Кон Игълдън
Синовете на Спарта (26)

24

— Изгорете останалите каруци. Трябва да се научим да вървим като войници, а каруците ни забавят.

Ксенофонт даде заповедта и със задоволство видя, че протестите на тълпата бяха само мърморене, въздишка вместо открито противопоставяне. Всички бяха чули за участта на Клеарх, Проксен и останалите. И за разлика отпреди разбираха, че животът им е в опасност, че лъчите на изгряващото слънце могат да осветят труповете им. Гръцките войници нарочно тръгнаха сред тях, като търсеха обемисти неща, които хората от обоза се мъчеха да скрият. Всичко отиде в огньовете, на които вече бяха опечени последните овни, та всички да се нахранят колкото се може по-добре.

Когато слънцето се издигна над хълмовете на изток, всички бяха готови. Малцина бяха познавали Ксенофонт предишния ден, но той беше приет от спартанците и от хората на Проксен. Заповедите му бяха ясни и повечето хора нямаха нищо против да гледат как вещите им изгарят, макар че някои от тях бършеха сълзи, докато пламъците поглъщаха имуществото им.

Преди да успеят да потеглят, се появи отряд от трийсет конници, водени от непознат офицер. Ксенофонт и Хрисоф излязоха да ги посрещнат.

— Аз съм Митридат, господа. Господарят Тисаферн ме изпрати да приема капитулацията ви.

— Ако се съди по говора ти, май си грък — каза Хрисоф. — Един от нас. Имаме обща кръв и богове, но въпреки това си с персите? Служиш на цар, който уби водачите ни. Това ми се вижда доста странно, Митридате.

По бузите на мъжа плъзна руменина, но въпреки непринудения си тон спартанецът го гледаше с немигащи очи и стоеше неподвижно като змия, която се готви да атакува.

— Ще се предадете ли, спартанецо? — отвърна Митридат и погледна нервно неразбиращите перси около себе си. Тисаферн беше коварен човек. Несъмнено някои от тях знаеха достатъчно добре гръцки, за да му докладват всяка негова дума.

— Обмислихме предложението ви и решихме, че отговорът ни е не — каза Хрисоф. — Вместо това ние имаме предложение за вас. Ще се махнем от земите на царя, като ще гледаме да нанесем колкото се може по-малко щети. Ако ни нападнат, ще се бием. Разбираш ли ме, предателю? Можеш ли да отнесеш тези думи на господарите си зад хълма? Предполагам, че не са много далече.

Макар че се изчерви още повече, Митридат се опита да свие рамене и да изглежда по-непринуден, отколкото се чувстваше.

— Говориш ми, но това са приказки на мъртвец. Ти…

— Върви, Митридате — намеси се Ксенофонт. — Чака ни дълъг път. Няма да си губя времето с теб.

Двамата с Хрисоф обърнаха гръб на зяпналия грък. Митридат изруга, обърна коня си и препусна обратно в посоката, от която беше дошъл. Едва тогава Ксенофонт и Хрисоф се обърнаха и го загледаха как се отдалечава.

— Трябва да потегляме бързо — каза Ксенофонт. — Дай заповедта.

— Аз не съм от избраните водачи — отвърна Хрисоф.

— Е, имаше шанса да бъдеш. Тогава кажи от мое име на хората да тръгват.

Хрисоф му кимна и се отдалечи. Огньовете още пращяха из лагера и изпращаха стълбове мазен черен пушек в ясното небе. Карето хоплити се строи около наредените в нестройни редици цивилни. Някои от тях носеха децата си на гръб. Приличаха на пародия на войници с редиците си, но изглеждаха достатъчно решителни. Ксенофонт обърна гръб на всичко, което лежеше зад тях. Видя, че Хефест е довел коня му, и кимна.

— Благодаря, Хефесте.

Младежа, който беше ръководил десетки обири по пазарите на Атина, вече го нямаше. Хефест се беше научил да язди, да марширува и да остава в строя, докато светът около него полудява. Беше оставил голяма част от младостта си на бойното поле при Кунакса. Наведе се към Ксенофонт и каза съвсем сериозно:

— Можеш ли да водиш? Наистина да водиш? Кажи ми, че знаеш какво правиш, Ксенофонте. Кажи ми, че това не е някаква игра за теб.

