Елена Звездная
Не проклинай своя директор (3) (Урок първи)

3.

След четири часа се събудих с мокри очи и дълго не можах да осъзная къде се намирам.

— Ти плачеше насън — обади се недоволната Тимянна. — Случило ли се е нещо?

— Работни делници — намръщено отговорих аз.

— След работните делници ти не ревеш и не стенеш във възглавницата — равнодушно отвърна Тимянна и отплува към коридора, явно отивайки към душовете.

Аз не бързах за там, бях се окъпала преди краткия сън, защото не можех да търпя студа след ставане. По-лесно ми беше да се измия и да се мушна в топлото легло, отколкото след къпането да се обличам и по мразовития, продухван от всички страни двор, да тичам към учебния корпус. Обикновено по това време аз ставах и набързо си пишех домашната…

Но не и днес!

— СТАВАЙТЕ!!! — Страшен вопъл, явно магически усилен, разтърси цялото здание и съответно всички адепти.

Аз от изненада направо се изтърколих от кревата и като се има предвид, че и от горния етаж се чуха глухи удари, явно не само аз се бях стреснала. Но после стана още по-весело!

— Всички, включително и преподавателския състав да се съберат на стадиона след пет минути в екип за физически занятия!

Тази заповед я чуха всички! Всяка отчетлива дума. И никой нямаше и най-малкото съмнение за личността на този, който използваше гласова магия!

След пет минути всички учащи се в „Академията на проклятията“, както и останалите след директорския терор преподаватели, се строиха в три неравни редици на тренировъчното поле, треперейки от студения вятър. Радваше ме само едно нещо — под краката нищо не жвакаше и обувките не пропускаха. Това беше единственото нещо, за което обичах зимата — кишата замръзваше.

— Добро утро, адепти и професори. — Директорът рязко, стремително и уверено крачейки, се появи иззад ъгъла на оръжейната и за миг се озова до нас.

Над редиците се разнесе една обща синхронна въздишка — магистър Тьер беше, както обикновено, полугол. И сега, почти цялата женска половина на академията, безбожно зяпаше директора, нагло игнорирайки смисъла на произнасяните от него думи. А аз, кой знае защо, се присъединих към мъжката половина, която гледайки магистъра, май че чувстваше студ и завист. И не беше ясно, кое от двете повече, въпреки че сигурно момчетата повече завиждаха, а аз мръзнех.

— Погледнете се! — заставайки пред унилия строй, възвести магистърът. — Кои сте вие, адепти на „Академията на проклятията“?!

Как кои — бъдещи чиновници, незаменими сътрудници на патрулите на Нощната стража, следователи, районни… на кратко — никои, ако трябва да сме честни.

— Къде е вашата гордост?!

Остана на прага при постъпването в това учебно заведение. Просто нас никой не ни обичаше. Ние се ровехме в мръсното бельо, обнародвахме пороците и старите греховце, изкарвахме на светло всички тези, които свято вярваха, че са успели да скрият всички доказателства за някое престъпление.

— Към какво се стремите?!

Към стабилност. Нямаше какво да се лъжем, за нас винаги щеше има работа, нищо, че нямаше да можем да живеем в разкош с държавното обезпечение, но и нямаше и да ритнем камбаната от глад.

Служебна квартира, храна и осигурена старост — тези, които влизаха в „Академията на проклятията“, всичко гореизброено напълно ги задоволяваше.

Но хората, кой знае защо, ни съжаляваха.

— Вие сте жалки, покорни, неуверени в себе си и смирили се с незавидната си участ отпадъци на държавната машина! — изрева магистър Тьер.

Така беше. По кариерната стълба, високо, като бойните магове, ние никога нямаше да можем да се изкачим, но от друга страна, нашата продължителност на живота беше значително по-голяма.

Изобщо, не знам другите, ама мен речта на новия ни директор, изобщо не ме вдъхнови. Хвърляйки поглед към нашите неравни редици, аз разбрах, че на адептите не им пука, за преподавателите да не говорим — и без това си беше ясно, че на тях отдавна всичко им е омръзнало.

— От днес нататък — продължаваше да вещае магистър Тьер, — всяка сутрин — физически упражнения!

На всички ни стана лошо.

— На обяд — бойна магия на ниво самоотбрана!

Стана ни още по-лошо, тъй като с нашите зачатъци на магическа сила, колкото и леки заклинания от бойната магия да използваме — това щяха да са многочасови мъчения с главоболие и страшна слабост.

— По залез — общо събрание и практика на техники за самоотбрана!

Даже в очите на влюбените дами, образът на магистър Тьер изгуби половината от своята привлекателност… ако не и цялата.

„Тиранин, деспот, злодей“ — това обобщаваше мислите ни по повод на тези ужасяващо внезапни изменения в учебната програма на нашата „Академия на проклятията“.

— А сега — на-ля-во! — изкомандва директорът. — И марш на пистата за бягане! Всички!

Всички стояхме и продължавахме да гледаме директора, въртейки наум няколко от по-злобните усвоени проклятия. Лично аз се замислих за проклятието за мигновено стомашно разстройство.

Но въпреки всичко, магистър Тьер ловко избегна получаването на поне триста различни по тежест проклятия, мрачно обобщавайки:

— Това вие си го изпросихте!

В следващия миг отгоре ни се стовари светкавица, която изобщо нямаше как да се появи тук през зимата, и всеки от адептите и професорите получи доста силен удар от електрическия разряд. Над нестройните редици се раздаде „Ай!“, а след това — „Боли, де!“ и всички се впуснаха в бяг.

Направихме три обиколки около академията, държейки се близо до стените и явно не по собствено желание. Много пъти падахме и тъй като цялата тълпа тичаше заедно, заради един-единствен подхлъзнал се, на замръзналата киша падаха на куп почти всички, които го следваха. Ставахме, охкахме, тихичко проклинахме една определена личност, получавахме поредния заряд бодрост и започвахме нова обиколка. В края на третата, до мен се озова Тимянна, която съсредоточено мърмореше проклятия с различна степен на тежест, гледайки пред себе си. Проследих направлението на погледа й и реших да си замълча — отпред тичаше Ригра. А ние с Яна я мразехме както заради високомерието, така и заради значителните порции неприятности, които неведнъж ни беше създавала Риг. Общо взето ние я ненавиждахме, но да й се противопоставим открито се бояхме — дъщерята на местните аристократи, която беше натирена при нас за наказание, имаше двама отвратителни братя, а те не се срамуваха да ударят и момиче.

— Дей — изстена Тимянна, — аз повече не мога!

— Тук всички повече не могат — задъхано прошепнах аз.

Но вече бяхме дотичали до финала, тоест до тренировъчния полигон и чухме спокойното:

— Достатъчно. Сега ходом, казах ходом, а не пълзешком, се върнете на изходната позиция!

Няколкото тлъстички адепти и почти целия преподавателски състав, които се опитваха лазейки да завършат обиколката, бяха принудени да се изправят и да куцукат заедно с всички, опитвайки се да предизвикат пристъп на жалост у някого. Но в ордена на Безсмъртните от памтивека жалостиви не се въдеха, и затова магистър Тьер остана глух към всички стонове и охкания. И ние залитайки стигнахме до мястото за построяване, като отново застанахме в три редици, с ненавист зяпайки ръководството. С омразата специалистите по Тъмно изкуство, явно бяха свикнали, така че и нашите горящи погледи бяха оставени без внимание.

— На ширината на протегнати ръце, ра-а-внис! — изкомандва отвратително бодрият магистър.

Ние се подчинихме и редиците се разтегнаха.

— Наляво! Отново на ширината на протегнати ръце! — Поредната заповед.

— Равнение на средата! Внимание, слушай мен!

Отново обърнахме горящите от жажда за убийство погледи и ги прицелихме в директор Тьер.

— Сънените мухи са по-чевръсти от вас! — закова ни Първият меч на империята. — Какво пък, ще се наложи да започнем от азбуката. Двайсет клякания. Запо-очни!

Когато мръсните, окъсани и едва пристъпващи адепти на „Академията на проклятията“, най-накрая стигнаха до входа на общежитието, видът на стръмното стълбище към жилищните етажи, стана още една причина за масова истерия. Плачеха всички! Някъде далече, явно пред стълбището на мъжкото общежитие също беше шумно. Не се чуваше плач, мъжете сигурно се срамуваха да ридаят, но псувните, които се разнасяха, можеха да накарат и троловете да завиждат. А след това, лейди Орис, преподавателката по Любовни проклятия, изстена:

— Аз съм първа в душа.

Риданията затихнаха моментално. Преподавателите, разбира се, си имаха свой етаж и свои бани, но мисълта не беше лишена от здрав смисъл. Ригра, блъскайки пълничката Иш, се завтече по стълбите първа, след нея момичетата от свитата й, и едва след това се заточиха всички останали. Това беше неприятно.

Изчаквайки дългата, мръсна и откровено казано, воняща на пот опашка, успях и аз да се напъхам в душа. Набързо се изкъпах под съпровода на викове и удряне по вратата, с изискването да не спя и да мърдам по-бързо. Омотавайки се в пешкира, си тръгнах към стаята, треперейки от студ. Не, аз обикновено се избърсвах в банята, но сега каквото и да било забавяне в жадуваната от всички кабинка, би било самоубийствено.

