Елена Звездная
Не проклинай своя директор (9) (Урок първи)

9.

До към обяд аз плаках и се самосъжалявах, изпрах си дрехите и се готвих за предстоящите утре лекции, а в столовата при мен — тъжна и унила — седнаха Яна и Дана. Дана беше вече на пети курс, но не беше се сдружила с никого от адептите в своя поток и най-често общуваше с Яна, а сега, когато и аз имах свободно време — и с мен.

— Хайде да се разходим по магазините — още веднага предложи Тимянна.

— Дайте да вървим, че утре, пък и в следващите дни няма да имаме такава възможност — подкрепи я Данаилла.

Аз си затраях. Не можех да кажа, че не е желателно да излизам, защото някаква си там тъмна елфийка мечтае да ме сграбчи за гушата, опитвайки се да сломи несломимата воля на лорд Тьер…

— Дей, ти плачеш ли? — възкликна Яна.

— Нещо ми влезе в окото — нагло излъгах аз. — Момичета, нямам нито желание, нито сили да се шляя по лавките… ама хич…

В този момент Яна започна да се озърта, а после се премести по-близо до мен, и прошепна:

— Теб там те чакат като… като топъл хляб. — И в ръката ми беше мушната бележка.

Аз размотах малкото парченце пергамент под масата, зачетох се и едва не го изпуснах, тъй като Юрао беше написал невероятното:

Днес на разсъмване, със съдействието на лорд Тьер, недалеч от „Академията на проклятията“, беше заловена лейди Ллалие Норт Енегро, принадлежаща към народността на Тъмните елфи. Предявени са й три обвинения в убийство, две — в опит за убийство, а също така ще отговаря и за използването на забранени проклятия. Случаят е приключен. Аз бих го отпразнувал, между другото.

Юрао

Аз се замислих, извадих бележник, откъснах едно листче и бързо надрасках с молив: „Струва ми се, че убиецът не е тази елфийка.“ — и предадох бележката на заинтересувано следящата действията ми Яна.

— Ще я занесеш ли? — помолих аз.

— Ей сегичка — отзова се Тимянна и излетя от столовата.

Когато запъхтяна се върна, в столовата нямаше вече никого, освен нас с Дана, но Яна поясни причината за закъснението си:

— Ти си имаше молив в джоба, а ние две-три лавки обиколихме, докато намерим самописно перо. Дръж! Бележката гласеше:

„Откачи ли? И Шейдер, и Тьер са уверени във вината й, при това единодушно!“

„А трупът на трола откъде е? — започнах да пиша под неговите думи. — А убийствата на девойките, приличащи на мен? Помисли си сам, елфийката, явно е свързана с проклятие с лорд Тьер, и тя без съмнение е знаела, че аз, това съм аз, а този, който е убивал момичетата, най-вероятно е имал само словесно описание на портрета ми!“

Сграбчвайки бележката, Яна се понесе отново на среща с несъмнено харесалия й дроу. Дана само се кикотеше, предполагайки, че си пишем един на друг някаква романтична безсмислица.

Този път Тимянна се върна по-бързо и аз прочетох:

„Виж какво, партньор, ти явно знаеш нещо повече от мен, но в твоята идея има нещо вярно. Добре, днес ще поговоря с двама-трима познати тролове и ще разбера не е ли имало в последно време някакви странни поръчки, както и не е ли изчезвал някой от техните момчета. Въпреки че… Виж, елфийката се стремеше да се озове на територията на академията целеустремено и упорито, а някой просто е убивал всички тъмнооки момичета с коси с цвят на зряла вишня. Да, вероятно ти си права.“

Когато Яна отново се втурна навън, този път вече без бележка, но с доволна усмивка на лицето и радостен блясък в очите, ние с Дана се запътихме да я чакаме в моята стая. И докато вървяхме по коридора, забелязахме идващите насреща лейди Верис и лейди Орис. Капитанът ме погледна, усмихна се и попита:

— Какво седиш в академията? Иди да се поразходиш, директорът свали ограниченията и комендантският час е в седем вечерта.

Аз не отидох, аз побягнах. Хващайки палтото и набързо намушвайки се в ботушите, претичах през целия двор. Изскачайки зад вратата, по чудо избегнах сблъсъка с Жловис и закрещях към дроу, който имаше намерение да излита:

— Идвам с теб!

