Елена Звездная
Не проклинай своя директор (2) (Урок първи)

2.

Студеният вятър хвърли в лицето ми дребен скреж, парцали замръзнал сняг и влагата на лъжливото зимно затопляне. Аз потреперих, стегнах по-здраво връзките на наметалото, омотах се с шала и пронизвана от вятъра от глава до пети, освен в обутите с ботуши крака и добре омотаната с плаща и шала шия, закрачих по тъмните улици на потъващия в нощта град.

Под краката ми жвакаха локви и поразтопен мръсен сняг, покрай стените на къщите, треперейки от вятъра, претичваха кучета, плъхове и по-рядко — котки. Не знам защо, при нас бяха останали малко котки, но плъховете и кучетата понасяха зимата доста добре.

Внезапно отпред изникнаха тролове. Шумна, крещяща тълпа хилещи се къдрокоси бабаити, по пиянски клатушкайки се, пресичаше улицата ту наляво, ту надясно, но при това някак успяваше да се придвижва и напред. И веднага стана ясно защо са празни улиците — троловете по принцип са проблем, а пияните тролове — цял куп големи проблеми за всеки срещнат. Затова аз с опасение свих в една от тъмните пресечки, надявайки се, че плосконосите ще отминат и няма да ме подушат със същите тези плоски носове.

В момента, когато завих зад ъгъла, едва не се стоварих върху някакво гърбаво джудже и тъкмо се канех да се извиня, когато чух:

— Дейка, защо закъсняваш?

— Ох, извинете, майстор старши гном Гровас, не ви познах — опитах се да поправя грешката си аз, тъй като би трябвало аз да поздравя първа.

Гномът се изправи и стана ясно, че това не е никаква гърбица, а чувал, който старият хитрец крие под наметалото и заради това изглежда така странно.

— Какво се спря! — възмути се майстор Гровас. — Побързай, не губи времето на началника си напразно!

Такъв е загрижен, защото сега те с Майстор Бурдус са приятели, а пък ако нещо пак не бяха успели да поделят, Гровас щеше разтяга локуми надълго и нашироко, да води с мен подробен и скучен разговор за времето, доволно пресмятайки наум каква парична загуба причинява на съседа с действията си.

Кимвайки на майстора, бързичко се запътих към таверната, заобикаляйки през дворовете и слушайки представлението на главната улица, което безплатно играеха за всички волни или неволни зрители троловете.

Някъде нещо загърмя, след това се чу звън на стъкло, отдалеч зави куче, а след това се разнесоха усилващи се викове, предвещаващи изясняване на отношенията с юмруци или мечове. Радваше ме само това, че когато рано сутрин се връщах в академията, всички скандалджии вече се бяха успокоили, пияниците спяха, а побойниците ги бяха прибрали вече зад решетките.

Приближавайки се към таверната „Зъб на дракон“, както винаги се насочих към незабележимата вратичка в стената, отворих и бързо се шмугнах вътре. Топлина, аромат на печено месо, мирис на току-що изваден от пещта хляб, каращ те да вдъхваш с пълни гърди, дъх на подправки и радостно озъбване от Тоби — нашия готвач.

— Здрасти, книжен червей! — развика се той. — Изкара ли сесията?

— Изкарах — радостно отговорих аз, събличайки се пътьом. Ботушите, наметалото, шала и роклята припряно ги сгънах в килера, където вече висеше друга, изпрана и изгладена рокля с цвят на горчица, както и белоснежна якичка, маншети, престилка и забрадка. Преоблякох се бързо, така както вече бях свикнала, и пъхайки крака в удобните обувки отново влязох в кухнята.

— Седни, хапни — изкомандва Тоби. — Има много народ, Сел не се справя, така че до сутринта няма да можеш да подвиеш крак.

Тръснах се на стола, и въпреки че и така си беше чиста, Тоби изтри дървената маса с парцал, а след това постави пред мен чиния с чорба от глигански крачета, къшей още топъл хляб, щедро посипан с настъргано сирене и купа топло мляко с канела и звяр-трева — за да съм бодра до сутринта.

— Яж, яж. — Тоби ласкаво ме погали по бузата. — И така си хилава, а сега съвсем на прегладнял върколак приличаш.