А най-неприятното от всичко беше, че заради тези печални събития, не бях успяла да си напиша домашните! По нито един от предметите! Сега имах избор — някак набързо да се опитам да понапиша нещо или да отида на закуска… Май че щях да си остана гладна.

Тъжно размишлявайки над несправедливостта, която отдавна присъстваше в живота ми, аз вървях по коридора, усещайки как водата от мократа коса тече по тази част от гърба, която не беше покрита с кърпата, когато пред мен изникна магистър Тьер!

Ние замръзнахме едновременно. Впрочем, аз и така вървях не особено бързо, защото от движението на въздуха около тялото ми, като че ли ми ставаше още по-студено. За сметка на това, лордът се движеше стремително… докато не ме забеляза. А когато ме видя, спря така, като че ли се натъкна на невидима преграда… и даже лицето му стана такова, като че ли при нас наистина са забити навсякъде невидими стълбове. Дори аз реших за в бъдеще да се придвижвам по-предпазливо… ако остана жива. А погледът на директора беше такъв, че аз започнах силно да се съмнявам в шансовете си да оцелея. И точно се бях наканила полека-лека, покрай стената да се евакуирам от помещението, когато магистър Тьер с неочаквано дрезгав и нисък глас проговори:

— Адептка Риате…

Сърцето ми подскочи и заби три пъти по-силно, ръцете ми затрепериха, наложи се да се откажа от плана за бягство покрай стената и да го заменя с опит за отстъпление обратно към банята… там поне имаше много хора и нямаше да ме е толкова страх. Взимайки това решение внимателно отстъпих крачка назад…

— Стой!

Гневният рев ме накара да взема още по-вярно решение.

Накратко, аз се обърнах и побягнах. Побягнах внезапно и стремително, притискайки здраво кърпата към гърдите си. И дори не схванах веднага, че мечтаната врата в края на коридора, кой знае защо, изобщо не се приближава. А когато го осъзнах, беше вече късно — магистър Тьер застана пред мен, скръстил ръце на гърдите и вдигнал вежди, скептично оглеждайки опитващата се да бяга по въздуха мен. Наложи се да престана да махам с крака напразно, и едва тогава лорд-директорът благоволи да ме върне от увисналото във въздуха състояние на пода.

Когато почувствах дървените дъски под краката си, се осмелих да погледна към магистъра. Не ми беше лесно да го направя — освен че банално се боях от него и ми беше съвестно за проклятието, сега отгоре на всичкото го ненавиждах, споделяйки това негативно чувство с цялата академия.

— Адептка Риате — гласът му сега беше нормален, но пак с нотки на превъзходство и някак високомерен, — какво провокира бягството ви от ръководството на даденото учебно заведение?

Хубав въпрос. Ама на него не му ли беше ясно, че е достатъчно човек да погледне към това мрачно лице, в тези присвити черни очи, и отговорът става ясен от само себе си? Само че него, отговорът, все още го очакваха, и се наложи да изпъшкам:

— Тъмни дни, господин директор.

— Светли нощи, адептка Риате — ехидно ми измъркаха в отговор.

И тишина. А на мен ми беше студено, но магистърът продължаваше мълчаливо и втренчено да ме гледа от височината на своя ръст. И когато кожата ми цялата вече беше изтръпнала, все пак се реших да попитам:

— Мога ли да си вървя… ние имаме лекции и…

— Вие сте измръзнала. — Най-накрая се досетиха някои такива, студоустойчиви.

Отново вдигнах глава, погледнах към него, едва-едва кимнах и вече исках да отговоря, когато се случи нещо неочаквано — две топли длани легнаха на раменете ми, после бавно се спуснаха надолу по ръцете и вече значително по-бързо се плъзнаха нагоре, отдръпвайки влажните кичури коса от шията ми, а в следващата секунда, лицето на магистъра неочаквано се озова съвсем близо до моето.

— Какво… правите? — успях да извикам аз, преди устните му да са докоснали моите.

Лорд Тьер се спря, но не се отдръпна, черните очи гледаха в моите почти с омраза, а гласът му отново беше станал нисък и дрезгав:

— А какво, според вас, имам намерение да направя, адептка Риате? — грубо ме попита той.

Преглъщайки, изплашено промърморих:

— Ами, вие не сте първият мъж, който се опитва да натисне някоя сервитьорка до стената… и аз знам, какво се опитвате да направите и… аз съм против!

Само едно нещо беше лошо — ние не бяхме в таверната и тук нито Тоби, нито биячите, нито даже майстор Бурдус можеха да ме спасят. И най-неприятното беше, че и магистърът също си даваше сметка за това.

— Странно. — Твърдият му палец докосна долната ми устна, леко я натисна и пропълзя по цялата и ширина, след това директорът замря и продължи. — Вие не се решихте да изявите протест срещу действията на лорд Шейдер Мерос. Или в онзи момент, протестът като такъв, просто не съществуваше?

Той не го изрече като въпрос, но в същото време явно питаше.

Мен просто ме разтресе, и аз, без да успея да удържа това треперене едва чуто отговорих:

— Аз просто… се изплаших…

— И това е всичко!?

Пусна ме веднага. И не само че ме пусна, магистърът внезапно се извърна настрана от мен. Но след това се случи още нещо странно и още по-плашещо:

— Ще дойдеш тази нощ. В моята къща. Сама.

Все едно че някой ме удари в диафрагмата и изкара целия ми въздух, даже дума не можах да кажа, а лорд Тьер отново се обърна, хвърли ми оценяващ поглед и добави:

— Ти искаш да продължиш да учиш тук, нали така? А главното за вас, както вече разбрахме, адептка Риате, е резултатът.

И магистър Тьер, безшумно, бързо и най-важното мълчешком, се отдалечи. В същия миг вратата от душовете към коридора се отвори и оттам се изсипа цяла тълпа адептки. Момичетата шумно се възмущаваха, недоумявайки, как вратата, която по принцип нямаше ключалка отвън, се беше оказала залостена. От другата страна на коридора също идваха адептки и даже преподавателки, не разбрали как така и техните врати неочаквано се бяха разлудували.

— То сигурно духовете-хранители са се събудили — обясняваше една от престарелите професорки.

— Няма нищо странно — съгласяваше се с нея по-млада нейна колежка по предмета „Предсмъртни проклятия“, — магистър Тьер е носител на невероятно огромен дар. Няма да се учудя, ако в близко време се пробудят и отдавна упокоени същности.

— Само духовете-хранители ни липсваха! — възмущаваха се дочулите този разговор адептки.

А аз стоях омотана само в кърпата насред коридора, мокра, замръзнала и съвършено опустошена…

Внезапно, над „Академията на проклятията“ отново се разнесе магически усиленият глас на лорд-директора:

— Всички да напуснат женското общежитие. Имате шест минути за обличане.

И адептките хукнаха да бягат, опитвайки се да се напъхат в дрехите си колкото се може по-живо. Аз обаче, без да бързам стигнах до стаята си, облякох се и без да си суша косата, наметнах топлия шал и излязох, сигурно една от последните.

Когато напуснах зданието, се оказа, че е точно така — бях последна. Адептките ми хвърляха обвинителни погледи, професорките — учудени, а магистър Тьер ме пробождаше ледено-осъждащо с очи. Именно след като забелязах неговия поглед, аз се спънах на входа и едва не се изтърсих по стълбите. Навела глава, аз съзерцавах само подаващите се изпод полата ми обувки, докато забързано крачех към построените в редици жителки на изпразненото общежитие.

Заставайки в строя забелязах, че сред обикновено словоохотливите адептки на „Академията на проклятията“ е удивително тихо… И в същата тази тишина, отчетливо чух безжизнения, призрачен, а затова и леко приглушен глас от отвъдното на духа-хранител на академията, когото всички отдавна считаха за заспал навеки:

— Аз направо мога да бутна всичко в черната Бездна и край! — мрачно заплашваше вечно несговорчивият дух.

— А аз мога да те разбудя окончателно, да разкъсам връзката ти с източника на сила и в „Академията на проклятията“ ще си имаме едно безобидно привидение в повече — съвършено спокойно му отговори лорд Тьер.

Всички ние, прекрасно осведомени за отмъстителността на именно този дух-хранител, който при миналото си събуждане напълно лиши академията от два учебни корпуса, спускайки ги под земята, без да благоволи да построи нито стълбища, нито нормални входове към тях, от ужас престанахме да дишаме. На мен даже вече не ми беше студено, беше ми просто много страшно — в общежитието бяха останали всичките ми пари, всичките ми дрехи и всички конспекти! А познавайки духа-хранител, след подобно заявление на лорд-директора, той действително можеше да прати всичко в черната Бездна!

А духът-хранител не само че беше отмъстителен, а и отмъщаваше бързо и безмилостно!

Но кой знае защо, нищо не се случваше. Ние почакахме минута, втора, още пет. Вятърът подухваше, аз отново треперех от студ, а нищо не се случваше! И тогава ние отново чухме гласа, от който по гърбовете ни не просто хлад, лед пробяга:

— Дай плана!

Тоест, духът току-що се беше съгласил! Наистина се беше съгласил! И ние очаквахме да съзрем радостна усмивка на лицето на победителя, тоест, на магистър Тьер, но вместо да изрази благодарност, той хладно отсече:

— Дай-ТЕ!

