Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (17)

17.
Академията за един в хотел „Девкалион“

— Моля те, Мог. Не влизай повече в коварни улици.

Лицето на Юпитер бе изпито и набръчкано от тревога. Въз основа на информацията на Кадънс и Мориган той бе щурмувал Дяволската улица предната нощ, вземайки със себе си потайниците, смрадливците, Отдела за географски странности и даже Фенестра (която според Мориган струваше колкото десетима потайници и поне петдесет смрадливци).

Но бяха закъснели. Страховитото оттегляне на суперкотето бе вдигнало твърде голяма тревога и докато пристигнат, пазарът бе разтурен, виновниците се бяха пръснали и бе останало само гробище от мръсни, анонимни пазарски сергии, един изрисуван на ръка надпис „СТРАШНИЯТ ПАЗАР“, празен аквариум… и едно окаяно момче, седнало сам-самичко на земята в мокрите си дрехи и треперещо от студ.

Поне си бяха върнали Алфи.

Но тази сутрин върху лицето на Юпитер нямаше и помен от радост, нито дори удовлетворение от добре свършената работа. Само мрачна решителност да изтръгне от Мориган обещание никога повече да не влиза в коварна улица.

— Сериозно говоря — подчерта той, а сините му очи мятаха мълнии. — Те са прекалено опасни. Не си струва риска.

Мориган направи гримаса. Как можеше Юпитер да каже подобно нещо? Ако тя и Кадънс не бяха влезли в Дяволската улица, никога нямаше да открият Страшния пазар. Никога нямаше да освободят суперкотето. Юпитер и потайниците нямаше да знаят къде да намерят Алфи Лебед. Тя отвори уста да каже всичко това, но Юпитер вдигна ръка да я спре.

— Умението на Алфи е изчезнало. — Той говореше с приглушен, едва ли не почтителен глас, сякаш съобщаваше вест за смъртоносна болест.

— Изчезнало ли? — повтори Мориган. Юпитер кимна. — Как така изчезнало?

— Не знаем. — Той въздъхна дълбоко и потърка уморените си очи. — Още не е съвсем ясно дали е било взето, или… понякога една тежка травма може да… — Той не довърши и Мориган успя да долови объркването в гласа му. Юпитер нямаше представа. Потайниците нямаха представа.

— Ами Касиел и Паксимус Късмета? — попита тихичко Мориган. — И котето — някой намерил ли го е?

— Няма и следа от Касиел. Знаем, че Паксимус е бил там, защото намерихме списък с артикулите за търга, но вече го няма. Мислим, че може би… — Той млъкна, неспособен или нежелаещ да довърши тази мисъл. — Както и да е, ние не се предаваме. Хората на Фен търсят котето. Сега, когато знаят, че е някъде по улиците, а не затворено в някоя клетка, имат далеч по-добър шанс да намерят клетото създание.

Мориган се намръщи.

— А кои са хората на Фен?

— Нейни приятели. Предимно други суперкотки — те не са много общителни, но има няколко наоколо. Грижат се една за друга.

— Но… Чудното общество не помага ли? Ами потайниците? Не трябва ли ние да разследваме…

— Няма никакво „ние“, Мог — повиши леко глас Юпитер. — Ти не участваш в разследването. Ясно?

— Не е честно. — Мориган усещаше хленча в гласа си, но не можеше да го сдържи. — Аз намерих пазара — е, аз и Кадънс. Ние освободихме суперкотето. Ние сме тези, които…

— Вие сте тези, които показаха талантите си пред стая, пълна с хора, склонни да платят много пари, за да ви ги вземат — сопна се Юпитер. Мориган се сви лекичко.

— Не съм им показвала нищо умишлено — промърмори тя, мислейки за странното преображение на суперкотето. — Вече ти го казах. Не знам как стана, то просто…

— Стана — довърши Юпитер вместо нея и въздъхна. — Знам. Опасявам се, че това също не мога да го обясня.

