Кон Игълдън
Синовете на Спарта (12)

10

Точният статут на Тисаферн като гост не можеше да се определи. Във вените му не течеше нито капка благородническа кръв, но той носеше държавните печати, които му даваха властта да действа от името на царя — и очевидно вярваше, че е дошъл да инспектира западната част на империята. Нищо в държането му не говореше за подчинено положение, докато стоеше на коня си на полето за паради в Сарди. Местният управител също се беше самопоканил на събитието, както и всяко богато семейство, способно да уреди присъствието си на парада с подкупи, ласкателства или заплахи.

Слънцето напичаше свирепо огромното зелено тренировъчно поле. Тисаферн гледаше как полковете маршируват и маневрират. Двамата с Кир бяха защитени от жегата от големи ветрила от бамбук и бял лен, размахвани от роби. Кир се опита да се отпусне и да се наслади на зрелището, но мисълта, че то ще бъде докладвано на брат му, му вгорчаваше деня.

В по-невинни времена Кир щеше да се радва да покаже, най-добрите си мъже и най-сложните маневри на стария си учител. Тогава щеше да се надява, че новините за успеха му ще стигнат до ушите на баща му в Персеполис. Този следобед не можеше да покаже по-малко, след като беше събрал огромен брой мъже и ги бе обучавал месеци наред. Хиляди гърци и още повече перси маршируваха през полето в сложни формации и демонстрираха показни сблъсъци. Кир беше планирал за кулминация показна атака, с която да впечатли Тисаферн. В миналото би го направил с лекота, но сега му се виждаше прекалено. Беше плувнал в пот, въпреки че им носеха разхлаждащи напитки.

Кир и Тисаферн бяха единствените на огромното поле, които бяха яхнали коне; всички останали гости и зрители се бяха наредили на белите извити пейки около тях, сякаш гледаха пиеса в гръцки театър. Настроението беше приповдигнато, търговците и благородниците се наслаждаваха на хубавото време. Не един и двама бяха довели неомъжените си дъщери и те се опитваха да привлекат вниманието на Кир, който, изглежда, отбягваше с презрение пиршествата и игрите и рядко се появяваше сред обществото.

Кир се запита дали има някакъв слух, който да не е достигнал до ушите на Тисаферн и през него до брат му. Съмняваше се. Докато Артаксеркс не се сдобиеше със син, Кир беше единственият пряк наследник на трона. Любовните му връзки или липсата на такива бяха сериозна грижа за короната. Наруга се, че не се беше явявал по-често в обществото през последните месеци. Беше хвърлил цялата си енергия и време да събира полк по полк огромната си войска. Не му беше хрумнало, че брат му може да прати човек, който да попита съвсем невинно дали той ухажва жени от знатни семейства. Двете му гръцки любовници не влизаха в сметките.

Усети как капка пот се стича по бузата му и осъзна, че е много напрегнат. Мразеше да лъже и напрежението от преструвките го изморяваше. Помнеше разказа на майка си за един свят мъж, който бил прочут със самоконтрола си и никой никога не го бил виждал ядосан. След като си отишъл плъзнали подозрения, че е бил отровен, и разрязали тялото му, за да разберат причината за смъртта. Открили, че мускулите му са целите на възли след дългите години сдържане на гнева.

Кир се чувстваше като онзи свят човек всеки път, когато Тисаферн се обърнеше към него и коментираше един или друг аспект от парада, който му беше харесал. Можеше единствено да свежда глава и да се усмихва — а страховете му само растяха. Всички знаеха, че баща му беше държал шпиони из цялата империя — дори самите шпиони не бяха наясно с размерите на мрежата му. Кир се беше опитвал да се държи така, сякаш го наблюдават, сякаш всяка изречена от него дума може да бъде подслушана от най-големия му враг. Това трябваше да е най-безопасният курс, след като не знаеше на кого да се довери. Лесно беше обаче да забрави за предпазливостта през топлите вечери с хубава храна, хубаво вино и приятели. Можеше да пропилее целия си живот само с няколко думи.

