Кен Фолет
Прагът на вечността (16)

15.

Лимузината ГАЗ-13 се наричаше Чайка заради източените задни страни в американски стил. Можеше да развие сто и шестдесет километра в час, макар че тази скорост не беше удобна по съветските пътища. Произвеждаше се в два цвята: бургундско червено и кремаво с бели джанти, но тази на Димка беше черна.

Пътуваше на задната седалка, а колата се движеше към пристанището в Севастопол, Украйна. Градът се намираше на края на Кримския полуостров, там, където се вдаваше в Черно море. Преди двадесет години беше изравнен със земята от германските бомби и артилерия. След войната беше възстановен като жизнерадостен морски курорт със средиземноморски балкони и венециански арки.

Димка слезе и огледа кораба, закотвен в пристанището — товарен съд за дървен материал с нестандартно големи люкове, за да поемат дървените трупи. Под жаркото лятно слънце докерите товареха ски и четливо обозначени кашони с облекло за студено време, за да създадат впечатлението, че корабът ще отплава към мразовития север. Димка беше измислил преднамерено подвеждащото кодово название: операция „Анадир“, по името на един сибирски град.

Втора Чайка спря на пристана зад тази на Димка. От нея слязоха четирима мъже в униформи на военното разузнаване и зачакаха инструкции.

Успоредно на дока минаваше железопътна линия, а над нея се извисяваше масивен подемен кран, който беше разположен така, че да мести товарите направо от вагоните в корабите. Димка погледна часовника си. — Проклетият влак вече би трябвало да е тук.

Димка беше напрегнат като навита пружина. Никога в живота си не беше изпитвал такова напрежение. Даже не знаеше какво е стрес, докато не започна този проект.

Старши измежду военните беше полковник на име Панков. Въпреки чина си, той се обърна към Димка официално и почтително:

— Желаете ли да телефонирам, Дмитрий Илич?

Друг офицер, лейтенант Майер, се намеси:

— Струва ми се, че идва.

Димка погледна нататък по линията. В далечината видя как се приближават ниски отворени вагони, натоварени с дълги дървени сандъци.

— Защо, мамицата му, всички си мислят, че закъснението с петнадесет минути е нормално? — попита Димка.

Той се притесняваше за шпиони. Посетил беше началника на местния КГБ и беше прегледал неговия списък на подозрителните лица в региона. Всички бяха дисиденти: поети, духовници, художници абстракционисти и евреи, които искаха да заминат за Израел — типичните съветски недоволни, опасни колкото колоездачен клуб. Димка все пак нареди всички да бъдат арестувани, но никой не изглеждаше опасен. Почти сигурно в Севастопол имаше агенти на ЦРУ, но в КГБ не знаеха кои са.

По мостика се зададе човек в капитанска униформа и заговори на Панков:

— Вие ли командвате тук, другарю полковник?

Панков кимна към Димка.

Капитанът престана да се държи толкова почтително.

— Моят кораб не може да пътува до Сибир — съобщи той.

— Целта на пътуването е поверителна — отговори Димка. — Не говорете за това. — В джоба на Димка имаше запечатан плик, който капитанът трябваше да отвори, щом излезеше от Черно в Средиземно море. В този момент щеше да узнае, че плава към Куба.

— Трябва ми смазка за студено време, антифриз, обезледяваща екипировка…

— Затваряйте си устата — нареди Димка.

— Но аз трябва да протестирам. Условията в Сибир…

Димка се обърна към лейтенант Майер.

— Ударете го в муцуната.

Майер беше едър мъж с тежка ръка. Капитанът падна назад с разкървавена уста.

— Връщайте се на кораба — рече Димка. — Чакайте заповеди и си дръжте тъпата уста затворена.

Капитанът си тръгна и мъжете на кея отново насочиха вниманието си към приближаващия влак.

Операция „Анадир“ беше огромна. Задаващият се влак беше само един от деветнадесетте, а те бяха нужни само за докарването на тази първа ракетна единица в Севастопол. Димка пращаше в Куба общо петдесет хиляди души и 230 000 тона техника. Разполагаше с флотилия от осемдесет и пет кораба.

Все още не виждаше как ще опази цялата работа в тайна.

