Кон Игълдън
Синовете на Спарта (24)

22

Клеарх се почеса по бузата — спусналата се струйка пот го сърбеше. Липсваха му ритуалите и ритъмът на истинския лагер. Когато персийските конници се бяха появили от сумрака, изглеждаше напълно логично да зарежат всичко, което не можеше веднага да потегли на колела или да побегне. Останалите волове обаче се мъкнеха толкова бавно, че можеха да бъдат настигнати от малко дете на муле, та какво оставаше за царските конници. Клеарх би предпочел да заповяда да ги заколят и нарежат, ако имаше лесен начин да носят месото. Все пак му липсваше простият ред на лагерното готвене. Липсваха му палатките и слугите, за които неговото удобство беше основен приоритет. Те бяха изчезнали, вероятно избити или поробени. Клеарх се надяваше да не е последното. Персите третираха зле робите и те рядко оставаха живи дълго. Лично той предпочиташе спартанския пример, при който робите бяха ценени и хранени добре. Клеарх имаше четирима илоти в редиците. Те гледаха на него почти като на баща. Подозираше, че го проклинат, когато ги караше да се упражняват или да тичат дълго по хълмовете, но те трябваше да са в добра форма. Носенето на екипировката му и пазенето на гърба му изискваха издръжливост и търпение.

Този ден не излезе да тича, тъй като се чувстваше натоварен с тежестта на решението. Някои от изоставилите лагера бяха взели храна със себе си. Други отидоха на лов за щрауси и дропли; трима се върнаха победоносно, помъкнали едър елен. По-трудно беше да се намерят достатъчно дърва за приготвянето на месото. Наложи се да задържат едно семейство, докато разбиваха каруцата им пред очите им, за да я изгорят. Клеарх погледна стареца, който продължаваше яростно да ругае и да прави неприлични жестове. Боговете бяха капризни, макар че едва ли точно сега беше времето да му се припомня това. Спартанецът се запита дали възмущението на човека не казва нещо особено за гърците, които можеха да вдигат юмруци към Съдбата и самите богове, или тези жестове просто означават, че някои от тях са глупаци.

Тази мисъл не му оправи настроението, макар че водачите, които щяха да се срещат с царя вечерта, получиха по едно хубаво парче еленско.

Новината за срещата бързо се разпространи из лагера и всички дванайсет най-старши се събраха да я обсъдят. Нямаше съмнение, че миризмата на печено месо също беше изиграла своята роля, но все пак Клеарх поздрави топло всички.

Менон пристигна последен — вкиснат и сприхав. Слънцето вече беше започнало да се спуска към хоризонта и Клеарх предположи, че тесалиецът не е хапвал нищо през целия ден. Менон го приближи с очевидна неохота и настроението му се потвърди още от първите думи, излезли от устата му.

— Още малко и ще ни накараш да коленичим пред теб. Виждам защо се погаждаше толкова добре с Кир, спартанецо. И ти си арогантен като него. Да се просна ли на земята пред теб? Ще достави ли това удоволствие на негово височество?

— Мисля, че е по-добре да останеш тук, Менон — отвърна Клеарх, без да обръща внимание на заяждането му. Намираше Менон за дребнав и свадлив, но хората му се бяха сражавали добре. Ако не се броеше неприязънта му към другите гърци, Менон всъщност си разбираше от работата.

Тесалиецът погледна Клеарх, после и останалите. Знаеше, че Проксен и Нет са първи дружки със спартанеца. Един-двама от останалите се бяха съгласили с него на четири очи, че смятат Клеарх за арогантен, но въпреки това сега го гледаха заедно с другите като външен човек.

