Елена Звездная
Не проклинай своя директор (11) (Урок първи)

Епилог

— Повече никакви преговори за заплащането без мен няма да провеждаш! — втълпяваше ми Юрао, придружавайки ме към ардамския клон на банка „ЗлатоГор“. — Как си могла да се съгласиш на някакви си жалки тринайсет монети?!

— Дванайсет… — измрънках аз.

— Още по-добре! — изрева моят партньор. — Жалки дванайсет златни монети за артефакта на цял един избит клан! Къде ти е бил мозъкът?

— Слушай — аз спрях, — ти нали уж си дроу, а не гном!

Юрао ми намигна със златистото си око и весело съобщи:

— За сметка на това, братовчедката на майка ми е женена за гном, а аз у тях всяко лято живеех.

— А-а-а, тогава ми е ясно… Но бедната глава на клана на вампирите…

— Не е бедна, а богата! Какво са за лейди Аешесси някакви там шейсет златни монети, като се има предвид, че ти и живота й спаси изобщо. При това, забележи, именно ти!

Да, в това, че нашата кантора за частни разследвания ще има успех, аз се бях убедила още тази сутрин, когато слушах преразказа на събитията в изпълнение на Юрао Найтес. Осъзнах, че в лицето на дроу светът е загубил велик актьор. Впрочем, той беше също така и прекрасен следовател.

Два часа аз с възторг слушах ода за нашите опасни и интересни приключения, за това как злобно зомби едва не ми отгризало ръката… зарадвах се, че не бях си свалила ръкавиците. След това ми се изясни, че бях танцувала пред тълпа мръсни тролове, изкопчвайки нужните сведения, докато в същото време Юрао бил подлагал на мъчения същите тези нещастници. И най-накрая:

„А знаете ли вие, че този пръстен беше свален от ръката на самата кронпринцеса?! Разбирате ли как рискуваше госпожа Риате?“

В резултат, след срещата с главата на клана на „Идващите в съня“, аз носех със себе си кесийка с цяло състояние — шейсет и девет жълтици. Хонорарът на дроу беше два пъти по-висок, но аз не възразявах — то опитай се да му възразиш на него!

— Това са подробностите от живота — продължаваше Юрао, отваряйки вратата и пускайки ме галантно пред себе си. — Ти ми кажи, каква е тази работа с дълговото робство?

— Дълга история — прошепнах аз, намеквайки, че тук, все пак гноми щъкат насам-натам, а слухът им е просто за завиждане.

— Довечера ще ми разкажеш — невъзмутимо ме уведоми дроу.

— Довечера съм… заета — смутено отговорих аз.

Юрао спря, огледа ме от главата до петите и полюбопитства:

— Съгласи ли се?

— Имам такова намерение — изчервявайки се промълвих аз, приближавайки се към чиновника, който следеше моята сметка.

Майстор Олсо, виждайки ме, целият светна, огледа изпод очилата дроу и съобщи:

— Госпожо Риате, господин Злато помоли, ако дойдете, да ви отведа при него веднага. — Гномът се изхлузи от високия стол и заситни пред нас. — Много се радвам да ви видя.

Аз страшно се учудих. Откровено казано, гномите в банката бяха винаги приветливи и усмихнати, то работата им беше такава, но чак пък да ме водят в кабинета на началството? И то не просто началството, ами направо при шефа на ардамския клон конкретно.

— Юрао, нещо ме е страх — честно си признах пред дроу, крачейки след гнома.

Майстор Олсо ни поведе по тясно стълбище нагоре, а тук аз бях се качвала само като си отварях сметката. Внасянето на парите ставаше после само на първия етаж… Не ми харесваше всичко това.

— Аз съм с теб — напомни ми офицерът от Нощната стража. — Да ни измамят, няма да ни измамят в никакъв случай, а ако опитат… аз казвах ли ти, че чичо ми ме оставяше аз да водя преговорите с лихварите?

— Не. — Ние завихме към служебните помещения.

— Е, сега ти го казвам и повярвай, мен да ме излъжат, не е реално!

Това беше така, вампирката се опита да му пробута една стара къща за сметка на половината от хонорара му… и в края на краищата му я подари ей така. Юрао тогава прие подаръка с вида на човек, който е получил трети чорап, който и да го вземеш, много не ти се иска, а и да не го вземеш — също. Едва по пътя към банката бях осведомена, че тази къща дроу я бил харесал отдавна, и цената й била космическа, а и мястото — много хубаво и че именно там щяла се настани нашата организация, където вече сме били на щат аз, Риая и Яна.