Много от хората с власт в Съветския съюз бяха небрежни, мързеливи, впиянчени или просто глупави. Те не разбираха правилно заповедите, забравяха, отнасяха се вяло към трудните задачи, после се отказваха, друг път просто решаваха, че знаят по-добре. Да се мъчи човек да ги вразуми беше безполезно; да ги очарова — още повече. Любезното отношение ги караше да смятат, че насреща им стои глупак, на когото могат да не обръщат внимание.

Влакът бавно приближаваше към кораба с пищене на стомана върху стомана. Всеки нарочно изработен вагон караше само по един дървен сандък, дълъг около двадесет и пет метра и с основа три квадратни метра. Кранистът се покатери и влезе в кабинката си. Докерите наскачаха по вагоните и започнаха да подготвят сандъците. Рота войници беше пътувала с влака и сега се заловиха да помагат на докерите. Димка с облекчение забеляза, че знаците на ракетните войски са махнати от униформите им, както беше наредил.

От една кола изскочи цивилен и Димка с раздразнение установи, че това е Евгений Филипов, който заемаше съответната на неговата позиция в Министерството на отбраната. Също като капитана, Филипов се обърна към полковника, но Панков каза:

— Другарят Дворкин командва тук.

Филипов сви рамене.

— Само няколко минути закъснение — рече той доволно. — Забавиха ни…

Димка забеляза нещо.

— О, не. Мамицата му.

— Нещо не е наред ли? — попита Филипов.

Димка взе да тропа с крак по бетонния кей и заповтаря.

— Мамицата му, мамицата му, мамицата му!

— Какво има?

Димка го изгледа гневно.

— Кой отговаря за влака?

— Полковник Кац е с нас.

— Веднага ми доведете този глупак.

На Филипов не му се нравеше да се подчинява на Димка, но не можеше да откаже тази заповед и тръгна.

Панков погледна Димка въпросително.

Димка попита уморено и ядно:

— Виждате ли какво пише отстрани на всеки сандък?

Панков кимна.

— Армейски код и номер.

— Именно — горчиво продума Димка. — Р-12 балистична ракета.

— Ох, мама му стара — рече Панков.

Димка поклати глава в безсилен гняв.

— За някои хора мъчението е твърде малко.

Опасяваше се, че рано или късно ще се сблъска с армията, и общо взето предпочиташе това да стане сега, при първото товарене. И беше подготвен.

Филипов се върна с един полковник и един майор.

— Добро утро, другари — поде по-старшият. — Аз съм полковник Кац. Малко закъснение, но иначе всичко върви гладко…

— Не, не върви гладко, малоумен тъпак такъв — прекъсна го Димка.

Кац не вярваше на ушите си.

— Какво казахте?

— Вижте сега, Дворкин — намеси се Филипов. — Не можете да говорите така на офицер.

Димка не му обърна внимание и продължи да говори на Кац.

— Застрашихте сигурността на цялата операция с Вашето неподчинение. Наредено Ви беше да покриете с боя всички армейски номера на сандъците. Предоставени Ви бяха нови надписи „Строителна пластмасова тръба“. Трябваше да сложите новите маркировки на всички сандъци.

— Нямаше време — раздразнено отвърна Кац.

— Дръжте се разумно, Дворкин — обади се Филипов.

Димка подозираше, че Филипов би се зарадвал от нарушаването на секретността, защото това щеше да доведе до дискредитирането на Хрушчов и навярно дори до падането му от власт.

Димка посочи на юг, към морето.

— Само на сто и петдесет мили се намира държава от НАТО, Кац, шибан идиот такъв. Не знаете ли, че американците имат шпиони? И ги пращат из места като Севастопол, който е военноморска база и важно съветско пристанище?

— Маркировките са кодирани…

— Кодирани? От какво по-точно се състои мозъкът Ви, от кучешки лайна ли? Какво обучение си въобразявате, че получават капиталистическо-империалистическите шпиони? Те са обучени да разпознават униформените знаци — например светкавиците на ракетните войски, които Вие също, противно на заповедите, носите на яката си, както и други военни знаци и маркировките на оръжията. Вие сте глупава фъшкия. Всеки предател и информатор на ЦРУ в Европа може да прочете армейския код на тези сандъци.

Кац се мъчеше да запази достойнство.

— За какъв се мислите? Не смейте да ми държите такъв тон. Аз имам деца на Вашата възраст.

