Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (14)

14.
Залата на старейшините

Мориган стоеше в сянката на висока аметистова статуя. Тя изобразяваше зловещ кукловод, който бе протегнал ноктестите си ръце над нея и дърпаше конците на танцуваща марионетка с безжизнени очи, увиснала до главата на Мориган.

Госпожица Веселка стоеше от другата й страна до две петметрови жени, изваяни от бял мрамор — миловидни сиамски близначки, чиито очи бяха покрити с декоративни маски. Те се разделяха на две някъде около сърцето, разклонявайки се като дърво.

На Мориган й се бе искало да види отвътре Залата на старейшините още от миналата година, когато Кадънс открадна мястото й на тайната вечеря. Почти на никого не се разрешаваше да влиза в светая светих на старейшина Куин, старейшина Вонг и старейшина Сага — дори сред членовете на Обществото това се смяташе за рядка чест и голям късмет.

Мориган обаче не го чувстваше нито като чест, нито като късмет. Не искаше да види Залата на старейшините така. Не и по този повод.

Тя преброи статуите, защото имаше нужда да се разсее с нещо. Бяха общо девет — в горди пози, а лицата им героични, сурови, благи или безразлични. Един мъж с превързани очи, направен от тюркоаз; жена от розов кварц с осем чифта ръце, разперени около нея. Мъж, издялан от кехлибар, чиито длани бяха свещи и от тях по ръцете му се стичаха струйки восък.

Ако не беше толкова ужасена, толкова силно убедена, че за последен път вижда Чудобщ, Мориган може би щеше да се очарова от тези загадъчни, величествени фигури. Но сега тя просто се опитваше — за втори път днес — да не повърне.

Двете с госпожица Веселка бяха оставили потресената тълпа на перона и бяха извървели целия път до Дом „Горда пъпка“ в напрегнато, раздразнително мълчание. Дори и сега Мориган почти усещаше как кондукторката й кипи от тревога, прекалено страшна, за да бъде назована.

— Още ти тече кръв — каза й Мориган, когато най-после събра кураж да погледне госпожица Веселка в лицето. Придърпа ръкава на пуловера върху дланта си и посегна да избърше струйката кръв, но госпожица Веселка се дръпна… а после й хвърли слаба извинителна полуусмивка.

Мориган усети как в очите й защипаха напиращи сълзи и си пое рязко дъх.

Дървените врати в края на залата се отвориха със замах и влезе госпожица Диърборн. Тракането на официалните й обувки отекваше силно в огромното пространство.

— Ти — излая възпитателката и посочи с пръст госпожица Веселка. — В учебната болница. Нека погледнат това порязване.

— Но, госпожице Диърборн, не трябва ли да остана…

— Веднага.

Госпожица Веселка се поколеба и хвърли неохотен поглед към Мориган, но нямаше избор. Тръгна, като на излизане стисна лекичко момичето за ръката.

Старейшините влязоха в стаята след Диърборн, а подир тях вървеше омразният Баз Чарлтън, надут и самодоволен. Сърцето на Мориган се сви. „Разбира се“ — помисли си тя. — „Покровителят на Хелойз.“

Баз бе последван от дребния професор Онсталд. Плоските му костенурски крака се тътреха непоносимо бавно, а грамадната сводеста черупка на гърба му го караше да изглежда сякаш всеки момент може да се катурне. Какво правеше той тук, зачуди се Мориган.

Тъкмо когато изглеждаше, че стаята се пълни с всички хора на света, които най-много я мразят, през вратата се показа една рошава рижа глава, мъжът се промуши бързо покрай Онсталд и закрачи право към мястото, където стоеше Мориган.

— Юпитер! — извика тя, неспособна да сдържи радостта си, че го вижда.

— Мориган — каза той припряно и сложи ръце на раменете й. — Добре ли си?

Мориган се взря нагоре към покровителя си. Той беше тук. Юпитер наистина беше тук. Как бе пристигнал толкова бързо? Не я интересуваше. Усети прилив на облекчение при мисълта, че не е сама. Яркосините му очи се взираха в нейните, разширени от тревога.

— Мог? — погледна я въпросително той. Буцата в гърлото й правеше говоренето невъзможно. Тя кимна и между тях премина мълчаливо разбиране.

— Тя ли дали е добре? — обади се Баз, буквално пръскайки слюнки в бързината да издърдори думите. — Гадната малка хулиганка, която… която причини всичко това? Шегуваш се, Норт.

Юпитер не му обърна внимание.

