Елена Звездная
Не проклинай своя директор (4) (Урок първи)

4.

„Теория на смъртоносните проклятия“ беше особен предмет. Тук не се налагаше да излизаш на дъската, никой не изискваше от адептите да отговарят. Говореше само преподавателят, докато скрибуцаше с тебешира, изписвайки на дъската символи и думи. Затова и дъската в аудиторията беше огромна, върху цялата стена, тъй като всяко проклятие — това са не само думи, това са и съпътстващите възходящи и низходящи потоци сила; това са и символите, обозначаващи степента и нивото на вплетената енергия; това са и показателите на пречупване на действието. Тук беше забранено даже да си движиш устните по време на лекция, което строго се контролираше от трима лаборанти.

— Внимание! — Гласът на магистър Тесме приглушено се разнесе над главите ни. — Днес ще изучаваме ново проклятие, от ново за вас ниво.

Тебеширът послушно изписа цифрата седем, след това цифрата беше изтрита. Магистър Тесме, единственият от преподавателите с толкова високо звание, се обърна към групата, сключил ръце зад гърба си и внимателно огледа всички адепти. Зорко, втренчено, изучаващо. Той винаги така гледаше, този силен мъж, при когото не можеше нито да препишеш, нито да се скатаеш, нито да не научиш! Носеха се слухове, че Вилиам Тесме някога се подвизавал като боен маг и съвършено побелял на двайсетгодишна възраст, сблъсквайки се с един от маговете отстъпници. Отстъпникът изпил целия отряд, но не забелязал ранения и блъснат в един дол в началото на битката Вилиам. Когато високата фигура на живия мъртвец напуснала мястото на сражението, след него покорно тръгнали трийсет и шест превърнати. Тесме оцелял. Независимо от натрошените кости на краката си и нулевия резерв, той изпълзял от гората, стигнал до своите и оцелял. А магическият му резерв така и не се възстановил, което често се случваше с тези, които са се сблъсквали с маговете-отстъпници. Но изгубвайки силата си, магистърът не загубил желанието да бъде маг и започнал да изучава смъртоносните проклятия, това единствено нещо, за което трябва само енергия, но не и магически резерв. Говореха, че той просто искал да отмъсти за смъртта на своите приятели. Никой не знаеше дали е успял, но магистър Тесме беше станал най-добрият в своята област, и когато годините му напреднали, пристигнал в „Академията на проклятията“. Не пожелал да стане директор и се задоволил просто с мястото на преподавател. Всъщност не, понятието „просто“ и магистър Тесме изобщо не бяха съвместими.

— Искам да осъзнаете — дълбокият уверен глас те караше да възприемаш с внимание и трепет всяка негова дума, — че всеки специалист по проклятията изпитва изкушението поне веднъж да се възползва от своите смъртоносно опасни знания. Вие сте млади, вие жадувате за слава и признание, горите от желание да докажете, че адептите от „Академията на проклятията“ не са просто бъдещи чиновници…

О, да, той беше прав за това!

— Аз ви разбирам — продължаваше професорът. — Някога и аз изпитвах нещо подобно, но запомнете, адепти, словото — това е най-силното оръжие на мислещите същества. Мисълта понякога е по-силна, така както и магията, но именно думите са в състояние да убият или да възкресят! Именно словото е проводник на мисълта от един човек към друг. И само словото е способно да разруши това, което е създадено от магията, от природата и от човека! Помнете силата на думите! И нека да ви стане ясно веднъж завинаги, че вашето жизнено кредо трябва да е мълчанието. Знайте, че вашето могъщество не е в умението да покажете на какво сте способни, а в умението да го запазите в тайна! Сдържаност и мълчание — това трябва да е вашата жизнена позиция!

Той казваше нещо подобно на всяка лекция в течение на цялото обучение. И ние разбирахме, че той е прав. Наистина е прав. Завършилите „Академията на проклятията“ бяха изключително тесни и често недооценявани специалисти, но такава беше нашата участ.

— И така, проклятие седмо ниво. — Тесме вдигна ръце и между пръстите му пробягаха сини искри с бледа светлина. — Да, акумулиране на енергия от трети порядък — изкоментира магистърът, — тоест без подготовка, това проклятие може да погълне част от аурата ви, адепти.

Ние всички бързичко надраскахме в тетрадките: „1 — подготвителен етап — акумулиране на енергия!“.

— Етап втори — блокиране на емоциите! — продиктува магистър Тесме.

И ние отново старателно записахме, за да чуем:

— Една от особеностите на даденото проклятие — започваме с възходящ поток.

Това наистина беше странно, обикновено е наопаки.

— Наименованието, прието в Имперския списък на проклятията е „Целувката на смъртта“ — това трябваше да се запише по средата на листа и да се подчертае с права линия три пъти.