— Освободен сте от командването — отговори Димка.

— Не ставайте смешен.

— Покажете му, ако обичате.

Полковник Панков извади от джоба си лист хартия и го подаде на Кац.

— Както виждате от този документ — каза Димка. — Разполагам с необходимата власт.

Видя как Филипов зяпна.

— Арестуван сте за предателство — продължи той. — Вървете с тези хора.

Лейтенант Майер и друг от групата на Панков чевръсто се разположиха от двете страни на Кац, уловиха го под мишниците и го поведоха към лимузината.

Филипов дойде на себе си.

— Дворкин, за Бога…

— Ако не можете да кажете нещо полезно, затваряйте си шибаната уста — нареди Димка. После се обърна към майора от ракетното поделение, който до момента не беше продумал. — Вие ли сте след Кац по старшинство?

Човекът изглеждаше ужасен.

— Да, другарю. Майор Спектор на Вашите услуги.

— Сега Вие командвате.

— Благодаря.

— Отстранете този влак. На север от тук има голямо депо. Уредете с управата на железниците да останете там дванадесет часа, докато пребоядисате сандъците. Върнете влака тук утре.

— Слушам, другарю.

— Полковник Кац заминава за трудов лагер в Сибир за остатъка от живота си, който няма да е много дълъг. Затова, майор Спектор, не правете грешки.

— Няма.

Димка влезе в лимузината. Докато се отдалечаваше, мина край Филипов, който стоеше на кея с вид на човек, който не е сигурен какво точно става.

* * *

Таня Дворкина стоеше на пристанището в Мариел, на северния кубински бряг, на четиридесетина километра от Хавана, където тесен пролив се отваряше в голямо естествено пристанище, скрито сред хълмовете. Наблюдаваше с тревога един съветски кораб, закотвен край бетонния кей. На кея беше паркиран камион ЗИЛ-130, който теглеше двадесет и четири метров влекач. Кран вдигаше дълъг дървен сандък от трюма на кораба и го носеше във въздуха болезнено бавно към камиона. На сандъка имаше надпис на руски „Пластмасова строителна тръба“.

Видя всичко това на светлината на прожектори. Корабите трябваше да разтоварват нощем, по заповед на нейния брат. Всички останали съдове бяха изкарани от пристанището. Патрулни лодки бяха затворили пролива. Леководолази претърсваха пристанището около кораба, за да предотвратят нападение под водата. Името на Димка се споменаваше със страх. Казваха, че думата му е закон, а гневът му е ужасен за гледане.

Таня пишеше за ТАСС статии, които разказваха как Съветският съюз помага на Куба и колко е признателен кубинският народ за приятелството на този съюзник на другия край на света. А истината запазваше за кодираните телеграми, които пращаше чрез системата на КГБ на Димка в Кремъл. Сега Димка й беше дал неофициалната задача да следи указанията му да се изпълняват без грешка. Затова се тревожеше.

С Таня беше генерал Пас Олива, най-красивият мъж, когото бе виждала.

Пас беше зашеметяващо привлекателен: висок, силен и малко страшен, докато не се усмихнеше и не заговореше с мек басов глас, който я караше да си мисли за струните на виолончело, галени от лъка. Беше на тридесетина години: повечето от военните на Кастро бяха млади. С тъмната кожа и меките къдрици изглеждаше повече негър, отколкото испанец. Той беше лицето на Кастровата политика за расово равенство, толкова различна от политиката на Кенеди.

Таня обикна Куба, но за това трябваше време. Василий й липсваше повече, отколкото бе очаквала. Осъзнаваше колко е привързана към него, макар да не бяха любовници. Тревожеше се за него в сибирския трудов лагер — гладен и премръзнал. Кампанията, заради която го арестуваха — осведомяването за болестта на певеца Устин Бодян — беше донякъде успешна. Бодян беше освободен, ала умря скоро в една московска болница. Василий би намерил тази ирония твърде красноречива.

С някои неща Таня не можа да свикне. Продължаваше да облича връхна дреха на излизане, макар тук никога да не ставаше студено. Бобът и оризът й втръснаха и за своя изненада тя закопня за паница каша със сметана. След безкрайни дни горещо лятно слънце понякога се надяваше да падне проливен дъжд и да освежи улиците.