— Аз съм пълководец от двайсет години — каза Менон. — Доколкото знам, собствените ти ефори в Спарта се отрекоха от теб. Ти намери човек, готов да излива злато в гърлото ти, но това не те прави водач тук, независимо какво мислят тези глупаци. Какво, защото Кир е казал, че си такъв ли? Може би трябва да го изслушаме и сега? Е, Кир, вдигни ръка ако смяташ, че Клеарх трябва да ни управлява. Не? Нищо? Тогава аз сам ще решавам съдбата си, спартанецо — и съдбата на хората ми, които разчитат на мен.

— Ама ти наистина си бил много гаден кучи син — рече Проксен. — Клеарх ти дава възможност да се спасиш, Меноне. Ако бъдем предадени довечера. Наистина ли не го разбираш?

— Приятелят ти бил голям мислител — отвърна Менон. — Доколкото си заслужава. Чудя се какво ли са му предложили персите сутринта, когато дойдоха да говорят от името на Великия цар. Питам се дали Клеарх е споделил всичко, което са казали. Мълчи си, Проксене. Нямам ти абсолютно никакво доверие.

— Добре тогава! — рязко рече Клеарх. — Ела с нас. Мислех си, че ще си спестя мърморенето ти. Проксене, ти остани.

— В никакъв случай — тутакси отвърна Проксен. — Ще бъда до теб. — Тонът му не търпеше възражения, но Менон въпреки това заговори.

— Каквото и да сте намислили двамата, ще го разбера. Е, какво е? Проксен ще премести лагера, докато сме заети ли? Не, аз също предпочитам той да е до мен.

Клеарх откри, че е свил юмрук и мислено преценява, че трябва да направи две бързи крачки, за да просне тесалиеца в безсъзнание на земята. Перспективата му харесваше, но той си заповяда да овладее гнева си, както правеше от седемгодишен. Уроците на Спарта бяха сурови, но бяха направили волята му желязна. Затова се усмихна на Менон и кимна.

— Както кажеш. Ще влезем заедно в леговището на лъва. И ако той ни погълне, ще ми правиш компания, Меноне.

— Хубава реч произнесе — отвърна Менон и сви рамене. — Но няма да ме надхитриш. Гарантирам ти го.

Тисаферн се върна вечерта, малко след като слънцето се спусна в подземния свят. Завари дванайсетимата гръцки водачи да го чакат, свежи и отпочинали. Поради примирието не носеха копия и щитове, но всички бяха решили да задържат късите си мечове, а Клеарх носеше и кописа си на кръста отзад.

Хиляди се събраха да ги изпратят мълчаливо. Тисаферн погледна назад към множеството и се намръщи. Не изглеждаха сломени или уплашени. Той не можеше да разбере тези странни хора, които сякаш дори не разбираха, че са изгубили.

— Царят заповяда хората ви да останат тук, докато ви няма — високомерно каза персиецът. — Моят господар Артаксеркс ще гарантира живота им, докато са на това място, но не и ако мръднат от него. Ясно ли е?

Известно време Клеарх не отговори. Очите му изглеждаха неестествено ярки в здрача.

— Ясно — отвърна най-сетне. — Примирие, ако останем, война, ако тръгнем.

Каза го по начин, който прозвуча повече като заплаха, отколкото като потвърждение. Тисаферн извърна очи и подкара коня си.

Когато изминаха около трийсет стадия, мракът вече се беше спуснал.

— Още колко остава според теб? — попита Проксен на гръцки. — Краката ми се схванаха.

— Откъде да знам? — отвърна Клеарх. — Ако са се схванали, можем да потичаме.

— Накъде да тичаме? Не забравяйте, че съм ранен — каза Нет и кимна към превързаната си ръка.

— Как бихме могли да забравим? Непрекъснато го повтаряш — отвърна Менон и го изгледа кръвнишки.

— Това почти не може да се нарече рана. Получавал съм по-лоши от жена си — добави Проксен.

Нет внезапно ускори крачка, за да се отдели от тях; превръзките на ръката му се развяха.

Тисаферн се изуми, когато дванайсетимата гърци се затичаха, бутайки се един друг като момчета, решили да се надбягват. Известно време спринтираха, след което преминаха в тръс. Тисаферн чуваше смеха и ругатните им, докато тичаха.

