Елена Звездная
Не проклинай своя директор (10) (Урок първи)

10.

Както и предполагах, успях да избегна Жловис, но да се окажем в същия миг в „Златният феникс“, не се получи.

— Роклята е… интересна — прозвуча гласът на лорд Тьер в сумрака на наемната карета.

— А-а-а, аха… — Тъй като по време на пренасянето аз стоях, то сега бях принудена да седна набързо, защото зиме пътищата в Ардам не бяха особено равни.

Но едва се отпуснах на седалката, ми стана студено и аз си спомних, че наметалото все още го държа в ръце. Отново изправяйки се, припряно наметнах топлата тъкан, подплатена с каракул, завързах връзките…

В този момент, едното от колелата подскочи върху нещо, каретата се разклати и аз не се удържах на крака и се занесох напред… за да се окажа мигновено в ръцете на магистъра.

— Ох, простете — изстенах аз.

Лорд-директорът действително беше с още влажна коса и аз в момента на падането, хващайки се за плещите му, имах възможност да се докосна до нея. Удивително усещане… и много ми се искаше да се допра с пръсти, но плещите на магистъра под дланите ми като че ли се вкамениха и самият той се напрегна. Като че ли наистина присъстваше това Проклятие на страстта…

— Аз нали… не ви ударих силно? — опитвайки се да се отдръпна внимателно, попитах аз.

— Н-н-не — прозвуча тих накъсан глас.

В този момент се почувствах неловко — по време на падането, плащът благополучно се беше смъкнал, и сега усещах дъха на лорд Тьер в областта на прекалено дълбокото деколте… Стана ми съвсем неудобно. Да не говорим за това, че се намирахме в полумрака на поклащащата се карета, заобиколени от проклетото „Проклятие на страстта“!

— Лорд-директор — измънках аз, опитвайки се да се откъсна от обятията му.

В отговор — тишина…

Минаха няколко напрегнати мига. След това лорд Тьер стана, изправи ме на крака, държейки ме за талията, после се наведе, вдигна наметалото, внимателно загърна раменете ми, завърза връзките. След това оправи качулката, бавно отстъпи крачка назад и вече имаше намерение да седне, когато каретата, да й се строшат дано и двете оси, отново се разклати.

Магистърът се удържа на крака, а аз пак паднах… отгоре му!

Моментално ме прегърнаха, държейки ме изправена, а след това чух тих, пълен с отчаяние стон:

— Аз не мога повече така!

В следващия миг лорд Тьер се наклони към устните ми, за да ме целуне изключително нежно и внимателно и да замре, като че ли опасявайки се от собствената си постъпка.

Сърцето ми прескочи удар… още един, а след това, затворила очи, аз се протегнах към магистъра… струва ми се, без да мисля за нищо в този момент. Ръцете на лорд Тьер на талията ми се стегнаха, устните му няколко мига просто докосваха моите, без да предприемат никакви действия, а след това… А след това, едва доловимо „Дея“ и прегръдката му стана почти болезнена, а лекото докосване на устните се смени с целувка, изпълнена със страст, огън, желание…

В следващия миг каретата спря.

— Господине, пристигнахме — развика се кочияшът.

— Не-е-е! — простенах аз, криейки лице на гърдите на магистъра.

— Още една обиколка на Ардам? — с пресипнал глас, веднага предложи лорд Тьер.

— Е-е-е, все пак, не… — печално отговорих, спомняйки си за целта на посещението ни в тази ресторация.

Опитах се да се отдръпна, но ме удържаха на място, и последва въпрос с хрипкав глас и едва доловимо ръмжане:

— А защо „не“, Дея?

— Честно? — Аз тежко въздъхнах и си признах: — Защото докато ние с вас се возим по града, нашият престъпник може да избяга! — И неясно защо изведнъж добавих: — Но после на връщане…

— Приемам го за обещание! — припряно ме прекъсна лорд Тьер.

Докато аз, с помощта на магистъра слизах от каретата, все си мислех за това, че май току-що определих среща на собствения си директор. Това беше странно, но кой знае защо, не изпитвах никакво чувство на съжаление. По-скоро точно обратното.