Когато четиристотин спартанци излязоха на полето през една порта и се насочиха на бегом в пресечен курс към персийския полк, строен в другия край, тълпата се надигна. Жените си вееха с ветрила, докато гледаха как воините тичат в съвършени редици и червените им наметала се развяват зад тях. Когато ставаше дума за наметалата, сред самите спартанци имаше различни мнения. Някои командири нареждаха на хората си да ги свалят преди битка, тъй като ги смятаха за по-подходящи за зимните нощи или за паради, но твърде неподходящи на бойното поле, където врагът лесно можеше да ги сграбчи и да извади воина от равновесие. Други като Клеарх ги използваха, за да уловят оръжието на противника или да го заслепят с рязкото развяване на плата, след което да забият меч през него. Всичко беше въпрос на личен избор за мъжете, чийто живот зависеше от бойните им умения, но Кир трябваше да признае, че воините наистина изглеждаха добре. Бутафорната битка, която бяха замислили с Клеарх, щеше да остави доволни персийските зрители, макар не и гърците. Самите спартанци просто бяха свили рамене, докато репетираха маневрите. Те знаеха, че са най-добрите, независимо какво иска някакъв си персийски царски син да покаже на стария си наставник.

На няма и четирийсет крачки от Тисаферн и Кир спартанците свалиха щитовете от гърбовете си и промушиха ръце през ремъците им. В същото време бавно наведоха дългите си копия напред. Бяха готови за нападение за мигове и Кир преглътна при мисълта, че може да се изправи срещу такива мъже на бойното поле. Всички други части бяха спрели, за да наблюдават представлението. Дори птиците и зрителите замлъкнаха.

Кир се замоли наум персийският полк да не побегне. Беше добавил към него осемстотин стрелци, които носеха стрели без върхове. Не можеше да направи същото със спартанските копия, без те да станат безполезни. Клеарх беше отказал да унищожи оръжията на бащите им заради някаква си демонстрация. Спартанците щяха да изтърпят дъжда от стрели и да внимават в отговор да не разкъсат персите.

Двете войски заподтичваха една към друга. Кир откри, че е стиснал юмрук, когато персийските редици спряха на двеста крачки от противника. Стрелците опънаха лъкове и пуснаха стрелите. Първо се чу бръмченето на тетиви и виковете на стрелците, последвани от ревове от спартанската страна. Щитове се вдигнаха и се припокриха, създавайки огромна костенурка от блестящ бронз, дърво и кожа, върху които се изсипа същински порой от стрели. Всеки от осемстотинте стрелци носеше колчан с дванайсет стрели — почти десет хиляди, които се посипаха върху щитовете. От това разстояние представлението беше чудесно след дългите часове тренировки в точна стрелба на групи. Само отделни стрели не намериха целта си и Кир забеляза, че Тисаферн гледа с интерес. Старецът плесна гладката кожа на седлото си, аплодирайки атаката.

Спартанците на полето бавно се изправиха. Тълпата, която досега се смееше и коментираше доволно, отново се смълча. Зрителите усетиха убийствения поглед, който отправиха спартанците към персийския полк. Бронзовите шлемове се завъртяха бавно към смеещите се персийски стрелци. Кир видя, че спартанците се пресягат да отчупят стрелите от щитовете си, и преглътна, когато осъзна, че някои от тях не са били обезопасени. Не знаеше дали става въпрос за обикновена грешка, или това е резултат от яда на персийските офицери, надяващи се може би да оставят неколцина мъртви гърци на полето за тренировки. Видя, че спартанците обсъждат как да атакуват. Можеше само да гледа и да се надява, че не обмислят възмездие. Мъжете с червени наметала стояха в предизвикателни пози, крещяха оскърбления към противника си, навеждаха се напред като вързани кучета. Като че ли нямаше ранени. Мрачните им погледи обаче не се откъсваха от стрелците. Кир си спомни думите, които казал цар Леонид на Термопилите. Когато персите му казали, че ако не се предаде, ще затъмнят небето със стрелите си, той свил рамене и отговорил, че ще се бият на сянка.

