Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (10)

10.
Искания и дракони
Лятото на Втора година

Докато ранната топлина на лятото пристигне в Невърмур, зад стените на Чудното общество вече се наслаждаваха на дълги дни с ярко слънце и палеща жега.

Набор 919 бе навлязъл в странния, малко накъсан ритъм на живот в Чудобщ. Вече не изпитваха страхопочитание към дълбочината и широчината на Дом „Горда стъпка“ и се придвижваха по подземните му коридори с растяща увереност. Освен това се учеха да се справят с променливата природа на двойствената възпитателка и с непредсказуемостта на седмичната си програма. Освен Мориган, разбира се, чиято програма си оставаше предсказуемо оскъдна.

Това трябваше да й дава предостатъчно време, което да прекарва навън и да се наслаждава на прекрасното Чудобщно време, но всъщност тя бе прекалено заета да се озърта през рамо и да се опитва да избегне нова среща с Чарлтъновата петорка. Хоторн бе побеснял, щом научи за мятането на шурикени. На следващата сутрин влезе в Домовлака със списък за отмъщение, състоящ се от десет точки, и Мориган и госпожица Веселка едва успяха да го разубедят (макар че Мориган бе доста изкушена да му позволи да изпълни точка номер шест: да окичи Домовлака на Хелойз с тоалетна хартия).

Реши да не споделя за инцидента с Юпитер, чиито отсъствия напоследък бяха станали по-кратки, но по-чести. Всеки път, щом се прибереше вкъщи, минаваха не повече от ден-два, преди да пристигне ново съобщение от Чудното общество или от Лигата на изследователите, а понякога и от някоя друга организация, за която Мориган не бе чувала, като например Групата за небесни наблюдения. И той пак заминаваше, за да провери някаква нова следа към Касиел, Паксимус или суперкотето. Продължаваше да настоява, че изчезванията не са свързани, но на Мориган й се струваше, че изглежда все по-несигурен. И всеки път, щом се върнеше вкъщи от някое безрезултатно разследване, имаше все по-обезсърчен вид, така че Мориган нямаше желание да го затрупва със собствените си тревоги за училищните побойници и загадъчните изнудвачески бележки.

А после пристигна първото искане.

— Какво е това? — ахна Тадея един следобед, след като госпожица Веселка ги бе оставила обратно на станция 919. Взираше се в своята врата, на която бе залепен сгънат син лист хартия.

Мориган спря с въздишка пред собствената си врата. Бе прекарала дълъг и мъчителен ден в тревистата и влажна класна стая на Онсталд, съчинявайки есе на тема „Издънките на Чудотворците от Птичата епоха и ефектът им върху въздухоплаването“. Единственото, което искаше, бе да мине през черната врата и да се строполи в леглото си.

Лицето на Тадея посърна, щом прочете бележката.

— Не. Няма начин. — Тя поклати яростно глава. — НЯМА НАЧИН!

Кадънс грабна листа и Мориган и останалите се скупчиха около нея, за да прочетат какво пише през рамото й.

Тадея Милисънт Маклауд.

За утре следобед имаш насрочена битка в Бойния клуб срещу неизвестен противник. Ще загубиш битката.

Ако не го направиш, ще разкрием тайната на Набор 919.

Помнете:

Не казвайте на никого.

Иначе ние ще кажем на всички.

— Никога през живота си не съм губила битка — заяви Тадея и скръсти ръце на гърдите си. — И няма да започвам сега.

— Дори ако това означава да изхвърлят всички ни от обществото? — сопна се Кадънс.

Тадея мълчеше.

Мориган прочете пак бележката. Защо някой би искал Тадея да… о, помисли си тя внезапно. О!

— Тадея, с кого ще се биеш?

— Какво те интересува?

— Интересува ме — отвърна тя, мъчейки се да скрие нетърпението в гласа си, — защото, ако знаем кой е, навярно бихме могли да разберем кой е написал това! Може би този, срещу когото ще се биеш, е същият, който…

— Изборът е случаен — прекъсна я безизразно Тадея. — Противниците се теглят от една шапка точно преди да излязат на ринга. Би могъл да е всеки, от всеки набор и от всеки боен клас. — От миг на миг лицето й ставаше все по-буреносно. — Които и да са, те не искат някой друг да спечели. Просто искат аз да загубя. Но няма да го направя.

