Кон Игълдън
Синовете на Спарта (20)

18

Тръби зазвучаха тревожно в мрака. Сънените войници наскачаха, грабнали мечове и щитове. Чуваше се тропот на препускащи коне, следван от виковете на полемарси и пентакости, които строяваха хората си. Въпреки че бързаха, на войниците им трябваше време да си сложат наколенниците и броните. Офицери вървяха между тях и ги подканваха да побързат, като им напомняха да завържат добре сандалите си и да нахлупят хубаво шлемовете. Сърдитите им гласове бяха почти успокояващи — войниците бяха чували тези думи хиляди пъти. Някъде несъмнено имаше хаос, но не и тук. Или може би това беше поредната тренировка, заповядана от спартанеца Клеарх, който сякаш изпитваше удоволствие от подобни упражнения по време, когато нормалните хора би трябвало да спят.

Полковете се подредиха в карета без паника под виковете в мрака.

„Строй се тук, по атинянина Деметрий!“ или „Първите четирима под знамето!“ Офицерите викаха хората си по име и ранг да заемат позициите, които бяха научили през месеците.

Всичко отне много време, макар да изглеждаше, че е продължило само секунди. С пресипнали сбогувания и пожелания за успех онези от обоза се оттеглиха назад, оставяйки любовници, приятели и господари. Воините на Гърция и Персия зачакаха сами в дълга извита редица в пясъка. Тръбите утихнаха, след като си бяха свършили работата. Войниците стояха, без да говорят, но не и напълно притихнали. Скърцане на кожа, нервно потропване на ръкавица по щит, стон на несмазани доспехи, изсъхнали от пясъка и жегата — всичко това вдигаше шум, сякаш някакво огромно създание от люспи и бронз се е събудило и се готви за бой.

По-опитните войници не бяха извадили оръжия, макар че пръстите им се свиваха и отпускаха около дръжките. Ако в този ден престоеше да убиват, те се нуждаеха от всеки трик, за да запазят силите си, когато слънцето изгрееше. Страхуваха се от палещите му лъчи. Всички бяха почернели, откакто бяха напуснали Сарди или Гърция, макар че някои още се белеха на парцали и на места слънцето ги беше изгорило почти до кост. Останалите бяха измършавели от оскъдните дажби и кожата им бе загрубяла от пясъка и ухапванията на мухите и въшките.

Бяха изминали дълъг път, следвайки Кир. Макар че мнозина бяха нервни, всички черпеха увереност от хората около себе си и очакваха онова, което беше накарало тръбите да затръбят. Стотици търсеха мир с боговете, докосваха амулети или спомени от дома, вдигаха ги към устните си и мърмореха кратки молитви, след което прибираха предметите. Пикаеха направо в редиците, така че парата се вдигаше във въздуха около тях.

Високо над полковете се развяха знамена, носени с огромна гордост от момчета от обоза. Крилатият Пегас, бикът, совата и спартанската ламбда се издигаха над редиците на гърците, а персийските полкове стояха под изображенията на лъв, сокол, грифон и слънце. Момчета носеха вода на всеки, който поискаше, или тичаха да донесат някоя забравена вещ, чието отсъствие войниците бяха забелязали едва когато вече бяха в строя. Отначало момчетата викаха, но високите им гласове затихваха до шепот, когато минаваха между редиците мъже, изпълнени със страхопочитание от тъмната войска под звездите.

На източния хоризонт се появи бледа ивица, носеща със себе си първия полъх на вятъра на новия ден, който сякаш отвиваше нощта. Тя разкри очертанията на войската на Кир. Войниците бяха обърнати в посоката, в която вървяха, на изток, към източника на светлината, към изгряващото слънце, което изгаряше всичките им детински страхове. Те гледаха към сивата ивица и чакаха първите топли лъчи по лицата си, вместо ужаса да бъдат слепи и уплашени, всеки самотен сред другарите си.

