Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (11)

11.
Потайниците

— Той се тревожи за нещо.

— За какво?

— Мисля, че за… пари.

Джак и Мориган стояха до перилата на спиралното стълбище и се бяха привели през тях да наблюдават зрелището, което представляваше една съботна вечер в „Девкалион“. Цялата огромна зала бе превърната в лагуна за вечерта и беше пълна не с обичайните позлатени кадифени мебели и дръвчета в саксии, а с малки гондоли и канута. Лодките возеха шумни и бляскави купонджии, всички облечени в морски дрехи според инструкциите в поканата на Франк. Костюмите бяха изтънчени; досега Мориган бе зърнала седем русалки, четирима русали, групички моряци и пирати, морска звезда, стрида и ярколилав октопод, целия в пайети.

— Откъде знаеш? — попита Мориган.

Джак присви очи. Кръпката на окото му бе дръпната настрани (още един рядък случай) и сега стоеше на слепоочието му.

— Пръстите му са зелени. Зелените пръсти означават, че го сърби да докопа някакви пари или току-що е загубил някакви.

Мориган се взря надолу към човека, когото Джак изучаваше — красив, свръхсамоуверен мъж в адмиралска униформа. Той стоеше на носа на една гондола и очите му се плъзгаха по фоайето, сякаш притежаваше мястото и всички хора в него.

— Изглежда ми богат — каза тя. — Виж скъпоценните камъни по шията на жена му.

— Богатите също се тревожат за пари. Понякога даже повече от бедните. А и това не е жена му, а любовницата му.

Мориган ахна, едновременно скандализирана и възхитена. Това беше новата й любима игра.

Напоследък вечерите в „Девкалион“ бяха още по-оживени от обичайното. Франк бе започнал битка с двама съперници организатори на празненства в един нов хотел, открит наблизо хотел „Ориана“. Всяка събота вечер той устройваше някакво пищно тематично парти, танцова забава или бал с маски, като понякога затваряше цели крила от хотела, а понякога изкарваше купона на покрива, за да се вижда и чува на километри наоколо. А всяка неделна сутрин сновеше нервно из фоайето и чакаше да пристигнат вестниците „Невърмурски страж“, „Сутрешна поща“ и „Огледало“. Щом пристигнеха, той веднага отгръщаше на светските страници и фоайето се огласяше или от кънтящ триумфален смях, или от яростен вой, в зависимост от това кой хотел бе спечелил по-дълга колонка тази седмица. В повечето случаи Франк печелеше (партитата му бяха легендарни и посещавани от много знаменитости, аристократи, а понякога даже и кралски особи), но редките провали всяваха ужас у всички в „Девкалион“. Те обикновено бяха следвани от няколко дни на отчаяно униние, а после от ново трескаво шетане, за да направи празненството идната събота „най-хубавото, което някога сме имали!“.

Всичко това превръщаше съботните вечери в „Девкалион“ в прекрасна възможност за наблюдение на хора, а растящата увереност на Джак в неговите способности като свидетел правеше наблюдението на хора далеч по-забавно.

Фенестра — която мразеше водата — беше бясна на Франк за тазвечерната тема и вече бе заплашила: а) да повика смрадливците, б) да напълни стаята на Франк с глави чесън и в) да изгори хотела. Разбира се, не бе осъществила никоя от тези закани, но все пак висеше заплашително от черния полилей, фучеше и показваше нокти на всеки гост, който дръзнеше да се приближи.

— Ами онези? — Мориган посочи група млади жени, облечени като ярки тропически риби; роклите им представляваха хаос от ресни, пера и мъниста, бяха ужасно модерни и крайно неприлични. Те гребяха безцелно насам-натам из фоайето, пиеха розово шампанско от бутилката и тормозеха Уилбър пианиста — настанен заедно с рояла си на малък пясъчен остров — да изсвири нещо „по-живичко“.

Джак ги погледа около минута, като се мръщеше съсредоточено.

