Кон Игълдън
Синовете на Спарта (15)

13

Огромната колона стигна до река Меандър с добро темпо. Отначало походът беше малко хаотичен — хората, които не бяха свикнали да вървят в редици шест или седем часа без прекъсване, се препъваха и разваляха редиците зад тях. Но все пак в началото на дългия поход никой не беше пострадал сериозно и без причина. Всяка вечер имаше нови пришки за превързване, макар че повечето от получилите ги последваха съвета на спартанците, че е по-добре да оставят кожата им да загрубее на открит въздух, отколкото да я превързват и да рискуват да гнояса.

Пресякоха реката на импровизиран понтон от седем рибарски гемии, завързани една за друга, което стана причина за голяма веселба. Повечето перси не можеха да плуват и се вкопчваха в бордовете с побелели пръсти, като се пускаха само колкото да се хванат за следващия. Спартанците се чувстваха като у дома си във водата и някои от тях се къпеха, ловяха риба и се разхлаждаха, докато чакаха останалите.

След като продължиха още един дълъг ден, хората започнаха да показват някакви признаци на закаляване. Вярно беше, че имаше навяхвания и наранявания — беше невъзможно да прекараш толкова хора и оръжия през страната без изкълчени колене и изпуснати мечове, които причиняваха изумителни рани. И все пак преживяването беше споделено. Кир се надяваше да изгради войската си около тази обща история, така че когато видят врага, персийските му полкове да изберат своя главнокомандващ пред наблягащия на книгите цар. Да изберат човека, когото познаваха, който се бе сблъсквал с изпитания и бе яздил с тях месеци наред, а не някакъв непознат.

Началото едва ли можеше да е по-леко. Кир остави хората си да почиват седем дни при Колоса, докато самият той ловуваше в царските паркове. От Клеарх нямаше и следа, но пък тесалиецът Менон се появи с още четиристотин души и вест, че спартанецът щял да ги настигне при Келене и че нямало нужда да го чакат. Кир избра за себе си дузина расови коне от царските конюшни и ги предаде на грижите на Ксенофонт. Конниците му все още бяха прекалено малко, но принцът не можеше да призове кавалерия от нищото и нямаше средства, за да си позволи да наеме още. Като се изключеше собствената му конна гвардия от шестстотин души, той разбираше преимуществото от бързи вестители. Можеше да качи на коне всички съгледвачи, ако разполагаше с достатъчно животни. Без тях гледаше на огромната войска като на бавно тътреща се тълпа, уязвима за внезапен удар или засада.

Когато потеглиха от Колоса, пришките бяха заздравели и измъчените мускули бяха заякнали. Поеха отново с пружинираща стъпка, ревът на тръбите караше конете да цвилят, докато препускаха покрай колоната. Гвардейците му представляваха чудесна гледка, възседнали конете си върху метнати на гърбовете им кожи от леопард или газела.

Кир се наслаждаваше на ежедневната езда с хората си. Следваха пътищата и пътеките, но през повечето дни пътуваха през открити поля и долини към далечни ориентири на хоризонта, които не изпускаха независимо какво срещаха пред себе си.

Кир усещаше, че формата му се подобрява, макар да се разтревожи, когато огромната му колона заприлича на джудже в сравнение с планините, които приближаваха, и с боровата гора, която ги погълна. Изпрати хора обратно по пътя да следят за Клеарх, но от него още нямаше следа. Сарди беше останал далече зад тях и Кир осъзна до каква степен е започнал да се доверява на спартанеца. Без солидното му присъствие и увереност всичко изглеждаше кухо, сякаш беше само представление.

От всички тук Кир познаваше най-добре войските на брат си на изток — по-добре дори от Артаксеркс. Ако решеше, че Кир представлява истинска заплаха, и свикаше всеки намиращ се под командването му полк, брат му можеше да изкара на бойното поле половин милион души. Това беше число, което стряскаше Кир в съня му. Още по-лошото бе, че брат му разполагаше с богатството на двайсет и осем покорени държави и царската хазна. Великият цар нямаше да страда от недостиг на храна или дърва. Артаксеркс щеше да пие вино вместо вода всяка вечер, докато води войници, многобройни колкото звездите в небето.

