Кон Игълдън
Синовете на Спарта (32)

30

Гръцката колона мълчаливо се заспуска по склоновете. На хората от обоза им беше трудно, но хоплитите напредваха в строй, като внимаваха къде стъпват.

Опиянението обхвана всички. Бяха излезли от планините. Бяха живи. Тук дори въздухът сякаш беше по-сладък след влажните мъгли на планината.

Отново разполагаха с място да се строят по обичайния си начин — каре в карето. За хората беше почти успокояващо да видят старите редици около себе си, макар че много познати лица липсваха. Стотици бяха изгубили живота си в планините, десетки жени бяха отвлечени по време на сраженията. Онези, които стояха тук, бяха оцелели, но белязани със спомени, които щяха да ги преследват до края на живота им.

Ксенофонт имаше чувството, че е остарял с десет години. Погледна с глуха ярост към войската от другата страна на реката, когато видя появяването им. Не знаеше кои са те, нито защо са тук. Изпитваше гняв към тях, защото му препречваха пътя — а му беше писнало от онези, които се осмеляваха да се изправят срещу него.

Хрисоф чакаше търпеливо заповеди при строените спартанци, които изглеждаха малко размъкнати след всичко преживяно. Ксенофонт осъзна, че впечатлението не се дължи само на брадите и плитките, но и на усещането, че са изхабени, сякаш дори те не могат да продължават вечно напред. Беше разчитал на невероятната им издръжливост и ги беше използвал първи и в най-тежките ситуации. Но те бяха просто хора. Дългите червени наметала бяха прокъсани и протъркани, краищата на много бяха грубо накъсани за превръзки. Мнозина спартанци имаха червени превръзки по бедрата и раменете — вече всъщност кафяви, потъмнели от кръв. Робите илоти стояха мълчаливо между тях с щитове и копия. Заедно те бяха елитът и Ксенофонт знаеше, че не би могъл да стигне дотук без кръвта, която бяха пролели.

Те го гледаха без гняв и очакваха заповедите му. На свой ред той посрещна погледите им, без да трепне. Те бяха изиграли своята роля, но и той също. Ксенофонт погледна към отсрещния бряг на реката, където полковете пехотинци все още се строяваха, изпаднали в дива възбуда от появяването на врага. Бяха може би три или четири пъти повече от гръцките хоплити, около трийсетина хиляди души. Щяха да се сторят огромна войска на всеки, който не бе виждал Кунакса. Ксенофонт обаче само махна с ръка към отсрещния бряг и сви рамене.

— Кои са онези, че застават срещу нас? — високо попита той с глас, в който ясно се долавяше гневът му. — Срещу нас, които минахме през войската на персийския цар, без никой да успее да ни се изпречи. Срещу нас, които прекосихме планините на кардухите и сме все още живи! Явно Тисаферн е имал много пощенски гълъбчета. Онези от другата страна на реката никога не са виждали гърци. Те нямат представа срещу какво се изправят. — Ухили се. — Само си помислете какви физиономии ще направят, когато разберат!

Дори мрачните спартанци реагираха на това с усмивки, когато си представиха смутените врагове.

Голямото гръцко каре чакаше зад редиците на Хрисоф. Те също изглеждаха очукани и мършави, само сухожилия и воля. Дълго бяха карали почти без храна — и твърде много дни се бяха сражавали за живота си. Мечовете им бяха нащърбени и затъпени и никой от тях не се беше къпал от повече от седмица. Въпреки това Ксенофонт така се гордееше с тях, че имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат.

Пак погледна към отсрещния бряг. Той ги беше довел дотук. Отговорността му тежеше, но нямаше да я захвърли, ако тя щеше да му гарантира, че някоя вечер ще може да пие в Атина и да заспи в собственото си легло.

— Ела с мен при реката — каза той на Хрисоф. — Вземи копиеносци с най-дългите копия и щитоносци, които да ги пазят. Ще намерим брод и ще покажем на тези слуги на персийския цар кои сме.

Малкият отряд тръгна с него към брега. От другата страна се виждаха развети знамена, непознати на Ксенофонт. Войниците носеха бронирани горни дрехи като персите, но бяха по-дребни, а знамената им бяха украсени със странни символи. Трудно беше да не се отчае човек при вида на такова множество, но Ксенофонт въпреки това закрачи към водата, сякаш не виждаше никаква заплаха.