Ксенофонт се замисли. Беше познавал Сократ, Клеарх и Кир, беше се учил от всички тях. Стъпи в подложените ръце на Хефест и яхна коня. Беше видял отчаянието през изминалата нощ. Пред лицето на пълното поражение Ксенофонт просто се беше обърнал към хората. Беше им задал въпросите, които разкриваха онова, което те вече знаеха — и те го бяха приели. Знаеше, че трябва да ги накара да не спират, за да нямат възможност да се замислят за шансовете си за оцеляване. В този момент разбра, че не може да споделя собствените си страхове с никого.

— Познаваш ме, Хефесте — каза той. — Разбира се, че мога да водя.

Хефест погледна преценяващо с кафявите си очи човека, от когото беше научил толкова много. Отчаяно му се искаше да му повярва. Ксенофонт отвърна спокойно на погледа му. Сякаш след цяла вечност Хефест потупа коня и се отдръпна.

Ксенофонт видя, че Хрисоф наблюдава разговора им, вдигна ръка почти като за поздрав и я спусна, давайки знак да потеглят. Зад тях Тисаферн и персийският цар в момента научаваха, че са отказали да се предадат. Ксенофонт си припомни войската, която му се беше сторила като безкрайно черно море. Не се съмняваше, че реакцията ще е свирепа, но все пак се гордееше, че не се бяха предали смирено в плен. Намираха се много далече от дома, но поне нямаше да изчезнат без бой от тази земя.

* * *

Бяха вървели цялата сутрин и част от следобеда, когато четиримата съгледвачи се върнаха да съобщят, че са видели село на осем мили напред — просто оградено селище до поток, с няколко ниви с ечемик и пшеница, няколко дървета и няколко кльощави говеда. Подобни места се вкопчваха с нокти в земята и едва оцеляваха. Селото обаче означаваше храна, от която се нуждаеха отчаяно. Ксенофонт напомни на офицерите си да не поробват и да не избиват хората, които срещнат. Искаха само да бъдат оставени на мира от персийската войска и да не разпалват вражди с местните. Храната беше жизненоважна, разбира се — всички говеда и овце щяха да бъдат откарани заедно с малкото животни, които все още им оставаха.

Продължиха напред, решени да стигнат до селото преди залез-слънце, когато се заговори, че врагът ги настига. Ксенофонт обърна коня си и препусна назад с Хрисоф, който тичаше до него. Двамата се загледаха на юг, заслонили очи от слънцето.

— Не са толкова много, колкото очаквах — рече Хрисоф. — Колко виждам, двеста конници може би? Пешаците няма как да носят много доспехи и да се движат с такова темпо. Очите ми не са толкова зорки, колкото бяха навремето. Копия ли носят?

— Лъкове — мрачно отвърна Ксенофонт. — Митридат се връща със стрелци и конници, за да ни удари от разстояние. Двеста конници… и не повече от четиристотин стрелци.

— Сигурно има и други, които се опитват да ни пресекат пътя — каза Хрисоф. — Такъв малък отряд може само да се опита да ни забави.

— Ние вече сме бавни — отвърна Ксенофонт и поклати глава. — Трябва да стигнем до селото. Кажи на хората да ускорят крачка. Премести щитовете отзад. Твоите спартанци, Хрисофе. Не можем да избягаме на толкова конници, нито на онези, които могат да се хванат за опашките на конете и да тичат бързо като тях. Можем обаче да ги накараме да се изпотят, за да стигнат до нас. Това поне ще направи стрелбата им по-неточна.

Хрисоф изтича да даде заповедите и върна една редица щитоносци отзад. Те заеха позициите си почти в последния момент — персийските конници препуснаха веднага щом забелязаха гръцките редици. Някои преминаха в лек галоп, теглейки пехотинците след себе си. Други галопираха сами и метнаха копия във високи дъги. Копията се стовариха с огромна сила върху щитовете, но те издържаха.

Ксенофонт остана отзад, гледаше и мислеше. Изруга тихо, когато един от войниците беше улучен и трябваше да бъде отнесен напред от другарите си, замаян и окървавен. Полетяха още копия. Някои от падналите на земята бяха грабнати от гръцките воини и хвърлени обратно с убийствена точност.