Тисаферн се смееше на онова, което си мислеше, че вижда, когато спартанските офицери наредиха на навъсените си хора да застанат мирно. Дългите копия се вдигнаха и щитовете бяха метнати отново на гръб като за марш. Изправени срещу тях на полето, персийските стрелци още се тупаха един друг по гърбовете и стояха в разкъсан строй, сякаш бяха на сватба или някакъв друг празник. Кир ги гледаше и вътрешно кипеше. Щеше да се посрами пред Тисаферн, но много му се искаше да види как спартанците нападат, за да дадат урок на хората му никога да не свалят гарда си. Щяха да са като лисици, пуснати сред пилета. Дори като урок щеше да се лее кръв.

Тисаферн като че ли не забелязваше глупостта на персийските стрелци. Представлението беше свършило и двамата с Кир слязоха от конете и ги оставиха на грижите на слугите. Тисаферн се протегна и се прозя, като се усмихваше лукаво, и даде знак да му донесат още една ледена напитка — четвъртата му, макар че всяка струваше цял златен дарик, колкото месечна заплата. Ледът се доставяше на огромни блокове от планински езера и се съхраняваше дълбоко под земята за летните месеци. В чашата от синьо стъкло се събираше самата същност на богатството и цивилизацията. Тисаферн беше пристрастен към сладките сокове с фини ледени кубчета. Още повече беше пристрастен към богатството и властта, която му носеше то.

— Великолепно представление — каза той, отпи и въздъхна с наслада. — Хубаво е тези чужденци да познаят поражението, особено от персийски войници. Не бих искал да докладвам на брат ти, че гърците си въобразяват, че са нещо повече. — Погледна към стоящите редици и се намръщи. — Не виждам белези от бичове по гърбовете на спартанците. Питам се дали си достатъчно строг с тях.

Каза последното като въпрос и Кир едва потисна отговора, който му дойде най-напред. Все пак беше главнокомандващ на всички войски в Персия и Тисаферн със сигурност знаеше, че е много по-опитен от него по тези въпроси. Нещо повече, старецът изглеждаше твърдо решен да го предизвиква и да намеква, че статутът му е по-висок, отколкото при предишната им среща, сякаш се ползваше с одобрението и доверието на цар Артаксеркс. Кир нямаше откъде да разбере дали това е истина: не можеше да го попита направо или да прати пратеник при брат си. В резултат му се налагаше да търпи заядливи подигравки и забулени заплахи, без да показва никакво негодувание. Като нищо Тисаферн можеше да има заповед да го изпита — и той правеше точно това.

— Като цяло оставям спартанските офицери да се занимават с дисциплината им — каза Кир. — Например, ако някой от тях е мързелив или яде прекалено много, бива наказван с изумителна жестокост с довода, че застрашава живота на всички. Те приемат подобни въпроси много сериозно, като посегателство върху честта им — и върху честта и репутацията на родния им град.

— Ама че претенции — изпръхтя Тисаферн. — Сякаш такива като тях могат да имат истинска чест или дори да проумеят идеята за чест. Сигурен съм, че на брат ти не би му харесало да чуе, че им се възхищаваш. Или ще отречеш?

Кир усети как гневът му се надига отново и му беше трудно да отговори спокойно, а не разгорещено.

— Няма да го отрека. Както не бих отрекъл, че небето е синьо. Възхищавам се на добрите воини. Спартанците нямат равни на себе си.

— Значи смяташ, че са по-добри от нашите Безсмъртни? — продължи да го притиска Тисаферн.