Реката се оказа много по-широка, отколкото си мислеше — до отсрещния бряг имаше поне сто крачки. Освен това течението бе бързо и образуваше вълни, наподобяващи летящи на ято гъски. Ксенофонт гледаше как нахалните вражески стрелци решиха да изпробват обхвата на лъковете си, като приближиха брега и опънаха тетиви. Бяха трийсетина и Ксенофонт трябваше да застане зад два бронзови щита, като се мъчеше да не трепва от съскането и ударите на железните остриета.

Между залповете спартанците изпробваха дълбочината с копията си, но не успяха да открият брод. Дори и най-дългите копия потъваха до ръцете, които ги държаха. Когато един войник беше улучен от стрела и го отнесоха назад, гърците се дръпнаха извън обсега на стрелите. Ксенофонт усети погледа на Хрисоф, докато се отдалечаваха. Той повдигна въпросително вежди, неуверен как да постъпи. Беше предположил, че врагът познава реката. Вместо това изглеждаше, че противниците им са изминали дълъг път в отговор на призива на персийските си господари и също нямат представа къде се намират бродовете. Така или иначе, без подходящо място за прекосяване той нямаше как да отговори на предизвикателството им.

Беше малко умърлушен, докато се връщаше при чакащите гърци. Налагаше се да продължат да търсят. От високото беше видял, че над реката няма никакви мостове. Трябваше да намерят място, където водата е по-плитка, където някой стар нанос от камъни или чакъл е устоял на течението. Най-лоша бе мисълта, че ще трябва да пренощуват в голата равнина. Вятърът се беше засилил и развяваше дрехите и косите им. Нещо по-важно, нуждаеха се от храна.

— Можем да пратим ловци назад да потърсят дивеч — предложи Хрисоф, който сякаш повтаряше мислите му на глас.

Ксенофонт вече гледаше зад карето към сивите и зелени чукари, от които бяха слезли. Някакво движение при високия проход привлече вниманието му и той заслони очи и се загледа, след което поклати глава.

— Не мисля, че ще позволят — каза и посочи.

При прохода, от който бяха дошли, се бяха събрали безчет кардухи — повече, отколкото Ксенофонт беше предполагал, че могат да съберат. Хиляди размахваха копия и лъкове и дюдюкаха, макар че звукът едва достигаше до тях заради разстоянието и вятъра.

— Аха. Значи не можем нито да се върнем назад, нито да продължим напред — каза Хрисоф. — Мисля, че е добре да си починем един ден. Да изядем и изпием последните си запаси храна и вино. Да превържем и зашием раните. Някои страдат от треска и имаме мнозина на носилки. Нека кардухите си вият по върховете. — Спартанецът потръпна, когато в съзнанието му изникна някакъв спомен. — А ние междувременно ще почиваме и ще си възвърнем силите.

— Ще помоля Атина да ни покаже пътя напред — каза Ксенофонт.

Хрисоф сведе глава, когато чу името на богинята.

— Почитаме я. Девата щитоноска, господарката на войната и мъдростта. Как може да не я почитаме? Тя е много спартанска богиня. Може би тя ти е пратила съня с разбиването на оковите.

Ксенофонт се усмихна.

— И аз мисля така. Даде ми надежда в момент, когато бях на крачка от отчаянието.

Хрисоф го погледна изненадано.

— На крачка от отчаянието ли? Изобщо не ти личеше.

Ксенофонт извърна поглед.

— Да кажем, че се радвам, че излязохме от планините. Имам чувството, сякаш сме прекосили царството на мъртвите и отново сме се върнали на белия свят. Разбираш ли ме?

— Разбира се — отвърна Хрисоф. — Но все пак преминахме.

Наоколо нямаше никой, който да ги чуе. Другите ги бяха изпреварили и двамата водачи крачеха сами, наслаждавайки се на момента покой.

— Аз… За мен беше чест да водя спартанци в битка — неловко рече Ксенофонт.

— Да. Винаги е чест — отвърна Хрисоф. След малко се намръщи и продължи: — Видях онзи твой млад приятел, Хефест. Главата му се е завъртяла по любовницата на Кир… как й беше името?

— Палакис — тихо каза Ксенофонт. Произнесе го едва чуто и Хрисоф го забеляза.