Много по-лош беше ударът на стрелците, когато доближиха достатъчно. Персите сякаш знаеха, че след битката са останали съвсем малко критски стрелци. Враговете вървяха в широка редица, сякаш се разхождаха, нагласяха тетивите си, слагаха стрели и стреляха в движение. Можеха да напредват със скоростта на отстъпващите и нямаше как да пропуснат тежко движещото се каре, което се опитваше да им избяга.

Ксенофонт усети как Хефест до него трепна и се обърна рязко.

— Би ли престанал? Излагаш ме пред мъжете.

— Ясно. Извинявай — отвърна Хефест.

Остана скован, докато четиристотинте стрелци тичаха в тръс след тях като вълци и пускаха стрела след стрела във въздуха. Обхватът беше почти максималният им и Ксенофонт беше благодарен за това. Ако той беше на мястото на персийския командир, щеше да им заповяда да приближат на сто крачки и да подбират мишените си. От разстояние повече от двеста крачки гърците имаха достатъчно време да видят стрелите. Щитоносците отзад на практика се забавляваха и вдигаха бронзовите си щитове да отбиват стрелите, сякаш участваха в някакво състезание. Подвикваха си весело, докато един от тях не беше улучен във врата. Нямаше начин да спрат и да приберат тялото. Войниците се смълчаха, докато гледаха как той остава зад тях. Персийските войници нададоха ликуващи викове и се хвърлиха върху трупа. Гърците гледаха как насякоха убития на парчета.

— Предай на последните три редици да атакуват по мой сигнал — каза Ксенофонт на Хефест. Имаше нужда от специален вестоносец, който да предава инструкциите му, но разполагаше единствено с Хефест. Беше направил от атинския бандит конник. Сега се зачуди дали може да го направи и войник.

Хефест го зяпна.

— Да предам…? Как?

— Отиваш при някой офицер или при спартанеца Хрисоф, който води, но не прие титли, и повтаряш заповедта ми. Те я предават на капитаните и пентакостите, които пък организират войниците.

— Ами ако откажат? — попита Хефест и видя как на лицето на Ксенофонт се изписва изненада.

— Ние сме във война, Хефесте. Изправени сме пред враг. Ако откажат да изпълнят моя заповед в такъв момент, животът им е обречен. Само че няма да откажат. Те ме избраха с разбирането, че дисциплината е ключът за оцеляването ни. Трябва да бъдем десет хиляди спартанци, Хефесте, разбираш ли? В противен случай никога няма да се върнем у дома.

— Разбирам — каза Хефест.

— Тогава иди да предадеш заповедта ми! И препусни бързо. Селото вече би трябвало да е наблизо.

Ксенофонт спря коня си и се загледа назад. Стрелците явно бяха добре запасени, помисли си кисело. Отначало се беше надявал, че стрелите им ще свършат бързо, но конниците явно носеха резервни колчани. Скоростта на стрелбата им дори се увеличи, вместо да намалее.

Видя, че последните три редици го гледат в очакване на заповедта му. Те бяха от спартанския контингент и той бе благодарен за това, тъй като знаеше, че ще изпълнят нарежданията без никакво мрънкане и възражения.

Някои от хоплитите вървяха заднешком с вдигнати пред себе си щитове, докато други ги бяха метнали на гръб, сякаш не ги преследваха врагове. Всички спартанци носеха бронзови шлемове и стояха изправени и изпълнени с презрение към заплахата зад тях. Изглеждаха достатъчно отпочинали. Ксенофонт се надяваше да е така. Въпреки това изчака, докато един съгледвач не дойде да го предупреди, че до селото остава само една миля.

Ксенофонт посочи два пъти с отсечени движения към вражеските стрелци. В отговор най-задните редици внезапно се раздвижиха — деветстотин души, които се отделиха от карето и се понесоха към врага със смайваща скорост. Персийските стрелци бяха само на двеста крачки и бързо си дадоха сметка, че нямат абсолютно никакви шансове срещу бронирани хоплити в ръкопашен бой. Побягнаха като зайци веднага щом видяха какво ще последва.

Ксенофонт гледаше с растящ гняв как стрелците, които ги бяха тормозили часове наред, се изнасят. Видя как разстоянието между атакуващите редици и основното каре се увеличава от сто крачки на триста, после на четиристотин… Поклати глава.

— Тръби — нареди той и изруга под нос. Беше се надявал на бързо клане. — Свирете им да се върнат.