— Онази шумната, дето е облечена като риба клоун, би предпочела да си е вкъщи. Или поне някъде другаде. Има… нещо като нишка. Сребърна нишка, която все се опитва да я издърпа през вратата.

Племенникът на Юпитер се бе появил този следобед след урока си по виолончело, за да прекара уикенда у дома. Мориган се изненада колко пристигането му бе подобрило деня й след скапаното му начало.

С намерението да спипа изнудваните на местопрестъплението на станция 919 и да види кой ще дойде да вземе тортата на Франсис, тя се събуди сутринта от алармата, която бе нагласила за шест без пет. Тихо бутна загадъчната врата и се промъкна през своя Чудобщен гардероб… само за да открие, че целият й план се проваля, защото вратата на станцията не искаше да помръдне. Нещо я затискаше от другата страна — изнудваните бяха дразнещо умни. Когато вратата най-после се отвори, вече бе прекалено късно: тортата я нямаше и на перона не се виждаше никой.

Мориган почука на вратата на Франсис, за да го попита как се е справил с тортата и дали е видял на станцията нещо, което би могло да им подскаже кои са изнудваните. Но той просто я изгледа навъсено — покрит с брашно, глазура и лепкав карамел — и затръшна вратата в лицето й.

Денят й се бе влошил още повече, когато откри, че Юпитер все така го няма, а на всичкото отгоре й е напълно забранено да влиза във фоайето цял ден, докато Франк подготвя вечерното парти.

В резултат на това Мориган бе толкова доволна да види Джак, че засега устояваше на желанието да го подиграе за шикозната му униформа от училището за интелигентни млади мъже „Грейсмарк“ и се чувстваше изключително добродетелна заради своето самообладание.

— Ами тази там? — Тя посочи една жена с шапка на риба чук.

— Бясна е, че по-малкият й брат току-що е наследил семейното състояние.

Мориган го зяпна изненадано.

— Това е доста конкретно.

— Е… Така мисля. Зелени пръсти — това са парични проблеми. Черен кръст на сърцето, това е скорошна загуба. Има и втора, по-малка сянка — проблем с по-малък брат или сестра, предполагам брат. И цялото й тяло сияе в тъмно виненочервено; тома е цветът на подклаждан гняв. Тя е тъжна, но също и бясна.

Мориган загледа жената и й се стори, че долавя у нея някаква тъга, макар че тя обръщаше един след друг коктейли „Синя лагуна“ и флиртуваше с хубавата руса морска звезда в кануто си.

— Ами той? — попита Мориган и кимна към един павианчуд и пълен пиратски костюм и с голям пъстър папагал на рамото.

Джак изпръхтя.

— Ужасно му се иска някой да го попита за птицата му. Дразни се, че никой не се интересува.

— Знаеш ли, можеш да натрупаш цяло състояние, правейки това! Можем да обявим, че си ясновидец. Аз ще вземам двайсет процента.

Джак завъртя очи и се подсмихна. Мориган знаеше, че той не обича да сваля често кръпката си. Двамата с Джак никога не го бяха обсъждали, но Юпитер й бе казал, че на него му трябвали дълги години тренировки, за да се научи „да се оправя с тази лудост“, както му викаше — тоест да разграничава слоевете и нишките, да отсява важните неща и да пренебрегва останалите, — и че Джак още не е стигнал дотам. Беше казал, че засега кръпката на Джак действа като своеобразен филтър, ограничава зрението му, така че да не му се налага да вижда всички онези неща през цялото време. За да не може странният му талант да го подлуди.

— Ами ти? — попита неочаквано Джак и се обърна към нея. Вдигна една ръка сякаш да засенчи очите си от ярка светлина и примижа да види през сияещото Чудо, което Мориган знаеше, че трябва да се събира около нея дори в този момент. Усети как лицето й пламва. Джак я гледаше по същия начин, както понякога и Юпитер — сякаш знаеше нещо, което тя не знае. Сякаш знаеше много неща, които тя не знае. Това и при Юпитер си беше достатъчно дразнещо, но когато го правеше Джак, направо й се искаше да го мушне с пръст в окото.

