Кон Игълдън
Синовете на Спарта (5)

3

Кир седеше на войнишко походно легло. Вратата беше заключена. Все пак се намираше в малката стая на офицер от гвардията на баща си, а не в затворническа килия. Където и да се намираше в момента предишният й обитател, очевидно се беше радвал на различни масла и пудри, египетски ножици — при това две, пили за нокти и гребен за брада, както и на фино украсени пръчици от слонова кост за почистване на носа и ушите. Всички тези принадлежности още бяха подредени грижливо до умивалника в ъгъла.

Навсякъде около него се чуваха звуците на казарма, резки заповеди и груб смях. Кир седеше и чакаше, без да откъсва поглед от вратата. Все още не разбираше какво става, но познаваше добре Артаксеркс и не мислеше, че ще бъде замъкнат на дръвника, без да му се даде възможност да говори. Брат му щеше да иска да злорадства, да го обвинява или нещо подобно. Кир го знаеше със сигурност — все пак бяха израснали заедно. Познаваше Артаксеркс. Или поне се надяваше, че го познава. Много дълго беше отсъствал от дома.

С напредването на нощта лунният сърп изгря в безоблачното небе и засия ярко над платото. Кир си мислеше, че няма да може да мигне, но въпреки това се обърна към стената и затвори очи. Мислите бушуваха в главата му като водовъртеж.

Внезапно се събуди, изгубил напълно представа за времето. Скочи от леглото и за момент остана неподвижен, примигваше объркано към утринната светлина. Беше изтощен от дългото пътуване, от напрежението от ареста и мъката за баща си. За свой срам беше заспал като дете и се беше събудил свеж и много по-бдителен. И животът му висеше на косъм! Прокара ръка по лицето си и се намръщи от гъстите къдрици. Предпочиташе да бъде гладко избръснат, но това изискваше труд и най-добрите бръсначи. При умивалника на офицера нямаше бръснач. Очевидно той подкъсяваше брадата си с ножиците или я сплиташе с помощта на конци.

Резето изстърга и влезе Тисаферн. Застана неловко пред Кир. Малкото помещение се изпълни почти изцяло. Стражите надничаха отвън, но нямаше начин да влязат след Тисаферн, за да го пазят. Оставаше им само да гледат свирепо, докато Кир чакаше възрастният мъж му каже какво всъщност се случва.

Тисаферн седна на леглото и то изскърца под тежестта му. Кир остана прав до стената. Един от стражите стоеше на вратата и ги гледаше бдително.

Кир само повдигна вежди.

Мина сякаш цяла вечност преди Тисаферн да въздъхне.

— Съжалявам, че се стигна дотук. Бих могъл да отклоня меча от всяка друга ръка, естествено. Но не и от ръката на баща ти. — Старият му наставник изглеждаше измъчен, сякаш беше прекарал безсънна нощ. — Тук съм, за да ти кажа, че смъртната страна на царя умря през нощта. Съжалявам. От тази сутрин брат ти е Великият цар, богът господар на Персия, благословен да бъде от Митра, Ахура Мазда и всички добри духове. Да бъде приет радушно сред предците си.

Въпреки шокиращата новина Кир усети как внезапно го изпълва надежда.

— Ако съм тук по заповед на баща ми, както и да се е стигнало до нея, Артаксеркс ще ме освободи — каза той с облекчение. — Мислех, че дух или демон е обладал баща ми в края на живота му, промъкнал се може би в момент на слабост или когато го е измъчвала болка. Поне сега той е неподвластен на влиянието им. Мога да…

Тисаферн поклати глава.

— Господарю, брат ти потвърди заповедта. Разбира се, това ме изпълва с печал, но още тази сутрин ще бъдеш екзекутиран. — Мъжът, който беше неговият наставник от детството му, прокара длан по брадата си и докосна конуса на края й. Кир виждаше, че е нервен. — Аз… трябва да те отведа още сега на плаца. Няма да има церемония или свидетели, освен неколцина стражи. Събери достойнството си, момчето ми. Предай душата си на бога и се приготви за съда му.

Кир го зяпна. Не попита за спартанците, които беше довел тук. Нямаше полза да научава съдбата им, а и не можеше да я промени по никакъв начин. От тях обаче се беше научил как да запазва спокойствие в моментите, които са наистина от значение. Остави лицето си да се отпусне, докато мислеше. Нямаше оръжия, макар че можеше да изтръгне оръжие от някой страж. Това означаваше, че животът му щеше да приключи няколко крачки по-рано, отколкото ако отиде при дръвника и коленичи в очакване на брадвата на палача. Не виждаше никакъв знак за подкрепа от страна на Тисаферн, но старият учител не беше единственият му съюзник.