Персиецът вдигна очи към небето и подкара коня си в тръс. Огньовете на царския лагер се появиха в падината между два хълма отпред; естествено, гърците ги видяха и започнаха да ги сочат. Вече не се нуждаеха от водачи. Ако не друго, крачката им се ускори и персите изостанаха.

Тисаферн усещаше върху себе си погледите на спътниците си — двама сериозни млади мъже, които досега не бяха виждали гърци. Гледаха го с очакване да им даде някакво обяснение, но той можеше единствено да свие рамене.

— Побъркани са — каза той, жегнат от погледите им. — Кой може да разбере подобни хора?

Тримата перси настигнаха гърците и ги задминаха преди да са стигнали покрайнините на лагера. Тисаферн с раздразнение откри, че се поти в топлата вечер. Гръцките пълководци се ухилиха, когато слугите дойдоха да поемат конете. Тисаферн се запита дали да не се преоблече преди да застане пред царя, но заповедта беше да се яви веднага. Зачуди се обаче дали Артаксеркс ги очаква да се появят толкова бързо.

— Последвайте ме — каза той на персийски и посочи. Знаеше, че някои от тях знаят езика, но подхождаше на чувството му за превъзходство да ги упътва като деца или малоумни.

Гърците вървяха в стегната група и доброто им настроение се изпари при вида на персийските войници. Плътни редици стояха мирно от двете страни на пътя към лагера, образувайки истински булевард. Тисаферн със смущение видя как Клеарх се отделя и спира пред един здравеняк, който се взираше изцъклено в нищото. Персийският благородник се изуми, когато гъркът оправи туниката на мъжа и каза няколко думи в ухото му, от което на лицето на войника се появи лека усмивка, скрита от черната му брада.

Действието развесели останалите и те започнаха да подвикват на спартанеца на звучния си език. Вървенето напред се превърна в преглед, сякаш имперските войници се бяха строили, за да бъдат одобрени от гърците. Тисаферн стисна зъби. Тези хора бяха варвари и — което бе по-важно — гости на царя тази вечер. Оставаше му единствено да се усмихва и да ги изчаква, като им дава знаци да продължат.

— Според теб дебелакът знае ли гръцки? — попита Менон.

— Със сигурност има някой, който знае — отвърна Клеарх. — Не казвай нищо, което не би искал да бъде чуто.

— Голям мъдрец си бил, спартанецо. В много отношения ми напомняш за майка ми.

— Мисля, че съм я срещал веднъж… — започна Клеарх, но онова, което се канеше да добави, се изгуби в рева на тръбите.

Вратите на един голям павилион бяха отворени и от тях се лееше светлина.

 

 

Трудно беше да не се зяпа как гърците влизат в царската шатра, издигната в пустинята в същия ден. Вместо пясък или прости килими, проснати на земята, подът бе от полирани каменни плочи. Покривът се поддържаше от множество стълбове и въздухът беше наситен с аромата на благовония и подправки. Танцьори се движеха гъвкаво под звуците на някакъв струнен инструмент; момичетата носеха само къси поли, а момчетата бяха с руж и грим. Имаше може би стотици персийски войници, наредени покрай стените като черни и бели бръмбари, с лъщящи лица от потта и опиатите, които разпалваха кръвта им. Самият въздух беше тежък, макар че бе трудно да се каже дали от пустинната жега, или от втритите в голата кожа масла.

Дванайсетимата гърци влязоха по двойки, с Клеарх и Менон начело, следвани от Проксен и Нет. Менон беше избрал да застане отдясно на спартанеца и сега зяпаше и примигваше към светлината на стотиците пламъци. Лампите бяха поставени на бронзови пръчки, закрепени в дупки в камъните, или ги държаха роби, чиято единствена задача бе да осигурят светлина, когато има нужда от нея.