— Експериментът ви се провали — заяви Диърборн, крачейки възбудено напред-назад. Изпука врата си настрани и затвори очи за момент. — Старейшини, след миналогодишното Показно изпитание ви умолявах да се вслушате в съвета ми, но вие го пренебрегнахте и ето докъде…

Диърборн изпука пак с врат, преви рамене и си пое дълбок, хъхрещ дъх. Мориган почувства познат ужас да се прокрадва към нея и дори възрастните в стаята сякаш се отдръпнаха от обикновената възпитателка, когато тя започна да се преобразява в мистичната си двойничка. Беше все едно гледаш увяхването на цвете на бързи обороти. Появи се възлестата белоока Мургатройд, оголила кафяви зъби и вперила безжизнения си поглед в Мориган.

— Казвах ви — изстърга Мургатройд. — Тя трябваше да е в моето училище. Милата Дулси е права. Този експеримент наистина се провали. Но провалът не се дължи на ужасното момиченце. Вие сте тези, които го провалихте. Казвах ти, Дулси…

Хладна синя светлина обля лицето на Мургатройд, тя нададе странно задавено квичене и с хрущене на кости в стаята отново се появи Диърборн. Мориган потрепери.

— Това не те засяга, Марис — изсъска Диърборн. — Не се бъркай!

Трансформацията протече пак на обратно и Мургатройд се върна.

— Да, обаче ме засяга. — Тя говореше с ниско, смразяващо ръмжене. — Казах ти, че някой трябва да научи малкото зверче на Отвратителните му изкуства, иначе Отвратителните изкуства ще се проявят без подходящото…

Пук. Хряс. Диърборн се върна със звук като от чупещи се кости. Всички в стаята трепнаха, освен Мориган, която се бе разсеяла от думите на Мургатройд. „Отвратителните изкуства.“ Къде бе чувала този израз?

— Не ти е тук мястото, беснееща ненормалнице! — извика Диърборн. — Това момиче е обикновена ученичка, независимо дали си съгласна или не. — И без никаква пауза тя се обърна да заговори на старейшините: — Простете, старейшина Куин, но ви предупредих, че тази работа ужасно ще се обърка.

Старейшина Куин въздъхна и каза тихо:

— Да, всичко това е много драматично, Дулсинея, но с нищо не ни помага да решим какво да правим. — Тя се обърна към Мориган с изражение на дълбока умора. — Госпожице Врана, може би ще сте облекчена, а може би не, да разберете, че Хелойз Червеноцърквичка се възстановява в болницата и няма да получи трайни увреждания.

Мориган затвори очи и издиша дълго и треперливо.

— Аз… да. Разбира се, че съм облекчена. Не исках да я наранявам, старейшина Куин. Кълна ви се. Не знам как стана. Аз просто…

— Ами Алфи? — прекъсна я Баз, гледайки към старейшините. — Моето момче Алфи Лебед е изчезнало. Хелойз мисли, че тя… — той посочи към Мориган — … има нещо общо.

В този момент на Мориган й хрумна нещо. Тя бе сигурна, че Баз е казал на Чарлтъновата петорка, че е дошла от Зимномория, и ги е подкокоросал да я нападнат. Дали той не стоеше и зад изчезването на Алфи? Дали това не бе просто опит да набеди Мориган за нещо, за да я изритат от Чудното общество?

В такъв случай можеше ли той да е отговорен и за изнудването на Набор 919? Тя все още не проумяваше какво точно би спечелил. Защо му е да поема такъв риск?

Старейшина Куин цъкна нетърпеливо с език.

— А, момчето Лебед. Диша под вода, нали? Чарлтън, не говори безсмислици. Алфи има проблем с бележките цяла година. Явно започва да осъзнава, че чифт хриле не могат да те издигнат кой знае колко в живота, а останалото изисква усърдна работа. — Тя махна нетърпеливо с ръка, сякаш й се искаше да пропъди Баз. — Може би, след като получи време да осъзнае колко е привилегирован животът му в Чудобщ, ще прояви здравия разум да се върне на училище и да се стегне. И между другото, ще определим наказание за гневния изблик на Хелойз. Ние със старейшините цяла година се трудим, за да овладеем тази ситуация с… с „изчезналите личности“, да избегнем паника и слухове, а ето къде се оказваме изведнъж — и всичко това благодарение на една емоционална ученичка с голяма уста.

Баз понечи да възрази, но бе прекъснат от старейшина Сага, който тропна с копито.

— Нищо от това няма връзка с дадения въпрос — изръмжа бикчудът. — А той е: какво да правим с Чудотворката?

— Задействайте гаранцията й! — настоя Баз.