Оказа се, че гъстата чорба е леко солена и неописуемо вкусна. Тоби я вареше по специална рецепта, а месото го избираше сам. Затова, сутрин ние често отивахме към академията заедно, аз — да поспя някой и друг час преди лекции, а Тоби завиваше надясно при мрачните стени на нашето учебно заведение и отиваше на пазара да избира продукти. В зависимост от това какво успееше да купи, се съставяше менюто на нашата таверна. Когато намереше хубава риба — вечерта предлагахме рибена супа, опушено филе, царевична каша, риба в тесто и разбира се, кюфтета от риба. Ако подбереше телешко — гулаш, гъсти супи, кълцано филе, котлети и пастети за всеки вкус.

Но аз обичах най-много вечерите, когато Тоби готвеше птиче месо или глиган и даже не бях сигурна кое от двете предпочитах.

От крачетата на глигана се получаваше чорбица, леко мътна, с капчици прозрачна мазнина на повърхността и аромат на черен пипер и лук, а ако се оставеше да изстине, чорбата ставаше като желе и лесно се режеше на порции във вид на кубчета. Тази чорбичка я обичах и в двата варианта. А от пилешкото Тоби вареше знаменития си Златен бульон. На мен ми харесваше да украсявам чиниите със златистата супа с парченца пилешко, кръгчета зеленчуци и листенца зелени подправки — получаваше се красиво, а пък на вкус… Да, в столовата на нашата академия така не ни хранеха…

— Дея, какво се натъжи? — Тоби се приближи, сложи пред мен чиния с мънички бухтички, като върху всяка от тях внимателно постави малко боровинково сладко. — Хайде, оцени новото ястие.

Внимателно отрязвайки с лъжицата парченце от бухтичката, така че да гребна и от сладкото, опитах. Неочаквано сладък вкус на извара там, където аз си мислех, че има само обикновено тесто за палачинки, и киселичко сладко, в което освен боровинките се усещаха и малини.

— Мекички с извара — весело си призна Тоби. — Как ти се струва?

— Потресаващо — признах аз, омитайки останалото в чинията. — Много вкусно.

— Племенницата ми има рожден ден скоро, искам да направя нещо специално.

— Торта със сметана — предложих аз, протягайки се към млякото и хляба. — Може и със замразени малини, помниш ли, ти такава за жената на градоначалника беше правил преди време.

— Да, помня. — Тоби се обърна към печката. — Но искам да е нещо особено, за племенничката ми е.

Племенницата на нашия готвач наистина беше нещо особено — дъщеря на загиналата му сестра и единствена внучка на старите му родители. Самият той се отнасяше със Сина по-скоро като с дъщеря, отколкото като с племенница. Глезеше я невъобразимо, но тя беше такова очарователно къдрокосо чернооко създание, че по принцип всички я глезеха. А чичото — той просто стоеше начело на армията глезещи.

— Дея! — гръмогласният вопъл на майстор Бурдус едва не ме накара да се задавя.

Подскачайки, аз бързо преместих остатъците от вечерята встрани и ги покрих със салфетка, после щях си доям на крак. А пък купата с мляко ми беше за цялата нощ, за да не залитам из таверната като сънена муха.

Отваряйки незабележимата вратичка за работниците, влязох в залата. Дъх, напоен със спирт, миризма на пот и храна, шум от разговори, едва уловима мелодия, която свиреше поумореният флейтист, нервната Сел с полусмъкната забрадка, квадратни дървени маси, прости, но стабилни пейки, пушещи факли и… тълпа пияни тролове, бутащи се навътре през вратата!

— Не е на добре това — майстор Бурдус, стоящ зад стойката на крачка от мен, забележимо се намуси, оглеждайки обедната зала. — Ох, не е на добре…

Всички знаеха, че троловете са народ избухлив, но честен — за разрушенията и изпотрошения инвентар, след това, като изтрезнеят, щяха да си платят. Но кой щеше да заплати за клиентите, които си тръгваха веднага, ако започнеше бой или нямаше да дойдат, виждайки какво става тук?

Аз също тъжно въздъхнах, разбирайки, че именно на мен ще ми се наложи после да помагам на Сел с чистенето. А преди да се стигне до чистенето, трябваше за начало да оцелеем в тази бъркотия.

— Дейка, хайде да идеш засега в долния край на залата, там точно нов клиент дойде, а към тези не ходи, Сел ни е наполовина трол, тя да се оправя.