Той бе загубил тънкото си лустро от търпение, но Мориган усещаше, че зад нервността му се крие още нещо. Юпитер я погледна право в очите и тя видя, че се страхува.

— Мориган, повярвай ми, всички правят каквото им е по силите, за да намерят другите изчезнали. И, моля те. Никакви коварни улици повече.

 

 

Остатъкът от лятната ваканция на Мориган премина като странен, леко задушаващ сън. Отсъствията на Юпитер продължаваха да са чести, но в промеждутъците, когато си беше у дома, той изглеждаше решен да навакса с отношенията им — а също така, подозираше Мориган, да я занимава и развлича дотолкова, че тя да няма нито причина, нито изкушение, нито възможност да тръгне да търси още следи към Страшния пазар.

Бързо стана ясно, че той е ангажирал персонала да направи това лято в „Девкалион“ колкото се може по-разсейващо зрелищно. Имаше рок концерти и среднощни пикници на покрива. Турнир по крокет на южната ливада и почти всяка нощ фойерверки. И макар че Мориган при всяка възможност тормозеше Юпитер за подробности относно разследването на Страшния пазар, бе трудно да не се захласне поне малко по парада от неумолими празненства.

Франк почти всеки уикенд устройваше парти на басейна, придружено от епични сладоледени барове и войни с водни балони. Юпитер уреди да монтират водна пързалка и донесе реалистични надуваеми бели мечки, които подхвърляха хората високо във въздуха, улавяха ги в меките си гумени лапи и ги потапяха под водата, което предизвикваше безкрайни писъци на наслада от Мориган, Хоторн и Джак.

Веднъж на Мориган й хрумна блестящата идея да покани целия Набор 919. Възбудена и нервна от възможността да им докаже, че не е опасна, че старейшините грешат, тя стигна дотам, че даже им написа индивидуални покани на луксозен пергамент.

Обмисли внимателно какво искаше да каже — че съжалява за случилото се на станцията, че това е бил нещастен случай и никога не би наранила някого умишлено, и че ги моли да дойдат тази събота на плуване и сладолед. Запечата грижливо поканите с восък, който Юпитер й даде, и накара Хоторн да им ги занесе от нейно име. Но когато денят настъпи, се явиха само той и Кадънс.

Мориган се помъчи да не се обезсърчава и се възползва максимално от деня, като разведе Кадънс из хотела, което се оказа интересен тест за крехкото им ново приятелство. За разлика от Хоторн (който за удоволствие на Мориган изпитваше безграничен ентусиазъм към всичко, което „Девкалион“ можеше да им предложи, колкото и странно да е то) реакцията на Кадънс бе смесена.

Тя бе объркана от Дъждовната стая, макар да се постара да е учтива („И какво, значи това е просто… дъжд? Вътре вали? През цялото време? Защо?“), и не хареса театъра с гримьорната му, пълна с костюми, всеки от които включваше собствен акцент и маниери (в края на краищата Мориган я предупреди да не изпробва костюма на Котарака в чизми; цял час, след като го свали, Кадънс още мяукаше и се чешеше зад ушите). Но й хареса да се изтяга на пясъчното островче насред басейна с полюшващите се палми и тихата, звънлива музика на укулеле, която се носеше по топлия бриз.

Хоторн трябваше да продължава да тренира през ваканцията с Младшата лига на драконовите ездачи, но повечето следобеди идваше в „Девкалион“, изтощен и покрит със сажди. Той, Мориган и Кадънс обикновено играеха на карти в Пушалнята, вдишвайки последните летни ухания, кълбящи се от стените. Пушалнята изпробваше нова сезонна колекция, със смесени резултати. Кокосовият дим, димът с дъх на океански бриз и ягодово-сметановият дим бяха големи хитове. Докато тези с дъх на репелент против насекоми, потен пътник в Чудметрото и картофена салата на пикник имаха значително по-малък успех.

Тъй като не й бе разрешено да се бърка в разследването на Юпитер, Мориган се опита да се съсредоточи повече върху загадката кой изнудва Набор 919. Но при положение че не я пускаха да излиза от „Девкалион“ и по-голямата част от набора й не говореше с нея, тя трябваше да признае, че няма много, за което да се хване.

