Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (27)

27.
Никой друг не пее така ненадминато добре

От мястото си, вързан към циферблата, професор Онсталд гледаше право в Мориган и премигваше бавно с лъскавите си очи.

Беше го направил пак. Беше забавил времето до пълзене. Сякаш някакъв космически великан бе натиснал с пръст планетата, за да намали нормалната й орбитална скорост.

За втори път през последните два дни Мориган ставаше свидетел на необичайния талант на Онсталд. Но този път… този път бе далеч по-странно.

Предишният имаше книги и документи, и часовник, тиктакащ на стената, и Мекмайски, и самата Мориган, почти замръзнали във времето.

Сега Мориган някак си оставаше незасегната от феномена — както и все още вкопченият в нея Хоторн, — докато пандемониумът около тях бе застинал съвършено неподвижно. Цунамито се извиваше над главите им. Имаше мълния, бяла и ослепителна, застинала в мига, докато разцепва гигантски бор през средата. Накъдето и да погледнеше, имаше хора с маски и лъскави дрехи, неспособни да помръднат, уловени в сцени на разрушение, от които не можеха да се измъкнат. Имаше айсберг — висок почти до тавана, — който заплашваше да смаже всичко по пътя си. Всички тези откраднати моменти се бяха превърнали в една гигантска замръзнала картина, един огромен хаотичен снежен глобус.

— Какво СТАВА? — извика Хоторн и гласът му отекна в просторната тиха зала. Дишаше толкова рязко и учестено, та Мориган си помисли, че може да му прилошее. — Ти ли направи това? Ти ли го накара да спре?

— Не. — Изведнъж тя осъзна, че в трескавата бъркотия на Вси светии някак си бе забравила да разкаже на Хоторн подробностите от вчерашния епизод с костенурчуда. — Професор Онсталд е. Това е неговото умение.

Хоторн сякаш прие разкритието като нещо нормално.

— Как ще ги освободим? — попита той и същевременно се хвърли в действие. Изведе Мориган изпод вълната, криволичейки между група маскирани гости, замръзнали насред опита си да побегнат. — Мога да се опитам да се покатеря по тази верига до Ламбет, а ти да отидеш да помогнеш на Кадънс, а после…

— Не — спря го Мориган. — Не… почакай малко.

Думите на Ламбет се повтаряха в главата й.

„Зов. Смърт. Застой. Огън. Полет.“

Това не бяха просто безсмислени думи, които момичето ломотеше от страх. Мориган трябваше да се досети. Радарът в ума на Ламбет бе уловил нещо. Тя описваше странностите, които е зърнала на хоризонта, по единствения начин, по който можеше да ги разбере.

„Зов.“ Мориган бе призовала Чудо.

„Смърт.“ Всички тук умираха, стотици пъти по стотици различни начини.

„Застой.“ Онсталд бе спрял времето.

Значи оставаха…

— Огън — прошепна тя. — Полет.

И като изрече на глас тези две думи, всичко й стана кристално ясно. Мориган разбра точно какво трябва да направи, защото следващите й ходове бяха предначертани от Ламбет, пророчицата.

— Хоторн — нареди тя. — Върви да помогнеш на Кадънс. Нейната платформа е почти до земята — качи се и я развържи, а после я изнеси оттук. Мини по пътя, по който дойдохме. Излез от музея и се отдалечи колкото можеш.

Хоторн поклати глава.

— Но… ти също ще дойдеш, нали?

— Първо трябва да помогна на Израфел. Няма време за обяснения. — Видя инатливото изражение върху лицето му и каза по-настоятелно: — Хоторн, върви! Помогни на Кадънс. Онсталд не може да издържи вечно.

— Ами Ламбет? И Онсталд?

— Аз ще се погрижа за тях, просто върви.

Въпреки очевидните си съмнения Хоторн се обърна и хукна с всички сили през тресавището от катастрофи към Кадънс.

Мориган погледна нагоре към Израфел, висящ на въже, вързано около ставите на крилете му, точно между лопатките.

Четвърта точка. „Огън.“

Можеше да направи това. Преди появата на Шквал на покрива тази нощ Мориган никога не би го повярвала. Но сега знаеше — Чудото беше с нея. То искаше да й помогне.

Тя затвори очи и си представи онази искрица от енергия в себе си, пламъка, затворен в гърдите й. Нямаше време да мисли прекалено усърдно за това, нито да се притеснява дали ще сработи. Не можеше да си позволи лукса да се притеснява. С нарастване увереността на Мориган трепкащият пламък се усили и тя отвори уста и избълва огън.

Прецизността на действията й бе ободряваща — това чувство за съвършено единство с източника на нейната сила. Въжето около крилете на Израфел бе прогорено тъкмо в точката, където тя искаше, но той не падна. Остана във въздуха само защото умението на професор Онсталд го държеше там. С ликуваща от първия й успех кръв, замаяна от вяра в себе си, Мориган опита пак с въжето на китките му и някак си — като по чудо — всичко се получи точно както се надяваше. Дори не опърли кожата му.