Кубинските селяни бяха бедни като съветските, но изглеждаха по-щастливи, навярно заради времето. И накрая непобедимата радост от живота на кубинците омагьоса Таня. Тя пушеше пури и пиеше ром с туКола, местният заместител на Кока-Кола. Обичаше да танцува с Пас под неустоимо прелъстителния ритъм на традиционната трова. Кастро беше затворил повечето нощни клубове, но никой не можеше да спре кубинците да свирят на китари и музикантите се бяха преместили в малките барове, наречени касас де ла трова.

Но Таня се тревожеше за кубинския народ. Те се бяха възпротивили на съседа гигант, Съединените щати, който се намираше само на деветдесет мили отвъд Флоридския проток, и тя знаеше, че един ден ще бъдат наказани. Когато се замислеше за това, Таня се чувстваше като птичката, която храбро каца между отворените челюсти на крокодила и си вади храна от редовете зъби като строшени ножове.

Дали кубинската дързост си заслужаваше цената? Само времето щеше да покаже. Таня беше песимистично настроена относно изгледите за реформиране на социализма, но някои от нещата, които Кастро правеше, бяха достойни за възхищение. През шестдесет и първа, Годината на Образованието, десет хиляди студенти се бяха стекли в провинцията да ограмотяват селяните, героичен поход за изличаване на неграмотността в една кампания. Първото изречение в буквара беше „Селяните работят в кооператива“, но какво от това? Грамотните хора бяха по-добре подготвени да разпознаят какво стои зад правителствената пропаганда.

Кастро не беше болшевик. Той презираше праволинейността и неуморно търсеше нови идеи. Затова дразнеше Кремъл. Но не беше и демократ. Таня се натъжи, когато той обяви, че революцията е направила изборите ненужни. И имаше една област, където той сляпо подражаваше на Съветския съюз: съветван от КГБ, той създаде безмилостна и ефикасна тайна полиция, която да потъпква несъгласието.

Общо взето, Таня желаеше успех на революцията. Куба трябваше да се измъкне от изостаналостта и колониализма. Никой не искаше американците да се върнат със своите казина и проститутки. Но се питаше дали някога ще бъде позволено на кубинците да решават сами за себе си. Американската враждебност ги тласкаше в ръцете на Съветите; но колкото повече се доближаваше Кастро до СССР, толкова по-вероятно ставаше американците да нападнат. Това, от което Куба наистина се нуждаеше, беше да я оставят на мира.

Ала може би сега Куба получаваше своя шанс. Таня и Пас бяха сред шепата хора, които знаеха какво има в тези дълги дървени сандъци. Тя докладваше направо на Димка за ефективността на прикритието. Ако планът проработеше, можеше трайно да защити Куба от американско нападение и да даде на страната простор да намери собствен път към бъдещето.

Такава беше нейната надежда във всички случаи.

Познаваше Пас от година.

— Никога не говориш за семейството си — каза тя, докато гледаха как сандъкът се разполага на влекача. Говореше с Пас на испански: вече се справяше доста добре. Освен това беше понаучила малко от английския с американски акцент, който кубинците ползваха от време на време.

— Революцията е моето семейство — отговори той.

„Глупости“, помисли си тя.

Все пак, вероятно щеше да преспи с него.

Пас можеше да се окаже и тъмнокожа версия на Василий, хубав, чаровен и неверен. Сигурно имаше опашка гъвкави кубинки с блеснали очи, които се редуваха да паднат в леглото му.

Каза си да не става цинична. Това, че един мъж беше красив, не означаваше непременно, че е безмозъчен Дон Жуан. Може би Пас просто чакаше истинската жена, с която да се свърже доживот и която да се труди с него в мисията за изграждането на нова Куба.

Ракетата в сандъка беше наместена на дъното на влекача. Към Пас се приближи дребен раболепен лейтенант на име Лоренсо, който съобщи:

— Готови сме за тръгване, генерале.

— Действайте — отговори Пас.

Камионът бавно се отдели от дока. Ято мотоциклети зарева и тръгна пред него да освободи пътя. Таня и Пас се качиха в неговата военна кола, зелен Буик Ле Сабр комби, и последваха конвоя.