Единственото хубаво нещо, помисли си Мориган, бе, че изнудвачите, изглежда, също бяха в лятна ваканция. Така поне Набор 919 щеше да получи малко отдих от исканията им, докато не започнат отново учебните занятия.

Но нямаше този късмет.

— Виж това — каза Кадънс една сутрин и подаде на Мориган бележка, докато се настаняваха на шезлонгите. После си сложи слънчевите очила и се излегна, докато Мориган четеше.

Кадънс Ленор Овъглен.

Покровителят ти има важна публична изява утре сутринта.

Ще измислиш изобретателен начин да го накараш да се изложи.

Ако не успееш, ще разкрием тайната на Набор 919.

Помнете:

Не казвайте на никого.

Иначе ние ще кажем на всички.

Мориган пребледня. Не харесваше Баз Чарлтън, но ако някой бе поставил нея пред избора дали да защити своя набор, или да изложи публично покровителя си, честно казано, не знаеше как ще постъпи.

Това поне елиминираше един заподозрян — със сигурност Баз не би поискал да бъде унизен! И все пак не приближаваше ни най-малко Мориган до разкритието кой стои зад всичко.

Тя хвърли кос поглед към Кадънс, която бе сложила ръце зад главата си и се наслаждаваше на топлото слънце.

— Не бях сигурна дали ти ще получиш бележка — призна Мориган.

— Нито пък аз — отвърна намръщено Кадънс. — Мислех, че изобщо не ме забелязват.

— Та, хм… — продължи Мориган, опитвайки се да звучи небрежно, — … каква е тази публична изява утре сутринта?

— Беше тази сутрин — бележката дойде вчера. Той гостуваше в парламента, за да отправи петиция за по-строги гранични закони. Голяма, важна реч.

— О. — Мориган изчака, но Кадънс не каза нищо повече. И… какво стана?

— Ами, трябваше хубаво да си помисля, нали се сещаш?

— Да.

— Стоях будна цяла нощ и се опитвах да реша какво да правя. Не съм мигнала.

— Ра… разбира се. — Мориган затаи дъх.

— Но накрая просто не можах да избера дали да го накарам да точи лиги през цялото време, да говори с бебешки глас, или в края на речта да си свали гащите и да извика „Бази иска ака“. — Кадънс се ухили. — Затова ги направих и трите.

Фойерверките, водните пързалки и рок концертите бяха чудесно нещо, помисли си Мориган. Но сега-засега това бе любимият й момент през цялото лято.

 

 

Към края на ваканцията Юпитер оповести завръщането си от една от по-дългите си експедиции, като събуди призори Мориган и Джак, които станаха неохотно, и ги качи на покрива, където бе вързал огромен балон. Беше вълшебно и приказно да се носиш високо над покривите на Невърмур и да гледаш как слънцето озарява града в розово и златно, без никакъв друг звук освен редките изригвания на горелката. На Мориган не й се искаше да стъпва отново на земята. И не й се искаше лятото да свършва.

Но тя не беше глупава. Знаеше, че всичко това е част от общите усилия да й отвличат вниманието и да я правят щастлива в „Девкалион“, за да я отклонят от разследването на Страшния пазар и да смекчат удара от забраната за влизане в Чудобщ.

И Мориган им бе благодарна за усилията, ама наистина. Но все пак си оставаше фактът, че когато новият срок започне, Хоторн и останалите от Набор 919 ще тръгнат пак на занятия, а тя ще си остане тук. Старейшините още не бяха решили дали с безопасно Мориган да се върне на територията на Чудобщ и настояваха засега забраната да остане. Юпитер ги бе умолявал, придумвал, заплашвал, беснял и умолявал отново, без никаква полза.

