Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (15)

15.
Никога не сте виждали нещо по-чудно

— Трябва да отидем на входа при Източната порта.

— Катриона, скъпа, там е най-натоварено. Миналата година минахме през същото.

— Дейв. Довери ми се. Източната порта е мястото.

— Да, знам, че е мястото. Ето защо вече ще е претъпкано с милион други невърмурци. Трябваше да тръгнем преди час, ако си искала да започнем от Източната порта. Казах ти го.

— Всичко е наред, скъпи. Просто ще си пробием път.

— Да си пробием път? Това не е състезание по блъсканица, Кат. Ние сме цивилизовани възрастни.

— Скъпи, всичко ще е наред. Говориш с шампионка по пробиване на път. Защо мислиш, че ме наричат Ледоразбивачка.

— Никой не те нарича така, скъпа.

На Мориган майката на Хоторн, Кат, й приличаше на пораснала женска версия на Хоторн. Косата й бе малко по-дълга и падаше по раменете й на дебели шоколадови къдрици също като неговите, но иначе бяха общо взето еднакви. Същите сини очи, същото изобилие от лунички, същите дългурести крайници, които навеждаха на мисълта за майка и бебе жираф.

Семейство Бързолет я бяха поканили да отиде с тях на Невърмурския панаир в първата петъчна вечер от лятната ваканция. Макар че Юпитер бе обещал да я заведе сам, в последния момент го повикаха по спешност някъде — и тъй като знаеше в какво мрачно настроение е Мориган, откакто свърши учебният срок преди една седмица, я окуражи да използва тази възможност и да отиде с приятеля си. Мориган се почувства облекчена; миналото лято той всяка седмица й обещаваше, че ще я заведе, и всяка седмица изникваше нещо друго. Беше твърдо решена тази година да не го пропуска.

— Много хора ме наричат така, скъпи. Питай Омир, той ще ти каже. Кажи му, Омир.

По-големият брат на Хоторн в момента учеше четвърта година в Мисловната консерватория. Хоторн бе обяснил на Мориган, че учениците в Консерваторията давали обет за мълчание, докато учат там, и им било разрешено да говорят само един ден в годината, така че когато бе със семейството си, Омир носеше черна дъска и тебешир на шията си, за да могат да общуват. Хоторн твърдеше, че ги използвал главно за сарказъм.

— Говори, скъпи синко. Толкова срамежлив е станал.

— Това не е много мило, скъпа — каза Дейв, като се мъчеше да не се засмее.

Омир не си направи труда да използва дъската; просто завъртя очи.

По-голямата им сестра Хелена не можеше да дойде на панаира. Тя беше студентка пета година в Горгонвойския колеж по радикална метеорология, далеч в морето на Шеста област, на малък остров, който се намираше в окото на постоянен циклон. Хелена се прибираше вкъщи само за Коледа и за лятната ваканция, защото пътуването през циклона бе трудно и скъпо. Това лято обаче бурята се бе оказала толкова лоша, че всички пътувания бяха отменени до второ нареждане — което според Хоторн устройвало идеално сестра му. Хелена обичала лошите бури, каза той. Искала да остане в училище и да види щетите със собствените си очи.

Най-малкият член на семейство Бързолет бе двегодишната Дейвина, която приличаше досущ на баща си. Малката Дейв, както я наричаха в семейството, бе ужасно дебела, руса и весела. Всички Бързолет бяха единодушни, че е гениална, може би повече от всички тях, взети заедно. Мориган още не си бе съставила мнение — засега бе виждала Малката Дейв само да плюе мляко, да хвърля храна по пода и да пищи към минаващите кучета.

Мориган и петимата Бързолет хванаха Чудметрото до панаира и Дейв ги накара да се държат за ръце като група, за да не се загуби някой в навалицата. Кат обаче им направи услугата да пее гръмко и фалшиво по време на цялото пътуване, което според нея щяло да накара държането за ръце на публично място да изглежда далеч по-малко смущаващо. (На дъската на Омир пишеше: „Не съм с тези хора“.)