Хоризонтът беше като тъмно острие, разделящо земята от небето. Когато бледата светлина се засили, онези с най-остри очи извикаха предупредително, докато останалите продължаваха да се взират и да питат какво става. Сред гърците и персите имаше хиляди, които виждаха размазано надалече, макар че можеха да се сражават добре в ръкопашен бой. Тези мъже хващаха момчета от обоза, обръщаха ги към светлината и ги питаха какво виждат на тъмните хълмове.

Момчетата напрягаха очи. По хоризонта пробягваха вълнички, сякаш самата земя се движеше. Те започнаха да сочат и да викат, когато първата светлина освети върховете на далечните знамена. Всички дошли с Кир чуха грохота, който приличаше на грохот на камъни, падащи в някаква далечна планина — дълго буботене, което продължаваше и продължаваше. В далечината видяха линия, която беше сякаш самата земя, превръщаща се в тъмни щитове и вдигнат от коне прахоляк. Войската на Персия беше излязла на бойното поле срещу тях. Тя напредваше — безчислена, покриваща цялата земя.

Някои полкове изреваха предизвикателно към имперските войски в предвкусване на битката. Ревът им отначало се засилваше, но после се задави и започна да затихва, докато войниците не млъкнаха потресени. Редиците пред тях продължаваха да растат, докато не изпълниха сякаш целия свят. Никой не беше виждал толкова много войници на едно място, същинско море от човешки тела.

Кир беше довел сто хиляди перси и дванайсет хиляди гърци. Хиляди други стояха с ужас зад полковете. Следовниците от обоза започнаха постепенно да отстъпват. Бяха вървели безгрижно през зелените хълмове на Вавилон и след това в пустинята, черпейки увереност от силата на числеността си. Всичко това изчезна пред лицето на безчетното множество, което идваше да ги унищожи без никакъв шанс за милост. Онези, които бяха следвали Кир от Сарди, усещаха как стомасите им се свиват, как мехурите напират да се изпразнят и как по ребрата им се стича студена пот. Обземаше ги отчаяние.

Кир хвърли шлема си на един гвардеец и смуши коня си с пети. Инстинктът на водач му казваше, че хората му трябвала го видят. Той препусна през пясъка с разпуснати коси и развети знамена, следван от Парвиз и шестстотин конници. Не завъртя глава към войската на брат си, а предпочете да гледа редиците на онези, които бяха стигнали чак дотук с него. Те бяха неговите хора по начин, който беше труден за описване. Бяха заложили живота си на неговата дума. Това беше връзка, силна като семейната, а залогът бе по-висок от всеки друг.

Клеарх и гърците се бяха строили в дясното крило до Ефрат, за да не могат да бъдат атакувани отстрани или обкръжени. Кир спря в центъра и вдигна личното си знаме, сокол върху огромен правоъгълник от коприна, обсипан със скъпоценни камъни. Погледна наляво и надясно, горд от стотиците символи на полковете, кръвта и традициите на войската му, издигнати високо на копия, за да ги виждат всички.

От лявата му страна бяха наредени персийските полкове под командването на Арией. Кир пое центъра, където го очакваха хората му. Но докато слънцето изгряваше и той гледаше как войската на брат му приближава все повече и повече, той се вглеждаше за царския орел на Ахеменидите в центъра — и не можеше да го види.

Един пратеник тичаше с всички сили към него, плувнал в пот. Мина сред конете, приближи и се поклони толкова ниско, че почти изчезна под копитата на коня на Кир.

— Клеарх пита за последни заповеди, господарю. Каза да ти кажа, че и всички листа в гората не могат да надделеят над един меч.

Устните на Кир потрепнаха. Спартанецът не можеше да се сдържи да не повдигне духа му. Понякога Клеарх беше като баща за всички.