Централната част на павилиона беше заета от маса за пиршества с ножове и купи, подредени върху кървавочервена покривка. Над нея се въртеше голям светилник с горящи бели свещи. Масата се простираше отляво и отдясно на гърците, а от другата й страна ги гледаха персийски офицери. Клеарх изпита странна смесица от емоции, когато видя сред тях Арией. Първата му реакция бе облекчение, че е жив. Иначе сдържаната му усмивка и предпазливо изражение бяха достатъчно красноречиви. Нямаше нищо чудно, че човек като Арией отново се ползва с благоволението на царя. Основната черта на персиеца беше способността му да оцелява.

Клеарх кимна на Арией. Не му дължеше повече от това, а в отговор персиецът заби поглед в пода. Клеарх погледна към онзи, които седеше в центъра — цар Артаксеркс. Богът-владетел на Персия донякъде приличаше на Кир, така че нямаше начин да го сбърка дори ако не беше заобиколен дотолкова от издокарани и боядисани роби, че приличаше на златотъкан килим. Царят беше и по-як, отколкото го беше описвал Кир — като воин, а не като човек на книгите. Беше облечен в широка роба от някаква лека тъкан и изглежда му беше прохладно въпреки жегата. Брадата му беше намазана и вчесана така, че краят й беше заострен. Клеарх видя, че носи египетски нагръдник от злато и бронз под горната си дреха и кама на пояса си. Артаксеркс обаче се усмихваше почти мечтателно и нямаше усещане за непосредствена заплаха.

— Добър вечер — каза някакъв мъж на гръцките гости и се поклони. Клеарх си помисли, че поздравилият ги прилича на високопоставен слуга.

Не би трябвало да има нищо чудно да чуе гръцка реч, но въпреки това Клеарх примигна, когато чу родния език толкова далече от всичко, което познаваше и обичаше. Опита се да не гледа съблазнителните фигури, които се гърчеха в периферното му зрение, макар че дрънкането на музикантите не заглушаваше напълно звука на плъзгащи се едно по друго тела. Тук във въздуха се носеше опасна емоция, може би миризма на кръв, маскирана от силни благовония. Това беше място на жега и страст, а не на прохлада и безопасност.

Клеарх бе изненадан от размерите на огромната маса. Пристъпи към нея, коленичи и сведе глава.

Бяха обсъдили най-добрия начин да поздравят царя според онова, което бяха научили от Кир. На всички им беше ясно, че Артаксеркс ще очаква да се проснат в краката му, но Проксен бе посочил, че подобно действие ще покаже слабост — и че само може да подбуди към насилие човек като царя. Клеарх знаеше, че има риск, особено пред придворните на царя и курвите му. Така че само коленичи и чу как всички в павилиона си зашепнаха, макар че не можеше да определи дали реакцията е предизвикана от изумление, или от развеселеност.

— Е, казах ти — прошепна Менон до него. — Обрече всички ни на смърт.

— Тогава ти се просни на земята, Меноне — тихо отвърна Клеарх, без да вдига глава. — Ако мислиш, че това ще те спаси. Сериозно говоря.

— Без тия. Аз съм грък също колкото теб, спартанецо. По-добър от теб.

Клеарх се изправи и се усмихна на царя. Заговори на персийски:

— Царю, дойдохме при теб по правилата на примирие. Виждам, че си пощадил Арией, и съм ти благодарен за милостта ти. Аз съм Клеарх от Спарта. За мен беше чест да водя тези мъже в мир и война. — Той представи един по един спътниците си, които стояха зад него. Онези, които не знаеха езика, все пак коленичеха, когато чуваха имената си.

Царят не каза нищо. Беше леко изцъклен и зачервен, сякаш е пил здраво от началото на вечерта. Клеарх зачака да бъде поканен да седне. Покрай Кир знаеше, че персите гледат много сериозно на правилата на гостоприемството. Ако той и спътниците му бъдеха поканени на масата на царя, щяха да са негови гости. След това и най-малкото нарушение в поведението или обичаите можеше да бъде простено.