Класата на най-скъпата ресторация в Приграничието беше очевидна още от входа — това беше единственото място тук, където като охрана и портиери се използваха двама светли полуелфи — стройните, миловидни и изящни, но по сила, съпоставими с огромен трол, юноши ни се поклониха в приветствие и едновременно произнесоха:

— Тъмна вечер, лорд Тьер. Тъмна вечер на вашата спътница.

Магистърът едва забележимо кимна и ме поведе по стълбището, покрито със златист килим. Още един портиер, този път гоблин, радушно разтвори пред нас вратата и аз влязох в разкошна, украсена с тюркоаз и злато зала.

— Предлагам отделен кабинет — произнесе лорд Тьер, сваляйки наметалото от раменете ми.

— Общата зала! — с шепот, но непреклонно, отговорих аз.

— Много, много жалко… — При нас дотича почтеният полугном майстор Олитерри. — Отделните кабинети са оборудвани с разтегателни дивани и там абсолютно никой няма да ви попречи!

Ние с лорд Тьер застинахме едновременно. Аз светкавично се изчервих, а лорд-директорът раздразнено се поинтересува:

— И защо досега не сте ме осведомил за тези „особености“ на отделните кабинети?

Полугномът осъзна, че предложението му е било неуместно, пребледня и започна да заеква, отговаряйки:

— Ами, д-д-досега вие благоволявахте сам да в-вечеряте…

В този момент магистърът изтърси нещо, което аз най-малко очаквах:

— Дамата е моя годеница!

Цветът на лицето на майстор Олитерри претърпя интересни изменения от белоснежен до яркоален, аз хвърлих пълен с недоумение поглед към лорд Тьер, а той невъзмутимо изкомандва:

— Най-хубавата маса, най-доброто вино и букет черни рози!

Магистърът стовари върху полугнома връхните ни дрехи, той бързичко ги предаде на слугата и веднага заситни пред нас, водейки ни към залата и бърборейки:

— Разбира се, разбира се, лорд Тьер, всичко ще бъде направено по най-добрия начин. Годеница — каква радостна новина. Приемете моите искрени поздравления!

Слушайки бърборенето му, многобройните посетители се обръщаха и ми хвърляха недоумяващи погледи, а на мен ми стана неудобно и неприятно. Кой знае защо, си помислих, че нямаше да е никак зле ако бях обула обувките все пак, и да си бях сложила бижута, и…

— Заповядайте, лейди… — започна да говори полугномът.

— Риате — подсказа лорд Тьер, помагайки ми да седна и премествайки стола по-близо до масата.

Сигурно имах много объркан вид в този момент, но все пак забелязах едно нещо — наистина ни бяха дали най-хубавата маса и сега… нас ни виждаха всички!

— Дея, вие изглеждате великолепно — неочаквано произнесе магистърът.

— Наистина ли? Толкова ли е забележимо, че съм нервна, че вие решихте да ми осигурите морална подкрепа?

За мое учудване, лорд Тьер тихо се разсмя, и усмихвайки се каза:

— Повярвайте на един мъж, който има представа от женска красота — в тази зала няма нито една дама, която би могла да се сравни с вас.

Аз се смутих, изчервих се и се помъчих да гледам където и да е, само не и към магистъра… Тъжно беше, че думите и чувствата му бяха просто резултат от проклятието… много беше тъжно…

В този момент забелязах двойка стройни полувърколаци, които внимателно внасяха в залата огромно огледало в позлатена рамка. И докато Юрао се беше маскирал доста сполучливо, да не се познае Риая по хулиганската й усмивка, беше просто невъзможно!

— И кого видяхте там? — поинтересува се лорд Тьер.

— Огледало — отговорих, без да разкривам самоличността на тези, които го носеха.

— Имате ли намерение да проверите думите ми?

— Не-е-е — отговорих, тъжно усмихвайки се. — Нямам желание да се разочаровам. А така, може даже да повярва човек…

— В какво?

Осезаемо напрегнатият тон ме накара да погледна към лорд-директора и за момент ми спря дъхът. Безупречно-прекрасен, тайнствено-опасен, трогателно-нежен и ето така разбираш, че…

— Най-доброто вино за влюбените — пропя полугномът, явно решил да ни обслужва лично.