Когато най-сетне пристигнаха на Храмовата станция и си пробиха път през тълпата, за да стигнат до Източната порта, слънцето тъкмо залязваше. Хиляди хора чакаха на портата да ги пуснат в Стария град и нетърпението бе ясно доловимо. Дейв вдигна Малката Дейв на раменете си, за да вижда по-добре. Хоторн хвана ръката на Мориган и я стисна, докато подскачаше нетърпеливо на пръсти и изглеждаше, че ще се пръсне от въодушевление. Даже Омир се взираше нагоре към Източната порта, потънал в мълчаливо благоговение.

— Виждаш ли? — рече Кат и се усмихна на съпруга си. — Нали ти казах? Тук е мястото.

Пространството току зад Източната порта бе забулено от нещо като трепкаща сребърна омара, която приличаше малко на гигантско стъкло с къдрава повърхност, само дето се движеше от вятъра. В горната част на голямата каменна арка с огромни, ярко пламтящи букви бе изписано:

ДОБРЕ ДОШЛИ НА НЕВЪРМУРСКИЯ ПАНАИР

А във въздуха отдолу, с дим, бликащ от огнените букви, се изписваше отново и отново амбициозно обещание:

Никога не сте виждали нещо по-чудно.

— Магия! — извика Кат и смушка ухилено Омир в ребрата.

Момчето завъртя очи, взе тебешира си и написа:

„Евтин фокус.“

Кат се засмя. Мориган откри, че е съгласна с нея: това наистина беше магия. Трябваше да е. Беше чудесно.

Дейв се приведе и даде знак на Хоторн и Мориган да доближат глави до него.

— Илюзия е — обясни той. — Прави се от магьосници, виждате ли? — И посочи към малка група мъже и жени във фракове, застанали до един от ъглите на арката. Бяха се съсредоточили дълбоко и използваха сложни жестове и машини, за да насочват димния надпис, отново и отново. Това изглеждаше трудна и досадна работа. — Винаги можете да познаете магическата илюзия, дори да не виждате магьосника, като различите спойката. Изчакайте… ЕТО! Видяхте ли я?

— О! — Сега Мориган я виждаше. За момент илюзията сякаш… трепна. Ако се взреше внимателно, можеше да долови леко трептене всеки път, когато надписът стигаше до края на думата „чудно“ и започваше отначало — почти незабележим дребен дефект в цикъла.

— Това не е евтин фокус, Омир — каза Дейв, като се изправи и разроши косата на по-големия си син. — Това е майсторлък.

Мориган бе съгласна и с него — но колкото и впечатляваща да бе илюзията, тя не можеше да не изпита известен скептицизъм към тези думи. Все пак беше виждала немалко чудни неща. Повечето от тях в „Девкалион“.

— Така, вие тримата — обърна се Дейв към Хоторн, Мориган и Омир. — Получихте ли си парите? Добре. Пазете ги внимателно — на панаира има много джебчии. Искам да се срещнете с мама, Малката Дейв и мен отново тук, точно в полунощ. Нито секунда по-късно, ясно ли е. Ако не сте при Източната порта до полунощ, ще позволя на мама да дойде да ви търси и да изнесе улично представление на своята соло пиеса за жената, която губи децата си и полудява, и започва да се мисли за катерица. Разбрахте ли?

Мориган се засмя, но Омир и Хоторн се бяха ококорили.

— Моля те, не пей, мамо — помоли Хоторн.

— Нищо не обещавам, момчето ми — поклати глава Кат и насочи пръст към него. — Така че просто гледайте да се върнете до полунощ, ясно?

Двете момчета кимнаха.

— Добре тогава — каза тя. — Приятно забавление…

— Но се пазете — добави Дейв.

— Яжте много сладки работи…

— Но моля ви, не прекалявайте със захарта…

— И да видим кой ще намери най-смахнатия сувенир тази година! — завърши Кат и вдигна два палеца с налудничава усмивка.

— Но нищо остро, нищо живо, нищо избухливо, нищо по-голямо от входната врата и никакви оръжия — заръча Дейв и хвърли многозначителен поглед на Хоторн.

Тъкмо тогава се разнесе звук като от хиляда звънтящи камбанки и трепкащият, подобен на стъкло воал над Източната порта се стопи и изчезна в Паяжината, разкривайки Стария град напълно преобразен.