Тя се намръщи.

— Какво аз?

— Черен облак — каза Джак и кимна към лявото й рамо. — Следва те навсякъде. Проблеми в училище?

Мориган се поколеба, после отвърна:

— Нещо такова.

— Какво става?

Откъде да започне, зачуди се тя. Дали можеше да му каже за изнудването? Джак вече знаеше, че е Чудотворка, така че Мориган нямаше да наруши обещанието си пред старейшините.

Тя си пое дълбоко дъх и пращайки по дяволите всякаква предпазливост, му разказа всичко: за трите бележки, получени досега, за проведеното гласуване и как поне половината от набора й бяха срещу нея. Веднъж започнала, откри, че не може да се спре. Разказа му за професор Онсталд и „Сбитата история на спектъра от Чудни деяния“ и за Хелойз и Чарлтъновата петорка. Оплака се, че Юпитер постоянно е на някакви безкрайни свръхсекретни мисии, които тя подозираше, че са свързани с изчезналите хора. Мисълта й скачаше от едно на друго и се връщаше пак в началото, а Джак я слушаше мълчаливо, без да задава въпроси, и след като си изля всичко, което й беше на душата, Мориган се почувства… някак си по-лека.

— Облакът изчезна ли? — попита тя накрая и се опита да надзърне над лявото си рамо, макар да знаеше, че не може да го види, независимо дали е там, или го няма.

Джак сви рамене.

— Смали се.

— Добре.

Той кимна и не разпитва повече. Едно му беше хубавото на Джак — той мразеше хората да му задават любопитни въпроси, ето защо и самият той не ги задаваше.

— Като стана дума за пращане на бележки — каза той и бръкна в един скрит вътрешен джоб на сакото си, — от известно време мислех да ти дам това. — Връчи й сгънато квадратче хартия. Беше сребристочерно, тънко като изсъхнало листо, но меко и гъвкаво. — Ако някога имаш нужда от мен — имам предвид истински спешен случай, не някоя глупост, — ако си в беда и се нуждаеш от помощ, напиши адрес или някакъв ориентир на този лист. Място, където да дойда да те намеря. После изречи три пъти пълното ми име — Джон Арджуна Корапати — и изгори хартията. Тя е свързана с мен и ще се появи в ръката ми независимо къде си.

Мориган повдигна вежда. Не беше сигурна дали му вярва.

— Как действа?

— Нямам никаква представа. Приятелят ми Томи измисли тази система, за да мами на изпитите, макар че не проумявам за какво му е да мами на изпитите, щом е достатъчно умен да изобрети такова нещо. — Джак сви рамене. — Майка му е вещица, сигурно му е помогнала. Както и да е, той му вика Черната поща. Използвахме я, за да пращаме съобщения до другите спални, след като загасят лампите, докато не започна да ни свършва черната хартия. На Томи не му позволяват да прави повече, защото го хванаха да мами и го наказаха, идиота му с идиот. На мен ми останаха само няколко листчета, но сега с тези чести отсъствия на Юпитер и всичко, което… ами, мисля, че ще е по-добре да можеш да се свържеш с мен, нищо повече — довърши той смутено.

— Ами, добре. — Мориган прибра листчето в джоба си и се усмихна. — Ъъъ… благодаря.

— Но само за истински спешни случаи — повтори Джак и се приведе пак през перилата.

— Знам, знам. — Тя се облакъти до него и огледа фоайето, търсейки следващия им обект. — Какво ще кажеш за… онзи там?

Мъжът, когото посочи, току-що бе влязъл и вървеше през фоайето, скачайки от лодка на кану на гондола, сякаш са камъни в езеро. Гостите го приветстваха шумно, а когато той едва не преобърна една лодка, заръкопляскаха и запищяха от смях. По неговото собствено лице си оставаше мрачно. Той прокара ръка през рижите си кичури.