— Термопилите казват, че са. Платея казва, че са. Ако искам да запазя границите на брат си силни, трябва да разполагам с най-добрите, които да обучават нашите полкове.

Тисаферн сякаш не знаеше какво да отговори и отдели известно време на питието си, преди да каже:

— Някои биха предпочели да не споменават Платея, принце, където спартанците попиляха пехотата ни и после изклаха онези, които бяха останали в лагера. Онова беше наистина черен ден. А ето че сега ти възхваляваш синовете и внуците на същите онези диваци и негодници. Виж ги само как гледат! Ако беше добър господар, щеше да заповядаш някой от офицерите им да бъде бичуван заради безочието на хората му. Трябва да кажа, че се питам какво ще си помисли брат ти…

— Артаксеркс ще разбере, че империята е в мир — прекъсна го Кир — и че мирът се печели със силни братя и обучени войски, готови да потеглят по всяко време на поход. Събрах най-добрите, които да направят нашите персийски полкове по-добри. Да бъдат точилото, което ги наточва. Това е единственото, което е от значение за него. — Прехапа устни, за да спре да излива гнева си. Не можеше да каже дали Тисаферн е наистина възмутен от арогантността на спартанците, или се мъчи да го провокира към откровение, което да го унищожи. — Така или иначе, това е моя грижа.

Тисаферн се обърна към един от офицерите, които беше довел със себе си.

— Полемарх Бехкас, виждаш ли онзи спартански офицер? Дето е с леопардова кожа на раменете. Да, онзи там, с перата на шлема. Извикай го да дойде.

Ченето на Кир увисна от изненада. Той не се опита да отмени заповедта, тъй като знаеше, че собственото му достойнство няма да го понесе. Тисаферн беше довел офицера. Несъмнено мъжът беше верен само на един господар.

— Смяташ да раздаваш заповеди в моята казарма ли? — каза вместо това.

Тисаферн се обърна и го погледна. За свое изумление Кир видя, че ръката на стареца се намира много близо до дръжката на камата, затъкната в пояса му, сякаш си мисли дали да не я изтегли. Денят внезапно бе тръгнал към лошо. Кир откри, че е изгубил дар слово, докато генерал Клеарх приближаваше на бегом към двамата конници, спираше и сваляше с плавно движение шлема си. Спартанецът стоеше леко разкрачен и изглеждаше спокоен. Ако не друго, изглеждаше така, сякаш очаква похвала. Повдигна вежди, когато Тисаферн го посочи гневно.

— Арогантността на този човек не ми харесва — заяви Тисаферн. — Като представител и пълномощник на цар Артаксеркс, благословено да е името му и дълъг да е животът му, заповядвам той да бъде бичуван като пример за останалите. Полемарх Бехкас, избери някой по-силен от хората си да изпълни заповедта. Съблечете спартанеца до кръста и го задръжте за земята. Аз ще броя ударите.

— Няма да го направиш — рязко заяви Кир, чието изумление беше отстъпило пред гнева. — Нямаш подобна власт тук. — Обърна се към офицера, който вече посягаше да задържи Клеарх. — Стой назад от този човек. Проснете се незабавно!

Почти изрева последните думи и полемархът се подчини. За изненада на Кир Тисаферн остана прав, макар че бе пребледнял и трепереше.

— Твоят брат, царят — с напрегнат глас каза Тисаферн, — пожела да няма никакви недоразумения. Аз говоря с неговия глас, което означава с авторитета на самия висок трон, поне в тази дупка, така отдалечена от истинския свят. Ако наредиш да ми донесат нещата, имам неговия личен печат — неговата свещена дума, въплътена в злато. Сигурен съм, че не желаеш да не се подчиниш на пряка заповед от самия трон.

— Ти не си тронът и не даваш заповеди тук — отсече Кир. Презрението буквално капеше от гласа му. — Аз командвам войските на империята. Аз сам. Какво разбираш ти от военно дело? Виждаш ли онези спартанци на полето с техните копия, къси мечове и дългите ножове на кръста? Докоснеш ли водача им, те няма да стоят и да гледат. Тръгнеш ли да го бичуваш, няма да съм в състояние да спася от гнева им нито теб, нито хората ти.