Гледаше мрачно как спартанците спират атаката си с видима неохота. Предполагаше, че все пак биха могли да настигнат бягащите, но не можеше да остави задната част на карето оголена. Бойците се върнаха в строй, но преди да се присъединят към основната част, стрелите отново заваляха и раниха трима, които трябваше да бъдат отнесени напред от другарите им. Ксенофонт изръмжа раздразнено. Много добре виждаше къде да насочи конна атака, за да разбие стършелите, които ги жилеха — само че нямаха коне.

Кирпичената стена на селото беше висока само един човешки бой, но все пак можеше да осигури прикритие и сянка. Най-важното беше, че не позволяваше на персийските стрелци и конници да продължат атаката си. Ако се осмеляха да приближат достатъчно, за да представляват някаква заплаха, щяха да се озоват в обхвата на метателните копия или на внезапна атака. Персите спряха мълчаливо в прахта край селото и насядаха, за да си починат. Останаха там сякаш цяла вечност, но при първите признаци на настъпващата вечер офицерите им дадоха нови заповеди и ги поведоха обратно.

Гръцките войници седяха задъхани на селския площад. Бяха готови да посрещнат пряко нападение, но то така и не беше дошло. Слънцето започна да се спуска към хоризонта и в далечината се виждаха сенките на селяните, които се спасяваха с бягство през нивите си.

С малцината, които бяха останали, се отнасяха добре по заповед на Ксенофонт, макар че това донякъде се дължеше и на факта, че бяха само няколко старици и едно недъгаво момче, което не можеше да тича. От гледна точка на Ксенофонт атаката им даваше право да вземат роби и да ограбят каквото си поискат, макар че селото беше съвсем бедно. Имаше храна и вино, както и достатъчно ечемик за конете, така че поставиха стража и се приготвиха да почиват.

Когато залязващото слънце обагри небето в оттенъци на лилаво и розово, Ксенофонт свика командирите. Познаваше Хрисоф, но нито един от останалите. Докато те се настаняваха на площада, той осъзна, че ще трябва да научи силните и слабите страни на всеки от тях, за да може да ги използва добре. Те му кимаха, докато се събираха, и беше ясно, че не го винят за безсмислената атака по-рано през деня. Тя не беше постигнала нищо, но бе демонстрирала приоритета им, ако искаха да продължат напред. Ксенофонт пое дълбоко дъх и леко се наведе напред — искаше всички да го чуят и разберат.

— Най-голямата ни слабост е липсата на конница и стрелци. Днес пратих хоплитите в атака, но те не могат да настигнат лека пехота, поддържана от конници. Намерихме подслон за тази нощ, но всеки ден ще ни атакуват — и нямаме защита, докато се движим.

— Тогава какво предлагаш? — попита Хрисоф.

Ксенофонт го погледна, но спартанецът се усмихваше. Този човек можеше да е наистина вбесяващ. Беше толкова очевидно, че е роден водач, че Ксенофонт се запита защо е избрал да следва него. Надяваше се, че е защото е видял и у него същите качества, но когато се хилеше като сега, Ксенофонт имаше чувството, че спартанецът просто се забавлява.

— Преди казах, че са ни нужни прашкари. Сега тази нужда е спешна. Видях, че сред нас има родосци. Те са прочути с умелото си боравене с прашката. Някои от тях имат опит и могат да обучат други. Искам преди да потеглим утре да бъдат направени кожени прашки за четиристотин души и те да тренират толкова часове, колкото е възможно. Прашките имат обхвата горе-долу колкото персийски лък, но не е необходимо да са точни. В края на краищата няма да атакуваме. Задачата им е да накарат врага да се замисли дали е разумно да ни дебне и да ни избива един по един. Можем да смесим добрите прашкари с останалите.

На площада растеше голяма стара маслина, чийто ствол бе толкова изкривен и чепат, че сякаш беше на хиляда години. Един мъж, когото Ксенофонт не познаваше, се беше облегнал на нея с протегната ръка. Беше висок и слаб, в добра форма, с гъста кафява брада, която определено се нуждаеше от подкъсяване. Мъжът излезе пред останалите. Едва тогава Ксенофонт се сети, че е един от избраните на мястото на убитите водачи.

— Аз съм Филезий от Тесалия — каза мъжът. — Племенник на Менон. Избран съм вместо него.

Ксенофонт се напрегна. Не се беше съгласявал да ръководи съвет. Врагът буквално ги дебнеше на две крачки и не можеха да си позволят да спорят. Подобно нещо би означавало унищожението им.

