Кон Игълдън
Синовете на Спарта (23)

21

Нощта не мина без премеждия. На два пъти тропотът на копита се приближаваше толкова, че се приготвяха да посрещнат атака, преди звукът да се отдалечи. Огромни сили или ги преследваха, или ги обкръжаваха в пустинята. Трудно беше да не си представят примка, която бавно се стяга около тях, докато луната пълзи през небето.

Докато оставяше стария лагер зад гърба си, Клеарх си припомни, че мъжете, жените и децата, които бяха дошли с войската, не могат да вървят като войници. Докато се опитваше да се отдалечи от мястото, където знаеше, че са ги видели, и да намери къде да прекарат остатъка от нощта, зад карето войници се проточи дълга опашка. Мнозина от следващите лагера още бяха зашеметени от резкия обрат на събитията, залитаха и се препъваха напред: жени с деца на ръце, мъже, натоварени с вещите, които бяха успели да грабнат — нямаше каруци, на които да натоварят нещата. За тях беше настъпил пълен хаос, който им бе отнел всичко, което познаваха.

През първия час Клеарх се задоволяваше да праща хора назад, за да накарат опашката да ускори крачка. Когато това доведе само до гневни реплики и писъците на някаква жена, която казваше на един от спартанците да носи сина й, Клеарх спря цялата група. Даде нови заповеди в мрака. Хората му разбираха залога и не възразиха. Менон беше онзи, който напомни на всички, които искаха да го слушат, че ги е съветвал да не взимат толкова много хора. Не им трябвали роби, каза той. Ако искали да имат някакъв шанс за спасение, трябвало да се отдалечат колкото се може повече от персийската войска.

Клеарх прати хиляда спартанци и хиляда коринтяни в тила. Така хората от лагера трябваше да ускорят крачка — гърците дишаха във вратовете им и бяха готови да ги принудят да продължат напред. Някои от войниците използваха с готовност копията си като тояги и удряха всеки, който проявяваше глупостта да се оплаква. Продължиха така часове наред, докато мъките не направиха хората от обоза дръзки и те не започнаха да викат, че трябва да си починат или да умрат и че децата не могат да продължат.

Клеарх даде заповед и всички тутакси насядаха там, където се намираха. Той прехапа устни, докато се бореше с умората и подбираше охрана от най-младите войници. Опита се да спести будуването на спартанците, тъй като щяха да са му по-полезни отпочинали, когато слънцето изгрее. Прозя се и се сепна, като видя, че Палакис е застанала до него и му подава наметалото.

— Господарке?

Тя сведе глава.

— Твое си е. Намерих едно одеяло в палатката си.

Той взе наметалото си. Наистина му бе липсвало.

— Надявам се да си взела само одеялото. Утре ще прочистя лагера. Половината хора са прекалено натоварени, за да могат да вървят цял ден. Видях някакъв да подтичва със седло на рамо! Колко далеч си мислиш, че ще стигнат, ако продължават да мъкнат вещите си?

— Ти остави половината каруци. Те са отчаяни и уплашени — каза тя. — Някои от тях са изгубили всичко. Можеш ли да ги виниш?

— Заради това че ще си изпросят смъртта, като мъкнат любимия си стол в пустинята ли? Да, мога — отвърна той.

Тя застана зад него и той се извъртя и хвана китката й.

— Какво правиш?

— Помислих си… Кир често искаше да му разтривам врата. Уморен си, Клеарх. Трябваш ни буден повече от всеки друг.

Той се прокашля, засрамен, че й се е озъбил.

— Ясно. Да, това ще ми се отрази добре. Благодаря ти.

