Елена Звездная
Не проклинай своя директор (1) (Урок първи)

1.

— Адептка Риате… — Леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение не само караше нещо да тръпне дълбоко вътре в теб, а и да се вслушваш във всяка негова дума. — Вие сте провалила сесията си. Не сте взела изпитите по четири… не, пет профилиращи предмета.

Магистърът по Тъмна магия лорд Риан Тьер насочи към мен пронизващия поглед на черните си като самото Тъмно изкуство, очи. Нервно преглътнах под този проницателен поглед.

Предишният директор, Илирус Енер, беше значително по-лоялен към подобни пропуски на работещите студенти и обикновено ние наваксвахме след сесията тичайки и явявайки се на изпити вече без групата. Но в първия зимен ден всичко се промени — екстрено събрание на всички адепти, дълго стоене в общата зала и нервния глас на професор Нирас, който чете указа на негово Тъмнейшество за назначаването на нов директор на „Академията на проклятията“. Ето така в нашето унило заведение се появи високият тъмнокос и крайно взискателен лорд Тьер. За седмица бяха уволнени всички професори хванати за взимане на подкупи. След още една седмица започна атестация на всички адепти… струва ли си да споменавам, че редовете ни стремително оредяваха?!

— Защо мълчите? — настоятелно се поинтересува магистърът. — Няма ли какво да ми кажете?

Нервно преглъщайки, честно отвърнах:

— Не…

Магистърът сплете дългите си силни пръсти… Това, че пръстите, както и ръцете му, са много силни, всички ние знаехме със сигурност — всяка сутрин от развиделяване и докато слънцето не се откъснеше от хоризонта, лорд Тьер благоволяваше да се упражнява във фехтовка. Трябва ли да ви казвам, че откакто младият полуоблечен мъж танцуваше със стоманата сутрин, цялата женска половина на „Академията на проклятията“ започна да става с изгрева на слънцето и жадно висеше по прозорците, наблюдавайки иззад завеските Първия меч на империята. Та по него съхнеше даже нашата престаряла домакинка.

— Адептка Риате. — Гласът на магистъра ме накара да трепна. — Вие осъзнавате ли, че ще бъдете изключена?

Осъзнаването беше ужасно болезнено — дипломата от Академията ми беше нужна като въздух! Защото не можех даже да си помисля да се върна у дома без диплома! Вкъщи не само че нямаше да ме разберат… мен нямаше да ме пуснат да прекрача прага в буквалния смисъл.

— Господин директор… — Гласът ми трепна, но смирявайки гордостта си, вдигнах очи, хвърлих умоляващ поглед на лорд Тьер и отчаяно се замолих. — Моля ви, дайте ми още един шанс… всички изпити ще си взема!

Магистърът се подсмихна, наведе се леко напред и проникновено попита:

— Кога? Дванайсет предмета, адептка! А до края на сесията остават три дни! Кога имате намерение да вземете всичко?!

В гърдите ми нещо се сви, в носа защипа… май че сега просто позорно щях да ревна.

— Прекратете веднага! — отряза директорът. — За изключването е трябвало да мислите по-рано, когато сте пропускала занятия и не сте се явявала на изпити! А сега разкаянието, както и сълзите са съвършено безсмислени.

И тогава аз наистина заплаках. Безмълвно и старателно опитвайки се да се взема в ръце, но сълзите, кой знае защо все течаха и течаха.

— Казах ви, прекратете! — В гласа на директора отчетливо се чуваше раздразнение. — В края на краищата, това е изключително ваша вина!

Аз изхлипах и кимнах, навеждайки глава още по-ниско, за да не му показвам сълзите си. Беше ме срам, но по никакъв начин не можех да спра.

— Адептка Риате, хайде сега! — Пред мен се материализира носна кърпичка и аз веднага я сграбчих, като се постарах да си избърша сълзите. Директорът известно време мълча, позволявайки ми да се справя с емоциите, а след това спокойно произнесе:

— Надявам се, разбирате, че при цялото ми желание да ви оставя да завършите курса на обучение, това е невъзможно, адептка.

Аз разбирах. Кимнах и започнах старателно да трия потока от сълзи, който отново потече.