Миг на пълно изумление и духът се слиса:

— Какво?!

— „Дайте плана, лорд Тьер!“ — с менторски тон повтори лорд-директорът.

Всички адептки и преподавателки дружно оплакваха оставеното в общежитието имущество и не криеха емоциите си:

— Моето кожено палтенце! — простена професорката по Теория на некромантството.

— Ботушките ми, новите! — не оставаше по-назад лейди Жастин, която беше завеждаща по учебната част.

Адептките просто дружно стенеха, разбирайки, че да изброяват на глас кой какво си има, е безсмислено, така или иначе, това нямаше да спаси оставените в сградата неща… В този момент лорд Тьер беше опасно близко до получаването на масово, а затова и несваляемо проклятие за остро стомашно разстройство! Пред лицето на опасността да се простим с всичко, получено с тежък труд, ние даже престанахме да се страхуваме от директора. И вече имахме намерение да се намесим, когато се случи нещо изключително:

— Аз няма да търпя!… — изсъска едно огненочерно нещо с белезникави дупки вместо очи, заплашително измъквайки се от земята.

— Аз те предупредих — абсолютно спокойно и дори мързеливо произнесе лорд Тьер, демонстративно разглеждайки самото общежитие, без да обърне ни най-малко внимание на появилия се дух.

И духът застина там, където беше излязъл от земята, а невъзмутимият директор замислено проговори:

— Може би си заслужава да направя дух-хранител някоя женска същност… Те са по-добри стопанки и за повереното им имущество се грижат значително по-добре…

За първи път ни се отдаваше да видим съскащ от безсилна злоба дух-хранител! Но колкото и да съскаше и да беснееше, не след дълго се предаде в ръцете на победителя:

— Готов съм да изслушам вашите искания и предложения, господин директор — вежливо произнесе духът.

Поведението на магистър Тьер светкавично се измени, и с не по-малка почтителност и вежливост в гласа, лордът отговори:

— Ще ви бъда много признателен, ако изпълните някои действия с цел подобряване условията на живот на прекрасната половина от нашата академия.

И протегна лист хартия на духа. Последният, объркан от такива стремителни изменения в линията на поведение на Тьер, стоеше буквално с увиснала челюст вече няколко секунди, преди да осъзнае казаното. После внимателно подхвана листчето, зачете се и изчезна, оставяйки след себе си развявания от зимния вятър пепел от пергамента.

В следващата секунда старото, леко наклонено здание на женското общежитие затрещя, а след това пред очите ни се уголеми поне два пъти, прикачвайки си два допълнителни етажа. По стените пробягаха вълни, зданието завибрира и се покри със слой тухли върху напукания потъмнял камък. После изчезнаха прозорците, за да се сменят с нови и по-широки, а след това дойде ред и на покрива. След още един миг доволният от себе си дух-хранител се материализира пред лорд Тьер.

— Побързах, както вие поискахте — съобщи той.

— Безкрайно съм ви благодарен — магистърът се поклони сдържано. — Каня ви тази вечер на чаша нещо по-силничко от моята лична колекция.

Духът просия в буквалния смисъл, озарявайки се за кратко със златно сияние, също леко склони глава и отговори:

— С удоволствие приемам вашата покана, магистър Тьер.

И духът-хранител се изпари. Погледът на директора се обърна към шокираните адептки и преподавателки на „Академията на проклятията“. Ние се намирахме в невероятно състояние граничещо с радостно ликуване и дълбок шок.

— Дами! — Леденият глас на магистъра ни напомни, че навън изобщо не е лято. — Побързайте. И стига… — На мен изведнъж ми се стори, че погледът на директора е насочен към мен, когато той след пауза добави: — Сте треперили!

Равният строй на потресените и заради това мълчаливи адептки, синхронно се обърна и се отправи към обновеното здание на общежитието. Радостните писъци, припадъците от безгранично щастие и танците от радостно ликуване, се случиха вече вътре, извън полезрението на чудесния, прекрасния, възхитителния господин директор! Към когото абсолютно всички сега изпитваха безгранична, безмерна и безнадеждна любов!

И само аз стоях в просторния хол, където ярко гореше камина, и от това беше толкова топло, че всички заедно веднага се сгряхме, гледах ликуващите адептки и ридаещите от щастие преподавателки, чувайки още един път като наяве: „И стига… сте треперили!“. И у мен се зароди такова подозрение, че той на мен го беше казал.

— Всички си имаме отделни стаи! — ревът на Лири, добро, благовъзпитано момиче от семейството на двама професори накара да задрънчат новопоявилите се прозорци, и успя да привлече както моето, така и вниманието на останалите адептки.

Оказа се, че на стената гордо се е разположил списък на всички обитателки на общежитието, а срещу името на всяка от нас, стоеше номерът на стаята и етажа! Всички преподавателки се оказаха собственички на апартаменти на първия етаж, но освен тях, жилищно помещение на елитния етаж беше предвидено и за една адептка.

— Риате! — просъска Ригра, стремително търсейки ме с поглед. Намери ме и заплашително запита: — А откога ти, адептка, си удостоена с честта да живееш на първия етаж?

Всички се обърнаха към забележимо побледнялата мен. Измериха ме с внимателни оценяващи погледи, отново се върнаха към изучаването на списъците с настаняването, дружно произнасяйки присъдата:

— Не, по всяка вероятност, просто е грешка.

Аз също се приближих и се взрях — едно след друго вървяха имената на Раере — нашата преподавателка по Типология на проклятията и Риате, тоест аз.

— Духът-хранител се е объркал. — Ригра изпръхтя. — Трябва да уведомим лорд-директора за това.

„Ами добре, ти се отмъкни и си го уведомявай“ — отмъстително помислих аз.

Останалите явно си помислиха същото, тъй като ако досега само се бояха от магистър Тьер, то след днешната сутрин изпитваха панически ужас!

След това, с някакви накъсани движения всички се разбързаха да разглеждат новите си апартаменти. В началото с опасение, а после все по-смело, някои се качваха по стълбите, а други, като нас с преподавателките завиваха в дългия коридор, където миришеха на свежа дървесина чисто новите врати и блестеше позлатата на табелките с имената на квартирантките. И докато аз, броейки номерата, се влачех крака към своята стая, се получи един конфуз — преподавателките не успяваха да отворят вратите на стаите си. Дамите стояха, безуспешно натискаха бравите и не можеха по никакъв начин да влязат.

— Това е някаква гавра! — възкликна една от по-възрастните жени.

— Не, по-скоро е някакъв механизъм за заключване, който трябва да се отзове на определени действия от наша страна.

Аз стигнах до своята врата. Тя с нищо не се различаваше от останалите в този коридор, но на нея висеше табелка с моето име:

— Адептка Риате — прочетох на глас, замаяна от златния блясък.

Щракна ключалката и вратата се отвори. Дамите погледнаха към мен, след това към своите врати и по коридора се понесе бръмченето на произнасяните на глас имена, след които се разнасяха щракания на ключалки, а аз… аз с опасение прекрачих прага на своята нова стая…

И още с влизането ме обзе радостно неверие от случващото се. Това не беше просто една стая — беше апартамент с цели три! Три самостоятелни стаи, и всичките само за мен! Пристъпвайки внимателно аз с интерес разгледах гостната, тоест стаята, в която се озовах, влизайки от коридора. От нея наляво имаше врата за спалнята, а надясно — за отделния кабинет, където се намираха етажерки с книги, работна маса, стол и две кресла до прозореца! И това не беше всичко — в спалнята имаше друга врата, която водеше в отделна баня! Отделна!

Отляво на моя, няма да се плаша от тази дума, апартамент се раздаде щастлив писък, а отдясно някой ликуващо танцуваше и крещеше благодарствена ода, посветена на магистър Тьер. Впрочем, такова безобразие сега се чуваше от всички страни. Отгоре адептките също ликуваха, и то така, че таванът се тресеше.

Бавно, като омагьосана, аз разглеждах спалнята с широко двойно легло, постлано с качествено памучно бельо и покрито с вълнено одеяло със символиката на академията, и все още не осъзнавах напълно случилото се, откровено подозрителна към ставащото, когато на моята, останала отворена врата, се почука нетърпеливо. Излизайки в гостната, видях гоблина-портиер с букет алени лилии в едната ръка и пакет от сладкарницата на гнома Мелоуин — в другата. Беше невъзможно да се сбърка пакетът с нечий друг — само сладкарницата на Мелоуин печаташе на хартията посребрена пастичка, украсена със спиралка от крем.

— Ха да ти е честито преселването, значи — ехидно поздрави гоблинът, стоейки пред вратата, без да пресича чертата, отделяща от коридора новия ми апартамент.

— А ти защо не влизаш? — попитах аз удивена.

— Ами такъв съм си аз, загадъчен. — Гоблинът присви очи. — И имам две загадки за теб, Дейка. Първата — защо преди малко, когато донесох писмо за лейди професорката Гете, можах да вляза в стаята й, а в твоята хич не мога? — И той продемонстрира този споменат опит да влезе, но както стана ясно не му се получаваше изобщо да пресече една определена невидима черта. Като че ли се сблъскваше с някаква стена. След това продължи: — А сега втората загадка за теб, Дея. Защо господин директорът досега нощем благоволяваше да спи, а вечерта, в която ти излезе на работа, той се измъкна веднага след теб, а после се върнахте заедно по изгрев, а?