— Ето тук, госпожа Риате, насам — дуднеше гномът, докато ни водеше по коридора към високата двукрила врата с надпис „Глава на ардамския клон“.

Вратата пред нас се отвори сама, собственикът на банката явно не пестеше за магия, и ние влязохме в уютен кабинет. Зад високото бюро от черно дърво седеше като на трон дебел гном, явно господин Злато младши. Хвърляйки ни поглед над очилата със златни рамки, гномът веднага се разтопи в радушна усмивка и весело възкликна, като че ли не ме виждаше за първи път, а му бях като минимум роднина:

— Лейди Риате! Колко се радвам! Влизайте, разполагайте се!

— „Госпожа Риате“ — поправих го аз, неловко сядайки на стола. Даже за гостите те бяха прекалено високи.

— Щом така ви е по-приятно. — Устните на гнома се разтегнаха в почти невъзможно широка от анатомична гледна точка усмивка. — Тогава, разбира се, „госпожа Риате“. — И продължи без никакъв преход и с абсолютно същите щастливи интонации. — А ние имаме новини за вас, свързани с вашата ипотека!

Сви ми се сърцето, подобието на вежлива усмивка на лицето ми се превърна в гримаса на панически ужас, но гномът побърза да ме успокои:

— Не, не се плашете, това са радостни новини!

Сега към паническия ужас се добави твърдата ми увереност — лихвите са се увеличили! Имайки пред вид факта, че Юрао ми беше гарантирал значителни доходи в бъдеще заради откриването на нашата кантора, можех много да не се притеснявам, но все пак…

— Ето ви копие от вашата ипотека! — извести господин Злато младши. — Това е съдебното решение! Ето и иска от името на вашия уважаем лорд-директор! Тази сума е била преведена от лорд Нхао на вашата лична сметка. Можете да видите квитанцията за състоянието на сметката ви и намиращата се там сума. Ето, запознайте се!

Аз гледах жълтите листове гербова хартия в свещен ужас. В крайна сметка се наложи Юрао да вземе нещата в свои ръце. Той ме погледна и поясни:

— Така-а-а, копие от ипотеката, аха, лорд Тьер първо я е откупил, плащайки необходимите сто и седем жълтици на лорда на вашите земи. Това е съдебно решение — уха-а-а, този лорд Нхао кой знае защо не е искал да взима парите… идиот някакъв. И какво са му направили парите?

— Не парите, аз — глухо казах аз.

— А-а-а, той е трябвало теб да получи вместо парите?

— Приблизително така…

Юрао ме измери с поглед, изхъмка и ме зарадва:

— Аз бих взел парите. Така, какво имаме още… аха, чрез съда, лорд Тьер го е принудил да приеме сумата за погасяване на задължението и по този начин го е изкупил. След това — копие от иска — лорд Тьер е подал исково заявление за накърняване честта и достойнството на адепт на „Академията на проклятията“. Сумата на иска, уха-а-а… — Дроу даже подсвирна. — Твоят Тьер е разорил вашия лорд на земята с осемстотин златни монети! И цялата сума, абсолютно цялата, без да се вадят съдебните разходи е на личната ти сметка! Риате, чуваш ли ме?

Аз нищо не чувах. Намирах се в странно вцепенение и не можех да повярвам в случващото се, защото… Защото това беше така… благородно от негова страна. Защото, ако лорд Тьер беше заплатил и просто беше изкупил ипотеката, аз бих работила от зори до здрач с Юрао, и не бих намерила покой, докато не му върна всички пари, а така…

— Струва ми се, че го обичам — честно си признах пред господин Злато младши.

— Разбирам ви. — Той широко се усмихна. — Офицер от Нощната стража, такъв привлекателен млад полудроу…

— А той какво общо има? — Аз се плъзнах от стола и стъпих на пода. — Аз обичам един удивителен и много тактичен човек, който ме разбира и щади моето самоуважение…

— Е, има и хора, които нямат с какво да се захванат — изпухтя Юрао.

— Да-а-а, а вие сте мечтателка, госпожо Риате — съгласи се с него гномът.

Аз не бях мечтателка, аз със сигурност знаех, сега напълно бях сигурна какъв е той — лорд-директорът Риан Тьер.

И освен това, вече бях абсолютно убедена, че днес ще му кажа „да“!

 

 

Край на първи урок