Ние мълчахме, докато прислугата носеше ястията, а собственикът на ресторацията ги подреждаше на масата. Печено прасенце, салата от ярки горски треви, морски дарове, разнообразни предястия и два високи празнични бокала, в които полугномът чевръсто наля виното. Вечерята наистина би била великолепна, ако за нея имаше подходящ повод, а така аз се чувствах странно. И в този момент, отгоре на всичкото донесоха и букет черни рози с дълги червени стъбла…

Романтика.

— Наистина, нямаше нужда — промълвих аз в момента, когато майстор Олитерри ни остави сами.

Магистърът отвърна със загадъчна усмивка, вдигна чашата си, принуждавайки ме да последвам примера му и произнесе:

— За това, днес да получа положителен отговор на най-важния въпрос, който един мъж може да зададе на своята избраница.

Ръката ми трепна, и аз бях принудена да оставя чашата на масата, за да не разлея виното, а след това, дълбоко въздъхвайки, честно попитах:

— Това шега ли е?

Лицето на магистъра от тайнствено-ликуващо се превърна в обидено-объркано, след което, той също сложи чашата си на масата и се поинтересува:

— Интересно ми е, защо абсолютно всички мои думи, вие възприемате с порядъчна доза недоверие? Всъщност, каква ти там доза! — И Тьер съкрушено добави: — Вие не вярвате и на една моя дума.

На мен също ми стана тъжно и аз тихо обясних позицията си:

— Ние и двамата знаем, че причината за всичко това е в проклятието…

Движение, и ръцете на лорд Тьер, със сключени пръсти, се отпуснаха на масата, погледът на мъждукащите очи беше насочен към мен, а лицето му отново беше безстрастно и непроницаемо, което веднага ми напомни, че пред мен е все пак член на ордена на Безсмъртните. И се започна:

— Аз безкрайно се радвам, че ние вечеряме не в моя дом, а в тази ресторация. Така има шанс, че вие няма изведнъж да избягате и аз ще мога да обясня случилото се.

Смущавайки се, си помислих, че нямам никакво желание да обсъждам нашите отношения, но лордът имаше други планове:

— И така, проклятието… — Някак даже заплашително произнесе той. — Него действително го има и наистина се отнася към забранените от закона, само че има едно „но“…

Аз се заинтригувах, и след кратка пауза лорд-директорът уморено изрече:

— Аз не мога да бъда прокълнат, без моето желание за това… Имам достатъчно силна аура и желязна сила на волята, което ми позволява да неутрализирам всяко магическо въздействие. Абсолютно всяко. Не мога да кажа, че бях щастлив да се сдобия с „Проклятие на страстта“ десето ниво от момиче, което дори не осъзнаваше какво точно прави, но… Но аз бих излъгал, ако кажа, че не го исках. Желаех го. И затова попаднах под влиянието на проклятието.

Задържайки дъх, аз слушах думите му и все пак никак… изобщо не можех да разбера съдържанието им. А магистърът добави:

— И онази моя ярост… Аз бях ядосан на себе си, Дея, именно на себе си. Че не се бях сдържал, че бях го допуснал, че така и не можах да ви кажа онова, заради което ви бях извикал тогава в кабинета.

Ето го и моментът на истината. Леко наведена напред, попитах:

— А защо тогава ме извикахте в кабинета си?

Наистина ми беше интересно, би могъл просто да ме изключи с писмено уведомление и никакви проблеми, никакво проклятие, никакви неприятности с тъмната елфийка и тайнствения убиец! На мен щеше да ми е зле, но лорд Тьер щеше да се чувства просто отлично!

— Та защо? — продължих да настоявам аз.

За мое искрено учудване, лорд-директорът наведе очи, отново взе чашата в ръка, започна бавно да я върти, гледайки отблясъците светлина във виното. И на мен ми се искаше да получа отговор, но кой знае защо, също мълчах, гледайки как се прелива рубинената течност в неговия бокал.

— Дея — изведнъж заговори лорд Тьер, — кажете, истината винаги ли се възнаграждава по заслуги или във всяка ситуация е по-добре човек да си премълчи?

— Мен винаги са ме учили, че мълчанието е злато — свивайки рамене, отговорих аз. — И до известна степен, това е така, но… докато аз мълчах, животът ми спокойно и равномерно се търкаляше… към Бездната. А там, във вашия кабинет, аз не се сдържах, не си замълчах, и не мога да кажа, че сега съжалявам за това.