Преди да успее да отговори, Кир видя, че гвардейците му сочат наляво и засланят очи срещу изгряващото слънце. Изведнъж те завикаха името на брат му. Кир погледна на изток и преглътна. Брат му все пак беше в центъра. Просто войската му беше толкова огромна, че центърът й попадаше отвъд края на силите на принца. За първи път Кир почувства, че трепери, и дъхът му секна. Брат му, или може би Тисаферн, го беше очаквал.

Погледна надясно покрай младия грък, който очакваше заповедите му, към крилото под командването на Клеарх, Проксен и Нет. Тесалиецът Менон също беше там, макар че хората му бяха застанали до персите и заемаха най-лявата част на гръцките части — и най-малко престижната, доколкото разбираше Кир. Когато се разполагаха на лагер, между гърците непрекъснато избухваха дрязги. Те обаче имаха едно предимство, което брат му не притежаваше. Единствената сила, на която Великият цар не можеше да отговори. Кир отправи молитва към Ахура Мазда и затвори очи, обърнат към изгряващото слънце.

— Стани, момче — каза той на пратеника. — Ето заповедта ми. Клеарх да поведе бързо цялото дясно крило пред войската, преди врагът да е доближил. След това да атакува центъра на царските редици, където са знамената с орела, отляво на мястото, на което се намирам. Повтори.

Пратеникът повтори думите на идеален персийски без нито една грешка, макар че се беше облещил. Накрая се поклони и коленичи за миг, преди да се отдалечи тичешком.

Кир гледаше как редиците на брат му приближават като човек, застанал на пътя на лавина и неспособен да помръдне от мястото си.

 

 

Клеарх забеляза връщащия се тичешком пратеник. Редиците на дясното крило мълчаливо очакваха врагът да се приближи достатъчно близо, за да влезе в обхвата на камъните и копията. Всички бяха сериозни, макар че гръцките наемници бяха достатъчно уверени в себе си. Бяха виждали какво представляват обикновените персийски войници, когато тренираха с тях. Перспективата да се изправят срещу подобни противници не ги притесняваше особено. Въпреки това огромният им брой ги накара да забравят за смеха и приказките. Гледката на враг, приближаващ подобно на приливна вълна към брега, беше доста отрезвяваща.

— Аз… имам заповед… от господаря — каза младежът.

— Не трябваше ли да си в по-добра форма? — отвърна Клеарх. — Може да ти се наложи да търчиш цял ден, момче.

— Добре съм — задъхано отвърна пратеникът. — Кир каза да преместиш частта си срещу вражеския център, ето там.

И посочи. Клеарх не си направи труда да погледне. Проксен беше наблизо и изглеждаше доста по-щастлив в седлото в сравнение с него. Клеарх даде знак на пратеника да изчака, когато Проксен приближи и повдигна въпросително вежди.

— Кир иска да ни постави пред персите си, за да атакуваме царската гвардия в центъра. Тя се пада някъде там, наляво. Дори не мога да я видя оттук.

— И да оставим реката? — отвърна Проксен. — Това е… необмислено. — Погледна в далечината и поклати глава. — Врагът е… прекалено близо, за да опитваме нещо подобно, Клеарх. Не знам дали ще успея дори да поведа хората си, преди да стигнат до нас.

Двамата се загледаха мълчаливо пред очите на слушащите войници и очакващия пратеник. Заповедта беше отчаяно хвърляне на зарове, което може би щеше да означава смъртта на всички тях — или удар, който щеше да сложи край на битката още преди тя да е започнала. Проксен очевидно не желаеше да предприема този ход, но Клеарх знаеше, че ако потвърди заповедта, той ще се подчини. Другите гърци можеше и да са против, но дисциплината бе вкоренена дълбоко в тях. Те разбираха, че понякога пълководецът трябва да прати хората си на смърт, за да задържи някоя позиция. Тяхната задача беше да изпълняват заповедите и да се бият докрай, за да осигурят победата. За това се изискваше доверие и вяра в онези, които ги водеха. Нещо повече, изискваха се хора, които разбират, че водачите им може да грешат, че самите те може да бъдат пратени на смърт от погрешно решение или от гордост — и все пак да тръгнат.