Да, загадъчен беше нашият гоблин-вратар, само че аз се възмутих:

— Откъде пък да знам?

— Не знаеш? — недоверчиво изви глас гоблинът. Взирайки се в лицето ми, разбра, че действително не знам нищо и съкрушено въздъхна: — Жалко. Много жалко. А това е за теб. — Той ми протегна цветята и пакета. — Лорд Шейд ти ги предава, взимай ги, хайде, ръцете ми да не са обществени, че тежести да разнасям нагоре-надолу!

Наложи се изтичам към вратата и да ги взема и чак след това се усетих:

— Това от лорд Шейдер ли е?

— От него е, от него! — Гоблинът присви отново очи. — Директорът й е малко, въртиопашка такава! — И мърморейки нещо, явно не много ласкателно по мой адрес, гоблинът си тръгна, пътьом надзъртайки във всяка отворена врата по коридора.

А аз така и останах да си стоя с алените лилии в едната ръка и сладкишите от Мелоуин, в другата, обидено гледайки гърба на гоблина. Защото той изобщо не беше прав!

Връщайки се в стаята, просто сложих цветята върху масата, обмисляйки откъде да взема ваза, защото на мен откакто се бях родила не ми бяха подарявали букети. Спомних си, че някъде трябваше да имам бутилка от мляко — според мен, можеше и да мине за ваза. А след това забелязах някаква бележка, прикрепена към хартиената панделка, която украсяваше цветята. В картичката се казваше:

Разбирам, че за поведението ми няма оправдание, но все пак Ви моля за прошка! Аз бях пиян и без да си давам сметка за своите действия, се реших да направя това, за което толкова дълго бях мечтал.

С почит, лорд Шейдер Мерос

Денят се оказа пълен с открития! Аз отново и отново препрочитах посланието, опитвайки се да осмисля думите „реших се да направя това, за което толкова дълго бях мечтал“, когато чух засилваща се глъчка в коридора, в която звучаха думи на благодарност. Но всичко това някак губеше значение на фона на „реших се да направя това, за което толкова дълго бях мечтал“. Струваше ли си да си въобразявам, че лорд Шейд толкова дълго беше мечтал… да ме целуне? И аз неволно докоснах все още леко подутите след сутрешното приключение устни. „Реших се да направя това, за което толкова дълго бях мечтал“… някак съвсем по друг начин се очертаваше цялата тази ситуация и…

— Директор лорд Тьер, а тези стаи се паднаха по грешка на адептката Риате, тя не е преподавател!

На пискливия глас на Ригра аз реагирах с все още невменяем след последните откровения поглед, а след това застинах с бележката в едната ръка и докоснала устните си с другата. Защото на вратата на моята стая стоеше магистър Тьер и тъмните му очи се плъзгаха от бележката, която той без съмнение беше прочел — аз бях на две крачки, а почеркът на лорд Шейд е едър и много четлив, към устните ми, от които аз веднага отдръпнах ръка.

— Директор лорд Тьер — вещаеше все още от коридора същата тази злобна Ригра, — духът-хранител е сбъркал и Риате…

— Да — глухо се отзова магистърът. — Аз действително съм… сбъркал!

С рязък кръгом магистърът напусна стаята ми така и без да влезе докрай. Пред очите ми за миг се оказаха неразбиращите лица на по-младите преподавателки и на самата Ригра, а след това тълпата женска благодарност се спусна след директора. Пискливият глас се върна към обсъждането на въпиещата несправедливост:

— Директор Тьер, а Риате, тя…

— Нямам намерение да призовавам духа-хранител заради толкова незначителна грешка като настаняването на някоя адептка на първия етаж! — Леденият глас на магистъра сряза до корен възмущението на Ригра. — А щом като вие, адептка, сте се стигнала до четвърти курс, сте длъжна да знаете, че обръщането за помощ към духове от такова равнище изисква огромни енергийни ресурси!

След това чух грохота от затварящата се врата, а няколко секунди по-късно, Ригра цъфна отново пред вратата ми:

— Доволна си, нали? — развика се тя, стоейки на входа. — И защо една никаквица има три стаи, а аз — само една?!

— Плюс собствена баня, а и стаите са станали по-широки и са с по два прозореца! — замечтано промълви Тимянна, която също се беше оказала в коридора.

— Млъкни! — От вика на Ригра ми се прииска да си запуша ушите. — А ти!…

И адептката се втурна към мен, за да се млатне с пълна сила в същата тази преграда, която не беше пуснала и гоблина при мен. При това, момичето така се беше засилило, че успя да си разбие носа в невидимата стена и писъкът й от уплаха и болка този път наистина ме накара да запуша уши.

Отведоха Ригра при лекарите, шумът стихна, всички дружно ме обявиха за голяма късметлийка и най-странното — Тимянна влезе при мен безпрепятствено, както и някои от преподавателките, които решиха да поекспериментират.

След това Яна изтича за чай и ние набързо закусихме с пастички от най-добрата сладкарница в града. Честно казано, ядохме ги мълчешком, потресени от сутрешните събития. Накрая след това Яна каза:

— Как мислиш, за какво са изпратили тук магистър Тьер?

Аз, като цяло, се стараех изобщо да не мисля за лорда и затова само свих рамене.

— Струва ми се, че там му се е случила страшна трагедия от личен характер… сигурно годеницата му го е изоставила.

Аз изпръхтях и притваряйки очи отхапах още едно парченце от умопомрачителната пастичка с крем от кашу. Такива правеха само при Мелоуин и никъде на друго място в целия Ардам, и струваха много скъпо. Сигурно именно затова не можах да се откажа от лакомствата, донесени от Шейд в знак на извинение. Може би някоя благопристойна дама би постъпила по друг начин — в смисъл, би върнала и цветята и сладкишите. Но… това бяха първите в живота ми цветя, и първите извинения, защото на кого би му минало през ум да се извинява на някаква си сервитьорка от обикновена таверна. Обикновено нещата приключваха с удара на Сел по муцуната, защото тя не понасяше подобни попълзновения не само към себе си, но и към другите момичета, а за разлика от мен, имаше тежка ръка и умееше да я използва.

— За какво се замисли? — открадвайки последната от петте пастички, невинно се поинтересува Тимянна.

А в този момент аз си мислех единствено за лорд Тьер и неговото „Ще дойдеш тази нощ. В моя апартамент. Сама“. Нещата явно стояха така: или магистърът щеше се опита да свали същото това проклятие десето ниво (де да знаех само, с какво именно го бях проклела), или… за второто „или“ се боях и да мисля, защото ако на териториите на светлите отношенията между началството и подчинените поне се осъждаха, то при нас всичко си беше в рамките на приличието.

Звънецът гръмна неочаквано, и веднага стана ясно, че сутрешните мъчения под ръководството на директора, престрояването на нашето общежитие и тъпкането с пастички бяха заели само около един час от свободното сутрешно време. Сега се налагаше бързо да тичам на първата лекция, а косата ми още не беше вчесана. Ризата също трябваше да си сменя, защото беше цялата мокра от неизсушената навреме коса…

— Давай, бързо! — изписка Яна, скачайки от стола.

В спалнята, отваряйки вратата на гардероба, намерих идеално сгънати всички свои дрехи. Избрах плътна долна риза с дълги ръкави и набързо се преоблякох, забелязвайки с ъгълчето на очите неочаквано появилото се на половината стена огледало. Да, господин директорът от днешния ден нататък се беше превърнал в кумир на всички обитателки на женското общежитие.

Навличайки върху ризата черната ученическа рокля, аз побързах да си оправя якичката, маншетите и да си завържа колана. След това чевръсто разресах непослушните и още влажни кичури и ги събрах във възел, мръщейки се от болка, докато пъхах фуркетите в простата прическа. Взех чантата с ненаписаните домашни и се втурнах, пътьом грабвайки вълнения шал от стола до вратата. На територията на академията нямаше смисъл да мъкна със себе си палто, пък и аз бях изскочила от общежитието с обувки, а не ботуши на краката. От нашата сграда до корпуса пътят заемаше само около две минути и затова всички ние се омотавахме в големи топли шалове, претичвахме от общежитието през вътрешното дворче и влизахме в учебното здание, сваляйки шаловете от главите и оставяйки ги на раменете. Честно казано, не беше особено спретнато, но тъмните карирани мъхести шалове се бяха превърнали в обичаен атрибут — дотолкова бяхме свикнали с тях, че не се отказвахме от удобството им заради някакъв си критерий като красотата.

— Дея — Яна дотича след мен, — как си с домашните?

— Ще дадеш ли да препиша? — Аз, между другото си разделих пастичките с нея, така че ми беше длъжница.

— Ще ти дам. — Бившата ми съквартирантка се усмихна. — Между другото, не успях да те попитам, откъде беше това толкова скъпо удоволствие?

— Един от клиентите — измърморих аз, изпърхвайки по стълбите на втория етаж, където почти в самия край на коридора се намираше кабинетът по предмета „Битови проклятия“.

Успяхме да стигнем навреме, даже преди всички останали, наместихме се на последния чин и аз припряно се заех да преписвам от тетрадката на Тимянна.