Всички възрастни в стаята рязко си поеха дъх. Даже Диърборн изглеждаше разтревожена. Очите на Мориган прескачаха от лице на лице. Какво имаше предвид Баз и защо то бе предизвикало такова възмущение и неверие? Накрая погледът й падна върху нейния покровител и тя преглътна.

Юпитер вървеше към Баз така, сякаш едва сдържаше някаква кипяща в него енергия. Ръцете му бяха стиснати в юмруци край тялото, мускулите на челюстта му потръпваха. Баз се дръпна назад и се сви до статуята от розов кварц на многоръката жена. Всички старейшини пристъпиха напред, сякаш разтревожени, че Юпитер ще удари другия мъж. Мориган знаеше, че той се сдържа, виждаше как се насилва да диша равномерно и да отпусне ръце. Въпреки това усети хладна тръпка по тила си, когато Юпитер приближи лице до това на Баз и заговори с най-тихия си и опасен глас.

— Помисли какво казваш. Поне веднъж в посредствения си живот, Чарлтън, просто помисли за думите, които излизат от кретенската ти уста, преди да ги изречеш.

Няколко секунди звънтяща тишина последваха тези думи. Баз се опита да си придаде предизвикателен вид, но сякаш се бе смалил с няколко размера. Той погледна към старейшините.

— А-ами, аз всъщност нямах предвид… исках да кажа само…

Все още впил очи в Баз, Юпитер нареди:

— Мориган. Излез да чакаш отвън.

Искаше й се да спори. Искаше й се да остане и да разбере съдбата си, да разбере какво ще стане с нея още в секундата, щом бъде решено, но напрежението в стаята — и в гласа на Юпитер — застави краката й да се раздвижат.

В коридора я чакаше Хоторн. Той излезе от скривалището си зад един внушителен мраморен бюст. Лицето му бе бледо и сериозно, а очите му поне два пъти по-големи от нормалното.

— Добре ли си? — попита я с напрегнат шепот.

— Да — отвърна тя също шепнешком. — Така мисля.

— А ти… — Той млъкна. — Мориган, ти знаеше ли, че можеш да правиш това? Знаеше ли, че можеш… да бълваш огън?

Дори през мъглата на своите тревоги и объркване Мориган смътно осъзна колко абсурден е този въпрос и се подразни, и беше странно благодарна, че поне това е нормално. Че Хоторн още може да задава глупави въпроси и тя още може да се дразни от тях.

— Не мислиш ли, че бих споменала една такава дребна подробност?

Те помълчаха за момент.

— Какво ще правят? — попита накрая Хоторн.

— Шшшт. Не знам. — Мориган притисна ухо към тежката дъбова врата и Хоторн направи същото. В течение на няколко минути се чуваше само неясно мънкане, докато Юпитер не повиши глас. Звучеше бесен.

— Тя е само едно момиченце. — Изричаше всяка дума така, сякаш я стриваше между зъбите си. — Престанете да говорите за нея като че ли е някакво чудовище. Мургатройд е права, вие трябваше да…

— Момичето е… — гласът на професор Онсталд заглъхна пак до мънкане и Мориган се оттласна от вратата. Усещаше стягане в гърдите си. Закрачи насам-натам, като дърпаше полите на сивата си риза, усукваше ги и ги увиваше около пръстите си.

„Престанете да говорите за нея, като че ли е някакво чудовище.“

— Те няма да се опитат да те изхвърлят, нали? — попита Хоторн с напрегнат шепот.

— Не знам.

— Не могат! — извика високо той, после понижи пак гласа си до шепот. — Ти не беше виновна. Ти защитаваше госпожица Веселка. Ако трябва да изхвърлят някого, това е Хелойз. Ще им го кажа.

Мориган не отвърна нищо. Дали щяха да я изхвърлят заради това? Можеха ли да го направят? Ако тя не бе член на Обществото, щеше да е принудена да напусне Невърмур и…

Не. Мориган поклати яростно глава. Това беше нещастна случайност, каза си тя. Не могат да те изхвърлят заради нещастна случайност.

Думите на Баз Чарлтън отекнаха в главата й — „Задействайте гаранцията й“. Каквото и да означаваше това, явно не бе нищо хубаво. Мориган престана да крачи и се взря право напред. Ръцете й застинаха неподвижно. Изведнъж осъзна… че няма никаква представа за какво служи гаранцията. Никога не беше питала.

Защо не беше питала?

Секунди по-късно възпитателката отвори вратата.