И ако в първи курс, чувайки нещо като „Ласкавото докосване на смъртта“, ние започвахме тихичко да се кискаме, то сега не се чу и едно подхилване. Защото наименованието обикновено много точно отразява същността на проклятието — същото това „Ласкаво докосване на смъртта“ е проклятие с отсрочен срок на действие. И прокълнатият в началото чувства прилив на енергия, късметът го съпътства във всички начинания, но после следва бавно, неусетно угасване, практически на най-високата точка на живота. Смъртта можеше да те докосне и ласкаво, но това винаги си е смърт. Ето и сега, изписвайки думата „целувка“, ние като четвъртокурсници можехме да предположим как приблизително действа проклятието.

— Даденото проклятие с отсрочено действие започва да се проявява от устните, оттук идва и наименованието. „Целувката на смъртта“ често се бърка с третата степен на някои заболявания, предаващи се чрез интимен контакт и заради това при подобни случаи рядко се викат специалисти от нашия бранш. Обикновено болните ги лекуват, но лечението никога не е успешно. Много често даже аутопсията не дава никакви улики за започване на разследване. Но има някои особености и това са на първо място очите — погледът на прокълнатия е чист, незамътен, докато погледът на болните е замъглен, а зрението става в пъти по-слабо. Втора особеност — силна слабост. За съжаление, този признак също се приема като съпътстващ болестта. Трето — намаляване на влечението към противоположния пол практически веднага след попадане под въздействието на проклятието. И отново, за съжаление, както мъжете така и жените не си признават нещо такова. Жените не му отдават значение, мъжете му отдават прекалено голямо и се срамуват да си признаят. Именно заради горепосочените причини толкова рядко успяваме да се намесим и да помогнем.

Ние послушно изреждахме, записвайки признаците на проклятието и професорът замълча, давайки ни още малко време. Когато всички вдигнахме глави от тетрадките, отново заскърца тебеширът, изписвайки текста на проклятието. Сега ние не бързахме, чакайки кога символите, обозначаващи силата и направлението на енергията ще украсят редовете. И едва тогава, в абсолютна тишина, започнахме старателно да преписваме текста в тетрадките си, за да го научим след това, пак мълчешком.

Времето на двете лекции отлетя незабелязано. И ако на първата ние изучавахме само проклятието „Целувката на смъртта“, а професорът дълго ни обясняваше правилата на преплитане на възходящия поток енергия със самото проклятие, то втората беше посветена на пълната класификация на проклятията седмо ниво.

След звънеца, дружно крачейки по коридора, ние жадно обсъждахме новото ниво проклятия, което от днес бяхме започнали да овладяваме.

— Аз едно нещо не разбрах. — Адепт Логер спря, намести очилата на луничавия си остър нос и замислено промърмори: — Нима при използването на проклятия от седмо ниво не се колебае магическият фон?

Ние се замислихме. По правило, всички проклятия от шесто ниво и нагоре изискват вливане на енергия, а тя на свой ред, оказва влияние на магическия фон, следователно:

— Трябва да се колебае… апчхи! — заявих аз и цялата група побърза да се върне обратно в аудиторията.

С професор Тесме такива неща ставаха често. За щастие, той спадаше към този рядък тип преподаватели, които не смятаха за досадно или обременително да отговарят на въпросите на студентите. Но едва цялата наша тълпа се изсипа в аудиторията и ние застинахме на място!

— … удивен съм от вашия инат. — Висок, даже прекалено белокос маг седеше отпуснато на преподавателския стол и доста раздразнено обсъждаше нещо със стоящия до него професор.

— Моята специализация е много тясна, магистър — със същия тон му отговори Тесме, след това се обърна към нас и като за контраст, изключително дружелюбно се поинтересува: — Каква умна мисъл пак е посетила вашите светли глави?

Всички мълчаливо местеха поглед от нашия магистър към не нашия, но в крайна сметка, жаждата за знания победи.

— Магистър Тесме — започна Ригра, кокетно намествайки огнено риж кичур коса и едновременно правейки мили очи на непознатия, — нас ни заинтересува една подробност, на която не се спряхме на лекциите…

— По повод на проклятията седма степен — продължих аз.

— Те оказват ли влияние на магическия фон? — включи се адепт Джасер.

— Тъй като задействаният енергиен поток е труден за скриване даже за маг с равнище магистър — отново Логер.

И ние, всички седемнайсет човека, застинахме, готови да чуем отговора на преподавателя.

— А вие ме питате какво ме държи в „Академията на проклятията“. — Магистър Тесме се обърна, хвърли на непознатия леко насмешлив поглед и продължи общуването с него: — Тук, магистър Еллохар, адептите още не са се отучили да задават въпроси. За разлика от вашите, свикнали безусловно и безкритично да приемат всяка дума на преподавателя.

Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта! Тази мисъл ни порази всички едновременно и ние направихме плавна синхронна крачка назад, но не си тръгнахме… и не защото не се бояхме — не, нас реално ни беше страх, но любопитството беше по-силно.