Отговорът ми предизвика загадъчна усмивка и лорд Тьер с лукав поглед произнесе:

— Аз съм повече от доволен от сегашното развитие на събитията и затова… ще си премълча по повод обсъжданото извикване в моя кабинет. Мога да кажа само едно — аз много се радвам, че всичко се случи така, както се случи.

— Как? — Просто никак не можех да повярвам, че магистърът, знаейки за проклятието, му се радва…

Отново вдигайки чашата, лорд Тьер с усмивка поясни, гледайки в очите ми:

— Радвам се, че ви опознах такава, истинска. Безкрайно се радвам, че успях да се сдържа и не унищожих това вълшебно чувство, което се роди въпреки всичко. И съм щастлив да разбера, че не съм ви безразличен, Дея.

— Прекрасен тост — казах аз и сама се изненадах от думите си, но все пак с треперещи ръце вдигнах бокала.

Изпих виното на един дъх, без да ме е грижа за правилата на доброто държание, опитвайки се поне някак да успокоя нарастващото вътрешно безпокойство…

Аз просто треперех, а магистърът попита:

— Още вино?

— Да, ако обичате. — Аз отново старателно се опитвах да не се срещам с погледа на лорд Тьер.

— Дея — тихо повика той. — Дея, погледнете ме.

Аз продължавах усърдно да гледам където и да било, само не и към лорд-директора.

— Дея, предстои ни и обратен път в каретата…

Лоша беше тази идея, много лоша! Но в този момент си спомних неговите докосвания в наемния екипаж и промених мнението си — идеята беше хубава, много хубава, но да се продължава всичко това — това вече беше лошо…

Взимайки отново напълнената чаша, изплашено погледнах към магистъра, но не бях в състояние да кажа каквото и да било.

Лорд Тьер ме гледа в продължение на няколко дълги секунди, след това се протегна, взе бокала от ръката ми, което си беше много умно решение, тъй като пак ми трепереха ръцете, постави виното на масата и ме хвана за ръцете. Дланите ми веднага престанаха да треперят, а лорд-директорът тихо и нежно попита:

— Лейди Риате, ще се съгласите ли да станете моя жена?

Чувствах как бавно, но упорито очите ми приемат идеално кръгла форма, как замира сърцето ми, как светът наоколо започва стремително да се върти и ми се струваше, че ей сега ще загубя съзнание!

Спаси ме Юрао. Стражът в образа на върколак, с грацията на дива котка се приближи към нашата маса и нахално се осведоми:

— Не искате ли да купите огледало, а?

Откъсвайки шокирания си поглед от магистъра, аз също толкова невменяемо се вторачих в стража. Дроу се намръщи и вече шепнешком проговори:

— Ей, партньор?

Последвалите събития можех ги оправдая единствено със състоянието си на опиянение, защото гледайки Юрао, потресено прошепнах:

— Трябва спешно да ида при Тоби…

— Защо? — не разбра дроу.

— За да се посъветвам. — Гласът ми прекъсваше. — Трябва да ми обясни, за какво мисли един красив, зрял, безупречен мъж, правейки предложение на невзрачна адептка…

— Ха! — Юрао хвърли пренебрежителен поглед към лорд-директора. — Това и аз мога да ти го кажа. За какво си мисли ли? За спалнята и за теб в нея, в качеството на главно развлечение. — Аз пребледнях, а наглият офицер на Нощната стража, махвайки с ръка продължи: — Но това сега не е най-важното, партньор. Ти наясно ли си, че тази вечер от „Златният феникс“ си тръгват шестима гости?

— Не…

— И с какво изобщо се занимаваш тук, Риате?! — Възмущението на наглия върколак беше безпределно. — Ние работим над случай, а ти се разкисваш!

В този момент се намеси лорд-директорът, изръмжавайки заплашително:

— Офицер Найтес, повярвайте, вие никога е сте бил така близко до преждевременната си смърт!

Дроу много нагло се усмихна, наклони се към мен и проникновено попита:

— Първо предложение за ръката и сърцето в твоя живот? — Аз кимнах, Юрао изхъмка и показа с ръка към придържащата огледалото и вече почервеняла от напрежение Риая и ме посъветва: — Иди да се учиш при професионалиста — двеста и четиридесет предложения е отхвърлила, тя е най-добрата в това.