Последва момент на приятно зашеметено мълчание, докато тълпата попиваше гледките и звуците на панаира, преди всички да започнат да напират напред, жадуващи да са първите, които ще влязат. Мориган и Хоторн се ухилиха един на друг, блъскани и носени щастливо от човешката река, която се изливаше през портите.

Веднага щом загубиха от поглед Кат и Дейв, Омир написа на дъската си нещо и я вдигна, за да може Хоторн да види.

„11:45. Вратите на храма.“

Хоторн вдигна палци, брат му избърса съобщението си и написа ново.

„Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да не правиш нищо глупаво.“

Хоторн му отвърна с гримаса и двете момчета се разделиха, като Омир перна ухото на по-малкия си брат, преди да изчезне в тълпата.

— Мислех, че трябва да се държим заедно — каза Мориган. — Нали баща ти каза…

— О, не му обръщай внимание на татко, много е притеснителен — отвърна безгрижно Хоторн. Взе две карти от една жена, която мина на кокили покрай тях, сгъна едната и я пъхна в джоба си, без да я поглежда, а другата подаде на Мориган. Най-отгоре имаше заглавие „Територия на Невърмурския панаир“. — Повярвай ми, не ни трябва да се мотаем със скучния стар Омир. Той отиде да намери скучните си стари приятели, за да са скучни и стари заедно. Мисля, че трябва да тръгнем по посока на часовниковата стрелка, става ли? Първо Южния квартал, после Западния, Северния и се връщаме тук на Източната порта да се срещнем с Омир.

Докато минаваха покрай Храма на божеството и хващаха по булевард „Гранд“, Мориган изучаваше картата си. Панаирът се простираше върху всичките четири квартала на Стария град и бе разделен на десетки малки зони, всяка от тях на определена тема. Щавачница, пазар за антики, вещерски пазар, парфюмерия…

— В Западния квартал има пазар за сирене, който заема цяла пресечка! — възкликна Мориган, като се взираше в дребния шрифт на картата. — Не, чакай — пише, че е представление с мятане на огън. Или… чакай. Не, извинявай, кучешка изложба е. Все се променя!

— Ще има всичките три. — Хоторн вървеше много бързо, хванал Мориган за ръкава, и я насочваше наляво и надясно, за да заобикалят другите хора, докато тя се бе съсредоточила върху картата.

— Аха. В различните вечери ли?

— В една и съща вечер.

Мориган се закова на място и погледна пак картата.

— Размърдай се — рече умолително Хоторн. — Имаме само няколко часа, така че трябва да стигнем бързо до Южния квартал. Ела, знам един пряк път.

Поведе я по улица „Калахан“, встрани от булевард „Гранд“.

— Ужасно неорганизирана работа, нали? — промърмори Мориган, като продължаваше да се мръщи на картата си. Някои от зоните, изглежда, бяха определени за три, четири, дори пет различни цели или събития, повечето от които изглеждаха напълно несъвместими едно с друго. Тя вдигна картата, за да я покаже на Хоторн. — Виж — сега ще излезем на площад „Амброзия“, нали? На тази карта пише, че на площад „Амброзия“ има урок по танго и чаено парти. Но това е абсурдно, площад „Амброзия“ е толкова малък, как може да…

Мориган вдигна очи тъкмо когато стигнаха до края на улицата, за която знаеше, че извежда на малкия площад, и се озова пред завеса от виещи се многоцветни коприни.

— Ето как — каза Хоторн и я преведе през копринената завеса, за да се озоват насред урок по танго. Площад „Амброзия“ — обикновено тихо местенце, оградено от малки къщички с тераси — бе оживял от страстна музика и вихрещи се рокли, мъже и жени сновяха разпалено насам-натам, хванати по двойки. Мориган подскочи, когато една бутилка се пръсна с трясък и заля с червено вино импровизирания дансинг. Разрази се бой тъкмо когато Хоторн сграбчи Мориган за ръката и я дръпна назад през копринената завеса обратно откъдето бяха дошли.

Минаха пак през завесата и площад „Амброзия“ се бе преобразил в пренаселено — но много цивилизовано — чаено парти. Един пианист свиреше спокойна мелодия в ъгъла, докато сервитьорки обикаляха, доливаха чашите на хората и трупаха малки пасти на триетажни подноси.