Въпреки това Клеарх известно време не каза нищо. Виждаше, че Менон приближава да разбере какво става, и това го накара да реши по-бързо. Тесалиецът беше наговорил разни глупости за Спарта с единствения й театър и реката в сухата долина. Ако не бяха съюзници, Клеарх щеше да го накара да си плати за думите. Помисли си, че пак може да го направи, ако Менон оцелее след битката. Беше го сложил най-отляво на гръцката част в знак за понижение, макар че напереният дребосък сякаш не го разбра.

— Върни се при Кир — каза Клеарх. — Кажи му, че ще изпълним заповедта му.

Пратеникът се поклони и се втурна отново към центъра. Проксен откъсна поглед от вражеската линия и погледна Клеарх.

— Ако тръгнеш напречно на бойното поле, ще ни обкръжат. Войската на царя припокрива левия ни фланг. Ако това стане и с десния, ще ни обгърнат като криле и това… ще е краят.

— Да — отвърна Клеарх. — Преди да пробием центъра, трябва да пометем крилото пред нас. Ако го направим бързо, ще обърнем към царя. Няма да допусна Кир да каже, че не сме изпълнили заповедта, но първо ще минем през тях.

Проксен се засмя.

— Наистина те харесвам, спартанецо.

— Не ми пука — отвърна Клеарх. Не беше съвсем ясно дали се шегува, или не, и усмивката на Проксен изчезна. — Връщай се при хората си. Кажи им да са в готовност.

Клеарх погледна към двамата войници, които стояха до него с дълги сребърни тръби, и каза:

— Сигнал за настъпление.

Увери се, че мечът му е разхлабен в ножницата и че кописът му е на сигурно място отзад на кръста му. Усещаше тежестта на щита като стар приятел в лявата си ръка. Протегна дясната и му подадоха копие. Той го взе и се усмихна свирепо.

Тръбите затръбиха. Спартанците поеха напред, повеждайки цялото гръцко крило към персийската войска. Напредваха с реката от дясната им страна и с развети червени наметала. Пред тях имаше движеща се мозайка от облечени в бяло конници и стрелци. Първите редици бяха от колесници, теглени през мекия пясък от измъчени коне. Към тях имаше закрепени коси на височината на човешки ръст и на твърда земя те щяха да са плашещ противник. Тази част от персийската войска се командваше от новоиздигнатия Тисаферн, облечен в бяло и възседнал сива кобила.

 

 

Кир видя, че гърците тръгват, и ги благослови. Гледаше ги как се отделят от редиците зад него, но после стисна зъби, когато видя, че не завиват както беше наредил. Позицията на брат му беше далече наляво, а те вървяха напред, сякаш Клеарх не беше разбрал заповедта. Кир стисна копието си, а конят му изпръхтя и започна да рови пясъка, усетил раздразнението му.

Реката проблясваше отдясно под лъчите на изгряващото слънце. Кир разбираше, че Клеарх не иска да бъде заобиколен от толкова многоброен враг, но той беше престолонаследникът. Ако брат му паднеше, Кир на мига щеше да командва цялото бойно поле.

Продължаваше да гледа как гърците продължават да напредват към имперското множество, сякаш те са нападателите. Все едно момче с пръчка е решило да атакува цял полк. Кир преглътна с мъка — в гърлото му беше заседнала бучка. Гърците не бяха отказали и не бяха побягнали при заповедта му. Не можеше да понесе да гледа как ги унищожават.

— Сигнал за настъпление! Общо настъпление. Спокойно! Напред срещу врага!

