Джесика Таунсенд
Чудотворката Мориган Врана (13)

13.
Огън и лед

Мориган се втурна напред, ослушвайки се за тропот на стъпки зад себе си. Изведе Хоторн и Кадънс от мрака на уличката в ярката светлина на Стария град и тримата закриволичиха между пешеходците и превозните средства, без да забавят ход и без да спират, докато не стигнаха до портите на Чудобщ, задъхани и уморени, но в безопасност. Ако онзи мъж бе подгонил Мориган по Дяволската улица, бяха го загубили някъде по пътя.

— За какво беше всичкото това тичане? — попита Хоторн, превит надве, като се държеше за ребрата. — От какво бягаме?

Мориган не знаеше какво да му отговори. „От човек с четка?“ Не можеше да каже какво точно в скрития площад я бе смутило толкова, но онази хладна тръпка по тила й не бе изчезнала, въпреки че бе загрята от тичането. Тя разказа на Хоторн и Кадънс за всичко, което бе чула и видяла, и те изглеждаха също толкова озадачени, колкото се чувстваше и тя.

— „Страшният паз“? — повтори Кадънс. — Сигурно имаш предвид „Страшният пазар“?

— Възможно е — съгласи се Мориган. — Надписът явно не беше довършен.

Очите на Кадънс се разшириха.

— Това не е хубаво.

Хоторн направи физиономия.

— О, я стига, Кадънс. Нали не вярваш наистина в Страшния пазар?

— А ти не вярваш ли?

— Какво е Страшният пазар? — попита Мориган.

— Какво става тук? — намеси се Мекмайски, приближавайки се точно когато часовникът на площад „Кураж“ удари три.

— О, ами… — Мориган се запъна. Искаше й се да попита Мекмайски за онова, което бе видяла, но веднага й дойдоха наум две неща: първо, те се бяха отклонили към Западния квартал, който трябваше да е забранен за тях. И второ, бе пренебрегнала напълно триточковия план за справяне с коварни улици. Как можеше да му обясни, че е заменила ТОЧКА ВТОРА: ОТТЕГЛИ СЕ със своя собствена ТОЧКА ВТОРА: ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД И СИ НАПЪХАЙ НОСА КЪДЕТО НЕ ТРЯБВА, МАКАР ЧЕ ТОВА СЪС СИГУРНОСТ Е ПРОТИВ НРАВИЛАТА? — Нищо — довърши тя недодялано.

Мекмайски премести подозрително поглед от нея към Хоторн и Кадънс.

— Стори ли ми се, или наистина чух някой да споменава Страшния пазар?

Мориган пребледня.

— Не… ами, всъщност, да. Знаете ли, странна история…

— Ъъъ, да, брат ми Омир ме дразни цяла година — намеси се бързо Хоторн, прекъсвайки Мориган, преди да е успяла да каже още нещо. Стрелна я с поглед. — Казва, че сега, когато съм в Обществото, Страшният пазар ще тръгне по петите ми. Но той просто завижда, защото няма никакво умение.

Изражението на младия учител омекна до нещо като веселие.

— Както виждам, старите традиции не умират! Градската легенда се предава през поколенията. — Погледна зад Хоторн. — А, ето ви и вас — извика той на останалите от набора, които се изкачваха по хълма. Даде знак на пазача на входа на Чудобщ, пратите се отвориха със стържене и той подкара всички по дългата алея към Дом „Горда стъпка“.

— Какво е градска легенда? — попита Мориган.

Тя, Хоторн и Кадънс бяха изостанали на опашката на групата и заобиколиха Мекмайски, докато останалите бързаха напред, бъбрейки радостно и описвайки успешното си преминаване през коварните улици.

— О, това е просто история, която хората си разказват и я повтарят толкова често, че се превръща в общоприета истина. В този случай става дума за един глупав мит, който се използва за плашене на новите ученици в Чудобщ. — Той махна пренебрежително с ръка. — Аз не бих му обръщал внимание.

— Нали ти казах — обърна се Хоторн към Кадънс. — Не е истински.