Крепостта Келене се намираше само на три дни път от Колоса, на бреговете на река Марсий. Кир зачака там Клеарх с последните войници, като съжаляваше, че изобщо се е съгласил да го остави назад. Всяка вечер виждаше озадачените погледи на останалите и най-вече на персите. Те не намираха особена причина да чакат един спартанец, колкото и висок да бе постът му. Кир обаче продължаваше да чака и дните се проточиха въпреки цялото бързане досега. Вълнението от началото бавно започна да избледнява, когато хората свикнаха с лагера и започнаха да търсят забавления в града. Кир така и не научи за онези, които трябваше да бъдат обесени, нито за масовото сбиване между хората на Стимфалеца и отряд Безсмъртни. Подобни неща му бяха спестявани.

На четиринайсетия ден Клеарх се появи, спокоен като пролетен ветрец. Водеше осемстотин хоплити от различни градове, двеста пелтасти с техните копия и четирийсет критски стрелци. При вида им Кир тутакси прости забавянето му, макар че Клеарх се извини и коленичи пред него пред очите на новопристигналите.

— Тези са последните — и са изкарали късмет, че са оживели, когато корабът им бил застигнат от буря по пътя от Крит. Имат да разказват хиляди истории и не се съмнявам, че ще ги чуеш всичките, докато пътуваме. От сега нататък сме само ние. Никой не е останал зад нас. — Спартанецът погледна в далечината като надушила дивеч хрътка и ноздрите му се разшириха.

— По едно време си помислих, че няма да дойдеш — каза Кир.

Клеарх го погледна спокойно.

— Дадох ти думата си. Ще трябва да ме убият, за да ме отделят от теб. — Докато Кир се усмихваше, Клеарх продължи: — Разбира се, това спокойно може да се случи.

 

 

Полковете потеглиха отново с повишено, почти празнично настроение. Известно време пътуваха по добре поддържаните пътища на сатрапията. Мъжете с удоволствие маршируваха по плоските камъни и дори в бъдеще да ги очакваше битка, тя изглеждаше толкова далечна, че се превръщаше в проблем, който засега можеха да пренебрегнат.

Командирите не споделяха доброто настроение на войниците си. Клеарх започна да отговаря рязко на небрежно подхвърляни коментари. Гледаше на занаята си сериозно и усещаше как напрежението от предстоящите изпитания бавно се засилва. Кир също се уедини и мълчеше по цели дни, докато маршируваха или яздеха по пътищата на империята. Нямаше как да не мисли за Тисаферн по Царския път и се питаше дали са успели да изпреварят стареца, или той все още е пред тях. По същите тези камъни беше минал първият цар Дарий, когато потеглил да покори Гърция. Синът му Ксеркс също бе тръгнал по великия път на запад, без да подозира, че войската му ще бъде избита, а флотът му — пръснат от ветровете. Кир пък беше принуден да се движи по маршрут южно от него, далеч от царските вестители, които щяха да препуснат към дома веднага щом зърнат хората му.

Подобни мисли натежаваха върху Кир през дългите часове, докато се печеше под слънцето. Той изгуби представата за войската си като за пъргава бойна сила, когато осъзна, че му е нужен половин ден за едно хранене. Те бяха цял пътуващ град и това особено си личеше, когато каруците спираха за обедната почивка. Навсякъде се чуваше тракането на гърнета, събираха се дърва за огньовете. Възцаряваше се настроение като на летен празник дотам, че дори се разпъваха палатки, пред които хората се редяха на опашки, за да купуват предлагани дреболии. Всичко това се проточваше цяла вечност и Кир можеше само да се тормози и да поглежда към слънцето, като заслоняваше очи от ярката му светлина.

Войниците се нахвърляха като скакалци върху изпречилите им се странноприемници, без значение колко малки и западнали бяха те. Кир знаеше, че по Царския път тези заведения са построени по един и същи план по заповед на царя. Всички удоволствия на цивилизацията очакваха уморените пътници подобно на мъниста в огърлица по целия път до Суза.

Лишени от подобен лукс, войниците на Кир опоскваха цели села от всичко, което селяните не успяваха да скрият навреме. Без тези допълнителни дажби войската щеше да гладува, но Кир осъзнаваше, че последните монети изтичат като вода между пръстите му още докато ги брои. Когато му останаха толкова малко пари, че можеше да ги носи с една ръка, поведе колоната шейсет мили през страната до град Тириеон в малкото царство Киликия. Там спря да почине в едно имение, което познаваше добре от детството си.