Високият, прекалено висок даже за Тъмен, магистър Еллохар се усмихна на магистър Тесме и свивайки рамене невъзмутимо отговори:

— При нас не може по друг начин, уважаеми Тесме. Смъртоносните проклятия до десето ниво са обратими, в някои случаи дори и десето ниво може да се свали, но нашите знания позволяват да лишим от живот даже безсмъртните демони. И затова нашите адепти наистина не задават въпроси — положението ги задължава да пазят сурово мълчание.

Еллохар се усмихна и тази весела усмивка беше достатъчна за да разруши този ореол от ужасяваща слава, който като че ли ставаше все по-ярък докато произнасяше монолога си… но ето че се усмихна и ние всички въздъхнахме, а след това аз кой знае защо, попитах:

— И как може да се свали проклятие от десето ниво? Апчхи!

Погледът на директора на Школата за Изкуството на Смъртта се обърна към мен, усмивката му стана по-широка, след което снизходително ми отговори:

— А вие първо се научете да налагате проклятия от висше ниво, адептка. И освен това, вие сте настинала, ако не сте забелязала и…

Внезапно магистърът престана да се усмихва, вгледа се в мен, присви очи и аз почувствах как по тялото ми преминава тръпка. След това директор Еллохар неодобрително поклати глава и на мен ми стана страшно! Нима беше видял?! Но не, изводът на тъмния маг беше съвсем друг:

— Ах този Тьер, как само го е измислил! Да експериментира върху адептите… Или вие сте била под заплаха от изключване?

Аз неволно кимнах.

— А — магистърът безметежно се усмихна, — тогава всичко е ясно.

Но на мен не ми беше ясно! И затова взискателно попитах:

— Върху мен са експериментирали?!

Магистър Еллохар се обърна към преподавателя Тесме и небрежно отбеляза:

— Не, трябва да ви призная, че мълчаливите обучаващи се ме устройват много повече, и освен това моите адепти демонстрират много по-голям трепет при обръщение към магистрите. — И вече към мен: — Дръжте!

В същия миг право към мен полетя блестящо острие. В това, че нямаше шанс да го хвана не се съмняваше никой, включително и аз. По-скоро беше повече от сигурно, че кинжалът имаше намерение да хване мен на острието си, някъде там, примерно в областта на сърцето!

И в този същия миг, когато вече бях успяла да се простя с живота, се случи нещо изненадващо: острието се заби в нещо, което се намираше на крачка от мен, възпламени се и се разтопи, след което червените тежки капки горещ метал се плъзнаха на пода, прогориха дървените дъски и застинаха в бързо потъмняваща локвичка. Но преди локвичката да успее да потъмнее, около мен се изви адски пламък и от портала се появи самият магистър Тьер!

— Майко! — едновременно изтърсиха всички изпоплашени адепти веднага след като пламъкът изчезна и появата на новия ни директор стана достояние на нашата скромна по численост общественост.

И… тишина… точно до думите на магистър Еллохар:

— Не, това по-скоро е „татко“. — След което, директорът на Школата за изкуството на смъртта просто се разхили.

Смехът му бе прекъснат от леденото:

— И как да разбирам това?!

Магистър Еллохар обаче, същият този най-страшен и ужасен Безсмъртен, невъзмутимо сви рамене и без да изпитва и най-незначителни угризения на съвестта, небрежно подхвърли:

— Просто проверих. Забавно изплетена абсолютна защита, за първи път се сблъсквам с нещо подобно. Експериментален вариант ли е?

Мен ме беше страх да гледам към магистър Тьер, но като че ли буквално почувствах как той се успокоява… въпреки че, изглежда неговото „безпокойство“ сред присъстващите го бях усетила единствено аз.

— Да, експериментален. — Гласът на директора беше глух и съвършено безстрастен. — Засега е привързана към мен, но това е прекалено неудобно.

— Съвършено съм съгласен с вас. — Еллохар стана. — Но все пак, аз настоявам за поставяне на защитни заклинания по примера на моята школа.

— Аз обмислих вашето предложение. — Лорд-директорът се отдалечи на крачка от мен и веднага ми стана по-леко да дишам. — Но се отказах от използвания от вас модел — прекалено е жестоко по отношение на заобикалящите, не ви ли се струва?

— За едно нещо сте прав — съгласи се светлокосият, — моите адепти на първо място ги защитава тяхната собствена репутация, на второ — самите те и едва третата степен на защита се състои от конкретните охранителни заклинания. Във вашата ситуация е необходимо да се измисли нещо за предупреждаване на тези, които ще рискуват да причинят вреда на адепт на академията.

— Именно!

— Някак сте неразговорчив днес, приятелю. — Магистър Еллохар се приближи към бившия си ученик (впрочем, сред всички присъстващи единствено на мен ми беше известен този факт) и попита:

— Кьехаата?

— Агхеера — на този, абсолютно неразбираем за нас език, отговори лорд-директорът, след което се обърна и се запъти към вратата.