Постла наметалото на песъчливата земя и легна по корем, като се подпираше на лакти. Палакис коленичи до него и започна да разтрива мускулите на врата и раменете му. Клеарх се изненада колко болезнен е масажът. Беше предполагал, че една любовница на Кир би трябвало да е веща в тези неща — или може би просто мускулите му бяха толкова уморени, колкото и цялото му същество. Беше се сражавал през целия ден, а след това бе вървял часове наред… Заспа преди да се усети какво става и леко похъркваше, докато Палакис го гледаше и пръстите й леко проследяваха старите белези по гърба му. „Той е красив мъж“, помисли си тя. Трудно беше да определи възрастта му, макар да предполагаше, че е на петдесет или някъде там. Ако беше с двайсет години по-млад, сигурно щеше да се замисли дали да не разпали затихналите му пламъци.

Той захърка по-силно и тя се върна при одеялото си. Повечето хора лежаха на групички или се събираха около някоя каруца. Притискаха се един към друг в страха си и тя виждаше как очите им я следят, докато минава през лагера. Палакис нямаше близки тук, разбира се. Всичко, което познаваше, беше изгубено само за един ден. Тя се сви на земята и закри лицето си с ръка, за да не я чуят как плаче.

 

 

На сутринта Палакис се събуди рязко и изпълнена със страх, но грубите гласове, които бе чула, бяха на гърците, които вдигаха лагера. Тя се прозя и се протегна, стана и видя хоплити, бързащи покрай лагера на групи по петдесет, водени от пентакости. Някои се насочваха към хълмовете в търсене на по-високи позиции. Други бяха сред мъжете и жените на лагера и ги насочваха към място, където да изпразнят мехурите и червата си. Палакис видя, че много от хората пикаят там, където са се събудили, и въздухът се изпълваше с вонята на урина — или може би на страх. Виждаше нервното напрежение на всяко изопнато лице и чуваше плача на деца. Малко от тях бяха изгубили бащите си във вчерашното сражение и повечето просто реагираха на мрачните лица и гнева на онези около тях.

Нямаха лопати за копаене на нужници и хиляди оставиха след себе си малки смърдящи купчинки. Гледката не беше приятна, а вонята беше такава, че Палакис се радваше, че скоро ще тръгнат. Известно време щяха да са номади, докато войската на царя не ги премаже или не измрат от жажда. Водата изглеждаше по-оскъдна от месото, тъй като бяха взели със себе си стадото кози, овце и магарета. Някои от каруците биваха натрошавани за дърва. Хората щяха да се хранят, но нейната уста беше разранена и пресъхнала.

Не след дълго войниците им извикаха да потеглят, ако не искат да бъдат изоставени. Палакис се усмихна, когато видя един млад мъж да върви превит под огромен товар инструменти, който подхождаше повече за муле. Жена му не носеше нищо, но все пак намери време да се намръщи на любовницата на Кир, когато тя мина покрай нея и се усмихна на децата й. Палакис започваше да вижда по-често това изражение. Изглежда, смъртта на Кир беше позволила на някои от лагера да покажат презрението си към жената, топлила леглото му. В отговор Палакис само стисна зъби и не им показа нищо, освен самотата си.

Личеше си, че Клеарх си разбира от работата. Докато вървеше сред хиляди непознати, Палакис видя как гръцките войници се строяват в плътна редица зад тях и ги подкарват като стадо говеда, както бяха правили и през нощта. На хората от обоза не им беше казано накъде отиват. Всеки изминал час засилваше нуждите им и започнаха да се чуват недоволни гласове. Безжалостното слънце се издигаше в небето и изсушаваше гърлата им още повече. Дори онези, които страдаха най-силно от жаждата, можеха само да грачат за глътка вода.

Стигнаха реката преди пладне. Палакис нямаше купа или кана, но въпреки това замаяно се спусна в едно дере, изровено от водата. Коленичи и пи от шепите си така, сякаш никога няма да успее да утоли жаждата си. И когато се отдалечи, веднага усети как жаждата се завръща. По кожата й блестеше пот, а дланите й бяха изцапани с оранжева кал. Вече не можеше да прокарва пръсти през косата си и затова просто я върза на опашка. Косата й приличаше повече на клечки, отколкото на лъскавия водопад, който бе някога.

