После вдигна рамене.

— Мисля, че да.

— Но това не е нашата цел. Не това ни сплотява.

— Целите се менят — каза той. — Ако ти поискаш, повечето ще тръгнат.

— А ти?

Призракът на усмивка наруши гладката безизразност на лицето му.

— Не зная.

Лада кимна и отново обърна лице към небето.

— Няма нищо. И аз не зная.

Два дни след съвета за Константинопол, Хунияди покани Лада на вечеря в замъка. Тя винаги се хранеше с хората си, което правеше поканата необичайна. Въпреки подозренията си, тя прие, но едва след като Хунияди обеща, че няма да се налага да се преоблича в рокля. Лада нямаше намерение отново да се подлага на това мъчение.

Тя влезе в трапезарията с гръб, изпънат като меч, и коса, прибрана под черна кърпа, в остро противоречие със сложните прически, възприети в унгарския двор.

Нямаше нужда да се притеснява от каквото и да е. С рокля или с панталони, с къдрици или с кърпа, тя си оставаше невидима.

Докато слугите поднасяха ястията, Лада се опита да се заслуша в разговорите, които се водеха около нея. Сътрапезниците й разговаряха за хора, които тя не познаваше, за проблеми, които не я засягаха. Тя не можеше нито да допринесе за разговора, нито дори да изпита удоволствие от него. Вместо това се умори от факта колко познато беше всичко. Със същите неща бе отраснала — клюки, думи и услуги в замяна на власт и сделки, в които аристократите нямаше да пожертват нищо, но щяха да пожънат всички ползи.

Понеже нямаше какво да предложи на никого, никой не й обръщаше внимание. Хунияди се справяше по-добре. Той като всички го харесваха, се надпреварваха да го молят да им разказва истории за военните си успехи. И все пак бе очевидно, че не е като тях. Той бе войник до мозъка на костите си и макар без съмнение да беше чаровен, в него имаше една грубовата прямота, която го отличаваше от всички останали около масата. Аристократите се отнасяха с него почтително, но с нотка на снизходителна надменност. Майката на краля, Елизабет, го караше да разказва история след история, всяка от които неизбежно стигаше до детството му.

Изведнъж Лада осъзна с взрив на гняв какво виждаше: Хунияди бе техният домашен любимец. Аристократите се радваха на постиженията му, те бяха повод за гордост, но никога нямаше да го приемат за един от тях. А Елизабет се стараеше никой да не забрави произхода му.

А Хунияди струваше повече от всеки лъскав безполезник в замъка.

Макар никога да не пиеше, докато беше на път към следващата битка или се връщаше от нея, сега Лада виждаше как изпразва чаша след чаша с вино. Тя видя, че е сбъркала, когато си бе помислила, че се справя по-добре от нея. Той бе нещастен. Когато вечерята приключи и гостите се разделиха на групички да си приказват, Хунияди няколко пъти предложи да танцуват. Лада го беше виждала да танцува — беше великолепен, и разбираше нуждата му да върши нещо с тялото си. Движението бе свобода. Но музиканти нямаше и всички посрещнаха предложението му със смях, сякаш бе шега.

Лада закрачи към него тежко и го хвана за лакътя.

— Трябва ми — сопна се тя на куртизанките, които замърсяваха въздуха с тежките си парфюми. Те се нацупиха и запротестираха лигаво, че не е довършил историята, която им разказваше, но щом Лада и Хунияди се отдалечиха, те запълниха пространството, сякаш той никога не бе стоял сред тях.

— Благодаря — каза Хунияди, който се олюляваше леко. — Тези хора са по-ужасяващи от отряд еничари.

— И много по-безмилостни.

Лада го поведе към вратата, но преди да излязат той спря с препъване и алкохолните пари за миг се вдигнаха от лицето му, заменени от усмивка на искрена радост.

— Матей!

Матей, чиято кестенява коса бе внимателно напомадена и сресана, за разлика от гривата на баща му, говореше с няколко мъже и сега спря за миг. Лада знаеше, че е чул Хунияди, но той отново заговори, сякаш не го беше чул.

— Матей!

Хунияди се запрепъва към него и сложи ръце на раменете на младежа. Ответната усмивка на Матей бе също така внимателно подбрана като прическата му.

— Татко.

— Матей, искам да се запознаеш с Лада Дракула — Хунияди се завъртя към нея и й показа Матей с неприкрита гордост. Матей каза нещо шепнешком с подигравателна физиономия, която накара Лада да пожелае да забие меча си в тялото му.

Той й се поклони нехайно.

— Значи вие сте дивото румънско момиче, което баща ми прибра под крилото си.

Мъжете около него се разсмяха. Един направи мръсен жест зад гърба на Хунияди. Мнението им за отношенията помежду им беше очевидно. Лада си помисли, че Матей няма и представа за бащините си планове да го ожени за нея.

— Лада сам-сама победи цял отряд българи. Спаси ми живота. И е отраснала със султан Мехмед. Има безценни знания. И е много умна.

Хунияди се усмихна на Лада със същата гордост, която бе демонстрирал от сина си, и нещо в нея се пречупи.

— Така ли? — един от мъжете пристъпи напред, ухилен похотливо. — Кажи ми, вярно ли е онова, което разправят? Че има хиляда жени в харема си и още един харем, само с момчета?

Лада усети познатото бодване на гнева, което винаги я пронизваше, щом се споменеше думата харем, и после се стресна. Мъжки харем? Това възможно ли беше? Дали Раду… Тя натика тези мисли в едно ъгълче на съзнанието си, изпитала неочаквана необходимост да защити брат си. Как ли се чувстваше Раду, вече достатъчно измъчен от невъзможната си любов, когато чуеше тези слухове и клевети?