Но тук вече аз не издържах:

— Идете, помогнете на сестра си, там вашата професионалистка умира под тежестта на подемния товар, а аз… на мен…

Аз отново погледнах към Риая и замрях — в залата на ресторацията влизаше дама. Изумително красива дама. По гърба й се спускаше ярко златиста коса, и блясъка на златото беше подчертан от черни кичури, черна рокля обгръщаше стройното й тяло, а дълбоко деколте подчертаваше красивата й гръд… Да, ето тя, например, беше най-прекрасната от дамите в тази зала, пък и в цял Ардам и дори в Приграничието. Дамата, освен това, явно принадлежеше към влиятелните лица в Империята, което се разбираше от висулката на медальона, но още по-очевидно, това ставаше от поведението на притичалия към нея полугном.

Олитерри непрестанно се кланяше, въртеше се около нея, и съдейки по лицето, бърбореше нещо непрестанно. А дамата огледа залата с прекрасни зелени очи, с мързеливо безразличие разглеждайки посетителите, точно до момента, в който погледът й не се спря на лорд Тьер. Самият магистър седеше с гръб към дамата, а аз имах възможност да се любувам на цялата гама емоции, които преобразяваха прекрасното лице.

— Кого видяхте там, освен двамата представители на семейство Найтес? — поинтересува се лорд Тьер.

В този момент зелените очи бавно смениха цвета си на яркоален, прекрасните устни се свиха и дамата заповяда нещо. Полугномът пребледня, опита се нещо да възрази и получи удар по бузата, който го отхвърли на поне петнайсет крачки. Дамата веднага престана да ми харесва!

— Какво има там? — Лорд-директорът се обърна при шума от падането на Олитерри и… застина. Аз видях, как се напрегнаха мускулите му, челюстта му се вкамени и постепенно същото се случи с цялото му лице.

Прекрасната дама реагира съвършено по друг начин — очарователно се усмихна, дръпна рамене назад и грациозно закрачи към нас. След нея един прислужник бързаше със стол в ръце, а няколко сервитьори носеха прибори… Изглежда, че дамата беше решила да се присъедини към нашата вечеря!

— Знаете ли… — Аз нервно смачках в ръце салфетката, която беше на коленете ми. — Струва ми се, че е време да си тръгвам.

Магистърът стремително се обърна и неохотно призна:

— Да, вечерта е окончателно провалена.

В този момент дамата стигна до нашата маса и кокетно възкликна:

— Риан, скъпи, каква среща!

В този момент изражението на лицето на „скъпия“ беше такова, че веднага ставаше ясно — той безкрайно се „радва“ на тази среща. Но сдържайки емоциите си, лорд Тьер стана, целуна ръката, която навряха под носа му, и покланяйки се, каза:

— Радвам се да ви видя, ваше…

— Не, не, не е нужно. — Сияеща усмивка. — Аз тук съм инкогнито.

По лицето на лорд Тьер премина спазъм, който с голямо приближение би могъл да се приеме за усмивка, тъй като да се усмихва, магистърът явно не желаеше. А дамата демонстративно не желаеше да забелязва това.

— Скъпи мой Тьер, аз реших да ви уважа с присъствието си — все така усмихната, произнесе дамата и седна на донесения за нея стол, без да се опитва да се поинтересува от нашето мнение.

Интересно беше и как именно седна неканената гостенка — напълно обърната към магистъра и съвършено игнорирайки мен. Сигурно това би трябвало да ме обиди, и аз бих се оскърбила, може би, но… след като тя беше ударила нещастния Олитерри, дамата вече не се числеше сред хората, чието отношение беше важно за мен. И затова аз просто следях за развитието на събитията, при това с определен интерес. За разлика от мен, лорд Тьер беше вбесен от поведението й и дори не се опитваше да скрие раздразнението си, започвайки с:

— Не бих искал да изглеждам неучтив, но… ние с годеницата ми имаме днес повод за специална вечеря, която с удоволствие бихме допълнили с бутилка хубаво вино, но не и с височайша компания!

Усмивката на дамата помръкна, след което тя все пак ме удостои с неприязнен поглед, и отново посвети цялото си внимание на магистъра:

— Скъпи — пропя тя, покривайки с изящната си ръчичка ръката на лорд-директора, — ти винаги си умеел да се шегуваш, но тази шега е просто безподобна!