— Не бива да ме изключат — обади се Франсис. Изглеждаше сякаш аха-аха ще заплаче. — Тадея, моля те. Леля ми ще…

— Уф, леля ти, та леля ти — рече подигравателно Тадея. — Млъкни поне веднъж с тази твоя леля. Ами баща ми? Той сигурно ще умре от срам, ако разбере, че умишлено съм загубила битка. Това е въпрос на принцип! Маклаудови не губят нарочно.

Хоторн се намръщи.

— Ами принципът, че трябва да си лоялен към…

— О, я млъквай, Бързолет.

— СТИГА! — извика Кадънс. — Ще гласуваме. Кой е за това да пренебрегнем бележките и да позволим на тези хора, които и да са, да пуснат котката от чувала?

Тадея вдигна ръка, взирайки се свирепо в Кадънс. Последва я Анах, а после и Махир. Ръката на Арк също се вдигна колебливо, но той поне имаше приличието да изглежда смутен.

— А кой е против измяната към нашите сънаборници и крещящата демонстрация на презрение към морала и принципите, които образуват самите устои на това Общество? — попита Хоторн и вдигна ръка, втренчил поглед в Тадея.

Кадънс, Франсис и Ламбет също вдигнаха своите, макар че Мориган не бе сигурна дали Ламбет слуша разговора.

— Мориган — прошепна свирепо Хоторн, като я гледаше многозначително.

— Ах! Да.

Мориган вдигна ръка.

Тадея изрита стената.

 

 

— Добре, Бързолет, сега дръпни назад! Полека… той иска да пикира надолу, но не му позволявай. Дръпни назад, запази баланса. Помни, че ти командваш. Стой изправен. Стой изправен. Точно така… добре. Брадичката горе, главата назад. Твоята глава, Бързолет, не на дракона. Другия път този наклон наляво го направи малко по-рязко, моля.

Треньорът на Хоторн по драконова езда във вторник сутринта бе доста очукан на вид мъж на име Маджи Пръстите, който за четиресет години като професионален драконов ездач бе загубил пет пръста (два на едната ръка и три на другата).

Поради липса на нещо по-интересно за правене Мориган прекарваше голяма част от свободното си време — а то бе ужасно много — на арената по драконова езда на минус пети, за да гледа уроците на Хоторн.

Беше странно. От една страна, за Мориган бе истинско удоволствие да наблюдава своя приятел в стихията му. Драконовата езда изкарваше наяве една страна на Хоторн, която тя рядко виждаше, и преображението бе необикновено. Изчезваше лесно възбудимият пакостник, който не можеше да задържи за дълго вниманието си върху едно нещо. На негово място се появяваше сериозно, способно момче, съсредоточено върху настоящата си задача, което слушаше внимателно треньора си и се бе посветило на подобряването на своите умения.

А самите дракони бяха просто… съвсем друга работа. За Мориган бе привилегия дори да се намира на едно място с тези древни влечуги — създания с такава изтънчена красота и същевременно толкова плашещо силни и интелигентни, та й се струваше, че присъства на истинска магия.

Но от друга страна, да стои тук си беше лека форма на самоизтезание.

Ето такова бе очаквала да е Обществото. Също като при другите от Набор 919, училищната програма на Хоторн бе вълнуваща и енергична. Днес той имаше тренировка на арената, последвана от следобеден урок по ориентиране в Стенещата гора. Утре — „Препирни с враждебни създания“ сутринта, а след обяд лекция на тема „Постигане на безсмъртие — възможно ли е?“.

Тя се опитваше да обуздае виещия вълк на завистта си, ама наистина.

Днес вълкът мълчеше. Но само защото Мориган не можеше да спре да мисли за случилото се на станцията предния ден.

Тя се взираше нагоре към високия таван на арената. Очите и проследиха Хоторн и дракона, докато описваха тесен лупинг (който предизвика одобрителния вик на Маджи Пръстите), но Мориган всъщност не ги виждаше. Виждаше кривото мръщене на Тадея. Просълзеният от ужас Франсис, който си мислеше за заплахата от изключване. Кроткият, гузен начин, по който Арк вдигна ръка, гласувайки за разкриването на тайната на Мориган.