— Искаш ли да пратя двама момци да го сплашат? Тя е твоя, ако изобщо може да е нечия.

Ксенофонт поклати глава и заби поглед в земята.

— Не. Няма да я насилвам. Тя или ще дойде при мен по своя воля, или изобщо няма да дойде. — Отвори отново уста да заспори със самия себе си, но размисли.

— Двамата изглеждат много близки — каза Хрисоф.

Ксенофонт рязко се обърна към спартанеца, с което предизвика смеха му.

— Извинявай. Просто те дразнех.

— Мислех си, че спартанците не се смеят — отвърна Ксенофонт: отказваше да види смешното в думите му.

— Кой ти е наговорил тези глупости? Ако не се смеехме, поне на любовта и войната, светът щеше да е много тъжен. Веднъж видях как един леопард скочи върху човек. Десет години минаха оттогава и още се разсмивам, когато си спомня физиономията му.

 

 

Тази нощ Ксенофонт спа неспокойно и се събужда пет или шест пъти, така че когато видя отново слънцето, имаше чувството, че изобщо не е мигвал. След седемте дни сред високите чукари седна, за да се порадва на изгрева в ранината. Реката беше като златна лента и дори персийските васали, призовани да го спрат, изглеждаха някак величествено на тази светлина. Точно в такива моменти се крие смисълът да си жив, помисли си той. Когато си изпълнен с нещо повече от радост — с великолепно благоговение. Опита се да улови мисълта, за да я опише на Сократ. Толкова много неща имаше да казва на дъртия мошеник! На първо място беше желанието да благодари на философа за съвета му да замине. Атина беше станала неприветливо място за Ксенофонт, макар че досега не беше в състояние да го разбере. След Кунакса, след дългия им изход от Персия той най-сетне осъзна колко дребни са били някогашните му грижи. Можеше да познае отново покоя и да загърби гнева, който го разяждаше отвътре.

— Добро утро — каза Хрисоф. — Водя двама младежи. Мисля, че ще искаш да чуеш какво имат да кажат.

Ксенофонт се прозя и разтърка очи. Беше мръсен и брадясал. Рожденият му ден беше минал преди седмици, почти без да забележи. Беше на двайсет и седем, но се почувства по-стар при вида на младите спартанци. Те стояха почти голи, ако не се брояха сандалите им. Единият беше навил наметалото си и го бе метнал през рамо, като го бе закопчал на гърлото си. Носеше колана с меча си като препаска през бедрата, докато другият беше съвсем гол и изобщо не изглеждаше да се притеснява. И двамата изглеждаха невероятно здрави, помисли си Ксенофонт, докато потъркваше брадичката си.

— Да, слушам ви. Просто се наслаждавах на изгрева. Какво има?

— С брат ми бяхме отишли на разузнаване. Вървяхме час или два вчера привечер, около трийсет стадия надолу по реката. Започваше да се стъмва, когато видяхме един старец и една старица да крият дрехи или някакъв плат в камъните на отсрещния бряг. Помислихме си, че може да преплуваме, така че…

Брат му го прекъсна развълнувано:

— Захапахме ножовете си и нагазихме в реката, но водата така и не се надигна по-високо от кръста ни. Когато стигнахме другия бряг, старците бяха изчезнали и затова се върнахме.

— Видяха ли ви? Разровихте ли дрехите? — попита Ксенофонт, който вече се беше разбудил напълно.

Видя, че Хрисоф се е ухилил на реакцията му, но не му обърна внимание. В отговор двамата братя поклатиха отрицателно глави. Ксенофонт стисна радостно юмрук.

— И двамата си спечелихте благодарността ми.

— Браво на вас, момци. А сега се връщайте да проверите снаряжението си — каза Хрисоф. — Не мисля, че ще почиваме днес.

Ксенофонт се усмихна.

— Имам план, Хрисофе.

— Разбира се, че имаш.

 

 

Последните запаси храна бяха спомен и забавянето само беше отслабило колоната. Нужно беше известно време всички да бъдат накарани да станат, но слънцето още не се бе издигнало високо, когато Хрисоф поведе цялата войска покрай брега след двамата братя, които влязоха в ролята на съгледвачи. Бродът се намираше само на две мили надолу по течението, но моментът на истинската опасност беше при преминаването. Докато бяха до кръста във водата и се бореха със силното течение, гърците щяха да са ужасно уязвими. В историята на Гърция не една войска беше разбивана напълно, докато се опитва да мине през брод.