— Грегория Куин е най-непреклонният човек, когото познавам — рече ядосано той един ден, след като се върна от поредната безплодна мисия до Залата на старейшините. (По-късно Мориган потърси в речника думата „непреклонен“ и реши, че е напълно съгласна с него.) — Искам да кажа, за бога, ако не беше ти, потайниците може би никога нямаше да спасят… да върнат Алфи у дома.

При тези думи настъпи неловко мълчание. Защото, в края на краищата, потайниците не бяха спасили наистина Алфи, нали? Или поне не в очите на старейшините или на Баз Чарлтън… или на повечето хора в Чудобщ. Според Юпитер всички те се държаха все едно Алфи е мъртъв, докато всъщност той бе станал само малко по-… нормален.

— Е, поне е жив — казваше Мориган всеки път, когато станеше дума за загубеното умение на Алфи. Юпитер винаги се съгласяваше с нея, но тя знаеше, че дълбоко в себе си той си мисли какво ли би било вече да не е свидетел.

Мориган се чудеше как би се чувствала самата тя, ако някой й каже, че вече не е Чудотворка. При положение че цялата тази ситуация й бе донесла само нещастия, тя подозираше, че навярно ще устрои празненство. Но въпреки това можеше да си представи как би се чувствал Юпитер, ако му отнемат таланта без негово съгласие. Онова, което го правеше уникален и важен. За него би било като малка смърт.

— Мислиш ли… че той би могъл да си го върне? — попита тя. — Имам предвид, ако някога намерят човека, който му го е взел.

— Не сме сигурни дали някой наистина му го е взел — отбеляза Юпитер. — Аз не съм съвсем убеден, че това изобщо е възможно. Алфи не е в състояние да ни каже кой знае какво; той още е в шок и не помни почти нищо. Може би — надявам се, — това е просто от травмата и с времето той ще си възвърне таланта.

— Ами ако не си го възвърне — попита Мориган, — ще му позволят ли да остане в Обществото?

Юпитер помълча малко и тя се зачуди дали не се кани да й поднесе някоя успокоителна лъжа.

— Честно казано, не съм сигурен, Мог — отвърна той. — Това зависи от старейшините.

 

 

Неизбежно лятото свърши и професор Онсталд пристигна в „Девкалион“, за да продължи с отегчителните си лекции на тема какво зло е да си Чудотворец.

Персоналът знаеше чувствата на Мориган към уроците на професор Онсталд. (Има си хас — тя се бе оплаквала предостатъчно от тях.) И въпреки това се постараха учителят й да се чувства добре дошъл в хотела.

Или поне така си мислеше Мориган.

Отначало.

— Опасявам се, че това е единственото място, където можем да ви настаним днес — каза Кеджъри първата сутрин, като въведе Онсталд и Мориган във втората по големина бална зала на „Девкалион“ на петия етаж. — Всичко друго е заето. По това време на годината хотелиерският бизнес е много натоварен, нали разбирате?

С охлювската скорост на Онсталд им бе отнело поне половин час да стигнат от асансьора до тук, но Кеджъри като че ли нямаше нищо против. По целия път бъбреше весело, явно без да забелязва нетърпеливото сумтене и пухтене на Онсталд. Сега костенурчудът, дишайки с обичайното си хриптене, се взираше в балната зала и изглеждаше дълбоко ужасен.

— Да не би да… ми казвате… че трябва да преподавам… в това… това…

— … много елегантно пространство, което в момента се подготвя за ежегодния ни Есенен бал, да — прекъсна го Кеджъри и сви извинително рамене. — Но не се притеснявайте, Франк е обещал по никакъв начин да не пречи на уроците ви. Нали така, Франк? — извика той към вампира джудже, който бе в другия край на залата и устройваше проверка на звука за любимата си група „Игуанарама“.

— Даже няма да разберете, че съм тук — прогърмя Франк в микрофона. Последва електрическо пищене. Онсталд трепна. — Опа, извинявайте.