— Прекратете, моля ви — печално поиска магистърът. — Знаете ли, никога не си бях представял, че в „Академията на проклятията“ всичко е стигнало толкова далече. Повярвайте ми, фактът, че адептите от трети курс не са в състояние ясно да произнесат поне едно проклятие пето ниво, безкрайно ме отегчава.

Аз отново кимнах. След това замрях, вдигнах рязко глава и с треперещ от надежда глас промълвих:

— А аз мога! Мога… аз…

Черните очи се присвиха и магистърът раздразнено ме прекъсна:

— Разбира се, че можете! Та вие сте в четвърти курс!

Съвсем бях забравила… Отново навеждайки глава си изтрих очите… Защо всичко това се случваше с мен… Защо? С какво го бях заслужила?! А след това изведнъж си спомних:

— Затова пък, аз зная проклятия шесто ниво и даже едно от десето! Честно!

И отново се облях в сълзи под ироничния поглед на магистър Тьер. Въпреки че всъщност не излъгах — знаех проклятие десето ниво, едно-единствено… И да си кажа правичката, бях го научила не точно по време на лекциите.

Проблемът беше, че заради лошото ми финансово състояние ми се налагаше да работя в една таверна в града. Работата беше тежка, уморителна и не особено приятна, но достатъчно добре платена. И понякога се случваше не само да обслужвам нашите съвършено пияни професори, но бях принудена и да изслушвам пияните им разкази. Така именно, веднъж професор Швер, кискайки се пиянски, се захвана да ме учи на проклятие десето ниво. Това изобщо беше забранено и подобни неща ги учеха аспирантите, но мен… ме научиха.

— И какво е това проклятие? — със скучаещ вид се поинтересува магистър Тьер. — Любопитен съм да го чуя.

Съдейки по тона му, той абсолютно не ми вярваше. От друга страна, би могъл веднага да ме изключи без да ме вика в кабинета си, а просто уведомявайки ме с височайше писмо, както и всички останали. Но магистърът, все пак беше намерил време за мен и сега наблюдаваше плачевния резултат.

— Хайде… — На красивите устни се промъкна иронична усмивка. — Лично на мен ми е интересно да го чуя. И може би, ако вие действително сте овладяла поне едно проклятие десето ниво, ще ви дам шанс да останете в академията. И така?

Аз не повярвах на ушите си! Тоест, щях да остана! Тоест, нямаше да има изключване, позорно завръщане у дома и аз щях да мога да уча по-нататък!

И подскачайки от радост, стремително изтрих сълзите, лъчезарно се усмихнах и изстрелях на един дъх:

— Анное гьоте гархае томиес лае такеане!

Изведнъж ми се стори, че в помещението пробяга светкавица! Но аз някак особено не се впечатлих от нея, защото очите на лорд Тьер стремително се разшириха, а самият той се наклони напред протягайки ръка, като че ли опитвайки се да ме спре… Нищо подобно!

Аз имах намерение да му покажа всичко, на което съм способна и влагайки сила във всяка дума, произнесох фразата до край:

— Гьете лумиа нгесе!

В следващата секунда ни оглуши гръм!

Първо изпищях, след това стремително се сгромолясах на пода и закрих глава с ръце, защото гърмеше така, като че ли небето се беше разцепило. А след това стана тихо… някак съвсем тихо.

Известно време останах да седя на пода, после се осмелих да махна ръце от темето си и изплашено се огледах — все същият директорски кабинет, все така тихо. Тогава внимателно се изправих и… и се натъкнах на пълния с омраза поглед на все още седящия зад бюрото магистър Тьер. И какъв поглед беше това! Да си кажа правичката, гръмотевицата ме беше стреснала много по-малко от него…

— Седнете! — неочаквано рязко изкомандва магистърът.

Аз седнах.

— На стола, адептка!

Охвайки, се вдигнах от пода, с мъка се наместих обратно на стола, предпазливо гледайки вбесения лорд. Самият Тьер, явно едва се сдържаше, защото целият беше побелял, жилите на челюстта му вибрираха, а ръцете така ги беше вкопчил една в друга, че кокалчетата бяха побелели.

— Имам три въпроса към вас, адептка Риате!

