Елена Звездная
Не проклинай своя директор (5) (Урок първи)

5.

— … не, тук има нещо все пак… — Замислен мъжки глас ме накара да трепна и да се събудя.

— Например? — кокетно му отговори женски глас, при това, аз бях напълно сигурна, че гласът принадлежеше на този същия възроден дух на смъртта.

— Всичко е идеално — продължаваше мъжкият глас — и аз дори бих повярвал, но… тук има мирис на момиче, а ти, прелест моя, независимо от изумителната прилика с живите, все пак си само „почти“, а не съвсем момиче. Миризмата, Дара, ето какво си пренебрегнала. И тук у мен възниква съмнение — тези възпитателни нотки в гласа веднага издадоха говорещия — магистър Еллохар, — така че, ето и въпроса ми към теб, Дара: Кого крие тук Тьер?

— „Крие“ — с насмешка повтори духът на смъртта.

— Добре — покорно се съгласи специалистът по същата тази смърт. — Нека бъде „къта“?

Диалогът им излизаше интригуващ и стана още по-занимателен след насмешливия въпрос на Дара:

— А вие наистина ли мислите, че лорд Тьер ще вземе да „къта“ нещо в собствения си дом, на територията на собствената си академия?

Чу се тихо, гневно и заплашително ръмжане, което съвсем не съответстваше на образа на директора на Школата за изкуството на смъртта, но и него го прекъсна спокойният и леко саркастичен глас на Дара:

— Лорд Еллохар, да започнем с това, че моментът с моето убиване отдавна не е актуален в нашите отношения и вие не се справихте даже тогава, когато бях уязвима, така че заплахите ви няма да подействат сега. Що се касае до вашите подозрения — те са безпочвени.

— А да лъжеш, ти така и не се научи — замислено проточи магистърът.

— Та така, да уведомя ли лорд Тьер за вашето посещение? Мислех си, че цените приятелските ви отношения — пародирайки замисления тон на Еллохар, проточи Дара.

Тишина.

Предпазливо отворих очи и видях магистъра и полупрозрачния възроден дух, застанали на вратата на спалнята и то така, че Дара беше преградила пътя. Но независимо от явното противопоставяне, границите на позволеното не престъпваше нито един от двамата.

— Дай ми дума — втренчено взирайки де в духа и вече съвършено без топли нотки в гласа, започна магистър Еллохар, — че този път ти ще го предпазиш от… необмислени постъпки. Защото аз наистина ценя нашите дружески отношения и именно затова гарантирах за него пред императора!

— У мен отсъстват чувствата за дълг и справедливост, така че е безполезно да се опитате да пробудите съвестта ми! — отговори Дара.

Магистърът заръмжа, но се сдържа, изсъсквайки само:

— Ти си готова да защитаваш Тьер до последно, без значение какви ще са последиците за теб!

На мен изведнъж ми стана много интересно да чуя отговорът й и не след дълго до мен долетя:

— Тьер е достоен за такава преданост! Повече от достоен!

В следващия момент на лицето на магистъра разцъфна доволна и лукава усмивка. Обръщайки глава той внимателно погледна към мен, но с някакъв разфокусиран поглед, като че ли се взираше през тялото ми и почти изпя:

— Аха, значи това е нещо лично и не е свързано с Тъмни елфийки.

Фигурата на възродения дух потъмня.

— Е, аз така си и мислех. — Лордът беше явно повече от доволен от себе си. — Ллалие е в Ардам, Дара. Тя се втурна насам, зарязвайки кронпринца преди четиринайсет денонощия. И тя е уверена в действията си, тъй като дори не си е оставила възможност за отстъпление. Разбираш ли мисълта ми?

Не знам дали Дара разбираше, но аз пресметнах дните и се оказа, че преди четиринайсет денонощия аз… бях проклела лорд-директора!

— Преди четиринайсет денонощия се е случило нещо, което е дало увереност на Ллалие в Риан! И тя е долетяла тук… за него! — продължи лорд Еллохар. — Тази гадина не е от онези, които са готови да рискуват неоправдано! Тя не рискува, Дара, тя е уверена в силите си. И на нея й трябва Тьер. А сега още веднъж ще те попитам: Появявало ли се е ли е тук това тъмноелфийско нищожество?

И духът на смъртта даде ясен и уверен отговор:

— Не!