Слънцето продължаваше да пече безмилостно. В края на групата се водеше някаква дискусия. Палакис и някои други тръгнаха натам, за да видят какво става. Тя не се изненада, когато видя Клеарх заедно с останалите офицери. Всички се уповаваха на спартанеца за спасението си. Палакис се замоли на боговете той да ги преведе през изпитанията. Докато стоеше, забеляза, че Клеарх гледа право към нея. Вдигна ръка за поздрав и някои се обърнаха да видят кой е привлякъл вниманието му. Палакис не се огледа, когато чу прошепнатите коментари зад гърба й. Тук тя нямаше закрилник.

Един от по-младите мъже слушаше Клеарх. Чудесен кон беше надвесил глава над рамото му и душеше за лакомство в свитата му в юмрук ръка, която държеше юздата. Палакис видя, че младият мъж я е забелязал, и му се усмихна. Обичаше конете. Те бяха един вид свобода. Със сигурност повече свобода, отколкото ако вървиш пеша. Младият мъж отвърна на усмивката й и Палакис извърна очи, когато си даде сметка, че трябва да внимава.

— Имаме вода, имаме и храна — каза Клеарх на събралите се около него. — По пътя несъмнено ще намерим и села. Вярно е, че теренът е труден, но можем да го преминем. Колкото до подслон — не, това го нямаме. Няма признаци за идваща буря. Мисля, че не бих имал нищо против, поне дъждът ще ми помогне отново да се почувствам чист.

— Не можем да защитаваме толкова много хора — каза Менон, без да го е грижа, че от тълпата го чуват. — Ако сме сами, ще можем за седмица да се отдалечим достатъчно, така че персийският цар да не може да ни настигне. Като запазваш тези десет хиляди души, ти обричаш на смърт всички ни.

Клеарх пристъпи към тесалиеца и попита:

— По време на война как да отговоря на човек, който подронва духа?

— Ти беше избраният водач на Кир, който лежи обезглавен в равнината зад нас. Да не би боговете да са казали, че ще ни водиш винаги, Клеарх? Да не би защото си един от любимите им спартанци? Аз казвам да изберем нов водач. Предлагам себе си — и ще взема само най-бързите и най-здравите от обоза. Не ми мърморете! — Последното беше предназначено за онези, които изразяваха несъгласието си. — Клеарх ни даде избор между това да изоставим някои, или смърт за всеки мъж, жена и дете.

— Подценяваш ни — каза Клеарх. — Но ако искате, може и да гласуваме. Ако сте недоволни от мен като водач.

Менон се огледа бързо и от гневните изражения на командирите веднага разбра какъв ще е изходът от гласуването.

— Не — отвърна той. — Ти още не си готов да слушаш. Няма да бъда онзи, който се оплаква по време на война, както казваш. Играй си на герой, спартанецо. Покажи мъдростта и преценката, която ни доведе дотам да последваме Кир в тази пустиня, заобиколени от врагове. Казвам ти, всички ще ни избият заради теб.

Проксен сложи тежката си ръка през раменете на Менон и промърмори нещо в ухото му. Менон се отърси с ругатня и се отдели от групата, като взе един мях, за да го напълни с вода от реката. Зяпачите се разделиха пред него, като се споглеждаха.

Клеарх го гледаше как се отдалечава, след което се обърна към останалите, сякаш Менон не беше казал нито дума.