Както очакваше, след два дни пълководците избраха Клеарх да говори с него. Нито гръцките, нито персийските полкове бяха получили парите си. Кир — седеше на маса на терасата и ядеше фурми и меко сирене — каза:

— Знаех си, че ще те пратят. Заповядай, седни и хапни. Това са най-хубавите фурми и най-хубавото сирене на света.

Клеарх изглеждаше точно като при първата им среща, сякаш времето нямаше власт над него. От своя страна, той видя млад мъж, изтощен от прекалено големите отговорности, струпани на плещите му.

— Благодаря — каза той. Взе една фурма, сдъвка я и изплю костилката в шепа. — Много са добри.

Последва мълчание и Кир зачака, развеселен, че може да изпита решимостта си срещу тази на един спартанец. Довършиха фурмите и един слуга донесе поднос тънко нарязано месо и печен чесън върху легло от малки бели яйца. Клеарх обичаше чесън и си взе няколко скилидки и ги захруска.

— Та значи… — почна той, след като беше изминала сякаш цяла вечност.

Кир се засмя и го прекъсна:

— Ти си добър човек, Клеарх. Въпреки че не понасяш подобни неща, си се съгласил да бъдеш онзи, който да ме попита за плащането. Нали ти казах, че съм изпратил пратеници? Точно затова се отклонихме толкова много от пътя си. Имам приятел в Киликия, който ще ни помогне.

— Царя ли познаваш? — попита Клеарх и се оригна в юмрука си. Вдигна чашата си към боговете и отпи дълга глътка вино, за да махне дъха на чесън. Докато го правеше, забеляза как лицето на Кир става мрачно.

— С него… не сме приятели. Познавах го, когато и двамата бяхме много млади, но после се скарахме и оттогава отношенията ни не са добри.

— Той ли ти я отне, или ти на него? — попита Клеарх.

Кир изпръхтя в чашата си и разля вино на масата.

— Трябва ли да си толкова… спартанец? Толкова прям?

Клеарх сви рамене.

— Открил съм, че подобни неща обикновено са по-прости, отколкото си представяме, че са.

— Е, в този случай да, и двамата обичахме една жена. И тя обичаше мен, но се омъжи за него! Колко просто може да е това? Тук няма чудни приказки за млади влюбени, спартанецо! Тя избра погрешния мъж. — Въздъхна при спомена. Очите му изглеждаха съвсем черни на вечерното слънце. — Още ми липсва.

Клеарх се поизправи в стола си, макар че беше пресушил отново чашата си и почти не забеляза слугата, който дойде да му налее още.

— Някои хора могат да са дребнави дори в победата си. Ти обаче доведе войска в земите му — войска, срещу която той едва ли може да се изправи. Значи става въпрос за завоевание? Ще го убиеш ли?

Кир го изгледа продължително. Потърка дланта си, усещайки мазолите, образували се от дългото държане на юздите всеки ден.

— Ако можех някак да го накарам да падне от коня си и да умре, щях да го направя — бавно каза той. — Но тя го обича и му е родила две деца. Знам, че обича и мен, но избра него. Няма връщане назад от подобно решение, Клеарх. Никога.

— Жени — отвърна Клеарх и вдигна чашата си. — Загадка за всеки мъж.

Чукнаха се и пиха до дъно. Вече усещаха въздействието на виното.

— Обичам я — каза Кир. — Винаги съм я обичал. — Оригна се. — Намираме се на ръба на Киликия, на самата граница. Пратих й вести, че съм тук. И тя отговори. Не зная дали ще ми помогне, Клеарх, но освен нея нямам никой друг.

— Тя ли ще дойде при теб? Или да изпратя коне да я доведат?

— Пратеникът каза, че тя ще дойде. Утре. Следобед.

— А споменава ли съпруга си… поне мимоходом? — попита Клеарх.

Кир поклати глава и Клеарх повдигна вежди.

— Е, това изглежда обещаващо.

— Не. Тя обичаше двама ни, но избра него — нещастно каза Кир и отново отпи. Зъбите му бяха почервенели от виното и очите му бяха леко изцъклени. Клеарх рязко стовари длан върху масата и го изтръгна от унеса му.

— Тогава ще й покажем какво е изпуснала! Ще подготвя хората си за чудно представление. Нека да види енергичния млад мъж, военачалника. Съпругът й някой тиран ли е? Жесток, стар, грозен, дребен?