Най-трудното за Мориган бе да се опитва да се съсредоточи върху дудненето на Онсталд за Чудните злодеяния, докато Франк прекарваше през залата все по-абсурдни и разсейващи неща с постоянния си рефрен: „Не ми обръщайте внимание, не ми обръщайте внимание — аз не съм тук!“. Тя запази лицето си безизразно в продължение на три последователни репетиции на топ хита на „Игуанарама“ „Размахай люспестата си опашка“. Успя даже да прочете цяла глава за тираничния Чудотворец Тир Магнусон, пренебрегвайки спокойно гигантските плуващи във въздуха шампански мехури, които изпълваха бавно стаята.

Но последната сламка — както за покерджийското лице на Мориган, така и за търпението на Онсталд — бе, когато Франк вкара ято крякащи гъски, облечени в черни фракове и е папийонки.

— Какво… Е… ТОВА? — изуми се костенурчудът, докато Мориган изпадна в кикот.

Франк се обърна към тях с лице, което бе въплъщение на невинността, и отвърна:

— Съжалявам, професоре, но все някой трябва да обучи допълнителния обслужващ персонал!

На другия ден Кеджъри ги премести в едно арт студио в източното крило. Там миришеше на маслени бои и терпентин, но Кедж отвори широко прозорците и се погрижи да изтъкне, че тук поне липсват водни птици във фракове.

Ателието обаче бе близо до Музикалния салон, а госпожа Чанда се зае да репетира ариите си. Всеки път, когато ангелският й глас долиташе до ателието, тълпи от катерички, синигери, язовци, лисици и полски мишки нахлуваха през отворените прозорци, неустоимо привлечени от този звук. Онсталд накара Мориган да затвори прозорците, но изпаренията от боите станаха непоносими, а животните продължаваха да прииждат, само дето сега дращеха по стъклата и скимтяха, за да ги пуснат.

Марта им приготвяше обяд всеки ден и след няколко промърморени оплаквания от професор Онсталд Мориган осъзна, че камериерката умишлено саботира храната му. Поднасяше му изстинала супа, възсух вчерашен хляб и твърде слаб чай. В същото време все мушваше на Мориган по някое шоколадче в станиол или медено кексче с глазура заедно с обяда, а на Онсталд никога не даваше нищо сладко. Това бе незначителна дребнавост, но по стандартите на милата, мекосърдечна Марта бе равнозначно на обявяване на война и Мориган я обожаваше заради това.

Всеки ден от тази седмица им носеше местене в нова стая със свой собствен пресен вид неудобства и на Мориган не й трябваше много време да осъзнае какво прави персоналът. Това й повдигна настроението повече, отколкото бяха успели да го направят празненствата край басейна и летенето с балон. Всяка сутрин тя скачаше от леглото, развълнувана да види какво ново ще измислят те днес, за да побъркат Онсталд.

Но главната част от съпротивата на хотел „Девкалион“ дойде — разбира се — от страна на Фенестра. В петък сутринта, когато Мориган и Онсталд се бяха настанили в последната си импровизирана класна стая (неизползван корт за бадминтон на седмия етаж) и започнаха урока си, Фен влезе с небрежна крачка. Не каза нито дума, но седна зад Мориган, въсейки се над главата й към професор Онсталд и мъркайки толкова агресивно, че подът вибрираше.

Мориган знаеше, че ако някой друг бе прекъснал урока им, Онсталд щеше да поиска от него незабавно да напусне. Но Фенестра не бе от котките, които предразполагат към искания.

Същата вечер пристигна куриер с белезникав плик, адресиран до Мориган.

Госпожице Врана,

Пиша Ви, за да Ви уведомя, че колегите ми старейшини и аз преразгледахме Вашето изгнание от територията на Чудното общество. След внимателен разбор — и настоятелната препоръка на професор Онсталд, който ни уверява, че поведението, което е видял от Вас тази седмица, е вило достатъчно незастрашително — се радваме да ви поканим да се върнете в Чудобщ и в часа си по „разгадаване на Невърмур“ с господин Мекмайски в понеделник.

Излишно е да споменавам, че ще продължим да следим изкъсо поведението Ви.

Моля, не ни разочаровайте.

С уважение,

старейшина Грегория Куин