Магистър Еллохар невъзмутимо закрачи след него, но минавайки покрай мен спря, намигна ми и ме посъветва:

— Настоятелно ви препоръчвам да се подмажете на директора и да го уговорите да свали това нещо от вас. Иначе, мила, няма защо да се страхувате, че ще се омъжите някога, опасност от какъвто и да било личен живот също не ви грози.

— В смисъл? — Стана ми ясно, че от директора на Школата за изкуството на смъртта се боя значително по-малко, отколкото от нашия собствен директор.

— В смисъл че Тьер е избрал крайно проблематичен вид защита, реагираща даже и на невинна приятелска прегръдка. Вие нали не искате, всеки вкусил вашите устни, в буквалния смисъл да пада в краката ви, сразен далеч не от страст? Между другото, на поклонниците ви им предстои да падат мъртви.

В процеса на постъпване на тази нова информация очите ми се разширяваха все повече и повече, гърлото ми се свиваше и когато зададох следващия въпрос от него излезе нещо като полузадушен писък:

— А той какво, няма ли сам да го свали?

Невъзмутимо ми отговориха:

— Виждате ли, скъпа, да се слага защита винаги е по-лесно, отколкото да се сваля. Именно затова е прието да се експериментира върху затворници. Понякога експериментират върху адептите, изключени от учебното заведение, но във вашия случай, мога да отбележа, че на вас просто не ви е провървяло. Всичко най-тъмно, адепти.

И магистърът напусна аудиторията. Едва след него се затвори вратата и Ригра прошепна:

— Директор Тьер експериментира върху адептите…

— Които му изпращат за наказание… — допълни Елброт.

— Така, какво стана там с влиянието върху магическия фон от проклятията седмо ниво? — обърна се Логер към магистър Тесме.

И аз бях забравена от всички… освен от самата себе си! И как трябваше да живея отсега нататък?!

— Да. — Гласът на магистъра като че ли идваше отдалеч. — Абсолютно верни изводи, адепт Логер. Но все пак има възможност тези колебания да бъдат скрити и ние ще поговорим за това на следващата лекция.

Когато всички се заточиха към изхода, аз също тръгнах с тях, механично слагайки единия крак пред другия, а някъде в главата ми камбана биеше заупокой за целия ми личен живот. Не искам да си кривя душата, аз никога особено не се бях замисляла за него. Държавните чиновници от нашето ниво обикновено даже нямат такъв или пък личният им живот постоянно се прекъсва от безкрайните командировки, но все пак… Поне на мъничка порция щастие не можех ли да разчитам?!

— Дея… — Яна вървеше до мен, а аз не бях забелязала. — Аз съм сигурна, че нещата не са толкова страшни.

— Всичко е много по-лошо — подигра ми се Ригра. — Смърт ти се пише на теб, сервитьорке!

И аз се вбесих:

— Разкарай ми се от главата, Ригра!

Дакене се спря, след това вдигна ръка и пръстенът на показалеца й засвети, след което тази гадина преспокойно заяви:

— Наясно си какво значи това, нали, Риате?

Всички бяха наясно! Току-що Дакене просто изкопира отпечатъка на моята аура и го прати на братчетата си… накратко, имах си голям проблем! Например миналия път, тези две аристократични копелета, просто ме пребиха пред вратата на академията, продължавайки при това благожелателно да се усмихват… И аз вече си представях картината, на която лежах и пъшках, натъпкана в ледената киша, когато неочаквано се намеси Логер:

— Обичам месна чорба с тмин!

Ние едновременно учудено го погледнахме, защото месната чорба с тмин се приготвяше изключително като погребална гозба!

— Ама те не до смърт. — Ригра си оправи небрежно яката. — Просто любезно, ще поставят на мястото им някои възгордели се.

— Ама аз не говоря за нея, Дакене — парира Логер. — Аз говоря за братята ти. Вярно казват, че момичешката памет за нищо не я бива, ама чак пък до такава степен! Върху нея нали експеримент са поставили и братчетата ти само да се пробват — и край! Чорба с тмин.

И на мен започна да ми се струва, че нещата не са чак толкова лоши.

— А знаеш ли, Ригра… — Аз се обърнах към пребледняващата адептка. — Отдавна искам да ти кажа…

Но кой знае защо, не казах нищо. Стоях, спомнях си всичките преглътнати обиди и мълчах. Прекалено дълбоко се беше вкоренило у мен правилото, обяснено ми още от баба: „Мълчанието е злато, Дейка, запомни това!“. И аз мълчах практически винаги и във всяка ситуация… не си премълчах само пред директор Тьер — първо в кабинета му, после, когато видях, че в списъка на двойкарите го няма моето име. И всъщност, списъкът на двойкарите стана преломен момент в съзнанието ми — това беше моя победа. Моята лична голяма победа.

— Желая ти да изпиташ всичко това, което по твоя милост са изпитвали другите — беше всичко, което казах на Ригра.