Кръгом, и напускайки спалнята, лорд Еллохар промърмори:

— Можеше и веднага да ми кажеш, така и така, магистър, тук има друго момиче и моят обожаем господар, най-накрая престана да вижда под всяка фуста десетина змийски глави. И аз бих разбрал всичко, Дара, но не, илюзии ми създава тя! Нямаш ли си друга работа? Що не идеш да възпитаваш местните адепти, че емоциите им след последните новини се колебаят от безумна паника, до не по-малко безумна истерия?!

— Но, магистър, вие знаете, че не можех да ви кажа! — Възмутеният дух на смъртта полетя след него.

— Естествено, че зная — невъзмутимо отговори магистърът, — иначе нямаше да се церемоня с теб, Даричка.

— Не смейте да ме наричате така!

— Както искам, така ще те наричам, досадница такава, възродена…

Останалото се сля в мърморене и аз нищо повече не чух, а след това неочаквано пак заспах, преди да събера сили да стана или да кажа нещо.

 

 

Прохладна длан внимателно докосна бузата ми… трепна, мигом покри челото ми, а след това леко грапавата длан бе сменена от също толкова прохладни устни.

— Ти гориш цялата! — Разтревожен глас ме накара да изплувам от водовъртежа неспокойни сънища и да отворя очи. Завръщането ми на този свят, магистърът съпроводи с не по-малко разтревоженото: — И погледът ти е мътен.

— В-в-вие… — опитах се да кажа аз, но така и не успях да изговоря цялата фраза.

— Донесох бонбони — печално ми съобщи лорд-директорът, — но ти няма да ги ядеш, мила.

Това беше несправедливо, защото ми се ядеше.

— Бонбоните са за здравите — измъчено добави той. — За болните — бульон. Но като имаме предвид състоянието ти… Лошо, адептка, много лошо. За каква Бездна сте си докарала здравето до такова състояние! Често ли сте стигала до хронифициране на болестите?

Аз премълчах, пък и нямах сили за разговори.

— Трябва да свалим температурата — междувременно продължаваше лорд Тьер. — Аз сега ще те съблека, после ще те разтрия, а ти не ме ядосвай с безполезни опити за съпротивление!

Какво ти съпротивление, аз не можех дори да говоря! А ми се искаше, даже много, особено когато магистърът отново отиде към шкафчето с опасното съдържание и се върна със същата сребърна лъжичка, но с друго шишенце, от което капеше нещо лепкаво и златисто.

— Отваряме устичката — ми заповядаха, в процеса на преброяването на капките, а след като свършиха, споделиха с мен нова информация: — Това нещо ще е по-приятно от предишното, но има друг проблем — предизвиква краткотрайни проблеми с паметта…

И неочаквано лорд Тьер трепна и замря, после погледът му се плъзна по мен, а на устните му затрептя странна загадъчна усмивка, от която ми се прииска да се завия презглава с одеялото и да мисля само за едно нещо — че просто ми се е сторило!

— Я да прибавим още няколко — проговори директорът, усмихвайки се все по-широко, — така да се каже, за да сме сигурни в ефекта.

И той добави още шест!

С ужас гледах магистъра, след това лъжичката, опитах се да се извърна, но в следващия момент сладко-горчивата лепкава течност се озова в устата ми. Лордът светкавично ме притисна, запуши носа ми и се наложи да преглътна, чувствайки как по бузите ми се стичат сълзи! Като че ли не ми беше ясно какво щеше да се случи сега! Или не разбирах от къде на къде господин директорът ме лекува лично в собственото си легло! С директор Енер този въпрос го бяхме решили по начин изгоден и за двете страни — аз му носех пиене от таверната, а той си затваряше очите, ако имах някакви проблеми с ученето и понякога се застъпваше за мен пред професорите. А този аристократ, за своите обеди благоволява сам да си плаща…

— Без сълзи! — Резкият крясък на лорд Тьер предизвика още по-голям поток отчаяние, но директорът това вече не го интересуваше — той постави лекарството на мястото му, а след това изобщо излезе от спалнята.

А аз лежах, гледах в тавана и си обмислях какво да правя! Какво щях да правя сега?!

Прозвучаха тежките стъпки на лорд Тьер, след което на вратата изникна и самият той, носещ леген с вода, над който се кълбеше пара. Аромат на билки веднага запълни пространството на спалнята и остана да витае във въздуха, когато легенът бе поставен на стол, който магистърът притегли по-близо до леглото и след това отново излезе.

Когато се върна, в ръцете му имаше купчина белоснежни чаршафи и покривка от сребриста вълна на скарх, която не протича.