— Истински е — настоя Кадънс. — Майка ми познава една жена, чиято леля е била взета за Страшния пазар. Никога повече не я видели.

Мекмайски въздъхна дълбоко и неохотно, и натика ръце в джобовете на панталона си.

— Е, предполагам, че Страшният пазар може да е съществувал преди много години. Говори се, че бил черен пазар — тайно, нелегално място за търгуване, където можеш да си купиш всичко, което ти хрумне — оръжия, части от екзотични животни, човешки органи, забранени магически съставки…

— И даже чудживотни — добави Кадънс.

— Можеш да си купиш чудживотно? — повтори смаяно Мориган. — Това е ужасно.

— Отвратително, нали? — рече Кадънс. — И не само чудживотни — кентаври, еднорози, драконови яйца и какво ли още не. Докато властите не го затворили, разби…

— Суперкотки? — прекъсна я Мориган. — А суперкотки?

Мекмайски я изгледа странно.

— Защо питаш?

— Просто се чудех.

Тя, разбира се, си мислеше за липсващото суперкоте на доктор Калинина, но й мина през ума и за Фенестра. От самата мисъл, че инатливата, сръдлива, вярна и свръхпокровителствена Фен може да бъде предложена за продажба — че някой глупак може да се опита да я притежава, — на Мориган й се прииска да изрита нещо.

Когато бе дошла за първи път в Невърмур и се запозна с Фен с нейната рошава сива козина и свадливо отношение, тома й бе подействало като шок, защото Мориган беше виждала суперкотки и преди — по новините, — но онези бяха съвсем различни. В Зимномория президентът Зимномор се славеше, че притежава шест суперкотки, които теглеха карета… тихи, покорни създания с гладка черна козина и нашийници с капси.

В светлината на тази нова информация Мориган неволно се зачуди откъде са дошли онези суперкотки. Дали не са били купени на черния пазар? Превърнати някак си от интелигентни, независими създания като Фен в малко повече от добре обучени впрегатни животни.

— Чувала съм хората да разправят — каза Кадънс, вече по-тихо, — че можеш да си купиш дори умение; че кокаляците идват и отвличат членове на Чудното общество и им крадат уменията, за да ги продават на Страшния пазар.

— Кокаляците ли? — попита Мориган. — Какви са те?

Мекмайски се изкикоти.

— Наричат ги също Скелетният легион. — Той завъртя очи. — Съвсем традиционни страшилища. Уж излизали от тъмни, самотни места, където труповете са в изобилие — гробища, полесражения, речни корита, сещаш се, — спонтанно се събирали от смесените останки на мъртвите.

— И Омир твърди така — обади се Хоторн, извил устни в горчива полуусмивка. — Да внимавам, ако усетя миризма на солена вода или гнило месо, или…

— Или ако чуеш тракане на кости? — Мекмайски се засмя пак. — Да, когато аз ходех на училище, децата обичаха да се плашат едно друго с истории за банди кокаляци, които ще дойдат да ги грабнат, докато спят, без да оставят след себе си нищо, освен диря от кости. Нали ви казах — страшилища. Чудовища под леглото. Не са истински и няма от какво да се страхувате.

Мориган обаче не се смееше. Изведнъж усети, че се олюлява, сякаш при слизане по стълбите е пропуснала едно стъпало.

Когато Мекмайски изтича напред да поговори с другите за упражнението им с коварните улици, тя забави ход и дръпна Хоторн и Кадънс назад.

— Не мисля, че кокаляците са само легенда — рече тя тихо. Кожата на ръцете й бе настръхнала. — Аз… мисля, че видях един.

— Мислиш какво? — не разбра Кадънс.

— Къде? — попита Хоторн. — Кога?

— Преди известно време, долу на пристанището. Тогава не знаех какво е, но изглеждаше досущ както ги описа Мекмайски. — Тя потрепери лекичко, като си спомни странната фигура от кости и останки, уродливата нередност на създанието.

— Значи, щом кокаляците са истински… — започна Хоторн и между веждите му се появи бръчка.

— То Страшният пазар също трябва да е истински — довърши Мориган.