— Скъпа — той рязко освободи ръката си, и вече без намек на учтивост, продължи, — с подобни неща не се шегуват!

Аз бавно отпих глътка вино, криейки усмивката си. Да, ситуацията ставаше все по-… оригинална, особено имайки пред вид факта, че дамата изобщо не желаеше да осъзнава, че тук на никого не беше приятно нейното присъствие.

— Тьер-р-р… — Усмивката й се превърна в озъбване. — Не ме разсмивай. Ти, наследникът на един от най-влиятелните родове в Тъмната империя и някаква безродна скитница?!

И моята усмивка изчезна в същия момент. Да, да удря по слабите места, дамата умееше.

Но както се изясни, лордът също:

— С-с-скъпа — заплашително гледайки в алените й очи, произнесе той, — ти никога не си умеела да приемаш пораженията с достойнство. Ето и сега се принизи до банални оскърбления… А аз искрено се надявах, че вече не бих могъл да се отнасям към теб с по-малко уважение. Оказва се, че съм хранел напразни надежди!

Аз обаче си признах: не беше важно отношението на лорд Тьер към дамата, а това, че тя каза истината — лорд-директорът беше аристократ, приближен към императорското семейство, а аз? Семейството ми бе все още зависимо от местния лорд, баща ми беше обикновен ловец, майка ми — дъщеря на селянин, а аз… Дея сервитьорката… Сега, наистина, с перспективата да стана не просто кабинетен плъх! И аз бях много благодарна на лорд-директора за този шанс, шансът да променя всичко в живота си.

И затова:

— Вече наистина е време да си вървя — казах аз ставайки от стола без да гледам към магистъра.

Дамата стремително се завъртя, арогантно и подигравателно ми се усмихна и каза с покровителствен тон:

— Да, момиченце, на теб ти е време… Време ти е да си спомниш къде ти е мястото!

Смачканата салфетка полетя на масата, а моето самообладание — в Бездната! Като начало, аз демонстративно седнах обратно на стола си, а след това студено произнесох:

— Какво пък, след като настоявате, тогава ще поседя още малко… на мястото си!

И в този момент забелязах възторжения поглед на лорд-директора. Такъв един, изпълнен с обожание, възхищение и нежност, че радостта от собствената ми смелост, запълни сърцето ми.

Всичко развали „дамата“, която внимателно разглеждайки ме, изведнъж жлъчно се усмихна и язвително произнесе:

— Светла кожа, кафяви очи, коса с толкова редкия оттенък на зряла вишня… м-м-м… момиченце, а ти знаеш ли, че за използването на „Проклятия на страстта“ наказанието е смърт?

Аз пребледнях, но съвсем не от намека на тази изключително странна дама, а от осъзнаването! Бавно, много бавно погледът ми се премести към меките и добре гледани ръце на неканената гостенка и видях, че сред почти целия десятък златни пръстени, които украсяваха тънките й пръстчета, дисонанс създава един мъжки пръстен от почернено сребро с ярък лилав кристал!

А след това, хвърлих поглед из залата, търсейки двамата върколаци с огледалото и видях, че вече не много учтиво, охраната ги кара да си тръгват. Наложи се да извикам през цялата ресторация:

— Скъпи, аз искам това огледало! — В този момент, магистърът пробождаше с яростен поглед дамата и не реагира веднага. Но това вече нямаше значение, аз имах цел и вървях към нея без да се оглеждам: — Уважаеми, домъкнете тук вашето огледало, искам да разгледам рамката, тя е позлатена, нали?

Юрао и Риая се спогледаха, усмихнаха се някак еднакво и понесоха отново огледалото към мен, измъквайки се от ръцете на охраната от полуелфи, чиито коси май бяха по-златисти от рамката на огледалото.

Пръхтейки и карайки се, те примъкнаха интериорния елемент до нашата маса, качиха се на възвишението (масата, нали беше най-хубавата!) и прекрасно играейки ролята си, Риая започна:

— Превъзходно огледало, милейди, ръчно изработено!

Нищо подобно — по цялата рамка се виждаха пукнатинки, самото огледало те правеше значително по-пълен, и изобщо, съдейки по качеството, това беше евтина гоблинска реплика. И тъй като лицата и на трима ни на масата се удължиха, Юрао реши да коригира лошото впечатление от огледалото:

— Госпожо, то прекрасно ще пасне на вашата спалня, ако го поставите срещу леглото!