Аз кимнах, подхванах празен свитък за поръчката и забързах към долния край на залата, по навик търсейки с поглед новия посетител. Да го забележа не беше трудно — тъмната фигура, омотана не само в наметало, но и скриваща лицето си под непроницаема маска от тъмна мъгла, седеше зад празната маса.

А щом е с маска, значи беше маг, при това доста силен. Такива понякога минаваха от тук по държавни дела, в смисъл, търсейки бегълци или в командировка за ревизия. Този явно беше от бойните магове — с широки рамене, пък и осанката му бе една такава, внушителна. Друго нещо под наметалото не можеше и да се види.

Аз припряно се приближих, поклоних се и започнах обичайния разговор:

— Тъмна вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?

Магът бавно вдигна глава, гледайки ме през непроницаемата маска. И кой знае защо, дясната му ръка, която до моето приближаване просто лежеше на масата и нервно барабанеше с пръсти, неочаквано се напрегна. След това се сви в юмрук, а аз чух:

— Нека да ме обслужи… някоя друга!

Неприятна ситуация. Аз погледнах към Сел, тя точно се опитваше да вземе поръчката на троловете. Тоест, ако я викнех тук, щеше ми се наложи аз да се занимавам с троловете. Но думата на клиента е закон, а тази на мага — още повече.

— Добре, господине — отговорих с нов лек поклон и се отправих към Сел.

Беше ми малко обидно, но какво да се прави, случва се. Кой знае какви предразсъдъци си има господинът или… а бе не, обидно си беше и това е! И докато прекосявах цялата зала, за да стигна до Сел, ми ставаше все по-обидно и в края на краищата като стигнах до масата на троловете, бях сърдита и отегчена. Там беше шумно, миришеше на бъчва, а най-едрият от плосконосите, с обици в лявото ухо и лявата ноздра, се опитваше да опипа нашата сервитьорка.

— Сел… — Аз се приближих в момента, когато избухливата полутролка се гласеше да млатне чистокръвния трол по наглата зурла, което значеше, че вече са успели да я докарат до кипене. — Сел, иди там… иска ти да го обслужиш.

Полутролката ловко се изскубна от лапите на застиналия при моето появяване трол, и удивено ме погледна.

Аз махнах с ръка към взискателния клиент, обърнах се към троловете, лъчезарно се усмихнах, демонстрирайки професионализъм и вежливо запитах, държейки свитъка и молива в готовност:

— Какво ще желаят уважаемите господа?

Съдейки по пияните почервенели очички, клиентите желаеха продължение на веселбата, при това за чужда сметка.

— Вино, брага, сливовица — започнах аз да изброявам, надявайки се поне на някакъв ентусиазъм от тяхна страна.

— Девица — изведнъж басово изгъргори този същият нагъл трол.

Аз се усмихнах още по-широко и максимално любезно отвърнах:

— Моля да ни извините, но нямаме човешко в менюто.

Казах го и веднага се упрекнах наум за грубостта — не си заслужаваше да го казвам. Троловете са отмъстителни по природа, можеха да ме причакат после навън.

— За сметка на това, имаме потресаваща чорба с месо — постарах се да загладя аз нещата.

Троловете се изправиха заедно. Аз нервно преглътнах, хвърлих изплашен поглед към предводителя, но той, не знам защо, се взираше над главата ми към някого отзад.

— Обслужете ме — прозвуча нисък, леко вибриращ глас зад гърба ми.

Стремително обръщайки се, опрях нос в черните копчета на жакета на нашия тайнствен гост, а отмятайки глава назад, видях все същата, обгърната от мъгла, непроницаема маска.

— Да — изпелтечих, — разбира се. Изчакайте минутка, аз ще взема поръчката на господата тролове и…

— Те си тръгват — неочаквано уверено натърти странният маг.

— Но… — Аз се завъртях обратно към полупияната компания и силно се изненадах, установявайки, че те действително се изнизваха… всички… само този черния и къдрокос, с обиците в ухото и носа, внимателно ме разглеждаше. Но и той веднага се обърна мълчешком и излезе.

Щомвратата се затвори зад гърба му, тайнственият посетител се врътна на пети и си отиде на мястото. Изпращаха го удивени погледи и потресено мълчание. Работата бе в това, че с маска не можеш да заблудиш троловете, а щом те ей така се предадоха и си тръгнаха, значи знаеха, че срещу този противник не биха имали дори мизерен шанс.