От отсрещния бряг врагът ги гледаше. Конницата започна да ги следва покрай брега, но хилядите пехотинци останаха на по-високия терен, предпочитайки изгодната позиция.

Кардухите в планината също се бяха струпали по склоновете и наблюдаваха какво става. Ксенофонт не ги изпускаше от поглед, докато вървеше с ариергарда. Все още не можеше да разбере напълно тези планинци и затова не можеше да състави план как да постъпи с тях.

Веднага щом Хрисоф се отдалечи, кардухите се спуснаха по склоновете и спряха под тях. Вероятно не възнамеряваха да нападнат, но ако им се отвореше възможност, със сигурност щяха да се нахвърлят върху гърците като вълци върху агнета. Бяха понесли жесток пердах в собствените си планини и гордостта им беше наранена.

— Спокойно, елини — извика Ксенофонт.

Капитаните знаеха какво се кани да направи и го одобряваха. Бродът беше твърде тесен и уязвим, за да се опитват да минат през него срещу добре въоръжен противник. Нещо повече, гърците бяха по-слаби, отколкото всеки друг път — нямаше смисъл да се отрича това. Трябваше им добра храна и почивка почти месец или повече, за да си възвърнат бойната форма.

Хиляди конници ги очакваха на отсрещния бряг. Вестоносци препускаха напред-назад, докато останалите стояха и чакаха, очевидно объркани или уплашени, че някъде наблизо има брод. Ксенофонт заслони очи и се помъчи да огледа войската. Може би си мислеха, че гърците се опитват да ги заблудят. Може би Тисаферн ги беше предупредил за коварството им. Той се озъби, после викна:

— Напред! Другите назад!

И първите редици на Хрисоф наскачаха във водата, вдигайки пръски, които заблестяха на слънцето като искрящи криле.

В същия момент половината хоплити от ариергарда се обърнаха и побягнаха назад покрай брега. Тичаха като на състезание, като се бутаха и си викаха един на друг. Единствено хората от обоза останаха на мястото си, както им бе наредено. Някои от тях носеха мечове и копия, за да се защитят при евентуална атака. Това беше най-трудното решение, но Ксенофонт все пак даде заповедта. Никоя войска не можеше да маневрира на бойно поле и в същото време да защитава десет хиляди цивилни. Ксенофонт се замоли на Атина да бди над хората от обоза, докато самият той тичаше като момче и се смееше на странността на ситуацията.

По някакъв начин пълният хаос, който бе причинил, му даваше усещането, че може да тича цял ден. Маневрата беше негова. Нямаше втори брод.

Откри, че пет хиляди гърци могат да реват страховито. Дори да разтърсят небесата, ако пожелаят. Тичаше с ясната мисъл, че трябва да прецени идеално всичко. Беше се върнал обратно, сякаш да прекоси реката на друго място. В същото време не смееше да изтощи прекалено много хората си с дългите разстояния. Рано или късно трябваше да се откаже и да се върне при брода, открит от двамата братя. Задачата му беше да откъсне врага от Хрисоф. Спартанците междувременно трябваше да минат през реката. Трудно беше да не се ухили при мисълта, че врагът ще се сблъска за първи път с такива страховити воини.

— Готови! — изрева Ксенофонт. — Загряхме достатъчно! Обратно към брода.

Войниците спряха и се разсмяха. Духът им бе приповдигнат и всички се наслаждаваха на пълния хаос, който бяха предизвикали на отсрещния бряг.

Ксенофонт зърна движение с крайчеца на окото си и изруга. Нуждаеха се от уловката, за да объркат врага достатъчно дълго, за да могат спартанците да пресекат реката. Частта от плана, която не можеше да се предскаже, беше как ще постъпят кардухите. Както се беше опасявал, те бяха видели разделянето на силите му. Бяха видели слабост и сега се втурнаха устремно към гърците, полудели от жажда за отмъщение. Ксенофонт си пое дълбоко въздух и викна:

— Стой!

Всички рязко спряха и смехът утихна, когато видяха как виещите кардухи се спускат като лавина към тях.