Летящият гущер се възмути от поведението ми, Яна, кой знае защо — също, но за сметка на това, предоволният Юрао се обърна, насочи гущера към мен и протегна ръка с думите:

— Партньор, ти ме радваш. — А едва издърпал ме в седлото изпрати въздушна целувка на Яна и се сбогува своеобразно: — Довиждане, прелест моя!

На мен веднага ми простиха, личицето на Тимянна придоби цвят на червено цвекло и тя даже ни помаха с ръка, докато излитахме.

Вдигайки се над Ардам, Юрао рязко зави към предградията, при това към най-престижните им райони.

— Ще оставим гущера там — съобщи той. — След това ще ти сменим окраската и ще се помотаем по местата, на които се събират троловете.

— А няма ли да е добре още веднъж да огледаме гората? — предложих аз.

— Вече е следобед, там сега не е много безопасно.

И ние започнахме да се снишаваме. Приземихме се във величествен парк, който обкръжаваше старинно имение и аз едва не се строполих от удивление, когато излизащия от конюшнята гоблин изтърси:

— Днес сте подранил, млади господарю?

Отговорът ме порази още повече:

— Мен ме няма.

— Ясно, господарю — веднага реагира гоблинът, но взе гущера за юздите и изчезна в недрата на приземното помещение.

Дроу вече бързаше към къщата, пришпорвайки ме:

— Давай по-бързо, нямаме никакво време.

Досега не ми се беше случвало да влизам в дом на дроу и за първи път видях полудроу-полуелфийка.

— Юр, как така си идваш толкова рано? — Девойката ни посрещна в хола, притискайки към гърди книга, с пръст пъхнат на нужната страница. Явно нашата поява беше прекъснала увлекателно четиво. — И не си сам?

На въпросите, офицерът отговаряше своеобразно:

— Мен ме няма. Това е Дея, смени й бързичко цвета на косата, но без магия, цвета на очите…

— Без магия? — подкачи го момичето. — Мога да изчовъркам тези и да сложа други, искаш ли?

— Добре, очите ги остави. Само я преоблечи в нещо по-подходящо.

Девойката веднага се оживи, книгата беше забравена и даже захвърлена грубо в съседната стая, а след това, явно сестрата на дроу заяви:

— Идвам с вас.

— Започва се! — просъска Юрао.

— Или идвам с вас, или… — Тя се намръщи, сбръчка челце и уточни: — Идвам с вас!

— Само че, бързо! — съгласи се ядосаният дроу.

— Две минути — весело отговори момичето, втурна се към мен, хвана ме за ръката и ме затегли нагоре, както се изясни по-късно — в собствената си спалня.

Косата просто ми я намаза с нещо гадно, което след като беше измито, я остави катранено черна. Но да се тръшкам по този повод не се получи, Риая вече припряно разкопчаваше ризата ми, говорейки:

— Ние вече четири минути изгубихме напразно, давай по-бързо!

В резултат, аз, с влажна коса се намерих облечена в панталон, прилепнал като чорапи и вълнена рокля до коленете с два разреза отстрани. След това, за две минути Риая придаде на лицето ми тъмен оттенък, подчерта ми очите, правейки ги по̀ елфийски, намаза с черно червило устните ми, идеално повтаряйки собствения си грим.

— Така сега, ние сме нечистокръвни валлири — весело съобщи тя, протягайки ми черно наметало. — Давай да вървим, докато брат ми не е разбрал, че съм под домашен арест.

Ние напуснахме къщата през таен ход и когато вече се намирахме в тъмния проход, някъде от далеч прозвуча:

— Риая!

Юрао замря и тъй като той вървеше отпред, аз се блъснах в него, но той като че ли изобщо не го забеляза. Бавно се обърна към сестра си и заплашително попита:

— За какво този път?

Риая тропна с крак и заяви:

— Аз няма да се омъжа за василиск!

Сдържайки ръмжането си, офицерът гневно се поинтересува:

— Какво си направила със старши следователя?!

Охо! Не беше зле! Но по-нататък се оказа още по-странно:

— В качеството си на статуя, хич даже не е лош — безгрижно отговори момичето.

— Аха, значи, докара го до нервен срив и му пъхна огледало пред очите?

— Ами, да…

— Значи, сам си е виновен, аз го предупреждавах за очилата. — И стражът, весело подсвирквайки си закрачи напред.

Харесваше ми това семейство.