— Според последната карта, която видях, река Запатас се намира на север, на два или три дни път. Онези хълмове в далечината са зелени и там, където има вода, би трябвало да има и животни и птици за ловуване. Ще изядем впрегатните животни и ще оставим последните каруци. Предполагам, че нашите момчета няма да имат проблем с лова на пустинни дропли. Достатъчно е няколко добри стрелци просто да следват птиците. Те не могат да летят надалече и се уморяват по-лесно от нас. Всеки ден ще пируваме! — Той се усмихна, но очите му си останаха студени. — Нещо по-важно, твърди се, че течението на реката е бързо. Бих искал да оставя поне едно такова препятствие зад себе си. Не мисля, че персийският цар просто ще ни остави да си отидем ей така, без бой.

— Колко път трябва да изминем, за да излезем от територията му? — попита Нет. Беше получил рана по време на сражението и бе привързал лявата си ръка към гърдите. От всички присъстващи изглеждаше най-непригоден за поход и Клеарх потисна мръщенето си при тази мисъл.

— Ако ни оставят на мира, около две хиляди мили или към седем хиляди парасанги. Може да опитаме да стигнем до Царския път.

— Където цар Артаксеркс ще ни настигне по-лесно — промърмори Нет, макар че не изглеждаше особено склонен да отстоява мнението си.

Клеарх го изгледа и продължи:

— Ако тръгнем на север, бихме могли да излезем от персийските земи за около месец и да преминем в ничия територия. Не ме е страх от планински племена и диваци, особено в сравнение с цялата персийска войска. Пустинята не е безкрайна, а има и реки. Ако ме оставите начело, ще ви поведа на север с най-доброто темпо, на което сме способни. Накрая ще сме кожа и кости, но вярвам, че ще успеем.

— Около месец, но с темпото на войниците — каза Проксен. — В лагера обаче има старици и деца. Колко бързо можем да вървим с тях?

— Значи си съгласен с Менон? — гневно отвърна Клеарх. — Ще оставиш гърци да бъдат изнасилвани и избивани от крещящи перси? Виждал ли си някога разгромяване на войска, Проксене? Нет? Някой? Аз съм виждал. Виждал съм как се опустошава и опожарява голям град. Лично дадох заповедта за това.

Стисна устни и млъкна, дишаше тежко. Бавно разпусна десния си юмрук и се насили да се усмихне.

— Е, не можем да променим миналото. Можем само да защитим тези хора, които ни се довериха да ги запазим живи. Можем да изпратим неколцина конници да държат врага под око и ще избягваме битка колкото се може по-дълго. Ако те видят, че възнамеряваме да напуснем земите им, може и да ни оставят да го направим.

— Сам не си вярваш — уморено рече Нет.

Клеарх поклати глава.

— Прав си. Мисля, че ще ни се наложи да се бием поне веднъж. Царят има прекалено много енергични млади военачалници — и един стар и тлъст, — които искат да заковат кожите ни по стените си. Но в същото време видях качеството на мъжете, които са с нас. Вчера те нямаха равни на себе си в персийските редици. Карето ни мина през полковете на прехвалените Безсмъртни. Направо ги изкормихме. Сега те ще са предпазливи с нас. И с пълно основание.

Изведнъж настъпи суматоха и всички се обърнаха като ловджийски кучета, уловили следа. Сърцето на Палакис се разтуптя уплашено, когато Клеарх започна да дава заповеди с напълно различен глас. Той вече не беше сърдитият, но добър водач. Тонът му не търпеше възражения и той изкомандва останалите да се втурнат към позициите си. Всички вадеха мечовете си в движение. Палакис се изправи на пръсти да види какво става, но всички около нея направиха същото, а тя не беше особено висока и виждаше единствено гърбовете на другите. Усети върху бедрото си ръката на някакъв мъж, който я беше гледал намръщено минути по-рано, плесна я силно и влезе по-навътре в тълпата, без да поглежда назад. Само ден по-рано подобен човек никога не би се осмелил да я докосне. Арогантността му й показа, че звездата й е паднала, и това я уплаши. Реши, че трябва да си намери нож. Може би Клеарх щеше да й даде копие.