В този момент, майстор Бурдус, кланяйки се на госта, започна да го уверява, че вечерята му ще бъде задължително за сметка на заведението и даже, ако господинът поиска, то…

— Нека да ми вземат поръчката — прозвуча уморен, едва приглушен от маската глас и даже нашият разговорчив стопанин на таверната мигновено млъкна.

Ние със Сел бегло се спогледахме, сиреч, коя от нас да иде да вземе поръчката, в крайна сметка, на мен ми се наложи да се престраша.

Приближавайки се към масата за втори път, с отработено движение взех свитъка, молива и произнесох:

— Тъмна вечер, уважаеми господине. Какво ще поръчате?

Непознатият вече беше успял да си свали наметалото, сега си сваляше и ръкавиците, и аз, без да искам, загледах дясната му ръка, по-точно пръстена от зачернено сребро, изобразяващ череп на дракон, като при това очите на този череп светеха в червено. И в този момент ми беше зададен въпрос:

— Вие защо се отмъкнахте при троловете?

Удивено мигайки, гледах непроницаемо черната маска и неволно свивайки рамене, отвърнах:

— Ами вие настоявахте за друга сервитьорка, а другата е Сел, и на мен ми се налагаше да я сменя там, за да може тя тук…

— Достатъчно! — отряза магът. — Но за в бъдеще — троловете не са компания, към която трябва да се приближава млада красива девойка.

В следващия миг неволно на устните ми се появи смутена усмивка, а бузите ми сигурно порозовяха. Просто някак не очаквах, че ще ме нарекат красива и ми стана приятно.

— Какво ще поръчате? — вече значително по-топло и мило се поинтересувах аз.

— По ваш избор — уморено отвърна непознатият, кой знае защо стремително отдръпвайки се от мен и отново стискайки ръце в юмруци.

Но вече нищо не можеше да ми развали настроението и щастлива от комплимента, аз изпърхах към кухнята.

На подноса нареждах всичко, както се казва, с любов, даже украсих със зеленина млечната каша, която давахме допълнително към супата. Скоро вече подреждах всичко това пред клиента.

— Добър апетит — пожелах приключвайки със сервирането и си тръгнах, без да чакам отговор.

Странно, но вечерта, пък и цялата нощ преминаха спокойно.

Хората не се заседяваха за дълго, пиеха с мярка, никой не вдигаше скандали, музикантът за първи път от много време насам свиреше и дори някой го слушаше, а освен това, същият този тайнствен клиент се застоя чак докъм изгрев-слънце.

А след това се случи това, заради което аз бях започнала да работя в „Зъб на дракон“ преди четири години… Всеки път усещах момента, когато идваше, сега също… Бързи крачки, вратата се отвори и Шейд влетя в таверната. Бърз, целеустремен и опасен като бича на палача, мина покрай мен, сваляйки пътьом ръкавиците си, приближи се към тезгяха и изстреля постоянната си фраза:

— Здрасти, Бурдус. За мен, както винаги и звяр трева в сливовицата.

Както винаги — това е чорба, каша, месо и нещо алкохолно за пиене. Аз отидох в кухнята даже без да чакам указание от майстор Бурдус. Какво обичаше Шейд, който по традиция идваше в таверната след нощната служба, аз знаех до най-малкия детайл.

Връщайки се в залата, се приближих до масичката до прозореца, на която той по традиция все сядаше, започнах чевръсто да подреждам всичко, изпод мигли разглеждайки рязко очертаното бледо лице, къдриците смолисточерна коса; при влажно време правата му коса, се накъдряше на ей такива забавни кръгчета.

Плъзнах поглед по плътно стиснатите устни, тънкия орлов нос и трепнах, когато срещнах погледа му — Шейд ме наблюдаваше и виждайки, че и аз съм го разбрала, едва забележимо се усмихна.

— Отдавна не те бях виждал, Дея — меко произнесе той.

— Така… се получи — Аз светкавично се изчервих и се смутих под проницателния му поглед.

Свърших да сервирам масата и рязко се обърнах с намерението да си тръгна и да… си изпия млякото, например. Но не успях да направя и крачка, когато една прохладна ръка хвана дланта ми, принуждавайки ме да спра. Удивено погледнах към Шейд и чух нещо съвсем неочаквано:

— Седни при мен, Дея.