Пътищата на Куба не бяха пригодени за дълги двадесет и четири метра камиони. През последните три месеца инженери от Червената армия бяха построили нови мостове и бяха оправили острите завои. Въпреки това през повечето време камионът се движеше със скоростта на пешеходец. Таня с облекчение забеляза, че всички останали превозни средства са отстранени от шосетата. В селата, през които минаваха, ниските двустайни дървени къщурки бяха тъмни, а кръчмите бяха затворени. Димка щеше да е доволен.

Таня знаеше, че сега на пристанището следващата ракета се спуска в друг камион. Процесът щеше да продължи до изгрев. Разтоварването на всичко щеше да отнеме две нощи.

Засега стратегията на Димка действаше. Изглежда, никой не подозираше с какво се е захванал Съветският съюз в Куба. Нямаше шушукане в дипломатическите среди или по неконтролираните страници на западните вестници. Избликът на гняв в Белия дом, от който се страхуваха, още не беше започнал.

Но оставаха още два месеца до американските междинни избори; още два месеца, в които тези огромни ракети трябваше да се подготвят за изстрелване в пълна тайна. Таня не знаеше дали това е възможно.

След два часа навлязоха в широка долина, която беше овладяна от Червената армия. Тук инженерите строяха ракетната площадка. Тя беше една от повече от дузината площадки, скрити от поглед в гънките на планините по цялата дължина на 1243-те километра на остров Куба.

Таня и Пас слязоха от колата, за да наблюдават разтоварването на сандъка от камиона, отново на светлината на прожекторите.

— Успяхме — каза доволно Пас. — Сега разполагаме с ядрени оръжия. — Той извади пура и я запали.

— Колко ще отнеме разполагането им? — предпазливо попита Таня.

— Не много — пренебрежително отвърна той. — Две седмици.

Пас не беше в настроение да мисли за проблеми, но на Таня й се струваше, че задачата може да отнеме повече от две седмици. Долината представляваше прашна строителна площадка, където засега беше направено малко. Въпреки това Пас имаше право — свършили бяха с трудната част, докарването на ядрените оръжия в Куба, без американците да разберат.

— Виж само това бебче. Един ден ще може да падне в центъра на Маями. Бум — рече Пас.

При тази мисъл Таня потрепери.

— Надявам се да не стане.

— Защо?

Наистина ли трябваше да му обяснява?

— Целта на тези оръжия е да заплашват. Предполага се, че те ще накарат американците да се боят да нападнат Куба. Ако се стигне до използването им, значи не са изпълнили предназначението си.

— Може би. Но ако ни нападнат, ще сме в състояние да унищожаваме цели американски градове.

Таня се изнервяше от явната наслада, с която Пас мислеше за тази ужасна възможност.

— И каква полза от това?

Той май се изненада от въпроса.

— Това ще опази гордостта на кубинската нация — Пас произнесе испанската дума dignidad като нещо свещено.

Тя едва вярваше на ушите си.

— Значи вие бихте започнали ядрена война заради гордостта си?

— Разбира се. Какво би могло да е по-важно?

— Оцеляването на човешкия род например! — раздразнено отвърна Таня.

Пас пренебрежително размаха пурата.

— Загрижила си се за човешкия род. А мен ме е грижа за честта ми.

— Глупости. Да не си побъркан?

Пас я погледна.

— Президентът Кенеди е готов да използва ядрени оръжия, ако Съединените щати бъдат нападнати. Генералният секретар Хрушчов ще ги използва, ако Съветският съюз бъде нападнат. Същото важи за дьо Гол във Франция и който там е премиер на Великобритания. Каже ли един от тях нещо друго, ще бъде свален за броени часове. — Той дръпна от пурата, крайчето й припламна в червено, после издиша дима. — Ако аз съм побъркан, значи и те всичките са побъркани.

* * *

Джордж Джейкс не знаеше за какво е тревогата. Боби Кенеди привика него и Денис Уилсън на извънредна среща в Белия дом сутринта във вторник, шестнадесети октомври. Най-доброто предположение беше, че темата ще е първата страница на днешния Ню Йорк Таймс със заглавието:

ЗА АЙЗЕНХАУЕР ПРЕЗИДЕНТЪТ Е СЛАБ

ВЪВ ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА.