— Не. — Кир махна с ръка. — Той е просто човек като всички останали. Не мога да видя достойнствата му, но както казах, тя…

— Избра него, да — довърши Клеарх. — Остави на мен, принце. И не пий повече, защото няма да си в добра форма утре. С твое позволение, ще се върна при хората си.

Кир му махна и се облегна. Вдигна чаша да му я напълнят отново, макар че очите му останаха затворени. Клеарх се засмя и се запита дали и той на младини е държал толкова малко на пиене. Реши, че не е. Тръгна си, замислен за онова, което трябва да се направи.

 

 

Кир се събуди по зазоряване и повърна цял поток жълта киселина. В имението имаше езеро и той поплува в него, после хапна яйца и сирене, за да успокои стомаха си. Когато успя да се облече и слугите му помогнаха да се качи на коня си с помощта на подставка, беше късна сутрин, слънцето се беше издигнало високо в синия небесен купол и грееше безмилостно. Главата го цепеше. Намери известно облекчение, като държеше лявото си око затворено, докато приближаваше лагера и му викаха да се представи. Стражите му направиха почтително път, след като изпълниха ритуала, макар че го бяха познали още отдалече. Той чу как един от тях подхвърли хаплива забележка за махмурлуците, но нямаше нито воля, нито желание да го скастри.

Започна да си дава сметка за суматохата около себе си и предположи, че спартанският генерал изобщо не е спал. Всички полкове бяха заети да чистят и лъскат екипировката си, за да са колкото се може по-неестествено спретнати. Кир се зачуди. Да не би да беше дал заповед за преглед? Не можеше да си спомни. Някои подробности от предишната вечер му се губеха или се връщаха на епизоди, които го караха да трепва от срам. Да говори за любовта си със спартанеца Клеарх! Плесна се по челото.

— Господарю? — разнесе се глас.

Кир погледна надолу и видя младия началник на конете. Атинянина. Докато се взираше нефокусирано в него, Ксенофонт продължи — изглеждаше отвратително здрав и в добро настроение:

— Господарю, ако благоволиш да слезеш от Пасакас за малко, мога да го почистя и да сплета гривата и опашката му за прегледа.

— За прегледа ли? — бавно повтори Кир. Нишката на спомена се върна и по гърба му се стече струйка пот. Погледна към слънцето и преглътна, когато видя колко е късно. Цялата сутрин му беше толкова зле, че можеше само да се поти и да стене. Едва сега се сети да докосне брадичката си и тихо изруга, когато усети наболата четина.

— Ксенофонте, трябва ми Парвиз, слугата ми. — Той почти се свлече от коня и залитна към атинянина. — Трябва да се избръсна и да се преоблека. Викни Парвиз. Колкото се може по-скоро.

Ксенофонт се отдалечи тичешком, хванал юздите на Пасакас. Кир примижа към слънцето. Закле се, че никога повече няма да пие. Просто цената беше прекалено висока.

— Господарю, ето ме! — разнесе се гласът на Парвиз.

Мъжът, който навремето бе стоял на пост в пустинна крепост, беше влязъл в новата си роля с гордост и неизчерпаема енергия. Носеше сгъваем стол и Кир се отпусна с благодарност на него. Дойдоха слуги с купи, кърпи и масла. Парвиз започна да точи бръснач в кожен ремък, после в груб плат и накрая едва ли не на самия вятър. Не позволяваше на никой друг да докосва принца и бръсненето се беше превърнало в нещо като ритуал и за двамата. Кир затвори очи.

— Сянка! — извика Парвиз до ухото му. — Донесете сенник за господаря Кир. И чисти дрехи. Това да не е пазар? Донесете параван и го сложете около господаря.

Истинско облекчение бе да остави нещата на Парвиз. Пъхнаха някаква чаша в ръката му и Кир погледна съдържанието й и видя, че е мляко. Усмихна се.

— Благодаря. Искам още, Парвиз. Всъщност доведи направо кравата.

 

 

Слънцето започна бавно да се спуска към хоризонта, но полковете оставаха строени на карета в безупречни редици. Всеки мъж стоеше с леко разкрачени крака в очакване на прегледа на царицата. От обоза бяха дошли хора с носилки, тъй като всеки момент някой можеше да припадне от жегата. Винаги имаше подобни случаи и тъй като хората рухваха като дървета, нараняванията понякога можеше да са ужасни. Останалият лагер трябваше да се изнесе на три мили назад, така че на царицата да не й се налага да вижда блудници и дечурлига.