 

 

Трябваше доста път да изминем. Първо по тунелите под града повече от час, после излязохме на повърхността в някакъв изоставен парк. Там Риая леко прескочи стената, а мен ме пренесе Юрао и ние се насочихме към наемните коли.

— Разделяме се тук, и имай предвид, че Дея не може да се защитава — с шепот съобщи офицерът.

— Ясно ми е вече. — Ри се усмихна и ме взе за ръката. — Срещаме се в „Червеният бръмбар“?

— Не, хайде в „Мъртвеца“.

— Фу-у-у!

— А какво да се прави, нашата служба невинаги е приятна — невъзмутимо пропя Юрао и се отправи към по-изцапаните и невзрачни коли.

Появата ни беше посрещната с вяло оживление, все пак по това време нямаше много желаещи да излизат извън града, а в града да се возиш в тези коли беше забранено. Избирайки най-чистия каруцар, офицерът важно си приближи към него.

— Тримата до предградието — съобщи белокожият, тъмнокос и червеноок дроу, който сега беше почти неотличим от вампирското племе.

— За дамите — комфортни места? — полюбопитства каруцарят.

— Много им се иска — насмешливо и грубо отговори Юрао, оглеждайки ни от глава до пети с презрителен поглед.

След това се започна нещо неописуемо:

— Абе що не се разкараш в Бездната — изпръхтя Риая. — Аз някой по-богат и по-щедър ще си намеря за тази вечер!

Каруцарите се разхилиха и разцвилиха, а след това в тълпата се чу:

— А какво, право е момичето, троловете днес празнуват, голяма далавера са извъртели!

— Ето, при тях и ще отидем. — Ри се отправи към същия този каруцар, теглейки и мен след себе си. — Бързо като вятъра, миличък!

Каруцарят, който на своите четири крайника се дотърча до колата, впрягайки се извика:

— Дръжте се дамички!

А ние едва успяхме да се качим!

Пътешествието беше главозамайващо, на няколко завоя, аз със сигурност бих се изсипала от колата, ако я нямаше дроу, която в края на краищата беше принудена да ме прегърне и да не ме пуска. Ние се носехме по извиващия се като змия път, а наоколо виеха загубили разума си върколаци, изпращайки каруцата ни със светещи жълти гладни очи. След това каруцарят прегази някакво умъртвие, но не спря. Тези проклети кентаври, никога не спираха и именно заради това работеха изключително на междуградските трасета. А отпред вече се показа Мъртвия град, в който, съгласно договора с Нощната и Дневната стража, си живееха живота всички престъпни елементи, на които им беше забранено да си организират пиянски оргии в столицата на Приграничието. Но колата не спря на края на градчето, не, нас ни прекараха по улиците, намалявайки скоростта едва когато бяхме близо до кръчмата, откъдето се чуваха викове на пияни хора и не-хора, вопли и звън на счупени съдове.

Когато каруцарят спря, аз с шепот попитах Ри:

— А кой ще плати?

— То това оставаше, жените от нашата професия сами да плащат за себе си! — възмути се Риая. — Гледай и се учи.

И стройно краче, с опънати като чорап крачоли на панталона се облегна на ръба на колата, след това Ри високо извести:

— И кой ще се погрижи за прекрасните дами?

Чувствах, че май ще ми бъде весело. И предположението ми се потвърди, когато вратата на кръчмата се… не, тя не се разтвори, тя се откъсна от пантите и в очертанията й се появи огромен трол — наемник!

— Какви дами! — С гръмогласен вопъл той се приближи към нас. — Вие сте мои гостенки, малките!

— Както кажеш, мили — пропя Риая, протягайки му ръка с черни нокти.

Аз носех ръкавици.

Тролът реагира моментално, хвърли на каруцаря жълтица, която беше ловко хваната във въздуха и подхвана Ри. Аз бързо слязох сама, нямах ни най-малкото желание да бъда опипвана! Но едва с облекчение почувствах опора под краката си, когато и мен тутакси ме сграбчиха, преметнаха ме през рамо, при това на другото рамо на трола пищеше от престорен възторг Риая, и в такова положение ни помъкнаха към кръчмата!

Не, все пак частните разследвания бяха сложна и не особено приятна работа!

Вътре беше шумно, мръсно, отвратително даже, сервитьорките тук явно не бързаха да бършат масите, а чистачки изобщо не се вясваха. За сметка на това, такова количество клиенти „Зъб на дракон“ никога не беше виждал… да, оказваше се, че нашето заведение беше даже много порядъчно.