Неписано правило беше бившите президенти да не нападат наследниците си. Джордж обаче не беше изненадан, че Айзенхауер го нарушава. Джак Кенеди беше победил на изборите, като нарече Айзенхауер слаб и измисли несъществуващо „изоставане в ракетите“ в полза на Съветския съюз. Явно Айк още страдаше от този удар под пояса. Сега Кенеди беше уязвим за подобно обвинение и Айзенхауер беше отмъстен — точно три седмици преди междинните избори.

Другата възможност беше по-лоша. Големият страх на Джордж беше да не е изтекла информация за операция „Мангуста“. Разкритието, че президентът и брат му организират международен тероризъм, щеше да е оръжие в ръцете на всеки републикански кандидат. Щяха да кажат, че братята Кенеди са престъпници, задето го правят, и глупаци, задето са позволили тайната да се разкрие. А какво ли отмъщение щеше да измисли Хрушчов?

Джордж виждаше, че началникът му е бесен. Боби не умееше да прикрива чувствата си. Гневът личеше във вирнатата му брадичка, в приведените рамене и ледения блясък на сините му очи.

Джордж харесваше Боби, задето даваше израз на чувствата си. Хората, които работеха с него, често можеха да надзърнат в сърцето му. Това го правеше по-уязвим, но и по-обичан.

Когато влязоха в Кабинета, президентът Кенеди вече беше там. Седеше от другата страна на дългата маса, на която бяха наредени няколко големи пепелника. Намираше се в средата, а на стената отзад над него беше президентският печат. От двете страни на печата два високи прозореца гледаха към Розовата градина.

С него беше малко момиченце в бяла рокличка, явно дъщеря му Каролин, която още нямаше пет годинки. Имаше къса светлокестенява коса, разделена на път като на татко й и прихваната с проста фибичка. Говореше му, сериозно обясняваше нещо, а той слушаше съсредоточено, като че нейните думи бяха не по-маловажни от всичко, казано в това средище на властта. Джордж беше дълбоко поразен от силата на връзката между родителя и детето. „Ако някога имам дъщеря“, рече си той, „ще я слушам така и тя ще знае, че е най-важният човек на света“.

Сътрудниците заеха местата си покрай стената. Джордж седна до Скип Дикерсън, който работеше за вицепрезидента Линдън Джонсън. Скип имаше много светла права коса и бледа кожа, почти като албинос. Отметна русия перчем от очите си и заговори с южняшки акцент:

— Имаш ли представа къде е пожарът?

— Боби не казва — отговори Джордж.

Непозната за него жена влезе и отведе Каролин.

— От ЦРУ имат новини за нас — каза президентът. — Да започваме.

В единия край на стаята, пред камината, имаше статив с голяма черно-бяла фотография. Човекът до статива се представи като специалист по разчитане на снимки. Джордж не подозираше за съществуването на такава професия.

— Снимките, които предстои да видите, са заснети от голяма височина от самолет Ю-2 на ЦРУ, който е прелетял над Куба.

Всеки знаеше за шпионските самолети на ЦРУ. Съветите бяха свалили един над Сибир преди две години и бяха съдили пилота за шпионаж.

Всички загледаха снимката на статива. Изглеждаше размазана и зърнеста и не показваше нищо, което Джордж да е в състояние да разпознае, освен може би дървета. Трябваше им специалист по четенето на снимки, за да им обясни какво гледат.

— Това е долина в Куба на тридесетина километра от пристанището Мариел — каза човекът от ЦРУ. Той посочи с показалчица. — Нов път с добро качество води към просторно открито поле. Тези разпръснати малки фигурки са строителни машини: булдозери, багери, самосвали. А тук… — и той почука по снимката да подчертае думите си — тук, в средата, виждате група форми като наредени летви. Всъщност това са сандъци двадесет и четири на три. Точният размер и форма да поберат една съветска балистична ракета със среден обсег Р-12, предназначена за ядрена бойна глава.

Джордж едва се насили да не каже: Дяволите да го вземат, но други не бяха толкова сдържани и за миг стаята се изпълни с удивени ругатни.

— Сигурен ли сте? — попита някой.

Специалистът по снимките отговори:

— Сър, от много години изучавам снимки, направени от разузнавателни самолети, и мога да Ви уверя в две неща. Първо, точно така изглеждат ядрените ракети. И второ, нищо друго не изглежда така.

„Господ да ни е на помощ“, уплашено помисли Джордж; „проклетите кубинци имат ядрено оръжие“.