Помисли си за Касиел, Паксимус Късмета и котето на доктор Калинина. Ако имаше шанс да намери някого от тях, може би тъкмо Страшният пазар беше този шанс.

И ако предчувствието й бе вярно, значи трябваше да се върне на Дяволската улица и да разбере.

 

 

Макар че не беше нужно да го прави, Мекмайски изпрати Набор 919 чак до станция „Горда стъпка“, където госпожица Веселка чакаше да ги отведе у дома. Тя седеше на вратата на Домовлака им, хванала в две ръце чаша чай и затворила очи, изложила лице на следобедното слънце, процеждащо се през дървесния покров.

— О! Здравей, Марина — извика Мекмайски. В гласа му имаше нотка на изненадано безгрижие, което Мориган долови, че е престорено. Той отметна бретона от очите си, а после запружинира на пръсти и разлюля малко недодялано ръце. На Мориган й се стори, че забелязва лека руменина по бузите му, и смушка ухилено Хоторн.

— Мечтае си — прошепна в отговор той.

Госпожица Веселка открехна едното си око.

— Здравей, Хенри. Как сте, банда? Как беше Старият град? — Тя стана и изля каквото бе останало от чая й на релсите. — Готови ли са всички…

Кондукторката бе прекъсната от ужасен звук, който представляваше полувик-полухлип. Мориган се обърна натам и в същия миг бе съборена на земята от нещо, което приличаше — и се усещаше — като човек снаряд. Вихрушка от мятащи се крайници и дълга мъхестозелена коса.

— Какво му направи? Какво му направи? ОТГОВОРИ МИ!

Мориган дръпна глава, когато Хелойз се опита да издере лицето й. Мекмайски и госпожица Веселка сграбчиха по една от размаханите ръце на по-голямото момиче и го изтеглиха настрани, но Хелойз се съпротивляваше и продължаваше да се опитва да се нахвърли върху Мориган. Хоторн и Кадънс се втурнаха да помогнат на зашеметената Мориган да стане от земята.

— СПРИ! — извика госпожица Веселка, мъчейки се да не изпусне момичето.

— Тя знае нещо — изфуча Хелойз. — Направила му е нещо. Къде е той? Къде е Алфи?

— Хелойз, успокой се — каза Мекмайски. — За какво говориш, какво е станало с Алфи?

Хелойз захлипа, дишайки тежко.

— Вижте… ВИЖТЕ!

Тя се изтръгна и тикна една бележка под носа на Мекмайски. Той я прочете на глас, като изглеждаше все по-объркан.

— „Не мога да остана повече. Не заслужавам да съм в Обществото. Прилагам брошката си с буквата Ч. С настоящото се оттеглям от набора си. Поздрави, Алфи Лебед“. Но, Хелойз… какво общо може да има това с Мориган? Ако Алфи е искал да напусне, то…

Хелойз сподави един хлип.

— Алфи не е искал да напусне! Никога не би напуснал, без да ми каже. Той ме обича! Не е написал тази тъпа бележка.

Мекмайски изглеждаше пълен със съчувствие.

— Сигурен съм, че може да изглежда…

— Не я е написал — настоя Хелойз. — Алфи не знае какво означава „с настоящото“. Ами че той едва може да напише собственото си име. Това не е написано от него, не е!

Госпожица Веселка взе бележката от Мекмайски и я огледа.

— Все пак това не обяснява какво общо има Мориган.

— С нея нещо не е наред, всички го знаят! — изпищя Хелойз с обляно в сълзи лице. Мориган трепна и се дръпна назад. Вече всички на перона ги зяпаха. — Направила му е нещо, знам аз. Тя е някаква… Не я знам каква е, но може да контролира хората. Виждала съм я да го прави. Тя го е накарала да си тръгне! Ами ако го е наранила, ако го е накарала сам да се нарани? Тя ни има зъб заради онова, което… заради… о, АЛФИ! — Тя се разрида.