След това ние с Яна си тръгнахме, а Логер след нас се изказа:

— Това проклятие ли беше?

— По-скоро пожелание — опроверга теорията му Джаг.

— Ние пак ще си поговорим с теб, евтина сервитьорка такава! — закрещя след мен Ригра.

„Няма да моля директора да сваля защитата“ — отмъстително си помислих аз.

Ние вървяхме към столовата, когато над цялата академия се разнесе гласът на лорд-директора: „Адепти, всички да се съберат незабавно в Тъмната зала!“.

— Тьер вече започва безумно да ме плаши — прошепна Яна.

— Нали сутринта ни обещаха занятия по самоотбрана — припомних си аз. — Но сега най-вероятно, ще обявят за преминаването на академията във военен режим.

— Как така? — не разбра бившата ми съседка.

— Сега ще ни се изясни — тъжно отговорих аз и ние се запътихме към главната подземна зала на академията, която се използваше изключително рядко и беше в състояние да побере всички адепти наведнъж.

Слизайки сред тълпата от също такива озадачени и удивени като нас, ние с Яна мълчахме. Мълчахме и докато се блъскахме слизайки по дългото живо стълбище, само моето „апчхи“ нарушаваше угнетяващото безмълвие на предчувстващите неприятности адепти. На петото ми „апчхи“ стълбището не издържа и грубовато се изказа:

— Ходят тука всякакви с… инфекции, ама че… Хайде побързайте, отрова не се намери за вас, болнавите!

Казват, че духът, вселен в тази стълба, пред това е бил на една домакинка на преклонна възраст с неприятен и сприхав характер, която така омръзнала на директора, че той вселил нейната същност в стълбище, водещо в най-изоставените части на подземията на академията. Но той явно не си бил направил добре сметката — следващата война го принудила да създаде допълнителни зали под учебния корпус за осигуряване на безопасността и само някоя жива стълба, мислеща и разсъждаваща, би могла да стане непреодолима преграда за евентуалните нападатели. И така духът на портиерката получил своят звезден час — стълбището било разширено, заредено с допълнителна магическа енергия и даже десетина бойни заклинания и сега това беше жива, извиваща се, боеспособна стълба с повишено злобоотделяне.

— Стига сте си влачили краката, вижда се, че не са ви у дома стълбите. — Това го каза вече не на мен, а на някого по-нагоре, но всички започнаха да крачат значително по-внимателно.

— Ох, кога всички ще вземете да пукнете… — продължаваше да мърмори стълбата, и веднага след това: — Ей, ти, косматият, не се навеждай през перилата — ще се изтърсиш и ще трябва да те ловя отгоре на всичкото! Върви си мирно по пътя, умъртвие ходещо!

— Защо веднага „умъртвие“? — възмути се адептът.

— Давай, давай дрънкай ми още на главата — тросна се стълбата.

Адептът си замълча, а ние се захихикахме.

— И накъде си се повлякла ти, заразната? — отново заврънка стълбата. — Хич мозък си нямаш, полуумна девойка!

Не успях да отговоря, но от мястото на което стоях израсна отклонение на стълбището, тясно такова, но с висок парапет и на мен ми заявиха ултимативно:

— Я марш оттук при лекарите!

На жалките ми опити да възразя, че там долу директорът сигурно чака, стълбата с натъртване заплаши:

— Ей сега ще те хвърля долу! В свободен полет! Заминавай, на кого говоря!

Наложи се да вървя, че иначе тя, стълбата, беше такава, че може и да те хвърли, а дали да те лови или не сама си решаваше. Веднъж Ригра така я хвърли и я хвана на косъм от земята, а след това даже я подържа във висящо положение два-три часа. За назидание, така да се каже.

Така че аз припряно преминах по новопоявилия се израстък, а по-нататък не се наложи дори да вървя — стълбата може и да мърмореше, но беше грижовна — сама ме издигна, и то така стремително, че когато ме донесе до върха, аз, здраво вкопчена в парапета, трябваше да изчакам да ми премине пристъпа на световъртеж.

— Хич не се грижиш за себе си, Дейка — междувременно се възмущаваше духът на починалата домакинка, — погледни се — недоспиване четвърта година поред, толкова си кльощава, че не е ясно на какво само животът ти се държи, на лицето ти — само едни очи са останали! А тук и тази напаст — новият директор… Не слушай портиера гоблин, нашият директор не си пада по кожа и кости. По ходещи скелети — също. Ох, Дейка, какъв мъж изпускаш!

Аз кимнах, защото със стълбата винаги беше по-добре да се съгласяваш. Жизненоважно беше, така да се каже. Пък и страшно ми се въртеше свят, но в момента, когато ми се стори, че мога да стоя права и сама, казах на стълбата „Благодаря“ и минах през вратата…

И защо ли? Точно се озовах в хола, откъдето през проход в стената се стигаше до нашата жива и говореща докторка, когато видях идващия магистър Тьер, до когото вървеше и лорд Еллохар. И никого другиго нямаше в хола, всички вече бяха слезли…

А мен ме забелязаха веднага, разбира се.