— Какво… как? — ахна Мориган.

Хоторн сви рамене.

— На кого му пука? Хайде — няма да спираме тук.

В другия край на площад „Амброзия“ минаха през завеса от пера и се озоваха на Птичия пазар, където висяха стотици клетки с всевъзможни птици — някои екзотични и с ярко оперение, други дребни като бисерчета, трети — огромни и ужасяващи хищници, които напомниха на Мориган за баба й. Имаше птици, които говореха на много езици, птици, обучени да ловуват, и птици, които летяха под строй.

На Мориган й се искаше да спре да ги разгледа, но Хоторн я подкара бързо нататък, през друга завеса от пълзящи лози, откъдето излязоха на пазар за цветя, преливащ от багри, а после на пазар за фенери с хиляди разноцветни светлини, които хвърляха причудливи шарки около тях, а после на шумен и вмирисан търг за риба, религиозна среща, яростен дебат за правата на чудживотните, земеделски пазар, пълен с пресни плодове и зеленчуци, а после лунапарк с въртележка, влакче на ужасите, надуваем замък и уличка с атракции…

— Хоторн, спри — не искаш ли да се качим на влакчето на ужасите? По-бавно де, ще ме заболят гърдите!

Но той не искаше да забавя ход. Знаеше точно къде отива и макар че отказваше да каже на Мориган („Изненада!“), тя имаше някаква представа за какво може да става дума. Познаваше приятеля си прекалено добре.

Мориган бе очаквала на панаира да е навалица и знаеше, че ще има много сергии, на които се продават чудати неща. Цялото минало лято бе гледала следпанаирния ритуал всяка събота сутрин на масата за закуска, когато гостите и персоналът на хотел „Девкалион“ сравняваха своите безкрайно пленителни истории и сувенирни находки.

Но да го види със собствените си очи бе нещо съвсем различно. Беше все едно минава през декорите на стотици различни пиеси. Главата на Мориган се въртеше, тя едва успяваше да възприеме едно странно нещо, преди да минат на следващото.

Беше объркващо и вълнуващо, и бе трудно да се каже колко от това е реално и колко е илюзия. Където и да отидеха, Мориган се отдаваше на една игра: опитваше се да съзре спойката, както им бе обяснил Дейв. Сега, когато знаеше какво да търси, бе лесно да забележи и хората, работещи усърдно на заден план, за да поддържат илюзията. Те обикновено бяха разположени на някое високо място — на балкон или покрив с изглед към сцената, и се съсредоточаваха силно.

— Ето! — извика тя и сграбчи Хоторн за ръката. Посочи към един прозорец на четвъртия етаж над Бъчварския двор (който според картата бе едновременно салон за украса на нокти на открито и арена за езда на еднорози). Там имаше мъж и жена, които мърмореха под нос постоянен поток от думи и не откъсваха очи от двора долу.

— Налага ли се да го правиш? — оплака се Хоторн. — Не може ли да се наслаждаваме на магията, без да си пъхаме носа зад кулисите?

— Но това е удивително!

Когато минаха през завеса от пара и се озоваха в шумен открит ресторант, претъпкан със сергии с храна, Мориган бе сигурна, че сега вече ще спрат. Без съмнение именно това търсеше Хоторн.

Една жена готвеше в три огромни сребристи тигана едновременно, а във въздуха около нея летяха пламъци и струи пара. Тя използваше подправките толкова щедро, че очите на Мориган се насълзиха, но се долавяше и миризмата на нещо неопределено месно и вкусно. На други сергии се предлагаха яхнии, пърленки, горещ чипс, пържени мекици и сварени във варел раци — а също, забеляза с отвращение Мориган, охлюви, задушени в масло, препържени свински чревца, хрускави пържени скакалци и плъхове, печени на шиш, като странни месни близалки.

— Плъх на шиш? — предложи тя на Хоторн и направи физиономия. — Или свински чревца? Какво ще бъде?

Но той отново я поведе забързано към другия край на зоната, където стигнаха до стена от захарен памук — розова облачна завеса. Хоторн се обърна към нея и се ухили, откъсна голямо парче захарен памук и го остави да се разтопи върху езика му, преди да я преведе през сладката, лепкава, тънка като хартия завеса до изненадващата им цел.