— Как, по дяволите, са се озовали там? — попита някой.

— Явно Съветите са ги транспортирали до Куба в условия на пълна секретност — отговори специалистът.

— Промъкнали са ги точно под шибаните ни носове — уточни онзи, който попита.

— Какъв е обхватът на тези ракети? — поинтересува се друг.

— Повече от хиляда и шестстотин километра.

— Значи могат да ударят…

— Тази сграда, сър.

Джордж се принуди да потисне желанието да стане и да излезе начаса.

— И колко време ще отнеме?

— Да стигнат дотук от Куба ли? Тринадесет минути по наши сметки.

Неволно Джордж погледна към прозорците, все едно можеше да види как ракетата лети през Розовата градина.

— Кучият му син Хрушчов ме излъга — каза президентът. — Каза ми, че няма да разполага ядрени оръжия в Куба.

— И ЦРУ ни каза да му повярваме — додаде Боби.

Някой друг се обади:

— Това ще погълне напълно остатъка от предизборната кампания, още три седмици.

Джордж с облекчение насочи мислите си към вътрешнополитическите последици: вероятността от ядрена война беше прекалено страшна за осмисляне. Досети се за тазсутрешния брой на Ню Йорк Таймс. Колко още можеше да каже президентът Айзенхауер сега! Докато той беше президент, поне не допусна Съветският съюз да превърне Куба в комунистическа ядрена база.

Това беше катастрофа и то не само във външната политика. Една пълна победа за републиканците през ноември щеше да означава, че президентът Кенеди е с вързани ръце за оставащите две години от мандата. А това щеше да отбележи и края на дневния ред за гражданските права. С още републиканци на страната на южните демократи, които се противопоставяха на равенството за негрите, Кенеди нямаше да има възможност да внесе закона за гражданските права. И колко време щеше да мине преди дядото на Мария да получи разрешение да се регистрира като гласоподавател, без да го арестуват?

В политиката всичко беше свързано.

„Трябва да направим нещо за тези ракети“, каза си Джордж.

Нямаше представа какво.

За щастие, президентът Кенеди имаше.

— Първо, трябва да засилим наблюдението на Куба с Ю-2 — каза президентът. — Трябва да знаем колко ракети имат и къде са разположени. А след това ще ги махнем, за Бога.

Джордж се поободри. Изведнъж проблемът вече не изглеждаше толкова голям — САЩ разполагаха със стотици самолети и хиляди бомби. И когато президентът Кенеди предприемеше решителни и енергични действия в защита на Америка, това нямаше да навреди на демократите на междинните избори.

Всички гледаха генерал Максуел Тейлър, председател на Обединения комитет на началник-щабовете и най-старши военен командир в Америка след президента. Чупливата му коса, лъснала от брилянтин и разделена на път, караше Джордж да си мисли, че генералът може би е суетен. И Джак, и Боби му вярваха, но Джордж не знаеше защо.

— Един въздушен удар ще трябва да бъде последван от пълномащабна инвазия в Куба — каза Тейлър. — Имаме готов план за това. Можем да свалим стохилядна армия до седмица след бомбардировките.

Кенеди още мислеше за извеждането на съветските ракети.

— Можем ли да гарантираме разрушаването на всяка ракетна площадка в Куба? — попита той.

— Никога не можем да имаме стопроцентова гаранция, сър — отговори Тейлър.

Джордж не се беше замислял за тази пречка. Куба беше дълга около хиляда и двеста километра. Военната авиация можеше и да не намери всички ракетни площадки, какво остава да ги унищожи.

— И предполагам, че всяка ракета, която е останала след нашия въздушен удар, незабавно ще бъде изстреляна срещу Съединените щати — каза президентът.

— Би трябвало да вземем това предвид, сър — отговори Тейлър.

Президентът изглеждаше блед и Джордж внезапно изпита живо усещане за ужасното бреме на неговата отговорност.

— Кажете ми следното — рече Кенеди. — Ако една ракета падне в среден по размер американски град, колко зле ще е?

Изборната политика беше изтикана от мислите на Джордж и отново сърцето му изстина от ужасяващия образ на ядрената война.

Генерал Тейлър се посъветва набързо с хората си, после отново се обърна към масата.

— Господин президент, нашите изчисления са, че шестстотин хиляди души ще загинат.