Не разполагаха с много време. Мориган вече усещаше треперене във въздуха, сякаш самото време се тресеше. Онсталд нямаше да може да го контролира още дълго.

— Израфел — извика тя към ангела със силен, ясен глас. Знаеше, че той може да чува и да вижда ставащото около него, защото го бе изпитала лично в кабинета на Онсталд. Светът бе спрял, тялото й бе замръзнало, но умът й си остана незасегнат. — Слушай ме. Само след секунди ще бъдеш свободен да се движиш. Искам да отлетиш до Ламбет — до принцеса Ламия. Вземи я и се измъкни оттук. — Тя посочи към платформата на Ламбет. Израфел, разбира се, не каза нищо, но Мориган бе сигурна, че я е разбрал. Тъмните му кафяви очи бяха вперени в нейните.

Чу зад себе си хрипливо дишане и пъшкане. Хоторн се бе върнал, полуносейки-полувлачейки замръзналата като статуя Кадънс.

— Мисля, че ти казах да вървиш право…

Но думите й бяха заглушени от ужасното стържене на движещия се айсберг — звук, който сякаш възвестяваше края на света. Времето отново набираше скорост. Мъчително бавно в началото, но набираше скорост.

— ВЪРВИ! — извика Мориган на Хоторн.

— Не! — възрази той. — Няма да си тръгнем без теб, идиотке.

Кадънс бавно идваше на себе си. Олюля се и едва не събори Хоторн, но той я улови тъкмо навреме и я задържа.

Над тях се разнесе плясък на криле; Израфел също се бе освободил и полетя величествено, насочвайки се към платформата на Ламбет, точно според дадените му указания.

— Хоторн, върви — настоя Мориган. — Кадънс, изведи го оттук. Знам какво правя. Ще ви последвам веднага, обещавам.

Той се втренчи в нея за момент, стиснал устни и с пребледняло лице, после кимна неохотно и се втурна с Кадънс към преддверието.

Това беше лъжа, разбира се. Мориган не знаеше какво прави.

Но трябваше да опита. Защото старият професор Онсталд, колкото и да я презираше, бе използвал последните си сили и бе спрял самото време, за да спаси нея и приятелите й. Как би могла да го остави тук сам?

— Идвам да ти помогна — извика тя към него, мъчейки се да съзре път през хаоса, който отново набираше скорост. Ако успееше да стигне до веригата, която задвижваше платформата на Онсталд… тогава какво? Не знаеше.

Мориган изпищя, когато удареното от мълнията дърво се стовари с трясък на пода току пред нея и едва не я цапардоса по главата, отрязвайки пътя й към онази половина на залата, където се намираше Онсталд.

Костенурчудът едва успя да надигне глава. Погледна към нея и сбръчканата му кожеста уста оформи една-единствена дума.

— БЯГАЙ.

Мориган поклати глава, а умът й бушуваше — трябваше да има начин да го спаси, трябваше!

Онсталд кимна вяло, енергията му се топеше от секунда на секунда.

— Върви! — заповяда й той. — Бягай!

Сърцето на Мориган се сви, сълзи на безсилие запариха в очите й. Нямаше начин да стигне до него. Това бе краят за Онсталд и той го знаеше, и не смяташе да я повлече със себе си. Спасяваше й живота.

В разменените погледи проблесна разбиране, а после Мориган се завъртя и побягна. През титаничния хаос на главната зала, като се привеждаше и припкаше като мишка в бърлога на чудовища. През преддверието и навън в хладната черна нощ. Не спря да тича, докато не стигна до Хоторн и Кадънс, които се бяха сгушили на една пресечка оттам и се мъчеха да си поемат дъх. Шепа от гостите на търга също бяха успели да се измъкнат и се стопяваха в мрака на околните улици.

Мориган погледна назад към музея. Колкото и да е странно, въпреки всички опасности и бедствия, които съдържаше тази сграда, никое от тях не се бе изсипало навън. Тя се зачуди колко ли време ще мине, преди хаосът да утихне и хората, които бе освободила от глобусите, най-сетне да намерят покой.

Зашеметената тишина бе нарушена от плясък на криле и от небето се спусна Израфел. Той кацна леко до нея, хванал в ръце Ламбет, малко поразтърсена, но невредима.

— Благодаря ти — промълви Мориган, все още задъхана. — Трябва да… доведем потайниците. Можеш ли да помогнеш?

— Трябва да се махате оттук — каза Израфел. Хоторн и Кадънс подскочиха лекичко от изненада. Гласът му бе точно какъвто го помнеше Мориган: като спомен за нещо загубено. Златните вени по черните му криле улавяха проблясъци на светлина откъм музея и изглеждаше сякаш той сияе. Видът му бе изтощен. Мориган си спомни какво й бе казал Юпитер за ангела онази нощ в „Стари Делфи“: „Хората като Израфел попиват чуждите емоции.“ — Дръжте се заедно. Върнете се в хотел „Девкалион“. И — слушайте, това е много важно, — непременно си запушете ушите, докато тичате. Притиснете силно ръце върху тях и не ги махайте, докато не се отдалечите поне на три пресечки. Ясно ли е?