— Вижте кого донесох! — закрещя тролът.

— Гр-р-ра! — му отвърна пиян рев.

А след това, нас ни стовариха на масата и тръшвайки се на скамейката тролът, сграбчвайки халбата си, извика:

— Хубавици!

И всички пиха, явно за нас. Но докато Ри стоеше гордо изпъчила гърди и кокетливо показвайки краче, на мен ми се искаше да свра под масата… А когато за нас изпразниха халбите за трети път, на трола му омръзна само да ни гледа, и нас, смъквайки ни от масата, ни сложиха на коленете… всяка на по едно.

— Красавици! — облъхвайки ни с вонящи алкохолни пари, ръмжеше тролът. — Обичам красивите. Аз съм Ррихар.

Ние се опитвахме смутено да се усмихваме и да не се мръщим при това, а в момента, когато тролът отново надигна дървената халба, Риая ми посочи с глава един от посетителите на заведението, прегърбено седнал в ъгъла, явно без да взема участие във веселието. Аз разбрах всичко и се опитах да стана.

— Къде?! — изръмжа Ррихар.

— Тя веднага ще се върне — увери го Риая, погалвайки го по гнусната муцуна.

Мен ме пуснаха и аз, лавирайки между троловете, които бяха запълнили помещението, се приближих към този, който просто пиеше не за да празнува, а за да забрави. Но когато почти стигнах до него, застинах за миг на място — именно този плосконос, с тежка сребърна обица в ухото, аз го бях срещала вече… В „Зъб на дракон“, в същата тази вечер, когато се случи онова с Шейдер.

— Дайте ми брага! — изгъргори тролът, долавяйки присъствието ми. След това вдигна глава, вгледа се и разочаровано издаде: — А, ти не си от тези. Разкарай се тогава! Днес искам само да се напия!

Но аз предпазливо заобиколих масата и мълчешком седнах срещу него, стараейки се да не правя излишни движения.

— Ти кво? Глуха ли си ма!? — изрева тролът. — Махай се от тук, никаквице!

Не се помръднах даже, ами седях и си мислех — през онази вечер троловете действаха някак прекалено нагло, и когато ме бяха видели, този веднага беше казал „девица“, а те обикновено първо ще те почерпят, а чак след това ще се опитат да те склонят към определени действия. А този беше започнал да се закача с мен веднага…, а да не би да беше заради цвета на косата ми?

— Кво си се оцъклила? — тросна се чистокръвният трол.

Аз се усмихнах без да оголвам зъби, тъй като моите бяха съвсем обикновени, а не заострени, както би трябвало да бъдат, според образа ми и със съчувствие попитах:

— Вие… да не сте загубили някой близък човек!?

Бабам! Тролът тресна халбата на масата с такава сила, че тя се счупи и в мощната му лапа остана само дръжката, а след това той изведнъж… заплака. Затресе се с цялото си могъщо тяло, и отпускайки глава на скръстените си върху масата ръце, горчиво и почти беззвучно зарида. Без сълзи, но така… искрено! Аз много пъти бях виждала пияни сълзи, и знаех, че той сега ще започне да говори. И той наистина започна:

— Те се натряскват… — Между хлипанията започнаха да се чуват думи. — Пият… Получиха си златото, а на мен кой ще ми върне брата?! Кой?!

— Той загинал ли е? — тихо попитах аз.

— Загина! — Тролът се удари в гърдите. — Със сърцето си усещам, че е мъртъв! Със сърцето…

И той отново заплака. Аз пък забелязах влезлия дегизиран Юрао, който подмина нашата маса и седна наблизо. Аз мълчах, защото от опит знаех, че в такива моменти трябва просто да мълчиш. Мълчах, а тролът заразказва:

— На мен тази поръчка веднага ми замириса на гнило, въпреки че изглеждаше нищо работа. Какво толкова — търсим момичета, забавляваме се, ще ни се един по един, ще ни се всички заедно с тях, и ги караме при клиента. По-приятна работа — здраве му кажи! А след това — опа! — тези, с който сме се забавлявали, по града във вид на трупове ги намират, ту тук, ту там… Мърлява работа, да… Аз веднага го казах на Нирк, а той все: златото, та златото, от такава работа само идиотите се отказват!