— Гърци! Мъже от Коринт и Стимфал, от Тесалия и Аркадия, от Родос, Крит и Тива! Стройте се! И запомнете следното. Вече се изправихме срещу кардухите в планините им. Сега те се изправят срещу нас в равното. Никога не са виждали бойна редица с щитове, копия и мечове! Нека да дойдат с цялото им джафкане и вой! Ще се отнесем с тях като с кучета, каквито са — и ще ги посечем!

Изкрещя последните думи и войниците изреваха в отговор. Ксенофонт със задоволство забеляза, че някои от кардухите се поколебаха. Намираха се далече от закрилата на планините си и усещаха ясно огромната пустота на равнината около тях.

Изправени пред дивата им атака, гърците се подредиха в строй, който им беше познат като дишането. Намираха успокоение в това да протягат ръка и да докосват с пръсти онези пред тях, за да намерят идеалното разстояние между редиците.

— Къде ми е щитът? — извика Ксенофонт.

Един спартански илот приближи тичешком с щит на гърба и му го подаде с поклон. Беше останал с войниците, за да служи. В облекчението си Ксенофонт му благодари като на свободен, пъхна лявата си ръка през единия кожен ремък и сграбчи другия. Почувства щита като част от себе си и замахна с него, наслаждавайки се на движението.

— Спокойно, елини! — извика той. — Има време. Шейсет крачки напред и спрете. Копията да са готови да отбият атаката! Спокойно!

Кардухите сигурно виждаха плътен блок от пет хиляди гърци, повече метал, отколкото плът, с реката зад тях. Ксенофонт ги беше накарал да се придвижат напред, когато си помисли за стрелците на другия бряг. Движението като че ли отрезви донякъде виещите диваци, които тичаха към тях. Кардухите виждаха огромен движещ се звяр, костенурка от бронз, вещаеща смърт. Нямаше хора от лагера, които да защитават. Гърците бяха мършави, мръсни и изморени — но мразеха кардухите.

Две или три хиляди планинци се нахвърлиха върху гръцкото каре като градушка върху каменна стена. Биваха посичани на мига. Скачаха и крещяха, но не можеха да пробият стената от щитове. Ксенофонт гледаше с изумление и възторг как оцелелите отстъпиха. Онези зад тях бяха забавили крачка при вида на непробиваемата формация и кръвта на сънародниците си.

— Шейсет крачки напред! — нареди Ксенофонт.

Редиците тръгнаха напред и кардухите се обърнаха и побягнаха като бити кучета — все още озъбени, но уплашени. Все повече и повече се оттегляха по склоновете и за момент на Ксенофонт му се прииска да се втурне след тях. Вместо това ги наблюдаваше как спират, подпрени на копията си, и гледат гърците. Нямаше да нападнат отново.

Ксенофонт поклати доволно глава и изрева:

— Вече ни познават!

Гърците му отговориха с ликуващ рев, който отекна от планините.

— Няма да ни атакуват отново, а ако го направят, вече им знаем мярката. Обратно към реката. Към брода. И по-бързо!

Някои от войниците запъшкаха и той им се изсмя.

— Какво? Не си ли починахте? Време е да потичаме! Нима искате спартанците да грабнат цялата слава за себе си?

Мъжете замърмориха одобрително и отново се затичаха. Зад тях кардухите най-сетне се бяха смълчали.

 

 

Когато петте хиляди на Ксенофонт се върнаха при брода, прашни и ухилени от успеха си, наближаваше пладне. Бяха поздравени с викове от хората от лагера, които се скупчиха около тях и ги тупаха по гърбовете. Облекчението им беше осезаемо. Хората от лагера бяха гледали как защитниците им побягват в две посоки, оставяйки ги сами на вражеска земя за първи път след Кунакса.

Ксенофонт научи, че спартанците са прекосили реката без особена съпротива и са разчистили брега от всеки, проявил глупостта да им се изпречи на пътя. Покрай отсрещния бряг лежаха захвърлени знамена. Ксенофонт ясно можеше да види откъде е минал Хрисоф — беше оставил диря от трупове след себе си. Стисна зъби и се запита къде ли се е дянал спартанецът. Планът беше да овладеят брода и да го изчакат да преведе хората от лагера. Противникът имаше прекалено голяма конница, за да бъде държана под контрол.