— Защо? — не разбрах аз, отчаяно разглеждайки в отражението нашата неканена гостенка.

— Ха! — Дроу не мирясваше. — Повярвайте на моя опит — вашият лорд със сигурност ще го оцени!

— Достатъчно, офицер, вие преминахте всякакви граници! — магистър Тьер рязко се изправи. Аз продължавах да наблюдавам дамата, която в този момент, любувайки се на своето отражение, вдигна ръка, оправи си косата… и на изящните й пръстчета в огледалото се отразиха четири пръстена… а петият, украсяващ палеца — не!

Семейство Найтес шокирано гледаха към дамата, после обърнаха погледи към мен и Риая изтърси:

— А ние търсехме мъж!

Това беше звездният ми час! И с мълчаливото одобрение на офицера на Нощната стража (Юрао просто потресено мълчеше, но мълчанието, все пак, е знак на съгласие), аз скочих и гръмогласно обявих:

— Милейди, вие сте арестувана по обвинение в убийството на трола Нирк, убийствата на жителки на Ардам, кражбата на семейния артефакт на клана на „Идващите в съня“ и препятстване на следствието!

В залата на ресторацията „Златният феникс“ се възцари мъртва тишина.

Всички бяха шокирани както от ставащото, така и от моите думи. А аз се опитвах да си спомня какво там по-нататък казват Нощните стражи при задържане и се сетих:

— Вие имате право на защитник, а също така сте длъжна да свалите фалшивия облик.

С тези думи аз хванах дамата за ръката и издърпах от палеца й заветното сребърно пръстенче на изтребения клан на Метаморфите!

И това беше най-голямата ми грешка… Защото веднага, щом дамата се лиши от вълшебството, което прикриваше нейната личност, на мястото на очарователната млада жена се оказа ослепително ярката червенокоса и червеноока…

— Кронпринцесата… — простена Юрао, изпускайки огледалото и падайки на едно коляно.

И цялата зала коленичи, преди още да е затихнал грохотът от счупеното огледало. А единствената дъщеря на Императора бавно, без да откъсва от мен погледа на тъмночервените си очи, стана и удължилите се нокти на ръцете й разпориха покривката на масата. Но преди тя да направи каквото и да било, прозвуча тихият заплашителен глас на магистър Тьер:

— Само ако я докоснеш, ще те унищожа, Алитерра!

Черните нокти вече режеха повърхността на масата, а нейно височество така и не беше откъснала пълния с ярост поглед от мен. И именно на мен ми каза:

— Тъпа селянка, аз имам право да убия всички тук и дори в този случай, никой няма да посмее да ме арестува!

Да, с това че на аристократите всичко им е позволено, нещо трябваше да се направи…

Впрочем…

— Знаете ли… — И аз като лорд Тьер говорех много тихо. — Троловете са отмъстителни… и веднага, след като на някои им мине пристъпа на остро разстройство, аз непременно ще ги уведомя за истинската идентичност на виновника за смъртта на трола Нирк!

Но въпреки това, последната дума беше на лорд Тьер:

— Да, ти за мое огромно съжаление си паднала на самото дъно на Бездната… — И много спокойно: — Императорът ще бъде уведомен.

След тези думи, кронпринцесата пребледня и престана да дращи масата с нокти.

Изви се адски пламък!

Хвърляйки бърз поглед към лорд-директора, нейно императорско височество едва чуто произнесе „Благодаря“ и ни напусна, пристъпвайки в яркия огън. А аз разбрах нещо невероятно — магистърът постъпваше благородно дори по отношение на враговете си. Но аз не считах, че дамата заслужаваше подобна милост:

— Аз все пак ще кажа на троловете! — честно си признах, вторачена в лорд Тьер.

— Троловете ли? Хм-м… — Тъжна усмивка. — Повярвай ми, никой не умее да наказва така, както Императора.

В този момент Юрао се съвзе от шока, стана и ми зададе главния въпрос:

— Артефактът?