Кир откри, че не го свърта на едно място. Разхождаше Пасакас напред-назад пред първата редица, докато чакаше пристигането на царицата. От шест години не беше виждал Епиакса. За това време се беше превърнал в мъж на мястото на момчето, така самоуверено и толкова сигурно, че тя ще избере него. Стомахът му се беше успокоил и главоболието бе почти отминало.

— Ето я. Идва — каза стоящият до него Парвиз.

Кир вдигна очи и видя колесница, теглена от два черни коня и заобиколена от тичащи войници с тъмни доспехи и кожени полички. Поне осемдесет души тичаха до господарката си и гледката отново припомни на Кир, че тя е жена на друг и царица. Той отпусна ръце на лъка на седлото и зачака приближаващата колесница, като се питаше дали тя изглежда по същия начин и какво ли ще види тя, когато го погледне.

Зареваха тръби, които оповестяваха пристигането на гостенката.

Колесницата направи широк кръг, обръщайки се почти в посоката, от която беше дошла, и се насочи към Кир.

Царица Епиакса прие протегната ръка на колесничаря и слезе. Кир изпита стягане в гърдите, което нямаше нищо общо с изпитото снощи вино. Тъмната й коса беше сплетена на плитка, която се полюшна, когато царицата стъпи на земята.

Изглеждаше съвсем същата, недокосната от времето. Принцът слезе от коня и загледа как тя подгъва коляно пред него. Докато се взираше в тила й, се запита дали гърците разбират значението на този жест. Империята включваше двайсет и осем страни — и техните царе и царици се кланяха или коленичиха пред член на императорското семейство. Когато правеха същото, вместо да се проснат на земята, гърците се държаха като членове на тези царски фамилии.

Кир примигна и осъзна, че не й е разрешил да се изправи. Забеляза, че вратът й леко почервеня. Тя си мислеше, че той още й е ядосан.

— Моля те, изправи се, Епиакса. Бях поразен колко малко си се променила. Сякаш съм се върнал в миналото. — Докато говореше, хвана ръката й, но я пусна, когато колесничарят й се размърда неловко. Стражите й не бяха свикнали да виждат някой да докосва господарката им.

— А — каза им тя и се усмихна. — Господарят Кир е стар приятел. Тук не съм в опасност. Капитан Рауш, доведе ме безопасно и можеш да си вървиш. Ще пратя да ти съобщят, когато съм готова.

Капитанът моментално се просна в прахта, обърнат мъничко повече към господарката си, отколкото към Кир, макар че жестът му беше отправен и към двамата. Колесничарят се качи отново на дъската си и хвана юздите. Кир погледна със завист превозното средство и заговори преди колесничарят да е развил дългия си камшик:

— Подготвил съм преглед на хората си. Ако наредиш на колесничаря ти да се върне с останалите, за мен ще е чест да заема мястото му.

Царицата кимна и колесничарят остави камшика и юздите без никакво възражение, макар да погледна сърдито, докато Кир ги вземаше. Епиакса отвори малката вратичка и се качи, като се излегна на тапицираната седалка отзад, вместо да седне.

Кир се ухили, плесна с юздите и колесницата се понесе напред, принуждавайки стражите на царицата да се пръснат пред нея, за да не бъдат прегазени.

— Извинявайте, просто не съм свикнал… — извика им Кир през рамо.

Пътничката му правилно си помисли, че го е направил нарочно. Кир плесна отново с юздите и двата коня препуснаха в галоп. Царицата чу как принцът им подвиква да тичат все по-бързо и по-бързо, далеч от войската, която беше събрал, за да я впечатли. Скоростта беше ужасяваща и опияняваща едновременно и събуждаше спомени за Кир и приятеля му, надпреварващи се покрай бреговете на една голяма река. Беше си същият, помисли си тя. И докато летяха и разчиташе на уменията и силата му, Епиакса гледаше гърба му и си спомняше как играеха мускулите на ръцете му, когато я прегръщаше. Очите й се напълниха със сълзи, но не можеше да каже дали са породени от спомена за изгубената младост, за изгубената любов или просто от вятъра и прахта.