— Искам преди края да видя майка си — каза Кир. — Да се сбогувам с нея. — Наблюдаваше внимателно Тисаферн и скри усмивката си от начина, по който той се намръщи. — Тя не знае ли? Аз съм неин син в края на краищата.

— Мисля, че подобно решение следва да се вземе от Великия цар — сдържано рече Тисаферн.

Отвън се надигна врява и двамата вдигнаха глави. На лицата им се изписаха различни чувства, когато чуха женския глас, който рязко даваше заповеди с абсолютната увереност, че те ще бъдат изпълнени.

Очите на Кир блеснаха.

— Няма да забравя ролята ти в това, Тисаферне.

Тисаферн скочи на крака като кукла на конци.

— Господарю, аз просто се подчиних на баща ти и брат ти — каза той и се огледа нервно в очакване да зърне царица Парисатида.

— Махайте се от пътя ми! — разнесе се познатият на всички глас като буря, връхлитаща изневиделица. Тисаферн трепна, когато гласът прогърмя отново. — Изведете сина ми, където и да сте го скрили! Кир? Къде е синът ми?

Стражът на прага се обърна да я пресрещне. Кир си помисли дали да не го удуши изотзад или може би да счупи врата на Тисаферн, докато той се опитваше да се поклони в тясното помещение.

Царица Парисатида беше облечена в траурно тъмносиньо, макар че не беше нахълтала в казармата, преди да си сложи златни гривни, които дрънчаха при всяко нейно движение. Косата й бе прибрана назад и се поддържаше от златна мрежа на тила. Макар и над четирийсет, тя беше все още красива и се движеше с гъвкавостта на младо момиче. Миризмата й я изпревари — лъх на розово масло към мъжете, които стояха като зашеметени телета.

— Кир? Тук ли си? Този с теб Тисаферн ли е? Елате и двамата при мен. Няма да вляза в стаята на някакъв потен войник. Веднага, Кир!

Принцът установи, че се смее от облекчение след преживяния ужас. Тисаферн приличаше на буреносен облак, докато следваше стража през тясната врата в коридора.

— Господарке, синът ти цар Артаксеркс заповяда… — започна той.

Царица Парисатида се обърна към стража и сложи длан върху голата кожа на ръката му.

— Ако този човек ме заговори отново, без да ми се е поклонил преди това, му отрежи главата.

Стражът не показа с нищо, че е чул, но Тисаферн все пак предпочете предпазливостта пред внезапната смърт. Отпусна се сковано на едно коляно, после и на другото, и се поклони, докато челото му не докосна пода. Кир със задоволство забеляза, че той не е особено чист. Когато старецът се изправи, по челото му имаше полепнали миши изпражнения.

— Дадох ли ти разрешение да се изправяш? — попита царица Парисатида.

Лицето на Тисаферн потъмня още повече от унижението, но той отново избра да не подлага на изпитание авторитета на господарката на двореца. Беше живял достатъчно години в царския двор и знаеше, че някои проблеми се решават с кръв — и едва по-късно с извинения. Притисна отново чело в пода и остана така.

— Кир — каза царицата.

Младият мъж хвана ръката й и също коленичи.

— Майко — отвърна той. — Благодарен съм ти. Тисаферн като че ли смята, че смъртта ми е наредена.

Царицата махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха.

— Ще разбера цялата истина, бъди сигурен. Но не тук, сред простите хора. Няма да обсъждаме лични въпроси пред слуги и войници. Ела с мен. Дрехите ти са пропити с пот. Държали са те затворен като животно.

Преди Кир да успее да отговори, майка му вдигна крак и го заби в гърба на Тисаферн, който изпъшка от болка.

— Тези хора прекалиха с наглостта си — заяви царицата. — Но аз ще оправя нещата. Да, ще ги оправя. Ела.

Тя се обърна и Кир погледна към началника на стражата. Физиономията му беше добра преструвка на безпрекословно подчинение, но в очите му се четеше страх. Той знаеше, че животът му е изложен на риск, ако новият цар дойде и попита защо затворникът е бил пуснат да излезе. Не можеше обаче да се противопостави на царицата, която се държеше така, сякаш изобщо не й хрумва, че някой може да не й се подчини. През кратките мигове, в които началникът би могъл да възрази, царица Парисатида мина покрай него. Кир я последва; усещаше, че волята на капитана ще се разколебае. Въпреки това, докато вървеше по коридора на казармата и виждаше Безсмъртните изумени, се боеше, че всеки момент ще чуе зад себе си вик и ще ги спрат.

Майка му вървеше енергично, макар че дрехата й пречеше да прави големи крачки — тя всъщност ситнеше пред сина си, олюлявайки бедра. Много от войниците, които бяха излезли да видят какво става, не можеха да откъснат поглед от царицата. Кир мислено се усмихна на ефекта, който тя все още оказваше върху мъжете.