— Някои от вас знаят, че чичо ми беше труден човек понякога, макар лично аз да си мисля, че повечето пъти бе прав, за разлика от останалите. Въпреки това снощи при мен дойдоха един-двама, за да ми кажат, че аз трябва да ви поведа. Говоря сега, защото нямам намерение да мълча. Можем да оцелеем, ако правим по-малко грешки от персите, които искат да ни превърнат в храна за лешоядите. Ксенофонт беше избран първо от капитаните на Проксен, но аз го приемам. Дори да не го приемах, щях да си замълча — ако не за друго, то защото така няма да се стигне до дребнави спорове и боричкания между отделни групи. Ние сме една кръв, един народ. Затова казвам на онези, които шепнат и се оплакват, че съм глух за тях. Това е всичко, което имам да кажа.

Мъжът се върна при дървото и се облегна отново на него. Гърдите му се издигаха и спускаха, сякаш е задъхан, но иначе не показваше други признаци на напрежение. Ксенофонт му кимна с изумление и облекчение.

— Благодаря, Филезий. Ъ-ъ-ъ… — Замълча за момент, за да си събере мислите. — Стариците от селото казват, че на половин ден оттук имало широка река. Би трябвало да е на осем мили, около шейсет-седемдесет стадия. Имало плитък брод до горичка стари маслини. Ще пратя сега двама конници да разучат. Утре няма да имаме време да се скитаме покрай бреговете. Прашкарите ни може и да успеят да задържат персите за известно време, но трябва да намерим начин да пресечем реката. Засега ви съветвам да се нахраните с каквото има и да се наспите. Тук сме в относителна безопасност и персите, които видяхме днес, ще се страхуват да не ги нападнем през нощта. Оттеглили са се като страхливци, но утре ще се събудим преди тях и ще поемем към реката.

— А след това? — чу се глас.

Питаше един от офицерите на Проксен; те, изглежда, проявяваха особен собственически интерес към Ксенофонт, тъй като той беше издигнат с тяхна помощ. Ксенофонт не отговори веднага, а загледа офицера и го видя как се изчервява.

— След това ще видим какво лежи пред нас — отвърна накрая. — И ще направя онова, което трябва да се направи.

Обърна се, за да предотврати евентуална дискусия. Видя Хефест и за момент изпита чувството, че вижда приятелско лице. Тръгна към него, само за да има накъде да върви, и едва когато приближи, видя зад него жената, която бе забелязал по-рано.

— Господарке — каза Ксенофонт и сведе глава.

В отговор Палакис се отпусна на коляно и се поклони, показвайки оголения си врат — беше вдигнала високо косата си.

— Господарю — отвърна тя. — Исках да помоля…

Тя сви юмрук и Ксенофонт повдигна вежди. Беше заинтригуван. Разбира се, отчасти това се дължеше на поразителната й красота. Отдавна знаеше, че красивите жени интересуват мъжете по много начини. Истината беше, че една красавица винаги може да помоли за помощ и да е сигурна в отговора. За един кратък момент на облекчение той си помисли колко е добре, че мъжете съдят за другите мъже по различни критерии. В края на краищата насилието, уменията и тактиката могат да бъдат научени. Красотата беше нещо рядко и по-трудно за постигане.

— Исках да помоля… Някои от мъжете виждат, че нямам закрила. И настояват да ги посетя. Мнозина са. Аз не съм блудница. И нямам желание да бъда насилвана. Щом ти си отговорен за нас, обръщам молбата си към теб.

Ксенофонт хвърли поглед към Хефест и видя, че младежът е доста увлечен по нея. Бързият отговор дойде сам. Самият Ксенофонт имаше по-трудни проблеми, с които да се занимава.

— Кажи им, че атинянинът Хефест е твой закрилник. Сигурен съм, че ще извива ръце и ще чупи глави заради теб — и няма да настоява за нищо в замяна.

Ксенофонт наблегна на края на изречението заради Хефест, който се изчерви. Палакис отново коленичи. На Ксенофонт му се стори, че зърна на лицето й разочарование, макар че можеше и да му се е сторило.

— Благодаря — каза тя, докато той минаваше покрай тях.