По редиците зареваха тръби и персийските полкове се люшнаха напред — черни карета, които изглеждаха нищожни в сравнение с онези срещу тях. Въпреки това те също бяха набрали кураж. Кир зае мястото си в челните редици в центъра, макар да знаеше, че брат му няма да има срещу кого да се изправи, когато войските се срещнат — толкова голяма бе разликата в числеността им. Единственият шанс на Кир беше да обърне хода на битката или да помете със силния си десен фланг слабия ляв на врага. Погледна напред и видя, че знамената се приближават и стават все по-ясно различими. Между двете войски вече имаше само осемстотин крачки и стрелците и пелтастите започнаха да разкършват ръце и рамене, готови да атакуват, докато всички останали, които трябваше да издържат дъжда стрели и камъни, приготвяха щитове и се молеха да не бъдат поразени.

Кир затаи дъх, когато видя редиците около брат си. Цар Артаксеркс не се виждаше, скрит от движещия се параван от войници и колесници. Знамената му със златния орел на Ахеменидите се развяваха на група от лявата страна на принца. Кир вдигна своя сокол като предизвикателство. Една от двете птици щеше да падне.

 

 

Клеарх подтичваше заедно с осемте редици спартанци и още четири илоти, всяка от по двеста и четирийсет души. Зад него бяха частите на Проксен и Нет, следвани от мърморещия Менон. Клеарх изгледа кръвнишки колесниците срещу тях — знаеше, че те ще са страховити за онези, които никога преди не са виждали подобен противник.

— Вижте как старите каруци затъват в пясъка — извика той по редицата. — Кажете на хората да прескачат остриетата. Ние скачаме по-високо от тях в гимназиума, момчета.

Спартанците му се разсмяха в отговор и Клеарх внезапно реши да не отдава на персите респекта, който те търсеха.

— Гърци! — изрева той, без да забавя крачка. — Кои са онези, които се осмеляват да застанат срещу нас? Никои, въпреки цялата им суета. Ние сме воини. Най-добрите, които е виждал светът. Хомемон — ние имаме обща кръв. Хомотропа — общи обичаи. Хомоглосон — общ език. — Гласът му набираше сила, мощен и въздействащ. — И хомотрискон — общи храмове и богове. Затова побеждаваме. Ние сме един неделим народ. Днес не сме спартанци, тесалийци или атиняни. Ние сме елини. Ние сме мъжете на Гърция. Ще им покажем ли какво означава това?

Спартанците му изръмжаха и останалите отговориха, оголвайки зъби, докато вървяха с него. Малко по малко темпото се ускоряваше. Те знаеха, че навлизат в обхвата на стрелите и камъните. Време беше.

Всички ездачи скочиха от конете и ги тупнаха по задниците, за да ги прогонят. Момчетата, които тичаха покрай войниците, хванаха поводите и обърнаха животните обратно към обоза, на няколко мили зад тях, като поздравяваха бойците с тънките си гласчета.

— Удвоете темпото! — изрева Клеарх.

Чу как други предадоха командата му по редиците и войската нададе рев, който беше нещо повече от просто експлозия на дъх. А предизвикателство към онези, срещу които се изправяха. Хиляди запяха пеан, песента на смъртта.

— Щитове и копия в готовност! — извика Клеарх.

Персийските редици приближаваха бързо и въздухът над гърците се изпълни с хиляди стрели, подобни на стръкове трева или черни косми на синия фон на небето.

— Щитове горе! Успокой темпото! — отново изрева Клеарх. Не беше останал без дъх. Тичаше всеки ден по време на тренировките и почти не усещаше напрежението. — Атакувай врага! Дръж строя! Спазвай дисциплина! За Кир! За Гърция! За Атина! Богове, за Спарта!

Продължи да дава заповеди, докато хората му напредваха като нанасящ удар меч през последните сто крачки. Пеанът завърши с тъжна нотка вместо с рев, но въпреки това вся ужас у врага. Стрелите тракаха по щитовете, но повечето прелетяха над главите им, изстреляни от стрелци, които не бяха преценили темпото на приближаващия противник. Задържани до последния момент, гръцките метателни копия се посипаха върху редиците. Илотите ги мятаха от задните редици, като пъшкаха от усилието. Спартанците продължаваха да държат копията си насочени напред и напредваха като стена от тръни.