Докато си пробиваше път през тълпата, почти изпадна в паника при мисълта, че са нападнати. Вместо това видя трима конници да приближават строените гръцки хоплити, заели позиции пред множеството. Беше прекалено далече, за да чуе какво казват, но видя, че вдигат ръце, за да покажат, че са невъоръжени. Значи бяха дошли да преговарят. Не се осмеляваше да се надява на подобно нещо след ужасите в лагера. Персите можеха да бъдат мили към хората, които обичаха, и невероятно жестоки към онези, които смятаха за роби или врагове. Всички чужденци попадаха извън техните касти, така че и най-пропадналият просяк в Персеполис се смяташе за неин господар или най-малкото за равен на всеки грък. Палакис се запита дали Клеарх разбира начина им на мислене.

Доскорошното й положение все още имаше известна тежест, така че стълпилите се гърци й направиха път да излезе напред. Клеарх беше излязъл пред карето и се усмихваше на конниците, сякаш не бяха смъртните врагове, с които се бяха сражавали предишния ден. Как беше възможно Кир да е мъртъв? Как можеше да не е тук с цялата си младост и величие, с плановете си за една преродена Персия? Той я беше вдъхновявал десетки пъти с мечтите си, а ето че сега те бяха отминали и тя беше сама. Усети как сълзите й потичат.

 

 

Клеарх погледна нагоре към Тисаферн. Персиецът беше яхнал чудесен бял кон и се усмихваше криво, сякаш двамата не се бяха опитвали да се убият един друг предишния ден.

— Няма да ми повярваш, спартанецо, но се радвам да видя, че си оцелял — каза Тисаферн. — Раните от камшика заздравяха ли? Предполагам, че вече са.

— Защо се опитваш да ме дразниш, Тисаферне? — отвърна Клеарх. — Може и да ми бъде приятно да те убия, както ми е било с неколцина други. Ти не си глупак. Да те заколя ли искаш?

Тисаферн заряза преструвките и го изгледа презрително. Очевидно му харесваше, че седи високо над гърците.

— Говориш царския език с дивашки акцент, спартанецо. Знаеш ли го? Говориш като пастир или слуга. Нищо чудно да си научил езика от такива. И се обръщай към мен с господарю Тисаферн. Цар Артаксеркс ме награди за онова, което му казах за плановете ти. Успя ли да се сетиш вече? Аз съм онзи, който убеди Великия цар да свика войските си и да бъде готов да посрещне на бойното поле предателите от запад. Моето предупреждение запази трона за онзи, на когото той принадлежи по право. Предполагам, че ще ме награди с дворец, след като предупрежденията ми излязоха верни.

Клеарх потърка брадичката си и усети наболата четина. Реши, че ще си пусне брада. Така поне нямаше да му се налага да чака на опашка при бръснаря сутрин.

— Тисаферне — започна той. — Идваш при нас за преговори. И в същото време изглеждаш твърдо решен да ме разгневиш. Ако някой тук играе игри, ти си онзи, който го прави. Е, защо просто не кажеш каквото ти е наредено? Остави военните решения на онези, които разбират от тази работа.

Тисаферн се изчерви и се намести в седлото.

— Добре, спартанецо. Лично аз бих предпочел всичко да приключи днес. Можех да доведа сто хиляди души да ви обкръжат и да пронижат гърлата ви със стрели…

— Не ти ли е поръчано да предадеш някакво съобщение? От царя? — прекъсна го Клеарх, на когото започна да му писва от злобата на персиеца. С удоволствие би гледал как Тисаферн гълта собствения си език и се дави до смърт, но щом не му се искаше да говори по същество, явно съобщението си заслужаваше да бъде чуто.

Тисаферн го изгледа студено, след което заговори, сякаш рецитираше нещо, което оставяше неприятен вкус по устните му.

— Цар Артаксеркс не изпитва враждебни чувства към онези, на които е плащал брат му. Той разбира, че вината е на предателя Кир. Царят видя с очите си храбростта на гърците на бойното поле. И кани водачите им да обсъдят как да се върнат у дома без повече кръвопролития и сражения.