И погледът на лорд-директорът стана такъв… ами такъв… Абе стълбата и тя не беше толкова страшна и аз направих крачка назад, за да чуя раздразнено съскащото:

— Я марш оттук, на кого говоря!

Това беше откъм стълбата, а от другата страна се раздаде:

— Адептка Риате, как да разбирам това? — от магистър Тьер. — Беше обявен общ сбор!

Ето ти и положение между два огъня! Навеждайки глава под взискателния поглед на черните очи аз прошепнах:

— Зная, но…

— Но какво? — изиска отговор лорд-директорът.

Наведох глава още по-ниско и съвсем вяло отговорих:

— Но мен стълбата не ме пуска…

И двамата директора се спряха като вкопани. Едновременно спряха. След това директорът на Школата за Изкуството на Смъртта озадачено ме погледна, а след това прихна:

— От толкова години работя с адепти, но такова глупаво оправдание чувам за първи път. Момиче, а вие не можахте ли да измислите нещо по-умно!?

В друго време аз бих премълчала. Крещящата несправедливост беше често явление в нелекия ми живот, но кой знае защо, сега постъпих по друг начин:

— Нищо не съм си измислила, магистър Еллохар! — И цялата тази фраза я изстрелях гледайки вече не в пода, а в лицето на самия лорд.

Магистърът ме измери с откровено лош поглед и ни осведоми за заключението си:

— Не ви достигна въображение нито за първото, нито за второто оправдание. Мила девойко, ще ви дам един добър съвет — мълчанието е злато. Във вашия случай е и, доколкото разбирам, гаранция за оцеляване!…

— Достатъчно! — неочаквано рязко го прекъсна лорд Тьер.

Но аз не исках да мълча:

— Аз не лъжа!

Магистърът не пропусна да ме подкачи:

— Да, вие само лекичко се опитахте да ни преметнете.

От възмущение аз поех дълбоко въздух и почти изкрещях:

— Стълбата е жива!

На това лордът реагира със скептична усмивка и грациозно се насочи се към входа в подземието. Демонстративно се приближи към стълбището, започна да слиза. Пет стъпала по-надолу се обърна към мен, плесна с ръце, типа „вижте, нищо живо няма“ и ми отправи подигравателен поглед. А стълбището наистина мълчеше!

В този момент не издържах аз, и приближавайки се към парапета, почуках с кокалчетата на пръстите си по потъмнялото дърво и се възмутих:

— И още дълго ли ще мълчите, уважаема?

В отговор — тишина. Впрочем, не беше тихо чак кой знае колко дълго време. Магистър Еллохар не пропусна да ме подкачи:

— Мило момиче, а вие случайно да не сте болна? Треска? Бълнуване? Халюцинации?

В този момент проклятието за остро разстройство, повече от всякога беше готово да се откъсне от езика ми, но силата на волята, тренирана години наред, ми позволи да се сдържа и този път. И можех само да прогарям с яростен поглед гърба на магистъра, който продължаваше да слиза надолу. Но да си сдържам обидата към стълбата, нямах никакво намерение:

— Това е подло! — упрекнах аз дърворезбата на перилата.

— За сметка на това, помага за оцеляването — с шепот ми отговори стълбата. — Ти, Дейка, си още млада и глупава, и изобщо — намерила си с кого да спориш! На този магистър знаеш ли какво му е нивото на бойната магия? Те и отстъпниците като го видят, сами се закопават в земята, а аз съм само дух… и ми се живее.

Аз застинах изненадана, а същият този магистър Еллохар, слязъл вече на поне трийсет стъпала, спокойно се обърна, след което се облакъти на перилата и гледайки ме, на висок глас похвали стълбата:

— Съвършено правилна жизнена позиция, уважаема Аера Тимовна, само едно нещо не ми харесва — не учите вие младите на народна мъдрост. Съвсем не ги учите. Срамота е, а сте такъв уважаван дух!

— Ох — промълви смутената стълба, — ама аз, какво да правя аз, не ме слушат, ама хич, от година на година все по-безмозъчни идиоти ми пращат, магистър Еллохар. Не само мен, всички верни духове попитайте, всички ще ви кажат, развалила се е младежта, съвсем не е както преди.

— То си е така. — Магистърът продължаваше да гледа към мен и да се усмихва все по-широко. — А вие, адептка, би трябвало да усвоите две неизменни правила — или още от началото трябва да мълчите, или доказвайте твърдението си докрай. Не се отбивайте от пътя, ако веднъж сте стъпила на него. Между другото, катастрофално не ви достига увереност в себе си. И да, Тьер, това нейното не са просто румени бузки, малката наистина е болна. Аера Тимовна е постъпила правилно, като я е изпратила при лекарите.