Звучеше като молба, но си беше чиста заповед. Аз преглътнах, погледнах към майстор Бурдус и получих сухо кимване като знак за разрешение.

— Разбира се, че ще позволи — насмешливо произнесе Шейд, — залата вече е практически празна, с тези двама клиенти дето са тук, освен мен, Сел спокойно ще се оправи, така че сядай.

Предпазливо заобикаляйки масата, седнах срещу главата на Нощния патрул на ардамската Тъмна стража, изпитвайки повече объркване и смущение, отколкото радост. Преди време на мен много ми се искаше той да ме види, да ме забележи, просто да ми се усмихне. Но това беше едно време, когато все още бях млада, влюбена първокурсничка, възторжено зяпаща най-силния маг в нашата провинциална дупка. Лорд Шейдер не просто така заемаше длъжността началник на Нощния патрул, той всъщност беше единственият наоколо, който при необходимост би могъл да усмири както обезумял вампир, така и промъкнал се от светлите територии боен маг. Той много можеше, но към нищо не се стремеше… Говореха, че преди време е служил в двореца и му предричали главозамайваща кариера; преди време се готвел да се ожени за дъщерята на някаква тъмна елфийка, по която бил луд самият император, тогава даже била определена датата на сватбата. Преди време… но нищо от това не се случило. Поради някаква причина сватбата не се състояла, а от кариерата си Шейд сам се отказал, пращайки всичко в Бездната и пристигайки в столицата на Приграничието, с други думи — в нашия провинциален град Ардам.

— Ти си се променила — изведнъж произнесе Шейд. — Даже не лицето — погледът. Да не би днес да ти се е случило нещо хубаво?

Навярно беше прав. Спомних си удовлетворението, когато стоейки днес пред списъка на двойкарите не бях видяла в него своето име и навярно това беше тази малка победа, която сгряваше сърцето ми.

— Да, господин Шейдер — скромно отговорих аз и се усмихнах, потапяйки се отново в незабравимото усещане за постигнат успех.

Лордът се усмихна и неочаквано ме посъветва:

— Усмихвай се по-често. Имаш красива усмивка, Дея, когато е такава, като сега, искрена. А когато по задължение се усмихваш на клиентите, това… ме вбесява.

След думи като тези, естествено, за никаква усмивка не можеше вече и дума да става. Аз тъжно погледнах към Бурдус, който ме наблюдаваше изпод вежди, след това към Сел, която се беше разположила на тезгяха с мекичките на Тоби в чиния пред себе си и чаша билков чай. С тежка въздишка хвърлих поглед и към Шейд — лордът се хранеше бързо, съсредоточено, но заедно с това движенията му бяха прецизни, маниерите — безупречни, а погледът — някакъв такъв… безжизнен.

Можех само да гадая каква е била за него тази нощ — обичайно патрулиране по улиците на спящия град или пълна с упокояване на нечисти, които в последните години се бяха умножили, а може би с преследване на грабители или лов на умъртвия. Каквото и да се беше случило тази нощ, лорд Шейдер изглеждаше измъчен и опустошен.

— Не ходи повече сама по града — неочаквано произнесе магът. — За известно време Ардам няма да е безопасен за млади момичета. Ще предупредя и Бурдус.

Любопитството ми преодоля този свещен ужас, който изпитвах пред Шейд и аз веднага попитах:

— Случило ли се е нещо лошо?

— Да — лордът вече беше приключил с вечерята, сега отблъсна от себе си празните чинии и протегна ръка към сливовицата. Отпи от чашата, и гледайки към прозореца, зад който вече се развиделяваше, мрачно произнесе: — Имаме вече три трупа. И трите — на момичета. Достатъчно симпатични са били преди с тях да се… позабавляват, а след това да ги удушат.

Сел се задави, майстор Бурдус престана да бърше тезгяха, а аз изпуснах салфетката.

Лорд Шейдер само се усмихна накриво, след това протегна ръка през масата, дръпна кърпата от главата ми, кой знае защо ме погали с пръст по бузата и след това добави:

— И трите са с коси с оттенък на зряла вишна… като теб.

Неприятен хлад плъзна по кожата ми. Аз рязко станах, бързичко скрих косата си под кърпата, завързах я по-стегнато, а след това чевръсто засъбирах празните съдове, като се стараех да не ми треперят прекалено ръцете.