Клеарх чакаше и усещаше как по лицето му се стича още пот и се просмуква в туниката му.

Тисаферн мина покрай гърците, които беше довел, просна се пред царя и зае място в края на масата. Клеарх видя, че персиецът не посмя да седне без разрешение, но пристигането му беше разкъсало напрежението. Великият цар на Персия бавно примигна, сякаш погледът му се завръща от безкрайността към това място на жега и благовония.

— Добре дошъл, Клеарх от Спарта. Моля, настанявай се заедно с другарите си. Всички вие сте гости на масата ми тази вечер.

Едва доловимото напрежение намаля, когато персийските войници чуха думите и разбраха, че няма да бъдат призовани да посекат безочливите гърци. Клеарх издиша с облекчение, макар че остана нащрек. Беше усетил върху себе си погледите на мнозина, които с радост биха го убили. Спартанците бяха най-прочутият враг, срещу който се беше изправяла Персия, непобеденият противник. Клеарх се надяваше, че е добавил няколко реда към тази легенда при Кунакса, когато беше показал, че може да отиде където си поиска на бойното поле. Вътрешно вярваше, че ако Кир не беше паднал толкова бързо, щяха да премажат персийската войска, макар че сигурно щеше да им трябва месец, за да я избият до последния човек. Нямаше обаче намерение да споделя мислите си точно на тази маса.

Гърците заеха посочените им места, като се мъчеха да скрият притеснението си от множеството непознати и врагове, които стояха зад тях.

Клеарх погледна царя в очите. Неволно прецени ширината на масата и откри, че е прекалено голяма, за да успее да се хвърли през нея с кописа си. Спомни си, че и Кир обичаше подобни детайли. Несъмнено зад сковаването на масата се криеше някаква история, макар че не можеше да проумее как се е озовала тук, насред пустинята. Можеше само да се изумява от броя на робите около персийския цар. Беше естествено персийският лагер да е десет пъти по-голям от неговия — колкото целия Сарди или дори Атина, тръгнала на поход. С огромни маси, таверни, царска монетарница, бижутери и тъкачи, ваятели на слонова кост и камък. За една-единствена нощ те бяха издигнали цивилизация в пустинята, но в същото време той продължаваше да се чуди дали ще види отново изгрева. Пое дълбоко дъх и се усмихна. Сложи ръцете си на масата и със задоволство видя, че не треперят.

— Вдигате ли наздравица за падналите, човеко от Гърция? — попита Артаксеркс.

Клеарх кимна.

— Да, царю, за да ги почетем и да направим пътя им по-лек.

Царят даде знак и слуги напълниха бокалите пред всеки от тях. Менон погледна мрачно своя, но предпочете да не обижда домакина, като откаже. Царят се изправи и дванайсетимата гръцки пълководци направиха същото, вдигнали високо чашите си. Напрежението се завърна, когато персийските войници докоснаха дръжките на мечовете си, готови да ги изтеглят при най-малкото рязко движение.

— Брат ми Кир беше предател и… глупак. Но той беше син на баща ми. Дано бог му даде покой във вечността. За брат ми Кир.

— За господаря Кир — каза Клеарх.

Чу гласа на Арией да се присъединява към останалите, докато повтаряха думите и после сядаха, много ясно усещайки внезапната заплаха, която витаеше във въздуха. Артаксеркс сякаш не я забелязваше. Усмихна се, докато носеха първите ястия, и насочи вниманието си към начина, по който ги представяха. Клеарх сложи само няколко хапки в чинията си и отказа каквото и да било друго. Нямаше апетит и забеляза, че Проксен също е избрал само супа и някакво пържено тесто, с което да топи. Менон пък напълни чинията си с всичко, което му беше предложено, и само сви рамене, когато усети погледите на останалите върху себе си.