— Така — промърмори магистърът, разстилайки покривката, — сега бързичко ще те вдигнем на крака, и по-тежки случаи сме имали. — Той ме погледна крадешком. — Въпреки че май не, такива слаби и измъчени от неправилния начин на живот, още не съм изправял на крака.

Отново излезе и се върна с глинена купа, над която също се издигаше пара, но нея, покривайки я с чинийка, я сложи на нощното шкафче, след което припряно свали жилетката си и разкопчавайки ги, нави ръкавите на ризата. После лордът заобиколи леглото и тръгна към мен.

— Така, адептка, започваме да се лекуваме — весело ми съобщи той, разгръщайки одеялото и потапяйки ме в някакъв студен ад и не по-малко ледено отчаяние. — Знам, че зъзнеш — вече без усмивка произнесе той, — но треската вече е прекалено силна, трябва да се вземат мерки.

И накланяйки се, лорд Тьер без усилие ме подхвана на ръце и ме премести на същата тази непропускаща покривка, застлана отгоре с белоснежен чаршаф. А след това с рязко движение свали ризата ми и всичкото бельо. Това се случи така бързо, че не успях даже да се възмутя, но след това, осъзнавайки в какъв вид лежа пред него на белия чаршаф, даже гласът ми се върна:

— Какво си…

— Ако започнете да крещите, ще ви прегракне гласът — покривайки с ръка устата ми и спирайки възмущението ми, просъска лорд Тьер. — Освен това, тук няма никого, който би могъл да ви чуе, а лично на мен вашите стонове са ми напълно безразлични!

Аз накъсано изхлипах и просто затворих очи. Нямаше друг начин, пък и не ми достигаха сили, за да изразя пълното си несъгласие със ситуацията…

Ръката на лорда се плъзна от устните ми, погали бузата и ме остави да мръзна и да се смущавам, както и да страдам от чувството на пълно безсилие.

— Прекратете да се тормозите заради някакви си там морални принципи — неочаквано меко произнесе магистър Тьер. — На мен в живота ми се е налагало много неща да видя, даже при раждане веднъж помагах.

Аз разтворих очи, невярващо гледайки директора, който се усмихна и продължи, мокрейки междувременно кърпа в легена:

— Това се случи в Дарман. Ние се движехме след отстъпващата войска на противника, забавлявайки се… — Той се подсмихна този път не особено весело. — Това е като обстрел на патици. Например, представи си, лети си ятото… — Мократа кърпа легна на гърдите ми и магистърът започна внимателно да разтрива кожата. — Глупавият ловец ще убие водача и ятото изпоплашено ще се разлети, а умният ще започне от последната патица. И ще ги сваля една след друга, и то така, че останалите нищо няма да заподозрат. Водачът ще загине последен. Приблизително така действахме и ние — вражеската войска се движеше към нашата, а ние вървяхме отзад и методично съкращавахме числеността й.

Кърпата отново се върна в легена, бе намокрена и изстискана, и този път бе разположена на корема ми…

И най-удивителното беше, че там, където магистърът я слагаше, вече не се чувстваше студ, а само странна побоцкваща топлина.

— Така си се придвижвахме — внимателно разтривайки с пръсти, продължи лорд Тьер, — докато се натъкнахме на селце върколаци в гората…

Пръстите му замряха, дишането му се накъса и след миг с рязко обръщане на главата, директорът откъсна очи от мен и се взря в… шкафа. След няколко секунди и с дрезгав глас, той продължи:

— Върколаците се оказаха от нестабилните, склонни към…

Пръстите му отново се върнаха към масажирането, но веднага се спряха.

— Бездна — просъска лорд Тьер, — това е сто пъти по-лошо, отколкото с онази елфийка!

Той от място се втурна към вратата и стремително изскочи от спалнята.

Откровено казано, аз страшно се зарадвах, и в момента, когато крачките на магистъра затихнаха някъде навътре в тази доста голяма къща, се опитах да стана. И да му се чудиш, това даже се получи. Замотана в един от чаршафите, аз залитайки се изправих. Успях да се порадвам на тази малка победа точно до момента, в който се хлопна входната врата и се чуха бързите стъпки и плашещия вик на върналия се магистър:

— Легнете, на кого казах да не става!