— Разбирам — каза Тисаферн. Устните му бяха побелели от растящото напрежение и той престана да се преструва на развеселено търпелив. — Значи те плашат и теб с диващината си! Колко интересно. Чудя се кой ли е истинският господар тук, щом дивите псета могат така лесно да се освободят от каиша ти.

— Ако позволите — обади се Клеарх, с което изненада и двамата. — Негово височество Кир не е съвсем точен в изказването си. Моите спартанци няма да се намесят, ако им заповядам.

Говореше на отличен дворцов персийски с акцент, който можеше да се чуе в Суза. Тисаферн го погледна раздразнено, но спартанецът не му обърна внимание, а се поклони на Кир.

— Господарю, ако хората ми са подразнили представителя на брат ти, ще изтърпя камшика, разбира се. Това не подлежи на съмнение. Те няма да извадят оръжията си в отговор. Ние разбираме от дисциплина — и от справедливост. Мисля, че това ще е отличен урок за тях.

И Клеарх зачака. Гледаше Кир, без да мигне, докато той обмисляше думите му. В присъствието на Тисаферн и двамата трябваше да се досетят за намеренията на другия, без да показват и най-малък признак пред наблюдаващия ги, че си сътрудничат.

След дълго мълчание Кир кимна.

— Добре тогава. Вярно е, че Тисаферн намери в поведението на хората ти нещо, което не му хареса. Ако свалиш нагръдника и наметалото си, ще бъдеш бичуван като пример.

Спартанецът се отпусна на коляно и наведе глава, след което се изправи и свали дрехите си. Кир знаеше, че Клеарх предпочита да се покланя, вместо да опира коляно в земята. Това беше знак, че е направил правилния избор. Опита се да скрие облекчението си. Бяха минали само няколко дни, откакто Клеарх му бе казал, че няма властта да заповяда да го бичуват, а ето докъде бяха стигнали.

Когато остана само по кожена поличка и сандали, Клеарх сякаш стана невъзможно по-едър. Сякаш беше издялан от огромни трупи тъмно дърво. Мускулите, изковани върху металния му нагръдник, бяха всъщност по-малко впечатляващи от онези под бронята.

На полето шлемовете на спартанците все още скриваха чертите им и те гледаха хладно, но не помръдваха. Всички бяха видели как Клеарх се съблича до кръста. Той с нищо не показа, че знае, че го наблюдават, докато отиваше до пейките за зрители и опря ръце в боядисаната в бяло ограда. Тисаферн изглеждаше вкиснат от демонстрацията на спартански мускули, но стисна устни и отново даде знак на човека си да донесе бич, твърдо решен да изпълни решението си докрай. Усещаше, че е изгубил кулминацията, която бе възнамерявал да постигне, но все още искаше да чуе как гъркът вика. Идеята да накара един спартанец да крещи или плаче щеше да е компенсация за този иначе безрадостен ден.

Докато офицерът развиваше камшика, Кир гледаше как спартанците застават мирно. Клеарх погледна към небето и измърмори нещо, но принцът не беше достатъчно близо, за да го чуе. Чу обаче свистенето на ремъците, в чиито краища имаше оловни топчета.

Първият удар се стовари върху стари белези, оставяйки след себе си червени линии, от които потече светлочервена кръв, докато офицерът замахваше отново.

— Един — каза Тисаферн и ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка. Собственият му гръб започна да го боли от това, че е принуден да стои прав. Докато камшикът изсвистяваше за втори път, Тисаферн прошепна нещо на един слуга и той му донесе стол.

— Две — каза Тисаферн и седна. — Или беше три? Да започнем ли отначало?