Ядоха, докато всеки присъстващ не отказа по няколко пъти на прислужниците, а на Клеарх му писна да му предлагат още ястия. Царят се оригна в юмрук и пресуши за пореден път чашата си. Спартанецът броеше чашите му и знаеше, че царят вижда дъното на своята за осми път.

— И какво да правя с вас, гърците? — неочаквано попита Артаксеркс.

Клеарх видя как Тисаферн вдига поглед от чинията си, която обираше с някаква сплескана питка.

— Царю, ние сме наемници — отвърна Клеарх. — Платени войници. Искаме единствено да ни бъде позволено да се изтеглим по Царския път.

— Но все пак дойдохте в Персия като нашественици — каза Артаксеркс.

Усещането за опасност се появи отново и Клеарх изпита облекчение, че не е ял прекалено много. Усещаше надигащата се заплаха в скованите движения на въоръжените мъже, които си мислеха, че никой не ги наблюдава. Обзе го примирение. Бяха обкръжени. Ако царят наистина искаше да им навреди, нямаха абсолютно никакъв шанс да излязат оттук.

— Дойдохме за златото и среброто, царю. Брат ти Кир ни плати да тръгнем на поход. Ние сме същите като седларите или дърводелците, само дето нашият занаят е въртенето на меча. Когато убият работодателя ни, ние се надяваме да се оттеглим. Нямаме зъб на никого нито в победа, нито в поражение.

Артаксеркс се изсмя дрезгаво.

— Тук можете да останете разочаровани. В Персия имаме дълга памет. Дойдохте в земите ми, за да вземете главата ми и трона ми. Дойдохте да унищожите всичко, което ми е предопределено. И накрая очаквате просто да си тръгнете, след като ми стиснете приятелски ръката! Арией ми каза истината, как е бил принуден от брат ми да му служи. Тъй като е персиец, това беше достатъчно, за да бъде разжалван и да стане посмешище за гвардейците ми.

Клеарх погледна Арией и видя мъката и унижението в очите му. Явно вече не беше любимец. Арией поклати едва забележимо глава. В изражението му се четеше съжаление и стомахът на Клеарх се сви.

— Но вие… — продължи царят. — Тисаферн беше прав, когато каза, че вие всички сте варвари… диваци. Е, вечерята свърши. Разбирате ли? Напълнихте ли си добре коремите? Можете ли да се оплачете на боговете, че съм се отнесъл презрително с вас или съм нарушил правилата на гостоприемството?

Целият павилион замръзна. Дори танцуващите жени застинаха като статуи и последните звуци на инструментите затихнаха, като сякаш останаха да висят дълго във въздуха. Клеарх усети как нечия силна ръка се свива в душеща хватка около врата му, извади кописа си и го заби в лакътя, от което нападателят изкрещя в ухото му. Десетки други войници обаче се нахвърлиха върху седналите гърци. Проксен счупи ръката на един в ръба на масата и персиецът изпищя и падна. Менон скочи на крака и просна в несвяст един, преди да бъде повален, докато сипеше проклятия и псувни. Масата се разклати и едва не се преобърна от борбата.

Краят обаче можеше да бъде само един. В сравнително тясното пространство гърците бяха наръгани и надвити почти мигновено.

Артаксеркс отново се изправи и погледна надолу към повалените врагове. Един-двама още се гърчеха в хватката на онези, които ги ръгаха или душаха. Видя, че спартанецът е в съзнание, макар че лицето му беше червено като наметалата на сънародниците му.

— Как ще я карат сега гърците, а? Без водачите си? Казвам ти, няма да напуснат земите ми живи. Умри със съзнанието за това.

Стори му се, че Клеарх се опитва да каже нещо. Царят се намръщи от изненада, когато видя, че мъжът се смее, но кръвта на спартанеца се лееше по гърдите му и Клеарх умря преди Артаксеркс да успее да го попита защо.