— Хелойз — каза госпожица Веселка. — Разбирам, че си много разстроена, но…

— Какво е умението й? — изплака Хелойз. — Никой не знае. Знаете ли защо старейшините не искат да кажат на никого? Защото е нещо опасно. Как така всички тези изчезвания започнаха, когато ТЯ влезе в Обществото?

Море от лица се обърна към Мориган. Позната тръпки пробяга по тила й и в този миг тя осъзна, че го е очаквала. Още от първия си ден в Чудобщ, от изчезването на Паксимус Късмета, прокълнатото момиче, което все още живееше някъде в Мориган, бе очаквало това. Обвинението.

Госпожица Веселка хвана пак Хелойз за ръката, тъкмо когато наоколо зашепнаха.

— Внимавай — предупреди тихо Ламбет, но госпожица Веселка не я чу.

— Защо не дойдеш с мен, Хелойз? — предложи тя с преднамерено спокоен, търпелив глас. — Ела. Хайде да се качим горе в Дом „Горда стъпка“ и ще уредим цялата работа. Мисля, че имаш нужда от една хубава чаша чай.

Ламбет трепна.

— Внимавай — повтори тя, този път гледайки право в Мориган.

Мориган се намръщи.

— За какво…

Но Хелойз виеше като ядосана котка и изтръгна ръката си от хватката на госпожица Веселка.

— МЛЪКВАЙ! Не смей да ме ДОКОСВАШ!

После Хелойз изтегли ръката си назад и Мориган едва имаше време да зърне сребристия проблясък, преди момичето да замахне. Госпожица Веселка извика от болка, когато Хелойз я поряза през лицето с един от шурикените си, оставяйки тънка, плитка кървава линия.

По перона около тях се разнесоха ахкания и смаяни викове.

Мориган отвори уста, в гърдите й се надигаше задавено възклицание на шок и ярост, но не излезе никакъв звук. Вместо това усети вълна от гняв, какъвто не бе изпитвала никога досега. Той я заля не като вода, а като лава, течен огън, който я изгаряше отвътре. Вкусът на пепел изпълни гърлото й, също както когато бе дошла първата изнудваческа бележка. Внезапният й гняв бе чудовище, което си пробиваше път с нокти нагоре от гърдите й, от дробовете й, изгаряше плътта на гърлото й, докато накрая изригна от устата й и възпламени самия въздух около нея.

Тя почувства яростта на сто дракона.

Искаше й се да запали целия свят.

Огнено кълбо излетя от устните на Мориган.

Стрелна се във въздуха, неконтролируемо и без посока, опърли кожата на Хелойз, когато профуча покрай нея, и полетя право към дървесния свод горе, където подпали покрива на станцията.

Хелойз запищя.

Всички запищяха.

Мориган дишаше дълбоко, накъсано, докато гледаше разразилия се ужас, докато гневът й изтля.

— СТИГА! — разнесе се вик някъде зад тях и заедно с него голяма завихрена колона от вода полетя във въздуха, потуши пламъците в клоните горе и ги превърна в лед. Перонът притихна, ако се изключат треперливите хлипове на Хелойз, и всички се обърнаха да видят кой ги е спасил.

На мостчето стоеше Мургатройд. Млечнобелите й очи пламтяха в по-ярко, в по-студено бяло, отколкото ги помнеше Мориган. Дишаше сякаш току-що е пробягала цяла маратонска дистанция и струйки замръзнала мъгла се виеха от ноздрите й. По бузите й се бяха образували мънички ледени кристали. Чепатите й възлести ръце бяха свити като нокти на граблива птица.

Тълпата на перона затаи дъх, докато възпитателката по мистични изкуства закрачи надолу по мостчето. Докато вървеше към тях, прегърбената й фигура започна да се изправя и изтяга. Яркобялата й коса се заглади и омекна до сребристорусо, очите й заблестяха в гневно леденосиньо и с отвратителен пукот и хрущене на шията й мистичната възпитателка изчезна и остана само обикновената.

— Ти — каза Диърборн и посочи към госпожица Веселка, макар че се взираше в Мориган. Гласът й бе строго овладян. Безчувствен.

Но изглеждаше уплашена.

— Придружи госпожица Врана до Залата на старейшините.