Проклятието за остро разстройство просто ми се въртеше на крайчеца на езика, но аз се стараех да се сдържам и мълчах, гледайки го съчувстващо. И тролът продължи:

— Той, клиентът, си беше гнил и в червата! Правеше се на мъж, а беше женска. После — тъмна елфийка… и също се преструваше. Нирк даже взе да се заглежда по нея, и в тая там пивница… дето беше със златен петел ли…

— „Златният феникс“? — подсказах аз.

— Аха, тоя петел ли, кокошка ли… той натам към нея се помъкна… с елфийско вино. Пет бутилки в ресторацията „Край пътя“ купи и, хайде! Право към „Златната там… кокошка“ се запъти!

Аз обаче сега си мислех за съвсем друго нещо — „Край пътя“ беше сравнително малка ресторация, която се специализираше в приготвянето на качествена храна за тези, които не си готвят сами вкъщи… Например като нашия директор! Но при тях никога не предлагаха толкова скъпи вина като елфийското! Никога! Просто нямаше откъде там да са се намерили чисто случайно цели пет бутилки! Освен да са били същите тези бутилки, които беше купила тъмната елфийка във винната лавка на майстор Гровас! И бихме могли дори да предположим, че към вечерята със специалните ефекти е трябвало да има и вино с подобни добавки, но… него го видял и го купил горящият от страст трол. Обаче той не горял от страст към истинската тъмна елфийка, която в този момент имала намерение на всяка цена да се озове на територията на „Академията на проклятията“, а към собствения си клиент!

— И какво се случи после? — забелязвайки, че паузата се удължи прекалено, попитах аз.

— Аз повече не го видях! — глухо отговори тролът.

Аз си давах ясна сметка само за едно нещо — нашият тайнствен убиец се намираше в хотел „Златният феникс“. И по всяка вероятност тролът, без да си дава сметка, го беше накарал да пие от виното с добавените в него билки, клиентът беше изгубил контрол, разкрил се и му се наложило да отстрани свидетеля!

— Трябва да си вървя — казах аз, изправяйки се с намерението да отида при Юрао, и да му съобщя за собствените си подозрения.

Но в плановете ми се намеси тролът.

— Къде?! — изрева сприхаво тъпоносият. — Сядай тук, аз пари имам, разбра ли?!

— Да, разбрах, разбрах — изплашено отговорих аз. — Но наистина трябва да си тръгвам…

Юрао вече беше станал и вървеше към нас, но в този момент се случи това, от което се боях — тролът подскочи, хвана ме за рамото, а втората му длан се понесе към лицето ми, за да ме удари по бузата…

Изви се адски пламък!

Ръката на трола се оказа хваната като в капан, стисната до хрущене на костите и извита така, че самият тъпонос ме пусна и зави от болка, падайки на колене. В този момент, към появилия се от пламъците магистър Тьер се хвърлиха приятелите на трола, и гледайки тази озверяла тълпа, аз най-подло и коварно произнесох:

— Таека акахаа махехере! — в името на Бездната, те си го бяха заслужили.

И изобщо не ми дожаля за тях, когато троловете хвърлиха оръжията си на пода и се свиха на две, държейки се за коремите. Проклятието за остро разстройство действа веднага, безжалостно и брутално, и да, е едно от забранените. И още един проблем — май трябваше да помисля първо и за миризмата…

Пък и за това, че е страшно глупаво да произнасям забранени проклятия в присъствието на лорд-директора. А магистърът бавно се обърна към мен и от височината на собствения си ръст, ме огледа повече от неодобрително.

— Адептка… — Прегракналият глас на лорд Тьер се чуваше прекрасно в пълната тишина, която цареше в кръчмата, след като бях произнесла проклятието. — Аз съм поразен!

Не намерих сили да отговоря на собствения си лорд-директор и промълвих, обръщайки се към Юрао:

— Защо не ме поканите на вечеря в „Златният Феникс“?

Дроу всичко разбра отведнъж и ми намигна.

Изви се адски пламък!

 

 

Когато огънят затихна, аз се намерих в дома на директора, а самият той не се виждаше наоколо… След няколко минути в парка се разнесе жалостивото скърцане на падащо дърво, а след това, звука от неговото падане на земята… После, жертва на директорската ярост стана още едно дърво… и почти веднага се отвори вратата, пропускайки покрития с капчици пот лорд Тьер. Той стремително влезе, замря, и гледайки ме, неочаквано изръмжа:

— Какво още не ви достига, Дея?