— БЪРЗОЛЕТ! — изсъска Диърборн. — Марш в час! — Хоторн измънка някакво извинение и си тръгна, като хвърляше тревожни погледи през рамо. Възпитателката се обърна към Мориган и лицето й отново бе като ледена маска, по-непроницаемо отвсякога. — Ела.

Мориган я последва в залата, правейки по две крачки за всяка една на Диърборн. Юпитер, Баз, професор Онсталд и старейшините стояха по средата на помещението и изглеждаха като джуджета в сравнение с грамадните каменни статуи, но въпреки това се извисяваха над Мориган.

Тя стисна ръцете си в юмруци в опит да спре треперенето им. Оглеждайки възрастните около себе си, й бе трудно да прецени дали новината е добра, или лоша. Баз Чарлтън бе начупен и се мръщеше демонстративно, но Юпитер също не изглеждаше особено щастлив.

— Госпожице Врана — поде старейшина Куин и й даде знак да излезе напред. Бръчките покрай очите й бяха толкова дълбоки, все едно бяха избродирани там. — Старейшина Сага, старейшина Вонг и аз стигнахме до решение. Мнението ни е, че напрежението от живота в Чудното общество ви се е отразило и затова…

— Не можете да ме изхвърлите! — прекъсна я панически Мориган. — Беше нещастна случайност, не съм искала да наранявам никого. Моля ви, старейшина Куин, трябва да ми повярвате…

— Вярвам ви — каза старейшина Куин, повишавайки глас над този на Мориган. — Моля ви, мълчете, госпожице Врана.

Тя направи пауза и Мориган прехапа бузата си отвътре, за да надвие желанието си да се защити. — Аз лично не мисля, че действията ви са били злонамерени. И все пак. Върховният съвет на старейшините носи отговорност за всички, които са поверени на грижите ни. Трябва да вземем мерки, за да осигурим безопасността на другите ученици от вашия набор, както и на цялото Общество. Не знаем какво ще представляват тези мерки в дългосрочен план, но за момента можете да смятате, че учебното ви натоварване подлежи на преразглеждане.

Юпитер се намръщи.

— Какво точно означава това, старейшина Куин?

Жената издиша тежко.

— В дългосрочен план, не съм съвсем сигурна. Но в краткосрочен, госпожица Врана няма повече да посещава уроци с другите ученици или да влиза в Чудобщ.

Сърцето на Мориган се сви. Тя усети сълзи да парят очите й. Изгонена от Чудобщ? Тази мисъл бе непоносима.

— Засега, госпожице Врана — продължи старейшина Куин, — ще продължите индивидуалните си занимания с професор Онсталд, който ще идва в дома ви в хотел „Девкалион“ и ще провежда уроците там. Прекият ви достъп до станция 919 ще бъде временно отнет. Трябва да ви помоля да напуснете веднага територията на Чудобщ.

 

 

— Съжалявам, че напоследък прекалено често ме нямаше.

Юпитер бе хванал карета да ги закара у дома. За щастие, защото кажи-речи в момента, щом влязоха в нея, заваля. (Или бе нещо повече от късмет? Можеше ли той да предвижда времето? На Мориган й се искаше да го попита, но буцата в гърлото й се бе върнала и още не й даваше да говори.)

— Работата ми в Лигата беше… Добре де, без извинения. Съжалявам. Това е всичко. — Наистина личеше, че съжалява. Нещо повече, изглеждаше тъжен.

— Няма нищо — каза накрая Мориган с дрезгав глас. И беше искрена. Макар че отсъствията му наистина я дразнеха, извинението му беше от сърце и той изглеждаше толкова безутешен и уморен, че не можеше да му се сърди повече. И без това й тежеше да носи този товар със себе си навсякъде. Радваше се да се отърве от него.

Те поседяха в мълчание, докато накрая то също натежа.

— Аз избълвах огън.

— Мхм.

— Не знаех, че мога да го правя.

— Не — промърмори Юпитер замислено. — Нито пък аз.

Помълчаха още една пресечка, вслушвайки се в ромоленето на дъжда и тропота на копитата, а после…

— Но как така избълвах огън?

— Опасявам се, че не знам, Мог.

— Да не би… — тя млъкна, за да преглътне, и потисна нервно хихикане — … да не би да се превръщам в дракон или нещо такова?

Юпитер изпръхтя.

— Ами, да видим. Чувстваш ли се люспеста?

— Не.

— Имаш ли големи нокти?

Тя огледа ноктите си.

— Не.

— А внезапно желание да трупаш съкровища?

Мориган се замисли за момент.

— Май не.

— В такъв случай, дълбоко се съмнявам.