Не успях да допиша преди да се появи преподавателят, а по „Битови“ имахме много неприятен и изключително принципиален по въпросите с отстъпките към студентите професор. Единствено той никога не взимаше подкупи и явно точно за това се беше харесал на директор Тьер, който го беше назначил за нов завеждащ на учебната част, лично контролиращ успеваемостта и оставянето на поправителни изпити. Между другото, мен, като вечно не взимаща навреме изпитите, професор Седр изобщо не ме понасяше.

— Адептка Риате! — Започва се. Аз станах, за да чуя: — На дъската!

Хвърляйки печален поглед към тетрадката, където почти бях прерисувала кристалите на водата и обозначенията, разбрах, че нищо не знам, както впрочем почти винаги. За домашно ни бяха дали да изучим кристалите на водата, които се образуваха след произнасяне на проклятия. Аз не само, че не ги бях научила, аз даже да ги препиша не бях успяла. И сега щях да имам възможността да се полюбувам на закономерното следствие.

Оставяйки шала на облегалката на стола и провлачвайки крака, отивах да получа поредната порция позорен провал. Това, че не си бях написала домашната, го знаех аз, знаеше го професорът и се досещаше цялата група. Особено злорадстващо беше лицето на Ригра, чиито разкървавен нос вече го бяха излекували.

— И така… — Високият, тъмнокос, с посребрени слепоочия професор, единственият хилав представител на мъжката част на преподавателския състав, скръстил ръце пред гърдите, пристъпи към повишаване на собственото си настроение, за сметка на личната ми самооценка. — Да си представим ситуация… Убийство на битова почва, къща в града. Семейство на чиновник със среден доход, семейството се състои от майка, баща и три малолетни деца. Ситуация: убита е съпругата на чиновника, по всяка вероятност от самия него. Всички улики показват непредумишлено убийство в състояние на афект, но има нещо странно — самият чиновник не може да повярва, че е извършил убийство на скъпата си съпруга със собствените си ръце. Освен това, налице е такава допълнителна информация, като великолепни характеристики от местоработата на чиновника и препоръчително писмо от началството. Вашите действия, адептка Риате?

Аз в началото бих разпитала съседите — много често, благополучното на пръв поглед семейство има големи междуличностни проблеми в отношенията. След това, бих пообщувала с роднините на съпрузите — ние, в повечето случаи и като възрастни хора носим със себе си навиците на семействата, в които сме израснали, и заедно с тях, и проблемите. Неразбирането, конфликтите, а понякога и стремежа за силово решение на споровете се пренасят поколения наред от семейство в семейство, но… Но ако отговоря по този начин, ще получа „слаб“ и няма да ме допуснат до пролетната сесия. Защото това е работа на следователя, а моята задача беше:

— Първо, необходимо е да се потърсят признаци на битови проклятия.

— Правилно, Риате, а какви са тези признаци?

— Плесен — започнах да изброявам аз, — липса на гризачи, липса на домашни животни, загиващи или загинали растения, ако такива се намират.

— А ако изброеното от вас, което между другото е само малка част от пълния списък на признаците, е в пълно съответствие с нормата, тогава гледаме какво?

— Водата, оставена в открити съдове, за която се предполага, че не е била премествана по време и след убийството — заучено произнесох аз. Ами, да, точно за това беше предишната лекция, от лоша памет не се оплаквах засега.

— И какво трябва да направим?

— С максимално внимание да разположим течността под увеличителен кристал, и помнейки това, че водата е природен пазител на информация, да я разгледаме.

— И какво бихме могли да намерим там? — губейки търпение и уморил се да задава направляващи въпроси, попита професор Седр, повишавайки тон.

— Следи от ругатни и проклятия, ако такива са звучали — отпускайки глава, отговорих аз. Отговорът, не че не беше верен, по-скоро, беше непълен. Аз би трябвало…

— Адептка Дакене — прозвуча леденият глас на професора, — станете и допълнете доста оскъдния отговор на адептката Риате.

Ригра подскочи, направо светейки от радост и желание да си върне за собствения позор, а след това, хващайки пръчицата за писане, се приближи до дъската и започна:

— Показател на гняв се явява наличието във водата на следните кристали. — На дъската в равна редичка легнаха шест изображения. — Трябва да имаме предвид, че гневът невинаги се явява повод за убийство, най-често при битови убийства наблюдаваме кристали, свидетелстващи за раздразнение… — И още девет идеално изпълнени рисунки. — Но ако забележим подобни кристали — петнайсет рисунки чевръсто бяха начертани на дъската, — значи можем да говорим за външна намеса. В този случай, трябва да се потърси съдействието на специалистите от Нощния патрул и съответно, на компетентен маг.

И като че ли някой тъмен дух ме дръпна за езика:

— А може просто да разпитаме мъжа на убитата, и тогава, напълно възможно е да се изясни, че проклятието е негова работа и по този начин той просто е искал да свали подозренията от себе си. Може пък да е имало продължителен конфликт и чиновникът, скромен, стеснителен и изпълнителен на работното си място, вкъщи да се е превръщал в домашен тиранин, гаврещ се с жената и децата си, или…

— АДЕПТКА РИАТЕ! — Гласът на професора ме накара просто да си глътна езика.

Какво пък, нека ми напише „слаб“, така или иначе, ще си взема изпита… дори и да е от седмия опит. Но за жалост, Седр беше избрал по-лош вид наказание:

— При директора! Веднага!

Аз пребледнях, останалите уплашено притихнаха, и дори Ригра явно считаше, че това е прекомерно наказание, но професор Седр беше неумолим.

— Живо!

Обикновено, аз съм по-горда, но сега ситуацията просто го налагаше:

— Професор Седр, моля ви, аз…

— Вън! — ми изкрещяха неумолимо.

Затворих очи за миг, опитвайки се да си сдържа сълзите. Сама си бях виновна, разбира се. Преди, отиването при директора се превръщаше в мъмрене и порция черна работа в академията, а какво ли ме чакаше сега?

— Да, професоре — промърморих аз, излизайки от аудиторията и скришом попивайки сълзите си.

По коридорите се влачих дълго, честно казано. Няколко пъти спирах, като с мъка се опитвах да сдържа хлипането си, защото… не беше справедливо всичко това! От друга страна, аз действително не си бях написала домашната работа…

Все така сърдейки се на себе си, се тътрех по празните коридори, слязох по широкото стълбище, прекосих галерията на славата с портретите на най-силните магове на Тъмната Империя. Между другото, сред тях нямаше нито един завършил „Академията на проклятията“…

Пред вратата на кабинета на директора стоях дълго, старателно опитвайки се да се успокоя и изобщо, да се взема в ръце. Да, аз бях виновна, готова бях да си понеса наказанието — точно така!

И блъсвайки вратата, влязох… и замрях пред слисания поглед на лейди Митас, която в момента на появяването ми преписваше купчина нови заповеди за разпространение, явно директорът вече беше се потрудил да й осигури занимание.

— Адептка Риате, пак ли? — изуми се почтената дама.

Аз кимнах и с изхлипване въздъхнах, опитвайки се да се овладея.

— Дея… — В гласа на лейди Митас имаше дълбоко съжаление. — Дея, това не е лорд Енер, мила. Магистър Тьер няма да се ограничи с обикновено наказание! И няма да ти прощава вечно — три повиквания в кабинета на директора за една учебна година водят до изключване от академията, Дея!

Всичко това аз и така го знаех.

Всички го знаеха. И професор Седр, най-вече.

— Дея, Дея… — изправяйки се, каза лейди Митас и се насочи към вратата на самия директорски кабинет. Предпазливо почука, след това открехна вратата и съобщи. — Търси ви един адепт, магистър Тьер.

— По какъв въпрос? — приглушен и леко уморен глас.

— Нарушаване на реда, вероятно.

Беше ме толкова срам, че ми се искаше да потъна в земята, но стоях и слушах с отпусната глава. Чух:

— Лейди Митас, защо аз, като директор на даденото проклето заведение за истерични особи от мъжки пол, и невъзпитани — от женски, съм длъжен да се занимавам с нарушения на дисциплината?! Петдесет лицеви опори на пода ефективно убиват желанието на всеки хулиган да се провалят лекциите. Нека да започва, ще преброите и ще го изпратите обратно, а мен повече не ме безпокойте!

Бедната жена, заеквайки поясни:

— Това е „Академията на проклятията“, милорд, петдесет лицеви опо…

— Добре, двайсет! — прекъсна я магистърът.

— Но това е… една адептка, милорд.

— Двайсет клякания — невъзмутимо отговори той.

Мен напълно ме устройваше! Мен не просто ме устройваше, аз бях напълно и безкрайно щастлива, и затова, когато лейди Митас се обърна неуверено към мен, аз радостно закимах с глава с искрена надежда, че тази, дълбоко в душата си добра жена, ще забележи моя порив. Забеляза го и покорно каза:

— Да, директор Тьер. — И затвори вратата в кабинета, с усилие сдържайки усмивката си.

Идвайки близо до мен с шепот поясни:

— Ядосан е от сутринта, изтощен е, бедният. То само изглежда лесно, а всъщност да извикаш духа-хранител хич даже не е просто, директорът, лорд Енер за всички тези години само един път успя, при това се готви няколко месеца, а всичко завърши… ти всъщност би трябвало да си спомняш, в първи курс трябва да си била.