И след това си изказване, магистърът значително по-бързо заслиза надолу по стълбата, услужливо извила се така, че максимално да скъси разстоянието. Но с това моите трудности не свършиха… по-скоро едва сега започваха, защото магистър Тьер не се захвана да дразни и без това разстроената си адептка, а както винаги безцеремонно нареди:

— Адептка Риате, марш веднага в моя дом! — Започна със заповед и завърши с изискването: — Отговаряйте веднага, къде сте успяла така да се простудите?!

Реших да си спомня житейската мъдрост, пропагандирана от директора на школата, в която учат и как да отнемаш живота, и си замълчах. За щастие магистърът не настоя:

— В моя дом! Веднага! — с леден тон повтори той заповедта си. — В останалите здания на академията ще се провеждат ремонтни работи и не е безопасно да се намирате тук! Вървете… Дея!

Нещо във всичко това ме накара да се разтревожа, но тук аз пак изтърсих едно „апчхи“, и докато изваждах носната кърпичка и си изтривах носа, се позамотах. А когато вдигнах глава лорд-директорът вече го нямаше.

Тогава у мен се зароди нещо подобно на бунт, тъй като изобщо не ми беше харесала заповедта на директора! Освен това, аз и сама бях в състояние да платя за услугите на лекаря — така или иначе, всички адепти от „Академията на проклятията“ предпочитаха да се обръщат към градските ескулапи, те взимаха по-евтино, а лекуваха по-добре.

Кихайки и триейки вече страшно сополивия си нос, аз изтичах в общежитието, мигом си облякох палтото, сложих си ръкавиците и преобута в груби, но топли ботуши и ограбила собствените си спестявания, се запътих към града. Едва ли имах много време — академическите събрания рядко продължаваха повече от един час.

Претичвайки през безлюдния двор, който изглеждаше някак непривично по обяд, аз стигнах до вратата, кихнах пак, и учудвайки се от отсъствието на гоблина-портиер, с труд отворих масивната врата. Напускайки територията на академията се обърнах и старателно придърпах крилото на вратата… Странно щракване подозрително порази слуха ми. Тук ключалки изобщо нямаше! Все още без да разбирам случващото се, дръпнах още веднъж вратата и замаяно проследих как масивната дървена ръчка в ръцете ми, се превръща в изящно извита метална брава. Пък и самата врата, без да бърза, се трансформира в двукрила врата от скъпо червено дърво, а за капак на всички метаморфози, зад гърба ми прозвуча недоволният глас на лорд-директора:

— Аз вас къде ви изпратих, адептка?

„Имам треска и бълнувам“ — си прецених аз, обърнах се и озадачено загледах как скучният ардамски пейзаж се сменя с уютната и скъпа обстановка в гостната на Лорд Тьер. И кошмарът беше някакъв странен, тъй като образът на магистъра се оказа определено полупрозрачен, леко трептящ и тъмен!

— Майчице — простенах аз, свличайки се на пода и чувствайки с гърба си рисунката на дърворезбата на вратата.

Разгневено-насмешливото изражение на лицето на директорския призрак се измени моментално и сега проекцията беше видимо разтревожена.

— Дея! — Той полетя към седналата на пода мен и повтори своето — Дея…

Изви се адски пламък!

Когато във все по-контрастно проявяващата се гостна се появи контрастният и материален лорд-директор, аз окончателно реших, че бълнувам! Моята халюцинация, придобила формата и чертите на лорд Тьер, обхвана с шепи лицето ми и се вгледа в очите, а аз си спомних, че вече няколко седмици не съм припадала сутрин. Сега не беше точно сутрин, разбира се, но моментът явно беше подходящ…

И тук кошмарът ми просъска:

— До какво състояние сте се докарала, адептка?!

— А вие самият защо не се опитате да си вземете всички предмети за полугодието в дванайсетдневен срок, че да ви видя тогава! — кой знае защо избухнах аз.

— Треска — произнесе своето умозаключение кошмарът ми и дърпайки ме за ръката, неочаквано нежно прошепна: — Хайде, ставай, доброто ми момиче, сега ще пием горчиво лекарство и ще нанкаме в топло меко креватче.

— Какво креватче? — изправяйки се, тъй като нямах друг избор при неговата сила, промълвих аз.

— Моето креватче — невъзмутимо поясни магистърът… и аз започнах да падам обратно.

Притегляйки ме към себе си, лорд-директорът ме взе на ръце и ме понесе някъде навътре в дома с думите:

— Хайде сега, всичко ще е наред, какво се изплаши… Да, лекарството е горчиво, но за сметка на това — ефикасно и проверено с годините, а след лекарството ще ти дам бонбонка. Ти нали обичаш бонбонки? Всички красиви момичета ги обичат. Така-а-а, а сега послушно си лягаме и не воюваме със собствения си директор… мен, между другото, там ме чакат. И не само адептите, за съжаление, а и такива индивиди, на които, ако не им стигне търпението да ме дочакат, притежават достатъчно наглост, че да вземат да обезпокоят моя дом с появата на неканени гости.