Беше й се разминало на косъм. Тя се зачуди дали онзи, който пращаше глупавите бележки, осъзнава как те бяха разпердушинили напъпилите й надежди за щастлив живот в Чудобщ. Може би изнудвачът я мразеше толкова силно, че бе измислил този идеален начин да разцепи набора й на две.

Но кой беше? И как бе разбрал за нейното така наречено умение? Мориган превърташе тези два въпроса в главата си цяла сутрин.

— Добре, сега го снижи бавно — извика Пръстите нагоре към Хоторн. — Искам меко кацане, не от твоите тъпи кенгурови подскачания. Точно така. Полека.

Днес Хоторн яздеше един петнист фенеролюсп, средно голям дракон (горе-долу колкото два слона), чиято люспеста тюркоазена кожа блестеше и трепкаше като светлина, от фенер върху вода. Когато Хоторн кацна леко, сътресението пробяга по мускулестите задни лапи на дракона и прати светли вълни по тялото му.

По време на почивката си, докато друг ездач се отправяше към арената, Хоторн се качи на трибуните, вземайки стъпалата по две наведнъж, и се тръшна на седалката до Мориган. Беше потен, зачервен и изтощен — но с онова доволно изтощение, което идва, когато се трудиш усърдно над нещо, което харесваш.

— Това премятане, дето го направи накрая — каза тя и му подаде манерката му. — Беше страхотно. Как успя да не паднеш от седлото?

— Благодаря! — Той отметна къдравата си кафява коса от лицето. — Номерът е да стегнеш мускулите на десния си крак и да се надяваш, че драконът няма да направи нещо тъпо. Този обаче е добър. Надежден.

— Как викаш, че му беше името?

Хоторн завъртя очи и отпи глътка вода.

— Зависи кого питаш. Официалното му име, с което е регистриран в турнирите, е Плъзгащ се през въздуха като горещ нож през масло, но аз му викам Пол.

— Мхм — изсумтя разсеяно Мориган.

— Мислиш си за онези бележки ли? — Хоторн вдигна крака върху облегалката на предната седалка и се зае да развързва кожените предпазители за пищялите си. — Кой според теб ги праща?

— Ами… чудех се. Ами ако е онази Хелойз и бандата й? Чарлтъновата петорка?

Хоторн се намръщи.

— Може. Тя ми изглежда от този тип. Но откъде може да знае, че си… — той се огледа, за да се увери, че никой не седи наблизо, и прошепна: — … Чудотворка? Мислиш ли, че Баз им е казал?

— Не знам — отвърна тя честно. Поседяха в мълчание, докато Хоторн се суетеше с връзките на предпазителя на китката си. Странно, гърчещо се чувство за вина клокочеше в Мориган като отрова.

— Тадея никога няма да ми прости.

— Да ти прощава ли? — разпени се Хоторн. — За какво? Вината не е твоя!

— Тя пази моята тайна.

— Това е наша тайна — настоя той. — Който и да праща бележките, заплашва всички ни — всички сме заедно в тази работа.

Пръстите извика името на Хоторн и той започна да събира разхвърляната си екипировка.

— Слушай — каза й тихо. — Какъв е смисълът да се тревожиш за това, след като няма как да разберем кой е? Нека просто изчакаме и да видим какво ще пише в следващата бележка.

Но докато го гледаше как се спуска по стълбите към арената, Мориган бе връхлетяна от нова решителност. Не можеше просто да седи и да чака следващата бележка, чудейки се дали точно това искане няма да обърне целия набор срещу нея.

Имаше начин да се разнищи тази работа, трябваше да има. И тя щеше да го намери.

Знаеше точно откъде да започне.

 

 

В най-голямото доджо на минус пети Тадея вече бе излязла на ринга. Бойният клуб бе ежеседмично събитие, в което всички различни бойни дисциплини в Чудобщ се събираха за поредица от двубои един на един. Беше хаотично, абсурдно нечестно, открито за всички, на всякаква възраст, така че една боса кикбоксьорка можеше да се срещне с мечоносец в плетена ризница, и тъкмо това бе — необяснимо — най-любимото нещо на Тадея. Тя обичаше да разказва всяка седмица на съучениците си за своите двубои с жестоки и безскрупулни подробности. Въпреки че бе най-младата сред бойците, тя бе непобедената шампионка на Бойния клуб.

До днес.