Аз кимнах, тъй като действително такова нещо не се забравяше, а дамата, намерила свободни уши, продължи:

— И как мислиш, да не би някой да го оцени? Да, ама не! Едва горкичкият лорд Тьер влезе в кабинета и всички преподаватели от мъжкото общежитие се домъкнаха… — Лейди Митас тежко въздъхна все така шепнешком продължи. — Професор Обрук изобрази безобразен истеричен скандал със сълзи, вой и ултиматум, че ако мъжкото общежитие в същия този момент не бъде ремонтирано, той, Обрук, ще получи сърдечна криза и ще се гътне тук на място.

Ами той, професор Обрук, винаги се беше отличавал с женоподобните си постъпки, но чак пък толкова… нищо странно, че магистърът не се намираше в най-добро разположение на духа. Странното беше, че все още никого тук не беше изпепелил.

— А директорът? — с шепот попитах аз, тъй като любопитството ми настояваше да узнае какво се беше случило след ултиматума на Обрук.

Лейди Митас извърна нагоре очи, след това без да скрива възторженото си обожание на лорд Тьер, припряно зашептя:

— Ох, то какво беше! Директорът в началото целият се напрегна от ярост, даже юмруци стисна, а след това се успокои и с такъв един делови тон, спокойничко, със същия този тон, с който тази сутрин говореше с духа-хранител, обясни на Обрук с какви именно удари може да провокира спиране на сърцето. И това даже не беше заплаха, просто лорд Тьер, той като че ли размишляваше на глас…

Аз се подсмихнах, дамата също се усмихна и на двете ни беше смешно, мъничко ни беше жал за лорд-директора и много срам за обитателите на мъжкото общежитие.

— Така, хайде стига! — прошепна лейди Митас. — Имаме си наказание.

Аз пак закимах, все още усмихвайки се и убеждавайки се, че в крайна сметка двайсет клякания не са същото като посещението в кабинета на директора с вписване в личния картон на адепта, така че всичко се нареждаше даже много добре. Лейди секретарят очевидно също мислеше така. Намигна ми и сядайки обратно зад бюрото, преувеличено високо и сурово извести:

— Двайсет клякания! Започвайте, адептка Риате!

Аз не бях успяла още да клекна и един път, когато вратата на директорския кабинет се разтвори и аз се свих от пълното с ярост:

— Кой?!

С мъка се удържах да не падна, изправих се и се втренчих в пода. Лейди Митас, кой знае защо, също се стараеше да гледа където и да било, но не и към лорд Тьер, а самият господин директор:

— В кабинета ми! — заповяда на мен.

Тъжно разглеждайки рисунката на килима, внесох предложение:

— А не е ли по-добре да направя двайсет лицеви опори на пода?

В следващата секунда директорът излезе. Навън. Входната врата шумно се захлопна и се чуха отдалечаващи се тежки крачки. Ние с лейди Митас застинахме, потресено гледайки се една-друга. Аз поне стоях изправена, а тя — в полусгънато положение, тъй като се изправяше от стола, когато директорът побесня.

В крайна сметка лейди секретарят седна, стрелкайки с поглед ту мен, ту вратата.

— Да — съгласих се аз, — струваше си да си замълча.

— Струваше си, Дея, струваше си — потвърди някак прекалено обърканата и учудено замислена дама. — А говорят, че вие призори заедно сте се върнали от града?

— Лейди Митас! — възмутих се аз.

Жената ми отговори с не по-малко обвинителен поглед, след това посочвайки към вратата, кой знае защо каза:

— Оказва се, че нашият гоблин, правилни гатанки задава.

И аз не издържах:

— Аз с друг се целувах, не с него! — почти извиках, притичвайки към секретарското бюро и опирайки се на него с ръце за по-голяма убедителност. — Не с него, как може! Ние се видяхме едва при стената, а там — лорд Шейдер!

И си затворих устата. По всяка вероятност ме спря жадният за подробности поглед на лейди Митас, а може би просто не ми се искаше да правя от случилото се обществено достояние.

— И? — разочарована от мълчанието ми, настоя секретарката.

— Вие знаете, че умея да си държа езика зад зъбите — мрачно отвърнах аз.

Тя го знаеше. Това го знаеха всички, и поради тази причина можех да си работя спокойно, защото иначе на кой преподавател би му харесало, някоя адептка на сутринта да разказва за нощните му приключения. Така че аз си бях установила задължителното правило, че за това, което се случва извън стените на академията на никого и никога да не разказвам нищо. А се бяха случвали много неща, но е вярно и друго — досега не се бяха случвали с мен. И ето че доживях!

Отново се чуха стъпки, явно магистърът искаше да го чуем, тъй като умееше да се придвижва безшумно. Влезе, суров и сдържан, и кой знае защо с мокра разпусната коса.

— Вали ли навън? — неволно попитах аз.

— В кабинета ми! — ми заповяда той.

Наложи се да отида, този път без да се опитвам да кръшкам.

Влязох, спрях на килима срещу бюрото на директора и се приготвих дълго и убедително да се извинявам… Спомних си как всичко приключи предишния път в този кабинет и оклюмах окончателно. Директорът тихо заповяда нещо на лейди Митас, след това влезе и затвори вратата.

— Седнете, адептка — промърмори той.

Помнейки, че седенето по пода не спасява, аз внимателно се наместих на крайчеца на стола, очаквайки кога магистърът ще заеме своето място зад бюрото. Не го зае. Тоест, той действително се приближи към бюрото, но след това се облегна на ръба му, скръсти ръце и крака и се втренчи в мен с мрачен немигащ поглед.

Аз хвърлих поглед към него и веднага отместих очи, след това, погледнах още веднъж и наведох глава.

— И защо мълчите? — глухо и язвително се поинтересува той.

— Ами аз май се наприказвах тук миналия път, не ми се иска повече — изтърсих аз. И веднага се скарах на себе си за поредния бисер. Но за мое учудване, директорът реагира много спокойно:

— Да, предишният ви монолог не се отличаваше особено със здрав разум. Но ние ще се опитаме да отстраним последствията от него тази нощ. В присъствието на духа-хранител, имаме всички шансове за успех.

Аз, вече без да се сдържам, изпуснах облекчено „Хуту“, и даже се облегнах на стола, усещайки как ме напуска страхът, стиснал ме в клещите си от момента, когато магистърът ми заповяда да отида при него през нощта. И вече усмихвайки се, се осмелих да се вгледам в директора. Лорд Тьер не се усмихваше, той ме наблюдаваше със смесица от учудване и раздразнение.

— Извинявайте. — Опитах се да се стегна и отново седнах вдървено, но тъй като погледът му си остана зъл и неприязнен, аз кой знае защо добавих: — Просто вашата заповед да се явя през нощта, аз… извинете, мислех, че нещо друго… и…

Позата на господин директора се измени моментално, той целият се напрегна, раменете му като че ли се разшириха още повече и леко навеждайки се напред, лорд Тьер попита:

— А за какво си помислихте, адептка Риате?

Смутих се. Без значение, че ни разделяха поне две крачки празно пространство, се притиснах към облегалката на стола и изобщо не ми се искаше да отговарям и да демонстрирам още по-голяма глупост от преди.

— Слушам ви! — изиска отговор господин директорът.

Аз зажумях и отвърнах пределно честно:

— Че ще ме вкарате в леглото си под страх от заплахата за изключване.

Тишина. Аз отворих стиснатите си клепачи и изплашено трепнах, взирайки се в черните немигащи очи на магистър Тьер, този път отчуждено втренчил се в мен. Няколко минути в кабинета беше тихо, след това с абсолютно спокоен глас, лишен от интонации и емоционална окраска, лордът се поинтересува:

— И често ли ви се е налагало по толкова… деликатен начин да убеждавате предишния директор на „Академията на проклятията“ да ви остави да продължавате обучението си?

Кръвта нахлу в лицето ми и преди да осъзная какво изобщо правя, аз скочих, гневно взирайки се в някой си там меч на империята и възмутено възкликнах:

— Ама какво си позволявате!

Лявата вежда на магистър Тьер се плъзна нагоре, но той мълчеше, по този начин потвърждавайки най-лошите ми предположения.

— Не съм толкова слаба студентка, че да си изкарвам оценките по подобен начин!

Към първата вежда за момент се присъедини и втората, след това магистърът върна на лицето си изражението на пълна невъзмутимост и се осведоми:

— Тоест, ако бяхте толкова лоша студентка, то не бихте счели за недостойно да оказвате услуги от интимен характер на ръководството на академията, само и само името ви да продължава да е в списъците на адептите?!

Аз се стоварих обратно на стола. Нямах нито сили, нито желание да го убеждавам в каквото и да било. За едно нещо магистърът беше прав — ако се наложеше, аз наистина бих направила всичко, за да го избегна, но ако не намерех друг изход…

— Аз чакам отговор — ми напомниха.

— Предпочитам да се отплащам със сливовица и безплатни вечери в „Зъб на дракон“ — измрънках покрусено, без да откъсвам поглед от пода.

Известно време в кабинета на директора цареше тишина, а след това с тежка въздишка, лорд Тьер изпъшка:

— Предпочитам сам да плащам вечерите си!