— Беше две — каза Кир. — Аз ще броя до четирийсет. Моля, почерпи се с още един сок с лед.

Успя да го каже така, че да прозвучи като обида, и Тисаферн се изчерви. Кир се зачуди как не е забелязвал досега злобата на този човек. Винаги ли я бе имало, или се беше появила със смяната на владетеля на трона? Дълги години Кир го беше наричал приятел, но може би това беше по времето, когато той беше вторият царски син, а Тисаферн — беден офицер от войската и учител. Издигането на единия и падането на другия сякаш беше извело на преден план у Тисаферн някаква горчивина или слабост, която дотогава бе оставала скрита.

Кир гледаше как Клеарх търпи удар след удар. Камшикът бе от десетина ремъка. Всеки удар разкъсваше кожата на линии, които се кръстосваха и образуваха белещи се ромбове, под които се показваше плът. Спартанецът продължаваше да държи ръце на оградата и Кир го видя как в един момент я стиска с все сили. След това издиша и отпусна хватката си; стоеше с леко подгънати крака.

Трудно беше да прецени ритъма на бичуването. Ако камшикът удареше, докато Клеарх поемаше дъх, ударът му изкарваше въздуха. Кир виждаше, че спартанецът се опитва да нагласи дишането си така, че ударите да попадат между вдишванията, но персиецът с камшика беше майстор в работата и ударите бяха неравномерни. Неведнъж той спираше сякаш за цяла вечност, за да прекара пръсти през ремъците и да ги разплете.

Когато преброи до трийсет, Кир видя, че спартанецът е плувнал в пот и мускулестото му тяло лъщи. Ремъците на камшика разпръскваха кръвта му и той беше заобиколен от ореол от червени петънца. Мнозина от околните зрители бяха опръскани с капки кръв. Една млада жена погледна една капка на пръста си с изражение на ужас — но и на удоволствие.

Още два пъти Клеарх трябваше да направи усилие да отпусне хватката си върху дървото, като всеки път го правеше видимо по-трудно от предишния. Не издаде нито звук, ако не се броеше пъшкането, когато камшикът му изкарваше въздуха. Когато четирийсетият удар се стовари върху разкъсаната му плът, тълпата вече гледаше с благоговение. Този ден присъстващите бяха научили нещо за Спарта и от намръщената физиономия на Тисаферн Кир разбираше, че наученото изобщо не се харесва на пратеника на брат му.

Клеарх се обърна към принца с лека усмивка.

— Надявам се кръвта ми да изплати безчестието, господарю. Благодаря за доверието ти в мен и в моите хора. Оказваш ни огромна чест.

— Забравено е — каза Кир, макар и двамата да знаеха, че не е. — Върни се при хората си. Кажи им, че смелостта ти ме е впечатлила.

Спартанският военачалник се отпусна на коляно. Движеше се сковано, докато вземаше дрехите и шлема си от опуления персиец, който ги държеше. Върна се при хората си и всички тръгнаха с маршова стъпка през полето, без да кажат нито дума.

Тисаферн гледаше с кисела физиономия как се отдалечават.

— Питам се дали си заслужават реката от злато, която похарчи за тях — каза той.

— Мисля, че да — отвърна Кир и поклати невярващо глава от онова, на което беше станал свидетел.

— Хм. Уморих се от толкова стоене на слънце. Имам нови търговски предприятия в града, дар от брат ти като награда за дългите години служба. Ще ги посетя утре, преди да се върна при него.

— Като старо семейно куче — отвърна Кир. — Беззъбо, сляпо и със скърцащи стави, но по някакво чудо все още живо.

— О, не е сляпо — каза Тисаферн и се изчерви. — Изобщо не е сляпо.

С голяма показност старецът се просна на земята и изчака неподвижно, докато Кир не му каза да стане. Никой от двамата не изглеждаше доволен от разменените думи, докато се разделяха.

Събралата се тълпа започна да се разпръсква, като си шепнеше.