Честно и откровено, в този момент ми липсваше само едно нещо:

— Знаете ли, винаги съм си мечтала да отида в „Златният Феникс“.

Черните очи на магистъра моментално се присвиха, след това той с хриптящ глас ме попита:

— Какво?

Да кажа, или да не кажа? Наистина много ми се искаше да му обясня всичко, но от друга страна, имаше ли смисъл? Във всеки случай, на ум ми се въртяха няколко въпроса, на които той би могъл да отговори:

— Бъдете така любезен, кажете ми, моля ви, кой вчера задържа лейди Ллалие на територията на академията?

От този въпрос не само очите, а и лицето на магистъра потъмня, след това той се обърна, хлопна вратата, и на мен ми се стори, че от подобно отношение тя трябваше не да се затвори, а да се срути, отново се обърна към мен, и без да скрива яростта си, отговори:

— Аз!

— Аха! — тържествуващо възкликнах аз. — А къде я намерихте? В какъв вид беше? И носеше ли тя едно такова симпатично пръстенче с лилав кристал?

Бавно, без да откъсва поглед от мен, директорът дойде съвсем близко, леко се наведе и произнесе:

— Случаят е приключен, госпожо частен следовател! И аз ви бях забранил да имате нещо общо с офицер Найтес! И…

Гордо изпъчвайки гърди, даже леко повдигайки се на пръсти, за да се чувствам по-висока, аз смело казах:

— А вие не ми отговорихте на въпросите, лорд-директор!

— А длъжен ли съм, адептка Риате?!

— А какво пък толкова ще ви стане? — ядосах се и аз.

Крачка назад, и отдръпвайки се от мен, магистърът уморено ме посъветва:

— Идете да се измиете, адептка.

И все пак, в момента, когато стигнах до входната врата, чух тихото:

— Пръстенът не беше у нея. Беше го изгубила и го търсеше в замръзналата трева до стената…

Аз така и застинах. В главата ми се носеха хиляди предположения за това как елфийката би могла да изгуби пръстена. И все пак изказах едно от тях:

— А лейди Ллалие съобщи ли името на съучастника си?

Тъй като все още стоях с гръб към магистъра, не можех да видя израза на лицето му, въпреки че много ми се искаше, когато той поизнесе:

— Тя нямаше съучастници… Знам го със сигурност, тъй като разпитът го проведох аз лично. Тя не излъга нито веднъж.

Аз се обърнах към лорд-директора, и стараейки се да не прозвучи прекалено самоуверено, казах:

— Много ми трябва този пръстен…

Подсмихване и замислено:

— Забавно. Юрао Найтес заяви приблизително същото нещо, когато го попитах защо лази в тревата и кишата.

Свивайки рамене, си признах:

— И на двамата ни трябва…

— И заради това, вие, в такъв вид, се помъкнахте в „Мъртвия град“? — озъби се магистърът.

Да му кажа, или да не му кажа… Реших да попитам:

— А какво ще стане с лейди Ллалие за нейните престъпления?

Неодобрително клатейки глава, магистърът тихо отговори:

— Смъртно наказание.

А някой, значи, щеше се отърве и щеше му остане и пръстена!

— Лорд Тьер… — Аз даже пристъпих към него. — Моля ви, поканете ме на вечеря в „Златния феникс“… или просто ме пуснете да отида с офицер Найтес.

В отговор чух:

— Дара!

— Добре, добре, разбрах, отивам си в стаята и няма да си показвам носа от там… колко предсказуемо, несправедливо и жестоко!

И аз излязох от дома на лорд-директора, унило прекосих целия парк… след това се спрях, поразмислих и бързичко се насочих към портала на академията.

И не просто бързо, а много бързо, тоест направо побягнах. А дотичвайки, видях Жловис и припряно се замолих:

— Отваряй и по-бързо!

Но гоблинът — вратар изобщо не се разбърза, а напротив — застана широко разкрачен, непропорционално дългите ръце подпря на кръста и проточи:

— Та-а-ака значи, Дейка, нарушаваме дисциплината, значи, а? А какво ще стане, ако ей сега взема и повикам Дара?

— Жловис! — аз едва не заплаках от отчаяние. — Ама много те моля, страшно ми е необходимо, Жловис!