Освен това тези хора не познаваха Мехмед. Как смееха да говорят за него по този начин? Тя вдигна вежда и ги изгледа хладно.

— Ако толкова се интересувате от мъжки хареми, мога да ви запозная със султана. Макар да не сте достатъчно хубав за неговия вкус.

Лицето на мъжа придоби опасен нюанс на аленото. Хунияди избухна в смях, подобен на лай, и тупна Матей по гърба. Синът му направи гримаса, после си върна спокойното изражение.

— Струва ми се, че Елизабет иска да говори с теб — каза той на баща си.

Хунияди простена.

Ухиленият мъж заговори отново.

— А на мен ми се струва, че й се иска да направи с теб нещо повече от говорене.

Матей се престори на възмутен, но се видя ясно, че го прави на шега. Хунияди се засрами. Нямаше какво да направи. Не можеше да постави под съмнение честта на Елизабет, но и не искаше да критикува приятелите на Матей.

Лада не можеше да търпи повече.

— Тук е твърде горещо. Ще ме придружиш ли навън?

Хунияди кимна учтиво и й предложи ръката си. Тя отново го насочи към вратата и грабна гарафа вино по пътя. Подаде му я без да продума. Двамата прекосиха вътрешния двор, минаха по моста и спряха на другия бряг, под една плачеща върба с голи клони. Хунияди няколко пъти се подхлъзна, заплашвайки да повали и двама им на земята.

Лада мислеше за Мехмед. Беше толкова странно да слуша какво се говори за онзи Мехмед, когото виждаше светът — сякаш безкрайни версии на един и същи човек, всяка изкривена и преувеличена. Но тя познаваше истинския Мехмед.

Или не?

Той я бе шпионирал. Беше я пратил във Влашко и я беше подкрепил, а после бе предложил подкрепа на съперника й. Беше се женил и плодил деца, докато я уверяваше колко я обича. И през цялото време нито за миг не бе спрял да мисли за Константинопол. Нямаше да го направи, не можеше. Дори заради нея.

Можеше ли тя наистина да си представи да се бие за Константинопол с ясното съзнание, че това я изправя срещу Мехмед и всичко, което той бе за нея? Тя не мислеше, че може да вдигне меч срещу него. Колкото и да обичаше Хунияди и да мразеше османците, не с османците щеше да се бие. Щеше да се бие с Мехмед.

Тя си спомни топлите им нощи заедно, свити под завивките в нейната стая, когато правеха планове за завладяването на града. Тогава всичко изглеждаше като игра. Но от самото начало не беше игра, не и за Мехмед. Константинопол бе негова мечта, единственото нещо, от което той нямаше да се откаже. Всичко, което правеше, правеше в името на тази мечта. Включително оказването на подкрепа на съперника й, седнал на влашкия трон. Той бе пожертвал нейната мечта в името на своята.

Може би все пак Лада можеше да се бие за Константинопол.

— Видя ли го? — попита Хунияди след като седнаха.

Лада се стресна. Въпросът я извади от вглъбеността й.

— Мехмед ли?

Хунияди се разсмя.

— Не! Синът ми! Изглежда като крал.

Лада си помисли, че това не е повод за гордост. Следващите си думи премери колкото можа по-внимателно.

— Съвсем различен е от теб.

Хунияди се усмихна и кимна.

— Знам. Не го разбирам. Но цял живот си изкарвам хляба с пот и кръв, за да може той да получи достъп до всичко, от което аз съм бил лишен. Мечът ми му проправи път към кралските дворове. Никога няма да му се наложи да прави онова, което правя аз — Хунияди сведе глава и затвори очи. — Мисля, че има шанс да седне на трона. Представяш ли си? Аз съм син на селяни, а синът ми може да стане крал. Всичко, което съм постигнал, всичко, което съм изгубил, всички борби, цялата тази смърт е за него.

Лада си спомни гордостта, с която я беше погледнал. Матей не заслужаваше Хунияди.

— Иска ми се ти да беше мой баща — каза тя. Ако Хунияди й беше баща, всичко щеше да бъде по-лесно. Тя нямаше да чака покана, за да тръгне на кръстоносен поход редом с него, да се бие до него.

Ако Хунияди бе неин баща, тя никога нямаше да срещне Мехмед, никога нямаше да се наложи да постави под съмнение верността си, да я види смачкана, изкривена в нови, непознати форми. И нямаше да се налага постоянно да се пази от онази част на сърцето си, където живееха отчаянието и болката от раздялата с Мехмед. Хунияди щеше да опази и Раду. А Раду щеше да го оцени така, както Матей не би могъл.

Хунияди я потупа по рамото с тежката си длан.

— Не искай да си различна. Ако беше моя дъщеря, щях отдавна да съм угасил пламъка ти. Щях да ти дам най-добрите учители и да те превърна в красива кукла, която да изтъргувам в брак. Същото направих със сина си — превърнах го в човек, когото не познавам, и това ме изпълва и с гордост, и с тъга. Това е най-доброто, което можем да направим за децата си — да ги превърнем в непознати с надеждата, че ще имат по-добър живот от нашия. Баща ти беше глупак и страхливец, но неговите решения са те превърнали в свирепото създание, което си днес. Не искам да си представям свят, в който не си такава.

Години наред Лада бе изпитвала само омраза към баща си, за да заглуши болката от обичта, която й бе вдъхнал, преди да я изостави. Но тази нощ, докато заспиваше в шатрата си, тя забрави част от тази омраза. Защото и тя бе благодарна, че е такава, каквато е. Не искаше да се раздели с нито една част от себе си.

Което значеше, че все още е изправена пред въпроса какво да прави с частите, които обичаха Мехмед, и онези, които искаха да се бият рамо до рамо с Хунияди.