Аз седнах. На пода. А в момента, в който лорд-директорът тръгна към мен, посивял от гняв, изплашено се замолих:

— Моля ви, хайде аз сама да си се лекувам! Не, наистина, аз преди съвсем успешно си се справях, аз…

Рязко дръпване и мен ме вдигнаха на крака. Трясък на раздрания чаршаф, и както бях разголена, ми завързаха ръцете с парче от загиналото тъкачно изделие! Всичко, което последва, се случи със страшна скорост — този път лорд Тьер просто намокри целия чаршаф, омота ме до шията и след това ме сложи да легна.

— Вие още в началото определете какво ще правите, адептка — изсъска магистърът. — Или се съпротивлявайте, или се подчинявайте. Старайте се да се придържате към една постоянна линия на поведение!

В процеса на гневната реч, мен бързо, малко грубо и кой знае защо, продължавайки да хипнотизират с поглед шкафа, ме разтриваха. След това, обръщайки ме по корем, лордът извърши същите манипулации на гърба и всичко, което се намираше… по-надолу.

— Така, с това свършихме.

Мен ме върнаха в изходно положение, покриха ме отгоре с още един чаршаф, след което една влажна длан легна върху челото, друга се докосна до шията ми, покривайки с пръсти пулсиращата жилка и няколко секунди, притворил очи, лорд Тьер се заслуша в нещо. Изводът беше следният:

— Температурата е спаднала, сърцебиенето е учестено. Странно.

— Няма нищо странно — простенах аз с върналия се глас.

Тьер престана да разглежда шкафа, втренчено ме заизучава и втрещено попита:

— Възбуда?

Изплашено се опитах да отпълзя по-далече.

— А-а-а — разочаровано проточи магистърът, — жалко. Така, сега пием бульона и заспиваме.

Той стана, взе купата, махна чинийката от нея, върна се обратно и слагайки ме да седна, поднесе купата към устните ми.

— Аз… и сама мога — простенах аз.

— Ами сама пий — невъзмутимо се съгласи директорът.

Наложи се да пия. Бульонът се оказа гъст, с подправки, но абсолютно безсолен.

Гледайки изкривената ми физиономия, лордът неочаквано се смили:

— После ще ти дам бонбонка.

Покорно изпих половината, повече не бях в състояние да погълна.

— Това е количество като за дете! — възмути се директорът, когато започнах да извръщам глава от упорито поднасяната купа. — Хайде, още една глътчица, Дея!

Когато преподавателите ме наричаха по име, това… ме нервираше. Но след обвинителния ми поглед последва жестоко изискване:

— Още три глътки!

Да бях пила веднага, щеше да е една.

Покорно направих три глътки и купата веднага я махнаха, а лордът ме сложи обратно да легна. Лежах си в мокрия чаршаф със затворени очи, защото да гледам към директора след всичко това, ме беше някак срам, и с ужас си мислех: а сега какво ще става? А после чух:

— Отваряме уста, получаваме бонбонка.

Отворих, получих. Ментовата бонбона никога не е била от любимите ми, но в този случай, беше много на място.

— Полежи засега — прозвуча гласът на магистъра. — Аз трябва да се приготвям, а ти — да изчакаш да подейства лекарството.

И той отново излезе.

Досмуквайки бонбоната, аз почувствах, че бавно потъвам в тъмния вир на сънищата и се опитах да стоя будна само заради това, че бонбоната още не се беше разтопила цялата, а не изпитвах желание да се задавя.

— Дояде ли я? — запита глас от висините. — Дея, ти не спиш още, аз чувам дишането ти.

— Не — прошепнах аз.

— Тогава, дай я тук — безцеремонно нареди лорд Тьер.

Аз решително я догризах, без намерение да давам на някого използваната бонбона. Изотгоре се разсмяха и съобщиха:

— Дай сега да те преместим.

След това директорът започна да размотава моя чаршаф. Спомних си, че под него няма нищо и се опитах да се противопоставя, но не се получи. Сваляйки от мен мократа тъкан, магистърът ме изтри до сухо, почти до червено търкайки кожата, и внимателно развързвайки ръцете ми, отново ме сложи да легна и ме зави.

— А сега, нанкай — заповядаха на сънната мен и…

Нежно, едва доловимо докосване с устни до устните ми, след което лорд Тьер се изправи и излезе от спалнята, и съдейки по плисъка, изнесе и легена с водата. А на мен тутакси ми се отщя да спя… напълно. Отваряйки очи, аз няколко мига гледах тавана, след това се опитах да стана, но… в началото всичко се завъртя наоколо и стаята, като че ли, затанцува валс, а веднага след като се отпуснах на възглавницата, цялото ми тяло като че ли започна да се поклаща върху топли нежни вълни, приспивайки ме…