— Изплаших ли те? — огорчено попита Шейд.

— А вие как мислите? — неволно се троснах в отговор.

И сграбчвайки подноса, се скрих в кухнята. Тоби отдавна го нямаше, той към полунощ отиваше да спи, за да може да се върне към изгрев и да отиде на пазара, и затова тук беше някак тъжно и съвсем неуютно.

Струпвайки мръсните чинии на масата, аз си изгълтах млякото, доядох си изстиналата питка и реших, че е време да тръгвам към академията. Когато излязох отново в залата, окъснелите посетители вече ги нямаше. Шейд, както винаги беше оставил парите за вечерята си на масата; нашият тайнствен гост беше постъпил по същия начин — явно това беше столичен навик.

Взимайки парите от масата на непознатия, се втренчих изумено в двете сребърни монети. Това беше много, прекалено много за вечеря в таверната, която всъщност трябваше да бъде за сметка на заведението. И когато отнесох парите на Бурдус, той също се удиви, а след това изпухтя и ми даде едната монета на мен.

— В столицата е прието да се оставят бакшиши на сервитьорите — обясни стопанинът, — така че втората монета явно е за теб.

След това отброи и ми протегна дванайсет петачета — моята надница за тази нощ. Тези пари аз взех веднага, а сребърната монета все още я въртях върху тезгяха, мръщейки се. Една сребърна — това са сто медни петачета, тоест, доста пари, всъщност.

— Взимай я вече — Бурдус се усмихна. — Май че нашата малка Дея започва да привлича клиенти в това заведение.

Аз се изчервих след намека му и разсърдена се върнах в кухнята. Сел и Бурдус си подхвърляха някакви закачливи фрази и след малко в празната зала вече се раздаваше веселия им смях.

Когато се преобличах, забелязах пакет с храна — значи Тоби нямаше да дойде с мен, явно по-късно щеше да прескочи към пазара. Жалко, аз обичах да се прибирам с него по изгрев-слънце. В торбата беше оставил вкуснотийки за мен — две питки и каша с месо в гърненце за обяд. Приятно ми беше, че някой се е погрижил за мен. Сигурно Тоби беше главната причина, заради която все още работех нощем в „Зъб на дракон“.

Бързо се преоблякох, минах през залата, подвикнах „До скоро“ на майстор Бурдус и Сел, които си пийваха от бутилчица с нещо алкохолно, помахах с ръка на миячката, която идваше по изгрев на работа и се понесох към академията.

Нощта вече беше отстъпваше място на сиво, кишаво зазоряване. Беше по-студено, но вятърът беше затихнал. Потръпвайки, аз закрачих из спящия град, бързайки по пустите улици.

Но едва се бях отдалечила от таверната, когато чух тихото:

— Дея.

Оглеждайки се, видях лорд Шейдер. Той стоеше, облегнат с рамо на стената и пушеше пура и бледото му лице се осветяваше от червеното огънче при всяко дръпване. Това, което обаче не можех даже да си представя, беше, че Шейд чака именно мен.

— Бързаш ли? — той продължаваше да стои до стената.

— Късно е вече — все още недоумявайки за причината за присъствието му тук, обясних аз. — Трябва да ставам след три часа, а после имам лекции и…

— А-а-а — мързеливо се отзова лордът, — ти май че учиш още, нали?

Това пренебрежение неприятно ме бодна, но коя съм аз в сравнение с великия маг.

— Искахте ли нещо? — вежливо попитах аз.

Лордът плавно се отблъсна от стената, приближи се към мен и мрачно кимна към улицата.

— Хайде — една-единствена дума.

Ние тръгнахме. Не много бързо, което не ме радваше, защото си беше доста студено, но пък и да моля Шейд да побърза не ме се искаше да рискувам. И така това си беше любезност от негова страна. Вървяхме по улиците на спящия град, покрай сънените прозорци, гаснещите фенери и събуждащите се яздитни дракони, към широкото поле, което свършваше при стената на академията, и откъдето имаше още около четиристотин крачки до входа.

Но когато стигнахме до стената, Шейдер изведнъж спря, карайки и мен да забавя крачка. След това почти изпушената цигара беше изхвърлена с рязко движение на пръстите, а самият лорд се обърна към мен и гледайки в очите ми, произнесе:

— Квартирата ми е тук наблизо… И погледът му стана такъв… невъзмутим.