— Няма да позволя да се държат със сина ми като с долен престъпник — заяви майка му високо, та да я чуят всички. В гласа й звънеше възмущение и някои от излезлите зяпачи забиха поглед в краката си, сякаш са ги хванали да правят нещо срамно.

Кир си помисли, че ако Парисатида се бе поколебала или бе поискала разрешение, това щеше да развали магията и някои от войниците, може би старши офицер, би им попречил да се измъкнат. Авторитетът й обаче се задържа неизвестно как до самия изход.

Казармата бе недалеч от ръба на платото. Дори с царицата до себе си Кир беше напрегнат и очакваше всеки момент да чуе вик или нечия ръка да падне на рамото му. Заслуша се в дрънченето на брони и усети как по ребрата му се стича студена пот. Беше дошъл като агне при вълци и знаеше, че още не се е измъкнал. Докато беше затворен, бе имал време да премисли всичко, което беше видял и чул. Заключението бе колкото неизбежно, толкова и болезнено. Нямаше грешка в издадената заповед.

С наведена глава той последва майка си до робите, които тя беше оставила да чакат отвън. Те лежаха проснати на земята и Кир предположи, че изобщо не са помръднали. Скочиха на крака веднага щом тя се качи в откритата си носилка и потупа възглавниците до себе си. Кир също се качи и прътите на носачите изскърцаха под тежестта му.

— Майко… — започна той.

Тя поклати глава.

— Не сега, Кир. Баща ти беше инат и ще трябва да поговоря с брат ти, преди тази нелепа история да остане зад гърба ни. Да не би да сме египтяни, че да убиваме своите? Още преди Артаксеркс да се сдобие с наследник? В това отношение баща ти прояви неразумност.

Кир бавно примигна.

— Аз… не ми беше хрумвало, че ще заповяда да ме убият.

Майка му вдигна глава и докосна коляното му. Робите вече вдигаха носилката.

— Баща ти беше цар, Кир. Слагаше царството пред всички нас. Не очаквам да му простиш сега, докато всичко това е прясно, но след време ще видиш, че той беше човек с огромна чест. Той виждаше кой си — какъв си станал. И взе решение да те премахне. От негова гледна точка това е голямо признание.

— Направил е грешка — възрази Кир. — Винаги съм бил верен. Ценя високо верността у хората си, както и моята. Аз съм царски син, който няма да бъде цар. Винаги съм го знаел. Никога не съм бил заплаха за Артаксеркс!

— Скъпо момче, цар е онзи, който премахва заплахата, преди тя да е осъзнала, че е заплаха. Царството носи мир и благоденствие на милиони хора. Какво е животът на един човек в сравнение с уверената ръка, която управлява царството? С това не оневинявам баща ти, Кир. Той няма да ми отнеме любимото ми момче в предсмъртните си спазми. Забранявам го. След време ще му простиш.

От думите й Кир се почувства като намусено момче. Потисна желанието си да спори с майка си, която го беше спасила от сигурна смърт. Докато носачите вървяха през платото покрай овощни градини, поливани от роби и пазени с мрежи от слънцето, осъзна, че в този момент щеше да е мъртъв, ако майка му не беше дошла в казармата. Кръвта му щеше вече да се просмуква в пясъка на двора. Мисълта за това беше смразяваща. В известен смисъл тази сутрин беше първата от един нов живот, нов направен избор.

— Къде са хората ми, майко? — попита след малко.

— Всички са мъртви. Брат ти заповяда да ги убият.

Майка му го наблюдаваше внимателно и видя проблясъка на гнева, който Кир не успя да скрие.

— Можеш ли да го виниш за това, Кир? Ти доведе спартанци в сърцето на бащината си столица. Нима трябваше просто да ги пусне да се върнат у дома? Кой знае какво са си мислели онези диваци? Не, в това отношение той беше прав, въпреки ужасяващата цена. Брат ти нямаше да се справи дори с това без… е, вече няма значение. Артаксеркс е цар, макар че царуването му започна зле. Дава заповед да бъдеш убит и се проваля. Праща стрелци да избият хората ти и половин полк намира смъртта си, включително един царски братовчед и двама висши благородници.

Кир се усмихна мрачно. Знаеше, че спартанците биха искали да се разчуе как са загинали. За тях начинът, по който умира човек, бе точно толкова важен, колкото начина, по който е живял. Прошепна кратка молитва на гръцките им богове за тях, за да бъдат посрещнати добре в Хадес. Майка му се обърна и го погледна.

— Доколкото познавам брат ти, той ще е склонен да забрави за вчера. Беше лош ден — и сега кой може да каже, че се е случил? Живи сме и това е важното. Вярвам, че мога да го убедя да отмени заповедта за екзекуцията ти и да те върне като командващ на войските. Артаксеркс се нуждае от теб, Кир! Кой друг е бил толкова верен като теб? Кой друг разбира войската и наполовина колкото теб? Враговете ни бягат, защото се страхуват от теб. Би бил глупак да те изгуби — и ще му го кажа.