— Ето — рече Клеарх. — Така е по-добре. Къде е лагерът на царя, господарю Тисаферн?

Използването на титлата не остана незабелязано от персиеца, но той въпреки това поклати глава.

— Войската е навсякъде около теб, спартанецо. Аз обаче засега няма да разкрия къде се намира моят цар. Кажи ми отговора си и ще му го предам. Ще се върна довечера, за да те упътя към царя.

— Приемам — отвърна Клеарх.

— Поканата е за всички гръцки водачи — каза Тисаферн, поглеждайки над Клеарх към строените войници и тълпата, която напрягаше слух да го чуе.

— Имам един-двама, които предпочитам да останат тук — каза Клеарх; мислеше си за Менон и поразиите, които можеше да направи, ако се изправи пред персийския цар.

— Клеарх, да не ме мислиш за някакъв персийски селянин? За наивник? Разпитах хора, които са дошли с вас от Сарди. С огън и желязо, докато не изпяха всичките си тайни. Знаем какви вреди е нанесъл Кир върху репутацията на царя във Византион, когато е взел пари, които не могат да бъдат върнати. Знаем с точност до последното зърно колко сте изхарчили, колко дължите, колко души се опитвате да защитите. Великият цар поиска да види гръцките пълководци, които нанесоха такива поражения на войските му вчера. — Персиецът се усмихна. — Е, аз предпочитам да ви видя изклани на място, но се подчинявам на царските заповеди. Така че ако не искаш да оскърбиш негово величество, ще дойдеш с Нет Стимфалеца, Менон от Тесалия, Проксен, Ксений от Аркадия, Созис от Сиракуза, Пасион от Мегара…

Клеарх вдигна ръка.

— Добре, Тисаферне. Аз ще дойда. Колкото до останалите, ще го обсъдим.

— Кой знае — каза Тисаферн. — Може би ще откажеш. Може би ще решиш да оскърбиш господаря ми за последен път. Очаквам с нетърпение да чуя отговора ти. До довечера, Клеарх.

Тримата конници се обърнаха едновременно и препуснаха, а Клеарх остана да ги гледа, докато не се превърнаха в точки на хоризонта. Изруга под нос и Проксен го чу и се засмя.

— Мислиш, че е капан ли?

— Нямам представа — призна Клеарх. — Възможно е. Братко, не знам какво да правя. Не искам да дам на Менон удоволствието да се разбира с него за каквото и да било, но истината е, че не виждам как можем да защитим тези хора на това място. Може би трябва да потегля още сега и да ги изоставя всичките.

— Не — твърдо заяви Проксен. — Не бих изпълнил подобна заповед. Не искам да чувам плача на тези деца в последните си мигове. Ти самият не би ги изоставил.

— Менон обаче би го направил — промърмори Клеарх, поглеждайки към тълпата. Отново видя Палакис в множеството — привлече погледа му, докато се плъзгаше по лицата на непознатите.

— Ти не си Менон — отвърна Проксен. — Ти си по-добър. Довечера ще дойда с теб. Ако са намислили предателство, ще отнеса тлъстия глупак със себе си.

— Рисковано е — каза Клеарх. Взе решение и ужасното напрежение, което изпитваше, изчезна. — Добре, Проксене. До теб съм, каквото и да става.

— От друга страна, можем просто да избягаме. Открит съм и за тази идея.

Двамата погледнаха към тълпата, в която имаше малки деца, старци, сакати и хора, които се движеха бавно. Лагерът се беше придвижвал на каруци, откакто тръгнаха от Сарди. Ако побегнеха, нямаше да издържат и един ден.

— Как мислиш, ще има ли вино на преговорите? — попита Проксен.

Лицето на Клеарх видимо се проясни.

— Предполагам.