Персийските части на Тисаферн се разпаднаха преди гърците да стигнат до тях. Първите редици отстъпиха и всяха хаос, докато войниците се опитваха да избягат от спартанците с червени наметала, които носеха сигурна смърт. Колесници се преобръщаха, когато колелата им затъваха в пясъка, и конете ги повличаха.

Клеарх нададе победен рев. Спартанците му подкарваха персийските войници като добитък и избиваха всички, които бяха прекалено бавни, за да се махнат от пътя им, но в същото време поддържаха и дисциплината. Въпреки това Клеарх извика заповедта — постоянен страх на всеки военачалник беше, че хората му ще се опиянят от яростта на битката и ще нарушат строя. Беше виждал как войски се превръщат в тълпи, след което винаги следваше унищожение.

Неговите спартанци бяха като щит, така че никой от онези зад тях не можеше да се втурне сляпо напред, без да мине през съюзниците си. Напредваха равномерно, вдигнали щитове и мушкащи с копия. Някои войници отзад бяха извадили ножове да довършват ранените врагове и ги съсичаха, докато ги прекрачваха, така че никой да не може да скочи и да всее хаос след минаването на основните редици.

Цялото персийско крило се разпадна и последвалото клане беше ужасяващо: всички гърци бяха оплискани с кръвта на противниците. Единствено фактът, че много перси бяха на коне, ги спаси. Тисаферн изтегли хиляди извън обхвата на стрелите и камъните, като така спаси и собствения си живот. Клеарх и Проксен го виждаха на коня му сред бели знамена, но той беше отстъпил зад основните редици и Клеарх не можеше да стигне до него. Спартанецът видя, че атинските конници се събират и се готвят да атакуват, но им заповяда да задържат позициите си. Само глупци и буйни младежи атакуват по-силен противник. Професионалистите почиват и изкачват планината стъпка по стъпка. А и без това конете им бяха малко. Те не можеха да променят изхода от битката.

Клеарх трябваше да изреве на хората си да спрат, когато те започнаха да настъпват отново, помитайки основните сили, зад които можеше да се зърне лъкатушещата река и равнините. Трябваха му стоте очи на Аргос, за да вижда всичко ставащо. Дотук се бяха справили добре, но царската армия едва кървеше — беше толкова огромна, че почти не бе усетила удара. Мъртвите бяха оставени там, където бяха паднали. Войниците, срещу които се изправяха, бяха свежи, макар че очите им вече бяха разширени от ужас.

— Завий наляво! Пробиваме към центъра! — извика Клеарх.

Той и гърците му щяха да пометат предния край на персийската змия, сякаш навиваха килим, от единия край до другия. Така щяха да стигнат до позицията на Великия цар, точно както бе наредил Кир. Клеарх се отърси от налегналата го умора, след като вълнението от началото на битката отмина. Това беше работа, най-тежката работа, която беше познавал. Жегата се засилваше и той усещаше как езикът му пресъхва. Наоколо не се виждаха момчета с вода и не му оставаше друго, освен да свие рамене и да почисти меча си в краткия момент на почивка.

Обърна се и прати Проксен на фланга с отряд критски стрелци в случай че Тисаферн се опита да атакува или да събере стрелци. Клеарх знаеше, че дотук е изгубил много малко мъже, и искаше това да продължи. Беше видял как един войник става жертва на косата на колесница — беше замръзнал от страх и не помръдна от мястото си, докато другарите му се бяха хвърлили под острието и бяха оцелели. Това беше урокът. Не биваше да спират. Спряха ли, щяха да бъдат пометени, както ястребът бива свален от гарвани.