— Сладката улица! — обяви Хоторн и разпери ръце, като че ли току-що бе въвел Мориган в духовния си дом. Сладката улица обхващаше цели три пресечки и бе тъпкана с майстори на шоколад и карамел, хора, които бъркаха огромни метални казани с пукащи се карамелени пуканки, сергии с торти и будки за палачинки, маси, отрупани с бонбони, и сладоледаджийница, която специализираше в мелби, високи половин метър.

Хоторн бе в стихията си. Мориган лесно можеше да познае, че това е място, на което приятелят й се връща всяка година, защото имаше много ясна представа кои сергии обещават най-добро използване на времето, парите и стомашното им пространство.

— Поничките със сливово сладко са ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ — обяви той и посочи към една сергия, където продаваха горещи пържени понички, пълнени с гъсто, лилаво сливово сладко и оваляни в канелена захар. — И сиропираните розички. Но забрави за палачинките. Надценени са. — Освен това подмина една сергия за шоколад, на която се предлагаха всевъзможни трюфели (кокосови, прасковени, ментови, шампански, карамелени, скакалечкови… а бе защо тук имаше толкова много скакалци?), и се насочи право към друга, където разтягани на ръка дебели ивици лепкав карамел се продаваха на метър.

Когато Мориган вече не можеше да хапне и залък повече, остави за малко дъвчещия Хоторн и мина през завеса от сива мъгла, за да се озове в уличка с гадатели, които предлагаха гадаене на кристална топка, на карти таро, на длан, на чаени листенца и на птичи вътрешности. Имаше даже един, който й предложи да му плюе в ръката, за да може да разчете бъдещето й в плюнката. Мориган деликатно му отказа, а когато той стана по-настоятелен, заотстъпва от него и неволно мина през друга завеса и попадна в…

Нищо. Мориган не виждаше нищо. Не чуваше нищо.

Не че беше тъмно. Пред очите й нямаше чернота. Нямаше нищо. Сякаш бе ослепяла.

— Хоторн! — извика тя, но гласа й също го нямаше. Или пък просто тя не можеше да го чуе? Може би той я беше чул. Мориган допря ръка до гърлото си и усети вибрациите, когато повика пак приятеля си, но до ушите й не стигна никакъв звук. Беше ослепяла и оглушала.

„Запази спокойствие — каза си Мориган. — Запази спокойствие.“

Усети как някой се отърка в нея и долови аромат на силен парфюм във въздуха. Някой друг я блъсна и големи ръце я сграбчиха грубо за раменете. Тя надуши застоял цигарен дъх, докато ръцете опипваха главата и лицето й, сякаш се опитваха да установят коя е, а после я отблъснаха.

„Запази спокойствие, запази спокойствие, запази спокойствие.“ Каква беше втората точка? Ах, да — оттегляне. Мориган се насили да направи предпазлива крачка назад, после още една, но тогава друга ръка сграбчи нейната — много по-малка от предишната, детска ръка.

— Хоторн, ти ли си? — извика тя, но разбира се, до ушите й не стигна никакъв звук. Ръката й напипа нечие рамо и то бе на същата височина като нейното, може би малко по-високо — можеше да е той.

Ръката я задърпа нататък. Заедно минаха през лутащата се на сляпо тълпа, блъскани насам-натам, вкопчени здраво един в друг, докато накрая излязоха през мрака от другата страна.

Мориган се чувстваше като гмуркач, изплувал на повърхността за въздух. Целият свят отново бе цветове, светлини и звуци. Тя ахна, сякаш за да вдиша, макар че не бе затаила дъх. Премигна в новопоявилото се сияние, докато очите й се приспособяваха, и се обърна към Хоторн.

— Какво беше това?

Но не Хоторн я бе издърпал.

До нея стоеше Кадънс Овъглен и дишаше тежко.

— Кадънс! — възкликна Мориган, без да може да скрие изненадата си. — Какво…

— Истински е. — Очите на Кадънс горяха от страх и въодушевление. — Страшният пазар! Мориган, той е истински — и се провежда в момента.