— Извинете? — Аз даже не осъзнах от първия път.

Тесните му устни се изкривиха насмешливо, в следващата секунда, ръката на лорда се плъзна на талията ми, за да ме придърпа притискайки ме към него, а устните с мирис на вишнев дим неочаквано докоснаха моите, властно ги смачкаха и Шейд ме притисна към стената, едва чуто прошепвайки:

— Сгрей ме, Дея…

В този момент се втрещих. Просто застинах, замрях в объркване без да знам какво да правя. Беше ми обидно, беше ме страх и изобщо не разбирах какво точно се случва и защо. Не отричам, в заведението, където работех, неведнъж се бяха опитвали точно така да ме притиснат към стената, но аз не очаквах нещо подобно от лорд Шейд. Най-малко от него очаквах нещо такова! И само изхлипах, когато мъжката ръка дръпна яката ми, откъсвайки копчетата, и ледените пръсти се промъкнаха под плътната тъкан на черната ученическа рокля…

— Адептка Риате! — Леко вибриращият глас на магистър Тьер наруши тишината на ранното утро.

Шейд замря, явно опитвайки се да съотнесе „Дея сервитьорката“ с това официално „адептка Риате“ и в следващия момент се отдръпна от мен, слисано гледайки как по уплашеното ми лице текат сълзи…

— Дея… — Имах впечатлението, че идваше на себе си и се превръщаше отново в предишния Шейдер. — Какво не е наред? Защо плачеш?!

И аз престанах да хлипам, учудено гледайки мъжа, който няколко години беше привличал погледа ми, заради когото често оставах на работа до изгрев-слънце, от когото се възхищавах, в края на краищата. А се беше оказало, че той е същият като…

Задъхано изхлипах още веднъж и с мъка отговорих:

— Как… как… можахте!?

И отблъсквайки лорда, стремително се отдръпнах от него към тъмната, омотана в черно наметало фигура на директора. Не се изненадах от това, че ненадейно се застъпиха за мен. Случваше се често по изгрев да се прибирам в академията заедно с някой от професорите, а няколко пъти аз самата бях изпращала пийналите магистри до преподавателския корпус. Но това, което не очаквах беше:

— Лорд Шейдер Мерос, вашето поведение по отношение на адептката Риате, аз разглеждам като оскърбление, нанесено на цялата „Академия на проклятията“ и на мен лично, в качеството ми на директор на даденото учебно заведение.

Тутакси, в лицето на поразения от случващото се лорд Шейд, удари призрачния дим за предизвикателството на дуел.

Аз се опитвах да сложа в ред копчетата си, и виждайки това просто застинах. Но вцепенена останах само аз — Шейд, веднага след като получи предизвикателството се измени напълно. Застана изправен, с ярост гледайки лорд Тьер, след това величествено кимна и като предизвикана страна огласи времето и мястото:

— По залез. Паркът на Черния дракон.

— Не закъснявайте — жлъчно отговори магистърът и се обърна към мен: — Адептка, бъдете така любезна да побързате.

Аз мигновено забързах покрай стената към входа. Магистър Тьер бавно крачеше след мен, но кой знае защо не изоставаше.

Не смеех и да погледна към Шейд, нищо, че пакетът, събран от Тоби за мен, така си и остана там до стената, където го бях изпуснала… но нямах намерение да се връщам.

Когато се озовах пред вратата, почуках в определен ритъм, без да се замислям изобщо, че след мен, практически дишайки във врата ми, идва магистърът. Портиерът, гоблинът Жловис, мигом отвори с думите:

— А ето я и нашата Дея! — Съзирайки зад мен тъмната фигура на директора, мигновено свря глава в раменете си, посивя целият и промърмори: — А ето го и нашият директор…

И на муцуната на гоблина се промъкна някакво такова ехидно изражение, каквото аз съвсем не очаквах от него. Жловис се поклони покорно, канейки ни да влезем и някак си успяваше да съчетае раболепния жест с вулгарна просташка усмивчица. Пък и ми намигаше при това!

Аз прелетях през целия двор малиновочервена както от смущение, така и от негодувание, а когато се обърнах, забелязах, че лорд директорът е благоволил напълно да забрави за мен и високата му фигура гордо шества към стадиона, явно за сутрешната екзекуция на невинния стълб.