Ксенофонт потръпна, когато нагази в реката. Посегна да напълни шепи с ледената вода и да измие лицето си. Беше ужасен, че Хрисоф не е останал на брега. Трябваше да си напомни, че се доверява на спартанеца, особено след планините на кардухите. Щом Хрисоф беше решил да изостави района на брода, значи беше имал основателна причина да го направи.

Десетина хоплити застанаха в течението, за да отбележат откъде минава плитчината, и с жестове и окуражителни викове заприканваха хората да вървят напред, като в същото време внимателно следяха за внезапна поява на конници или стрелци. Петте хиляди на Ксенофонт бяха минали първи и много бързо, след което бяха подсигурили района, докато останалите се препъваха и се теглеха едни други през реката.

Ксенофонт остана във водата, макар че краката му изтръпнаха от студа. Първоначалното му намерение беше да остане само за кратко, но стотици хора, нагазили до гърди във водата, го засипваха с благословии, че ги е спасил.

Не че беше имал избор.

Когато всички стигнаха благополучно другия бряг, Ксенофонт отново строи хоплитите около тях. Страните на карето бяха тънки без Хрисоф, но Ксенофонт въпреки това ги поведе нагоре по склона и видя цялата равнина за първи път, откакто бяха стъпили на нея.

Полковете на персийските васали стояха неподвижни по билата на ниските хълмове недалеч от мястото, където Ксенофонт спря карето. Видя някои от пехотинците, които бе зърнал от другата страна: все още бяха по местата си. Бяха заели високи позиции и бяха решили да ги задържат, независимо от всички трикове и игри на гърците. Едно малко каре тръгна нагоре по склона към мястото, на което се намираха. Той моментално позна кои са тези мъже и сърцето му се изпълни с гордост и тревога.

Подобно на пълзящо насекомо, спартанците изведнъж заблестяха в златисто. Цялото каре вдигна щитове, които се припокриха, за да ги защитят от валящите върху тях копия и стрели. Това беше войната, която познаваха, и Ксенофонт заповяда да тръгнат в същата посока. Врагът нямаше как да знае колко много необучени мъже и жени има в карето, а щеше да види само едно масивно настъпление. При тази мисъл Ксенофонт се усмихна и усети как умората го напуска.

Докато вървяха, си даде сметка, че равнината е много по-пуста отпреди. Огромната част от конницата сякаш беше изчезнала. Покрай целия бряг на реката лежаха захвърлени знамена — прекалено много, за да са били посечени дори от спартанците. Това можеше да означава, че врагът е напуснал бойното поле. Ксенофонт не смееше да се надява, че заключението му е правилно.

Онези, които бяха останали, стояха по склоновете, но не предприемаха нищо.

Спартанците се заизкачваха нагоре и започнаха да си пробиват път през врага като гъсеница, ядяща листо — парче по парче. Ксенофонт видя как черни фигури започнаха да се спускат по склоновете във всички посоки. Веднъж беше видял как се разбягват новоизлюпени паяци, след като едно дете беше разръчкало гнездото им. Гледката беше подобна: пълзящите войници се мъчеха да избягат колкото се може по-далече от златистите щитове и червените наметала.

Зимните дни бяха кратки и скоро слънцето се превърна в сияеща ивица на хоризонта. Хрисоф се спусна от билото, което беше спечелил. Хората му мъкнеха целия обоз на войската, изоставен в настъпилия хаос. От пленниците научиха, че водачът, който беше избягал от бойното поле, е сатрапът на Армения Тирибаз, приятел от детинство на персийския цар. Това приятелство му бе струвало цяло състояние. Хрисоф донесе на Ксенофонт сандък, носен от двамата братя, които бяха открили брода. Беше пълен със сребърни монети — заплатата на всички наемници, събрани от Тирибаз.

— Повечето от тях избягаха, но онези на хълма не помръднаха — каза Хрисоф. — Реших да видя какво ги кара да стоят, докато всички останали бягат.

— Правилно решение — потвърди Ксенофонт и моментално му прости за всичко.

Хрисоф сведе с облекчение глава. Беше се тревожил, че Ксенофонт ще му чете конско, че е изоставил хората от лагера.

 

 

Вечерта Ксенофонт събра капитаните и вдигнаха чаши вино от плячката — лагерът на сатрапа Тирибаз беше пълен с храна и напитки. В равнината пламтяха големи лагерни огньове и всички около тях се веселяха.