— Те ще ме пуснат ли някога да се върна? — попита тя, като се завъртя да го погледне.

— Старейшините ще се опомнят — увери я той. — Ще намерим начин да ги накараме да се опомнят. Обещавам ти. Освен това, виж — лятната ваканция така или иначе скоро ще започне. Това са цели шест седмици да се отпуснеш и да си починеш. Докато стане време да тръгнеш пак на училище, те ще са променили мнението си.

— Мислиш ли?

Юпитер се замисли за момент.

— Познавам старейшина Куин доста добре — каза той накрая. — Тя… не е несправедлива. Просто понякога й трябва време да проумее кое е справедливо.

Потънаха в мълчание. Мориган гледаше как оживените улици се плъзгат покрай тях през завесата от тежки дъждовни капки, биещи по стъклото. Когато бяха само на няколко пресечки от „Девкалион“, Юпитер прочисти гърло.

— Знам, че може би няма да си склонна да споделиш точно сега — рече той тихо и предпазливо, — но има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Мог?

Тя се поколеба.

— Някога… някога чувал ли си за Страшния пазар?

Юпитер се позабави, преди да отговори.

— Да — отвърна накрая. — Защо?

И я изслуша внимателно, докато тя му разказваше за всичко, случило се този следобед в часа й по „Разгадаване на Невърмур“. Не се разсърди, че е нарушила правилото на Мекмайски за коварните улици, и не я накара да обещае, че няма да го прави повече, нито пък изрази и най-малко съмнение в онова, което бе видяла и чула.

— Дяволската улица, викаш? — Той записа името в малък бележник, който извади от джоба си. — Ще проверя нещата.

„Ще проверя нещата.“ Тези три думи отпуснаха изопнатите нерви на Мориган повече от всичко друго днес следобед и прогониха част от остатъчното напрежение от най-лошия й ден, откакто бе пристигнала в Невърмур. Защото дори всички други на света да се съмняваха в нея, Юпитер никога не би го сторил. Той й вярваше. Разчиташе на нея.

— Нещо друго? — попита той.

Разбира се, имаше и други неща, които искаше да му каже. Имаше неща, които умираше да му каже, и то от седмици насам. Като например колко уплашена бе, когато Чарлтъновата петорка я беше притиснала към едно дърво и Хелойз бе мятала остри неща по главата й, и за изнудваческата бележка и абсурдните искания, и как наборът й бе гласувал с минимално мнозинство да не разкрива тайната й на цялото Общество… и още милион други неща, които пазеше в ума си и се пръскаше от желание да сподели с него, когато го види пак.

Но сега, когато Юпитер бе тук и й бе посветил цялото си внимание, тези неща не изглеждаха толкова важни. Тя се радваше, че той най-после се е върнал, и имаше цял куп други неща, които й се прииска да му каже вместо това.

— Моята кондукторка е най-добрият човек в цялото Общество — започна тя.

— Наистина ли? — Веждите му подскочиха. — НАЙ-добрият?

— Да. Много по-добра е от теб.

Юпитер избухна в смях — силния радостен смях, който й липсваше — и Мориган му се ухили. Разказа му всичко за чудесната слънчева госпожица Веселка и наглед безкрайния й позитивизъм, и за буркана й за бисквити с форма на бяла мечка, и как имаше най-хубавата усмивка и носеше най-хубавите дрехи.

— А, да — и сама е украсила нашия Домовлак, и е наистина удобен. Имаме пуфове!

И му разказа как тя е единствената в набора им, която е неподатлива към хипнозата на Кадънс Овъглен (разбира се, наложи се да му напомня няколко пъти коя е Кадънс Овъглен). И как тя е най-добрата в часа по „Разгадаване на Невърмур“.

Юпитер слушаше внимателно всяка нейна дума и реагираше точно по правилния начин точно на правилните места. И всичко това бе толкова познато и уютно, толкова окуражително нормално, че въпросът, който Мориган наистина искаше да му зададе — въпросът, който изгаряше гърлото й и заплашваше да изригне от устата й като драконов огън още откакто бе видяла Юпитер да усмирява с поглед Баз Чарлтън в Залата на старейшините, — изтля до пепел, преди да е намерила начин да го зададе. Тя го замете в едно скрито ъгълче на съзнанието си и го остави там, пренебрегнат и неотговорен.

И може би, ако го пренебрегваше достатъчно дълго, той щеше да престане да е важен. Може би никога повече нямаше да стане важен. Може би въпросът „За какво служи гаранцията?“ щеше да си седи заровен под онази купчина пепел в ума й, безопасен, кротък и неважен, завинаги.