Аз изплашено се свих.

— Въпрос първи: Стигайки до четвърти курс, на вас стана ли ви ясен факта, че в момента на произнасяне на проклятието, то въздейства конкретно на човека, който е в полезрението ви?!

— Ой — сепнах се аз и вдигнах ръка към устните си. — Ама… аз вас?

— Потресаващо! — просъска магистърът. — Вие най-накрая, все пак го разбрахте! Въпрос втори: Чувала ли сте за това, че да се свали проклятие десето ниво е практически невъзможно?!

— Ой, майко… — сега вече простенах аз.

На магистъра забележимо му потръпна бузата. След това, навеждайки се рязко към мен, лорд Тьер изсъска:

— И последен въпрос: Вие самата знаете ли какво именно проклятие току-що ми лепнахте?!

Аз първо трепнах, после изобщо се разтреперих, тъй като на проклятието ме бяха научили, а какво изобщо е това, професор Швер така и не беше успял да ми обясни, преди да заспи с муцуна в салатата!

— Е и?! — изрева вбесеният директор.

— Не… не… не зная — простенах аз.

Сега вече не само бузата, а дори и окото му потрепери, а в следващата секунда кабинетът се разтърси от рев:

— ВЪН!

Излитайки от кабинета на директора, аз се спънах в килима и едва не паднах, но изпълних някакъв невероятен скок, удържах равновесие и побягнах нататък. След миг вече бях зад вратата, опитвайки се с мъка да възстановя дишането си и гледайки с оцъклени очи слисаната секретарка на директора, почтената лейди Митас.

— Какво се е случило? — шепнешком попита благовъзпитаната дама.

— Н-н-не зная… — отговорих пелтечейки аз.

— Изключи ли те?

— Не зная! — И отново ревнах със сълзи. — Не знам, аз…

И бършейки сълзите изпълзях навън.

Крачейки по коридора отвсякъде усещах съчувстващи погледи и след като се добрах до стаята си, ревах два часа без спиране. А след това, наплакала се до насита, се приближих до прозореца, погледнах към полето за тренировки и замрях — магистър Тьер беше там! И не само че беше — директорът с напълно разкопчана риза кълцаше учебния стълб с къс меч!

Аз наблюдавах тази картина в пълно вцепенение точно до момента, когато с поредния стремителен удар лорд Тьер не отсече дънера, който аз не бих могла да обхвана с ръце. Но той не само, че го отсече, разгорещеният директор взе и зарита с крака победения стълб. След това се изви адски пламък и магистърът изчезна…

А на сутринта беше обнародван нов указ на директора: „Да се удължи срока на зимната сесия с дванайсет дни“. И половината адепти, възнасяйки благодарствени молитви към Тъмата Изначална, плътно залепнаха за учебниците.

Такова въодушевление „Академията на проклятията“ не беше виждала. Можеше да ти се стори, че даже пространството над академията тътне от освободена енергия, а въздухът звъни от проклятия, готови да се откъснат от устата на адептите. И за първи път от началото на моето обучение тук, библиотеките се опразниха в буквалния смисъл — даже забутан някъде учебник по Битови проклятия нямаше възможност да се намери.

Адептите зубреха, адептите страдаха и адептите си взимаха всички висящи изпити.

Към края на сесията, списъкът на двойкаджиите съдържаше само три имена и, о, достижение! — моето не беше сред тях! Даже курсовата работа от миналата година, от която откровено бях вдигнала ръце, и нея ми я бяха приели!

 

 

— Дея — подвикна ми Яна, — ти какво застина?

Яна е моята съседка по стая. За разлика от мен, семейството й далеч не беше бедно и на Тимянна не й се налагаше да работи, затова и с оценките беше доста по-добре от мен. И нямаше защо да се изненадвам — тя вечер си пишеше домашните, а аз от залез до изгрев-слънце миех съдове, разнасях поръчки и изслушвах пияни клиенти, защото, както казваше собственика на нашата таверна „Зъб на дракон“ — клиентът е наша майка, наш татко, баба и дух-хранител на семейството — затова обичайте и почитайте клиента!

— Дея — нетърпеливо ме завика Тимянна, — ама какво стоиш там?