В цялата тази ужасна ситуация имаше един важен положителен момент — ние бяхме изпълнили поръчката! И когато подхвърлих пръстена на дроу, той ловко го скри в джоба си, протегна ми ръка и тържествено ме поздрави:

— Да ни е честит първия разкрит случай, партньор!

— Да-а-а — стискайки ръката му въздъхнах аз. — На това аз му викам случай…

— Но ние се справихме! — Риая просто светеше от щастие. — Какво мислите, дали да не си отворим собствена кантора и да станем частни следователи?

Но в този момент се изправи лорд Тьер… И Юрао моментално направи крачка назад и изсъска на сестра си:

— Не пришпорвай толкова дракона, Ри. — А на мен: — До утре, партньор.

В момента, в който двойката маскирани като върколаци дроу избяга от морално пострадалата зала на ресторацията „Златният феникс“, магистърът отново седна, стараейки се да не гледа към издрания край на масата, взе чашата си с вино, гаврътна го наведнъж, и отправяйки ми втренчен поглед, попита:

— Твоето искане да вечеряме тук беше следствие от разговорите с троловете, така ли?

Сега вече и аз седнах, отпих от виното и започнах да разказвам.

За трупа, намерен в гората, за нашите с Юрао подозрения, за това, което аз бях изяснила. Лорд Тьер не ме прекъсна нито веднъж, само дето още в началото на моя разказ ни отдели от останалата част на залата с призрачен балдахин на тишината.

След това започнаха уточняващите въпроси:

— А главата на вампирския клан?

— Лейди Ллалие — търпеливо поясних аз. — Поради някаква причина, тя искаше да се окаже на територията на академията и да ме убие, вероятно знаейки, че когато ме отстрани, Свързващото проклятие ще ви накара… ами-и…

Тъмните очи помътняха. След това лека насмешлива усмивка изкриви красивите устни и лорд Тьер поясни:

— Свързващото проклятие предава най-ярките образи от прокълнатия на този, с когото той е свързан. В момента, в който ти произнесе „Проклятието на страстта“, Ллалие те е видяла и е чула твоето име. Аз го знаех и правех всичко възможно, за да те защитя. А когато започнаха убийствата, заподозрях Шейдер Мерос. Той, от своя страна, подозираше мен. И докато ние двамата търсехме усилено факти, потвърждаващи нашите взаимни подозрения, изпуснахме третия играч на дъската.

Моето учудване беше безпределно и аз тихо попитах:

— А какво общо има лорд Мерос?

Магистърът явно не искаше да говори за това, но все пак поясни:

— Ллалие никога не се гнусила да използва подли методи. Преди много години, тя беше подчинила волята на Шейдер и го използваше като собствена марионетка. Но в момента, в който тя ни насъска един срещу друг, аз успях да сваля проклятието от Мерос и той заряза всичко в столицата и замина за Приграничието. Когато се сблъсках с него в Ардам, предположих, че отново се е намесила Ллалие… Глупава мисъл, защото още преди тя отново да го потърси тук в Ардам, лорд Мерос вече е бил покорен от една нежна сервитьорка от таверната „Зъб на дракон“… Той не си беше позволил да има каквито и да било отношения с теб, само защото се е опасявал от отмъщението на тъмната елфийка… — Пауза и много тъжно: — Сега вече ти знаеш всичко.

Знаех, но нищо не ми беше ясно!

— Обяснете ми, какво общо има с всичко това кронпринцесата? — Този момент изобщо не се връзваше с нищо.

Лорд Тьер тежко въздъхна и честно отговори:

— Както виждате, и в моя живот съм срещал хора, които не са разбирали думата „не“, и не са били готови да се примирят с един отказ. Алитерра и Ллалие бяха приятелки. Явно Ллалие е съобщила накъде тръгва и защо и, много вероятно, е обявила, че победата й е в кърпа вързана, а… членовете на императорското семейство традиционно обичат да берат плодовете от чуждите победи…

Той замълча, аз също. По много причини ми беше тъжно и тягостно и ми се искаше да си тръгна, но…

— Само едно нещо не разбрах в цялата тази история — замислено произнесе лорд-директорът, пълнейки чашата си и доливайки догоре моята.

— И какво именно? — тихо попитах аз.

Неподвижен поглед на черните очи и с недоумение:

— Вие съгласихте ли се да станете моя жена или не?

Бездна, и къде е този адски пламък, когато е толкова нужен?!