— Така. Кой ще се срещне с Маклауд? — извика мускулеста жена със сиви къдрици и вдигна във въздуха една шапка. Изтегли от нея някакво име и се изкиска, докато го четеше. — Уил Гоуди! Излизай, момко. Боже, това ще свърши бързо — промърмори тя тихо, а публиката реагира със стонове и присмех. Брутилус Кафяви закри лицето си с лапа.

Уил Гоуди беше бъбриво момче от Набор 916 и обичаше да разправя небивалици, в които играеше ролята на най-големия, най-лошия и най-коравия герой в града — обикновено пердашеше цели банди хулигани, без дори да се изпоти. Всеки знаеше, че това са измишльотини, защото Гоуди изобщо не го биваше в битките. Умението му дори нямаше нищо общо с боя; той бе талантлив композитор, но настояваше да взема уроци по бойни изкуства, за да може да разказва на хората извън Обществото, че всъщност е боксьор. Мориган знаеше, че Тадея не го понася.

Лицето на Тадея посърна, докато го гледаше как излиза на ринга. От всички бойци в доджото, да запише първата си загуба тъкмо срещу Уил Гоуди, устатия дребосък… Това щеше да е крайно унизително. Ако Уил спечелеше тази схватка, никога, ама никога нямаше да спре да говори за това.

Дали беше нагласено, зачуди се Мориган. Дали техният изнудван бе планирал някак си името на Уил да бъде изтеглено от шапката? Това можеше да е вярно единствено ако изнудвачът бе мускулестата жена, която теглеше имената, а Мориган се съмняваше да е така.

Определено не беше самият Уил — който, въпреки смелостта си, определено изглеждаше премалял при мисълта да се бие с Тадея.

За Мориган бе почти непоносимо да гледа. Някаква част от нея се зачуди дали Тадея няма да размисли и да реши да не губи битката. Някаква част от нея си мислеше, че точно така би трябвало да постъпи.

Но тя не го направи. Още в първия рунд — в първата минута — Тадея се остави да бъде надвита от слабите удари на нелепо подскачащия около нея Уил. Дори не се опита да го направи достоверно. Още първия път, щом юмрукът на Уил докосна лицето й (защото тя буквално му го поднесе като на тепсия), тя се строполи на пода и изчака отброяването.

Публиката не можеше да повярва. Дори самата Мориган почти не можеше да повярва, а го беше очаквала.

Но трябваше да се отърси от шока, защото тъкмо това бе моментът, заради който беше дошла. Ако изнудваните искаха Тадея да загуби тази битка, със сигурност щяха да са тук да гледат. Тя плъзна очи по тълпата, изучавайки всяко лице в залата, като търсеше някого, който да се издаде… с нещо.

Но не можа да забележи и най-леко трепване от самодоволство. Всички присъстващи изглеждаха дълбоко шокирани от невъзможната победа на Уил. Ако изнудваните бяха тук, значи бяха най-великите актьори на този свят.

Докато Уил се къпеше в дъжд от аплодисменти и овации, Тадея скочи от ринга и мина покрай Мориган, без да я погледне.

— Тадея! — извика тя. — Чакай, аз…

— Остави ме на мира — излая Тадея през рамо.

— Просто искам да ти кажа…

— Недей.

Мориган я гледаше как се отдалечава и се чувстваше по-зле отвсякога.

 

 

Второто искане пристигна същия петък следобед на станция 919, залепено върху лъскаво синята врата на Франсис. Той разгъна бележката с леко трепереща ръка. Очите му се присвиха, докато четеше.

— Те искат… торта.

— Торта ли? — повтори Хоторн.

— Ами, така пише тук.

Мориган се намръщи объркано.

— Просто… торта?

— ПРОСТО торта? — Франсис вдигна очи от бележката в ръката си и я изгледа навъсено. — Не, не ПРОСТО торта. ПРОЧЕТИ я.

Франсис Джон Фицуилям,

Ще направиш и украсиш Голяма каледонска кралска торта и ще я остави на станция 919 до шест часа утре сутринта, а после моментално ще се върнеш у дома.

Ако не следваш дословно тези инструкции, ще разкрием тайната на Набор 919.

Помнете:

Не казвайте на никого.

Иначе ние ще кажем на всички.

— Какво е… — Мориган прочете от бележката — … Голяма каледонска кралска торта?