 

 

Бяха готови да потеглят още по тъмно. Запасите на селото бяха опоскани, сушеното месо и хлябът бяха раздадени на децата и ранените. Храната изобщо не беше достатъчна. Повечето хора гладуваха, но спартанците не се оплакваха и затова останалите също мълчаха, макар че стомасите ги боляха.

Преди да се зазори потеглиха към реката, като разчитаха на звездите за ориентиране. Съгледвачът беше потвърдил, че пътят е два-три часа усилен марш, и докато вървяха, слънцето изгря.

От задните редици на външното каре се разнесе предупредителен вик. Ксенофонт изруга, обърна коня си и препусна. Хрисоф бързаше насреща му и за свое раздразнение Ксенофонт видя, че Филезий също е с него. Ксенофонт всъщност му се възхищаваше заради снощната му изява. С кратката си реч Филезий почти със сигурност беше предотвратил бунт, при това по най-благородната от всички причини. Ксенофонт му кимна и го поздрави по име, макар че очите на всички бяха обърнати към отряда, който приближаваше зад карето.

Митридат явно беше яздил доста усилено през нощта. Ксенофонт не можеше да се отърве от чувството, че огромната персийска войска продължава да го следва, щом можеше да осигури на гърка толкова много хора. Единственото му облекчение бе, че те продължаваха да подценяват бройката, която щеше да им е необходима, за да се разправят с тях. Ксенофонт видя хиляда конници и четири хиляди стрелци — вероятно всичко, което персийският цар бе успял да събере за една нощ. Несъмнено бяха уморени от дългия преход, докато гърците бяха отпочинали.

Много по-неприятно беше, че персите бяха научили една тактика и възнамеряваха да я приложат отново, този път в по-голям мащаб. Все още се страхуваха от гърците, но въпреки това следваха карето като група улични хлапета — но с копия и лъкове в ръце. Гледката напомни на Ксенофонт бандите, които го тормозеха в Атина, и той се озъби. Искаше му се да ги унищожи до един.

Не разполагаше обаче с конница. Шестимата му съгледвачи не можеха да прогонят толкова многочислен противник. За свое огромно раздразнение трябваше да признае, че персите не грешаха. Карето му беше уязвимо точно за подобен вид атака.

— Ще трябва да изтърпим това — каза Филезий, загледан в далечината.

Без прикритието на конница бяха изправени пред опасността да бъдат покосени човек по човек. Ако бяха сами, хоплитите можеха да поддържат достатъчно добро темпо, за да останат на разстояние от всеки противник, който ги преследва пеша. Хората от обоза обаче бяха забавили крачка. Със засилването на жегата бяха започнали да залитат и да припадат, молеха за вода. Това забавяше наполовина скоростта на гръцкото каре.

— Менон искаше да ги изоставим — каза Ксенофонт, като наблюдаваше внимателно Филезий. Тесалиецът беше горе-долу на неговата възраст, но не изглеждаше пълен новак. Той също беше преживял битката при Кунакса и беше толкова ветеран, колкото и Ксенофонт, а може би и повече.

— Значи е грешал — тихо каза Филезий. — Не бих оставил и враг на тези чакали, та какво остава за хора, които разчитат на нас. Няма да се подчиня на такава заповед, ако я дадеш.

Ксенофонт изсумтя с престорено недоволство. Припомни си, че не се нуждае от приятели, а от хора, които да го следват безпрекословно. Продължи, сякаш Филезий изобщо не се беше обаждал:

— Прехвърлете прашкарите отзад. Спартанците ще ги прикриват с щитовете си. Може и да ни спечелят малко време.

Мисълта да иска от селяни с прашки да вървят заднешком и да запращат камъни по врага беше почти безнадеждна, но трябваше да опита всичко, което би могло да попречи на персите да приближат прекалено много. Със сигурност щеше да им се наложи да забавят крачка, докато прекосяват брода. В този момент врагът можеше да прави каквото си поиска с тях. Ксенофонт стисна зъби и затърси изход. Сократ го беше учил да се оглежда за сърцевината на въпроса — да маха всички обвивки на суетата и всички лъжи, с които се залъгват хората. Накрая, когато оставаше само голата истина, човек можеше да действа според онова, което е научил. Щеше да има жертви, разбира се, може би дори самият той щеше да е сред тях. Те обаче бяха избрали него да води, защото вярваха, че може да го прави. Защото той вярваше, че може да го направи.

— Така — внезапно рече Ксенофонт. — Ето какви са заповедите ми.