Кир се откъсна от мислите си и видя, че вече са при външната казарма, където бе стигнал с коня си предишния ден. Обърна се към майка си и повдигна вежда, а тя въздъхна.

— Остави ме да се застъпя за теб. Не искам да карам брат ти да отстъпва през първия си ден като цар. Ако го принудя да преглътне гордостта си, ще негодува и ще се гневи месеци наред. Не се съмнявам, че Тисаферн вече шепне в ухото му.

— Тисаферн ще му каже, че съм верен — отвърна Кир, макар ясно да осъзнаваше, че не вярва в собствените си думи.

Майка му поклати глава.

— Тисаферн е негов човек. Винаги е бил. Той не ти е приятел.

Кир се намръщи. Предателството го болеше като скъсан мускул. Той беше царски син. Нелепо бе да си мисли, че има приятели в двора, а не хора, които кроят интриги, за да спечелят влияние и власт. Отново закопня за спартанците. Анаксис му беше приятел, както и Кинис. Трудно беше да повярва, че някой може да победи тях двамата, както и останалите. Изпита жестока радост при мисълта, че са си отишли на такава висока цена. Неговите спартанци носеха легенда на раменете си. И биха искали да направят своя принос към нея. Нещо повече, те разбираха верността. А понякога изглеждаше, че никой друг не я разбира.

Слезе от носилката и протегна ръка на майка си. Парисатида я пое и тръгна заедно със сина си към портата. Кир знаеше, че бе оставил Анаксис и спартанците в двора зад нея. Когато портата се открехна и светлината нахлу през отвора, не знаеше какво да очаква. Пусна ръката на майка си и огледа окървавените стени.

Телата ги нямаше, но въздухът бе пълен с мухи и воня на смърт запари очите му. Като момче Кир бе ходил в кланици с баща си, за да гледа как убиват говеда и им източват кръвта. Догади му се, когато вдиша същата миризма, смес от кръв и воня на черва.

— Няма да продължа нататък с теб, синко — каза майка му. — Нека поговоря с Артаксеркс.

Бе пребледняла от вонята. Кир видя как погледът й скача от едно кафяво петно към друго, без да се задържа никъде; личеше си, че се опитва да не си представя насилието, вилняло тук само преди часове.

— Кажи му, че съм верен, майко. Че винаги съм бил верен. Никога не съм му давал повод да се съмнява в мен. Кажи го и на Тисаферн.

— Разбира се, че ще му кажа. — Майка му вдигна ръце и го привлече в прегръдка. — Той знае колко си ценен, сине. Ще му напомня всичко, което направи. А сега се връщай към работата си и не се бой от убийци. Ще ти пиша, когато съм сигурна.

Кир кимна, целуна я по устните и закрачи по пясъка, който вече бе нагорещен под сандалите му. Беше влязъл тук с гвардия от триста души, с Тисаферн до себе си и яхнал любимия си кон. А щеше да си тръгне единствено с живота си.

Не погледна назад към майка си или към мъжете, които затваряха портата след него, и онези, които отваряха другата отпред. Можеше само да се надява, че авторитетът й ще го защити, макар че на всяка крачка, която правеше в този вонящ на кръв двор, се страхуваше от стрела в гърба. Върхове на стрели проблясваха в пясъка редом с трески от копия и люспи бронз, приличащи на златни монети. Кир скърбеше за онези, които се бяха доверили на думата му. Беше сигурен в едно, когато портата се отвори и той погледна към изсеченото в скалата огромно стълбище, водещо към равнините. Той беше верен — на баща си, на брат си. А в замяна те му бяха посегнали. И бяха пропуснали. В крайна сметка нещо в него може би беше умряло.

Заслиза по стъпалата, които бе изкачил с такава лекота на гърба на коня. Град Персеполис се простираше в равнината, но отвъд него се намираше цял свят. Кир беше известен в империята като командващ всички войски на баща си. Затова за известно време щеше да напусне бащината си столица, за да посети далечни полкове и офицерите, които ги командваха — офицери, които бяха коленичили пред него, за да му се закълнат.

Озъби се и се заспуска все по-бързо и по-бързо, за да остави зад себе си погледите на стражите, вонята на кръв и предателството. Щеше да се върне. Закле се, че ще види отново Тисаферн и скъпия си брат. Щеше да събере войска, ако се наложеше. Царският пратеник го беше застигнал в Суза, където започваше Царският път до Сарди. Онова, което изглеждаше край, като нищо можеше и да е начало. В края на краищата това беше едно ново утро.