Гоблинът обаче, кой знае защо, в този момент се изпъна в стойка „мирно“ без да гледа към мен.

— Десет минути за преобличане — прозвуча зад гърба ми гласът на лорд-директора.

Ликуващото ми „Ура!“ бе последвано от рязък кръгом и аз побягнах да се приготвям… и се замислих, че с дрехите би могъл да възникне проблем. Но какво беше някакъв си проблем в сравнение с перспективата за предстоящата вечер!

— Ян, трябва ми рокля! — с тези думи се втурнах при приятелката ми.

Тя имаше рокля. Красива, тъмночервена, според мен, прекалено разголена, но и това бяха дреболии, важното беше, че имаше рокля.

— Аз с удоволствие бих… — промълви приятелката ми, забелязвайки алчния ми поглед. — Но, разбираш ли, тази вечер имам… среща.

— Я-я-ян… — Постарах се да не се усмихвам. — Първо, трябва да ти кажа, че той няма да дойде… — На личицето на Тимянна се появи крайно разстроено изражение и аз припряно добавих: — За сметка на това, аз вече знам къде живее, как се казва сестра му и изобщо, бих могла да ти помогна да завоюваш офицер Юрао Найтес!

С едно грациозно движение ми подадоха роклята.

— Няма да съжаляваш — уверих я аз, отваряйки вратата.

В отговор чух:

— А обувки, бижута, грим? Не ми казвай, че ще тръгнеш с тази прическа и с тази муцуна!

И аз се върнах, предупреждавайки:

— Имам само десет минути!

Странно беше усещането, да се гледам в огледалото и да виждам себе си, и не съвсем себе си едновременно. Ние измихме черната боя от косата, връщайки им естествения цвят, Яна ми подчерта очите с тънка черна линия, гримира ми миглите, и намаза устните ми с нещо тъмно червено в тон с роклята. Аз се отказах от украшенията, страхувах се, че те биха могли да попречат, ако трябва да ловим престъпника, пък и Яна щеше ми откъсне главата, ако ги изгубя. Тя беше в състояние да го направи.

— А обувки?

Балансирайки на прекалено високите токчета, аз намерих аргумент за спасение:

— Зима е навън!

И тъй като Тимянна не можеше да обори този неоспорим факт, аз нахлузих същите ботушки, които ми беше дало семейството неуморими дроу и взех същият черен плащ.

— Дея, знаеш ли, а ти си красавица — замислено произнесе Яна и почти веднага добави: — Всъщност, която и да я гримираш, ефектът ще е същият. А с кого имаш среща, между другото?

— С престъпника! — издадох се аз.

Лицето на Тимянна стана такова, че аз бях уверена — в този момент, проклятието за остро разстройство беше готово да се откъсне от устните и.

— Тъмна вечер! — писнах аз и страхливо избягах.

Скрих се, естествено, в собствената си стая, логично надявайки се, че за пореден път адският пламък ще се появи именно там и ще ме пренесат в ресторацията, без да минавам през Жловис и неговите гатанки. Но когато нетърпеливо потропвайки с крака, крачех в гостната си, свалила наметалото, за да не се запаря, кой знае защо се появи Дара.

С мълчаливо очакване я загледах, а възроденият дух на смъртта със задгробен глас се поинтересува:

— Ти съвест имаш ли?

Хубав въпрос, но явно не на място. Аз зададох по-важен:

— А къде е лорд-директорът?

След като още веднъж ме измериха с поглед от главата до краката, унило ми съобщиха:

— Взима си душ!

— Какво? Аз вече стоя и го чакам, а той си взима душ? Защо толкова дълго?

Дара явно не очакваше подобна наглост от мен, и ми отговори нещо странно:

— Защото ти, Риате, нямаш съвест!

— Имам си аз съвест! А търпението ми никакво го няма. Къде е лорд Тьер?

Духът на смъртта се поколеба в прекия смисъл на думата, а след това неочаквано изстена:

— О, Бездна, не ми беше така жал за него, дори по време на мъченията при Отстъпниците! И аз искам да видя това!

— Какво да видиш? — Не ги разбирах аз тези възродени.

— О-о-ох, аз ще умра повторно, този път от любопитство — простена пак Дара и изчезна.

Аз останах да чакам по средата на гостната с изключително недоумяващо изражение на лицето. И дори не изликувах както трябва, когато все пак се изви адски пламък. Просто мълчешком пристъпих в огъня.