Аз вдигнах глава, но директорът вече се беше обърнал настрани, фиксирайки с очи кой знае защо, вратата. След това заобиколи собственото си бюро, седна, отново насочи към мен неприязнен поглед и с официален тон се поинтересува:

— Във връзка с какво дисциплинарно нарушение бяхте отстранена от лекция и изпратена в кабинета ми, адептка Риате?

А не можеше ли веднага да започне с този въпрос? Но коя съм аз, че да изказвам претенции към великия магистър Тьер.

— Аз… — Гърлото ми беше пресъхнало и преглъщайки се опитах да продължа — Аз внесох неконструктивно предложение, прекъсвайки адептката Дакене, във връзка с което професор…

Скръцна входната врата, чуха се крачки и след това гласът на лейди Митас:

— Влизайте, влизайте, лорд-директорът ви очаква.

Внимателно почукване на вратата на директорския кабинет и ледено от магистъра:

— Казаха ви, че ви чакам!

Вратата веднага се отвори и на прага се показа професор Седр. Хвърляйки ми и той неприязнен поглед, преподавателят уверено се приближи към бюрото, и точно когато се канеше да заговори, беше прекъснат с рязкото:

— Седнете!

Изгубил след това цялата си увереност, Седр придърпа стола по-близо до директорското бюро, седна и вече без да се опитва да заговори, зачака думите на магистъра. Дочака:

— Бих искал да зная причината, поради която изпратихте адептката Риате в кабинета ми? — Но едва професорът се опита да отговори, магистър Тьер продължи: — Надявам се, че сте имал основателен и вменяем повод да вземете подобно решение, тъй като прекрасно знаете, че три изпращания при директора на академията — това си е фактически изключване!

Ох! Аз погледнах професора, който неконтролируемо пребледняваше под втренчения поглед на началството и съдейки по потрепващите клепачи, сега Седр щеше започне активно да се оправдава, тоест — да лъже. И той започна:

— Неподготвена домашна работа!

Аз уплашено стрелнах поглед към директора, но той леко насмешливо гледаше само към професор Седр, явно очаквайки продължение. Професорът обаче млъкна, с основание предполагайки, че директорът отчетливо вижда всичките му опити да се измъкне. Така си и беше.

— Аз много се безпокоя за дисциплината в „Академията на проклятията“ — съсредоточено натърти магистър Тьер. — При това ме карат да се замислям както за дисциплината сред адептите, така и за тази на преподавателите. Професор Седр, давам ви право на втори опит и още веднъж изисквам да посочите причината за вашата постъпка!

Този път преподавателят си замълча и магистърът едва забележимо кимна, приемайки решението му. След това прозвуча:

— Дара, представи ни копие от събитията в аудиторията на професор Седр.

Аз замръзнах, а самият преподавател пребледня още повече, когато възроденият дух на смъртта, който магистър Тьер по някакъв невъобразим начин беше подчинил, произнесе над главите ни:

— Да, господарю.

В следващата секунда, над бюрото се появи миниатюрно изображение на аудиторията — всички ние, седнали на чиновете, професорът — до дъската. И това не беше кристал или пространствен прозорец, това наистина беше запис.

— Това е немислимо! — промърмори професор Седр. — Вие сте въвел забранена система за наблюдение!

Лека усмивка се плъзна по устните на магистър Тьер и последва съвършено безстрастен отговор:

— Професор Седр, аз не съм от хората, които безотговорно се отнасят към длъжността, на която са назначени. Изпращайки ме в „Академията на проклятията“, Негово Тъмнейшество без съмнение е знаел с какво го… заплашва подобно решение. Естествено, аз нямам никакво намерение да търпя в моето учебно заведение лъжа, предвзето отношение към адептите и нарушение на дисциплината.

И след това, фактически признание, че още не малко „забранени“ неща ще се случват от сега нататък, директорът се съсредоточи върху картинката. Извикването ми на дъската, позорът ми по време на изпитването, отговорът на Ригра, моето избухване и заповедта на професор Седр. След това магистърът махна с показалеца си и изображението изчезна.

— Забележително — без да скрива иронията, отбеляза директорът, — сега е моментът да отидете при лейди Митас и да направите двайсет лицеви опори. Изпълнявайте!

Аз се шашнах, а професор Седр възмутено скочи от стола и се опита да продемонстрира по по-впечатляващ начин същото това възмущение:

— Лорд директор, с какво право?

Насмешлива усмивка едва-едва изкриви твърдите устни на магистъра и преподавателят млъкна, но почти веднага намери други думи в защита на собствената си персона от унизителното наказание.

— Длъжен съм да ви напомня, лорд директор, че „Академията на проклятията“ е цивилно заведение и…

— От днешна дата вече не е — невъзмутимо извести магистърът.

И тъй като професорът явно нямаше повече какво да каже, лорд Тьер уточни:

— С указ на Негово Тъмнейшество, от днешна дата „Академията на проклятията“ се преобразува във военноучебно заведение с всички произтичащи от това последствия. От днес на адептите започва да се изплаща стипендия, въвеждат се военни и спортни нормативи и базова бойна подготовка. Освен това се внедрява система за защита на всеки адепт и преподавател, и съответно се налага печат за неразгласяване.

Професорът потресено се свлече обратно на стола, гледайки със свещен ужас магистъра.

Магистърът кимна и завърши:

— Давам си сметка, че вие не сте в подходяща форма, за да си изпълните наказанието, но мога да ви уверя, че само след месец двайсет лицеви опори ще са ви по силите.

Нещастният Седр бавно стана, обърна се и като че ли възнамеряваше да си тръгне, но се върна към бюрото, наведе глава, след което се изправи и израпортува:

— Разрешете да вървя? — Това беше казано с добре прикрит сарказъм.

Лорд-директорът се понамръщи, след което едва сдържа подхилването си, но въпреки че устните му трепнаха, той прониза с поглед потресения от новата информация професор и с наблягане на всяка дума произнесе:

— Ние все пак не сме в армията и не сме казарма. — Като че ли Седр искаше да възрази нещо, но магистърът го закова с очи. — Трябва да се обръщате към мен единствено и само по форма: „Разрешете да напусна, лорд-директор“.

Професорът премигна и неочаквано попита:

— Очакват ли ни… кадрови промени?

— Не. — Този път магистърът си позволи да се усмихне. — Тези, от които не бях доволен, вече са уволнени. Не понасям рушветчиите. Гръбнакът на преподавателския състав ще си остане без изменения, ще се добавят нови предмети и ще дойдат нови учители и треньори.

Ние с професора се спогледахме, неочаквано търсейки подкрепа един от друг, след което бледият и даже леко разтреперан Седр, дрезгаво произнесе:

— Но това са допълнителни часове за занятия и…

— Ще ги съкратим! — доста рязко отговори лорд Тьер. — Маниакалното зубрене не е идеално в качеството си на главен метод на обучение. Но това е тема за отделен разговор и не съм аз този, който ще го води.

— А кой? — рискува да се информира професорът.

— Лорд Еллохар. — На устните на магистъра цъфна неочаквано весела усмивка.

Ако пак беше гръмнал гръм, сигурно щях да се изплаша по-малко. А професорът направо се отдръпна рязко назад шокиран. После се взе в ръце, леко се наведе и прошепна с побелели устни:

— Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта?!

— Именно — преспокойно поясни лорд Тьер. — Великолепен специалист, несменяем глава на едно от водещите учебни заведения в Империята, ръководител на моя научен проект и мой приятел и наставник. Имате ли още въпроси?

— Н-н-не. — Седр посърна. — Разрешете да си вървя, лорд-директор?

— Разрешавам. — Лорд Тьер загадъчно се усмихваше, гледайки как преподавателят излиза.

Седр внимателно затвори вратата, но след това не се чуха стъпките му — явно беше останал зад вратата да подслушва.

В този момент се чу гласът на лейди Митас и на някого май му се наложи да се върне на собствената си лекция. И едва тогава, с неуловимо за окото бързо движение, магистърът се обърна към мен. А аз все размишлявах за това, дали идеята за тези толкова големи промени в академията му беше дошла преди или след проклятието?! Съдейки по всичко — преди… и освен това, ми стана безумно интересно с какво изобщо го бях проклела!?

— Бих искал да обърна вниманието ви на една подробност — подхвърли лорд-директорът.

След това отново пресъздаде изображението на аудиторията и аз чух собствения си глас: „А може просто да разпитаме мъжа на убитата, и тогава, напълно възможно е да се изясни, че проклятието е негова работа и по този начин той просто е искал да свали подозренията от себе си. Може пък да е имало продължителен конфликт и чиновникът, скромен, стеснителен и изпълнителен на работното си място, вкъщи да се е превръщал в домашен тиранин, гаврещ се с жената и децата си, или…“.

— Вие осъзнавате ли колко сте права? — Проницателният поглед на черните очи беше насочен към мен, но тъй като аз продължавах да мълча, магистърът продължи: — И в същото време, давате ли си сметка доколко с това емоционално изказване разкривате собственото си минало?

Сега аз трепнах отново, вече изплашено гледайки лорда, а той продължи:

— Кой, адептка Риате, е постъпвал по подобен начин? Отговорете, понякога истината, дори да се разкрие след години, позволява да бъдат решени много проблеми.