Не знам там, но на някой тук явно не му липсваше наглост!

— Слушайте — аз направих плах опит да се изтръгна веднага, когато ме сложиха на леглото, — аз съм напълно в състояние да стигна до лекарите, там също има проверени лекарства, честна дума, и дори са сладки!

Черните очи на члена на ордена на Безсмъртните пламнаха в огън, след което изгубих всякакво желание да споря. Затова пък у магистъра се появи желание да командва:

— Лягай! — И аз се изтегнах на копринената покривка, изплашено гледайки в очите му, тъй като кой можеше по-добре от мен да знае на какво са способни Безсмъртните. Но на лорд Тьер му беше достатъчно да забележи моя страх и изражението на лицето му веднага се смекчи, а след това с неочаквано добра усмивка, той тихо отбеляза: — В аптеката с лекарството не дават бонбони. И докато аз все още с недоверие го гледах, магистърът добави: — А може би искаш тортичка?

Мълча.

— Пастичка?

Продължавам потресено да мълча.

— Оказва се, че сте глезена, адептка Риате — разстроено произнесе лорд-директорът, след което все така дружелюбно уговаряйки ме протегна ръка към крака ми, — сега ще се съблечем, нали?

— Не! — троснах се аз.

— А аз казах — да! — кресна той.

Дръпване. Палтото ми остана без копчета, а лорд-директорът застина и неочаквано виновно изпъшка:

— После ще ги зашия.

Поне да бях припаднала! Защо този проклет припадък поне веднъж не се случи в подходящия момент, поне…

— Не, няма да ги зашия — започвайки да развързва връзките на ботушките, съобщи лорд Тьер, — не умея, ако трябва да съм откровен.

И в този момент аз изрецитирах народната истина:

— Ако не можеш — не се захващай!

— Да — мрачно взирайки се в мен, произнесе лорд Тьер, — във вашия случай, адептка, мълчанието наистина е злато.

Аз отговорих с напълно съгласно „апчхи“.

Директорът се усмихна, свали ми първо обувките, а след това и…

— Недейте! — извиках аз, опитвайки се да скоча от леглото, за да не позволя на лорд Тьер да ми смъкне чорапите.

Но в следващия миг аз бях готова сама тутакси да се съблека, само и само да не виждам суровата ярост, която обезобрази лицето на директора. А след това стана ясно как лорд-директорът е получил званието Първи меч на империята. Той се движеше мълниеносно! Аз едва успях да усетя как с една ръка ме сграбчи и ме вдигна за шията, а когато отново ме пусна на леглото, от дрехите ми беше останала само долната риза!

— Роклята няма да я шия! — тросна се вбесеният мъж на изплашената и разтреперана мен. — Така или иначе, от днес ви се въвежда нова униформа!

С крайчеца на окото проследих бавното падане на изпокъсания плат на роклята и чорапите и дълбоко съжалих, че не припаднах навреме. Изнасилване в безсъзнание при Тъмните не се практикува, ние не сме светли.

— Под одеялото! — изкомандва магистърът.

И аз незабавно се подчиних, криейки голите си крака.

— Добро момиче — изрази одобрение лорд-директорът и се плъзна към високия шкаф, омотан с видимата черна паяжина на едни от най-силните охранителни заклинания.

Обръщайки се, лорд Тьер вече отброяваше дозата на лекарството, стичащо се в сребърната лъжичка отдолу:

— За мен — двайсет капки, за вас… — бърз преценяващ поглед, — са достатъчни и шест. Отваряйте уста, адептка.

Отворих. Съжалих моментално, когато горчивата гадна течност се плъзна по цялото ми гърло. Може и действително да бяха само шест капки, но според усещанията ми беше цяло шише. Аз рязко седнах, кашляйки.

— Леко, спокойно. — Лорд Тьер седна на края на леглото, придържайки ме за раменете. — Знам, че не е приятно, но трябва да изтърпите.

Не можех да му отговоря — лепкавата гадост като че ли беше запълнила не само устата, а и цялото ми гърло.

— Ш-ш-шт — продължи да ме успокоява той. — Не е това, което сте свикнала да получавате от лекарите, адептка, но без съмнение е по-ефикасно. А сега, заспивайте.

И мен внимателно ме сложиха да легна, след това ме завиха с одеялото и се изправиха да си вървят. И никакъв бонбон! Впрочем, аз така или иначе нямаше да успея да го изям, тъй като потънах в сън мигновено, слушайки унесена отдалечаващия се говор на магистър Тьер:

— Дара, почисти тук.

И въпрос без грам емоции:

— Пълна илюзия?

— Надскочи себе си!

Не успях да чуя нищо повече — потънах в сън, също толкова лепкав като странното лекарство, топъл като леглото на лорд-директора и толкова черен като очите му…