Другите изглеждаха объркани, но кимнаха в знак на съгласие.

Обърнаха се да побегнат. Докато Мориган гледаше другите трима пред себе си, нещо я накара да спре.

Наистина ли можеха просто да си тръгнат? Музеят на изгубените моменти рухваше, стотици различни сцени на смърт падаха като плочки домино и всичко това бе затворено с магия зад стените му. Гостите на търга вътре… те бяха от най-лошите хора, Мориган го знаеше, но все пак… наистина ли заслужаваха да свършат по този начин? Уловени в кипящия хаос на чужди злополуки? Не трябваше ли тя да направи нещо?

Ами професор Онсталд? През последните няколко месеца костенурчудът я беше упреквал непрестанно, разправяше й колко са лоши Чудотворците… и въпреки това се бе пожертвал за нея и приятелите й. Беше предпочел да спаси живота на една Чудотворка вместо своя собствен.

— Мориган Врана. — Тя се обърна и видя Израфел надвиснал над нея, задържан над земята от бавните, ритмични махове на крилете си. Погледът му бе твърд, но в очите му имаше доброта, докато я гледаше… и още нещо. Неподправено объркване, много близко и понятно за Мориган, която почти всекидневно се чувстваше объркана от света около себе си. — Ти ми спаси живота тази нощ. Задължен съм ти. — Той я погледа за момент, стиснал устата си в линия. Мориган виждаше, че му се иска да каже още нещо, но не е сигурен дали трябва… или може би не можеше да намери правилните думи. Израфел въздъхна дълбоко. — Най-добре ще е да не споменаваш за това на хората в Чудобщ. Не би трябвало да съм ти задължен.

Мориган не знаеше какво да отговори.

— Това усложнява нещата, нали разбираш? — продължи той и я изгледа многозначително. — И за двама ни.

Тя не разбираше, но Израфел се издигна във въздуха и се обърна към музея, където проблясъци светлина озаряваха прозорците. Чу се звън на чупещо се стъкло — още един глобус се бе пръснал, — а после пламна яркооранжево огнено кълбо, бързо потушено от разбиваща се вълна. Облаци дим се виеха през прозорците като демони. Тих вик в далечината накара косъмчетата на тила на Мориган да настръхнат.

— Какво правиш? — извика Мориган след него. Сълзи пареха в очите й и гласът пресядаше в гърлото й. Дали той щеше да се опита да влезе отново в сградата? Дали щеше също да се окаже в плен на водовъртежа? — Опитваш се да ги спасиш ли?

— Не — отвърна той. — Те не подлежат на спасение. — Тихият му скръбен глас долетя по вятъра до нея и прободе някаква частица от сърцето й, която тя не знаеше, че съществува.

— Тогава какво…

— Върви си вкъщи — заповяда той.

Мориган чу Хоторн, Кадънс и Ламбет да я викат от края на улицата. Запуши уши и се обърна да побегне, но още веднъж нещо я спря.

Тя се озърна назад и видя ангела Израфел, кацнал на стъпалата пред музея — тъмна далечна фигура, очертана в сиянието на озарения от мълнии вход. Постоя там, без да помръдва, в течение на няколко секунди. Мориган се зачуди какво ли прави, а после… си спомни.

„Никой друг не пее така ненадминато добре.“

Спомни си какво й бе казал Юпитер онази нощ в мюзикхола „Стари Делфи“.

„Пълен и ненарушим покой — бе казал той. — Самотата и тъгата ще бъдат далечен спомен. Сърцето ти ще се изпълни с щастие и ще имаш чувството, че светът никога повече няма да те разочарова.“

Израфел не можеше да ги спаси.

Можеше само да им попее.

Юпитер я бе предупредил да не слуша пеенето на Израфел. Тя знаеше, че не бива.

Но кога пак щеше да има такъв шанс?

Мориган остави ръцете си да паднат от ушите й. През виковете на приятелите си, които я зовяха, през рева на вълните и гърмежа на оръдията, и дори през новопоявилия се звук на далечни сирени, които се приближаваха… тя чу за първи път сладкия, небесен глас на Израфел.

Само за секунда. Само една нота.

Дни и седмици по-късно, когато Мориган се опитваше да си спомни звука на тази единствена нота, чувството от нея, усещаше как я топли зимното слънце и как я прегръща майка й, която не познаваше. Усещаше радостна, проникваща чак до костите увереност, че никога не е наранявала друго живо същество. Че никой никога не е наранявал истински нея и няма да го стори. Усещаше миризмата на земята след дъжд.

Спомняше си също и какво стана после. Тропот на стъпки по паважа и силни ръце, които запушват здраво ушите й, спирайки всички звуци. Как вдигна поглед и видя ококорени сини очи сред гора от рижа коса. Горчиво-сладкото чувство, че се стоварва обратно на земята, знаейки, че ще се приземи някъде на сигурно място.