Аз даже станах и някак глухо произнесох:

— Това не е моя тайна!

Зрелището беше омагьосващо — черният поглед си остана все така проницателен, но на устните на лорд-директора затрептя много лукава усмивка, и с тон, който най-малко очаквах, магистърът произнесе:

— Ваша е, адептка Риате, това е ваша тайна. И аз на всяка цена ще я разгадая.

Изведнъж ми стана просто много лошо, защото… тайната наистина не беше моя. Участието в покриване на убийството беше мое, но аз абсолютно не съжалявах за това, тази гадина не заслужаваше да живее. А тайната, тайната не беше моя!

— Това не е моя тайна — с измъчен глас простенах отново аз. — Наистина не е моя! Моят баща е прекрасен човек и в нашето семейство може и да не живеем богато, но дружно и щастливо.

Лордът се отпусна на облегалката на креслото, скръсти ръце на гърдите си и зададе неприятен въпрос:

— И защо тогава вашето дружно и обично семейство не е благоволило и един път да дойде на гости на любимата си дъщеря през всичките тези четири години на обучение?!

Ами затова че те нямат пари за подобни пътешествия! Но, естествено, на великите и могъщи лордове не им е до проблемите на някакво си бедно семейство. Изправих глава и честно признах:

— Майка ми не е много здрава, баща ми се притеснява за състоянието й, а на мен не ми е трудно да се прибирам вкъщи по време на ваканциите!

На лицето на магистъра се беше настанило някакво удовлетворено-доволно изражение. След това той ми кимна и за пореден път ме удиви:

— Какво пък, на мен ми импонира вашата гордост, но искрено съжалявам, че за чувството за собствено достойнство си спомняте изключително рядко. Свободна сте, адептка Риате, имате лекция!

Мълчешком се обърнах и се запътих към вратата, но ме спря още един неочакван въпрос:

— За какво така ви ненавижда професор Седр?

Обръщайки се към лорд-директора, в недоумение свих рамене, защото отговорът наистина не ми беше известен.

— Странно — замислено проговори магистърът, а след това отново повиши глас. — Дара!

Възроденият дух на смъртта, един от дванайсетте приближени до Тъмния престол, изникна пред бюрото на лорд-директора в образа на тъмна елфийка, само дето ушичките й бяха едва забележими, и язвително произнесе:

— Адептката Риате прекалено много обича да пази чужди тайни.

— Например? — с жив интерес попита магистърът.

Възродената ми хвърли странен поглед, а след това, все така разглеждайки ме, с намек произнесе:

— Преди време професор Седр е бил женен…

И аз си спомних. Да, той имаше жена, една от студентките на академията. Те се бяха оженили, когато момичето беше трети курс, а аз — първи. А след това… като размита картинка ми изплува спомен за видяното веднъж — адептката Ирдас на коленете на някакъв новопристигнал маг. Струва ми се, че масата даже не я обслужвах аз, а Сел. А след известно време, адептката беше избягала в неизвестна посока, оставяйки професора безутешен. Това беше цялата история.

— Е, и? Да, той имаше жена. — Отново свих рамене. — След това техният брак се разпадна. И какво общо имам аз?

Лорд-директорът погледна към възродената, тя към мен, след това към него, а накрая сви и тя рамене и се изказа:

— Жителите на Приграничието се отличават с определена наивност и простодушие, господарю Тьер. Адептката очевидно наистина не осъзнава, че професорът обвинява именно нея за рухването на брака си, считайки, че Риате е била длъжна да го уведоми за изневярата на жена му.

И докато стоях вцепенена, смаяно гледайки духа на смъртта, лорд директорът махна с ръка и Дара се разтвори в пространството. На мен ми беше казано:

— Вървете, адептка Риате.

Но аз стоях, нервно потривайки шията си и дърпайки надолу яката на ризата, и все се опитвах да осъзная в какво точно съм се провинила пред Седр, а то изобщо не се осъзнаваше. И тогава се чу гръмотевичното:

— Прекратете незабавно! — Аз трепнах, а той изкрещя вбесен:

— Вън!

Аз изплашено погледнах магистъра и едва не се разпищях от ужас — в мен се взираше самата Бездна, с черни, мъртво-гладни очи!

 

 

Как изхвърчах от кабинета даже не си спомням. Дойдох на себе си пред учебния корпус, подхлъзвайки се на полузамръзналата киша и падайки на колене.

Едва успях да се подпра на ръце, за да не се пльосна с лице право в калта. Сърцето ми биеше до пръсване, пред очите ми бягаха черни точки, дишането ми беше неравно, а освен това ужас беше изпълнил сърцето ми. Леден ужас! Защото този поглед на магистър Тьер… аз вече бях виждала нещо подобно! Когато току-що бях започнала да работя в таверната, в нашия град се беше озовал един от проверяващите на короната. Чак след това ми бяха обяснили, че той бил член на ордена на Безсмъртните. А тогава, онази вечер, забелязвайки, как към самотния клиент, мирно седящ на масата в ъгъла и пиещ билкова настойка, се приближават шестима наемници полувърколаци, аз искрено се безпокоях за лорда и дори се опитвах да измисля как най-бързо и незабелязано да изпратя съобщение на героя на моите сънища — Шейдер.

Но не се беше наложило. В началото лордът в черно мълчаливо беше изслушал условията на наемниците, а след това просто се бе облегнал назад на скръцналия при това движение стол… и ги бе погледнал. И докато от очите му се изливаше Бездната, Сел ме беше ударила в корема и прегъната на две от болка ме беше повалила на пода. След това аз дълго бях стенала и се бях оплаквала, но когато се бях изправила… онзи лорд преспокойно си допиваше отварата, а наоколо му във вид на невзрачни купички пепел лежаха рискувалите да го заплашват не-човеци…

На явилия се на повикването Нощен патрул, Безсмъртният преспокойно беше съобщил: „Не трябваше да ме ядосват!“. И това беше всичко. Разследването така и беше свършило още преди да започне, а лорд Шейдер бе престанал даже да гледа към проверяващия, съсредоточавайки се върху даването на заповеди за ликвидация на последиците от случилото се.

Всички се бояха от Безсмъртните! При нас в Академията, когато разбрахме за назначаването на новия директор, или по-точно за това към кой именно орден принадлежи, започна поголовна истерия на половината адепти. Така че от лорд-директора се страхуваха с пълно основание.

Връщайки се в общежитието, аз бързо се преоблякох, кихнах три пъти, което беше много лош признак и се затичах обратно към учебния корпус, обхващайки раменете си с ръце и съжалявайки, че си бях забравила шала. Качвайки се по стълбите, отново кихнах и прецених, че май съм се разболяла. Нищо чудно, като се имат предвид събитията от тази сутрин, но в това нямаше нищо приятно.

Стигнах до аудиторията, почуках, поисках разрешение да вляза и под всеобщите, много учудени погледи, се довлякох до своя последен чин и седнах до Яна.

— Дея — изведнъж много напрегнато прошепна тя. — Дея, ти си бяла като платно… Какво стана?

— Лорд-директорът — потрепервайки прошепнах аз.

И уж само го прошепнах, но на лекцията беше така тихо, че чуха всички. След това прозвуча пълен с отчаяние стон и ние всички заедно погледнахме Седр, който седеше, въпреки че винаги водеше лекцията на крак. А когато забеляза нашето повишено внимание, неочаквано дружелюбно предупреди:

— „Академията на проклятията“ никога вече няма да е същата, адепти…

Звънецът прекъсна откровенията му, но ние всички останахме по места, очаквайки както винаги да ни даде внушителна домашна работа. Приятно ни удивиха думите:

— Вървете… — Професорът даже махна с ръка, като че ли, за да потвърди думите си. — Вървете…

В коридора, веднага след като излязохме от аудиторията, ме заобиколи цялата група с искането сега, тук и веднага да разкажа всичко, което се беше случило в директорския кабинет. Аз се опитах да си замълча, стараейки се изобщо да избегна каквито и да е разговори на тази тема, но уви, получи се другояче:

— Ти цялата гориш — Ригра демонстративно докосна челото ми с ръка и с вид на експерт продължи, — а се появи пребледняла. Всичко е ясно — той пие жизнените ти сили!

Обща синхронна изплашена въздишка, след която ме загледаха всички, горейки от жажда за знания.

— Действително — продължи все същата адептка Дакене, — защо да ни наказва с работа по поддръжката на академията, ако може уж да те накаже и заедно с това да се подхрани в процеса на наказанието! Да, сега ходенето при директора става направо опасно за живота.

И ако по време на монолога й, аз клатех отрицателно глава, ужасявайки се от разсъжденията й, то след последните й думи, кой знае защо кимнах.

— Казах ли ви! — тържествуващо извести Ригра. — И тези, които той ще вика при себе си най-често, скоро ще се присъединят към привиденията!

Всички потрепериха. Имахме си предостатъчно призраци и основно в метежни души се превръщаха именно умрелите между стените на академията адепти. Но всичко това като че ли ми идваше в повече и моите мисли ги потвърди Велас:

— Ти явно преувеличаваш, Ригра — напълно разумно отбеляза той.

— Така ли? — Дакене се подсмихна. — А как, според теб, Безсмъртните стават именно безсмъртни?

Звънецът иззвъня.