— Юпитер! — извика Мориган. Той вдигна очи и ги видя двамата с Джак на стълбището, усмихна се мрачно и им помаха лекичко. Вдигна два пръста и изрече само с устни: „Две минутки“. После стигна най-сетне до полупотопеното бюро на портиера, седна на него и се зае да преглежда голямата пачка съобщения, която му подаде Кеджъри.

Очите на Джак шареха в пространството около чичо му.

— Той търси нещо. Ето защо продължава да ходи на тези експедиции. Каквото и да е, не може да го намери никъде.

— Как изглежда това?

— Като сива мъгла, обгърнала главата му — промърмори Джак. — И смътни трепкащи светлинки току извън обсега му.

Двамата не забелязаха, че Фенестра е зарязала враждебното си люлеене на полилея, докато гигантската й сянка не затъмни изведнъж полезрението им и ниският й жилещ глас не се разнесе зад тях:

— Какво правят тези тук?

Мориган подскочи и се хвана за гърдите, после вдигна поглед към застрашително навъсената суперкотка.

— Не можеш ли да носиш звънче или нещо такова? — попита тя с бясно разтуптяно сърце. — Кой какво прави тук?

— Смрадливците — отвърна Фен и посочи с лапа към малка група мъже и жени в черни палта, които бяха реквизирали една лодка и сега я насочваха решително към бюрото на портиера.

Мориган премигна изненадано.

— Фен! Нали не си повикала наистина полицията да прибере Франк? Това би било отвратител…

— Разбира се, че не съм — изръмжа Фен. — Никой не обича доносниците.

— Тогава защо са…

— Това не са смрадливците — намеси се Джак с приглушен глас. Изглеждаше зашеметен. — Това са потайниците.

— Кои? — не разбра Мориган.

— Следователският отдел на Чудното общество — обясни Джак. — Тайна полиция. Те почти никога не се показват по този начин, обикновено са по-… ами, сещаш се. Потайни.

— Откъде знаеш, че са те?

— Виж им униформите: черни кожени палта, лъскави кубинки — и виждаш ли им горните джобове?

Мориган примижа към най-близкия полицай и видя мъничко златно око, избродирано на десния джоб на гърдите му, с едно Ч вътре в ириса.

— Определено са потайниците. Веднъж вече идваха тук за чичо Юпи — продължи Джак, — преди няколко години, когато се нуждаеха от помощта му за оглед на местопрестъпление. Но тогава… тогава ставаше дума за убийство — прошепна той. — На някакъв известен магьосник. Оказа се, че е бил убит от чирака си, и Юпитер им помогна да го разкрият. Потайниците се занимават само с наистина сериозни престъпления, и то само ако са замесени членове на Чудното общество.

— Те разследват изчезванията — отбеляза Мориган.

Джак поклати глава и примижа към отряда в черни палта.

— Определено търсят нещо или някого, но не е някаква стара работа отпреди седмици. Ново е. Те имат около себе си същата мъгла като Юпитер, само че тяхната е гъста и… не знам как да ти го опиша, но е някак блещукаща — като гръмотевична буря. Ново е.

Те се загледаха в разговарящите долу. Юпитер прокара ръка през провисналата си коса, изглеждаше развълнуван и смъртно уморен. Мориган се оттласна от перилата.

— Хайде да слезем и да разберем… ох! — изписка тя, спряна внезапно от един голям нокът, който се впи в рамото й.

— Ако това наистина са потайниците, няма да припарваш до тях — изръмжа суперкотката. — Когато Юпитер пожелае да разбереш какво става, ще ти каже. Хайде, марш оттук — времето ти за лягане трябва отдавна да е минало.

— Но аз нямам време за лягане — намръщи се Мориган.

— Вече имаш.

— Не можеш да…

— Току-що го направих.

— Ама…

— В ЛЕГЛОТО.

Мориган се обърна да погледне пак към Юпитер с надеждата да улови погледа му, но той вече бе тръгнал да излиза отново, насочвайки се към входната врата в малката гребна лодка, заобиколен от потайници.

Дори не си бе направил труда да си свали палтото.