— Само най-трудната за правене торта, за която можеш да се сетиш — изсумтя Франсис. — На три етажа, всеки с различен вкус и плътност, украсена със стотици захарни цветчета, оцветени със златна боя, карамелени спирали навсякъде и дантелена захарна корона на върха.

Очите на Хоторн се разшириха.

— Можеш ли да направиш още една?

— Това ще ми отнеме цяла нощ! — Франсис грабна бележката от Мориган, без да обръща внимание на Хоторн. — А утре сутринта имам четиричасово занятие по умело боравене с нож. Не мога да го направя, ако не съм спал! Ще загубя някой пръст!

— Утре е събота — отбеляза Хоторн.

— Знам, че утре е събота. — Франсис се втренчи в него. — Леля Хестер казва, че уменията ми с ножа не са достатъчно добри, и ме кара да вземам извънредни уроци в събота и неделя.

Хоторн ахна. Мориган никога не го бе виждала толкова оскърбен, колкото сега от идеята да учи допълнително през уикендите. Той сякаш временно бе загубил дар слово.

— Това е абсурдно — каза тя и посочи бележката. — Защо ще искат от теб да им правиш торта?

Франсис изглеждаше засегнат.

— А защо да не искат да им направя торта? Ти опитвала ли си тортите ми?

— Много са вкусни, Франсис — съгласи се Хоторн. — Ако аз те изнудвах, определено щях да те накарам да ми направиш торта. И някои от онези пастички с крем вътре, които беше направил веднъж. И една от онези…

— Млъквай, Хоторн — скастри го Мориган. — Искам да кажа, просто… тези искания са… ами, те са глупави. — Тя погледна пак към черната врата, водеща обратно към спалнята й. Беше чакала с нетърпение да прекара вечерта в Музикалния салон (Франк бе ангажирал нов изпълнител, който можеше да свири популярни мелодии през носа си), но знаеше, че щом Франсис ще готви цяла нощ само за да опази тайната й, това ще я гризе отвътре. Тя въздъхна. — Виж какво. Ще дойда да ти помогна, става ли? Ще ти асистирам. Не е нужно да я правиш сам. Или пък… или пък може ти да дойдеш в кухнята на хотел „Девкалион“! Бас държа, че нашият готвач може да спретне една… Голяма хрупкава… каквото беше там.

Това явно не беше правилният ход.

— НЕ ми трябва помощ от някакъв си второразреден хотелски готвач!

И с тези думи той изчезна, затръшвайки синята врата в лицето на Мориган.

Тя поклати невярващо глава.

— Второразреден готвач ли? Шеф Медорез е спечелил ТРИ кралски шпатули. — Тя помаха за довиждане на Хоторн и мина през черната си врата, като продължаваше да мърмори. — Второразреден готвач.

Въздъхна облекчено, когато отвори вратата към най-любимата си стая в целия свят. Леглото й, изглежда, бе решило да отпразнува факта, че най-после е петък, и се бе превърнало в гигантско птиче гнездо, пълно с меки тъкани в десетина оттенъка на зеленото и три огромни възглавници с формата на яйца в центъра. Мориган разпери ръце като птица и се бухна по гръб върху него, за да потъне в уютните му дълбини с благодарно уфф.

Лежеше там и се взираше в тавана, който наскоро бе добил вид на тъмносиньо небе, пълно с дружелюбно блещукащи звезди. Напомняше й за тавана на Картографската зала в Чудобщ и тя се надяваше да си остане така.

Не можеше да спре да мисли за Тадея. За изражението й, когато излизаше от доджото, и унилото мълчание, което поддържаше оттогава насам. Мориган се чувстваше ужасно заради нея. Тадея толкова се гордееше с рекорда си в Бойния клуб, и то с право. А после да загуби не от друг, а от Уил Гоуди. Мориган бе смаяна и окуражена от това, че Тадея бе удържала на думата си и бе пожертвала нещо толкова важно за нея заради доброто на набора.

Тъкмо тази последна мисъл разпали решителността на Мориган. Така, битката се бе оказала провал. Тя все още не знаеше кои са изнудваните. Но не смяташе да се предава. Щом Тадея бе готова да загуби от Уил Гоуди и щом Франсис можеше да стои буден цяла нощ, за да прави най-абсурдната торта на света, значи тя можеше да разкрие кой стои зад всичко това.

Така и така нямаше нищо по-важно за правене.