Свивайки рамене продължих да стоя и глупаво да се усмихвам, гледайки списъка на оставените на поправителен — моето име го нямаше там за първи път от всички четири години на обучение. Оказваше се, че е приятно. Даже някаква гордост и задоволство от себе си усещах…

Внезапно забелязах, че вечно недоволната от всичко Яна стремително се покланя, пък и в хола стана значително по-тихо, а това се случваше само в присъствието на…

— Добър вечер, адептка Риате — разнесе се ниският мъжествен баритон на директор Тьер.

Проклетото проклятие десето ниво! В прекъсванията на подготовката за изпити се бях опитала да го намеря в справочника за аспиранти, който бях измолила от библиотекаря за две безплатни вечери в „Зъб на дракон“, но нищо не бях намерила! И ето сега директорът… какво можех да му кажа…

— Добър вечер, магистър Тьер. — Ето какво му казах покланяйки се, но и дори когато се изправих не откъсвах поглед от пода.

— Радвам се, че оправдахте доверието ми и си взехте всички изпити… от седмия път — продължи беседата лорд Тьер.

Каква осведоменост… и какво от това, че взех Смъртоносни проклятия при седмия опит, взех го все пак!

— Главен е резултатът! — реших аз да родя поне една умна мисъл, но кой знае защо сврях глава в раменете.

Чу се звук на стремително отдалечаващи се крачки, след което вратата оглушително се тресна!

Адептите се бяха разбягали като хлебарки от запалена лампа. Нищо чудно, бояхме се от новия директор. Много се бояхме. Дори не толкова заради това, че беше наш директор, а защото принадлежеше към ордена на Безсмъртните, а това само по себе си беше причина да се опасяваме от него. Като се добавеше към това званието „Първи меч на империята“, образованието по специалността „Тъмно изкуство“, както и второто образование в Школата за Изкуството на Смъртта, ставаше ясно защо даже ежедневните тренировки на красивия мускулест мъж, дамите от нашето учебно заведение предпочитаха да наблюдават скрити зад завеските, че не дай Тъма Изначална, той да ги забележи.

Така че само след няколко мига холът опустя. Наистина, известно време на стълбите и на входа към столовата имаше блъсканица, но ние с Тимянна се промушихме сред мрачната тълпа адепти и скоро хвърлихме чантите си върху тесните легла в нашата стая.

— Уф, размина ни се. — Тимянна седна и се наведе към връзките на обувките. — А аз си мислех, че ще те изключи.

Аз също се опасявах от това, но си замълчах. Приближих се до прозореца… и там застинах. Магистър Тьер отново беше сменил времето на тренировката си и в дадения конкретен момент с два огнени меча кълцаше многострадалния стълб, съвсем наскоро поставен на предишното място. В бързо сгъстяващия се здрач, зрелището на полуголия мъж в отблясъците на аления пламък беше напълно омагьосващо…

— Безупречно прекрасен, вълнуващо привлекателен, пленително опасен… — Тимянна като че ли изказа моите мисли.

Ние едновременно тежко въздъхнахме и продължихме да наблюдаваме танцуващия с мечовете магистър.

— Сърцето ми бие три пъти по-бързо, когато го гледам — отново зашепна съквартирантката ми.

— А моето бие десет пъти по-бързо, когато Тьер ме гледа — промълвих в отговор аз.

И в този миг се случи нещо невероятно — магистърът светкавично се обърна и погледът му беше насочен право към прозорците на женското общежитие!

В същата тази секунда ние с Тимянна отскочихме от прозореца, помитайки при това масичката и вазата и трясвайки се в шкафа. И шумът би бил, без съмнение, оглушителен, ако нещо не беше паднало в стаята отдясно, а от стаята вляво не се беше разнесъл звън на счупено стъкло.

И изобщо, веднага стана ясно, че са надзъртали всички заедно, и всички заедно са се отдръпнали от прозорците.

А след това, пак заедно, с наведени очи, стараейки се да не се срещаме с поглед, защото то си беше за резил, ние дружно изнасяхме боклука от стаите — разни там парченца от вази, стъкло, а пухкавата лейди Варис — даже парчета от маса с шкафче… Не й беше провървяло на крехката държавна мебел…